Патрик Тили
Облачен воин (10)

Глава 10

С Джоди начело трите скайхока летяха тихо по спускаща се крива, която ги отведе над планините Ларами. Намерението на Джоди беше да заобиколят настъпващите мюти, да изстрелят смъртоносен залп в нищо неподозиращите им гърбове, преди да изтеглят дроселите, бързо да се измъкнат на пълна мощ и връщайки се от различни посоки в бръснещ полет, да довършат оцелелите. В предишните акции срещу южните мюти беше установила, че те са така ужасени от „облачните воини“, както и от „желязната змия“, и ако са подложени на решителна атака, обикновено подвиват опашка и бягат да търсят укритие.

Също като заместник-командирите, на които беше докладвала, Джоди не допускаше идеята за магическо оръжие на мютите да се настани в ума й. Взаимодействието на различните земни сили; температурата на земята и на въздуха, влажността, атмосферното електричество, движението на въздушните маси над различни терени — всичко това бе част от логически построена система на причина и следствие, която можеше да се запише, анализира и разбере. И тя, също като Хартман и неговите офицери, намираше за странно — и малко изнервящо, — че мъглата и ниският облак, които бяха разположени около и над ешелона, се задържат толкова часове след изгрев-слънце. И не само се задържаха; фактически, изглежда, се движеха с ешелона, когато той тръгна. Джоди не беше специалист, но предпочиташе да мисли, че има някакво просто, рационално метеорологическо обяснение на онова, което става.

Във форт Никсън-Уърт се беше раздразнила от сондиращите въпроси на Стив Брикман около слуховете за така наречената „магия“ на мютите. Странни неща се бяха случвали и в миналото, но когато фактите бяха проучени внимателно и хладнокръвно — както при инцидентите, изследвани от експерти — беше станало ясно, че повечето неща, за които се говореше, че са се случили, или изобщо не се бяха случвали, или не бяха нищо повече от странно съвпадение. Случайно свързани събития, които в разгара на битката бяха изглеждали необичайни. Онова, което всички грижливо пренебрегваха, беше фактът, че много трекери се угощаваха на воля със забранената трева „рейнбоу“ на мютите. Това беше нарушение на Кодекс едно, но то, изглежда, не ги спираше да блокират мозъците си — обикновено преди излизане от ешелона над земята. Като се имаше предвид халюциногенното действие на тревата, не беше чудно, че някои трекери имаха странни преживявания. И тъй като те не можеха да признаят, че пушат трева, беше по-добре да претендират, че са били жертва на „магията“ на мютите. Страхът, криещ се в това, беше истинският морален диверсант. Не беше чудно, че това беше неизлечимо отпечатано в паметта на Първото семейство. В света, който те бяха построили с упорит труд, всичко беше обяснено и подчинено на неумолима логика. Въпреки странното, случайно съмнение Джоди се придържаше упорито към официалната гледна точка. Тя отказа да разгледа възможността за реално съществуване на „повелители“. Идеята, че сред Плейнфолк има хора, които могат по своя воля да манипулират времето, беше просто смешна.

Точно когато тази мисъл мина през ума й, Джоди чу зловещия тътен на гръмотевица. Погледна нагоре през прозрачния панел на крилото. Небето беше ясно. Но от дни беше горещо и влажно. Когато става така, човек често чувства повишаването на атмосферното налягане и статичното електричество и тогава…

Джоди провери движението на станока на пушката и лекотата, с която можеше да я издърпа изпод рамото си и да се прицели към скалите и склоновете на планината. После удовлетворена разпери ръце и ги размаха три пъти.

Букър и Ятс промениха курса, разширявайки формацията с три размаха на криле от командира си. Когато заеха новите си позиции, Джоди вдигна дясната си ръка и я свали с бавно движение. Това беше сигнал за извършване на така наречената атака на свободен огън. Джоди смъкна тъмното си забрало, стисна ръкохватката на пушката и опря приклада в рамото си. Букър и Ятс направиха същото.

С тихо въртящите се витла зад гърбовете им те се спуснаха към западния склон на планините Ларами като три гигантски птици върху плячка. Върховете на гората от червени дървета, която покриваше по-ниските склонове, се втурнаха нагоре да ги посрещнат.

