Патрик Тили
Облачен воин (15)

Глава 15

Благодарение на редовното мазане с някакъв мехлем от червени листа раните по лицето на Стив заздравяха бързо; останаха само бледи, неприятни белези. В дните след церемонията Стив откри, че много от М’Колите, които се бяха отнасяли хладно към него, са станали по-дружелюбни. От презрян обезоръжен нашественик той се превърна в обект на добронамерено любопитство и около него винаги имаше малка групичка мюти, които свенливо му задаваха въпроси. Не че, както се оказа, се интересуваха особено много от отговорите, защото те скоро щяха да бъдат забравени. Просто искаха да го слушат как говори. Заедно с новопридобитото си социално положение Стив придоби и привилегията да бъде канен в колибата на Мистър Сноу, където, в компанията на Кадилак, беше посветен в тревата рейнбоу. Поради така нареченото управление „с твърда ръка“ на ешелона от Бък Макдонъл, слуховете за наличието и тайната й употреба от някои трекери не бяха достигнали до ушите на Стив.

Той прие предложената му лула и предпазливо я помириса, преди да си дръпне за опит. Въпреки използването на трева от трекерите при експедиции на повърхността във Федерацията пушенето не беше разрешена обществена практика; наистина за повечето хора идеята би изглеждала абсурдна. Тъй като цигари не съществуваха, необходимостта от тях просто не беше възникнала.

При първото поемане на пушека Стив се закашля и му се повдигна. Второто, достигнало дълбоко до дробовете му, почти го задуши, но предизвика приятно замайване; третото превърна ушите му в крила. На четвъртото Мистър Сноу му взе лулата.

— Ей, ей, карай по-бавно. Какво се опитваш да направиш… да причиниш пожар?

Стив се изкикоти като смахнат.

— Извинявай.

— Наистина трябва да се извиниш — каза строго Мистър Сноу. — Ти и онзи кучи син изгорихте два акра от тази трева. Всички сме много огорчени от това.

Пробитата дупка на лицето имаше и друг по-малко желателен страничен ефект. Найт-Фивър^[1], една от жените, които се редуваха да носят на Стив храна, започна да го гледа похотливо. Тя беше вплела парчетата от неговата счупена стрела в огърлица, изплетена от тънки ленти бизонска кожа, и след като му я показа, стоеше с часове изправена пред колибата му. Тъй като по външния й вид Стив я класираше близко до дъното в списъка на привлекателните жени, нейните почти неприкрити желания бяха едно неприятно развитие, което, прибавено към дебнещата опасност от също толкова нежелана атака на неговата личност от Мотор-Хед, трябваше да го подтикне да изложи плана си пред Кадилак за изработване на безмоторен планер, но той не направи нищо. Бездействаше, обхванат от някакво душевно безразличие, запленен от светналите очи, които беше видял край огъня; часовете му на разходка и сънищата му бяха преследвани от мимолетните образи на лицето, което бе зърнал; образи, пораждащи чувства, които той не можеше да изрази с думи, защото — също като думата „свобода“ — те умишлено бяха изхвърлени от речника на Федерацията.

Бягството все още беше главната цел на Стив, но всичките негови планове и византийски схеми за манипулиране на неговите похитители бяха сложени на второ място. Главната му задача сега беше да разбере на кого принадлежи онова лице. Той беше измъчван от една настойчива нужда да задоволи чувства, предизвикани от неговата загадъчна красота. Стив просто се беше влюбил, но той не беше чувал тази дума до разговора си с Мистър Сноу и все още не разбираше достатъчно добре какво означава тя. В прости човешки измерения, той беше обречен да остане — според думите на една песен от Старото време — омагьосан, разтревожен и объркан.

Коя беше тя? И къде беше? Стив беше сигурен, че беше изследвал цялата площ в и около селището и беше срещал по едно или по друго време цялото племе, но от нощта, когато беше захапал стрелата, не беше зървал своята неуловима плячка. Откакто беше пленен, беше научил достатъчно за обществото на Плейнфолк, за да знае, че тя не е посетител. Фактът, че беше държана отделно от другите М’Коли, трябваше да означава, че тя или беше считана от племето за нещо специално, или я криеха от него.

Или и двете.

Какво не искаха М’Колите той да открие?

 

 

Както беше обещал, Кадилак донесе на Стив ловджийски нож с дълго острие. Не обикновеното мютско желязо, а стандартен нож на трекер. Отначало Стив помисли, че е неговият нож, но когато го разгледа отблизо, откри на дръжката изрязани инициалите „Л.К.Н.“: Ли Кенеди Нейлър, който, необяснимо защо, беше атакуван от Фазети и свален над гората. Предположението на Стив, че М’Колите могат да съхраняват и части от планера на Нейлър, получи ново потвърждение.

— Благодаря. — Той вдигна ножа. — Не се ли тревожиш, че мога да убия някого?

Кадилак повдигна рамене.

— Ако това не стане в двубой, смъртта ти ще е неизбежна, бавна и ужасна. Каква ще ти е ползата от това?

— Както го представяш, никаква, но… — Стив се поколеба. — Нали Мистър Сноу каза на всички, че сянката на Талисмана е над мен? Не означава ли това, че съм под негова закрила?

— Да, означава — призна Кадилак.

— Ако той наистина съществува и е толкова могъщ, както твърдите, нищо не може да ми се случи. — Стив самодоволно подхвърли ножа във въздуха и го хвана за дръжката. — Талисмана ме спаси от смърт в нивите и от чука на Мотор-Хед, така че…

Очите на Кадилак блеснаха, когато разбра какво всъщност му казва Стив.

— Той може да те спаси пак… но само ако се държиш като воин.

