Патрик Тили
Облачен воин (3)

Глава 3

Въоръжен с арбалет и няколко ценни железни стрели, изработени в Огнените шахти на Бет-Лем, Кадилак вървеше с Клиъруотър по тревистата равнина. Клиъруотър беше шестнадесетгодишна, избрана от старейшините на племето да бъде негова сърдечна другарка. Още не бяха кръстосали китки нито разменили кървава целувка, но от пожълтяването на старата земя при всяка черна луна спяха един до друг под неговите спални кожи — това беше известно сред Плейнфолк като „спане между вълчица и мечка“.

Под шарките черна и кафява боя тялото на Клиъруотър беше гладко като това на Кадилак. Устата й беше малка, зъбите равни и скрити зад устните; в дългата й коса имаше жълти и кафяви кичури, като листа, паднали от дърветата преди бялата смърт; очите й бяха блестящи, светлосини като утринно небе, от което в езерата и потоците струи светлина, съживява ги и прави водата им добра за пиене. Оттук идваше и нейното име — Клиъруотър^[1], кръвна дъщеря на Сънданс^[2] и Тъндърбърд^[3], велик воин, който беше напълнил десет кола с глави, преди да падне в битката при Блак Хилс. Тя беше висока и с прави крайници като Кадилак, бърза като орел, силна като пума, сърцето й беше топло и изпълнено с доброта като Средната земя по време на прибиране на реколтата.

Кадилак и Клиъруотър вървяха на изток през високата до рамене оранжева трева, докато планините, които се издигаха зад селището М’Кол, не станаха високи само един пръст на протегнатите им ръце. Когато слънцето се издигна в зенита, пиха от плитката бърза река и си починаха за малко под хладната сянка на една голяма скала. Водата шуртеше по покритото с малки камъчета дъно и шляпаше, все едно мяташе хляб във фурна.

Кадилак се качи на скалата и предпазливо огледа земята отвъд реката. Там тревата беше по-ниска и той видя издайническия блясък на бели задници на стадо бързокраки — плашливите червеникавокафяви сърни, които можеха да надбягат дори пумите. Щеше да изисква предпазливо дебнене, но един от рогатите мъжкари щеше да е ценен улов и да му донесе слава сред мечките — и може би дори да му спечели огнена песен.

Кадилак бързо се плъзна по скалата, стъпи до Клиъруотър, която лежеше скрита на сянка, и я докосна по рамото.

— Бързокраки. — Кадилак посочи отвъд реката, после натегна тетивата с лоста.

Клиъруотър се изправи и приглади сплетените си и вързани с панделка коси.

— Колко далеч?

— Две стрели — изпъхтя Кадилак — дори с помощта на лоста трябваше значителна сила, за да опъне тетивата.

Една стрела беше един от методите, използвани от мютите за измерване на разстояния, и беше, както подсказваше самото име, разстоянието, което изминава стрела, изстреляна от напълно опъната тетива. Тъй като разстоянието можеше значително да варира, тази мярка беше малко неточна, но средно една стрела се равняваше на малко под четири пети миля.

Клиъруотър бързо се изкачи на надвисналата скала и загледа равнината отвъд реката.

— Виждам ги. — След това скочи грациозно до Кадилак. — Да изчакаме тук. Те ще дойдат до реката при залез-слънце.

— Да не сме старци? — попита Кадилак. — Трябва ли да седим и да чакаме някой да ни натика месо в ръцете?

Шш-ът! — Той издиша остро — кратък съскаш звук, израз на раздразнение между мютите. После се обърна и тръгна към брега.

Клиъруотър го хвана за китката.

— Не бива да пресичаме реката. Водата е границата на нашата територия. Ако искаш да занесеш храна в селището, нека уловим риба.

Кадилак дръпна ръката си.

— Риба!? Каква слава ще ми донесе това!?

— Ти си имаш слава — каза Клиъруотър. — Ти си този, който ще говори за нас, след като Мистър Сноу отиде във Високата земя. Не е нужно да ловуваш или да тичаш с мечките. Това е за онези, които са родени без картини на езиците.

— Нужно… Ши-ее! Какво знаеш ти за моите нужди? — отвърна Кадилак и сложи юмрук на сърцето си. — Аз ще бъда като тях. О, зная, че не мога да съм като моите племенни братя по сила и форма на тялото. Също като теб, и аз съм направен от друго тесто. Но сърцето ми е силно и храбро като техните. Аз рисувам картини с езика си, да… но цветовете са цветове на храбрец. Блестящото сребро на острото желязо, червената кръв на победата. Историята на племето М’Кол и на Плейнфолк е история на войните. Разказите, които разказвам, са за битки, спечелени от мечки с имена на богове…

— Ти също имаш име на бог…

— То е празно. Аз нямам слава. Езикът ми е пълен с храбри дела, но ръката ми, макар да е държала нож, никога не е проливала кръв. Колко огнени песни ще носят моето име, когато отида във Високата земя?

Очите на Клиъруотър заблестяха от гняв.

