Фьодор Сергеев
Тайното оръжие на агресията (17) (Подривната дейност на САЩ срещу СССР)

Пагони под дипломатическия фрак

Още преди Втората световна война в различни страни на света са акредитирани 52 военни аташета на САЩ. Наистина в редица американски публикации се дава скептична оценка на деловите качества на военните американски аташета в предвоенните години. „… Нашите военни и военноморски аташета тук, а също, струва ми се, и навсякъде в Европа — пише бившият посланик на САЩ в Берлин Дод — са съвършено неспособни да изпълнят задачите, които стоят пред тях… Възможно е да имат известна чисто формална представа например за историята, но не разбират социалните и икономическите проблеми на страните, в които са акредитирани.“^[1]

„През периода преди войната — заявява У. Макгъвърн — командуването на военноморските сили често подбира за работа в разузнавателната си служба офицери измежду тези, които вероятно не са се отличавали с особени способности и не са напредвали в службата. Личният състав на армейското разузнаване («Джи-2») не е по-добър.“^[2]

По време на войната и в годините след нея правителството на САЩ значително увеличава броя на военните си аташета. Годишните разходи само на армейското разузнаване за издръжката на военните дипломатически представителства в чужбина достигат в края на 50-те години 2,5 млн. долара^[3].

Към края на 1962 г. САЩ имат военни аташета вече в 69 страни. По думите на Лоуел Райли американският идеал за военен аташе е офицер, който е преминал специална подготовка, служил е във войската, инициативен е, надарен е с анализаторски способности и силна воля, общителен е и знае чужди езици.

Съгласно със закона, приет в САЩ през 1927 г., военният аташе получава инструкции от военното ведомство, но работи и „под прякото ръководство“ на посланика. Аташето обаче има право да не изпълнява нарежданията му, ако те „явно противоречат“ на заповедите или инструкциите на военния министър. През последните години във връзка с разширяването на влиянието на РУМО чувствително нарасна независимостта на военните, военноморските и военновъздушните аташета от ръководителите на дипломатическите представителства на САЩ. Както вече отбелязахме, през 1963 г. в американските посолства във всички страни на света е създаден постът старши аташе. Дотогава армията, военноморските и военновъздушните сили имат в посолствата един или няколко свои представители, като всяко аташе се отчита само пред прекия си началник и се финансира от командуването на своя вид въоръжени сили. Старшият аташе, който обикновено е офицер от армията, се отчита пред Министерството на отбраната, чието разузнавателно управление ръководи разузнаването на трите вида въоръжени сили. На свой ред той контролира и координира работата на всички аташета в дадена страна и има право да контролира и координира изразходването на средствата^[4].

Както твърди американското военно списание „Милитари ривю“, „военните аташета на САЩ се ориентират на първо място към легално събиране на разузнавателна информация за въоръжените сили и за територията на страната на пребиваването им като потенциален театър на военните действия. Повечето от тях имат зад гърба си специална подготовка и опит в работата в разузнаването и разузнавателната информация е основният краен продукт на дейността им.“^[5]

Сътрудниците на службата на военните аташета, заявява заместник-началникът на РУМО адмирал Д. М. Шоурс в изказване в подкомитета на Комисията по бюджетните средства на Сената, се занимават главно с визуално разузнаване и със събиране на сведения сред познатите си и сред случайно срещнати хора. За тази цел те използват широко пътуванията си из страната, посещенията на приеми и т.н. В страните, където възможностите за придвижване на военните аташета са ограничени, те се опитват да посещават интересуващите ги райони като придружаващи лица на гостите от САЩ.

Американските управляващи кръгове неведнъж са се убеждавали на практика и си дават сметка, че условията за шпионаж в социалистическите страни са значително по-сложни, отколкото в капиталистическите. С това се обяснява вниманието, с което ръководителите на американското разузнаване подбират кадрите за „съветското направление“. Наред с високата професионална подготовка на първо място се поставя изискването за абсолютна благонадеждност, поради което се дава предпочитание на реакционната част от военщината, която честно и предано служи на господарите си. Така е било в миналото, така е и сега. През 50-те години постът военен аташе на САЩ в Москва се заемаше от генерал-майор Робърт Гроу, за чиито възгледи е характерна следната извадка от дневника му (публикуван в книгата на английския офицер Р. Скуайърс): „Нашият удар трябва да бъде насочен към слабото място на противника; макар че въоръжените сили са свързани предимно с оръжието и с методите за водене на война, ние трябва да разбираме, че тази война е тотална и за воденето й са добри всички средства. Ние ще можем да ги победим (страните на социализма. — бел.авт.) в тази игра при условие, че в «студената война» организираме настъпление от политически, психологически, икономически и подривен характер. Ние трябва да разберем, че в тази война може да бъде нанесен удар под кръста.“^[6]