И си тръгна. Нямаше съмнение, че двамата адвокати по углавни дела на М’Колите имаха цял чувал внушителни отговори. Вероятно ги репетираха в колибата на Мистър Сноу. Стив се замисли върху прикритото предупреждение на Кадилак. „Опитват се да ме убедят, че всичко вече е предопределено от някой, живеещ над облаците, но винаги си оставят отворена вратичка в случай, че нещата не станат по предсказания начин.“

Имаше само една сила, която действаше. Човешката сила. И Федерацията знаеше как да я организира. Когато си отвоюваха повърхността на земята и изтребеха мютите, те щяха да променят лицето на земята. Природните сили в основата на така наречената мютска магия щяха да бъдат наблюдавани, анализирани, разбрани и овладени. Небесните гласове, които уж даваха на Мистър Сноу заповеди, щяха да установят, че няма кой да ги слуша; Мо-Таун и Талисмана щяха да бъдат сведени до забавни писания в историческите архиви. Маловажни сведения. В Нова Америка, която Федерацията щеше да изгради, нямаше да има място за такива глупости. А само за упорит труд и добър живот. Това беше разликата между, предизвиканите от пушека фантазии на мютите и целта на трекерите. Благодарение на гения на Първото семейство светът на синьото небе щеше да стане техен, щеше да бъде спечелен от силата и храбростта. Костите на мютите щяха да гният под блестящите градове, които щяха да се издигат в огретите от слънце равнини. Да…

Но все пак начинът, по който каменният чук се взриви, наистина беше странен.

Реши, че е по-добре да е подготвен, отколкото да прекарва времето си в опити да избегне заплашващия го сблъсък с Мотор-Хед, взе на заем едно мачете и си отсече дебела тояга — носеше я навсякъде. Направи си макет от клони и трева и ежедневно се упражняваше, докато си възвърна умението да владее тоягата така, както в Авиационната академия. Упражненията му привлякоха вниманието на мечките на М’Кол и скоро Стив започна да дава уроци на група, която бързо достигна петдесет души и включваше дори Мотор-Хед. Огромният мют се отнесе с презрение към защитните дървени и кожени предпазители, които Стив настояваше учениците му да си направят, и се задоволяваше със собствения си украсен с камъни шлем и ризницата си.

По време на упражненията Стив установи, че Мотор-Хед е безстрашен, неподатлив на болка и добър ученик. Това, което му липсваше в техника, той компенсираше с бързина и сила и само усърдно придобитите умения и вътрешната дисциплина на Стив го спасяваха от сериозни затруднения. От двубоите си с Мотор-Хед той спечели едно допълнително предимство — двубоите станаха яростни и въпреки правилото на Стив, че трябва да свършват с нанасяне на два удара в определени „смъртоносни“ зони, свършваха само когато Мотор-Хед биваше повален. Беше ясно, че силната мускулеста мечка няма намерение да се предава, докато не си възстанови позицията на превъзходен воин и не победи Стив.

Стив си помисли дали да не даде на Мотор-Хед да победи, за да усмири накърнената му гордост, но упоритостта му надделя. Откакто го бяха пленили, косата му с цвят на зряла пшеница беше пораснала почти до раменете. Обзет от необосновано предизвикателство, той накара Найт-Фивър да му сплете тънка плитка, преплетена с лента от синя тъкан със слънчеви клетки, и всеки път, когато побеждаваше Мотор-Хед, прибавяше още една плитка с лента. Знаеше, че си търси белята, като дразни Мотор-Хед по този начин, но беше убеден, че с майсторското владеене на тоягата, превъзходната си интелигентност и шестото си чувство може да надхитри тази страхотна, но малоумна бойна машина.

Обучението на мечките за бой с тояги му позволи да направи по-обективна оценка на тяхната способност да учат. Като всички трекери, Стив беше възпитан да смята всички уродливи същества за глупаци. Откакто срещна Кадилак и Мистър Сноу обаче той знаеше, че това не е вярно, но и се убеди, че като цяло мютите са неспособни да помнят. Грешката, която той и останалите от Федерацията бяха направили, беше в отъждествяването на слабата памет на мютите с ниска интелигентност. Стив разбра, че неговите похитители не само могат да приемат информация, но могат и да я запомнят. Онова, което им липсваше, беше система за търсене на информация. Мозъците им бяха като компютри, в които могат да се въвеждат данни, но които нямат принтер. Мютите можеха да съберат две и две, но не можеха да кажат, че резултатът е четири, защото връзката между запаметяващия и говорния център беше прекъсната. При някои това прекъсване беше толкова силно, че фактически не съществуваше, а при други — като Три Дигрийс — закъснението на паметта беше минимално или ограничено до специфични области от знанието. Старият мют можеше да обработва дърво и понякога се сещаше кой е Стив, но друг път не. Ограничената специфична памет даваше възможност на мечките М’Кол да усвояват и запомнят бойни и ловни умения, но дори и това, изглежда, беше податливо на странни грешки. Което щеше да е лошо, ако станеше някое сбиване.

Имаше и трети фактор, свързан с паметта, който Стив беше забелязал, но не бе разбрал напълно. Докато наблюдаваше как Три Дигрийс прави патериците, той беше забелязал, че присъствието на Кадилак помага на стария уродлив мют. По някакъв начин чрез неизказаните си думи или просто с физическото си присъствие Кадилак помагаше да се свържат връзките на паметта, когато ръцете на Три Дигрийс се колебаеха. Стив беше видял достатъчно, за да е убеден, че членовете на племето могат да си взаимодействат без думи. Беше приписал тази способност на чувството на усещане — една словесна концепция, която му дойде изневиделица. Когато беше пушил трева с двамата летописци, въображението му беше повлияно до точката, при която започна да мисли, че може би вижда някаква аура или по-висше аз, простиращо се отвъд границите на техните физически тела. Умът му започна да се лута. Халюциногенните дроги, приповдигнатите състояния на мислене, усещането и изкривяването на възприятията бяха напълно непознати във Федерацията. Играеха ли двамата летописци някаква неясна роля, в която тяхната превъзходна интелигентност действаше като контролен механизъм за племето? Групова памет? Някакъв… Стив затърси думата, опитвайки се да достигне до нещо, за което беше сигурен по време на наркотичното си опиянение. Някакъв… свръхум? Или бяха проводници на сила, която идваше отнякъде другаде? Интересни идеи, но и опасни. Той би трябвало да наблюдава Кадилак и стареца по-аналитично — без да си изясни нещата, нямаше перспектива за кариера при завръщането си във Федерацията. „Факти, Брикман. Това ти трябва. Само фактите имат значение. Оцелей, запомни всичко, което виждаш, отмъсти за свалените момчета и после избягай.

Но само след като намериш синеоката девойка…“

 

 

Една нощ Стив се събуди и видя, че Кадилак не спи до него. Следващата нощ младият летописец отново спа на друго място, но сутринта както обикновено дойде за закуска. Стив го чакаше да каже нещо, но младият мют не спомена нищо за промяната на навиците си за нощуване.

Мълчанието му по въпроса възбуди любопитството на Стив.