— Това ли е всичко, което изпълва ума ти? Да се надуваш от похвали… като жаба от блатото, чиято уста е пълна с въздух? Колко пъти трябва да ти се казва? Ти си роден под сянката на Талисмана. Тя е паднала върху теб. Не върху Мотор-Хед^[4], Хок-Уинд^[5], Стийл-Ай^[6] или Конвой и другите мечки, с които отдавна желаеш да се състезаваш, а върху теб. Когато Небесните гласове те повикат да служиш на Талисмана, ти ще трябва да си по-храбър от най-храбрите в племето. По-безстрашен дори от баща ми. По-силен от най-силните воини, които са отишли във Високата земя. Когато дойде този момент, ти ще застанеш на страната на Талисмана и хиляди огнени песни ще носят твоето име.

— Но кога ще бъде това? — попита Кадилак.

— Кой може да каже кога или как Талисмана ще влезе в света? — отговори Клиъруотър. — Ще трябва да чакаш, както чакаме всички. Но трябва да подготвиш сърцето и ума си. Трябва да слушаш небето.

— Аз слушам, но не чувам нищо. Небесните гласове не говорят в мен.

Клиъруотър тръсна глава.

— Ши-ее! Ядосваш ме, когато говориш така, сякаш нямаш нищо между ушите. Колко пъти Мистър Сноу е говорил за тези неща? Ти трябва да си готов за всяка задача, която ще ти бъде възложена.

— Готов съм — каза Кадилак. — Но ми омръзна да чакам. — Той се обърна и нагази в реката. Даже и на най-дълбокото място ромолящата вода едва стигаше до коленете му. Клиъруотър въздъхна, поклати глава — и нагази след него. Настигна го до отсрещния бряг.

— Кадилак… спри. Това не е наша територия. Ти се закле пред Мистър Сноу да не прекосяваш границите… никога да не излагаш дарбата на словото на опасност.

Кадилак се засмя.

— Каква опасност има в едно стадо бързокраки? Не каза ли точно ти, че съм роден под сянката на Талисмана? Ако това е вярно, тя ще ни пази. Хайде…

Младите мъжки бързокраки, разпръснати около стадото да го пазят, вдигаха дългите си извити вратове, оградените с бяло очи оглеждаха високата до колене трева. Слънцето вече се спускаше към планините и бързокраките бавно започнаха да се придвижват към реката, за да пият вода в прохладата на вечерта — освен ако някое невнимателно движение на Кадилак или Клиъруотър не ги подплашеше.

Клиъруотър си помисли дали наистина да не ги подплаши, но знаеше, че Кадилак много държи да убие някой мъжкар. Тя разбираше чувствата му. „Славата“, възможността да я спечели, беше от първостепенна важност в племето и решаваща за самоуважението на всеки млад мъж, достигнал четиринадесетгодишна възраст — възрастта, на която става воин. Но като следващ летописец на М’Кол Кадилак не се нуждаеше от слава. Дарбата, дадена му от Небесните гласове, го отличаваше от останалите в племето и когато заемеше мястото на Мистър Сноу, дори старейшините на племето щяха да търсят съветите му и да се съобразяват с мнението и преценката му. Летописците не се нуждаеха от грубия кураж на буйните мечки. Те трябваше да са спокойни и непоколебими. Кадилак притежаваше и двете качества, но понякога беше нетърпелив като дете и това караше Клиъруотър да се съмнява в мъдростта на Небесните гласове, които говореха чрез Мистър Сноу — всичко виждащите, всичко знаещите сили, които ръководеха съдбините на Плейнфолк. Когато те бяха излели нейния дух в корема на Сънданс, нейната майка, и бяха насочили потока на нейния живот успоредно с този на Кадилак, дали бяха знаели наистина колко труден може да е той?…

Като пълзеше срещу вятъра, Кадилак намери едно плитко сухо дере, което се виеше в равнината към центъра на стадото; там водачът — едър самец — пасеше, заобиколен от свитата си от десетина женски. Кадилак внимателно разгърна високата трева и преброи клоновете върху рогата му. Десет. Никоя мечка в племето М’Кол, поне през живота на Мистър Сноу, не беше убивала бързокрак с толкова разклонения. Ако убиеше този водач, Кадилак щеше да се издигне много в очите на племенните си братя.

Клекнали на дъното на дерето, Кадилак и Клиъруотър отрязаха снопчета висока оранжева трева и изплетоха наметала за раменете и гърбовете си. Завързаха ги около вратовете и кръстовете си също с трева и поставиха на главите си корони развяващи се стръкове. После с ловджийските си ножове изровиха влажна глина и намазаха телата си, за да скрият миризмата на човешка плът.

Така подготвени, двамата приклекнаха и тръгнаха по дерето, все по-навътре в равнината, като от време на време внимателно повдигаха глави да проверят положението на водача.

Той беше все още в центъра на стадото, защитен от нападение от другите. На два пъти, докато те се придвижваха все по-близко, млади мъжки бързокраки прескачаха през дерето само на няколко метра пред тях, за да пасат на другата страна. Едва решаващи се да дишат, Кадилак и Клиъруотър се придвижваха напред сантиметър по сантиметър. Дерето стана по-плитко и трябваше да пълзят по корем, за да не се покажат над брега. Килимът от високата до колене трева премина в разпръснати туфи, размесени с по-ниска ароматна червена трева, която пасяха бързокраките.

