Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Парижкият вариант (28)

Двайсет и седма глава

Ранди наблюдаваше двамата въоръжени мъже, които обикаляха вилата в противоположни посоки и се появяваха иззад ъгъла на равни интервали. Изглеждаха спокойни и при всяка среща си разменяха шеги и закачки, което я наведе на мисълта, че все още не знаят за проникването й в имението. Следователно „Щитът с полумесеца“ действително не разполагаше със съвременна апаратура за охрана — детектори, камери и оптически скенери — точно както се беше и надявала. Проникването в самата вила обаче щеше да бъде проблем — не си правеше никакви илюзии в това отношение.

Видя и третия охранител, застанал на верандата, озарен от меката светлина на луната. Той също не изглеждаше нащрек — беше изложил лицето си на хладния бриз с дъх на цитрусова гора и съзерцаваше облаците, които се носеха по небето.

Ранди беше проучила района — знаеше разположението на бараките за новобранци, плаца и площадката за хеликоптери. Беше видяла и хеликоптерите, с които разполагаха терористите — армейски „Хюи“ и „Хюз ОН-6 скаут“ — и двата доста старички. Охраняваше ги терорист с бял тюрбан и сънливо изражение. Скрита в храстите, Ранди успя да огледа и вилата — призрачнобяла в нощния мрак, с красив мозаечен купол, озарен от луната. Отзад имаше още един вход, охраняван от четвърти пазач — лениво отпуснат, също както и останалите трима.

Така беше поне до момента, в който един дребничък мъж с джинси и карирана риза не изхвърча от вилата и задъхано не започна да му говори нещо, като ръкомахаше и се озърташе. След малко дребният мъж с вид на азиатец влетя обратно във вилата, а охраната свали автомата от рамото си и започна да оглежда тъмната редица дървета около вилата.

Нещо се беше случило, но какво? Дали не бяха открили Джон?

Ранди се придвижи бързо към западната страна на вилата, където стърчеше едно асиметрично крило. Освен че изобщо не се виждаше от изток, до него нямаше достъп отвън и прозорците му бяха с решетки. По обзелото я тягостно чувство Ранди отгатна почти интуитивно какво е било предназначението на това изолирано, подобно на затвор крило. Сигурна беше, че именно тук са били държани под ключ жените на някой знатен мюсюлмански велможа.

Тя мрачно поклати глава и се промъкна по-наблизо. Видя светлина в три от прозорците и чу отвътре някакви гласове. Говореха на френски и на арабски. Не можеше да чуе какво точно казват, но беше убедена, че единият от гласовете принадлежеше на Терез Шамборд. Беше виждала нейна снимка и щеше да я познае. Пристъпи към единия от прозорците, повдигна се и погледна през решетките.

Мавритания, Абу Ауда и още двама въоръжени терористи стояха насред стаята. От пръв поглед долови, че във въздуха се носеше напрежение. Не можеше да види с кого разговаряше Мавритания и се промъкна до другия прозорец. Сърцето й подскочи — видя двамата Шамборд и Джон! Но радостта, че ги е открила, бързо отстъпи мястото на тревога — заплашваше ги смъртна опасност.

Чу гневните думи на Абу Ауда:

— Много се разприказвахме. Водете ги в килията!

Чу и думите на Мавритания, от които я побиха тръпки.

Не биваше да допусне предсказанието му да се сбъдне. За нищо на света.

Трябваше бързо да вземе решение. Терористите отведоха Джон и Терез и в стаята останаха само Мавритания и доктор Шамборд. Тук беше и ДНК компютърът. Поне така предполагаше, въпреки че не беше съвсем сигурна в това, защото не знаеше как точно би трябвало да изглежда.

От там, където беше застанала, можеше да се прицели в единия или в другия от мъжете, но щеше да й е доста трудно да улучи прототипа. Ако застреляше единия, другият веднага щеше да залегне… В такъв случай в кого от двамата трябваше да стреля? И дали все пак не беше по-добре да се опита да унищожи компютъра?

Трескаво претегляше плюсовете и минусите на всяка от възможностите.

Ако успееше да извади от строя компютъра, нямаше никаква гаранция, че Шамборд нямаше да го поправи или да направи нов. От което може би следваше, че трябва да застреля самия Шамборд? Но ако Мавритания вече разполагаше с още някой, способен да управлява компютъра? Не беше ли най-добре да застреля Мавритания? Откъдето и да го погледнеш, това нямаше да бъде загуба.

Ако Шамборд останеше жив и по някакъв начин успееше да го измъкне от тук… него и компютъра, човечеството нямаше да се лиши от едно грандиозно изобретение, което можеше да допринесе неимоверно за напредъка му — всичко зависеше от това, в чии ръце щеше да попадне.