На третата вечер Стив получи втората си покана да пуши трева с двамата летописци. По-късно, след като умът му беше бродил в света на тревата и той беше чул същите далечни гласове и бе разбрал много неща, Кадилак му помогна да се прибере до колибата, която споделяха. Стив измърмори някакви благодарности, докато младият летописец го слагаше на леглото, после отвори очи точно навреме да види как Кадилак се измъква от колибата. Стив отметна завивките, промъкна се бързо на четири крака до входа и подаде глава навън. Видя как Кадилак, осветен за кратко от угасващия огън, отива в посока обратна на онази, в която се намираше колибата на Мистър Сноу.

Како мобилизира всичките си сили, Стив стана и тръгна подир Кадилак. Нямаше луна и зад последния гаснещ лагерен огън тъмнината стана непроницаема. Стив спря и се вслуша; стори му се, че чува как Кадилак върви по близката, покрита с листа пътека; последва го, препъна се в някакъв корен и падна. Зачуди се с безпристрастност защо се интересува толкова от нощните похождения на Кадилак. От каквото и любопитство да беше започнало това, то постепенно се разсейваше върху розовия облак на безразличието. Стив заспа и се събуди чак след няколко часа под носещото се одеяло на ниската мъгла във виолетовия сумрак, който предшестваше зората. Измръзнал до кости, с мокро от росата лице, той се запрепъва обратно към колибата, като разтриваше ръцете и тялото си. Пъхна се в кожите и въздъхна доволно. Бяха топли. Изглежда, дори мозъкът му беше замръзнал, защото му трябваха няколко секунди да разбере защо. Когато отговорът дойде, една гола ръка се изви като змия върху гърдите му и едно тяло, твърдо на някои места и меко на други, се прилепи до неговото. Една буза се притисна в рамото му, дъхът затопли ухото му. Стив лежеше и не смееше да се обърне, не смееше да помръдне.

После, обхванат от лошо предчувствие, опипа ръката, която го беше прегърнала. Беше виждал тази ръка достатъчно много пъти — нали тя му носеше храна. В леглото му беше Найт-Фивър.

Кристофър Кълъбмъс!

Целият настръхна при мисълта, че лежи в леглото с гола мютка. Съвсем бавно, наострил уши да чуе всяка промяна в нейното дълбоко, равномерно дишане, Стив се обърна с гръб към нея и задържа дъх, когато Найт-Фивър се размърда в съня си и го затисна с тялото си. Устата й бе полуотворена, точно до врата му, издадените й кучешки зъби приличаха на зъбци на кофа на екскаватор. Ако Найт-Фивър се събудеше и той й откажеше близост, като нищо можеше да му прегризе гърлото. Ох, по дяволите… Стив въздъхна примирено. Никой не знае от какво и кога ще умре. При условие, че останеше в планеристката си униформа и с гръб към Найт-Фивър, може би щеше и да оцелее. Пък и от практична гледна точка беше факт, че въпреки гения на Първото семейство никой още не беше намерил по-добър начин да се стопли.

 

 

Освен упражненията с тоягата Стив продължи и самоналожената програма на физическа подготовка. Вече можеше да тича без усилие и да прави до петдесет лицеви опори, без да чувства пробождане в дясната си ръка. Беше отново във формата, която имаше при завършване на Академията.

По време на едно следобедно тичане Стив слезе към равнината. Искаше да сравни издръжливостта си с тази на мечките и да се върне без почивка нагоре по склона. Стигна до един от стълбовете, които маркираха края на територията на М’Кол, и изви към склона на около една миля северно от селището. Дотук добре, но както става винаги, склонът нагоре, по който трябваше да тича сега, изглеждаше много по-стръмен от онзи, по който беше тичал надолу. За момент Стив се поколеба, после пое на зигзаг нагоре по склона. Намерението му беше да го прекоси на юг, за да хване пътеката, по която беше слязъл, но някакви камъни му препречиха пътя и той се насочи на север и изгуби пътеката. Бягането стана по-трудно, на един сипей той се подхлъзна и одра болезнено глезена си.

На две трети от пътя нагоре по склона разбра, че остава без сили и няма да може да издържи. Страхотната му самодисциплина обаче се задейства и той продължи. Видя вдясно водопад — плискаше от ръба на една скала. Мисълта да остави водата да облива горящото му лице, да се напие, за да облекчи изсъхналото си гърло, бе неудържима и той затича към водата. С всяка крачка пъргавите му стъпки ставаха все по-тромави. Мускулите на бедрата и прасците го боляха — сякаш всяка вена гореше. Всяка капчица от волята му беше съсредоточена върху целта да достигне водопада. Сърцето му блъскаше в гърдите като разгневено животно, затворено в клетка, туптенето в главата му заглушаваше тупкането на краката му по скалистата пътека; въздухът, който вдишваше, изгаряше и разкъсваше гърлото му като нажежен до червено пясък. С отчаяние Стив разбра, че дори ако стигне водопада, върхът на склона ще е на още сто метра над него. Все едно на сто мили. Запрепъва се по камъните, падна на колене под водните пръски, протегна ръце, после се мушна целия под студената планинска вода.

След двайсетина минути, когато пулсът му се успокои, се измъкна с вдървени крака от водопада и свали мокрите си дрехи: червено-черно-кафявите камуфлажни панталони, бойните обувки и планеристката синя тениска и долните гащета. Изстиска дрехите си, след това ги заудря по метода на мютите в скалата, за да ги изцеди. Слънцето се скри и по склона полази сянка. Стив се изтърка с мократа тениска, взе останалите си дрехи и се изкатери по стръмната скала покрай водопада. Не беше най-лекият път до върха на склона, но сигурно бе най-късият.

Горе грееше слънце и той просна дрехите си да се сушат и седна на жълто-розовата трева. Теренът се издигаше в скалисти вълнообразни тераси, богато застлани с треви, папрати и мъх, опиращи в широк рид с високи червени дървета. Там някъде бе изворът на потока, който се хвърляше през гладкия ръб на скалата. Успокоен от тихото му ромолене и топлата земя под гърба си, Стив заспа.