Дерето изви рязко наляво около голяма скала — вероятно щеше да ги отведе далеч от водача. Кадилак тръгна напред, зави и замръзна. Само на два метра пред тях върху изровената под скалата през дъждовния сезон от потоците вода земя лежеше свита на колело голяма гърмяща змия.

Съвсем бавно, с неуловимите движения на препарирано насекомо, Кадилак надникна над брега на дерето. Вече нямаше трева. Три женски бързокраки пасяха на двадесет-тридесет метра и лениво размахваха опашки да прогонят мухите. Една вдигна глава и погледна към Кадилак, без да спира да дъвче. Кадилак задържа дъх. Бързокраката тръсна рязко глава в напразно усилие да прогони мухите около очите си, после пристъпи напред към нов участък с трева. Кадилак бавно приклекна и видя, че Клиъруотър проучва другата страна. А после му посочи спящата гърмяща змия, за да му покаже, че трябва да мине покрай нея.

— Ами ако се събуди? — прошепна Кадилак и Клиъруотър се усмихна.

— Тогава ще имаш чудна огнена песен… колко смело си загинал. Тръгвай — прошепна тя. — Змията няма да се събуди, преди да сме готови. Ще я изпратим на водача.

Макар да се смяташе за смел, Кадилак изпитваше необоснован страх от змии. Но за да спечели изобщо някаква слава, дори ако имаше риск да загине, той трябваше да убие бързокракия. Съжали, че беше взел Клиъруотър със себе си. Беше го направил, за да има свидетел за необикновеното си ловно умение. А сега трябваше да се покаже храбър. Извади ловджийския си нож, захапа го, избута арбалета пред себе си и предпазливо се запромъква напред, притиснал гръб към десния бряг на дерето.

Клиъруотър извади от колана си нож и тояга, пъхна заострения край на пръчката в кухата дръжка на ножа и я стегна с кожа, като по този начин превърна ловджийския си нож в дълго четири фута копие със здрава дръжка. Придвижи се напред, вдигна копието и застана на коляно, готова да прободе гърмящата змия при първия знак за опасност. Кадилак — тъкмо промъкваше гърди покрай змията — ужасен видя, че черните и мънистени очи са отворени. Раздвоеният език започна да се стрелка на по-малко от два фута от корема му. Той моментално замръзна, после си наложи да продължи напред съвсем бавно. Сърцето му туптеше като лудо. Когато се отдалечи на безопасно разстояние, се обърна, бързо сглоби и своя нож-тояга и насочи тресящото се острие към навитата на колело змия.

Клиъруотър леко побутна змията с дръжката на копието. Змията се размърда, разви горната половина на тялото си и изсъска. Клиъруотър я фиксира с нетрепващ хипнотизиращ поглед. Кадилак побутна с върха на ножа гърлото на гърмящата змия, когато тя стрелна глава към него с отворени челюсти, после и двамата едновременно се отдръпнаха. Плочките на опашката на влечугото изтракаха зловещо. Гърмящата змия разви останалите шест фута от тялото си и се опита да се плъзне нагоре по скалата, под която бе спала, но Клиъруотър бързо я върна назад. Хваната между две мушкащи я тояги, гърмящата змия тръгна по единствения път за спасение — на зигзаг по огряната от слънцето страна на дерето и после през ниската трева.

Кадилак хвърли колеблив поглед над брега.

— Къде отиде?

— Към водача — прошепна Клиъруотър. Хванала ножа-тояга в две ръце, тя подпря лакти на брега на дерето, насочи острието на ножа към водача, притисна края на дръжката на копието до челото си и затвори очи.

— Какво правиш? — прошепна Кадилак.

— Не говори — изсъска тя и още по-силно стисна очи. — Прицели се във водача.

Кадилак бръкна в торбата на пояса си, извади една дълга около педя стрела с шипове, постави я върху натегнатата тетива и пъхна една от четирите перки на стрелата в жлеба, изрязан в тялото на лъка. После внимателно разгърна тревата. Водачът с ценните рога с десет разклонения беше на около двеста метра. Напълно в обхвата на арбалета на един мют, но трудно за улучване от нетрениран стрелец като Кадилак. Той потри длани в земята да изтрие потта.

Женската бързокрака, която закриваше водача, трепна нервно и се втурна настрана, когато гърмящата змия стигна до тях. Водачът отстъпи, заудря с десния си преден крак, подуши земята, след това замята големите си рога във въздуха. Застанал на коляно, Кадилак притисна арбалета към рамото си, опря лакътя на лявата си ръка на лявото си коляно за опора и се прицели в гърдите на водача, като отчете вертикалното отклонение на стрелата поради разстоянието. Големият бързокрак наведе глава, вдигна гърмящата змия на рогата си и я хвърли високо във въздуха. Когато силният врат се изви в дъга назад, Кадилак стреля в основата на бялата шия. Водачът се олюля от силата на удара, отвори уста към небето, нададе кратък, дълбок гърлен рев, залитна, падна на колене, след това тежко се стовари на една страна.