 

 

„Дамата“ продължи предпазливо да се придвижва на юг в гъстата мъгла. Без Хартман да разбере, ешелонът се беше отклонил две или три мили от курса. Онова, което той бе взел за ерозиралия между щатски път 80, който някога минаваше от Шайен през Ларами и след това на запад до Ролинс, всъщност беше сухо речно корито. Докато следваше неговия курс на север, Хартман забеляза, че теренът от двете му страни непрекъснато се издига. Той направи втората си грешка за деня като помисли, че минават през шкарпи.

От часа преди разсъмване, когато мъглата се беше образувала около ешелона, малка група мюти, маскирани с шубраци, го следваха, изпращайки през равни интервали по бързоходец съобщения на Мистър Сноу. Мистър Сноу знаеше за навигационната грешка на Хартман. Със знанието, дадено му от Кадилак, Мистър Сноу беше създал объркване, което да направи възможна грешката и след това да попречи на командира на ешелона да разбере какво е направил. Тътенът на гръмотевицата, която Джоди беше чула, когато зави на запад над планините, беше проба от страна на Мистър Сноу — той просто си прочистваше гърлото за голямото събитие.

Съпровождан от десет мечки, Мистър Сноу тича известно време зад двете големи групи, открити от Джоди. На Кадилак и Клиъруотър беше заповядано да останат скрити в гората с вълчиците — жените воини, — старейшините М’Кол и кърмачките. Останалите мечки, под укритието на дърветата, се придвижваха до най-близката до ешелона точка. Тази много по-голяма група бе стратегическият резерв на племето и в подходящия момент щеше да се включи в битката.

Целият забележителен ум на Мистър Сноу беше съсредоточен върху задачата, която си беше поставил. Той беше създал облак и бе посял объркване в ума на Хартман, но беше разтревожен относно своята способност да повелява, контролира и в последна сметка да остане жив при огромната сила, която щеше да извлече от земята и небето. Като последица беззвучният залп от пушките, който се посипа върху тичащите воини около него, беше пълна изненада.

Един куршум го забърса по главата и го повали на земята. Като по чудо острият като игла връх удари по купчината ашици, нанизани на една от белите му плитки. Силата на удара ги отхвърли от черепа му, строши два и го събори на земята. Той падна по гръб и преди да изгуби съзнание, видя във въздуха три сини стрелолиста.

„Тъпи копелета“ — помисли той, и тъмнината го обгърна.

Джоди и двамата й планеристи също бяха изненадани, когато откриха напредващите групи, водени от Мотор-Хед и Хок-Уинд. И двете тичаха почти паралелно, в разсредоточен боен строй, като от време на време поглеждаха към небето. В техния случай обаче бойният свят беше „горе“. Те не гледаха зад себе си и поради това бяха изненадани, когато трите скайхока се показаха от една падина и префучаха над тях; краищата на крилата покосяваха тревата, пушките стреляха във всички посоки.

Потокът куршуми от трицевните пушки пожъна смъртоносна жътва от масата изненадани воини. За Джоди и нейните планеристи нямаше упойваща миризма на бездимен кордит или припламващи цеви; само дрезгавото стакато на куршумите, което никога не се чува от жертвата при летене на голяма височина, а сега беше и заглушено от пронизителния вой на моторите.

Незасегнати от атаката, водещите мечки се обърнаха, лицата им бяха изкривени от недоверие и гняв. Залп от стрели, изстреляни от арбалети напосоки, изсвистя покрай планерите, които вече се отдалечаваха, правейки виражи в различни посоки. Две стрели минаха през лявото крило на Букър и спукаха пълното с въздух фолио, трета мина през прозрачния панел над главата му. Самолетът на Ятс бе улучен в носа. Стрелата проби тънкия метал, мина под вдигнатите му крака и направи дупка на другата страна на кабината. Стомахът на Ятс се сви на студена топка при мисълта за ужасната болка, с която се беше разминал на косъм. Пет сантиметра по-високо и стрелата щеше да мине през коленете му…

Джоди прелетя незасегната през първите залпове, натисна бутона на предавателя на контролната колона и се обади на планеристите:

— Дръжте се! И почвайте да стреляте. Идвам да им изпека задниците.

