Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маршът на Турецки (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ящик Пандоры, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Boman (2010)
Разпознаване и корекция
ultimat (2010)

Издание:

Фридрих Незнански. Кутията на Пандора

„Атика“, 1992

Рисунка: Досю Досев

Библиотечно оформление и корица: Tandem G

История

  1. — Добавяне

37

Семьон Семьонович Мойсеев не помнеше в кой вход живее Меркулов, дълго се въртя из двора, като се взираше в излющените табелки с нечетливите номера на апартаментите. Най-накрая намери нужния номер и докосна дръжката на вратата, но в същия миг зад гърба му рязко хлопнаха вратите на внезапно спрелия в двора автомобил. Той се огледа: две фигури, които не можа да различи без очила, уверено се запътиха към входа на Меркулов.

Мойсеев се шмугна вътре, но пътя му прегради друга врата и тя се отваряше с код — естествено непознат на Мойсеев. На слабата светлина от самотната крушка, цялата в мазна мръсотия и с полепнали мухи, която вероятно се сменяше само по време на основен ремонт, той се опита да разгледа цифрите на шифровото устройство. Двамата влязоха във входа и единият, с превързаната глава, каза:

— Тази джаджа сигурно не бачка. Я тури едно рамо!

Мойсеев трепна — толкова познат му беше този глас — и видя привидение. Привидението не обърна внимание на Мойсеев и последва спътника си, който с мощно рамо изкърти — съгласно идеята на привидението — вратата. В спътника Мойсеев позна служител от Гагаринското районно управление, който в случая беше цивилен, и преди вратата да се затвори, едва събра сили да изпелтечи:

— Саша… Александър Борисович…

— О, Господи, какво правите тук! Аз съм, аз, не се тревожете, жив и почти здрав!

— Саша, та аз съм натоварен да уредя погребението ви… какви глупости… и аз пък… но как така… Тъкмо отивах при Константин Дмитриевич във връзка с вашата смърт… в смисъл…

— Карате ме да повторя известното „Слуховете за моята смърт са силно преувеличени“. Но за непосветените съм мъртъв, Семьон Семьонович.

— Ясно, ясно — изломоти объркан Мойсеев, — искам да кажа, нищо не ми е ясно… Саша! Вие сте жив!

Той изпусна бастуна и се хвърли да прегърне Турецки.

— Знаете ли, Саша, неузнаваем сте — продължи Мойсеев, докато се качваха на шестия етаж — асансьорът не работеше и военноинвалидът Мойсеев едва преодоляваше стъпало след стъпало. — И ако не беше гласът ви, начинът ви на говорене, никога нямаше да ви позная. Гласът ви е много характерен и освен това днес цяла сутрин ви слушах…

— Досещам се, вие сте прослушвали диалога ни с Бабаянц…

— … който никога не се е състоял. Точно заради това идвам при Константин Дмитриевич.

— Аха — кимна Турецки, — тогава давайте в хронологичен ред, чакат ни още четири етажа.

 

 

Мойсеев, Турецки и Горелик стигнаха при Меркулов точно когато майор Грязнов доразвиваше предложената от Божията Птичка версия за Валерий Транин с прякор Огняря. Майорът успял да открие в компютърната картотека данни, които потвърждавали, че Транин нееднократно е съден в дела за убийства, последната му присъда е десетгодишна, тече от 1986-а и я излежавал в еди-кой си лагер.

— Или твоят осведомител нещо бърка, Александра Ивановна, или твоят компютър, Василий, пак е „увиснал“ — приключи информацията си Грязнов и със същия сериозен глас се обърна към новодошлите: — Пламенни поздрави за съветското правосъдие!

И всички заговориха едновременно, само Вася Монахов мълчеше, засегнат на тема „компютър“. Жената на Меркулов се загледа в Турецки, изведнъж тихо изохка, бързо отиде до другата стая, откъдето се носеха клавирните звуци, веднага се върна, угрижена и спря на вратата в очакване да се усмирят страстите.