Кадилак скочи и нададе боен вик на триумф. Останалите бързокраки се понесоха на изток през равнината; младите мъжки, които бяха отвъд дерето, също побягнаха лудешки. Клиъруотър излезе от дерето с двата ножа-тояги.

Затичаха към падналия водач.

— Виждала ли си някога такава чудесна глава? Или такъв добър изстрел?

Клиъруотър коленичи и огледа бързокракия. Кадилак ходеше наперено около него, сияещ от вълнение. Тялото на елена потръпваше спазматично, нервната му система реагираше на последните конвулсии сигнали от умиращия мозък.

— Къде се прицели? — попита Клиъруотър.

— В сърцето — отговори Кадилак. — Където гърлото се свързва с гърдите. — Той коленичи до главата на мъртвото животно, прокара ръка по врата му и усети кръвта да тече между пръстите му. — Виж тук… можеш да напипаш края на стрелата.

Клиъруотър кимна тъжно и вдигна ръка от тялото на водача.

— Ами тази стрела чия е?

Кадилак видя крилата на стрела от арбалет да стърчат от гърдите на водача точно зад десния преден крак и зяпна. Измъкна ножа си от копието-тояга и изряза стрелата от мъртвия елен. Клиъруотър избърса кръвта с шепа трева. Знакът, изрязан пред крилата, не беше на племето М’Кол.

— Какво е това, братя? — попита един подигравателен глас. — Койот и лисица се хранят с месо, останало от лъвове?

Сърцата на Кадилак и Клиъруотър трепнаха. Четирима непознати воини се надигнаха от тревата. Единият, който, ако се съдеше по накитите му, беше водачът им, носеше арбалет; другите бяха въоръжени с ножове-тояги и каменни боздугани. Носеха шлемове-маски от изсушена бизонска кожа, с пришити върху тях кости и оцветени камъчета, украсени с камъни кожени маншети на предмишниците, а изрисуваните им тела, гърди и рамене бяха защитени с каменни брони, украсени с пера и кости, натопени в кръв.

Кадилак и Клиъруотър бавно се изправиха. Четиримата мюти застрашително пристъпиха към тях. Кадилак пъхна ножа си в ножницата, привързана към кръста му, и се обърна към якия водач на бандата. Мютът подхвърли арбалета си на воина отдясно, а Кадилак му протегна стрелата.

— Аз съм Кадилак от племето М’Кол, от родословието на Ши-Карго, първородния на Плейнфолк. Ние дебнем този бързокрак от пладне. Изстреляната от мен стрела прониза сърцето му. — Той посочи мъртвия водач. — Извади я и ще видиш, че казвам истината. Твоята стрела е била насочена твърде високо, за да го убие. — Той подхвърли стрелата към мюта, който я хвана във въздуха с нервен жест.

Сърцето на Клиъруотър се сви при това безразсъдство на Кадилак.

Един от другите воини коленичи и разгледа раната в сърцето на мъртвия елен, после кимна към своя водач, сякаш да потвърди претенцията на Кадилак.

— Това няма значение — отвърна водачът на групата. — Аз стрелях пръв. Месото е наше.

Кадилак почервеня от гняв.

— Бързокракият беше мъртъв, когато твоята стрела го удари! — Той се удари по гърдите. — Аз го убих!

Водачът на групата пое дълбоко дъх, изправи рамене и изгледа Кадилак с подигравателна усмивка.

— Имаш голяма уста, койоте. Но скоро ще подвиеш опашка.

Кадилак не се уплаши.

— Един койот не се плаши от граченето на гарван, който се храни с мърша и няма име.

Водачът на групата пристъпи напред, така че носът му почти се допря до Кадилак, и скръсти ръце — жест, показващ пълното му безразличие към всяка възможна опасност от противника.

— Слушай добре, койоте… докато все още имаш уши. Аз съм Шакатак от племето Д’Вайн, от родословието на Д’Тройт, най-силното сред Плейнфолк. — Той посочи другарите си. — Това са моите братя лъвски сърца — Торпедо, Канонбол^[7] и Фриуей^[8]. Ние сме дъвкали кост, койоте. Пълен стълб с глави краси вратата на нашата колиба. Твоята ще стои добре на втория.

Тримата му другари се изсмяха и подигравателно завиха като изплашени койоти.

Клиъруотър се премести до Кадилак и се обърна към Шакатак без никаква следа от страх.

— С какво право отнемаш живота на брат по душа? Не сме ли всичките от Плейнфолк? Не дишаме ли същия въздух? Нека разделим бързокракия и споделим триумфа от убийството.

Шакатак изправи ръце и притисна юмруци до бедрата си.

— Д’Тройт не са братя по душа на Ши-Карго. — Той плюна на земята пред тях. — Вашето име е кал в нашата уста. Ние нямаме нищо общо с онези, които нахлуват на наша територия и крадат месо от нашите ножове.

При тази обида Клиъруотър не можа да сдържи гнева си.

— Тази земя не е на никого! Вашето племе не е сложило отличителни знаци!

