Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Парижкият вариант (2)

Първа глава

Остров Диего Гарсия, Индийски океан

В 6,54 ч. дежурството на офицера от елитната американска част на остров Диего Гарсия беше към края си и докато разсеяно плъзгаше поглед през прозорците на контролната кула към Смарагдовия залив, озарен от първите слънчеви лъчи, той мечтаеше само за едно — да се прибере и да подремне. Клепачите му тежаха след безсънната нощ, а мисълта му блуждаеше.

Тази база, която контролираше разположението на морските и военновъздушните сили, беше от изключително важно стратегическо значение за американците, а островът сам по себе си беше райско кътче, където ленивият плавен ритъм на океана приспиваше всяка амбиция.

Лагуната се синееше примамливо и му мина през ум, че не е зле да поплува след края на смяната. Минута по-късно в 6,55 ч. контролната кула изведнъж изгуби всякаква връзка със самолетите на базата B-1B, B-52, AWACS, P-3 „Орион“ и U2.

Той прехапа устни, даде дрезгаво някакви нареждания по микрофона, седна пред едно от командните табла и започна незабавно диагностициране. Техниците бяха вдигнати по тревога и насочиха цялото си внимание към мониторите и показанията на контролните табла, докато напразно се мъчеха да възстановят контакта със самолетите.

Всички усилия се оказаха безуспешни и в 6,58 ч., като се опитваше да овладее паниката си, началник-смяната уведоми за извънредната ситуация командира на базата.

В 6,59 ч. командирът на базата се свърза с Пентагона и докладва за случая.

В 7,00 ч., пет минути след мистериозното си прекъсване, връзката със самолетите на базата изведнъж, необяснимо как, беше възстановена.

Форт Колинс, Колорадо

Вторник, шести май

Лъчите на изгряващото слънце озариха сградата на университета в Колорадо, меките заоблени хълмове и огромната прерия, която се простираше на изток. Отвън сградата на университета изглеждаше някак безлична, но лабораториите бяха оборудвани по последната дума на техниката. Микробиологът Джонатан Смит (Джон, както приятелите му го наричаха) беше дошъл на работното си място още в ранни зори и в момента, надвесен над микроскопа си, съсредоточено нагласяше фината стъклена игличка. Най-после капна капчица от някаква течност върху миниатюрен диск, не по-голям от главичката на карфица. Дискът, едва забележим с просто око, под обектива на свръхмощния микроскоп разкриваше конфигурация, която твърде много наподобяваше електрическо табло, ако, разбира се, нещо толкова микроскопично можеше да бъде сравнявано с подобно съоръжение.

Затаил дъх, Смит нагласи образа на фокус и промърмори, като се усмихваше: „Така… Точно така. Може и да стане…“

Специалист по вирусология и молекулярна биология, освен научна степен Смит притежаваше и военен чин подполковник, тъй като работеше за армията и временно беше разпределен тук, в Центъра за контрол върху заболяванията (ЦКЗ), разположен сред меките, обрасли с борове, възвишения на Колорадо. От Военния институт за изследване на инфекциозните заболявания (ВИИИЗ) му бяха възложили да извърши проучване върху естеството и развитието на някои вируси. Институтът му отпускаше необходимите за изследването средства.

Онова, с което така вглъбено се занимаваше тази сутрин, обаче нямаше нищо общо с вирусите. ВИИИЗ беше водещият център за медицински проучвания на армията, а ЦКЗ — гражданският му еквивалент. Откъдето следваше, че двете институции, малко или много, се явяваха съперници. Но в конкретния случай интересите им се застъпваха, а онова, което се случваше в тази лаборатория, излизаше извън областта на медицината.

Смит беше част от екипа, обединил елитни специалисти от ВИИИЗ и ЦКЗ, чиято дейност обаче не беше широко огласена. Те се опитваха да създадат първия молекулярен или ДНК компютър в света, революционно откритие, което щеше да хвърли мост между естествените и компютърните науки. Едни от най-големите мозъци в световен мащаб работеха в тази насока успоредно и независимо един от друг и бяха влезли в нещо като надпревара. Смит не можеше да не приеме това предизвикателство — отдаваше му се възможност да приложи натрупаните през годините знания и опит, да впрегне цялата си находчивост — какво по-благодатно поприще за един учен. Неслучайно беше тук в този ранен час — от известно време заедно с колегите си работеше неуморно върху възможността за прекъсване на молекулярните вериги посредством специални органични полимери, които се опитваха да създадат. Нещо му подсказваше, че този път като че ли беше успял.