Букър и Ятс се обърнаха и се плъзнаха странично по небето в паралелен полет, което ги превърна в трудни цели. С високоскоростна стрелба от сто и осемдесет куршума в минута те можаха да отправят почти непрекъснат дъжд от покрито с никел олово към мечките долу — като всички планеристи, те бяха ненадминати по бърза стрелба.

Пикирайки на една страна, Джоди направи вираж ниско зад една редица дървета, после се върна над склона на кота нула. Мечките М’Кол, въоръжени с арбалети, стреляха по Букър и Ятс; другите останаха на място, размахвайки предизвикателно ножове-тояги и каменни боздугани, очевидно забравили за падащите мъртви около тях племенни братя.

Джоди приближи бойното поле и издърпа лоста за управление силно назад и нагоре надясно. Планерът й започна стръмно да се изкачва и тя освободи три малки напалмови контейнера от левия бомбодържател; те се спуснаха в широка дъга. Полетяха лениво през въздуха и паднаха между мютите. На мястото на удара избухна огън, който погълна непредпазливите воини и изпрати изгарящи огнени езици настрани. Мотор-Хед и неговите племенни братя, повечето от които по някакъв начин бяха останали незасегнати от пушките на кръжащите стрелолисти, гледаха ужасени как огненото кълбо и гъстият черен пушек се търкалят към тях. После се разпръснаха и побягнаха; писъците на техните братя мечки звънтяха в ушите им.

В този момент Талисмана или Небесните гласове, или силата, която чертаеше съдбата на света и на мъжете, които му служеха, върна сетивата на Мистър Сноу и му даде да командва земните сили. Обхванат от ужасно предчувствие за опасност, той се изправи, силата се върна отново в крайниците му и умът му се избистри; той затича напред, надолу и после нагоре по хълма, и стигна билото навреме да види как трите контейнера с напалм избухват между мечките М’Кол; видя огънят да пламва и да се разгъва като листенца на гигантско цвете, натежал с мириса на смърт. Разтърсващ ток стегна мускулите на краката и корема му; той се задъха. Силите потекоха през него и проснат на земята, той протегна към небето стиснати в юмруци ръце и от гърлото му изригна смразяващ кръвта вой.

Отговорът беше почти незабавен. Пронизителен свирещ звук се издигна до ужасяващо кресчендо. Сякаш цялото небе се превърна в уста на великан, поемащ въздух и после изпускащ го със страхотна сила. Силен вятър връхлетя от планините зад Мистър Сноу, като прекърши върховете на дърветата. Завъртя се и зафуча около главата му, после се издигна нагоре, обърна планера на Джоди и го завъртя като хвърчило, откъснало се от конеца. Докато се бореше отчаяно да овладее планера, тя чу остър, сух звук на чупене като от прекършено дърво. Небето се изпълни с ослепителна светлина, избухна с ужасяващ, пронизителен рев. Скайхокът се завъртя и в ума на Джоди се запечата образ като от нощна сцена, неочаквано осветена от фотографска светкавица. Голямо светлинно копие се спусна от небето, раздели се на две и удари Букър и Ятс. Мигновеният ужас беше възприет от мозъка на Джоди в ужасна забавена картина, в която двата скайхока се пръснаха като разпрани торби с конфети и изчезнаха в огнена експлозия — товарите им от напалм бяха пламнали. Върху синята канава на небето неочаквано се размазаха две големи оранжеви петна, в които изгоряха и планеристите, и падащите отломки. Останалите парчета бяха разпръснати от вятъра като искри от горящи борови клони.

Нов вихър на вятъра удари Джоди, този път от запад, и създаде вихрушка, когато се срещна с вихъра от изток. С ужасна скорост за минути се натрупаха кълбести облаци, които закриха слънцето. Нова мълния прониза небето. Джоди бързо издърпа лоста, изхвърли останалите три бидона с напалм и се опита да се измъкне от лошото време. Но това беше изгубена битка; някаква злобна сила, изглежда, я дърпаше в сърцето на бурята.

Долу на земята чуха гръмотевицата и видяха мълнията, която погуби Букър и Ятс и застраши Казан, но всичко беше приглушено от многопластовата коруба на ешелона. Мъглата и ниският облак също пречеха на Хартман и неговите заместници да разберат за бурните облаци, които се събираха над долината. Те обаче установиха започването на дъжда. И почти в същото време Хартман започна да получава все по-често съобщения за стръмни речни брегове и реши с навигатора, капитан Райдър, да провери по картата местоположението на ешелона. Хартман беше разтревожен и от неочаквано нарасналите електростатични радиосмущения, които правеха съобщенията от Казан практически неразбираеми.