Шакатак протегна лявата си ръка към Канонбол и щракна с пръсти. Канонбол се пресегна в тревата, вдигна една тояга за собственост — осемфутов прът със закачени на него пера и резбовани дървени плочки, оцветени с боите, използвани от племената мют за маркиране на границите на териториите им — хвана я с две ръце, вдигна я високо във въздуха и я заби здраво в земята.

— Сега имаме — изръмжа Шакатак. — И така, койоте… ако искаш да вземеш месото и да го занесеш при миризливите жълти зверчета, които наричаш твои племенни братя, ще трябва да ми покажеш колко остри са зъбите ти.

Кадилак направи крачка напред и се озъби.

— Достатъчно остри да изтръгна червата ти!

Шакатак се усмихна.

— Необуздани думи. И ножът ти ли говори толкова дръзко като устата? — Измъкна дългия си нож, отскочи назад и се разкрачи широко, готов за бой.

Кадилак измъкна ножа си и зае същата поза. Гърлото му беше сухо. Беше се бил на лъжливи дуели, беше се борил и преживявал изпитания на сила с много племенни братя; тялото му беше жилаво и мускулесто, рефлексите бързи, умът буден, но до този момент никога не се беше изправял пред нещо по-смъртоносно от пъхнат в ножница нож. Сега се намираше пред ужасно извито острие, дълго цяла педя, и неочаквано разбра, че ще умре — и то много болезнено. Представи си как ножът на Шакатак потъва в слабините му и го разпаря нагоре през червата. В стомаха му се сви ледена топка; гърбът му настръхна. Ако си беше останал на отсрещната страна на реката… Ако…

Клиъруотър отново застана между тях и вдигна ръка към страховития Шакатак.

— Прибери си ножа! От този бой няма да спечелиш никаква слава. Този, когото се каниш да убиеш, не е воин, а летописец!

Шакатак спря, очевидно изненадан от новината.

— Лъвските сърца на Д’Вайн толкова ли са слаби, че трябва да се бият с такива, които не са дъвкали кост? — Клиъруотър се засмя, но в гласа й имаше нотка на отчаяние. — От това ще стане хубава Огнена песен!

Шакатак изръмжа гневно и погледна другарите си, несигурен какво да направи. Но преди да може да отговори Кадилак избута Клиъруотър настрана и разсече въздуха пред лицето на Шакатак с ножа си.

— Дори и един летописец, който не е дъвкал кост, струва колкото десет воини от племе като Д’Вайн, чието име е кал и чиято храброст може да бъде разказана на един дъх! — И плю на земята в краката на Шакатак.

Очите на Шакатак почти изскочиха от ярост. Той оголи зъби и посочи безцеремонно с пръст Кадилак.

— Ще си вземеш думите назад, койоте… заедно с твоята мършава смахната мома. Торпедо! Начертай кръга!

Канонбол и Фриуей хванаха Клиъруотър за врата и ръцете и я издърпаха настрана. Торпедо остави на земята арбалета на Шакатак, обърна своята тояга-нож и бързо начерта на земята около Шакатак и Кадилак четириметров кръг.

Шакатак посочи кръга.

— Всеки път, когато стъпиш върху тази линия, Торпедо ще отрязва по едно парче от лисицата. Разбра ли?

Отговорът на Кадилак бе ново замахване с ножа във въздуха пред лицето на Шакатак. Торпедо хвърли своята тояга-нож настрана и помогна да завържат ръцете на Клиъруотър.

— Режи го бавно! — изрева Фриуей.

— Не се тревожи — успокои го Шакатак. — Ще го разпоря това койотче парче по парче. Ще оставя очите му до последно, та да може да ни наблюдава как мажем опашката на лисицата… — Ножът блесна от дясната в лявата му ръка със страхотна бързина и той замахна и с хирургическа точност поряза гръдния кош на Кадилак отдясно.

Писъкът на Клиъруотър беше задушен от ръцете на Канонбол върху устата и гърлото й.

Болка прониза гърдите на Кадилак; кръвта потече от раната. Ножът на Шакатак удари отново и разряза кожата на ребрата отляво. Това бяха първите два удара в ритуалното нараняване и посичане до смърт при бой с една ръка. Кадилак беше виждал такива белези по телата на своите племенни братя и на мародерстващи мюти. Щяха да последват разрези на раменете и горната част на ръцете за отслабване на ударите на ножа на противника. Дълбоките пробождания в бедрата щяха да бъдат последвани от разрези на бузите, след това удар по челото, от което кръвта щеше да потече в очите, хоризонтален разрез на корема, разпаряне нагоре от слабините и после — ако е късметлия — забиване на ножа в гърлото, което предшестваше отсичането на главата. Онези, които нямаха този късмет, страдаха осакатени, преди да бъдат задушени до смърт със собствените им отрязани гениталии.