Ако експериментът се окажеше сполучлив, техните качествено нови ДНК вериги щяха да могат да се реконфигурират многократно и екипът им щеше да бъде на крачка от успеха. Това откритие беше равнозначно на изнамирането на силикона, широко използван в хардуера на днешните компютри, които щяха да се окажат морално остарели, а силиконовата индустрия — изживяла времето си. Щеше да настъпи нова ера — тази на биологичните компютри, които щяха да притежават далеч по-голям потенциал от всичко досега съществуващо. Ето защо армията проявяваше такъв интерес към този проект и беше готова да хвърли огромни средства за осъществяването му, като същевременно всичко трябваше да бъде извършено при пълна секретност.

Дочул за проекта, Смит беше направил всичко възможно, за да бъде включен в екипа, и оттогава работеше всеотдайно, с цялата си жар, съзнавайки, че това откритие можеше да промени бъдещето на човечеството.

— Здрасти, Джон — чу зад гърба си гласа на Лари Шуленберг, още един от членовете на екипа, изтъкнат биолог. — Чу ли за „Пастьор“?

Смит вдигна глава от микроскопа.

— Нищо не съм чул. Не чух дори, че влизаш… — И в този момент забеляза разстроеното лице на колегата си. — Защо? Какво има? Случило ли се е нещо?

Институтът „Пастьор“ беше научен център на световно ниво, от ранга на ВИИИЗ и ЦКЗ.

Шуленберг се приближи към него на инвалидния си стол. Беше около петдесетгодишен, енергичен мъж с мускулести рамене и слънчев загар. Главата му беше обръсната, а на едното му ухо имаше малка диамантена обица.

— Случило се е — мрачно кимна той. — Станала е някаква експлозия. Лоша работа. Има убити и ранени.

— Инцидент в някоя лаборатория ли е станал или…

— Ето, прочети — подаде му Лари някакъв лист. — Джим Трейн ми изпрати имейл и аз веднага извадих на принтер съобщението. Реших, че ще искате да знаете. Виж сам за какво става въпрос, а аз ще ида да кажа и на другите.

— Благодаря, Лари.

Погледът на Джон пробяга по страницата и сърцето му изведнъж се сви. Стиснал зъби, прочете съобщението отново. На челото му се беше врязала бръчка.

Разрушения е института „Пастьор“

Париж. Снощи в 22,52 ч. масивна експлозия разтърси сградата на изследователския център „Пастьор“ и причини смъртта най-малко на дванадесет души. Четирима оцелели са в критично състояние. Щетите са огромни. Търсенето на пострадали сред развалините продължава.

Има доказателства, че в сградата е бил заложен експлозив. Досега никоя терористична организация не е поела отговорността за атентата. Разследванията продължават. Полицията проверява бивши служители на института.

Сред оцелелите е видният компютърен специалист от Съединените щати Мартин Целербах, който е с травма на главата…

Смит прехапа устни. Мартин Целербах. Марти. Лицето на приятеля му изплува пред очите му. Така добре познатата му усмивка, погледът на зелените очи, който в един миг беше толкова жив, а в следващия — замечтан и отнесен. Дребничък и закръглен, Марти стъпваше някак тромаво и неуверено. Това беше свързано със заболяването му — той страдаше от изключително рядко срещания синдром на Аспергер (една от по-леките разновидности на аутизма). Симптомите включваха силно изразени мании, нарушена комуникативна способност и социална адаптация, от една страна, и от друга — висока интелигентност и изключително изявена дарба в една или друга област (при Марти — в областта на математиката и електрониката). Марти Целербах беше компютърен гений.

Беше? Смит изтръпна, пронизан от внезапен хлад. Какво би трябвало да означава „травма на главата“? Нещо сериозно ли? Извади клетъчния си телефон и набра Вашингтон.