От друга страна… тя въздъхна. С този изстрел щеше да вдигне всички на крак и да подпише смъртните присъди на Джон и Терез — това беше повече от сигурно.

Може би не биваше да избързва. Нали в края на краищата имаше и резервен план, който в случай, че нещата тръгнеха на зле, щеше да елиминира проблема с един замах — щеше да унищожи компютъра, но също така и цялата вила, и всички в нея. Ако се стигнеше дотам.

А междувременно Ранди щеше да направи каквото е по силите й. Тя затича към предната част на вилата, приведена покрай стената. Чуваше грохота на прибоя и й се струваше, че и той пулсира с ритъма на сърцето й. Надникна иззад ъгъла и видя Абу Ауда и хората му да отвеждат Джон и Терез в посока на бараките. Изчака да се отдалечат и ги последва.

 

 

Джон се озърташе, опитвайки се да намери начин да измъкне от ръцете на терористите себе си и Терез. Абу Ауда и двамата бедуини ги преведоха през една мандаринова горичка и спряха пред малка дървена барака на около петдесет метра от лагера за новобранци. Във въздуха се носеше натрапчивото замайващо ухание на цитрусови дървета.

Единият от мъжете отвори тежката врата и Абу Ауда срита Джон навътре, като изръмжа:

— Прекалено много неприятности ни докара, американецо. Ако зависеше от мен, досега щеше да си мъртъв. Бъди благодарен на Халид, че вижда по-надалеч и съобразява онова, което на мен ми убягва. Е, затворен тук, поне няма да създаваш проблеми и ще имаш достатъчно време да помислиш за греховете си и да се покаеш. Същото се отнася и за теб, непокорна, устата жено!

Бедуините блъснаха Терез вътре и затръшнаха вратата. В ключалката се превъртя ключ, чу се шум на спуснато резе и дрънчене на катинар.

— Боже Господи! — прехапа устни Терез и поклати глава като обречена.

Джон се опита да се пошегува:

— Не така си представях следващата ни среща…

Бледата светлина на луната очертаваше на циментовия под малък четириъгълник. Единственото прозорче беше с решетки, на повече от три метра от земята.

— Аз също… — опита се да отвърне на усмивката му Терез. Лицето й беше загубило свежестта си, но не и изтънчената си, одухотворена красота. Тя въздъхна. — Надявах се, че ще дойдете на някое от следващите ми представления, а след това ще вечеряме заедно…

— Много бих искал да беше станало така…

— Странно… как рязко се променя понякога животът.

— Нали? — тихо каза Джон.

Тя го погледна втренчено.

— Звучите като човек, чиято съдба е минала през доста превратности…

Джон поклати глава. Нямаше желание да захваща тази тема — не и тук, не и сега.

— Трябва да намерим начин да се измъкнем от тук. Не можем да ги оставим да сторят каквото са намислили.

— Но как бихме могли?

Наистина — как? Джон дори не можеше да стигне до прозорчето, за да изпробва здравината на решетките. Единственото, на което можеше да се стъпи, беше тясното затворническо легло, а то беше заковано за срещуположната стена.

— Ще те повдигна — реши най-после той. — Ако имаме късмет, може някоя от решетките да е разхлабена…

Терез стъпи на раменете му, но след няколко напрегнати секунди каза отчаяно:

— Решетките са здраво заковани…

Можеше да се очаква. Постройката беше стара, солидна — вероятно е служела за затвор още преди векове. Тук са хвърляли нещастниците, пленени от пиратите, или провинилите се роби.

Нямаше шанс да се справят с масивната тежка врата — не и без помощ отвън.

Почти бяха изгубили надежда, когато до тях достигна странен звук — сякаш мишка или катерица се опитваше да прегризе нещо. Джон се ослуша, но не можа да определи откъде точно идваше звукът.

— Джон!

Шепотът, който долетя, беше толкова тих, че в първия миг му се стори, че чува само ехото на тревожните си мисли.

— Джон, по дяволите!

Той се озърна объркано.

— Задната стена, глупчо!

— Ранди! — възкликна той и бързо коленичи до стената. — Ти ли си това?

— А ти кого очакваше? Някоя русалка ли?

— Защо шепнеш?

— Хората на Абу Ауда са навсякъде. Трябва да ви измъкна от капана, без сама да се хвана…

— Как изобщо успя да стигнеш до тук?

Като познаваше Ранди, въпросът май беше излишен.

— Наложи се да убия двама от хората на Абу Ауда. Още не са ги открили, но всеки момент и това ще стане. Налага се да побързаме.