Това, което го чакаше, даде крила на краката на Кадилак и той заподскача и заобикаля около Шакатак. Не можеше да избяга, не можеше да остави Клиъруотър и все пак знаеше, че ако по някакво чудо успее да победи Шакатак, неговите братя лъвски сърца ще заемат мястото му — или по един, или заедно. Той щеше да умре! Мисълта, че трябва да умре, беше непоносима, но нямаше начин да се спаси. Ножът на Шакатак отново изсвистя във въздуха, този път само на косъм от пъпа му, и той пак отскочи назад.

Ударите на Шакатак бяха ужасяващо бързи, но поради по-тежкото си тяло той беше по-бавен в краката. След двата среза на ребрата единствено пъргавината на Кадилак го предпази от сериозна беда, но това му осигури само временен отдих; то не беше решение. Той не можеше да танцува вечно пред яростно свистящия нож на Шакатак. Трябваше да намери начин да нанесе къс, остър, унищожителен удар. Но как?

Шакатак атакува, Кадилак отстъпи, изтича зад него до другия край на кръга, наведе се и загреба шепа пръст и камъчета. Шакатак се обърна; лицето му бе грейнало от самоуверена усмивка. Когато Кадилак тръгна предпазливо към него, Шакатак махна с ръка на тримата мюти, които държаха Клиъруотър, и щракна с пръсти. Държейки с една ръка борещата се Клиъруотър, Торпедо отвърза каменния боздуган, окачен на пояса му, вдигна ръка и замахна да го хвърли към протегнатата ръка на Шакатак. Клиъруотър отчаяно изрита вдигнатата ръка и боздуганът падна между Шакатак и Кадилак. Шакатак пристъпи напред, като прехвърли ножа в дясната си ръка, втренчил лъскавите си очи в Кадилак, и се наведе да вдигне боздугана.

Кадилак разбра, че това е единственият му шанс. Хвърли шепата пръст в очите на Шакатак, отскочи настрани над ръката с ножа на противника и със страхотен вик ритна с два крака Шакатак в главата. Петите му удариха със сила, родена от отчаяние. Ножът излетя от ръката на Шакатак, вратът му отскочи настрана. Кадилак почувства страхотна разтърсваща болка от удара в украсения с камъни шлем. За миг времето сякаш неочаквано спря… той се молеше да не си е счупил глезените… после Шакатак рухна на земята и той бе отгоре му.

Зарита разярено лицето на Шакатак, като изби шлема-маска, и в същото време прободе яростно дебелите, силни, мускулести крака, които ритаха около главата му. Шакатак изрева от болка като ранен бизон. Кадилак се изви и излази на колене, за да забие окървавения си нож в гърлото на Шакатак или между каменните и кожени плочи на гърдите, които защитаваха сърцето му.

Но Шакатак се претърколи до него, после хвана с лявата си ръка китката на Кадилак, спря ножа и без да обръща внимание на болката и кръвта, която течеше от дълбоките рани на мускулите на краката, удари с кожено-каменната гривна на другата си ръка Кадилак в гърлото и го събори по гръб полузашеметен и останал без въздух. Кадилак се опита да се изтърколи настрана, но Шакатак държеше китката му в желязна хватка. Той ритна с десния си крак и нанесе парализиращи удари по бедрата на Кадилак, а след това го притисна с тежестта на цялото си тяло. Кадилак започна да се гърчи бясно като прободена риба и да опитва да издере очите му, но в следващия миг Шакатак седна на гърдите му, коленете му приковаваха ръцете на Кадилак към земята, дясната му ръка стискаше ножа.

Шакатак хвана Кадилак за косата, изви главата му и натисна острието на ножа си под лявото му ухо.

— Биеш се добре, летописецо — изграчи задъхан той. — Достатъчно добре да заслужиш живота, който държа в ръцете си. Д’Вайн нямат езици, които могат да проникват в загадките на света. Миналото за тях е тъмнина. Огнените ни песни не се помнят. Ако ги съчиниш така, че светлата нишка на нашата храброст да се запази, ти и лисицата ще имате месо, подслон и обществено положение.

Кадилак, борещ се със смазващата тежест върху гърдите си, пое въздух със смачканото си гърло.

— По-скоро бих оставил орлите да откъснат езика ми, отколкото да замърсявам въздуха с твоето име — изръмжа той задавено.

— Така да бъде, койоте — каза Шакатак. — Аз нямам минало, ти нямаш бъдеще. — И вдигна ножа. Кадилак видя късното следобедно слънце да се отразява в острието, готово да се забие в гърлото му, и неочаквано страхът му изчезна; вместо него го изпълни само тъга, че напуска света; че се разделя с Клиъруотър. Но това нямаше да е завинаги. Той щеше да броди по Островите на залеза на небето, докато духът му не се влее в неговата земна майка и не влезе отново в света в друга кожа да изпълни съдбата си — да сподели триумфа на крайната победа на Талисмана.

Част от секундата преди ножът да удари, Клиъруотър освободи главата си от хватката на Канонбол и изпищя пронизително: смразяващ кръвта полуписък-полувик — ужасяващият вой, отличителният знак за повелител.