Офицерите, командировани в СССР, обикновено имат висше образование, а преди заминаването си в страната задължително преминават специална оперативна и езикова подготовка. В изводите си споменатата от нас комисия на генерал Кларк пише: „За американските граждани, които работят в разузнаването, е необходима обмислена програма за изучаване на чуждия език. Липсата на съответна езикова подготовка често създава трудности при работата в чужбина (трудно е да се спечели доверието на местното население, да се намерят допирни точки и т.н.).“^[7]

Тъй като военните аташета освен във визуалното разузнаване участвуват и в изпълнението на нелегални задачи, важен елемент от подготовката е подробният разбор на завършилите тайни операции, свързани с проникването в държавните тайни на разузнаваните държави. Ето какво например пише генерал М. Маклоски за съдържанието на една такава програма на курса по разузнаване: „Проучвайки хода на операцията по дни, слушателите виждат грешки като тази, че системата за установяване на връзки с агента, която оперативният работник е въвел, е била много сложна за запомняне или че разпитът на агента не е бил обмислен достатъчно, в резултат на което не е разкрито двуличието му. Изучава се и такъв класически пример от миналото като работата на Алфред Редл, таен агент на царска Русия, който е бил началник на контраразузнаването във военната разузнавателна служба на Австро-унгарската империя, или на Рихард Зорге, ръководителя на съветската разузнавателна мрежа в Япония. Тези и други подобни случаи се разглеждат подробно, за да могат слушателите да разберат как разузнавачите са успели да действуват дълго и успешно и какво е довело до разобличаването им.“^[8]

Повече или по-малко ясна представа за характера на организацията на занятията в учебното заведение, където се подготвят бъдещите сътрудници от апарата на военния аташе, може да се получи от примера с Военния институт за чужди езици в Монтерей (щата Калифорния). В неговия специален факултет има няколко специалности: руски, украински, полски, корейски и немски. Доскоро най-много хора е имало в руската и корейската специалност (от 800 до 1500 слушатели и над 100 преподаватели само по руски език). Освен чужди езици слушателите изучават географията на страната, нейната история, култура, традиции и обичаи, изкуство и литература, видовете спорт. Като пример как са разпределени учебните часове в школите за военно разузнаване в САЩ може да служи програмата на една от тези школи, където за изучаване на руски език се отделят 570 часа, на икономиката на СССР — 105, на съветските въоръжени сили — 94, на физическата и икономическата география на СССР — 143 часа. Много време заема и изучаването на историята на СССР, на съветската литература и изкуство, на Конституцията на СССР.

Обикновено програмата предвижда срок на обучение от 6 до 20 месеца и едно или две пътувания на слушателите в Съветския съюз като дипломатически куриери или в туристически групи. Например един път в Съветския съюз са пребивавали 40 дни като туристи 18 офицери от американското армейско разузнаване — слушатели от разузнавателната школа в Обер Амергау (ФРГ), на стаж и за да се запознаят със страната. Друг път в СССР са пристигнали като туристи 16 слушатели от тази школа. Те са били около месец и след завръщането си е трябвало да представят подробен отчет за тази част от страната, с която всеки от тях се е запознал по време на пътуването.

Съпругите на военните аташета също минават обучение за разузнавателните похвати — те са длъжни да посещават лекции и да гледат специални филми в школата за стратегическо разузнаване на американската армия. Подчертавайки, че е важно жените на военните аташета да знаят езика на страната, където пребивават, ръководителите на школата разясняват в една от инструкциите си: „… като знаете езика, можете да чуете информация, която може да бъде интересна или полезна за вашия мъж“.

Във военното, военноморското и военновъздушното представителство на САЩ в Москва в различните години е имало средно 20–25 офицери разузнавачи и почти толкова сержанти, които вършат техническа работа и изпълняват отделни поръчения с разузнавателен характер. Обикновено това са опитни разузнавачи, добре тренирани в похватите на шпионажа. Много от тях са били не един път в СССР или са се специализирали дълго време в „съветското направление“ Те се ориентират сравнително спокойно в условията на съветската действителност, познават добре отделните райони на страната, владеят руски език. Повечето от тях са специалисти по различни отрасли на икономиката, науката, техниката и военното дело. Те са в състояние самостоятелно да подбират и оценяват сведенията, които интересуват стратегическото разузнаване на САЩ. Например апаратът на военновъздушния аташе се състои от сътрудници, които са доста добре осведомени за последните постижения на авиацията и солидно подготвени за визуално наблюдение. В редица случаи има резултати дори при проучване от тяхна страна на открития съветски печат.