Когато се събуди, слънцето вече бе ниско над планината и лъчите му превръщаха краищата на събиращите се облаци в разтопено злато. Мютите имаха странната представа, че слънцето минава през врата на небето, затваря я и оставя света в тъмнина, докато не влезе отново през подобна врата на източния хоризонт. Почувствал неочаквано хлад, Стив обу долните си гащета, пресегна се за тениската и спря с протегната ръка. Осем малки яйцевидни плода с черна кожа — Стив вече знаеше, че са диви сливи — бяха сложени върху един червен лист, оставен от някого върху тениската му.

Стив бързо огледа хълма, после отиде до края на склона. Нищо. Никаква следа от движение. Никакви стъпки в прахта. Никой. Той се върна, остави листа с подаръка от сливи настрана и продължи да се облича. Дрехите му бяха все още влажни, но скоро щяха да изсъхнат от топлината на тялото му. Той завърза връзките на бойните си обувки, завърза и калъфа на ножа, даден му от Кадилак, на десния си прасец, взе сливите и — под действието на някакъв неочакван импулс — лапна първата и тръгна предпазливо покрай потока.

Замисли се за самоличността и мотива на дарителя. Почувства се сигурен, че знае кой е, но защо тя не го беше събудила? Беше ли този дар продиктуван от обикновена грижа за осигуряване на храна на един изтощен бегач, или беше нещо повече — знак за нейното присъствие? Послание, казващо: „Аз съм тук. Аз се интересувам от теб. Продължи да ме търсиш.“ Беше ли това потвърждение, че и тя е обзета от същото страстно любопитство? Или той беше прочел съвсем неправилно беглите погледи, които си бяха разменили? Беше ли всичко това само негово въображение или, още по-лошо, някаква уловка? На лицето на Стив се появи иронична усмивка. Със своя късмет може би ще открие Найт-Фивър да се крие зад първото дърво. Или Мотор-Хед.

Сви устни. Ако онзи подъл мют го беше намерил изтощен и заспал, нямаше да му остави за подарък осем диви сливи; щеше да остави върху гърдите му осем камъка. Не, това нямаше нищо общо с него; но мисълта за Мотор-Хед му напомни, че трябва да е предпазлив. Макар Кадилак да му беше казал, че може да ходи, където пожелае, можеше да се окаже не много здравословно, ако го хванеха да броди из район, който племето счита за намиращ се извън границите на територията му. Но, от друга страна, без да му е казано, откъде би могъл да знае докъде може да отива? Реши, че моментното му опасение е предизвикано главно от чувство за вина, отхвърли го и продължи напред. По някакъв своенравен начин опасността на ситуацията внесе аромата на странните, но в никакъв случай нежелани емоции, които го преследваха, откакто за първи път беше видял лицето на девойката на светлината от огъня.

Като си проправяше бавно път през плетеницата от папрат покрай потока, Стив изкатери серията прагове към първата линия дървета. На всеки двадесет и пет стъпки приклякаше и оглеждаше внимателно напред, встрани и назад. Задържаше дъх и слушаше напрегнато, надявайки се да улови звук на някаква човешка дейност. Само пронизителният крясък на някоя птица нарушаваше постоянния ромон на потока, който течеше между кафявите, покрити с лишеи скали.

Сто метра навътре в гората боровете се вплитаха един в друг — истинска стена от преплетени клони, която започваше от височината на коленете. Изтръгнати от почвата от течащата при топене на снеговете вода корени бяха паднали напреко на потока под странни ъгли и блокираха пътя на Стив покрай брега. Да продължи напред означаваше да си проправя път през клоните с рязане и чупене, което правеше по-нататъшното му тихо придвижване невъзможно. Единствената алтернатива беше да пълзи под тях или да намери друг път. Тъй като не беше сигурен в каква ситуация се намира, Стив не искаше да рискува да бъде хванат в плетеница от клони и с нос, зарит в калта. Вече беше готов да се откаже и да се върне, когато съгледа напред една начупена жълта линия. Кадилак му беше разказал за годишните сезони — Нова земя, Средна земя, Събиране, Жълтеене и Бяла смърт. Беше много рано, за да жълтеят листата и да започнат да падат от дърветата. Стив неочаквано разбра, че това е мъртъв листак, отсечен и подреден като параван; необичайното му шесто чувство му подсказа, че онова, което търси, е зад него.

Като се стараеше да се движи колкото е възможно по-тихо, той заобиколи далеч от потока и запълзя под плътно израсналите борове към подозрителния листак. Когато стигна по-близко, видя, че онова, което приличаше на дълга група храсти, висока около осем стъпки, лежи на едната, страна на покрит с трева оазис — парче земя, покрито с трева, папрат и високи до гърдите храсти, заобиколено от почти непроницаемата стена на дърветата. Стив се измъкна изпод последните клони, предпазливо подаде нос над храстите, огледа се и се запромъква между стеблата на живия плет от папрат, докато не стигна жълтеещите листа. „Храстите“ пред него бяха направени от сплетени отсечени клони.

Той пое дълбоко дъх и остана цяла минута легнал, наострил уши, опитващ се да долови и най-слабия шум. Можа да чуе единствено биенето на собственото си сърце. Пресегна се и издърпа един от забитите в земята клони. Краят му беше отрязан с мачете. Той го отмести и погледна. На малката просека имаше мютска колиба, оградена от кръгов параван от листак. Вратата на колибата гледаше към една пролука в паравана на обратната страна на тази, на която лежеше Стив, което правеше невъзможно да се види дали в колибата има някой. От кръглия отвор на покрива не излизаше пушек и наоколо нямаше разпръснати обичайните битови отпадъци. Въпреки това шестото чувство на Стив му подсказа, че вътре има някой. „Почакай минута! Би могъл да чуеш нещо. Не тананикаше ли някой? Тя е вътре! Това сигурно е тя. Не може да е никой друг.“

С нарастващо вълнение Стив изпълзя през папратта към пролуката в паравана и видя не очакваната несравнима красота, а разлагащите се глави на Нейлър и Фазети, набучени на колове от двете страни на входа. Една голяма тъмна птица беше кацнала върху главата на Фазети и късаше месо от една от очните кухини. Стив трепна от ужас. Стресната от неочакваното движение, птицата отлетя с остър тревожен крясък.