Двамата с Марти бяха отраснали заедно в Айова. Джон бранеше Марти от подигравките на връстниците им, както и от злобата на някои учители, които си мислеха, че нарочно им отговаря и се държи странно, и не можеха да повярват, че някой, толкова интелигентен, не влага в действията си и капчица зъл умисъл. Заболяването на Марти беше диагностицирано доста по-късно и най-после можеха да бъдат взети някакви мерки, за да му се помогне. Бедата беше в това, че Марти мразеше лекарствата и избягваше да ги взема. След като завърши училище, максимално ограничи контактите си с външния свят и прекарваше цели дни уединен в уютното си бунгало във Вашингтон, като си подаваше носа навън само за да напазарува. Тук, сред компютрите си, се чувстваше в безопасност и можеше да „свещенодейства“, като се съсредоточаваше максимално и оставяше въображението си да се развихри. Беше изцяло отдаден на онова, което вършеше — неслучайно академици и бизнесмени го търсеха за съвет, но, разбира се, не прекрачваха прага му, а се свързваха с него по електронен път.

Какво ли би го накарало да замине за Париж?

За последен път се беше измъкнал от „бърлогата“ си преди година и половина, и то принуден от обстоятелствата — серията от убийства и избухналата вирусна епидемия, чиито последици бяха катастрофални и която причини смъртта на Софи — годеницата на Смит.

Телефонът в далечен Вашингтон звънеше и сигналът отекваше в ухото му, а в същото време като че ли звънеше и друг телефон наблизо… пред вратата на лабораторията му.

— Може ли? — на прага стоеше Натаниел Фредерик Клайн, Фред.

Смит рязко се извърна.

— Разбира се. Влизай, Фред.

Шефът на свръхсекретния Първи отдел, чиято дейност беше свързана с разузнаването и контраразузнаването, безшумно като призрак пристъпи навътре и изключи клетъчния си телефон.

— Предполагам, че щом ми звънеше, вече си чул новината…

— А ти… какво правиш тук? И знаеш ли нещо повече за Марти?

Клайн мина покрай редиците епруветки, без да отговори. Приближи се до Смит и се опря на една от лабораторните маси. Лицето му беше мрачно, изопнато. Беше облечен в един от поомачканите си костюми. С високото си чело, оплешивяващото си теме и очилата с метални рамки би могъл да бъде всичко — от книгоиздател до фалшификатор на пари. Имаше бледата кожа на човек, който рядко си подава носа навън.

Той се вгледа замислено в Смит и каза съчувствено:

— Приятелят ти е в кома, Джон, и състоянието му е доста тежко. Няма смисъл да се лъжем.

Стомахът на Смит се сви както някога, когато научи за смъртта на Софи. Болката от загубата й още не беше отзвучала, но нищо вече не можеше да върне Софи, а Марти… нима щеше да загуби и него?

— Какво, за бога, е търсел там?!

Клайн извади лулата от джоба си и я натъпка с тютюн.

— И ние това се питаме.

Смит понечи да каже нещо, но прехапа устни. Шефът на мистериозния Първи отдел обикновено оставаше зад кулисите и оттам контролираше действията на хората си. Отделът имаше специални правомощия и не беше длъжен да се отчита за действията си пред военната бюрократична машина. Конгресът на Съединените щати също не упражняваше надзор върху него. Единствено Белият дом беше в течение на дейността на отдела. Първи секретен нямаше структурата на формална организация — нямаше своя йерархия, своя щабквартира, свои оперативни работници. Неговите сътрудници бяха експерти в една или друга професионална област, повечето притежаваха военен чин, бяха предимно необвързани и винаги на разположение, въпреки че междувременно се занимаваха с текущите си задачи. С други думи, бяха елитна част, готова незабавно да поеме функциите си при нужда и да действа при пълна секретност.

Смит беше един от хората на отдела и знаеше, че появата на шефа му никога не беше случайна. Очевидно ставаше въпрос за нещо наистина сериозно, в противен случай Клайн не би дошъл лично.

— Не си тук заради Марти, нали? — тихо каза Смит. — Има и друго.

— Така е — кимна Клайн. — Искаш ли да се поразходим?

— Идеята е добра, още повече, че не бива да палиш лулата си тук — ДНК-то е много чувствително към замърсяването на въздуха.

Двамата се спогледаха — Смит познаваше шефа си достатъчно добре и знаеше, че Клайн не се доверява на никого и не позволява нищо да приспи бдителността му. Правило номер едно на отдела беше: „Не приемай нищо за дадено.“ В конкретния случай Клайн не можеше да бъде стопроцентово сигурен, че лабораторията не се подслушва, и предпочиташе да не рискува. Точно затова предложи да се поразходят, а Смит го разбираше от половин дума.

