Фридрих Незнански
Кутията на Пандора (29)

28

В Москва няма затвори в общоприетия смисъл на думата. Има три следствени изолатора — СИЗО, — известни с имената, които са им дадени от населението: „Матроска тишина“, „Бутирки“ и „Красная пресня“. В тях са подследствените, тоест онези, които още не са осъдени.

„Бутирки“, или „Бутирка“, е един от най-старите затвори в столицата, взел името на близката Бутирска застава. Построен е през 1771 година. Тук са лежали Емелян Пугачов, Феликс Дзержински, видни революционери, преследвани от царската власт, врагове на народа, преследвани впоследствие от същите революционери, а по-късно и самите революционери при взаимното им преследване.

По съветско време образцовият някога затвор се е превърнал в тъмница, която гарантира на затворника само едно: че не може да избяга. Отдавна са отишли в небитието единичните легла, единичните килии и прочие елементи на старовремското обслужване. Помещенията десетки години не са подновявани — разбит под, напукани стени, полусрутени тавани. Условията на пребиваване в СИЗО са такива, че мнозина арестанти жадуват час по-скоро да се намерят в „зоната“. Подследствените често са принудени да чакат ред за спане. Докато стигне до присъда, човек може и цяла година да остане в изолатора — съдиите са по-туткави от следствените органи. Причините да се бави разглеждането на делата понякога граничат с комичното: например няма кой да препише присъдата на машина… Всичко това се нарича процес на „по-нататъшно хуманизиране“ в съответствие с документа за „Минимални изисквания на ООН за отношението към затворниците“, който съветското правителство подписа, без да му трепне ръката.

Но най-забележителни на вид вероятно са килиите в бившата вътрешна църква — толкова забележителни, че една от комисиите предписа няколко килии да бъдат закрити за основен ремонт, какъвто от миналия век чака целият затвор. Поради пълно безпаричие обаче затворът вече толкова години не може да осигури що-годе задоволително състояние на въпросните килии.

В една от тях хвърлиха Турецки, след като той, потресен от подлостта на колегите, си задаваше един-единствен въпрос: „Защо забъркахте всичко това, защо?“ Освен „чистосърдечното признание“, което никога не беше писал, му пуснаха да изслуша запис на негов разговор с Бабаянц, който никога не беше водил. И от това неразбиране защо?! започна да се държи неразумно: помоли да му свалят белезниците уж да запалел цигара за успокояване на нервите, запрати листата в лицето на зам. главния Амелин и уцели с касетофона „специалния“ Чуркин по скулата. Те пък взеха да се държат много особено. Вместо да подпишат протокол за хулиганското поведение на заподозрения Турецки, извикаха конвоя да го отведе в килията. Последното, което Турецки видя, преди конвоят да го измъкне в коридора, беше лицето на Чуркин: той се държеше за разбитата скула и се усмихваше.

Не знаеше колко време е минало, откакто се намираше в тази килия, в която потрошените нарове не бяха застлани с чаршафи, от дрипавите дюшеци стърчеше черна вата, в мивката и в клозетната чиния имаше застояла ръждива вода, прозорчето на вратата, през което подаваха храната, беше залостено с желязо, на пода се въргаляше мъртъв плъх. Кръвта нахлу в главата му, блъскаше го в слепоочията и това му пречеше да се съсредоточи, сериозно да се замисли за случилото се. Въпросът „защо?!“ продължаваше да разкъсва мозъка му, но той не успяваше да си събере мисълта в нещо конкретно. Едно беше ясно: оттук скоро няма да се измъкне. Огледа помещението, седна на края на един от долните нарове и зачака надзирателя — нали ще трябва да му донесе храна, завивки.

 

 

Турецки не знаеше, че това е една от няколкото килии, затворени за ремонт, и поради това не се обслужваше…

Замаяна от голямата доза успокоителни, Ника потъна в дълъг и тревожен унес без сънища. Когато се събуди, видя силует на жена, която отначало взе за полковник Романова. Но жената се доближи до леглото, тя беше много по-млада от Романова и лицето не беше толкова сурово, както на шефката на Московската криминална милиция. Ника си пое дъх — кой знае защо, малко се страхуваше от Александра Ивановна.