Стив преглътна тежко. Според традицията на мютите главите на неговите другари планеристи бяха бойни трофеи на обитателя на колибата. Но не беше ли Фазети свален високо във въздуха? Как би могла тя, ако наистина беше тя, да… Друга мисъл мина през ума му. Ако обитателят на колибата наистина беше свалил двамата планеристи, може би бе взел не само главите. Може би вътре имаше нещо от техните принадлежности; карта, въздушен пистолет, запалителна граната, пакет с концентрирана храна. Полезни неща, които щяха да свършат работа на човек, който се кани да бяга. Изнервен от гледката на набитите на колове глави на приятелите си, Стив мушна глава през завесата от листа — и точно тогава завесата над входа, ограден от двата кола с главите, се дръпна и девойката, която го беше спохождала в сънищата му, се появи, изправи се и се протегна с грациозността на събуждаща се котка.

Беше Клиъруотър. Стив, разбира се, не знаеше името й, но за няколкото секунди, през които тя стоеше пред колибата, очите му огледаха всяка подробност от голото й тяло; дългите прави гъвкави крайници, стегнатите бедра, закръглените гърди, силните рамене и тънкия кръст, гладката кожа, на която нямаше приличащи на тумори костни израстъци, загрозяващи другите мюти; цялото й тяло беше безупречно — с изключение на това, че бе пъстро от главата до петите. Тъй като във Федерацията не съществуваше изкуство в общоприетия смисъл на думата, трекерите не бяха прекалено чувствителни към съпътстващите го качества като хармония на форма и цвят, грациозност на линия и пропорция. Но нещо дълбоко в Стив се обади; накара го да осъзнае, че жената пред него е много красива, макар той да не можеше да го изрази с тези думи. Беше обхванат едновременно от две напълно противоречиви емоции: ирационалното желание да я притежава и шок, дори отвращение, че изпитва такова чувство. С понятията на 20-тото столетие неговата реакция беше подобна на реакцията на основател на ултрадясното крило Африканерско братство — бастионът на бялото господство, — открил в себе си тайна склонност към „черно месо“. Онова, което мина през ума на Стив през тези няколко секунди, беше немислимо. Да позволи на Найт-Фивър да му топли леглото беше достатъчно лошо, но съзнателно да съзерцава мютка… „Стига, Брикман! — подкани се той! — Престани!“

Клиъруотър влезе в колибата. Стив чу смях, после приглушен дълбок глас, после още смях, после завесата се размърда и Клиъруотър се изтърколи на поляната — бореше, се закачливо в ръцете на Кадилак. Младият летописец също беше гол.

Без да смее да помръдне, за да не издаде присъствието си, Стив ги гледаше със смесени чувства; разочарование, раздразнение, объркващо смущение — примесени със завист. Те лудуваха около минута, разменяха си кратки целувки, после станаха и започнаха да берат някакви петовръхи розови листа. Клиъруотър отиде близко до мястото, където лежеше скрит Стив. Той погледна нагоре и видя, че сред гъстака от папрат, под който лежеше, има и няколко растения със същите розови листа. Трябваше да се махне преди някой от двамата да го види. За негово облекчение Кадилак и момичето се обърнаха с гръб към него и хванати за ръце се отдалечиха от колибата.

Когато двамата мюти се изгубиха от поглед му, Стив се изправи и огледа поляната по-добре. В другия й край видя един дълбок до кръста вир. Кадилак и мютското момиче влязоха във вира и докато се шегуваха, тя търкаше гърба му с розовите листа, които бяха набрали. Топнати във водата и разтрити върху гърба му, листата даваха тънка сапунена пяна. Вечерна баня! О, чудесно… Стив, който с радост би сменил мястото си с Кадилак, разбра, че те вероятно ще са заети известно време. Сега беше моментът да претърси колибата.

Входът й, пролуката в паравана от листак и планинският вир бяха почти на една линия, но когато клекна, Стив видя, че едно малко възвишение закрива долната трета на колибата от погледа на човек от водата. Той изпълзя през тревата, заобиколи кола с главата на Фазети и се мушна под завесата на вратата. Беше сред мютите толкова дълго, че вече не забелязваше съпътстващите ги миризми. Изправи се на колене, надзърна през завесата да провери дали Кадилак и момичето са все още във вира, след това огледа колибата.

Тя не беше толкова разхвърляна и толкова мръсна, като колибата на Мистър Сноу, и бе доста по-просторна. Покрай стените от бизонска кожа бяха наредени няколко вързопа с дрехи и различни по големина кошници, изплетени от сушена оранжева трева, с глинени похлупаци; от извитите колове, които даваха на колибата тумбеста форма на кошерище, висяха плодове, навити на руло изсушени меса и цветя със сладък аромат. Кожите, върху които Кадилак и момичето несъмнено се бяха въргаляли, лежаха в безпорядък. За своя изненада Стив видя два други комплекта кожи, навити — както беше обичайно — за през деня. Това означаваше, че момичето живее в колибата с някой друг — вероятно с две вълчици. Всъщност това бе съвсем естествено. Ако поради някаква причина М’Колите смятаха девойката за изключително способна, не би трябвало да остава незащитена. Нейните две другарки по колиба очевидно бяха излезли, за да не притесняват Кадилак. Което означаваше, че племенните сестри вероятно няма да се върнат, докато девойката и Кадилак не се изсушат. Но те можеше да са наблизо — и районът около колибата сигурно се наблюдаваше. Стоп! Стив тихо изруга. Беше забравил за това, когато под действие на неочакван импулс беше тръгнал нагоре по потока с надежда да я намери. „Е, намери я, Брикман, и тя принадлежи на човека, с когото ти имаш намерение да станеш добър приятел. Забрави за тези си мечти. Всичко това е истинско безразсъдство. Започни да търсиш и после се разкарай оттук“.

Погледна отново къпещите се и започна да рови в затворените с капаци кошници. Ако трябваше да напусне набързо, онзи, който щеше да дойде след него, нямаше веднага да забележи, че вътре е имало неканен гост. Намери пакета с храна за оцеляване във втората кошница и пречиствателя на вода на дъното в петата. Целуна щастлив и двете и ги пъхна в джобовете на панталоните си. Въздушният пистолет… Стив набързо претършува другите кошници. Не. Може би беше прекалено много да се надява за… Карта… това наистина искаше. Къде, по дяволите, беше картата? Той се пресегна към най-близкия вързоп с дрехи и пъхна ръка в кожите. Вътре нямаше скрито нищо. Нищо. Стив го остави на мястото му и взе друг. Хладна предупреждаваща тръпка пробяга по гърба му. Той се хвърли към завесата на вратата, открехна я малко — и видя голото мютско момиче да идва към колибата; отмяташе косата от лицето си и я връзваше на тила си.