Главната задача на военните аташета на САЩ и на официалния им апарат в СССР, както може да се заключи по много американски публикации, е всестранно изясняване на отбранителния потенциал на съветската страна. Усилията им са насочени предимно към събиране на информация за ракетите и управляемите снаряди, за мястото на производството и съхраняването на ракетното и ядреното оръжие, за стартовите площадки за изстрелване на ракетите, за разположението на предприятията от военната промишленост и на базите на стратегическата авиация, за местата на дислокация на войсковите части, снабдени с най-новите видове оръжие. За да се компенсират трудностите при получаването на секретни сведения направо на мястото на производството, на базирането и съхраняването на най-важните видове оръжие, се наблюдават всички превози с необичаен вид; характерът на товарите се определя по отличителните външни белези.

Личното наблюдение е широко практикуван метод в шпионската дейност в СССР на сътрудниците от апарата на военните аташета на САЩ. За визуално разузнаване им служат пътуванията из страната, официалното посещение на войскови части и учреждения, присъствието на военните и въздушните паради на Съветската армия. Въз основа на непосредственото наблюдение по време на парада те трябва да си създават представа за обучението и подготовката на въоръжените сили и за техническата им съоръженост.

Преди известно време в един американски вестник се появи информация за резултатите от наблюденията на военните аташета на САЩ, присъствували на парада в Москва. Ето какво се съобщава в нея: „Днес бяха показани три нови ракетни системи, компактни по размер и много подвижни на земята, за да не привличат вниманието на въздушното и космическото разузнаване… Показването на техниката, което трая само 8 минути, дава възможност да се направи изводът, че в СССР е създадена система за насочване на предварително изведена в околоземна орбита ракета с ядрена бойна глава към обект, намиращ се на Земята. Зенитната ракета… предизвика повишен интерес. Смята се, че именно с такава ракета е бил свален самолетът на Пауърс. Показаните три нови ракети са балистични ракети с твърдо гориво с междинен обсег, почти еквивалентни на американската ракета «Минитмън». Военните наблюдатели смятат, че двата типа нови ракети очевидно са подобрен вариант на оръжието, показано на предишния парад. Третата нова ракетна система е модифициран вариант на ракета, която също се показва за пръв път и може би има обсег от порядъка на 1500 или повече мили. Наблюдателите не можаха да установят точния брой на степените в ракетата, тъй като тя беше закрита с метален кожух.“^[9]

В редица американски публикации се подчертава, че военните разузнавачи на САЩ, които се намират в СССР, не се ограничават с пасивно събиране на сведения. От време на време те получават съвсем определени и точни задачи относно една или друга информация. За да изпълнят тези задачи, те редовно предприемат разузнавателни пътувания из страната. Например, както може да се съди по публикувания по различно време в съветския печат документален материал, намерен у разобличените военнодипломатически представители на САЩ в Москва, те са имали нареждане: в един случай чрез визуално наблюдение да определят достоверни ли са съставените от Министерството на отбраната на САЩ карти на военните, военновъздушните и военноморските бази на Съветския съюз, както и на други важни обекти, в друг — да подновят данните за състоянието на жп транспорта, като при това се ръководят от специален въпросник, разработен от американските експерти, в трети — да съберат сведения за артилерията и ракетните войски.

Като характеризира изискванията, предявявани от разузнаването на САЩ към легалното наблюдение, професор Шърман Кент отбелязва, че „подобно наблюдение трябва да има енергичен и настъпателен характер. Настъпателността трябва да се състои в опити да се обхване по възможност по-широко поле на дейност. Наблюдателят трябва да се стреми да бъде свидетел на колкото може повече явления.“^[10]

По утвърдени от центъра планове сътрудниците от апарата на военните аташета системно посещават всички райони в СССР, открити за чужденци, като често ходят до местата, където са разположени издирваните от тях обекти, за да бъдат доколкото е възможно в течение на настъпилите изменения там. Средно американските разузнавачи, действуващи в съветската страна под дипломатическо прикритие, извършват годишно над 100 само групови пътувания, при което обикновено над 75 на сто от тях (а от отделни случаи и повече) се падат на военния апарат.