Няколкото минути интензивно проучване на маршрута на междущатски път 80 не показаха никакво съответствие със сегашното им положение; бързо нарастващото чувство, че вървят по сухо речно корито, беше подсилено от нарастващия воден поток, който идваше от завоя пред тях и течеше между огромните колела. Хартман разбра, че би могъл доста лесно да се върне назад. И двата командни фургона бяха оборудвани с всички уреди за управление. Подобно на праисторическите трамваи, главата и опашката на „змията“ бяха взаимозаменяеми. Вместо това Хартман реши да продължи напред. Това беше — за което може да се спори — третата му грешка за деня. Той се надяваше да намери зад следващия завой брод, през който „Дамата“ да се изкачи на брега и да продължи курса си напред.

Носът на ешелона навлезе в следващия завой и беше посрещнат от ревящ, виещ вятър, който разкъса мъглата, замествайки я с пороен дъжд, заблъскал „Дамата“ като барабанен огън. Хартман продължи още една миля. Дъждът се сипеше неуморно; светкавици разцепваха небето, последвани почти мигновено от разтърсващи света гръмотевици: знак, че бушуващата буря е директно над главите им. Дълбочината на водата, която течеше под ешелона, бързо нарастваше. Тя вече не беше поток, а река — такава, от която Хартман неочаквано изпита силно желание да излезе. Десният бряг на следващия завой беше малко по-полегат и той насочи „Дамата“ към него. Гумите на командния фургон забоксуваха. Дъждът беше превърнал склона в кална пързалка. Това само по себе си не беше непреодолим проблем. Докато имаха двадесет и пет процента тяга, ешелоните можеха да преодоляват повечето препятствия и да излизат от затруднения — подобно на стоножка. Всички моторни превозни средства обаче имат своите ограничения, дори и онези, конструирани от Първото семейство; и особено в кал.

Пришпорена от Хартман, „Дамата“ тръгна нагоре по брега, буксуващите водещи колела бяха тласкани от другите зад тях. На няколко метра върху по-твърдата почва ешелонът започна да се хлъзга настрана и Хартман нареди двигателите да се включат на максимална мощ. Големите колела с метални плочи са завъртяха бясно, запръскаха кал, подхлъзнаха се още повече наляво, след това се разтърсиха и спряха — предното ляво колело пропадна в дупка. Хартман каза на кормчията да го изправи и да се опита да включи едновременно на предно и задно предаване. Пропадналото колело просто потъна по-дълбоко; блокирано от нещо неподвижно — вероятно скала, — то не можеше да върви напред. Хартман изключи тягата на предните колела и опита отново. „Дамата“ се премести няколко фута напред и отново спря. Първият инженер получи червен светлинен сигнал от датчика за деформация на предната лява ос.

— Трябва да се върнем и да изберем друг път — каза той на Хартман. — Иначе това колело ще се откъсне.

Хартман изруга и предаде управлението на Джим Купър, заместник-командир на ешелон от задния команден фургон. Купър върна „Дамата“ от склона, измина двеста метра по реката и предаде управлението на Хартман. Кал не кал, командирът беше решен да извади ешелона от реката. Изкара „Дамата“ от ставащата все по-дълбока вода на плитката лъка под стръмния ляв бряг така, че да може да извие и да се насочи към калния склон под по-добър ъгъл.

И това, макар че той не можеше да го избегне, беше четвъртата му за деня грешка. Когато „Дамата“ се върна назад през реката под ъгъл спрямо склона зад нея, той и останалата част от екипажа чуха нисък, тътнещ рев, който бързо нарастваше в гръмотевично кресчендо.

Порой.