За част от секундата Стив лежа запленен с отворена уста. Кожата й беше…

Откъсна очи от тялото й, погледна покрай нея и видя Кадилак да излиза от вира. Кристофър! Беше попаднал в клопка. Стив погледна през рамо и помисли да се измъкне от колибата, като пробие дупка. Но това щеше да разкрие бягството и освен това може би нямаше да успее да излезе навреме. Умът му блокира. Той огледа отчаяно колибата. Да се скрие… но къде? Под кожите? „Не… това е твърде глупаво, Брикман. Помни, че сега си воин. Имай малко достойнство. Какво ще стане, ако те открият под леглото… особено по средата на някакво интимно действие. — Отговорът не закъсня. — Направи се на невинен. Но чакай! Остави нещата! Не искаш да те обвинят в кражба, нали?“ Стив бързо извади пакета с храна и очистителя на вода от джобовете си, напъха ги в най-близката кошница, сложи капака, пресегна се нагоре, откъсна една слива от клончето, висящо от един кол, и се хвърли върху кожите. Завесата се отгърна, мютското момиче влезе, видя Стив да лежи безгрижно кръстосал крака, пъхнал ръка зад врата си, и замръзна.

С разтуптяно сърце Стив протегна другата си ръка към девойката и й предложи сливата.

— Запазих една за теб.

Тя не каза нищо. Само влезе достатъчно навътре, та завесата да се затвори.

— Хайде, изяж я — продължи Стив, като се опитваше да скрие лекото треперене на гласа си. — Наистина са много сладки.

Тя просто го гледаше спокойно. Сега, от съвсем близко, Стив видя, че тя не е само красива. Ясните й леденосини очи имаха изненадваща дълбочина и излъчваха не само обезсилваща интелигентност, но и намек за опасност — някаква скрита заплаха, която човек чувства, когато гледа заредена три барабанна пушка.

И кожата й сега беше…

„Не го вярвам“ — помисли Стив.

Гледаха се един друг, както му се стори, безкрайно, а всъщност само две или три секунди; после тя взе сливата от ръката на Стив, отхапа половината, извади костилката с белите си равни зъби и върна другата половина на Стив.

„Печеля“ — помисли Стив.

— Благодаря. Слушай… твоя…

В този момент кошницата, в която беше скрил нещата, падна и се разсипа на рогозката до мютката. Тя не каза нищо. Той знаеше, че тя знае, че тези неща не трябва да са в тази кошница. И тя знаеше, че той знае, че тя знае. Не му оставаше нищо, освен да изяде своята половина от сливата и да чака следващия й ход.

Мютското момиче бавно вдигна пакета с храна и очистителя на вода, после съвсем неочаквано ги остави до Стив. Сложи пръст на устните си, направи му знак да остане на мястото си, взе две навити рогозки и се мушна навън през завесата. Стив взе двата пакета и ги пъхна в джобовете на панталоните си.

След петнадесет секунди девойката се върна, като се постара да не разгръща завесата много широко. Зарови бързо в купа неща в дъното на колибата, които Стив не бе имал време да претърси, измъкна един пластмасов филм и го сложи върху гърдите на Стив.

Стив го вдигна внимателно. Не можеше да повярва на късмета си. Навигационната карта на Фазети! Неговият билет за връщане у дома! Развълнуван, той отвори уста да извика, но преди да може да произнесе някакъв звук, мютското момиче сложи ръка върху устните му, после се наведе над него и взе една правоъгълна кошница от мястото й до кожената стена на колибата.

Стив хвана китката й и махна ръката й от устата си.

— Как се казваш? — прошепна той. — Кажи ми. Трябва да зная!

Мютското момиче го погледна с намек на усмивка. Невъзможно бе да се каже какво мисли.

— Аз съм Клиъруотър, първородната на Тъндър-Бърд^[2] от Сън-Данс^[3] — прошепна тя.

Стив потупа джоба с пакета храна и вдигна картата.

— Това са големи подаръци. Няма да забравя.

— Тези неща не са от мен. Те дойдоха от ръцете на Талисмана. — В гласа й се чу настойчивост. — Трябва да се махнеш!

— Да, но как? — продума Стив.

Клиъруотър посочи завесата на вратата, докосна леко с пръст задната страна на колибата, после събра ръцете си да изобрази крила на птица, която лети.

— Когато ме чуеш да пея.

Стив кимна и прибра картата в друг джоб, а Клиъруотър излезе от колибата с правоъгълната кошница. Той я бе отворил при бързото претърсване. Вътре имаше шест гърнета с гъсто цветно мазило: едното беше черно, другите различни нюанси на кафяво. Той не беше разбрал за какво служат — досега.

Застана на колене, отиде до вратата и погледна. Кадилак седеше с гръб към колибата. Коленичила зад него, Клиъруотър рисуваше с малка пръчица черна линия върху лопатката му. Стив гледаше неспособен да възприеме видяното. Кожата на Кадилак сега беше медно-бронзова; на Клиъруотър кадифено-маслено-кафява — един-два нюанса по-тъмна от кожата на сестра му. Произволната шарка, резултат от дефектни мутантни гени, която беше неизличим белег на Плейнфолк и на техните южни братя, при Кадилак и Клиъруотър беше само камуфлаж, който им позволяваше да се смесят с останалата част от племето. Физически Кадилак сега беше неотличим от трекер. А умствено… той беше интелигентен и паметта му беше превъзходна, макар също като Мистър Сноу да не можеше да чете и да пише. Стив не беше имал възможност да провери паметта на Клиъруотър, но тя беше демонстрирала ясна способност да мисли бързо и вероятно беше също толкова интелигентна. Беше невероятно. Те бяха… те бяха точно като… истински хора.

Клиъруотър тихо запя.

Като остави всичките си мисли за това изненадващо откритие и неговите последици, Стив отвори завесата, излезе и бавно се изправи. За изострените му сетива шумоленето на дрехите по тялото му, на обувките в тревата и туптенето на сърцето му му се струваха оглушително силни. Кадилак сигурно можеше да ги чуе! Сигурно знаеше, че той е тук! Но не. Невероятно, младият летописец не обърна глава, не помръдна. Седеше кръстосал крака, обърнатите нагоре длани почиваха върху бедрата му. Клиъруотър погледна през рамо. Очите й срещнаха очите на Стив за миг, после тя се върна към задачата си — наведе главата на Кадилак напред и започна да нанася черна боя върху врата му. Едва смеейки да диша, Стив заобиколи колибата, мушна се под паравана от листак и изпълзя под папратта и ниските клони на околните борове.