— Какво предлагаш?

— Отначало мислех да опитаме с вратата… Аз щях да се заема с ключалката, да дръпна резето и да откача пантите. След което щеше да се наложи да се понапънеш…

— Да, би могло да стане…

— После ми дойде наум друго. Тук, долу, дървото е доста прогнило. Май ще стане по-бързо, ако прокопая дупка с ножа си. Вече започнах…

Джон и Терез се спогледаха. До ушите им отново долетя приглушеният шум — като от зъбките на горско животинче. Ранди работеше доста бързо.

След малко чуха шепота й:

— Хайде, момко, време е да проявиш мъжката си сила!

Джон и Терез коленичиха и натиснаха стената от вътрешната страна. Отначало не се получи нищо, но след малко старото, проядено от насекоми дърво поддаде и прогнилите дъски хлътнаха. Ранди разчисти отвора от външната страна и Джон и Терез успяха да се промъкнат навън.

Нощният ветрец облъхна лицата им. Ранди се беше притаила в сенките на цитрусовата горичка, взираше се напрегнато в мрака и държеше миниавтомата си, готов за стрелба. Направи им знак да я последват и запълзя на лакти в тревата. Напредваха бавно, предпазливо. През клоните над главите си виждаха луната, която се издигаше все по-нависоко в небето. Минаха покрай телата на двамата убити от Ранди терористи. Другарите им още не ги бяха открили.

След малко спряха за кратка почивка в сянката на няколко палми. Ранди облегна гръб на един от стволовете и предупреди:

— Две-три минути, не повече. Скоро ще плъзнат навсякъде…

— Благодарим ти, че ни измъкна — прошепна Джон.

— Благодаря — погледна я и Терез.

Ранди й се усмихна.

— Най-после се срещнахме. Радвам се, че ви отървахме от ръцете на онези типове.

— И аз… Но държат баща ми и не знам какво ще му сторят… Способни са на всичко.

— Така е — замислено отвърна Джон, после изведнъж попита невинно Ранди:

— Случайно да ти се намира резервен пистолет?

Тя поклати глава неодобрително. Джон се любуваше на изразителното й лице, на русия кичур, изплъзнал се изпод шапчицата.

— Хмм… Още не знам за кого работиш, но хайде, от мен да мине. — И тя му подаде деветмилиметров „Зиг зауер“ — същия модел револвер, какъвто се беше наложило да изхвърли в една от кофите за боклук на летището в Мадрид. — Зареден е!

— Много ти благодаря! Моментът е критичен… — И Джон разказа какво беше чул в залата с купола.

— Значи Мавритания планира ядрен удар срещу Йерусалим?! — изгледа го Ранди като втрещена.

— Точно така. Решил е да го осъществи посредством руска бойна глава със среден радиус на действие, вероятно за да сведе до минимум пораженията върху съседните на Израел арабски държави, но те също ще пострадат. При всички случаи. Последствията ще са по-жестоки, отколкото при аварията в Чернобил.

Терез потръпна.

Очите на Ранди трескаво блестяха.

— Джон, дойдох с американския военен крайцер „Саратога“. Те са на около седемдесет мили от тук и очакват обаждането ми по радиостанцията. Има начин да спрем удара на терористите, макар и това да беше крайната мярка, защото планът е драстичен… — Тя въздъхна. — Ако успеем да измъкнем Шамборд и компютъра — добре. Тогава просто ще ни вземат от тук и изчезваме… Ако не… — Тя погледна смутено Терез.

— Продължавайте, мадмоазел Ръсел — кимна младата жена. Лицето й беше смъртнобледо. — През последните денонощия чух какво ли не и свикнах да очаквам най-лошото…

— Не можем да оставим ДНК компютъра в ръцете им — каза Ранди, като я гледаше в очите. — Това е.

— Тоест?

— Ако нещата стигнат дотам… от „Саратога“ имат готовност да изпратят ракета SM-2 върху вилата. Трябва да сме сигурни, че ДНК компютърът е елиминиран. Това е целта на мисията ни.

— Това означава, че всички, които са във вилата…

— … също ще загинат.

Джон наблюдаваше лицата на двете жени.

— Баща ми не е един от тях… — глухо каза Терез. — Той не заслужава да умре. Той…

— Знам — прекъсна я Ранди. — Не искаме той да пострада, но…

— Затова ще направим всичко, което е по силите ни, за да го измъкнем — намеси се Джон. — А колкото до компютъра, щом има сигурен начин да бъде унищожен, ще го оставим…

— Благодаря ти — погледна го Терез. — Това исках и аз… Да знам, че сме направили всичко необходимо. Но ако нищо друго не остава… — тя помълча и добави едва чуто, — знаете как да постъпите. Най-важното е да ги спрем.