Заплашително разпенена висока двадесет фута стена от кална вода връхлетя лудешки върху тях: носеше дървета и големи камъни. Бушуващата водна маса експлодира в голям облак от пръски върху първите пет фургона, застанали напреко, след това премина над и около тях и погълна останалата част от ешелона. Огромни дървета се носеха по реката и блъскаха като плуващи стенобойни машини страните на водещите фургони с ужасна сила: клони, дебели колкото човешко тяло, се чупеха като кибритени клечки. „Дамата“ се завъртя под непрекъснатите удари. Водещите фургони се наклониха под страхотен ъгъл, когато големите камъни, носени по речното дъно от водата, се заклиниха под колелата и задържаха клони и съборени дървета. Ужасените пионери във водещите фургони се преместиха от пода на по-високи места. Гласът на Бък Макдонъл боботеше из ешелона, предупреждавайки всички да се държат здраво и да останат на местата си.

Хартман се изправи. Заместниците около него балансираха непохватно върху накланящия се под и изпълняваха добре репетираната процедура за авария. Условията клоняха към хаотични, но всички запазиха хладнокръвие.

— Здраво сме заклещени — извика Барбър, първият инженер. — Всички колела са под водата, задният край има само десет процента тяга, проходът между пети и шести фургон е разкъсан!

— Там ли сме заседнали? — попита Хартман.

— Да, сър!

— Някакъв радиационен поток?

— Недостатъчен, за да се отчете — отговори Барбър. — Люковете от двете страни се затвориха автоматично, когато хидравличният воден затвор се скъса.

Хартман кимна и застана пред видеокомуникационната апаратура да предаде съобщение до екипажа.

— Говори капитанът. Поради грешка в курса, предизвикана от гъстата мъгла, попаднахме в корито на суха река. Започналото като лошо време стана още по-лошо и сме хванати от порой. „Дамата“ претърпя някои повърхностни повреди и загубихме тяга поради нарастване на носените от водата отломки. Но най-лошото отмина. Тази буря скоро ще спре и ще изкараме отново „Дамата“ на пътя. Затова горе главите и гледайте бодро. — Той се усмихна. — Това командване никога не е допускало ешелон да потъне.

Думите му предизвикаха усмивка върху лицето на Стив. Той се огледа и видя около себе си опънати, напрегнати лица.

Точно когато Хартман престана да говори, навигационно-комуникационно-техническият център получи слаб сигнал от Джоди Казан, заглушен от силни електростатични пукания.

— Атакувах мют… засегната… Букър и Ятс свалени… ударени от… Молба… — Последва сигнал за помощ.

Техникът от центъра отговори с включване на предния и заден навигационен лазери, остави червения лъч на водещия фургон да сочи вертикално нагоре, а зеления за така нареченото „плъзгане и влачене“. Лъчът започна да се люлее, разделяйки небето от хоризонт до хоризонт на север, юг, изток и запад, и като повтаряше същата схема, „запълзя“ по посока на часовниковата стрелка през пет градуса. Лазерът по същество изпълняваше функция, подобна на въртящия се лъч на прожекторите отпреди Холокоста. И ако Казан го уловеше — както трябваше да стане, ако беше в този район — единственото, което трябваше да направи, бе да лети по лъча до източника на светлина.

Бакстър, командващ въздушните сили, подаде сигнал за внимание на фургона за излитане, съобщи на екипа, обслужващ планера на Казан, за предстоящото пристигане и нареди да подготвят фургона за кацане. Бък Макдонъл, който се беше измъкнал през един от аварийните люкове от двете страни на скъсания преход, мина през фургона за излитане да провери дали оръжейните кули в последните фургони имат точните разчети, спря скучните излияния на Стив и другите планеристи и им каза да вземат пушките си и да се качат горе, за да помогнат на наземния екип, очакващ да посрещне пристигащия скайхок.

— Навън бушува буря, така че може да се наложи всички да помагате. Пушките ви са в случай, че мютите решат да нападнат. — После отиде към девети фургон.

Стив бързо нахлузи шлема си, взе въздушната си карабина от пирамидата, провери магазина и бутилката сгъстен въздух под барабана, взе още две пълнителя в джобовете на куртката си и излезе през един от десните люкове. Вътре във фургона шумът от бурята беше приглушен. Сега той се изправи пред цялата й сила. Вятърът дърпаше дрехите му, запуши устата му, когато се опита да си поеме дъх, и го прикова към парапета. Под него водата се въртеше с главозамайваща скорост, носеше счупени дървета и храсти. Напред той можа да види водещите фургони на „Дамата“, застанали напреко на потока, изкривени като скъсана язовирна стена. Всеки път, когато някое изкоренено дърво я удареше, „Дамата“ се тресеше силно в пръски вода.