И в същия момент стана епицентър на миниторнадо, което откъсна тримата нападатели от нея и ги захвърли в потока от прах, камъни и изскубната трева. Тоягата за териториална претенция се измъкна от земята, завъртя се във въздуха и се заби в гърдите на Торпедо, когато той се опита да удари Клиъруотър с каменния си боздуган. Канонбол и Фриуей клекнаха в напразен опит да се защитят от камъните, които се изсипаха върху тях. Кадилак също беше ужасен. Силата на звука, излизащ от гърлото на Клиъруотър, нарасна, проникна чак в мозъка му…

В следващия момент спираловидният вятър обхвана Кадилак и Шакатак, който седеше на гърдите му с вдигната ръка. Силата, която беше отприщила Клиъруотър, изглежда, даде на ножа в ръката на Шакатак собствен живот. Той затрептя в ръката му, но вместо да го изтръгне от хватката му, величествената сила на вятъра накара пръстите му да стиснат дръжката още по-здраво. Почувствал опасността, ужасеният воин вдигна другата си ръка в отчаян опит да се отърве от ножа, но щом го докосна, пръстите му се затвориха около онези, които вече го държаха. Шакатак зави от страх. Мускулите на врата и раменете му се издуха от усилие да държат ножа над главата му. Силата на вихъра нарасна, вихрушката зави, заглушавайки трептящия неземен вик на Клиъруотър. С бързо, невъзможно да бъде спряно движение ножът в ръцете на Шакатак се изви надолу пред ужасения поглед на Кадилак и се заби до дръжката в слънчевия сплит на воина.

Шакатак изкрещя ужасено и падна върху Кадилак, ръцете му още стискаха ножа. Канонбол и Фриуей бързо скочиха и хукнаха през тревата като панически бягащи бързокраки, следвани по петите от виещата вихрушка. Звукът, излизащ от гърлото на Клиъруотър, затихна. Тя падна на колене, очите й бяха изцъклени, сякаш бе изпаднала в транс.

Кадилак се измъкна изпод безжизненото тяло на Шакатак, запрепъва се на изтръпналите си крака към Клиъруотър и я прегърна. Тялото й бе студено, сякаш изпразнено от живот. Той замилва лицето й. Не знаеше какво да направи, бе ужасен от смъртоносната природа на силата, която беше излязла от нея. Сила, която не беше подозирал, че притежава — тя никога не беше намекнала с нищо за нея.

След няколко минути сивата мъгла се вдигна от очите й и той усети в тялото й приток на топлина. Тя му се усмихна, после на лицето й се изписа тревога. Клиъруотър бързо се огледа, разбра, че вече няма опасност, и се отпусна. Кадилак се изправи, отиде до падналия Шакатак и го обърна. Безжизнените му ръце изпуснаха ножа. Клиъруотър отиде при него, после двамата отидоха при Торпедо, който лежеше промушен от тоягата за маркиране на територията на Д’Вайн. Очите им се срещнаха над безжизненото тяло.

— Защо не ми каза, че си повелителка?

Клиъруотър поклати глава смутено.

— Досега не го знаех. Едва когато смъртта надвисна над теб, силата дойде в мен. Тя беше изпратена чрез мен. Тя използва моя глас да извика силите от земята, но аз не я направлявах. — Тя замълча и погледна тялото на Шакатак, неочаквано уплашена от ужасната сила, която беше освободила. — И не зная дали ще дойде отново.

— Вратата на твоя ум е отворена. Ако извикаш силата, тя ще влезе. Мистър Сноу ще те научи как да я направляваш.

Клиъруотър потрепери и потри ръце.

— Тя ме плаши.

— Мен също — съгласи се Кадилак. — Но това е добра сила. Не спаси ли ти живота ми?

Клиъруотър поклати глава.

— Не. Талисмана спаси живота ти. Неговата сила изтече чрез мен. — Тя погали нежно с пръсти раните по ребрата на Кадилак. — Ако можех да спася живота ти с един вик, щях да поваля Шакатак още преди да беше извадил ножа си. Но това не стана. Талисмана не разкри силата си, докато не разкри твоите сили. Ти се би смело като велик воин и пред лицето на смъртта отказа да опозориш племето си. Ти спечели слава. Ти имаш сърце и кръв на мечка и този ден ще бъде увековечен с огнена песен…

— Аз лично ще избера думите — каза Кадилак и изпъчи гърди от гордост пред перспективата и новооткритата способност да пренебрегва болката, която туптеше в гърдите му.

— Но само — твърдо каза Клиъруотър — ако удържиш на клетвата си пред Мистър Сноу. Никога отново да не действаш прибързано. Никога да не излагаш на опасност дарбата на думите.

Кадилак вдигна високомерно рамене.

— Ако съдбата ми е да бъда велик воин…

— Тогава огнената песен, която аз ще изпея, ще разкаже истината за смъртта на тези лъвски сърца. Не от ръката на една смела мечка, която те нарекоха койот, а от един-единствен вик от устата на една кротка лисица!

— Шъът! — изсъска Кадилак. — За кротка лисица зъбите ти са много остри.

Клиъруотър сложи ръце на врата му.

— Те хапят достатъчно нежно в тъмнината на нощта. — Отри нос о бузите му, после го целуна по устата. — Хайде ела да изкормим бързоногия.

