Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Парижкият вариант (33)

Трийсет и втора глава

Париж, Франция

Старши капитан Либ Тасини седеше зад бюрото си в Генералния щаб на флота на площад „Конкорд“ и замислено си играеше с красивата химикалка „Мон Блан“, без да сваля поглед от Питър Хауел.

— Странно, че ми задаваш този въпрос, Питър. Мога ли да попитам какво е предизвикало интереса ти?

— Да кажем, че от МИ-6 ме помолиха да се поинтересувам… Доколкото знам, има връзка с проблема на един от младшите ни офицери.

— И какъв, по-точно, е този проблем?

— Добре, Либи, само че между нас да си остане… — въздъхна Питър. — Аз съм само посредник, нали разбираш? Знаеш, че вече официално не съм на служба. Слава Богу, това ми се махна от главата. Всички тези условности… понякога ми идваха в повече.

— Приятелю… това, което ме притеснява, е, че твоят въпрос засяга една доста… комплицирана ситуация, с която в момента се занимаваме.

— Хайде, де! Е, тъкмо имате повечко информация по въпроса.

— Хмм… Бих искал да знам какво го вълнува вашия… младши офицер дали срещата на „Дьо Гол“ е била официално оповестена?

— Ами, ето какво… — заговорнически снижи глас Питър. — Младокът трябва да се отчете за разходите, които е направил, придружавайки един от нашите генерали на тази среща като резервен пилот. Затова би искал да представи на касиера някакво потвърждение… Нещо черно на бяло…

Капитан Тасини се засмя.

— Така, значи? А защо не вземе писмено потвърждение от самия генерал?

Питър се изкашля.

— Точно това е деликатният момент… Оказва се, че генералът се е споминал преди няколко дни. Бил е човек на възраст…

Тасини присви очи.

— Така ли?

— Да… Жалко наистина.

— Добре — неохотно отвърна Тасини, като поклати глава. — Виж какво, Питър, за момента мога да ти кажа само, че макар такава среща да не е била регламентирана официално, тя, изглежда, се е състояла. Ние също нямаме достатъчно информация.

— Ясно… — надигна се Питър. — В такъв случай, за съжаление, информацията ще остане непотвърдена официално. А колкото до нашия младеж, касиерът ще прецени дали да му възстанови разходите…

— Да, неприятна ситуация — съчувствено сви рамене Тасини.

Питър тръгна към вратата, като попита мимоходом:

— А капитанът на „Шарл дьо Гол“ не пожела ли да коментира въпроса?

Тасини се облегна назад и отново замислено изгледа Питър. После отговори:

— Капитанът твърди, че такава среща не се е състояла. Корабът му упражнявал военни маневри във „вражески води“, затова бил със загасени светлини. Въпросното учение се провеждало с благословията на НАТО. Проблемът е, че никой в НАТО не си спомня да е издавал подобна заповед.

— Аха… Виж ти. Много заплетена история. Добре че не ми влиза в работата — подхвърли Питър на излизане.

Съмняваше се, че е успял да заблуди стария си приятел, но важното беше, че и двамата се бяха придържали към правилата на играта. Той се подсмихна. Въпреки недомлъвките него лично резултатът от разговора го удовлетворяваше.

Берлин, Германия

„Курфюрстендам“ беше един от най-оживените булеварди в центъра на Берлин. Той беше известен с луксозните си магазини и офис сгради, както и с това, че както берлинчани уверяваха, никога не спеше. Тук бяха и най-елегантните ресторанти в града. Един от тях бяха избрали за мястото на срещата си Пайк Екснер и влюбеният в нея млад лейтенант. Това беше втората им среща в разстояние на дванайсет часа — сигурен признак, че бяха хлътнали не на шега.

Пайк със задоволство констатира, че младежът, който идваше насреща й, днес изглеждаше много по-непринуден и освободен — очевидно вчерашните й усилия бяха дали резултат. Определено беше изоставил скованите войнишки маниери. Оставаше да развърже и езика си.