Гас го дръпна за ръкава и извика:

— Ето я, идва!

Стив се втренчи през дъждовната мрачина и видя две безплътни светлини — водещите лъчи за кацане на скайхока на Джоди Казан. Беше на сто метра от дясната страна на ешелона и летеше нагоре по реката в зъбите на вихъра. Когато дойде по-близко, Стив видя планера по-ясно; изтеглените назад крила се люлееха. Можа да види и една червено-бяла точка — шлема на Джоди в кабината.

— Няма да може да кацне — извика Стив на прошарения шеф на екипа, който беше застанал на четири крака на палубата над него. Вятърът духаше със скорост от седемдесет до над деветдесет мили в час. Какво, по дяволите, мислеше да прави тя? Максималната скорост на скайхока беше осемдесет и пет мили в час. Простата сметка показваше, че Джоди ще бъде издухана назад. Обикновено кацане върху палубата беше невъзможно.

Джоди очевидно беше стигнала до същото заключение; за няколко решаващи секунди, когато скоростта на вятъра намаля, тя се промъкна пред ешелона. Очевидно смяташе да дрейфува при пълна мощ и да остави вятърът да я отнесе назад на нивото на палубата.

Стив изведнъж разбра какво се мъчи да направи тя и се ужаси. Това би означавало той да стои горе на палубата в зъбите на виещата вихрушка, която застрашаваше да го събори и да го хвърли във водата. Би означавало да се пресегне и буквално да я измъкне от въздуха, докато тя се носи безцелно. Скайхокът не беше тежък — няколко души можеха лесно да го задържат и да сведат скоростта му фактически до нула. Но двигателят щеше да се върти на максимални обороти. Ако не бяха достатъчно внимателни, някой можеше да бъде насечен от проклетата перка… Стив прогони тази страховита картина от ума си и скочи на палубата, като се наведе срещу вятъра.

— Внимавайте, опасно е! — извика шефът на екипа. Беше донесъл няколко въжета и наземният екип стоеше готов да завърже планера. Но първо трябваше да го изтеглят от въздуха.

Гас Уайт се измъкна от люка и хвана Стив за ръката. Както всички останали, и той беше мокър до кости.

— По дяволите! — извика Гас. — На планера все още има напалм!

Стив погледна през леещия се дъжд към подскачащия скайхок. Един от контейнерите все още беше закрепен към десния бомбодържател.

Гас го дръпна за ръката.

— Ако се удари силно и това нещо избухне!… — Той тръгна обратно към люка.

Стив го хвана за врата и го спря.

— Не бягай, копеле страхливо!

Гас се дръпна ядосано и макар и засегнат от обвинението, се овладя.

— И защо се връща сега, по дяволите? Защо не се измъкне от това и не се върне, след като всичко премине?

Нямаше време за отговор. Планерът на Джоди Казан се носеше към тях на нивото на палубата. Когато стигна на двадесет метра, вятърът неочаквано отслабна и Джоди моментално изгаси мотора — очевидно беше помислила и за това. Скайхокът се олюля от една страна на друга, хлъзна се назад и трите колела стъпиха на палубата на шест крачки от тях.

Това беше. Имаше само една възможност.

Стив, Гас и наземният екип скочиха и задърпаха скайхока. Стив се вкопчи в кабината, забравил, че лявото му рамо се опира на бомбодържателя с напалмовия контейнер. Задърпа надолу, прибавяйки цялото си тегло към планера, Гас хвана предната част. Когато главите им се изравниха с края на кабината, видяха защо Джоди се беше върнала, вместо да чака. Пилотските й дрехи бяха подгизнали от кръв — течеше от рана над десния й джоб на гърдите.

Стив имаше по-малко от половин секунда да регистрира сцената. Видя шиповете на върха на стрела от арбалет да се подават от облегалката на седалката. Ако се съдеше от ъгъла, тя бе дошла през пода, между краката на Казан. Главата на Джоди увисна напред. Поради тъмния визьор не можеше да се каже дали е жива.