Изкормиха водача и го нанизаха на дългия прът за маркиране на територия. Под тежестта на мъртвото тяло прътът опасно провисна. Да го върнат в селището без чужда помощ означаваше да изоставят мъртвите мюти и оръжията им.

Кадилак пусна пръта и каза:

— Ти ще отидеш за помощ. Аз ще остана тук да пазя. Вземи арбалета на лъвските сърца. — Той опъна тетивата, като изохка от болка, постави стрела и й го подаде.

Клиъруотър не го взе. Гледаше покрай него към равнината на север — дома на Бялата смърт.

— Бягащи облаци — каза тя.

Кадилак се обърна и погледна. Видя ниска прашна мъгла да виси във въздуха над един далечен хълм — знак, който показваше, че се движи група воини; тичаха с характерния си бяг с големи скокове, който позволяваше на мютите да изминават големи разстояния; понякога тичаха двадесет и четири часа без почивка, като спяха на краката си, както птиците на крилата си, направлявани от някаква мистериозна вътрешна навигационна система.

Движещият се облак, носещ се срещу потъналата в сянка сиво-синя земя от другата страна, хванат от полегатите лъчи на слънцето, пламна в оранжев огън. Кадилак бързо зареди арбалета си.

— Възможно ли е онези две врани да са отлетели да доведат още свои братя? — попита загрижен той. От опита си със силите на Мистър Сноу Кадилак знаеше, че ако повелителите се изтощят, силата им не се връща скоро. Ако онези, които сега тичаха към тях, бяха мародерстващи лъвски сърца…

— Повдигни ме и ще ти кажа — рече Клиъруотър.

Кадилак хвана ръцете си, така че Клиъруотър да може да се качи на раменете му, и пак изпъшка от болката в ребрата.

Клиъруотър, която като повечето мюти, беше надарена с необикновено остро, почти като на ястреб зрение, видя златните пера върху шлемовете на тичащите и каза:

— Мечки са… — Замаха буйно с ръце, след това скочи пъргаво на земята и погледна усмихната Кадилак. — Идват да ескортират триумфално своя воин-летописец до дома.

След петнадесетина минути отрядът М’Кол мечки пристигна. Водеше го Мотор-Хед, най-безстрашният племенен брат на Кадилак. Силен млад воин, тежко сложен като мъртвия Шакатак, той беше напълнил не един, а два кола с глави. С него бяха Хок-Уинд, Чейнсо, Блек-Топ, Брас-Рейл, Стийл-Ай, Тен-Фор и Конвой, всичките носещи — според обичая — имена на сила, някога принадлежала на героите от Старото време. Всеки беше облечен според ексцентричната мода на воините мюти: кожените плочи, покриващи телата им, бяха украсени с трофеи и емблеми, доказателство за тяхното мъжество и храброст. Носеха безжизнените тела на Канонбол и Фриуей, провесени на прясно отсечени фиданки като мъртви бързокраки.

Мотор-Хед заобиколи телата на Торпедо и Шакатак, кимна одобрително, после отиде до Кадилак и обгърна с ръка раменете му.

— Добра работа, малък пясъчен червей. — И махна към телата на Канонбол и Фриуей.

— Сигурно страшно си ги изплашил. Облакът от техния бяг се издигаше към небето като кула!

Кадилак погледна скришом Клиъруотър. Тя му се усмихна и каза:

— Той уби също и бързокракия.

Тази новина предизвика одобрителни възгласи от племенните братя на Кадилак. Конвой преброи разклоненията на рогата.

— Десет клона! Досега няма по-добър трофей.

Мотор-Хед неохотно добави своето одобрение.

— Така, пясъчен червей… борбата с думи не е ли достатъчна да ти запълни деня? Смяташ ли да се биеш, да ловуваш и да тичаш с мечките?

Кадилак погледна подиграващия го Мотор-Хед.

— Не става ли гъсеницата пеперуда? Защо един пясъчен червей да не стане воин, достоен да носи името на своето божество?

Мотор-Хед се засмя и скръсти ръце.

— Езикът ти хвърля искри, летописецо. А сега ръцете ти държат остро желязо. Ти осигури месо и ти дъвка кост. — Обърна се към другите воини: — Какво ще кажете, братя… не заслужава ли Кадилак да е един от нас?

Един подир друг Хок-Уинд, Чейнсо, Блек-топ, Брас-Рейл, Стийл-Ай, Тен-Фор и Конвой протегнаха десните си ръце към Кадилак — пръстите бяха стиснати в юмрук, палецът вдигнат.

Мотор-Хед свали украсения си с пера шлем-маска и го сложи на главата на Кадилак.

— Добре дошъл, кръвни братко мечка! Нека ръката ти удря безмилостно и точно, нека сърцето ти бъде силно, нека името ти бъде почитано в огнените песни на нашия народ!

— Хей-Ю! Хей-Ю! Хей-Ю!! — извикаха всички в хор. В очите на Клиъруотър блестяха сълзи на радост; тя вдигна ръце и произнесе традиционното одобрение. Беше вълнуващ момент на триумф, помрачен единствено от припадъка на Кадилак поради загуба на кръв.