Ранди погледна часовника си.

— Добре тогава. Разполагаш с десет минути, Джон. Ето ти този предавател. Свържи се с мен веднага, щом тръгнеш да излизаш от вилата, за да мога аз на свой ред да се обадя по радиостанцията на момчетата от „Саратога“.

— Разбрано.

— Ще дойда с теб — каза изведнъж Терез.

— Как можа да си го помислиш?!

— Говоря сериозно. Ако не вярваш, опитай се да ме спреш. Освен това… може би наистина ще имаш нужда от мен, за да склониш баща ми да те последва…

Тя се обърна към Ранди.

— Ако ми дадеш пистолет, знам как да си служа с него.

Ранди се поколеба за миг, но после кимна:

— В такъв случай вземи моята берета. Желая ви късмет. И… побързайте.

 

 

Джон изчака охраната да свие зад ъгъла и поведе Терез на бегом към предния вход на вилата. Долепиха гръб от двете страни на вратата и в следващия миг отвътре излезе третият охранител. Един куршум от пистолета със заглушител го повали на земята. Джон вмъкна вътре тялото, а Терез внимателно затвори вратата след него. Стараеха се да не вдигнат почти никакъв шум. Откъм залата с купола отново долитаха гласове. Звучаха така, сякаш там се провеждаше военен съвет.

Джон направи знак на Терез и двамата отново удариха на бяг. Спряха чак когато стигнаха коридора в западното крило. Джон надникна иззад ъгъла и прошепна:

— Давай. Чисто е.

Притичаха през облицования с великолепни мозайки коридор с готови за стрелба пистолети. Пред масивната резбована врата в дъното отново спряха.

Джон прошепна озадачено:

— Къде е охраната?

— Може би са вътре…

— Може би… — Той завъртя дръжката. — Отворено е. Влизай. Кажи им, че Мавритания те е пуснал и те изпраща да помолиш баща си да побърза. Да се надяваме, че ще се хванат…

Тя кимна.

— Добре, но вземи пистолета ми. Няма смисъл да рискуваме излишно.

— Права си, дай го.

Терез изправи рамене и влезе в стаята. Великолепна актриса, тя на мига се беше оживяла в ролята си.

— Папа — изчурулика, — мосю Мавритания ме освободи и каза да дойда, за да ти кажа, че…

Емил Шамборд се извъртя на стола и втренчи зачервените си от безсъние очи в Терез. Гледаше я така, все едно се беше завърнала при него от отвъдното. В следващия миг забеляза Джон, застанал на прага с двата пистолета в ръце.

— Не са ли оставили никой да ви пази? — недоумяващо попита Джон.

— Че защо? — сви рамене ученият. — Знаят, че няма да избягам, докато Терез е в ръцете им…

— Да се махаме от тук! — подкани го Джон. — Оставете всичко…

Шамборд се поколеба.

— Да оставя компютъра си?

— Да, татко! Хайде, моля те, побързай!

Джон погледна часовника си.

— Имаме на разположение само пет минути. След това вилата ще бъде вдигната във въздуха!

Той хвана Шамборд за ръката и го повлече към коридора. Най-после, примирил се със загубата на компютъра си, ученият също ускори ход. В края на краищата най-важното сега беше да се измъкнат живи от тук. Затичаха обратно по дългите коридори, без да срещнат жива душа. Най-после стигнаха до обширното фоайе и тогава откъм предната врата до тях изведнъж достигнаха гласове.

— Бързо! Назад! — възкликна Джон.

На средата на пътя отново чуха гласове — този път откъм залата с купола, последвани от тропот на тичащи нозе. Джон измъкна предавателя и посочи единия от страничните прозорци:

— Оттук! Ще успеем…

После се свърза с Ранди и й съобщи добрата новина:

— Измъкваме се! Обади се на „Саратога“! Нека се приготвят…

 

 

Ранди се промъкна по-близо до вилата и се сниши в сенките на портокаловата горичка. Поглеждаше неспокойно часовника си. Десетте минути изтичаха. Обливаше я пот, въпреки че нощта беше по-скоро прохладна.

Луната се беше скрила зад облак. Три от прозорците в „женското“ крило светеха. Светеше и кулата под купола, но не се забелязваше никакво раздвижване. Течеше единайсетата минута. По дяволите… Отскубна ядно шепа трева и я запрати в тъмното.

Изведнъж предавателят й запращя. Чу гласа на Джон и пулсът й се ускори.