Разузнавачите се стремят да заемат отделно купе във влака, за да имат възможност по пътя да правят безпрепятствено записи, да нанасят на картата нужните бележки и да снимат интересуващите ги обекти. Обикновено в пътуванията участвуват трима-четирима сътрудници на разузнаването, което позволява да се наблюдават денонощно двете страни на жп платното. Когато използват въздушен транспорт, те изучават пистите за излитане и кацане, съставят планове на летищата и на складовете за гориво, скицират летищните съоръжения. При пътуванията из страната военните разузнавачи предпочитат да ползват собствени автомобили съветски марки, за да не привличат вниманието на местните жители и да имат възможност да използват разузнавателна апаратура. За получаване на по-пълни сведения някои пътувания по маршрути, интересуващи разузнаването на САЩ, се дублират.

Според американските автори визуалното разузнаване, извършвано в СССР от военния дипломатически апарат на САЩ, взема широки размери още през първите години след войната. Професионалният разузнавач генерал Уолтър Бидъл Смит, който през 1946 г. е назначен на поста посланик на САЩ в Москва, а след това става ръководител на ЦРУ, създава в посолството Обединен разузнавателен комитет, който координира разузнавателната дейност на военните аташета и на сътрудниците от разузнаването на Държавния департамент. В събирането на информация е привлечен всъщност целият персонал на посолството, включително техническите служители. Дори самият посланик много пъти прави разузнавателни пътувания из Москва и Московска област. Особено се отличава с активността си вече споменатият от нас американски военен аташе Гроу. Почти всеки ден той пътува до различни места в Москва, като се опитва да проникне в закритите зони, посещава други градове, за да разузнае военни и промишлени обекти.

В дневника на Гроу има такива записки: „12 януари, петък. Цялата сутрин пътувах с Торнал и Абел из югоизточната част на града в нови посоки. Не видяхме нито една зенитна батарея, но събрахме някои сведения за местността, представляващи интерес…

20 януари, събота. Цели три часа с Буш кръстосвахме в снега източната и югоизточната част на града. Открихме три зенитни батареи; две вече са изтеглени и на тяхно място се строи завод.“ Когато отива в Ростов, Гроу установява, че „мостът на Дон е най-добрата мишена в южната част на Русия“. „Ако този мост бъде разрушен заедно с моста на Кубан на гара Кавказка, ще бъде отрязан цял Кавказ, ако не се смята неудобният път за Астрахан, който също може да бъде блокиран. По наши изчисления движението на влаковете по тази магистрала е най-интензивно.“^[11]

За да изпълнят главната си задача — да получат колкото може по-пълна информация за въоръжените сили и военномкономическия потенциал на Съветския съюз — военните разузнавачи на САЩ често минават границата, която отделя разрешената от закона дейност на чуждия представител от незаконната, нелегалната. При това те малко се съобразяват, че с действията си понякога компрометират американското посолство. Както отбелязва професор Алфред Вагтс от Харвардския университет в книгата си „Военният аташе“, с усилията на органите за сигурност и благодарение на бдителността на съветските хора в страната са създадени много трудни условия за работа на военното разузнаване на САЩ, което като резултат „понесе значителни щети и съществено понижи своята активност“^[12]. Според него Пентагонът е принуден да признае, че това е станало главно вследствие на честите провали. Но спадането на активността, което предизвиква недоволство в управляващите кръгове на САЩ, е, както показват следващите събития, краткотрайно.

През 1955 г. специалната комисия на генерал Кларк, назначена от президента на САЩ, за да провери ефективността на дейността на американското разузнаване, в изводите си остро критикува Държавния департамент за слабата организация на разузнавателната работа под дипломатическото прикритие поради страх от скандали и усложнения. „Дипломацията не е самоцел — подчертава се в доклада на специалната комисия. — Нашите дипломати очевидно често се страхуват от всичко, което може да доведе до дипломатически или дори до протоколни усложнения. Това е много опасна заблуда… Тя задушава инициативата и пречи много на събирането на разузнавателни сведения.“^[13]

Авторите на доклада осъждат тези, които отделят дипломацията от разузнаването, които се плашат от „протоколни усложнения“, които не разбират, че „за постигането на желаните резултати са необходими целеустременост, напор, настойчивост“, и препоръчват да не се страхуват да поемат политически и дипломатически риск, когато искат да узнаят военни тайни в социалистическите страни. Според ръководителите на разузнаването на САЩ дипломатическата неприкосновеност трябва да служи като своеобразна гаранция за минимални щети при разобличаване (изгонване от страната). А такива загуби се компенсират чрез резултатите от действията на опитния разузнавач специалист, който добре знае какво да наблюдава и може да направи компетентна оценка на видяното, пише Алън Дълес.