— Я по-тихо, приятели! — изкомандува Романова. — Да се върнем на най-важния въпрос: издирването на детето. Две денонощия е в неизвестност и не знаем нищо освен този прякор Огняря. Моят осведомител, скъпи ми Вячеславе, е направо златен, нищо че му хлопа дъската. Всеки момент ще ме търси вкъщи, а колкото до картотеката, Василий, ще трябва основно да я прегледаме, компютрите също бъркат.

— Бъркат хората, които работят с тях. Или вкарват невярна информация и заличават оригиналната — остана твърд Монахов и се изчерви.

— Съгласен съм с Шура, да оставим сега всички приказки, които са извън отвличането на Кеша — потвърди Меркулов, — но първо да нахраним гостите. Оля — повика жена си и чак тогава забеляза, че тя се мъчи да привлече вниманието му. — Какво има?

— Ирина е излязла.

— Какво?!

— Сигурно е отишла при онази… Валерия. Събрала си нотите и оставила Лида да свири. За да не я усетим.

— Ирина? При Валерия?! — изкрещя Турецки.

— Ама кви са тези работи бе, ама кво да ви правя аз вас! — изрева и Шура. — Не знае човек кого по-напред да спасява!

— Защо е при нея? — изкрещя пак Турецки.

— Чакайте, приятели, чакайте да ви кажа… Сетих се…

— Какво сте се сетили, Семьон Семьонович?!

— По-спокойно, Саша. Сетих се… тоест днес видях при Клава, бившата секретарка на Костя, идва една млада жена, стори ми се много позната — сега се сетих, Саша, че е вашата приятелка, отначало не я познах. Взе такси… не, спря частна кола и каза, че е за Трите гари.

— Грязнов! Веднага нареди на твоите хора да задържат Ира на пътя за вилата! — заповяда Романова.

— Може ли да знам за какъв дявол ще ходи при Зимарина?! — не мирясваше Турецки.

Меркулов здраво стисна рамото му:

— Ирина чу вчера нашия разговор, че търсим достъп до Валерия. Ти самият каза на Шура, че тя питала за преподавателка по музика. Ирина се самопредложи, ние категорично възразихме…

— Отивам лично. Вие изобщо не знаете какво представлява Валерия. Те всички са една паплач: Биляш, Зимарини, Красниковски, Амелин. Тя отдавна се познава с Биляш, тоест аз така мисля, защото по едно и също време са живели в Караул, Архангелска област — един хвърлей градче, надали ще е случайно съвпадение. Всички си делят нещо и не могат да го поделят; да им падне човек в ръцете — жив ще го изядат, изпитал съм го на собствен гръб.

— Ти никъде няма да ходиш — тропна по масата Романова, — твоята Ирка нищо не разбира от нашата работа и това я оправдава, а ти временно си мъртвец, така че стой мирен… Какво се мотае сега пък Грязнов!…

— Не мога да вляза във връзка — с тази наша прословута техника, Япония — да й го нафукам! — извика от антрето Грязнов и закрещя колкото му глас държи:

— Двайсет и пети, чуваш ли ме? Не си ли двайсет и пети? Кой се обажда, твойта… Сливи ли имахте в устата!

Тресна телефона със звук, сякаш плюеше:

— Развалил им се радиотелефонът, старшият се обадил от кабина на „Петровка“, но още преди половин час. Така че нямат връзка. Кога е взела частната кола?

Мойсеев си погледна часовника:

— Преди повече от час.

— Изтървахме я… Толя — обърна се Грязнов към Горелик, — ти си с кола, така че… Ще играеш ревнив любовник.

— Ясно, другарю майор, веднага. Дайте адреса. Задачата е да я спра на всяка цена, нали?

В този момент Турецки се намеси с неприсъщо тих глас:

— Няма нужда да я спирате. Няма нужда никой никъде да ходи.

