Желю Желев
Фашизмът (27) (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

2. Трите въоръжени сили на фашистката държава

Фактически във фашистката държава има три въоръжени и организирани сили, които при определени условия биха могли да се сблъскат или да действуват самостоятелно: фашистката партия, полицията и армията. При нормални условия те се намират в отношение на съподчинение: полицията (формена и тайна) и армията са подчинени на фашистката партия. От друга страна, полицията и армията са двете главни опори, на които се крепи партията във фашистката държава. Полицията се рекрутира от политически предани и обвързани с режима хора. В известен смисъл тя представлява въоръжената част на фашистката партия. Затова тя е нейната най-здрава политическа опора.

Армията обаче не е толкова надеждна, тъй като по силата на общата военна повинност в нея постъпват всички, които са достигнали определена възраст, без оглед на политическата им активност. Нещо повече — тя става опасна като потенциална опозиция при тежки за държавата условия (война, вътрешна криза и пр). Заплахата произтича от това, че тя е по многочислена от полицията, а като ударна сила стои несравнимо по-високо нея (от полицията). Армията разполага с модерно и тежко въоръжение — танкове, бронирани коли, самолети. При опит за преврат полицията никога не може да устои на нейната ударна сила.

Точно това кара фашистката партия да държи армията под най-строг контрол. Той се осъществява посредством редица мерки: систематична обработка на редовия състав в духа на партийната идеология на фашизма, създаване на офицерски кадър, предан на фашистката партия, назначаване на военен министър — безличен и безусловно покорен на партийното ръководство. Добре организираната шпионска мрежа за следене настроенията сред офицерския състав завършва системата за тотален контрол над армията.

Епизодът с „Рьомовия пуч“ е подходяща илюстрация на този принцип. Политическите ръководители на нацистката партия — Хитлер, Гьоринг, Гьобелс, Химлер, Хес и пр. се изплашиха от мощта на военните ръководители (Рьом, Хайнес, Карл Ернст, Хайзе, Ширети, Хайдебрюк), които пред 1934 г. разполагаха с 4–5 милиона щурмоваци. Затова те не се съгласиха СА да бъде превърната в редовна армия, а нейният команден състав — в генералитет. Защото ръководителите и редниците на СА бяха предани повече на Рьом, техния организатор, отколкото на Хитлер. При това положение, ако СА беше превърната в редовна армия, а Рьом — в неин главнокомандуващ, нацистката партия щеше да има в лицето на СА една сила, която постоянно ще я държи в шах, а в критични моменти може и да я свали. Това обстоятелство предреши събитията от 30 юни 1934 г. (т.нар. „нощ на дългите мечове“). Трябваше СА да бъде унищожена като организирана сила, способна да действува независимо от партията. А това можеше да стане, като се изтреби физически командният състав и се разформироват онези съединения на СА, които са показали в някаква степен опозиционно настроение спрямо политическите ръководители на НСДАП. Всъщност политическото ръководство се изплаши най-много от искането на щурмовашката маса да се проведе вторият етап на „националсоциалистическата революция“, като се национализира едрата капиталистическа промишленост, както беше предвидено в точка 13 от програмата на НСДАП.

След тези събития СА беше поставена под постоянния и всеобхватен контрол на нацистката партия, а на щурмоваците беше „разяснено“, че втори етап на „революцията“ няма да се провежда. В това отношение е много характерно изявлението на началник-щаба на СА Лютце, направено през 1936 г. пред дипломатическия корпус в чуждестранната преса: „Когато аз заявявам от самото начало, че задълженията, поети от СА, са същите, каквито са и задълженията на партията, и обратно, аз имам предвид само това, че СА счита програмата на партията своя собствена програма. СА не може да бъде независима от националсоциалистическото движение и може да съществува само като негова съставна част. В структурата на партията СА представлява от само себе си отред нейни защитници, нейна боева ударна група, към която, изразявайки се с езика на политиката, принадлежат най-активните членове на движението. Задачите на СА са задачи на партията и обратно“ (89–591).

Че при фашистката система армията действително е най-опасната за партията организирана и въоръжена сила, която в определен момент може да я събори от власт, се потвърди в опита за преврат на 20 юли 1944 г. Този преврат не успя само поради изключително ограниченото политическо мислене на немските генерали, част от които не се реши да престъпи клетвата си пред фюрера или пък сама не беше свободна от онези идеологически принципи, които нацизмът беше успял да втълпи на народа до степен на предрасъдъци.

Но така или иначе, исторически факт е, че само армията може да се зарегистрира като сила, способна да се противопостави на нацистката партия и да я събори от власт. В този смисъл показателен е самият план за преврата, предвиждащ арестуването а) на партийния апарат, и б) на онази част от политическата полиция, на която непосредствено се опира партияга — гестапо и СС.

Падането на Мусолини през юли 1943 г. илюстрира оше по-убедително същата закономерност. Дучето фактически бе съборен от неговите генерали, които представляват най-могъщата въоръжена сила — армията. „Големият фашистки съвет, който не бе свикван от 7 декември 1939 г., се събра на 24 юли 1943 г. и след 10-часово непрекъснато разискване, с 19 гласа, срещу 7, бе решил да покани Мусолини да поиска от краля да поеме заедно с действителното (не Мусолиновото) военно командуване върховния почин на решения, които му дават нашите институции“ (45–736).

