Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Парижкият вариант (5)

Четвърта глава

Същия този вторник експресът от Бордо спря на гара „Аустерлиц“ и капитан Дариус Бонард беше един от първите слезли пътници. Той закрачи през тълпата пристигащи и заминаващи парижани, сякаш без да обръща внимание на цялото това суетене, но всъщност беше нащрек с всяка фибра на тялото си. Имаше прекалено много заинтересовани да попречат на плановете му и не беше изключено някой да го наблюдава. Затова трябваше да си отваря очите на четири.

Стегнат, енергичен мъж в безупречна униформа, капитан Бонард цял живот неизменно бе служил на интересите на Франция, а сегашната му задача се очертаваше от изключително значение. Може да се каже, че съдбините на цялата френска нация зависеха от успешното й изпълнение. А това, че беше и най-опасната от всички, се разбираше от само себе си.

Лицето на капитана бе добило сериозно, решително изражение. Той извади клетъчния телефон от джоба си, набра някакъв номер и тихо съобщи: „Пристигнах.“ После набра друг номер и повтори същото съобщение.

Мина покрай колоната чакащи таксита и се качи в едно, което току-що се беше появило. Таксиметровите шофьори настръхнаха от тази безочливост и съпроводиха отдалечаващото се такси с клаксони и ругатни.

— Привет! — поздрави го глас от вътрешността на таксито.

— Слава на Аллаха — отвърна на поздрава капитан Бонард, като седна до забуления мъж в дълга поръбена със злато бедуинска роба. По-голямата част от лицето на спътника му беше скрита, но капитанът успя да забележи, че той имаше маслиненочерна кожа и зеленикавокафяви очи. Абу Ауда беше от племето фулани, където безводната пустиня отстъпваше място на тучни пасища и гори. Светлите му очи загатваха за някой синеок прадядо, дошъл от други географски ширини.

— Донесе ли ги? — попита Абу на арабски.

— Да — кимна утвърдително капитанът, разкопча униформата си, измъкна изпод ризата кожено портфолио и го подаде на арабина с думите: — Помощникът на Шамборд е мъртъв. Какво стана с американеца Целербах?

— Не открихме никакви записки въпреки щателното претърсване. Както всъщност се и очакваше.

Студените зеленикави очи се впиваха изпитателно във французина, като че ли искаха да проникнат в душата му. Хилядолетно неверие бе стаено в тези очи — те не биха се доверили никому — нито дори на Аллах, към когото ежедневно изпращаха молитви. Страхопочитание — да. Всемогъщ е Аллах. Доверие — никому.

Бонард издържа пронизващия поглед на арабина, без на лицето му да трепне и мускулче. Най-после Абу Ауда насочи вниманието си към портфолиото, повъртя го в ръцете си, без да го отваря, и го мушна под гънките на дългата бедуинска роба.

После каза рязко:

— Ще държим връзка с вас.

Бонард кимна.

— Тогава, доскоро.

Бедуинът нареди на шофьора да спре таксито.

Веднага щом вратата хлопна зад гърба на капитана, таксито потегли с пълна газ.

Капитан Бонард сви зад ъгъла и извади клетъчния телефон.

— Успяхте ли да го проследите?

— Да. Без никакъв проблем.

След броени секунди зад ъгъла сви ситроен с тъмни стъкла и забави ход. Задната врата се отвори и капитан Бонард седна вътре. Ситроенът направи обратен завой и го откара в кабинета му, където Бонард трябваше да проведе няколко телефонни разговора, преди да се срещне с шефа на Абу Ауда.

 

 

Джон Смит, проснат на стълбищната площадка на болницата „Помпиду“, постепенно започваше да идва в съзнание. Последното, което си спомняше, беше някакво лице, застрашително надвесено над него. После всичко потъна в мрак. Лицето с черни мустаци, пронизващи черни очи и тържествуваща злорада усмивка се беше запечатало в съзнанието му. Затвори очи и си го представи съвсем ясно. После чертите постепенно се размиха и избледняха, само усмивката, също като усмивката на котарака от „Алиса“, остана да се мержелее, сякаш го преследваше. Тя и… заплахата, стаена в очите.