Наземният екипаж се бореше да завърже скайхока. Виещ, пищящ демоничен вихър го повдигна от палубата, изтръгна го от ръцете им, преобърна го и го запрати върху покрива на следващия фургон. Стив и другите гледаха ужасени и безпомощни как крилата се счупиха от удара, подпорите се отскубнаха; кабината се прекатури настрана и почна да се удря като махало на разпадащ се часовник в страната на ешелона. Контейнерът с напалм експлодира, към задната част на фургона потече голям оранжев пламък, миг след това вятърът отнесе горящите останки в бушуващата вода.

И Джоди изчезна.

— По дяволите… — промърмори Гас. Вятърът откъсна думите от устата му.

Стив и другите от екипа клекнаха на палубата, смаяни от случайното избавление, загледани невярващи в пушека, който струеше от почернялата, изприщена покривка на съседния фургон — единственият знак, че само преди секунди Джоди Казан е била върху него.

— Държахме я — промърмори шефът на екипа. — Държахме я.

Над тях мълнията прогърмя за последен път. За Стив тя прозвуча като победоносен, леко подигравателен финал. Но неговото шесто чувство му каза, че това е само увертюра.

 

 

Мотор-Хед, който беше водач на една от двете групи, атакувани от Джоди, Букър и Ятс, събра разпръснатите воини и ги заведе при Мистър Сноу. Бурята беше стихнала. Тъмните облаци бяха отнесени от вятъра, измити от дъжда и изсушени от показващото се слънце; пухкави, със заоблени краища, които избледняваха на синьото небе, те отминаваха на запад.

Мечките от другата група под командата на Хок-Уинд се присъединиха към тях. Много от воините имаха леки изгаряния, някои по-тежки. Всички понасяха болката стоически, според обичая сред мютите, но на Мистър Сноу му беше ясно, че някои няма да оцелеят при това мълчаливо мъчение. Той не можеше да направи нищо, за да им помогне. Те се нуждаеха от хирургическа намеса, която надвишаваше неговите умения като лечител на племето.

— Искам да пия — прошепна болезнено той.

Мотор-Хед изпрати един воин да напълни един мях от близкия поток. Мечките клечаха търпеливо в полукръг пред Мистър Сноу, докато му донесат вода.

Мистър Сноу изпи всичката вода, без да отлепи устни от меха. После избърса устни и от гърлото му се отрони дълга, изтощена въздишка. Главата още го болеше. Мистър Сноу опипа внимателно подутината и се обърна към Мотор-Хед и Хок-Уинд.

— Колко от вашите воини целунаха остро желязо?

— Четири ръце плюс един — каза Мотор-Хед.

— Шест ръце — отговори Хок-Уинд.

Шейсет и един мъртви. Можеше да е и по-лошо. Ако стрелолистите бяха успели да пуснат всичките си огнени яйца… Беше нещастие, че Кадилак не можа да види картините на тези неща във виждащия камък.

— Конвой и Брас-Рейл, моите племенни братя, загинаха от облачните воини — каза Мотор-Хед. В очите му блестяха сълзи. Макар че не трябваше да отстъпва пред болката, беше напълно приемливо да проявява тъга. — Ще отмъстя за това.

— Сега е твоят шанс — каза Мистър Сноу прегракнало. Гърлото му бе като надрано с нажежени до червено железа. Всяка кост, всяка фибра на сухата му твърда плът боляха, горяха, чувстваше се изчерпан от силата, която беше минала през него. — Желязната змия е хваната в река Нау енд Ден^[1]. — Той посочи ниската линия на дърветата. Три стълба пушек се издигаха от тревата, запалена от напалмовата атака на Джоди. — Подземните хора в корема на змията трябва да излязат и я да освободят. Това ще е време за убиване. Но трябва да внимаваш. Те имат остро желязо, което нанася далечни удари със скоростта на езика на гърмящата змия. Трябва да си смел, но не глупав. Трябва да ги гониш, както би гонил бързокрака — тихо и с голяма хитрост.

Мотор-Хед скочи и гневно кръстоса ръце.

— Шъ-ех! Трябва ли мечките да се крият, когато тече кръв?

— Хей-ЯАА! — изреваха воините. Дори онези с изгорени лица и кървящи подути устни се присъединиха към традиционния отговор.