— Мисловният ти процес е абсолютно непредсказуем — обади се Грязнов.

— Тя ще направи всичко като хората. Ако отидем сега, ще изпортим работата. Не разбирате ли? Какво сте ме зяпнали? Отговарям за всяка своя дума: Ирина ще се справи. Докато Горелик отиде, тя вече ще е пристъпила към изпълнение на плана си. Освен това Мухоморката може да е виждал Горелик. А той най-вероятно ще се прибере довечера във вилата.

— За мен изобщо тази история с уроците по музика в момента е лудост. Сега Валерия е в такова състояние, искам да кажа, би трябвало да е на нокти, ако е замесена в отвличането — надали ще й е до уроци. Ако пък е готова да музицира — това може би значи, че е невинна?

— Не, Костя, тя никога няма да е на нокти. Науми ли си нещо, ще го постигне на каквато ще да е цена. А за музицирането може да й попречи единствено ако лакът на ноктите й не е изсъхнал.

— Моля за извинение, нищо не разбирам — какво става? — обади се с отпаднал глас Мойсеев. — Май направих ужасна глупост, която на всички… по-точно на Ирина може да й излезе през носа. Така че ви моля да не изпитвате съчувствие към мен, а както би казал майор Грязнов, направо със сопата… по четирите букви.

— За кое говорите, Семьон Семьонович? Вие пък какво сте се окепазили? — попита Романова и лицето й придоби заплашителен вид. — За кое да ви съчувстваме?

Мойсеев събра цялата си смелост и призна:

— Намерих скъсана лента със записа на един разговор между Турецки и някаква дама, от който подразбрах, че диалогът на Турецки и Бабаянц е бил изфабрикуван…

— Кой не знае!

— Моля ви да ме изслушате, Александра Ивановна. Чак сега се усетих, дамата беше съпругата на Едуард Антонович… Не ме прекъсвайте, много ви моля… Дадох му записа да го прослуша и сега разбирам, че той е познал гласа й.

— Ха, познал! Нали заедно са го измислили! — изсмя се Турецки.

— Не и пак не. Ако бяхте видели лицето му!

— Да не би да има лице! Неговото е сурат, не е лице — не млъкваше Турецки.

— Точно там е работата, че този път имаше лице, и то лице на човек, който изживява голямо унижение. Но както и да е, разбирам, че с посещението си при него извънредно много съм усложнил нещата.

— Нали знаеш — вметна Меркулов, — при шефа се ходи само в два случая.

— Знам, Костя, знам — да се караш и да изискваш — заразмахва ръце Мойсеев, — но…

— Прощавай, Семьонич — докосна Грязнов рамото му. — Случайно дочух, докато търсех моите хора: Сашока спомена нещо за град Караул.

— Да. Валерия е живяла там с първия си мъж и точно по същото време Биляш е командвал лагер за политически в същото градче.

— Добре, защото сред „геройствата“ на въпросния огняр има и покушение върху инспектор от милицията, за което именно си е изкарал политическа присъда, та е отбивал наказанието си в Караул. Може да е някакво историческо име, но е смешно, затова ми направи впечатление. Ето, вижте!

— Интересно какво свързва адашите с Биляш, лека му пръст! — зачуди се Меркулов, след като погледна поднесената от Грязнов справка.

— Кои адаши?

— Те са адаши, Шура — Валерия Зимарина и Валерий Транин. Точно както сте вие с Турецки.

— Остави тези глупости. Но вече наистина си мисля, че тримата са от едно котило. Както виждате, тъкмо моят адаш се сети да провери къде е работил по-рано Биляш.

— Защото му личеше измръзване на ушите. Чух от Клава, че Валерия била живяла зад Полярния кръг, и си помислих, че баш там е мястото да ти измръзнат разни чаркове.

Телефонът, който дълго мълча, внезапно прекъсна размяната на мисли. Олга Меркулова вдигна.

— Търсят вас, Александра Ивановна.