Беше цяло щастие, че двете допълнителни постели в колибата на Клиъруотър му напомниха, че трябва да се движи с максимално внимание. След като я бяха преместили тук, за да не може той да научи за нея, М’Колите сигурно бяха взели мерки да я предпазят от неканени гости — като него. И сега, когато откри тайната й, той беше в още по-голяма опасност от страна на скритите си противници в племето. Импулсивните му действия го бяха изложили на двойна опасност, защото той знаеше, че няма да се успокои, докато не я види отново. Но преди това трябваше да се промъкне покрай всякакви стражи, които можеше да има наоколо, и да се върне в селището.

Умението да се промъква тихо не бе силната страна на Стив, но възбудата от неочакваната му среща с Клиъруотър бе изострила сетивата му, така че той можа да се настрои на звуците в гората. Свръхестественото му шесто чувство бе по-силно отвсякога. За първи път той чуваше звуците над земята; можеше да различи шумоленето на листата на дърветата от листата, които мачкаше под краката си; можеше да направи разлика между пронизителните крясъци на птиците и приличните на птичи повиквания, разменяни между патрулите на мютите; можеше да усети движението им на север по склона към него. Когато гората се разреди достатъчно, за да може да продължи прав, той тръгна тихо и бързо покрай потока. Реши да се върне по същата пътека надолу до края на платото, като се възползва от постоянния ромон да скрие шума от движението му покрай коритото, скрит от стената от папрат. При водопада щеше да завие вдясно и да тръгне по една от пътеките към селището. След това най-големият му проблем щеше да е да се преструва, че не се е случило нищо необичайно.

Стигна потока, обърна се надясно и легна зад укритието на папратта да провери местността на юг. Нищо не помръдваше. Над дърветата беше пропълзяла странна тишина, но нямаше никаква следа от мютски патрул. Той се надигна и се наведе — и в същия миг почувства полъх на студен въздух над врата си и чу силно тупване. Обърна се и си удари главата в една стрела от арбалет, забита в дървото, до което се беше навел. Съвсем до него! Ако беше закъснял с част от секундата, щеше да е с проводено гърло. Не се спря да види кой е стрелял; фактът, че не го бяха улучили, показваше, че са на известно разстояние, а това, означаваше, че има шанс. Той рязко промени посоката, втурна се нагоре по склона вместо надолу, прецапа шумно потока, прекоси папратта и влезе в гората. Докато тичаше, размахваше налудничаво ръце с надеждата да убеди преследвачите си, че бяга панически изплашен. Зад себе си чу мютите да крещят и свирят — преследваха го. Стив кривна на север, измина осемдесет метра, след това зави остро надясно, прелетя надолу по склона със серия от скокове и салта, зави отново остро надясно и сви обратно към потока, като пълзеше по корем под храстите. В Авиационната академия беше отделил доста време на курса по щурмуване, но това беше може би най-бързото му пълзене. Хвърли се с главата напред в плитката вода, задраска като обезумял по стъпаловидното, покрито с камъни корито. Стигна до по-дълбоко място, където водата покриваше по-голяма част от тялото му, и се скри под надвиснала папрат.

Хитростта му сполучи. Той видя по-нагоре по склона викащите мюти да прескачат потока и да се втурват между дърветата от другата страна. Една, две, три мечки, размахващи ножове-тояги, четвърта с арбалет, три вълчици. Седем мюти… По дяволите! Още колко имаше? Друга мечка с нож в ръка прескочи потока и затича подир другарите си. Осем… Стив знаеше, че не може да остане скрит дълго. След като водещите мюти не го откриеха скоро, нямаше да им отнеме много време да разберат какво се е случило. И тогава щяха да го пронижат в потока с ножовете-тояги — както правеха с пъстървите. Тъкмо понечи да излезе от скривалището си, когато още двама мюти прескочиха потока с пронизителен вик почти над главата му и Стив зарови нос в дъното. Кристофър! Бавно се надигна и видя две вълчици да пресичат потока малко над него. Дванадесет. „Мърдай, Брикман!“

Стив скочи и се хвърли надолу по коритото в потока, безразсъдно прескачайки през праговете. На няколко пъти се подхлъзна по покритите с мъх камъни и падна тромаво, удряше се в дънерите по коритото, отскачаше от балваните, просваше се с главата напред във водата. Учудващо, но не чувстваше никаква болка. Просто ставаше и продължаваше напред, препъваше се и лъкатушеше надолу по потока като пиян моряк в Сан Диего събота вечер в забулените в митове години от Старото време.

Накрая спря, свали мократа си тениска и бойните обувки, смъкна камуфлажните си панталони и долните гащета и ги изстиска за втори път през този ден. Сега вече усети, че го боли всичко. Облече се и прибра картата и другите неща, които му беше дала Клиъруотър, в джобовете си. Страхотно… Слънцето беше зад далечните планини и въздухът изведнъж беше станал хладен. Стив се поздрави с една усмивка за начина, по който беше избягал от мютския патрул. Окей. Време бе да тръгва. И в този момент се сети, че беше оставил тоягата си някъде край колибата на Клиъруотър — заедно с превръзката за носене през рамо.

„Виж, това — помисли си Стив — е много лошо…“

Преди да стигне до селището се отби от пътеката, уви пакета с храна и пречиствателя на вода в широки листа, зарови ги в една дупка между корените на едно дърво и изряза малък белег на дънера с ножа си. Беше решил да скрие картата между двуслойните рогозки, с които беше постлан подът под постелките на леглото. Доволен, че е замаскирал дупката така, че да не си личи, Стив забрави за пробождащата болка в коленете и се затича с всички сили към селото.

 

 

Пред колибата, скрита зад паравана от жълти листа, Клиъруотър се трудеше с любов да възстанови шарката, която Кадилак беше приел като свой отличителен знак. Когато свършеше, щеше да е негов ред да изрисува тялото й. Макар че умът на Клиъруотър не беше равен на този на летописците, и тя, и Кадилак бяха получили като дар от Мо-Таун фотографска памет, която включваше способност да възстановят запаметената шарка върху тялото на другия. Гърбът на Кадилак беше като чисто платно, върху което Клиъруотър можеше да „види“ точния контур на всеки цвят. Единственото, което трябваше да направи, бе да го нанесе.

Докато работеше, Клиъруотър си мислеше за облачния воин, който беше изпратен при тях от Талисмана и когото Небесните гласове чрез Мотор-Хед бяха нарекли Носител на смъртта. Тя беше видяла тялото му, когато той беше изнесен разкъсан и окървавен от нивите. Той не я беше видял, защото умът му спеше, и тя беше отпратена, преди да се беше събудил. Старейшините на племето й бяха казали, че трябва да живее отделно от останалите М’Коли, докато облачният воин е техен пленник. Той не трябваше да открие, че тя е родена с гладка и с един цвят кожа като неговата. Тяло на подземен човек.

Също като Кадилак, и тя като малка беше страдала затова, че е различна. Двамата, в своето съвършенство, бяха смятани за грозни патета и това общо нещастие ги беше сближило. Макар че беше избран да изпълни задачата за усвояване на огромното знание на Мистър Сноу, младият Кадилак винаги я беше защитавал, когато другите деца я дразнеха. Тя на свой ред се нахвърляше върху неговите мъчители и ги удряше с мъничките си юмруци. Когато стана на седем години и достатъчно голяма, за да разбере, че има други светове над синия покрив на небето и под тревата в краката й, Мистър Сноу й обясни, че тялото й е оформено така, защото тя също е избрана да служи на Талисмана, Тройнонадарения. Тя прие това обяснение и черпеше утеха от него, но не го повярва истински допреди неотдавнашното разкритие на силите й като повелител и новооткритата способност на Кадилак да вади картини от виждащи камъни. Казаното от Мистър Сноу беше истина: пътят на бъдещето вече беше начертан. Повечето мюти можеха да виждат от този път само една крачка, но Кадилак имаше дарбата на гадател. Когато неговото умение нараснеше и умът му станеше готов, той щеше да може да проникне през облаците на времето и да види какво лежи напред.

Мистър Сноу вече знаеше някои от тези неща, защото Небесните гласове говореха чрез него. Те, Господарите на Всичкото, живееха в свят, чиито хоризонти се простираха до началото и края на времето, на планина толкова висока, че можеха да виждат всичко, което е било и което ще бъде. Небесните гласове бяха казали на Мистър Сноу, че въпреки желанията на старейшините на племето техният път ще срещне пътя на Носителя на смъртта. Клиъруотър никога не се бе съмнявала в неговата мъдрост и беше направила точно онова, което й беше казано да направи. Въпреки това се чувстваше виновна, че трябва да крие мислите и действията си от Кадилак. Защото не си ли бяха дали дума да разменят кръвна целувка? Не бяха ли като едно? Не беше ли той — ако не най-силният — най-храбрият, най-доблестният, най-юначният от воините на М’Кол? И ако все още не беше толкова умен, колкото Мистър Сноу, езикът му не беше ли остър като желязо и главата му като ярка звезда? Сърцето й не се ли сгряваше при мисълта за него? Тя не се ли беше врекла през целия си живот да го пази?

Да… Всичко това беше вярно и все пак Клиъруотър се чувстваше объркана, виновна. Откакто беше погледнала облачния воин в осветения от огъня кръг през нощта, когато той беше захапал стрелата, сърцето й беше разделено на две. Тя се чувстваше виновна, защото в ума си таеше мисли, които законите на кръвната целувка забраняваха; картини как лежи в тъмната нощ с Носителя на смъртта. Картини, от които тялото й изгаряше в огън. Очите на Кадилак бяха тъмни; неговите бяха сини; сякаш гледаше в собствените си очи, отразени в спокойната повърхност на притъмнен планински вир. Раменете на Кадилак бяха широки и квадратни, но бяха ли по-широки и по-квадратни от неговите? И не беше ли той по-висок? Косата на Кадилак беше права и черна като гарваново крило. Неговата беше на вълни като житна нива при вятър и блестеше като трева, огряна от лъчите на изгряващото слънце, а гласът му, ах… гласът му беше силен и равен като дълбока течаща вода. Той караше сърцето й да трепти като при рева на планински лъв и запалваше в корема й огън, от който костите на бедрата й се разтопяваха като сняг.

Никой не я беше видял, когато се беше промъкнала дебнешком в селището под прикритието на звездното наметало на Мо-Таун. Клекнала до колибата на Мистър Сноу, тя беше чула всичко, което бяха говорили; беше го чула да говори за тъмните градове под земята. Картините, които беше описал, я бяха изпълнили с ужас, но тя можеше да седи часове и да слуша гласа му.

Някои от нейните сестри от племето, които не подозираха нищо, й бяха казали, че той има език на пепелянка, усмивка на койот и сърце от камък. Други й бяха казали, че са изпратили Найт-Фивър да провери мъжествеността му и че той я е отхвърлил. „Той се бие добре с тояга — казваха подигравателно те, — но между краката му няма остро желязо: само счупена вейка.“ Клиъруотър се беше присъединила към техния присмех, но беше решила да не им вярва. Тя не се интересуваше, че сините му очи са забулени и душата му е скрита. Тя го беше гледала и беше почувствала сила в него; беше усетила сърцето си да бие по-бързо. И това беше достатъчно. Облачният воин беше, съвсем ясно, най-красивото същество, което бе виждала.

По племенните закони на Плейнфолк Клиъруотър знаеше, че заслужава смърт от ръката на Кадилак за изпитване на такива желания; знаеше също, че ако зависеше от нея, би посрещнала с желание смъртта в ръцете на облачния воин. Вината, породена от такива чувства, и мъката, причинена от тяхното прикриване, нарастваха с всеки ден. Изглежда, никой не забелязваше, но тя беше сигурна, че Мистър Сноу знае за всичко това по същия начин, по който знаеше, че е предопределено тя и облачният воин да се срещнат.

Клиъруотър се зае да рисува гърдите на Кадилак и когато погледна в очите му, видя, че са втренчени в свят отвъд този, ограничен от червенеещото небе. Прокара две извиващи се линии през средата на гърдите му и започна да изпълва мястото между тях с боя.

И се чудеше дали той знае, че тя беше тази, която, скрита от тъмнината, в която се беше оттеглила мълчаливо, беше призовала силата в себе си да спаси облачния воин от чука на Мотор-Хед.