Фридрих Незнански
Кутията на Пандора (39)

38

„Скъпа моя! Ти си съвсем спокойна. Не те е страх от никого и от нищо. Твоите мускули са отпуснати, дървената седалка ти е много удобна, топлина се разлива по цялото ти тяло, мозъкът ти потъва в лека дрямка…“

Ирина половин час си повтаря тези заклинания, както учи науката за автотренинга, и само от време на време поглеждаше през прозореца гарите, на които не спираха: Лос — Перловска — Тайнинска… Първа спирка — Митишчи. Ирина искаше да слезе, да се върне, докато не е станало късно. Замислила е нещо неизпълнимо и толкова я е страх, това не е сцената, където си пред очите на всички — тук се срещаш с подлостта очи в очи… Тълпи слизаха от влака, а откъм платформата се блъскаха онези, които щяха да пътуват към Загорск. Тя се върна на същата пейка, където се беше освободило място до прозореца. Продължиха без спирки до Пушкино: Подлипки — Тарасовка… Тя отвори разписанието, с което се беше снабдила на гарата. От Пушкино тръгва влак за Москва пет минути след като нейният влак спре там. Но трябва да устои на изкушението, не бива да слиза в Пушкино, много е срамно пред всички — пред Саша, пред Меркулов, пред самата себе си. „Гара Пушкино; следваща спирка…“ Тя затвори очи, а влакът не щеше и не щеше да тръгва — минута, две, три… Или може би така й се струваше, да, разбира се, само внушение, ето, продължаваме, на всеки пет минути спирка, хайде по-бързо, по-бързо… „Акушинска“ — съобщи равнодушният глас. Ирина си взе папката с нотите, чантата с касетофона и тръгна да слиза. Това е както на изпитите — вземеш ли веднъж въпроса, вече не е толкова страшно, дори и да си доста несигурен, просто трябва да си спомниш всичко и да го подредиш.

Да, тя е учителка по музика, пристигнала е от Рига, не й стигат парите, а си пада по хубавите дрехи, затова дава уроци, намерила си е ученичка; вярно, доста път е, но нищо, казали са й, че от гарата не било далече, десетина минути. Няколко пъти попита за посоката, добре, че е събота, вечерта е топла и много хора са навън. Улица. „Горска“ ли? Ей точно там, дето почва горичката, те са три вили общо. Прокурорската ли? Последната, в гората, над рекичката. Там има караулка и охрана, другарко. Да, знам, предупредени са за моето, идване.

Тук някъде са залегнали момчетата на Слава Грязнов, те вече я виждат, разбира се, веднага ще докладват, че към вилата на Зимарини се е запътила непозната гражданка, видът й никак не е виладжийски; описание, особени белези… В Москва, на „Проспекта на мира“, сигурно вече я търсят, може би има заповед за задържането й, бързо да отмине опасната зона.

Висока ограда с медна табелка „Зимарини“. Погледна към небето, сякаш щеше да й е за последно: горе се носеше весело пухкаво облаче, по проводниците бяха накацали птици като нотни знаци по петолиние, тя може дори да изпее мелодията: до-ре-ми, до-ми-горно до, си-ла-ла-сол, стана като една песен на Окуджава: „Господа юнкери, къде бяхте вие…“ Но птиците свършиха, с тях секна и мелодията. Ирина решително натисна звънеца.

— Документите.

Не разбра откъде идва гласът, но на оградата се открехна малко прозорче, сега от него ще се подаде царствена ръка и ще хвърли батистена кърпичка в знак на любов и покана за будоара. Не, Ирина нито си помисли, нито можеше да си помисли нещо подобно, тя само си повтаряше: „От нищо не те е страх, мускулите ти са отпуснати…“ Подаде на прозорчето паспорта си и след секунди чу:

— Ирина Генриховна Фроловска.

— Да — едва промълви към дървената ограда, защото до прозорчето можеше да стигне само с ръка. В същия момент разбра, че гласът не се обръща към нея, защото по високоговорителя чу приглушен женски глас:

— За мене е.

Ирина влезе през портата, която се отвори сама. Към вилата водеше пътечка, посипана с чакъл, непристъпен зид ограждаше къщата от три страни и се врязваше в рекичката, която служеше за естествена ограда. Ирина лепна на устните си съвсем лека усмивка и тръгна към вратата на къщата, а токчетата й затъваха в ситните камъчета. Заоглежда се наоколо уж с възхищение от красотата и поддържането на вилния имот на главния прокурор на Москва, а всъщност се опита да запомни колкото може повече за разположението на къщата и градината. Огледът я смути, това беше истинска крепост, от която човек можеше да се спаси само с плуване. Ако откъм реката няма още една караулка.