Романова мълчаливо изслуша някого и си записа едно-друго в бележника. Завърши с:

— Благодаря, душице. — Затвори, после се засмя: — Синът ми беше. Още си ми е душица, нищо че е станал мъж за женене. Но това между другото. Значи така, Вячеслав. Моята Птичка Божия е събрал няколко адреса, на които да потърсим Транин. Обърни внимание на последния.

— Видях вече. Ярославската жп линия. Две спирки след вилата на Зимарини. Отивам на „Петровка“, вземам и Горелик, оттам ще координирам действията на момчетата. Първо ще се насочим към този адрес, после ще проверим и другите. Ти, Сашка, по-кротко — нищо че си се докарал като персонаж на Салватор Дали, но може и да те познаят. Ще се погрижим за Ирка. Изчезвам…

— Чакай! Забрави ли, че те помолих…

— Честно казано, забравих, Александра Ивановна. А, да, за „приятеля“. Веднага ще се свържа и ще ви се обадя тук. Междувременно обмислете операцията с Константин Дмитриевич. Все пак изчезвам!

— И сега какво ще правим? — запита се Романова, когато зад Грязнов и Горелик се затвори вратата.

— Александра Ивановна, Костя, тук имам няколко странички „размисли“ — започна Турецки и притеснен погледна Меркулов, — нещо като версия, много подробности се губят, но си спомних това-онова, докато бях в болницата.

— Хайде, чети си на глас творбата, а Константин да слуша и да не иронизира!

— Кой! Аз да иронизирам?! Саша, имало ли е случай…

— А кой го нарича Главен Инспектор по Предлагане на Версии, всичко с главни букви?

— Никога вече, мъжка дума! Слушаме те, Саша.

* * *

— Най-интересното според мен е, че всичко си е точно така — рече Меркулов и се смути: — Иронизирам ли?

Романова махна с ръка и пак попита:

— Та какво ще правим? Откъде ще намеря такава армия, че да разнищва едно по едно…

— Не можеш да обхванеш необхватното — стара като света, но истина. Нека се настроим така да не се хвърляме в тези смъртоносни игри, а да локализираме задачата до минимум. Макар че и по този път не е изключено да се хванем гуша за гуша с империи като армията, КГБ, военнопромишления комплекс. Нашата задача е и по-благородна, и по-човешка. Какво най-вече ни притеснява в цялата история? Казвам притеснява, а не интересува? Детето, което трябва да спасим. По тази линия действуваме на пълни обороти, ще кажа дори — наднормено, като имаме предвид съвсем нежелателната намеса на Ирина. Какво мислиш, Семьон?

— С Александър Борисович ще поемем случая — засега, тъй да се рече, в предварителните детайли, ще разговаряме, ще маркираме; после ще минем на живо. Трябва да започнем от Чуркин, той е доста лабилен тип, но иначе даже се чудя какво търси в тази компания. Така че ще направим план…

— Добре, действувайте. Няма нужда нищо да докладвате, Семьон Семьонович, направо почвайте. Само че още не пускайте Саша навън, че наистина ще трябва да му търсим ковчег. И теб, Василий, не съм те забравила. Бързо на „Петровка“, жив или мъртъв да изясниш защо този Транин е на свобода и кой е замесен във фалшифицирането на компютърните данни. Не се муси, има още. После ще намериш Грязнов и ще получиш от него останалите инструкции…

— Само ми е до компютъра сега — подхвърли Романова, когато Монахов тръгна, — ама не ми се ще момчето да затъва в цялата тази кал. А с тебе, Константин, ще трябва да се разберем. Всъщност затова съм тук, ти си ни майстор на дипломацията. Аз лично ще поема Красниковски и Гончаренко, ще работя с мои информатори. От колегите вече ме е страх.

— Да, знаеш ли, грехота е да намесваме такива свестни момчета в тази мръсотия. На тях може и да им се размине. Но на нас с тебе — не.