Два дни по-късно, на 26 юли, изоставен от най-близките му сподвижници, включително и от неговия зет граф Чано, Мусолини подава оставка. Впрочем още на 25 юли той е арестуван. Това означава, че е извършен преврат. Новото военно правителство начело с маршал Бадолио, пазейки в най-строга тайна арестуването на Дуче, го отправя на остров Понца. То не разпуска фашистката партия и милиция, както би следвало да се очаква, поради особеното положение в страната. В Италия пребивават значително количество немски дивизии (от лятото на 1943 г. в Италия са настанени седем немски дивизии (113–195), които лесно биха могли да съборят новото правителство и да върнат Мусолини на власт, за да запазят Италия като свой съюзник. От друга страна, при наличието на немски войски такъв акт би могъл да предизвика фашистко въстание, тъй като държавният и партийният апарат си остават предани на Мусолини.

При това положение правителството на Бадолио можеше само да излезе с възвание, в което да заяви, че ще продължи войната на страната ня Германия, и да крие Мусолини от немското разузнаване, докато настъплението на съюзническите войски не направи възможно откритото скъсвани с Германия.

Изобщо характерна особеност при военен преврат в условията на тоталитарната държава е преходът от фашистка диктатура към военна диктатура, която се характеризира с по-малка политическа стабилност и пълнота (но не и острота!) на терора. Един военен преврат никога не може да извърши преход от фашизъм към традиционната либерална демокрация поради чудовищното политическо напрежение, което освобождава. Ако се опитаме да си представим подобен експеримент, той би могъл да завърши в зависимост от съотношението на силите, с фашистко или с антифашистко въстание, с вероятност за гражданска война. При всички случаи обаче военните, които извършват преврата, ще загубят контрола над политическия ход на събитията и сами ще станат жертва на онези сили, които са освободили.

Така че един антифашистки военен преврат по необходимост трябва да прерастне и обикновено прераства във военна диктатура, която трябва да предпази новата власт както отляво, така и отдясно от едно антифашистко въстание на демократичните сили, което би могло да я смете, или от фашистко въстание на привържениците на съборения режим.

Затова маршал Бадолио веднага след преврата обяви обсадно положение, забрани политическите партии и масовите антифашистки демонстрации, мобилизира железопътните и промишлените работници.

Същевременно неговото правителство не можеше в присъствието на немските дивизии да разпусне фашистката партия и милиция. Затова то се опита да ги постави под свой контрол, като включи фашистката милиция в армията, а ръководните лица на фашистката партия мобилизира на офицерски длъжности.

Във всеки случай през 45-дневното си управление — от 29 юли до 5 август 1943 г. — Бадолио прие редица мерки за разрушаването на структурата на фашисткия режим: декрети за разпускането на фашистката партия, на Великия фашистки съвет, за премахването на Особения трибунал. Палатата на фашизма и корпорациите, както и ликвидацията на Института за фашистка култура. Освен това правителството промени названията на министерството на корпорациите, Министерството на народната култура, както и ликторските снопове на военната униформа със звездички, а фашисткият поздрав отпадна и т.н. (118–327).

Да каква степен е реална опасността от фашистко въстание при военен преврат в тоталитарната държава, може да се види от някои документи, останали от 20 юли 1944 г. в Германия. Хората, които готвят този преврат, не смеят да поемат върху себе си отговорността за убийството на Хитлер, за да не насочат омразата на народа срещу себе си. Те възнамеряват да предсавят убийството на Хитлер като дело на партийната върхушка, като престъпен акт на „една безсъвестна клика от тилови партийни ръководители“. В проекта за заповед на Витцлебен, който след преврата трябваше да поеме поста главнокомандуващ въоръжените сили, се казва: „Фюрерът Адолф Хитлер е мъртъв Безсъвестната клика от тилови партийни ръководители направи опит, използувайки създалото се положение, да нанесе удар в гърба на тежко борещия се фронт и да узурпира властта за своите политически интереси. В този час на най-голямата опасност имперското правителство обяви извънредно положение в страната, за да се поддържат правото и редът, и ми възложи да поема изпълнителната власт… Представителите на изпълнителната власт отговарят за поддържането на реда и обществената безопасност. Всяка съпротива срещу военната изпълнителна власт трябва да бъде безмилостно смазана. В този час на най-голяма опасност единството на въоръжените сили и поддържането на реда са висш закон“ (76–206).

Трикът, с който заговорниците целят да представят убийството на фюрера като дело на „една безсъвестна клика тилови партийни ръководители“, не противоречи на политическата програма на преврата: а) арестуване на партийния апарат и разпускане на нацистката партия; б) арестуване на отредите СС и гестапо. Целта е още в началото да се внесе деморалицация и обърканост във фашистката система, да се насочи омразата на фашизираните маси срещу партийното ръководство, за да могат по такъв начин заговорниците да излязат в позата на спасители на положението. Стратегическата цел е да се пречупи гръбнакът на тоталитарната система — единството на фашистката партия и държавата, — като чрез последователна редица от мерки партията бъде изолирана от държавата и лишена от средствата за принуждавене — армията, полицията, гестапо и пр. По такъв начин тя става достъпна за пълно ликвидиране.