Масивната врата на къщата се отвори и на прага застана мадам Зимарина в тънък халат, под чиито леки дипли прозираше загоряла плът, прикрита само с триъгълничето на дантелени бикини. Ирина очакваше да види хубава жена. Но Валерия Зимарина беше предизвикателно красива и Ирина усети остра ревност да разкъсва всяка нейна клетчица. Но междувременно вече чуруликаше — весело, непринудено и дори малко кокетно, та лицето й придоби онзи вид, заради който като малка я наричаха „лиска“:

— Добър ден. Ирина се казвам. Идвам за уроците по музика, Вера Степановна ме праща.

Валерия не бързаше с поздрава, тя огледа гостенката от главата до петите с безцеремонно преценяващо око, очевидно остана доволна, изсмя се:

— Радвам се, че дойде. Тук сама ми е много скучно. Дай жакета да го закача. Това щатско костюмче от „Берьозка“ ли е? Какво мъкнеш в тази тежка чанта?

— Касетофон със записани уроци, Валерия Казимировна, ако ме одобрите…

— Одобрих те — подсмихна се пак Зимарина, — обаче никакви Казимировни, просто Лера. Значи си от Рига, а?

— Там съм от три години, иначе съм живяла все в Москва. Имам два месеца отпуска, но ако си намеря работа, ще остана.

— Както виждам, не си омъжена — Валерия посочи дясната й ръка.

— Не! — остро отговори Ира — защото много й се искаше да е омъжена за Саша Турецки. Но й се стори, че в очите на Валерия проблесна одобрение.

— Консерватория ли си завършила?

— Да, московската. Концертмайстор съм, но не ми стигат парите и си докарвам с допълнителни уроци.

Валерия я прегърна през раменете и я поведе към хола, където Ирина видя „Стейнуей“, мечтата на всеки пианист, и дъхът й спря. Домакинята сложи на малката изящна масичка бутилки пепси и уиски, наля, без да пита за съгласието на гостенката. На Ирина й се пиеше и уиски, и пепси — и за отпускане на нервите, и за разхлаждане.

— Но и аз не съм богаташка, да знаеш. Не мога много да ти плащам. По петдесет на ден — става ли?

— На ден ли? — учуди се Ира. — Обикновено таксата ми е петнайсет рубли на час, а урокът е два часа. Така е най-удобно за ученика.

Беше й много приятно да говори истината и да не изневерява на себе си — но задълго ли? Забеляза, че Валерия пресмята нещо наум, сигурно обмисля да не се мине. Ирина вдигна чашата с пепси, пи няколко глътки.

— Извинете, жадна съм, навън е доста горещо.

— За срещата ни — каза най-накрая Валерия. — И да пием брудершафт, че май много те затруднява да минеш на „ти“, както виждам.

Ирка нямаше никакво желание да пие брудершафт с нея, взе да се оправдава: че й е неудобно, че не е свикнала да говори на „ти“ с по-възрастни, не-не, знае, че разликата им е съвсем малка, но все пак… Валерия обаче беше промушила вече ръката си с чашата под мишницата на Ирина, отпи от уискито, лепна устни на нейните и се опита с език да отвори стиснатите до болка зъби на гостенката. Ирина се смрази от отвращение и искаше да се отдръпне, но Валерия се изсмя по своя си начин и продължи преспокойно:

— Добре. Предлагам ти по петдесет на ден и няма нужда да пътуваш напред-назад, ще останеш тук някоя и друга седмица, после ще видим.

Ирина беше възвърнала вече душевното и телесното си равновесие и сега трябваше да отговори така, че да не провали замисъла си — тя каза съвсем тихо, но все още в пълно съответствие с истината:

— Съгласна съм. Само да се обадя на Вера Степановна…

— Прекрасно! Ще ти платя обаче накрая, така съм свикнала. Никакъв аванс.

— Добре, добре — бързо се съгласи Ирина и пак не си кривеше душата, защото изобщо нямаше намерение да взема пари.

— На Верка аз ще се обадя. Кой друг познаваш в прокуратурата?

Ето! Започва се. Нито миг пауза, нито миг за обмисляне на отговора. „Никого не познаваш, скъпа, от споменатото учреждение. Никакъв Александър Турецки.“ И тя моментално се учуди:

— От прокуратурата ли? А, да — не, моля ви се. Слава Богу, никого — само Вера Степановна, но тя ми е роднина. Ох, извинявайте… Вашият съпруг май беше прокурор? Само исках да кажа, че не ми се е налагало да влизам, в смисъл…

— Толкова си права, душичке. И моят съпруг, главен прокурор на Москва, е същата дрисня като всички други от мъжки пол, дето клатят между краката си биволски опашки…

„Боже Господи, какво говори тази жена!“ Ирина се усмихна уж на шегата — но Валерия нямаше никакво намерение да се шегува.