Мистър Сноу се изправи с мъка, олюля се на болящите го крака и размаха предупреждаващо пръст под носа на Мотор-Хед.

— Слушай, глупако! Не извиках най-голямата сила, за да допусна всички да бъдат покосени! Това не е двубой за територия. Това е желязна змия, пълна с подземни хора. Те не се бият като нас. Тях не можеш да ги спреш. Те няма да чакат, докато плюнеш на земята. — Той огледа наклякалите воини. — В момента, в който видят носовете ви, те ще се опитат да ви пръснат главите! — Той махна с ръка във въздуха. — Видяхте начина, по който облачните воини атакуват от небето! По този начин трябва да се биете вие днес! Трябва да сте храбри като мечки, но да нападате като койоти! Трябва да ги смажем. Избийте ги до един.

— Хей-яааа… — Отговорът дойде като неохотно ръмжене от гърлата на воините. Беше ясно, че също като Мотор-Хед, те не са щастливи от тази перспектива, но авторитетът на Мистър Сноу не можеше да се оспорва, когато бе изразен по такъв категоричен начин.

— Вървете… бързо! — нареди Мистър Сноу. — Реката пресъхва. И помнете… подземният човек не е човек, а животно! Вие не се биете с животни. Вие ловувате. — Той протегна лявата си ръка и благослови пътеката, по която щяха да тръгнат към реката. — Вървете! Нека великата Майка насочва ръцете ви. И нека пие кръвта на нашите врагове, а не от вашите чаши!

— Хей-яаа! — извикаха воините, скочиха и размахаха оръжия към небето. — Хей-я! Хей-я! Хей-ЯАА!

Мистър Сноу ги наблюдаваше как тичат с големи леки крачки към дърветата и река Нау енд Ден в дъното на долината. Няколко старейшини, извикани с куриер от скритото в гората селище, се присъединиха към него и заедно се заловиха с тъжната задача да изпратят на оня свят умиращите. Това беше извършено с помощта на наркотичен тютюн — изсушени раздробени парчета от халюциногенна гъба, която мютите наричаха „шапка на съня“. Сложена на езика и погълната, шапката на съня бързо предизвикваше състояние на упойваща еуфория. Когато можеше да се набави, тя се използваше при груби операции за наместване на кости и сериозна хирургия, извършвана от някои лечители. Целта беше не толкова да се облекчи болката от умирането, а да се освободи връзката между духа и земното тяло на воина.

Старейшините изчакваха няколко минути дрогата да подейства, после с помощта на Мистър Сноу убиваха жестоко обгорените воини с бързо пробождане в сърцето с нож.

На Мистър Сноу се падна да изпрати Литъл-Фийт^[2], млада четиринадесетгодишна мечка, чийто крак на места беше изгорен до костта. Той сложи ръка на челото на момчето и допря върха на ножа до слабите гърди. Ръката му трепна. Очите му се напълниха със сълзи.

Дрогираните очи на Литъл-Фийт трепнаха и се отвориха. Той направи опит да ги фокусира върху Мистър Сноу.

— Ще отида ли на Високата земя, древни?

— Да — каза Мистър Сноу. — Когато слънцето мине през западната врата, ти ще ходиш по златните острови на небето и когато си починеш, ще се върнеш отново при нашия народ като дете на земята и ще вършиш велики дела в наше име.

— Но аз не съм дъвкал кост — каза Литъл-Фийт. — Аз нямам слава.

— В очите и сърцето на Мо-Таун, нашата велика небесна майка, ти имаш голяма слава — каза Мистър Сноу. — Тя ми каза това. Ти излезе смело срещу огъня на облачните воини и си истинска велика мечка.

— Аз искам да имам слава и в собствените си очи — отговори Литъл-Фийт. — Остави ме да умра с ръце върху острото желязо.

Мистър Сноу взе ръцете на момчето и ги постави върху дръжката на собствения си нож. Литъл-Фийт хвана здраво ръката и китката му.

— Сега! — извика той и дръпна силно ножа. — Пий, скъпа Майко!

Мистър Сноу бързо заби дългото острие в сърцето на Литъл-Фийт и тихо каза:

— Мо-Таун пие.

После клекна и загледа как животът на момчето го напуска. И за кой ли път помоли Небесните гласове да може да разбере защо светът е устроен така.