— Здравейте, Вероника Сергеевна, казвам се Татяна Владимировна. Търсим сина ви, вече имаме следа…

Ника скочи и сграбчи Татяна Владимировна за ръкава на бялата престилка.

Старши инспектор Татяна Владимировна Мозговая имаше от Романова задачата да успокои Вероника Славина и да изкопчи от нея възможно най-много информация. Втората част нямаше как да бъде изпълнена без първата. Инспекторката разбираше, че можеше да вдъхне спокойствие на Ника само с измама, защото издирването на Кеша Славин засега оставаше безрезултатно.

— На практика колегите откриха вече престъпната банда. Необходими са ни допълнителни сведения за жената, която вчера е идвала при вас.

Ника напрегнато се взираше в лицето на Татяна Владимировна. Спокойно, добро лице. Няколко белега от шарка като на Аня Чуднова.

— Кажете ми, моля ви, кажете ми какво са направили на Аня, нали тя беше с Кеша. Тя би трябвало да знае…

Мозговая въздъхна — нямаше право да влошава и без това доста окаяното положение на Славина.

— Не й се е случило нищо особено… Ударили са я, така че не е в състояние да ни каже.

— Може ли да я видя? Може ли тя да дойде при мен?

— Да, разбира се, но малко по-късно. Разполагаме със съвсем малко време, Вероника Сергеевна, разкажете ми подробно всичко, което ви се случи вчера.

Ника разтвори пръсти, пусна престилката й.

— Да. Добре. Пишете… Аня отиде с Кеша в парка. Аз бях на прозореца — чаках колата. Сега работя… с други думи…

— … Трябваше да ви вземе кола от министерството, знам. — Мозговая погали бинтованата ръка и добави: — Ника. Така ще ви наричам.

— Целият ни багаж беше събран. С детето щяхме да се пренасяме вкъщи. Знаете, нали, че ни се наложи няколко дена да живеем при Аня.

— Знам, Ника.

— После чух, че се отваря външната врата, и си помислих: сигурно Аня се е върнала; но в стаята нахлу онази старица с пистолета. Насочи го към мен и закрещя… Не, зашепна, но някак много високо: „Иди до прозореца и седни на пода.“ Много се уплаших, от страх не разбирах какво ми говори. Тя задрънча с нещо метално, погледнах — белезници, не, отначало не разбрах, че са белезници. Каза: „Сложи си ръцете на радиатора.“ Скочих, исках да избягам, тя ме удари с белезниците в слепоочието, аз паднах и тя ме прикова с белезниците за радиатора.

Оперативничката, без да я прекъсва, бързо записваше всяка нейна дума.

— Пак ме заплаши с пистолета и пита: „Къде е порт-пресът…“

— Не се притеснявайте, разказвайте наред. И най-малката подробност може после да е от полза.

— Каза: „Къде е порт-пресът, кучко?“ Честна дума, изобщо не знам какво е порт-прес, казах го и на нея. А тя: „Къде е оня, дето те опъва, пачавро? Къде мислехте да се ометете?“ Заплаках, защото наистина никого си нямам, говоря за мъж, и с никого за никъде не съм смятала да се омитам. Казах й, че се стягах за работа, после за вкъщи и че не разбирам за кого и за какво ми говори. Тогава тя взе телефона…

Мозговая усети, че за Ника идва най-тежката част от спомените й.

— Ника, опишете ми тази старица.

— Изобщо не е старица. Само в първия момент така ми се видя, лицето й е съвсем младо, но много напудрено, очите й са остри. Носеше ръкавици, съдрани по пръстите, ноктите й бяха със зеленикав перлен лак.

— Така си и мислехме.

— Познавате ли я? Арестувахте ли я?

— Още не. Но сега вече със сигурност ще я задържим. Всичко ще бъде наред.

Ника заплака, но през сълзи продължи:

— Тя… се обади… никакво име не каза… после каза… „дайте момчето“, и ми сложи слушалката на ухото… Чувам… Кешка ми обяснява: „Майче, лелята обеща да ми купи златна тръба, да свиря на нея.“ Много искаше да има тромпет, да свири като в духов оркестър, много настояваше да му купя… Тя затвори телефона и ми вика: „Ако не дадеш порт-преса, повече няма да видиш сина си. Аз тебе няма да те изпусна.“ Измъкна лейкопласта от джоба си и ми го залепи на устата. После погледна през прозореца, грабна мрежата с бутилките и избяга.