— Най-долната сган работи в прокуратурата и в милицията. Не обичам прокурорите. Куките и ченгетата също. Нищо че и аз съм завършила право.

— Защо ми го казвате?

Зимарина пусна една змийска усмивка:

— За да си наясно с положението в тази къща. Защото съм до известна степен в стресова ситуация. Но пак ли сме на „ви“

„Наистина, скъпа, пак ли?“ — каза си Ирка и попита на глас:

— Започваме ли? Ще ви помогна да вдигнем масата.

— За тази цел, кукло, си има слугиня. Впрочем не искаш ли да хапнеш?

Ирина помисли да откаже — от възпитание, но усети, че е гладна като вълк, затова реши още малко да не изневерява на себе си:

— С най-голямо удоволствие.

Зимарина изкрещя:

— Маня!

На вратата цъфна невероятно уродливо създание на около шестдесет и пет години.

— Стопли ни каквото е останало от пилето.

Маня неодобрително погледна учителката.

— Останало е само за Едик.

— Много добре знаеш, че днес няма да си дойде. Утре ще му сготвиш нещо друго.

— Дай пари. Имам само рубла и седемдесет и пет…

— Много харчиш, Маня. И не се пазариш, когато купуваш!

Ирина остави Валерия да хока слугинята от незнаен произход, междувременно извади нотите и касетофона. „Тази Маня не може да я понася. В нейно лице ще намериш съюзник, скъпа моя. От нея много нещо можеш да научиш. Но защо ми изглежда познато лицето й? Къде съм я виждала?“ Ирина отвори рояла, докосна клавишите. Валерия още се джавкаше с Маня. „Нарича Зимарин Едик. Значи му е близка. Може би роднина? Естествено — роднина! Как, скъпа моя, не видя ли веднага? Ето портрета му на стената с всички прокурорски отличия. Същите увиснали бърни, кучешка мутра, същите брадавици. Задачата да превърне Маня в своя съучастничка се осуетява. Но все пак…“

* * *

Ника изсипа последното мляно кафе в джезвето — през последното денонощие бяха изпили половин кило кафе и това беше единственото, което можеха да поемат измъчените им души. Шахов на няколко пъти искаше да вдигне телефона и да поръча кафе в бюфета на ЦК, но нещо го възпираше, той самият не знаеше какво. Шофьорът Митя, който твърдо понасяше несгодите в извънработно време, на няколко пъти донесе кой знае откъде пълен сак с храни, които моментално унищожаваше заедно с охраната на Ника, с която се беше сприятелил — двама сержанти от милицията, пратени от Романова за външно наблюдение на къщата. Но в този мистичен пункт за зареждане с ядене нямаше кафе и Митя донесе за компенсация две бутилки водка — за най-голяма радост на охраната. Шофьорът и милиционерите дремваха в милиционерската кола и се хранеха на смени.

— Яйцата — не! — твърдо забрани шофьорът Митя, докато разтоварваше поредната торба с продукти. — Те са за детето. И червеният хайвер. Другарко Славина, приберете всичко това в хладилника!

Ника с механични движения взе да подрежда яйцата в отделението на вратата на хладилника, а очите й бяха приковани в Митя — така, сякаш не беше шофьор, а пророк, пратен от небесата.

— Да, Кеша много обича бъркани яйца. И пържени — каза тя тържествено-спокойно и му се усмихна, като че ли двамата бяха посветени в тайната на неговото завръщане.

* * *

— Грязнов? Обажда се двайсет и пети. Радиотелефонът още не работи, обаждам се от гарата. Обектът има посещение, приятелка, пият, целуват се, смеят се. Нищо подозрително. Да продължа ли наблюдението?

— Как изглежда приятелката?

— Супер. Русопепелява.

— Как е облечена?

— С бяло сако, зелена рокля на бели райета…

— Други има ли в къщата?

— Един много страшен бабишкер. Сервира им ядене. Казвам ти: нищо съмнително.

— Продължавайте наблюдението. Русопепелявата е наш човек, за живота й отговаряш с главата си. Помъчи се при първа възможност да я измъкнеш оттам. Само че тихо-кротко.

„Целуват се… Може би изобщо не е Ирина?“

* * *

Меркулов стигна до паметника на космонавтите десет минути преди уговорената среща и зачака, вгледан в групите екскурзианти и туристи — съветски и чужди. „Приятелят“ на Грязнов нарочно беше избрал това място. Още десет минути. Меркулов не се безпокоеше — шпионите са най-точните хора на земята. Когато стрелката на уличния часовник допълзя до осмата минута след точния час, той се поразтревожи, но в същия миг до бордюра спря светъл опел и водачът — още в движение — се пресегна и отвори предната врата на Меркулов.

— Заповядайте, Константин Дмитриевич. По-бързо, моля ви.

Меркулов познаваше това лице, което беше виждал само по телевизията. Младолик, с посребрена прическа — тип „канадска ливада“. Кирин. Генерал-майор от КГБ в оставка, посветил остатъка от живота си на опасна дейност. Сигурно по-опасна от онази, с която се беше занимавал по-рано — сега разследваше престъпната дейност в бившето си ведомство.

— Веднага — отговори Меркулов и непохватно се сгъна на предната седалка, Кирин веднага потегли и Меркулов още не беше нагласил крачищата си между жабката и седалката, когато опелът вече се носеше по „Академик Корольов“.

— Извинявайте, седем минути закъснях, една кола на КГБ ми се лепна още пред къщи. По едно време мислех, че са ме оставили на мира, после гледам, пак ме следват по Звездния булевард. Неприятно ли ви е бързото каране?

— Не — засмя се Меркулов, — газ!

И Кирин даде газ по широката празна улица в посока към телевизионния център, покрай парка Останкино. Меркулов се обърна — в дясната лента бавно пълзеше тролей, а точно зад тях жълтееха халогенните фарове на преследвачите. Меркулов беше сигурен, че са те, колата упорито ги следваше и дори ги настигаше.

— Не се безпокойте, сега ще им избягаме — отговори Кирин на мисления му въпрос и се усмихна: — Само се крепете здраво на седалката.

При Кашенкина поляна зави надясно, леко поднесе към насрещното движение, веднага зави наляво, в пресечката между блоковете, още един ляв завой зад пететажната сграда и по тясната алея — право към тухлената стена, пред която бяха строени боклукчийски кофи. Меркулов зажумя: на такава голяма скорост никакви спирачки не можеха да заковат колата. Но Кирин нямаше и намерение да спира. Точно пред стената сви отново наляво — в един несъществуващ, както се стори на Меркулов, двор; изключи светлините и плътно до стената вляво на първа изпълзя към улицата и спря.

След миг се чу свистене на спирачката и тенекиен взрив — колата на потерята се беше натикала в кофите. Кирин смигна на Меркулов — „това се и очакваше“, запали, включи светлините и отново тръгна, този път със съвсем поносима скорост, в обратната посока.

В движение му подаде ръка, твърда и студена:

— Радвам се да се срещнем.

— Аз също. Слава ми обясни всичко. Каза ми кой сте и какъв сте. Не че някой не знае…

— Защо такива церемонии? Казвам се Владимир. Хайде на име.

— Съгласен.

— Сега ще отидем на едно място и ще поприказваме. Там няма да ни пречат.

Кирин се повъртя още малко из затънтените улички, убеди се, че никой не ги следи, върна се в посока към ВДНХ и отведе Меркулов до едно подземно заведение с надпис „Кооперативна обществена тоалетна“. Меркулов реши, че генералът е на зор, но Кирин му кимна: насам, насам — и тръгна към табелата „Директор“. Домакинът на заведението посрещна най-приятелски о.з. генерала и поведе гостите към друго помещение с тихо жужащи климатици, което за най-голямо учудване на Меркулов се оказа малко и вероятно нелегално ресторантче. Продължиха след директора и влязоха в едно сепаре.

— Нямаме музика, но кухнята е чудесна — обясни директорът на Меркулов и му подаде менюто. — Тук е пицария, италиански ресторант. Имаме лиценз, но сме се разбрали със съвета, че ще започнем първия сезон по-потайно. Страх ни е да не стане навалица. Нали ги знаете нашите тълпи! Затова сме с предварителни резервации… Днес имаме три вида пици. Препоръчвам ви също телешко на грил и спагети. Вина: „Гурджаани“, „Тетра“…

Долови във въздуха желанието на госта и допълни:

— Имаме и водка. Сега ще пратя сервитьорката.

— Аз не пия — заяви Кирин и си наля минерална вода.

— Никак? — учуди се Меркулов.

— Никак — твърдо отговори Кирин.

— Аз пък, с ваше позволение, ще изпия една водка, макар че докторите са ми забранили. И не пушите? Уви. Аз вкъщи лъжа, че съм ги отказал, обаче доста пуша. Както и да е, това няма нищо общо с…

— Да, Костя, да започнем направо по същество. Ще ви помогна с каквото успея, чакам въпросите ви.

— Нека първо ви изложа нещата, тогава ще разберете какво бих искал да знам. И така: всичко започва с убийството на майор Анатолий Петрович Биляш от КГБ.

— Значи го очистиха Биляша, а? Не, не знаех. Но той отдавна си просеше куршум в челото или нож в сърцето…

— Според непроверените ни данни със случая е свързан капитан Бобовски от същите служби.

— А, не ми се вярва. Нашият Бобик само за парлама става…

— Значи го познавате? Тогава ще ни е по-лесно.