„Измъкваме се… Обади се… Нека се приготвят!“

Тя бързо му каза къде ще ги чака.

— Имате пет минути от момента, в който се обадя, Джон.

— Ясно. Благодаря ти, Ранди. Пази се.

— Ти също… — Думите засядаха на гърлото й. — Доскоро.

Връзката прекъсна и Ранди вдигна за миг лице към небето. Устните й се движеха в беззвучна молитва. После се наведе над предавателя и направи каквото трябваше.

 

 

Джон чакаше Терез да се провре през прозореца. Но тя изведнъж застина. Джон проследи втренчения й поглед.

Емил Шамборд беше насочил пистолета си към него и каза с твърд глас:

— Дръпни се от него, Терез. А ти, веднага свали оръжието!

— Но, татко, какво правиш?!

— Шшт… Спокойно, малката ми. Правя каквото трябва. Свали оръжието, полковник, преди да съм те гръмнал. Говоря сериозно! — Гласът му беше суров.

— Доктор Шамборд… — все още невярващо промълви Джон.

Шамборд извади с другата си ръка предавател.

— От западната страна сме. Елате насам. По-бързо!

Джон видя странния, тържествуващ блясък в очите му и разбра. Това беше поглед на фанатик. Шамборд беше един от тях. Спомни си, че беше забелязал отнесеното, безучастно изражение на лицето на учения още предния път, когато Мавритания осуети бягството им. Тогава го отдаде на шока, но сега всичко си идваше на мястото… Това обясняваше как пистолетът отново беше попаднал в ръцете му, а също и липсата на каквато и да било охрана в коридора. Естествено…

Той тихо каза:

— Вие не сте бил отвлечен. Отишъл сте с тях доброволно. Защото вие самият сте един от тях, нали? И всичко е било нагласено. Целият този театър е бил, за да заблудите Терез, че сте техен пленник…

— Много сте проницателен, полковник.

— Татко… — прошепна Терез.

В този момент иззад ъгъла се появиха тичешком Абу Ауда, Мавритания и още трима от хората им. Джон стисна двата револвера — своя и на Терез.

 

 

Ранди погледна часовника си. Оставаха четири минути до удара. Изведнъж откъм вилата се разнесоха викове и тропот на тичащи нозе, последвани от залп на автомати. Джон и Терез имаха само пистолети. Това означаваше, че… Сърцето й за миг спря да бие. Нещо се беше объркало… И сякаш в потвърждение на мисълта, че се е случило нещо ужасно, до нея отново долетя пукот на автомати.

Ранди скочи на крака и се втурна към вилата. Онова, което чу, смрази кръвта й — от там се разнасяха смях и гръмки викове във възхвала на Аллах.

Зави й се свят. Не, не беше възможно. И все пак… съзнаваше, че Джон и Терез са мъртви и няма да ги види повече. В момента хората на Мавритания празнуваха разправата си с неверниците.

Ранди преглътна сълзите си и стисна зъби. Не биваше да се отдава на скръбта си, нито на разтърсващата ярост. Целта им беше унищожението на ДНК компютъра и знаеха какво рискуват. Но щяха да предотвратят нещо чудовищно и това беше главното… Терористите сега тържествуваха, но нямаше да е задълго.

Тя се изтръгна от вцепенението си, скочи и хукна като подгонена от дузина побеснели кучета. Опитваше се да не мисли, да не вижда пред себе си лицето на Джон — засмените сини очи, високите скули, мъжествената уста, която беше виждала да изразява решителност, гняв, напрегнат размисъл…

Не спираше да тича. Експлозията беше толкова мощна, че взривната вълна я отхвърли на два метра, а главата й още малко и щеше да се пръсне. Във въздуха се разхвърчаха парчета от унищожената сграда. Ранди пропълзя зад ствола на една маслина и прикри главата си с ръце.

 

 

Ранди включи предавателя си, без да откъсва поглед от огненото зарево в далечината.

— Докладвайте в Пентагона. ДНК компютърът е унищожен. Доктор Шамборд е мъртъв. Опасността е елиминирана.

— Тук Роджър, агент Ръсел. Поздравления за успешно приключилата мисия.

Гласът на Ранди звучеше глухо:

— Предайте още, че подполковник Джонатан Смит от американската армия и дъщерята на доктор Шамборд, Терез, са загинали при експлозията. И ме измъкнете от тук.

Ранди изключи предавателя и се загледа в нощното небе. Луната надзърна иззад облак и се скри отново. Всичко беше свършило. Тя въздъхна и нещо сякаш се отприщи в нея. Риданието я разтърси и дълго сдържаните сълзи бликнаха от очите й.