Смит простена и се размърда. Чуваше някакви гласове. Говореха на френски. Къде, по дяволите…?

— Господине… добре ли сте? Мосю?

— Познавате ли онзи човек? Защо ви…?

— Хей, я се отдръпнете и оставете човека на мира! Не виждате ли, че още не е дошъл на себе си?! Хайде, направете ми път и ме оставете да го прегледам!

Смит отвори очи. Лежеше по гръб на циментовия под, а над главата му се бяха надвесили загрижени, уплашени лица. Повечето от хората бяха в бели престилки, имаше и двама униформени служители от охраната.

Смит се надигна и отново изпъшка. Главата му се въртеше, пред очите му играеха кръгове.

— Не бива да ставате, мосю. Главата ви е ударена лошо. Кажете ми как се чувствате.

Смит остави лекаря да светне първо в едното, а после и в другото му око с миниатюрното фенерче.

— Как се чувствам ли? Страхотно.

Това, разбира се, беше лъжа. Главата му още кънтеше, сякаш го бяха ударили с чук. А какво всъщност…?

Той изведнъж се опомни, блъсна ръката на доктора и трескаво се озърна.

— Къде е?! Къде отиде санитарят?! Този човек е опасен! Той имаше автомат…

— Доколкото виждам, и вие сте въоръжен — отбеляза полицаят от охраната, като го гледаше навъсено. Смит усети недоверието му и побърза да бръкне във вътрешния джоб на сакото си. Той беше празен.

— У вас ли са документите ми за самоличност?

Полицаят кимна.

— В такъв случай знаете, че съм полковник от американската армия. Извадете личната ми карта от калъфа — под нея е разрешителното за внасяне на личното ми оръжие в страната.

Полицаят побърза да провери. Останалите наблюдаваха мълчаливо. Съчувствието на повечето лица беше заменено от подозрителност.

След като се увери, че всичко беше така, както казваше Смит, полицаят му върна документите и оръжието, макар и някак неохотно.

— Разбрахте ли кой е бил нападателят ми? — попита Смит. — Беше облечен като санитар и…

— Бил е в униформа на санитар? — вдигна вежди лекарят. — Чий е този район?

— На Фарук ал-Хамид — бързо отвърна единият от охраната.

— Оня човек не беше Фарук — възрази другият. — Сигурен съм. Видях го, като тичаше.

— И аз го видях — подкрепи го една от сестрите. — Фарук е по-дребен. Не може да е бил той.

— Нека да довърша прегледа — отново се наведе над него лекарят.

— Няма смисъл. Вече съм добре.

Болката беше понамаляла и Смит наистина чувстваше главата си прояснена.

Лекарят прибра фенерчето и се изправи.

— Усещате ли главата си замаяна?

— Ни най-малко — увери го Смит.

Лекарят сви рамене.

— Вие самият сте лекар и сте наясно какви опасности крие травмата на главата. Но ми изглеждате гореща глава и не мога да ви задържа насила, въпреки че, както знаете, желателно е да останете известно време в покой и под наблюдение. И все пак… не виждам обезпокоителни симптоми — погледът е фокусиран, цветът на кожата е добър, говорите свързано… Ще ви пусна на ваша отговорност. Моля ви само да се пазите и ако почувствате някакво неразположение, да се върнете в болницата. Обещавате ли?

— Да, докторе. И ви благодаря за проявената загриженост. А… ще мога ли да поговоря с шефа на охраната?

— Аз ще ви заведа — предложи единият от униформените мъже.

Той го поведе към по-отдалечен кабинет, снабден със свръхмодерни електронни системи за наблюдение, компютри и охранителни камери. Прозорците на кабинета гледаха към паркинга, а на стената имаше няколко фотографии в рамка. От едната гледаха петима мъже във военни униформи с изпити лица и трескаво горящи очи. Снимката беше правена някъде в джунглата и като се вгледа по-внимателно, Смит позна Диен Биен Фу — мястото, където през 1954 г. французите били окончателно разбити и Франция загубила една от най-големите си колонии.

— Шефе, това е човекът, който се опита да спре въоръжения санитар — представи го служителят от охраната.

— Подполковник Джон Смит от армията на Съединените щати.

— Пиер Жирар. Седнете, полковник.

Без да приеме протегната ръка на Смит и без да се надигне от мястото си, Жирар кимна към стола срещу бюрото си. Началник-охраната имаше набита фигура и беше облечен в поизносен костюм с разхлабена вратовръзка. Приличаше повече на дългогодишен детектив от Сюрте^[1], отколкото на частен охранител.

— Санитарят, ако това изобщо е бил санитар, беше дошъл в интензивното, за да убие Мартин Целербах.

— Санитарят не е бил санитар? — Жирар погледна въпросително служителя от охраната.

— Това е районът на Фарук ал-Хамид — обясни той, — но според очевидци въоръженият мъж не е бил Фарук.

Шефът на охраната вдигна телефона.

— Свържете ме с „Личен състав“.

Изчака с безизразно лице, без никакви признаци на нетърпение. Бивш детектив, приел бюрократичната машина като необходимо зло, което обаче не му пречеше да си върши работата.

— Ало… Имате ли санитар на име Фарук ал-Хамид? Работи в интензивното… Да? Така ли?! Ясно… Благодаря. — Жирар остави слушалката и се обърна към Смит: — Оставил е бележка, в която съобщава, че е болен и изпраща братовчед си да поеме задълженията му. Очевидно това е нашият човек.

— Който вероятно изобщо не е санитар — добави Смит. — Дори не е сигурно, че е алжирец.

— Точно така… — кимна Жирар като на себе си. — Питам се само защо някой би искал смъртта на Мартин Целербах.

— Доктор Мартин Целербах. Той е мой приятел. Компютърен специалист, който по всяка вероятност е работил с доктор Шамборд върху проекта му в нощта на експлозията.

— Доктор Шамборд… много тъжно наистина — помълча Жирар. — В такъв случай е възможно доктор Целербах да е чул или видял нещо… И някой да се страхува той да не проговори.

— Напълно възможно е — потвърди Смит.

— Налага се да уведомя полицията.

— Ще ви бъда благодарен, ако междувременно засилите охраната в интензивното.

— Смятам да го направя незабавно. Ще се свържа и с отдела за криминално разследване.

— Много ви благодаря — надигна се Смит. — Но аз трябва вече да вървя. Имам уговорена среща.

Това не беше точно така, но наистина се налагаше да побърза.

— Разбира се, тръгвайте. Но предполагам, че полицаите по-късно ще искат да разговарят с вас…

Преди да тръгне, се отби още веднъж в интензивното да види Марти. В състоянието на приятеля му нямаше промяна. Марти изглеждаше толкова уязвим в съня си, толкова беззащитен с тази своя кръглолика, добродушна физиономия. Гърлото му се стегна.

Не му се искаше да го остави, но най-после се надигна, стисна отново ръката на Марти и му обеща, че пак ще се върне. Излезе в коридора и мина покрай противопожарния изход, там, където беше загубил съзнание от удара. Огледа се — може случайно да бяха останали някакви следи. Не откри нищо освен малко кръв по перилата, където нападателят беше ударил главата си. Това можеше да му помогне да го разпознае по-лесно, ако изобщо му се отдадеше такава възможност.

Още там, на безлюдната стълбищна площадка, извади клетъчния си телефон и набра някакъв номер.

— Някой се опита да убие Марти — започна направо. Телефонът разполагаше със специално устройство и разговорът не можеше да бъде проследен.

— Някакви предположения? — долетя през океана гласът на Фред Клайн, шефа на Първи секретен.

— Очевидно беше професионалист. Всичко е било добре организирано. Беше с униформа на санитар и… ако аз не бях там в този момент, нищо нямаше да му попречи.

— Охраната не успя ли да го залови?

— Не, но може Сюрте да свършат по-добра работа. Вече са уведомени за случилото се.

— Хмм… Може би и аз трябва да звънна един-два телефона. Да помоля да изпратят за охрана войници от специалните части.

— Би било добре. Има и още нещо… Оня санитар беше въоръжен с миниавтомат. Криеше го под куп чаршафи.

Клайн, който не по-зле от Смит знаеше какво означава това, замълча.

И двамата мислеха за едно и също, но Смит не беше изненадан, когато шефът му попита:

— Което ни навежда на мисълта, че?

Смит въздъхна и издекламира като добре научен урок:

— Че той спокойно е можел да застреля Марти от мястото, където беше застанал. Както и мен, стига да беше сметнал за необходимо. Както и още куп народ. Но вероятно е възнамерявал да си послужи с нож, за да си свърши работата безшумно, без излишно да привлича вниманието. Автоматът е бил предвиден само за в краен случай.

— С други думи…

— С други думи, не става въпрос за обикновено убийство, а за нещо много по-сериозно. Очевидно убиецът е имал инструкции да не рискува излишно и да направи всичко възможно да се измъкне в случай, че нещо се обърка. Следователно си имаме работа с хора, които са готови на всичко, за да не бъдат разкрити.

Клайн отново помълча.

— Според теб вече няма никакво съмнение, че терористите са целели да ликвидират доктор Шамборд? Него и Марти, тъй като двамата са работели в сътрудничество.

— Точно така. Никой не се е обадил да поеме отговорност за атентата, нали?

— До този момент не.

— Знаех си — промърмори Смит. — Няма и да се обади.

Клайн мрачно се засмя.

— Казвал ли съм ти, че похабяваш детективския си талант в медицинското поприще, Джон? Е, добре, и аз споделям мнението ти, но почти всички останали са убедени, че смъртта на доктор Шамборд е нещастен случай, че той е просто една от жертвите на експлозията. Но както и да е, това е мой проблем. А от теб се иска да се поразровиш, при това — много внимателно, и да се опиташ да откриеш някакви записки, нещо, което да хвърля светлина върху въпроса докъде точно е бил стигнал с проекта си Шамборд. Ако установиш, че записките действително съществуват, но по една или друга причина не можеш да се добереш до тях, поне се опитай да ги унищожиш. За нищо на света не бива да попаднат в неподходящи ръце.

— Знам — тихо каза Смит.

— А как е Целербах? Някаква промяна?

— Състоянието му се подобрява, но все още не дават гаранции, че ще се възстанови напълно.

— Остава само да се надяваме.

— Между другото, ако той е бил в течение на нещата, възможно е да е вкарал някаква информация в компютъра си. Защо не изпратите някой от компютърните експерти във Вашингтон да провери?

— Вече изпратихме — въздъхна Клайн. — Не откри абсолютно нищо. Ако Целербах изобщо си е водил записки, явно е следвал примера на доктор Шамборд.

— Е, поне сме опитали…

— Така е. Какво смяташ да правиш оттук нататък?

— Отивам в института „Пастьор“. Имам един познат биохимик, американец. Навремето работехме заедно. Ще се видя с него и ще поразпитам за Марти и… за Шамборд.

— Само… много внимателно, нали? Там си, за да видиш пострадалия си приятел. Всичко останало трябва да стане при пълна секретност.

— Имам предвид. Колкото до това, можеш да не се притесняваш, ще бъда предпазлив.

— Добре… Има още нещо. Бих искал да се срещнеш с генерал Карлос Хенц — американецът, който командва натовските войски в Европа. Той е единственият, който знае, че си изпратен със специална мисия, но дори и той не бива да свързва името ти с Първи секретен. Знае, че работиш за военното разузнаване — лично президентът го е уведомил за пристигането ти в Париж. Хенц познава много хора и може да ти бъде полезен. Ще се срещнете, за да ти даде информацията, с която разполага. Запомни: два следобед, пансионът „Сезан“. Ще търсиш мосю Мернер. Паролата е „Локи“.