Двамата излязоха в коридора и Смит заключи вратата на лабораторията. Наоколо не се мяркаше жива душа и не се чуваше никакъв шум освен тихото бръмчене на климатичната инсталация — в този ранен час сградата беше почти пуста.

Навън се разсъмваше и слънцето искреше в клоните на боровете, но гористите възвишения на запад все още мрачно се чернееха. В далечината върховете на Скалистите планини розовееха, но подножията им тънеха в сянка и мракът още се спотайваше в хладните им клисури.

Клайн крачеше мълчаливо. След малко се спря да запали лулата си.

— Ще се поразходим надолу по алеята, нали? Отдавна не сме се виждали… Е, разказвай — как върви работата ти? Има ли изгледи молекулярният компютър скоро да се появи на бял свят?

— Надявам се. Работата напредва. Лека-полека…

Правителствата на много държави биха дали мило и драго техните учени първи да създадат действащ ДНК компютър, който за секунди би се справил с всеки код. На практика това би означавало почти неограничена власт — контрол върху реактивните снаряди, върху сателитите, върху авиацията и флота… Всичко свързано с електрониката би могло да бъде управлявано от молекулярния компютър. Дори най-мощният силиконов компютър не би могъл да му излезе насреща.

— Кога според теб има реални шансове такъв компютър да бъде пуснат в действие?

— Най-рано след няколко години — отвърна Смит.

— А някакви предположения… кой пръв би се справил със задачата?

Смит сви рамене.

— Не знам някой да е постигнал по-значителен напредък от останалите, поне доколкото ми е известно.

Клайн замислено захапа лулата си.

— И все пак, ако се окаже, че такъв компютър е вече факт, кой е най-вероятният му създател?

Смит трепна. Възможно ли беше някой да е изпреварил останалите с минимум пет години? Очевидно — щом Клайн беше тук. Но кой? Японецът Такеда? Шамборд?

И тогава изведнъж проумя. Всичко се връзваше. Отговорът беше — институтът „Пастьор“.

— Емил Шамборд. Значи е успял? Изпреварил е всички? Включително и Такеда…

— Само че най-вероятно е загинал при експлозията. — Клайн дръпна от лулата си с мрачно изражение. — А лабораторията му е унищожена напълно. Останали са само овъглени отломки и натрошени стъкла. Колкото до Шамборд, от тогава от него няма и следа. Търсили са го навсякъде. Колата му била на паркинга пред института.

— А сигурно ли е, че…

— Колегите му шушукат. Висшите военни кръгове в Париж също са нащрек.

— Значи разполагаме само със слухове?

— Предполагам, че някой е знаел и нещо повече. Все някой е бил в течение на онова, което се случва между четирите стени на лабораторията му.

— Не е задължително… Учен от ранга на Шамборд до голяма степен разполага със свобода на действие и не е длъжен да дава отчет никому. Не и преди да е налице крайният резултат. Въпреки това военните периодично са проявявали интерес към работата му, но според сведенията, с които разполагат, Шамборд не е бил по-близо до крайната цел от останалите.

— И все пак… не може да няма някакви записки.

— Не разполагаме с абсолютно нищо от последната година.

— Но те сто на сто съществуват — възбудено повиши глас Смит. — Не може просто така да изчезнат… Сигурно са запазени в паметта на компютъра майка. Основната база данни не може да бъде унищожена толкова лесно.

— Така е — кимна Клайн. — Централната компютърна система е добре защитена и не е пострадала от пожара. Само че… както ти казах, Шамборд повече от година не е подавал информация в нея.

Смит се намръщи.

— Значи си е водил записки на ръка?

— По всяка вероятност.

— Защото е изключено да се работи върху подобен проект, без да се водят бележки, в които да бъде документирана всяка стъпка. Във всеки един момент трябва да можеш да се върнеш назад, да проследиш етапите, през които си минал, да откриеш евентуална грешка или напротив — да се убедиш, че си на прав път. Абсурдно е да няма нищо черно на бяло. Направо немислимо.

— Съгласен съм, Джон, но досега нито колегите му от института, нито военните са открили нещо.

Смит се замисли. Шамборд сигурно е имал основания да бъде предпазлив.

— Смяташ ли, че е бил наблюдаван?

— Не знам какво да смятам. Французите също не знаят.

— Сам ли е работил?

— Френската полиция издирва помощника му, който в момента е в отпуска. — Клайн зарея поглед към хоризонта на изток. Слънчевият диск вече се беше издигнал високо в небето. — Предполагаме, че доктор Целербах също му е сътрудничил.

— Предполагате?

— Не е ясно с какво точно се е занимавал доктор Целербах по време на пребиваването си в Париж. Той също не е разгласявал наляво и надясно по чия покана е в института „Пастьор“. В списъците на охраната фигурира като „гост консултант“. След претърсване на хотелската му стая също не е открито нищо, което да хвърля повече светлина върху причината за пристигането му във Франция. Дошъл е с един куфар дрехи и вещи от първа необходимост. Не е бил от най-общителните и не се е сближил с никого. Повечето разпитани дори не могли да си спомнят за кого точно става въпрос.

Смит кимна.

— Типично за Марти.

Приятелят му не обичаше излишно да привлича вниманието и се бе постарал да остане в сянка, но в същото време какво, ако не възможността да участва в създаването на първия молекулярен компютър, би го измъкнало от убежището му във Вашингтон и би го накарало да се озове чак в Париж? Всичко си идваше на мястото.

— В такъв случай, когато дойде в съзнание, той ще може най-точно да ни каже на какъв етап е бил Шамборд.

— Ако изобщо дойде в съзнание. И ако тогава не е прекалено късно.

— Ще дойде в съзнание — рязко каза Джон.

— Възможно е. Но кога?! Знаеш ли, че вече имахме едно твърде обезпокоително обаждане. Снощи в 19,55 ч. вашингтонско време остров Диего Гарсия е загубил всякакъв контакт с авиацията си. Всички опити за възстановяване на връзката са били безуспешни. Точно пет минути по-късно връзката е била възстановена. Като от само себе си. Не са били регистрирани нито атмосферни смущения, нито е имало някакви проблеми с електрозахранването или пък със самите компютри. Единственото обяснение за случилото се е, че някой хакер е успял да се вмъкне в системата и си е направил шегичка. Само че не е оставил абсолютно никакви следи. Което е най-малкото… странно.

— Някакви щети?

— Никакви. Като изключим преживяния стрес.

— Колко часа след експлозията в „Пастьор“ е регистриран инцидентът?

Клайн мрачно се усмихна.

— Достатъчно, за да предположим, че някой е изпробвал новоизобретения компютър.

— Това наистина звучи сериозно. Я да видим… Лабораторията на Шамборд е напълно унищожена, самият той е потънал вдън земя, а записките му липсват. Възможно е да са унищожени при пожара. Или пък…

— Или някой е предизвикал експлозията, за да прикрие убийството на Шамборд и кражбата на готовия прототип и на цялата документация?

Клайн кимна замислено.

— Действащ ДНК компютър не е шега работа. Особено в неподходящи ръце…

— Мислех да прескоча до Париж. Да видя с очите си Марти и да се осведомя за състоянието му.

— Наистина добре би било да отидеш. Освен това, ако някой разбира нещо от молекулярни компютри, това си ти. — Клайн помълча и вдигна угрижено поглед нагоре, сякаш от ясното небе над главите им всеки момент щяха да завалят балистични ракети. — Опитай се да разбереш за какво точно става въпрос, да издириш документацията на Шамборд, ако изобщо съществува, и най-вече да се увериш дали първият по рода си молекулярен компютър е вече факт. — Той въздъхна. — Задачата ти не е лесна. Ще работиш при пълна секретност. Ще държиш връзка единствено с мен — не искаме да всяваме излишна паника. Можеш да ме търсиш по всяко време. Ако имаш нужда от нещо, само ми кажи. Веднага ще се погрижа.

— Ясно.

Смит разбираше съображенията на шефа си. Страните от Третия свят и бездруго недолюбваха американците. Попаднеше ли един такъв компютър в ръцете на терористите, играта щеше да загрубее.

— Кога тръгвам?

— Веднага. Разбира се, няма да си единственият, който ще работи по случая, но си този, на когото най-вече разчитам. ФБР и ЦРУ също вече са ангажирали хора с разследването. А… колкото до твоя приятел, искрено се надявам да се оправи. Но, Джон, помни, че разполагаме с много малко време и животът на още много хора е изложен на опасност.