— Сигурно е видяла правителствената кола… Ника, можете ли да ми опишете оръжието й? Поне на големина, горе-долу?

— Как „горе-долу“? Най-обикновен Макаров.

— Какво?

— Знам ги. Тренирала съм спортна стрелба. Мога да стрелям и с пистолет, и с винтовка.

Мозговая я погледна така, сякаш за първи път я виждаше. Не, не трябваше да крие от нея, че Ана е убита. Тя ще трябва да преживее всичко това наведнъж.

— Искате нещо да ми кажете, нали? — тихо попита Ника.

— Аня… я няма. Убита е.

— Знаех си, знаех си… Още одеве не ви повярвах… Айя непременно щеше да дойде да ме види… Заради мен стана, всичко стана заради мен… Не мога повече да стоя тук, те ще убият и детето ми…

— Недейте, Ника, ето, изпийте това, моля ви, хайде…

Мозговая я изчака отново да се унесе, стана и се заразхожда по коридора, като проклинаше деня, в който беше решила да влезе в милиционерското училище.

* * *

Той не знаеше, че тази килия е извън всякакви списъци, затова никак не се учуди, когато някой леко извади лоста отвън и още по-безшумно превъртя ключа; вратата се отвори съвсем тихо и се показа униформен тъмничар, надзирател в затвора. Той се опули към Турецки, застинал на вратата на килията, но след секунди вече дърдореше с познатия тон:

— Защо си тук, Турецкин? Ти не можеш да сидиш тук. Тази килия съвсем лош, тук даже и лош хора не остава. Защо следовател Турецкин в тази килия? Твое място не тук, твое място в следователски кабинет, правиш разпит.

— Керим, Керим! Чакай, млъкни за малко. Не съм по свое желание тук, арестуван съм. Отправят ми някакви измислени обвинения, помогни ми, Керим, намери Меркулов, кажи му, че са ме тикнали в „Бутирка“…

— Кой ти измислил? Кой ти тикнал? Перестройка съвсем избудалка, вече няма нищо ядене, крадци на воля, а добри хора тикват в затвор. Аз добре те познавал — не крадеш, не убиваш…

Керим бълваше безспир изопачената си скоропоговорка, но Турецки забеляза, че очите му опипват стените, сякаш търсят нещо, а той самият пристъпва от крак на крак. Какво ли ще стане, ако го халоса с ръба на дланта през врата — цяла връзка ключове виси на колана му, може би ще успее да се измъкне от този зандан.

— Само че защо в тази килия, аз съвсем не разбира, моята тиква не може загрее. Аз случайно така отворил врата, мислел да види как е тука. В тази килия никак не трябва да се живее, даже лош човек. Който ти измислил това, Турецкин, не в затвор искал тикне тебе, а в гроб.

— Керим, нещо шикалкавиш ти, нали те виждам, не си отворил случайно вратата. Търсиш нещо тук. Скрил ли си нещо?

— Никой не крил. Проверявал как е. Не е хубаво обиждаш татарин пенсионер. Аз също има очи, ти ключове гледаш, мислиш моята тиква като удариш и бягаш, къде бягаш? Хем ти следовател, хем глупост говориш. Не можеш бягаш — ще те хванат. Навсякъде перестройка. Керим мисли — първо постеля носи на тебе, обяд носи сега, хубава вода носи. А ти седи, мисли си — излезеш на свобода, секир-глава правиш на този, дето измислил.

— Ако ти не ми помогнеш, никога няма да изляза оттук. Обади се на Меркулов, знам му телефона, запиши го…

— Керим честен, не мога обади твой Меркулов днеска, честно казал, не лъжа. След един час пак ще дойда, пак ще говорим.

Вратата се затвори зад гърба му и на въпроса „защо?!“ се роди страшният отговор: всичко е скалъпено, а него самия го хвърлиха в тази плесенясала килия, за да пукне тук като този плъх от глад и жажда. И тогава дойде другият въпрос, на който трябваше незабавно да намери отговор: какво е сторил и кому? Кой има интерес да го унищожи, да го премахне?