Тя засия насреща му, сякаш не беше преставала да мисли за него, откакто се бяха разделили предната вечер.

Младият кавалер поръча бутилка рейнско вино и двамата си продължиха започнатия вчера разговор, опиянени от близостта си повече, отколкото от хубавото вино.

През цялото време, докато обядваха, Пайк не преставаше да бъбри оживено — толкова много неща имаха да си кажат. Споделяше с него най-съкровените си мечти — как би искала да пътува, да обиколи света, да срещне различни хора…

Младият мъж жадно я поглъщаше с поглед, но не беше толкова словоохотлив и предпочиташе да не говори за работата си, въпреки че на нея й беше интересно да научи повече за живота му.

Шницелът беше превъзходен, а за десерт имаше щрудел, кафе и бренди. Лейтенант Йоахим Биерхоф отдавна не се беше чувствал толкова добре. Младата жена държеше ръката му, усмивката не слизаше от лицето й, а погледът й… Погледът й беше по-красноречив от думите. Какво ли нямаше в този поглед — нежност, обожание, плах трепет, обещание за наслади… Много мъже — по-зрели и по-опитни от младия лейтенант, не бяха устоявали на магията на този поглед.

Йоахим плати сметката и двамата излязоха от ресторанта прегърнати. В гърдите на лейтенанта вече напираше несдържано желание, а ако се съди по това как пламенно се притискаше в него Пайк, очевидно и тя изпитваше същото.

Двамата влюбени нямаха търпение да се озоват в апартаментчето на Пайк, а после — в леглото, и да се отдадат на страстта си.

Прекосиха река Шпрее и минаха Бранденбургската врата. Пайк живееше в Източен Берлин, в бохемския квартал „Пренцлауер Берг“.

В момента, в който влязоха в апартамента й и затвориха вратата зад гърба си, те започнаха трескаво да свалят от себе си дрехите. След малко Пайк въздишаше блажено в прегръдките на Йоахим, който обсипваше гърдите й с целувки.

— Как бих искала с теб да сме на някое слънчево, романтично място… Южна Италия или може би… Испания, а защо не и Южна Франция… — промълви Пайк, като се сгуши на гърдите на Йоахим. — В Берлин пролетта е хладна и това ме потиска…

— Наистина ли? — оживи се той, като се любуваше на кадифено меката й кожа. — Можеш ли да си представиш — само преди седмица бях в Южна Франция с генерал Битрих? Ех… ако беше дошла с мен…

— А какво щеше да каже генералът? — палаво изчурулика тя. — Май нямаше да ми се зарадва особено…

— Кой, генерал Битрих ли? Ами че той почти през цялата нощ беше на оня френски кораб… Отиде само с пилота, а аз трябваше да ги чакам на сушата. Обикалях сам нагоре-надолу по кея, открих ресторантчета с превъзходни вина… Но бях сам, а като си помисля, че можехме да сме двамата…

— Да, сигурно щеше да ми хареса… Но сега сме тук и сме само двамата, нали?

При последвалата бурна прегръдка Пайк падна от леглото и си удари гърба и коляното. Усмихваше се храбро, но очите й се насълзиха от болка.

Йоахим я настани в леглото и намести възглавниците около нея. Изглеждаше толкова уязвима, толкова крехка.

— Моля те, завий ме… — прошепна. — Мисля, че ме тресе… Ама че съм и аз… Как можа да се случи точно сега?

Йоахим Биерхоф, офицер и джентълмен, я зави и взе малката й ръка в своята. Пайк цялата трепереше.

— Съжалявам, че стана така… Аз…

— Няма нищо — увери я той. — Ще се оправиш. Може би трябва да поспиш…

— Да… Утре ще съм по-добре… Нали не ми се сърдиш?

— Как можа да си го помислиш?

Тя отпусна глава на възглавницата, затвори очи и прошепна:

— Толкова си мил…

После потъна в сън. Лейтенант Йоахим Биерхоф се облече и се измъкна на пръсти, за да не я събуди. