Патрик Тили
Облачен воин (16)

Глава 16

На другия ден след срещата си с Клиъруотър Стив извади картата от скривалището и се отправи към височините зад селището. Изкачва се два часа и стигна до място, което му даваше панорамен изглед на заобикалящия терен. Като ориентира картата по слънцето, той можа, чрез внимателно наблюдение на различните топографски ориентири, да определи положението си с точност до няколко градуса. Чувството му, че М’Колите се бяха движили на запад, беше съвсем вярно. От тяхното първоначално лагеруване северно от Ларами те се бяха преместили двеста мили северозападно до източните склонове на планинската верига Уинд Ривър, откъдето сега Стив гледаше към началото на реките Суитуотър и Бийвър.

На юг Скалистите планини — от които планинската верига Уинд Ривър беше част — обграждаха сухо пространство от голи скали и пясъчни дюни, които изглеждаха сякаш докарани директно от Сахара. Скалистите планини се простираха на юг през Колорадо. Ако бяха запазени достатъчно материали, от които Стив да построи планер, най-добрият му ход щеше да е да лети от връх до връх, докато стигне до най-близката попътна станция — Пуебло, на река Арканзас в южната четвърт на щата.

Стръмните склонове щяха да му осигурят достатъчна подемна сила и ако се наложеше да кацне, щеше да се приземи на високо, откъдето да може отново да излети.

Картата обхващаше само Уайоминг и Колорадо плюс тясна ивица от Канзас, Небраска и Южна Дакота, така че Стив не можа да уточни колко далеч е от Гранд Сентрал. Той дори не знаеше формата или дължината на американския континент. Федерацията не позволяваше и никога не бе позволявала на трекерите достъп до повече информация, отколкото беше необходимо; дори на пионерите. На всяка експедиция се даваха картографски данни, които обхващаха само специфичния за нея район, не повече. Хюстън фактически лежеше на около хиляда и двеста мили югоизточно от мястото, където Стив се намираше в момента.

На връщане от планината Стив размишляваше как най-добре да продължи и се наруга, задето бе оставил тоягата си някъде под папратите зад колибата на Клиъруотър. Ако Кадилак я намереше, това можеше да го лиши от шанса да използва помощта му. Помисли да се върне и да я потърси, но реши, че е твърде рисковано. При малко късмет щеше да остане неоткрита. Посещението, което си бе дал дума да направи на мютката със сините очи, трябваше да бъде отложено. За неопределено време.

Обърканите чувства на Стив към Клиъруотър не бяха намалели, но стрелата, която едва не го улучи, и последвалото преследване в гората твърде осезателно му напомняха, че е във вражески ръце. Досега не беше обвинен за инцидента или изправен пред преследвачите си, но това не означаваше, че е в безопасност. Мютите не разсъждаваха като трекерите. Не се знаеше какво можеха да измислят тези уродливи същества. Даваха му редовно храна, провеждаха обсъждания и отсъствието на общо напрежение го успокояваше и му създаваше лъжливо чувство за сигурност. Най-лошото беше, че в мислите си за Клиъруотър той си беше позволил да повярва на някаква фантазия, че мютите безделничат през цялото време. Мечтите от лулата…

Всъщност животът му балансираше на острието на нож. Нож, който държаха двамата летописци. Ако направеше погрешна стъпка, гневът на М’Кол можеше да стане прекалено голям. Мистър Сноу беше изказал чудесната идея, че той е под защитата на Талисмана; но би могъл също толкова лесно да уреди Талисмана да промени мнението си. Можеше да се окаже също толкова фатално да се натрапи в отношенията между Кадилак и Клиъруотър — особено с оглед на сътрудничеството, което се канеше да осъществи.

Когато стигна до твърдо решение, му стана по-леко. Дори ако никога не напуснеше района, построяването на делтаплан щеше да ангажира мислите и енергията му. То щеше да даде също и на Кадилак нещо по-важно, над което да мисли, отколкото разходката на Стив в гората. Ако той и Мистър Сноу застанеха зад неговия проект, докато делтапланът бъдеше завършен, собственото му по-нататъшно съществуване щеше да е гарантирано. Кадилак не беше реагирал по никакъв положителен начин при първото излагане на проекта от Стив, но той беше сигурен, че младият летописец няма да отхвърли шанса да се научи да лети. Дълбоко в ума на Стив се обади мисълта, че Кадилак може би — само може би — ще си счупи врата. Стив отхвърли решително тези мисли. Загубата на Кадилак щеше да е двойна трагедия — ако безмоторният планер се разбиеше, това щеше да тури край на всичките му надежди за бягство, но… от друга страна…

„Не. Забрави за това, Брикман. Не можеш да допуснеш това да се случи. Племето няма да ти го прости.“

Минаха още три дни. Кадилак не се показа.

„Ясно — мислеше Стив. — Рисуването на онези шарки очевидно изисква време. Тя трябва да го изрисува целия… след това той нея. И така нататък…“

Стив откри, че не му се мисли за това. Ревността беше друга дума, която липсваше в речника на трекера. Но Стив отново не знаеше за това. Знаеше само, че не му харесва да се чувства така. У дома, ако почувстваш, че искаш да правиш любов с някого, просто му предлагаш. Той казва или „да“, или „не“ в зависимост от това какво изпитва и дали е зает. И в двата случая не е голяма работа. Нито имаше значение с кого си бил или с кого смяташ да бъдеш след това. Там нямаше ограничения в това отношение дори ако решиш да се ожениш с някого и подадеш документи за брак. Това беше главно административно изискване, отнасящо се до настойничеството. Ако партньорите изпълняваха тази роля достатъчно добре, можеха да спят, с когото си пожелаят. Затова Стив се измъчваше и беше объркан от чувствата си към Кадилак и Клиъруотър. Не искаше да мисли за тях; не му харесваше мисълта, че Клиъруотър принадлежи на друг. На човек, който му беше спасил живота и от когото зависеше бъдещето му.

Вълнението на Стив се усложняваше от факта, че беше започнал да харесва двамата летописци; беше изпитал много истинско, макар и объркано чувство на дружба. Това беше лошо. Такива чувства разяждаха бронята, която беше изградил около психиката си. Караха го да се чувства уязвим, а това не му се нравеше.

Стив се нуждаеше от нещо, от което никога не беше изпитвал нужда: от човек, на когото да се довери. Никога не се беше доверявал на сестра си и макар че бяха близки, винаги беше устоявал на изкушението да й разкрие тайните си мисли и желания.

С върховно усилие на волята Стив издири Мистър Сноу. Намери го седнал с кръстосани крака на една тераса над селището.

— Имам нужда да поговорим.

Мистър Сноу го погледна и каза:

— Добре, давай. Говори.

Стив клекна до него и направи пред стария летописец един колеблив и силно редактиран отчет как се бе натъкнал на къпещата се двойка и беше открил, че Клиъруотър и Кадилак са нормални.

— Това е учудващо — заключи той. — Те бяха там, точно пред мен… как не го бях забелязал! И изведнъж разбрах, че гледам на тях като на, хм… като на хора.

Мистър Сноу отговори на признанието на Стив със снизходителна усмивка.

— Случва се.

— Коя е тя? — попита Стив с — поне така се надяваше — безразличие.

— Казва се Клиъруотър, първата от трите дъщери, родени от Сън-Данс. Тъндър-Бърд, нейният баща, беше велик воин. Падна в битката за Блак Хилс.

— Каква е връзката й с Кадилак?

Мистър Сноу потупа Стив по коляното.

— Нека ти дам един добър съвет. Такъв род въпроси могат да се отразят неблагоприятно на здравето ти.

Стив се направи, че не е разбрал.

— Защо? Ти си ми разказвал различни неща за Плейнфолк. Просто ми е интересно да разбера защо тя е отделена от останалата част от племето. Каква е причината за това? Разменили ли са кървава целувка?

— Още не. Но е извършена женитба.

— Какво означава това?

Старият летописец въздъхна.

— Бяха извикани пред съвета на старейшините. Племето желае… с благословията на Мо-Таун… те да родят деца като тях.

— Племето желае? — Стив видя една възможна вратичка. — Означава ли това, че двамата нямат никакъв избор?

— Никой от нас няма избор какво да направи или да не направи — отговори тихо Мистър Сноу. — Упражняването на наричаната от някои „свободна воля“ е жестока илюзия. От признаването на този факт произтичат щастие и задоволство.

Беше ред на Стив да се усмихне снизходително.

— Ах, да, разбирам. Всички играем по свирката на Мо-Таун.

— Продължавай, присмивай се — каза Мистър Сноу. — Не си длъжен да вярваш. Но може би си обречен да преживееш доста трудности през това пътуване.

Стив замени усмивката си със сериозно изражение, този път истинско.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

Мистър Сноу поклати презрително глава.

— Какво мога да кажа на човек, който не иска да слуша?

— Опитвам се — настоя Стив. — Но ти, изглежда, не ме разбираш. Някои от странните идеи, които имаш относно как стават нещата са, хм… е, трудни за възприемане.

Старият летописец го погледна.

— Не се опитвай, да кажеш на мен колко трудно е това. Аз търся отговори, откакто ти и твоят настойник сте били не повече от трепкаща светлинна в окото на вашия Генерален президент. — Той спря. — Кажи ми… вярно ли е, че той опложда всяка бъдеща майка във Федерацията?

— Първият Генерален президент може би — отговори Стив. — Но сега всичко това се прави с изкуствено осеменяване в Института за живота.

— Звучи впечатляващо.

— Ще ти го обясня друг път — каза Стив. — Сега да се върнем на Клиъруотър.

— Какво ти става, Брикман? Да не са ти запушени ушите? Казах ти… забрави, че си я виждал. О… впрочем… — Мистър Сноу се наведе наляво, измъкна тоягата на Стив изпод камъните и му я подаде с две ръце. — Тя ти изпраща това.

Стив погледна тоягата за момент, след това я взе и я сложи до себе си. Опита се да скрие объркването си.

— Кадилак знае ли?

— Не още. Ти казал ли си на някого?

Стив поклати глава.

— На кого мога да кажа?

— Правилно. Мисля обаче, че трябва да те предупредя… Племето говори. Видели са те.

Стив почувства, че се изчервява под проницателния поглед на Мистър Сноу. Какво му ставаше? Преди винаги можеше лесно да скрие нещата.

— Имаш предвид в гората?

Мистър Сноу не отговори.

— О, да… забравих да спомена за това — каза неубедително Стив. — Стана, докато се връщах от разходка. Някой се опита да закове врата ми за едно дърво със стрела. Не изчаках да попитам кой е и защо го прави. Просто избягах.

Мистър Сноу кимна.

— При подобни обстоятелства и аз вероятно щях да направя същото. Моите братя мечките са останали с впечатление, че си имал основание да избягаш от тях. Има ли нещо друго, което си забравил да ми кажеш?

Стив го погледна.

— Сякаш съм изправен пред съд. — Той се усмихна мрачно. — Какво мога да ти кажа, което вече не знаеш?

— Не много — призна Мистър Сноу.

Стив реши, че каквото и да е казала Клиъруотър на Мистър Сноу, не е казала, че му е дала картата, пакета с храна и очистителя на вода.

— Виж, добре, може би беше глупаво да бягам, но ти и Кадилак ме предупредихте, че не всички в племето са дружелюбно настроени към мен. Аз не зная каква е тяхната история. Мога само да те уверя, че не съм извършил съзнателно нищо, което ми е казано да не върша.

Мистър Сноу посрещна това със загадъчна усмивка.

— Сигурен съм. Въпреки това твоят самодоволен вид вчера е направил нещата много трудни.

— По какъв начин?

Мистър Сноу приглади брадата си, преди да отговори.

— Има някои хора, които смятат, че не е трябвало да те оставяме жив… и че сега знаеш прекалено много.

Стив се намръщи.

— Откъде са измислили такова нещо? Ако ти си единственият, с когото сме говорили аз и Клиъруотър…

Мистър Сноу вдигна рамене.

— Направили са някои предположения.

— Едно от тях е, че аз съм открил, че Кадилак и Клиъруотър са, както ги наричаме ние, „едногодишни“ — не уродливи мюти.

— Да… може да се каже, че това е главната им грижа. Те искаха да… да те разпитат за…

— Обзалагам се…

— Посъветвах ги да почакат, докато ти сам решиш да ми кажеш.

Стив погледна тоягата си, поглади я с ръка, после вдигна глава към Мистър Сноу.

— Ти си знаел, че идвам… Как?

— В това няма никаква тайна. Непрекъснато ти казвам. На Небесните гласове е известно всичко.

Стив се опита да се усмихне.

— В такъв случай на теб трябва да ти е известно какво щеше да се случи вчера.

— Не непременно. Аз казах: „На Небесните гласове е известно всичко“. Това не означава, че аз знам всичко.

Стив въздъхна вътрешно облекчен.

— Добре. Но защо трябваше тези глупаци да се нахвърлят върху мен? Тази линия на поведение вече е предопределена. Ти не ми ли повтаряше непрекъснато това? Тогава как може за нещо, което се е случило, вината да е моя? Нещата не могат да бъдат по два начина. Ако не сте доволни от начина, по който стават нещата, защо не ги отнемете от Талисмана или Небесните гласове и не ги поемете в свои ръце?

— Добър въпрос — съгласи се Мистър Сноу.

— Ето и още един — продължи Стив. — Няма никаква необходимост някой да е измислил това… освен ако те не се опитват умишлено да създадат проблем. Ако не се бях натъкнал на Клиъруотър, никога нямаше да зная, че тя и Кадилак са нормални. И дори ако случайно бях открил истината, защо трябва тя да е такава голяма тайна? Ние с теб обсъдихме това преди седмици. Южните мюти търгуват с нормални от столетия.

— Не с нормални жени.

— Вярно — призна Стив. — Пропуснах това.

Беше лъжа, разбира се. Стив знаеше много добре, че от Затъмнението през 2464, когато Федерацията за първи път беше научила за съществуването на мюти без малформации и с гладка кожа и бяха намерени първите редки екземпляри, никакви нормални жени не са били пленявани или предавани вместо налог. Наистина беше широко разпространено мнението, че поради някакъв генетичен каприз във вече дефектния процес нормални жени просто не съществуват. М’Колите не само бяха създали една такава жена — те притежаваха идеално оформена, високоинтелигентна фертилна двойка! Това беше информация, която ръководството на Федерацията щеше да оцени високо и тя щеше да му донесе много точки при следващата му оценка. Във всеки случай при условие, че имаше такава.

Стив се замисли за нещо, което Мистър Сноу беше казал в един по-раншен разговор. Че прародителите на мютите са били същества с прави крайници от Старото време. До откриване на истинския цвят на кожата на Кадилак и Клиъруотър Стив смяташе, че това е нелепица. Още от раждането му на него му беше втълпявано, че пионерите са единствените истински наследници на онези, които са живели преди Холокоста. Адските огньове, които бяха унищожили света, били запалени от мюти, които — според архивите — още тогава били полухора.

Но дали версията на Мистър Сноу не съдържаше елемент на истина? Дали Кадилак и Клиъруотър нямаше да родят здраво дете и други като тях сред останалите племена на Плейнфолк нямаше да създадат поколения нормални? И мютите нямаше повече да са мюти. Тогава цялото основание за съществуващия от столетия конфликт щеше да изчезне. Кристофър Кълъмбъс! Как щеше да съществува Федерацията, ако нямаше с кого да се бие? Повече от петстотин години причиняването на смърт беше станало начин на живот за поколения трекери. Във всичко — организация, мисли, думи и дела — Федерацията беше пригодена за конфликт с мютите. От петгодишен той беше изцяло посветен на обучение да убива уродливите същества. Какво щяха да правят планеристите като него без война?

Объркването му бързо нарастваше и Стив прекъсна тревожния ход на мислите си и превключи обратно на Мистър Сноу. Старият летописец го наблюдаваше с весело изражение.

— Ти, изглежда, също си пропуснал нещо. Аз съм ваш пленник. Ти ми пусна мухата за бягство, но и двамата знаем, че никъде няма да отида. На кого мога да кажа?

Мистър Сноу вдигна рамене.

— Знае ли човек? Всичко се случва.

Стив не беше сигурен какво означава това. Старият летописец обичаше да прави нещата да звучат загадъчно. Защо не? Да поддържа вниманието на хората беше част от работата му.

— Кажи ми нещо… Мотор-Хед ли е един от хората, които са донесли за мен?

— Той не е водач, но, да… той е един от тях. И ти си прав. Въпреки онова, което им казах, че си под защитата на Талисмана, те търсят повод да се отърват от теб. Твоят, хм… как да се изразя?… Твоят интерес към Клиъруотър може да се окаже очакваната от тях възможност.

— Кой казва, че се интересувам от нея?

— Хайде, Брикман… това е изписано на лицето ти.

Стив почувства, че бузите му пламнаха.

— Не се смущавай. Това се случва с всички нас. За това не трябва да се чувстваш виновен. — Мистър Сноу спря и заразглежда внимателно Стив. — Греша. Ти наистина си разстроен. Дали защото тя е мютка?

— Тя не е… — Стив прехапа устни, за да не навлезе по-дълбоко.

— Да, ясно какво имаш предвид. — Мистър Сноу кимна разбиращо. — Сигурно е трудно за теб.

— Виж — каза Стив. — Далеч си от истината. Фактът, че сега зная, че Кадилак е нормален, не променя отношението ми към него. Клиъруотър… е съвсем друго нещо. Аз мога да разбера, че племето иска да я пази, докато й дойде времето. Нека погледнем фактите. Тя е…

— Уникална?

— Не знам — отговори предпазливо Стив. — Но определено е рядък екземпляр. Е, ти го знаеш. Само се постарай добре да се грижат за нея.

Мистър Сноу се изкиска.

— Тя може сама да се грижи за себе си.

— Няма за какво да се смееш — настоя Стив. — Ешелоните ще се върнат. Много ешелони. Въпрос на време е кога Федерацията ще стъпи на ваша територия. Когато го направи, М’Колите могат да са щастливи от възможността да разменят Клиъруотър, вместо да плащат данък. Тя е най-големият ви актив. С нея и с Кадилак вие ще можете да поставяте свои условия за сделката.

Мистър Сноу поклати глава.

— Плейнфолк никога не са плащали данък и никога няма да плащат. Това, което казваш, е вярно… Кадилак и Клиъруотър са като скъпоценни камъни в корона на велик крал от Старото време. Но ние притежаваме нещо с още по-голяма стойност. Най-големият актив на М’Колите е нашата готовност да приемем съдбата си. Това изисква кураж, което ти не можеш да разбереш.

— Прав си — съгласи се Стив. — Не го разбирам.

— Един ден ще го разбереш.

Прозвуча повече като заплаха, отколкото като обещание. Стив се втренчи мълчаливо в Мистър Сноу, после каза:

— И така… какво предлагаш да направя?

— Да направиш? — Мистър Сноу вдигна рамене. — Ти постъпваш както ти е писано. Животът продължава. Колелото се върти.

— Това ли е всичко?

— Не съвсем. Аз си позволих да уверя старейшините на племето, че ти няма да кажеш или направиш нищо сега или в бъдеще, което да навреди на Клиъруотър или на нейната връзка с Кадилак. И че няма да се опитваш да се доближиш до нея или тя до теб, освен в присъствие на други, и то само ако тя поиска. Това ясно ли е… и приемаш ли го?

Стив се засмя.

— Какво мислиш, че планирам да направя… да избягам с нея? — Видя изражението на стария летописец и усмивката му изчезна. — Извинявай. Да, приемам го, разбира се. Нямам голям избор… нали?

Мистър Сноу остави въпроса без отговор.

— Също така им казах, че ти никога, при никакви обстоятелства няма да разкриеш на никой извън това племе съществуването на двамата. Неоснователно ли е?

— Не неоснователно — невъзможно е. Както вече посочих, аз съм пленник… но, да, разбира се, ще го приема.

Тъй като след захапването на стрелата Стив беше получил статус на воин, Мистър Сноу за миг помисли да го накара да се закълне с традиционната кръвна клетва да пази тайната до края на живота си. После реши, че тази клетва няма смисъл за индивид, който презира обичаите на Плейнфолк и няма представа за чест. Подземните хора бяха много странни. И съвършени лъжци!

Очите на Стив се отклониха за кратко върху неопределената шарка, покриваща тялото на Мистър Сноу.

— Ако никой не бива да знае тяхната тайна, защо Кадилак и Клиъруотър просто не оставят боята върху кожите си и да се изрисуват чак когато тя се изтрие?

— Боята трябва да се сваля през редовни интервали, за да не потъмнеят телата им трайно — отговори Мистър Сноу.

— Но… Стив изглеждаше объркан.

Мистър Сноу се усмихна.

— Не е ли очевидно? Може да дойде време, когато ще трябва да се появят небоядисани.

— Искаш да кажеш… маскирани като трекери?

— Не изключвам такава възможност — призна Мистър Сноу. — Като слуги на Талисмана от тях може да се поиска да приемат много външности.

Стив кимна.

— Добре, позволи ми да ти дам един съвет в случай, че си избрал мен за проникване във Федерацията. Забрави го. Дори ако те намерят начин да влязат, няма да изминат и десет метра без карта за самоличност. Тя е ключ за всичко… и картите за самоличност не могат да се прехвърлят.

Мистър Сноу прие тази ценна информация със замислено изражение.

— Благодаря, че ми каза.

 

 

Два-три дни по-късно Кадилак се завърна, доволен от новата си шарка. Доколкото Стив можа да види, тя беше точно копие на предишната. Той дори се беше търкал с нещо — вероятно фин прах, — за да убие свежия цвят. Стив се постара да не му отделя ненужно внимание; поздрави го небрежно, сякаш беше отсъствал само няколко минути, а не няколко дни, и не попита защо го е нямало.

Малко след това Клиъруотър също дойде в селището, съпровождана от двете си племенни сестри. От този ден бе или с тях, или в група от други вълчици. Макар никога да не долови съзнателно усилие от страна на племето да ги държи далеч един от друг, Стив така и не успя да се срещне лице в лице с нея. Ако пътищата им се пресичаха, това винаги ставаше достатъчно далеч. Въпреки желанието му да я опознае по-добре Стив спази твърдо обещанието, дадено на Мистър Сноу, и се задоволяваше само да я гледа, когато му се удадеше такава възможност. Очите им се срещаха много рядко и в повечето случаи изражението й оставаше безразлично, но от време на време той получаваше кратък, измъчващ го поглед, от който, ако тя беше по-близко, биха пламнали дори подметките на обувките му.

Стив се постара да не допусне това разочарование да попречи на нарастващата му дружба с Кадилак. Той го въведе в боя с тояги и когато младият летописец демонстрира отново лекотата, с която възприемаше нови умения, му предложи да го научи да лети. Отговорът на Кадилак беше уклончив, но два дни по-късно Стив излезе от колибата и намери разглобените останки от трите скайхока подредени на няколко купчинки в средата на кръг от насядали зрители.

Едва сдържайки вълнението си, Стив направи уж небрежен, но подробен оглед на различните части и парчета. Някои подпори и рейки на крилата бяха силно деформирани, но по-голямата част от компонентите на тялото, които му трябваха, бяха налице. Смачканата ограбена кабина, изглежда, не подлежеше на възстановяване. Единственият оцелял двигател изглеждаше повече или по-малко непокътнат, но със счупена перка.

— Какво мислиш? — попита Кадилак.

— Това е възможност, нищо повече. — Съмнението на Стив беше искрено. — Не съм сигурен, че имаме достатъчно плат за крилата — добави той и се сети, че в собствената му коса са вплетени ивици от ценния материал. — Но най-големият проблем е фактът, че нямаме никакви металообработващи инструменти.

— Какви инструменти ти трябват? — попита безстрастно Кадилак.

На Стив му бяха необходими няколко секунди да се съвземе от изненадата.

— Ти имаш инструменти… тук?

— Някои. Може би ще можем да намерим и други.

— Откъде ги взимаш?

— От хората, които правят арбалетите ни. Майсторите железари.

— Кои са те… мюти?

— Не, те са с гладка кожа, като теб. Но в други отношения са като нас.

— И къде живеят те?

— Отвъд източната врата. В огнените шахти на Бет-Лем.

— Къде точно е това?

Кадилак вдигна рамене.

— Никой не знае. Говори се, че е на много земи отвъд източната врата, но Плейнфолк никога не са били там. Ние търгуваме с майсторите железари, когато техните лодки с колела пристигнат на големите реки. Йелоу-Стоун, Мис-Хури и Мис-Хипи.

Стив се постара да запомни имената.

— Кога идват те?

— Веднъж, понякога два пъти на година. Някои години изобщо не идват.

— И какво им предлагате вие?

— Семена за посев, бизонско месо дрийм кап, мъже, жени.

— Разменяте собствените си хора?

Кадилак се усмихна на реакцията на Стив.

— Само онези, които желаят да отидат. Това по-лошо ли е, отколкото да останат и да загинат, защото племето няма повече остро желязо?

— Не е — призна Стив. — Какво друго можеш да ми кажеш за майсторите железари?

— Нищо.

— Но защо те ви продават оръжия? — настоя Стив. — Защо не ги използват да победят вас и останалите от Плейнфолк?

Кадилак вдигна рамене.

— Може би защото са твърде малобройни.

— Добре, в такъв случай защо вашите хора не ги пленят и не ги накарат да работят за вас? Защо разменяте ценни стоки, когато можете да ги заробите?

Кадилак се усмихна.

— Мислиш като трекер.

— Хайде стига — отвърна Стив. — И вие убивате други мюти.

— Само при защита на територията ни.

— Да, сигурно… — Стив разбра, че ще е напразно губене на време да продължи по-нататък и хвана Кадилак за рамото. — Да се залавяме за работа. Трябва ни отвертка, нещо за пробиване на дупки и ножовка да отрежем тези тръби, плоска пила, една…

Кадилак се намръщи.

— Какво е отвертка?

Стив въздъхна наум.

— По-добре ми покажи какво имаш…

С помощта на Кадилак, Три Дигрийс, друг опитен мют с подходящото име Еър-Съплай^[1] и още двадесетима помощници Стив се зае с направата на планер. През цялото време Кадилак работи заедно с него — помагаше му във всичко. Стив отново беше впечатлен от бързия ум на мюта и от сръчността му. Младият летописец почти инстинктивно разбираше авиационната технология и теорията на летене. Стив не знаеше обаче, че душевните сили на Кадилак му позволяват да черпи знание и разбиране за тези неща от неговия собствен ум.

 

 

Най-големи затруднения им създаде платът за крилата, но след като цялото племе беше приканено да върне всяко годно за използване парче, откъснато като трофей, направиха два комплекта панели. Покриващите се парчета плат бяха залепени с борова смола, после зашити на ръка и след това опънати върху рейките на крилата и здраво свързани едно към друго с двоен шев. Нямаше начин Стив да може да възстанови надуваемата секция на крилото на скайхока, с който беше паднал, но, учудващо, слънчевите клетки още работеха. Като използваше къси парчета многоцветен кабел, закрепени с топчета смола, Стив свърза панелите един с друг. Беше бавна, трудоемка работа, но накрая беше свършена.

Тъй като нямаше никаква измервателна техника, Стив беше принуден да импровизира. Провери дали има искра на края на жиците, след това накара няколко деца да му донесат от близкия поток жива риба. Те донесоха една пъстърва в кожено ведро и загледаха любопитно как Стив пъхна края на жиците във водата. Пъстървата се изви на дъга, сякаш искаше да захапе опашката си, после обърна корем. Удовлетворен, че има на разположение, макар и скромно количество енергия, Стив продължи с поправката на инсталацията на един от електромоторите, за който Три Дигрийс с гордост беше изрязал ново витло от тъмножълто дърво.

Три седмици след вдигане на първото парче тръба планерът — нарекоха го „Блу-Бърд“^[2] — стоеше закрепен на дървени магарета. Стив свърза кабела, подавайки електрически ток от крилата на електромотора, после всички затаиха дъх и зачакаха слънцето да се покаже зад сякаш безкрайния тъмносив облак. Когато след непоносимо дълго чакане слънцето се издигна в синьото небе и заля с топлина обърнатите нагоре лица, тънката мъглява сянка на крилата на „Блу-Бърд“ се превърна в тъмна стрела с остри ръбове. Стив завъртя ключа. Нищо не се случи. Завъртя перката. Пак нищо. Въздишка на разочарование се изтръгна от събралите се наблюдатели. Стив изруга тихо и удари корпуса на мотора с длан. Перката покорно се завъртя и се превърна в гладък диск от въртящо се злато.