Амелин. Чуркин. Къде им е минал път? Под „чистосърдечното признание“ видя своя подпис, всяка експертиза ще го потвърди, защото е истински. Преди няколко дни Амелин му даде да подпише някакви отчети и той като последен тъпак е подписал естествено празни листа. Беше по време на телефонния разговор с Грязнов — даже не обърна внимание какво подписва.

Записът. Гласът на Бабаянц и неговият собствен. Сто на сто е неговият собствен глас. И същевременно сто на сто фалшификация: никога нищо подобно не е казвал нито на Бабаянц, нито на никой друг. Гласът на Гена вече не може да се идентифицира. Но беше лесен за имитиране: лек кавказки акцент, характерната дрезгавина. Човек не може да познае собствения си глас на запис, колко пъти му се е случвало да чува въпроса: „Аз ли съм това? Наистина ли гласът ми е такъв?“ Защо тогава той познава себе си с такава сигурност? Трябва да се помъчи да възстанови целия разговор от начало до край, трябва да разбере каква е цялата тази лудница. Но той не може да си спомни нито едно изречение, нито една своя реплика, не можеше да си спомни дори за какво е ставало дума. Единственото, което си спомни, беше тонът му, който никак не отговаряше на темата: Бабаянц го навиваше да убият прокурора Зимарин, а той, Турецки, беше съгласен, но гласът му звучеше ведро, непринудено, даже небрежно, понякога иронично, като че ли уговаряха предстоящ пикник.

— Донесох чай и кифла!

Турецки вдигна глава: не беше забелязал кога в килията пак влезе тихо Керим. Жадно пи от калайдисаното канче много силен и много горещ чай, захапа сухата кифла.

— Топи в горещо, после яж, по-хубаво. И си стой. Аз една работа знам. Ти лягай спиш, аз завивки донесох. Нощес ще дойда да буди тебе. Има една работа — многозначително шептеше Керим, докато напъхваше ватата в дюшека и застилаше захабен чаршаф в здравата част на наровете. — Скоро лектрика няма да свети, изключвам в десет, ще дам кибрит на тебе, лежи, нищо не мисли, спи съвсем спокойно.

— Само ми е до спане — измърмори Турецки и се изтегна на влажния чаршаф.

Но вратата още не беше се затворила, когато той вече спеше оловнотежкия сън на уморен от битки войник.

* * *

Министър Шахов можа да посети Вероника Славина само със специално разрешение от началничката на Московската криминална милиция Романова. Прекара поне половин час във фоайето, докато се водеха преговорите между главния лекар и „Петровка“ 38. Щом видяха в дъното на коридора непознатото лице, дежурните лейтенанти пред стаята като по команда извадиха пистолетите от кобурите. Министърът пак изчака покорно, докато един от караула говори по телефона с Романова. Другият с все така насочено оръжие внимателно претърси букета рози, предназначени за Ника, и подробно опипа Шахов от главата до петите.

— Другари, нашият гост е член на правителството — рече леко задъхан главният лекар, но лейтенантите не обърнаха никакво внимание на думите му.

— Влезте, другарю Шахов — рече накрая единият.

Охраната прибра оръжието, но остана пред отворената врата. Ника седеше до прозореца като отнесена, главата и китките й бяха бинтовани, хлътналите й очи тъмнееха на бледото лице.

При звука на отварящата се врата тя се обърна и сякаш точно него очакваше да види — се хвърли към Шахов, заговори бързо, объркано:

— Моля ви, моля ви… кажете им… Не ме пускат. Кажете им… моля ви. Отвлякоха сина ми… Моля ви, трябва да го търся, ще го намеря… Не мога повече тук… в пълна неизвестност…

Той трябваше да я успокои, шипчетата на розите го бодяха, не знаеше какво да прави с букета, не знаеше какво да прави със собствения си живот, който сега му се стори съвсем безсмислен, всички негови усилия, пък били те и в името на висша цел, бяха празни грижи; и всичко, което имаше в предопределения остатък от живота, се събра в безпомощното, смазано от мъка същество, заради което беше готов да обърне гръб на всички и заедно да търсят момченцето.

Лейтенантите се спогледаха, единият леко пое букета от ръцете на Шахов, донесе буркан вода, вещо подряза стъблата с джобно ножче, огледа доволен свършената работа, излезе от стаята, дръпна и колегата и безшумно затвори вратата.