— ХЕЙ-ЯАА! — изрева племето.

— О, мила майко! — възкликна Стив и отправи две въздушни целувки към небето.

— Ще имаш ли достатъчно енергия да излетиш? — попита Кадилак.

Стив поклати глава и затегна една от такелажните жици на дясната страна.

— Ако схемата издържи, след като хванем въздушното течение, тя ще ни помогне да останем във въздуха, но това е всичко. „То обаче е достатъчно — мислеше той ликуващо. — Без да губя височина, мога да помахам за сбогом на тези уродливи същества винаги, когато реша…“

„Блу-Бърд“ беше пренесен с голяма церемония на върха на близкия хълм и Стив направи няколко пробни полета на няколко фута от земята, а мютските деца тичаха заедно с него, смееха се и крещяха възбудено. Страхът и болката, причинени им от стрелолистите над нивите, изглежда, бяха напълно забравени. Стив беше приятно изненадан, че „Блу-Бърд“ е стабилен и реагира добре на контролния лост и на неговото провесено тяло.

Първото истинско излитане от върха на една скала с отвесен склон беше идеално. Докато висеше на ремъците, носейки се по студения възходящ поток, Стив отново изпита възбудата на летенето. Беше като повторно изпълнение на първия му самостоятелен полет над земята; ускоряване на пулса, изострени сетива, ново усещане. Той зави около скалата и направи серия осмици над зрителите отдолу. Небето над него беше синьо, моторът жужеше равномерно.

Тъй като електрическата схема беше от каменната ера, доставяният от слънчевите елементи ток не беше постоянен — по нивото на шума на мотора Стив го оцени на тридесет до петдесет процента от нормалната му мощност. Макар тази енергия да не му позволяваше да се изкачва, тя беше достатъчна за поддържане на достигнатата височина чрез използване на въздушния поток. Когато наблюдаващите отдолу мюти се свиха до размерите на мравки, Стив разбра, че сега има златна възможност да избяга. Идеята се спотайваше дълбоко в ума му от момента, когато краката му се отлепиха от земята за първите пробни излитания. Преди да излети от скалата той беше скрил картата под планеристките си дрехи. Не беше имал възможност да вземе заровения пакет с храна и апарата за пречистване на вода, но това всъщност не беше толкова важно. Той можеше да оцелее няколко дни, докато се върне във Федерацията. Вече месеци беше пил замърсена вода и бе ял сурови плодове; беше дишал радиоактивен въздух и беше имал контакти с мюти. Една седмица повече нямаше да има никакво значение. От излизането си от полудрогирания сън в началото Стив постепенно беше забравил невидимия смъртоносен покров, който все още обвиваше земята. От време на време той си спомняше за постоянната заплаха с чувство на шок — последвано от объркване, когато разбереше, че въпреки продължителното излагане още няма видими признаци на лъчева болест. Стив знаеше, че рано или късно това ще стане. Нямаше спасение. Щеше да има същата съдба като татко Джак. „Но колко странно! — мислеше си той. — Може би е справедливо отново да съм във въздуха, но отдавна не съм се чувствал така добре.“

Продължи да лети хоризонтално на височина около три хиляди фута — далеч над обхвата на мютските стрели. Сега беше моментът да избяга. В него се водеше вътрешна борба с променлив успех. Той знаеше, че ако използва този момент да отлети, ще излъже доверието на Кадилак и Мистър Сноу. А там беше и Клиъруотър. Въпреки обещанията пред Мистър Сноу и пред себе си неговата решителност да ги спази беше започнала да отслабва. Стив искаше отново да я види, да говори с нея, без да е заобиколен от тълпа мюти. Реши да остане. Да забави своя полет към свободата, докато не намери начин да се срещне с нея. Само веднъж. Само те двамата. Но това беше лудост. Той знаеше, че е негов дълг да избяга; знаеше, че ако не избяга, неизбежно ще се разболее и ще умре, и все пак…

Нещо не беше наред. Нещо му беше станало. И Стив знаеше какво е то: беше същото чувство, което го беше обзело, когато видя отворените врати на рампата след първия си самостоятелен полет над земята. Мисълта да се върне към живота си под земята — живот, който някога изглеждаше нормален — всъщност единствения възможен начин на съществуване — го изпълни със странен ужас.

Стив изключи мотора и направи серия безразсъдни пикирания почти докосвайки скалата зад склона, а после, преди да кацне, направи две бавни ниски прелитания над главите на зрителите. За негова изненада, Клиъруотър се беше присъединила към Кадилак на върха на скалата. Когато прелетя над тях, двамата му махнаха. Стив се чудеше как да излезе от ситуацията. Откакто беше срещнал Клиъруотър и бе говорил с Мистър Сноу, той не беше споменавал името й пред Кадилак. Какво знаеше младият летописец? Трябваше ли да се преструва, че не знае коя е тя? „Решавай на място, Брикман…“

Стив уби скоростта, кацна плавно, стъпи на крака и след пет крачки спря. Бързо разкопча коланите и в отговор на махането на Кадилак си запроправя път през развълнуваната тълпа, която беше заобиколила „Блу-Бърд“. Когато се изправи очи в очи с Клиъруотър, се опита да придаде на лицето си неутрално изражение. Кадилак не направи никакъв опит да го представи, но и не се държеше така, сякаш Клиъруотър я няма. Той поздрави Стив за майсторското му изпълнение, след това се обърна да каже на младите мюти да не пипат планера.

Стив използва тази възможност да надзърне в сините очи на девойката.

Те светнаха за кратко, когато Клиъруотър се опита да отвърне на погледа му, след това се забулиха.

— Завиждам ти — каза тя. — Как се чувства човек, когато лети като птица?

— Фантастично. Изпитва се чудно усещане на… не може да се опише. Всеки път, когато се издигна, ми се ще да не слизам. Всъщност истината е, че докато кръжах над онзи връх, почти бях решил да се върна у дома.

— Радвам се, че не опита — отговори предпазливо Клиъруотър. Очите й блеснаха отново за миг.

— О, така ли?

Кадилак, който се бе върнал при тях, каза:

— Да. Виждаш ли… ако се беше опитал да избягаш, щеше да паднеш от небето като камък.

Стив ги погледна и се засмя невярващо.

Кадилак докосна рамото на Клиъруотър.

— Покажи му. Покажи на нашия приятел силата, която в ръцете на Талисмана ще прогони подземните хора обратно в техните дупки и ще ги погребе завинаги.

Думата „приятел“ беше странно подчертана, което разтревожи Стив. Кадилак сигурно знаеше. Вероятно знаеше всичко. Стив се опита да разчете лицата им, но те не разкриваха нищо.

Клиъруотър кимна и затвори очи. Изглежда, се съсредоточаваше. Кадилак се огледа и взе един камък с големината на баскетболна топка. Жилите на врата му се издуха под тежестта му.

— Готова ли си?

Клиъруотър кимна, очите й все още бяха затворени. Тълпата около „Блу-Бърд“ беше стихнала и се беше обърнала да наблюдава какво става. Кадилак напрегна мускулите си и с видимо усилие вдигна камъка над главата си. Клиъруотър широко отвори очи и протегна дясната си ръка към камъка. От гърлото й излезе странен вой, от който кръвта на Стив замръзна във вените. Кадилак пусна камъка, но той не падна, а остана да виси във въздуха. Клиъруотър издигна ръката си и камъкът се понесе нагоре в небето. Когато беше на около двеста фута над тях, виещият неземен звук от гърлото на Клиъруотър изведнъж спря. Камъкът остана във въздуха, държан на място от насочения й показалец. Докато Стив и другите гледаха удивено, Клиъруотър начерта кръг във въздуха над главата си. Камъкът започна да се движи бавно в широк кръг, сякаш завързан за невидим конец. Клиъруотър пусна ръката си и двамата с Кадилак се обърнаха към Стив. Невероятно, камъкът отново не падна. Стив наблюдаваше с отворена уста как продължава да кръжи във въздуха над тях.

— Сега направи да падне — тихо каза Кадилак.

Клиъруотър стисна дясната си ръка в юмрук и рязко го свали върху дланта на лявата. Камъкът полетя от небето и се разби на парчета върху скалистия склон под скалата.

— Хей-ЯААА! — изреваха наблюдаващите М’Коли. — Хей-яаа! Хей-яаа! Хей-яаа!

— Сега разбираш ли защо Федерацията никога няма да може да ни покори? — попита Кадилак.

Стив погледна Клиъруотър, след това Кадилак и отново Клиъруотър. Устата му се отваряше и затваряше беззвучно.

Клиъруотър погледна Стив с тъга.

— Той вижда, но не разбира.

Кадилак кимна.

— Умът му все още е окован от тъмнината долу. Той не може да разбере, защото видяното не следва законите на неговия свят. — Кадилак се усмихна. — Не е въведено в компютъра.

Стив ги погледна мълчаливо, след това седна на един камък. Кадилак го стисна съчувствено за рамото, после двамата с Клиъруотър тръгнаха към селището, съпроводени от племенните си братя и сестри, и запяха една мелодия на Плейнфолк — стилът на пеене бе известен като „музика на устата“ и гласовете се използваха като инструменти. Нямаше думи, но Стив, който седеше до изоставения „Блу-Бърд“, знаеше, че това е песен на триумф.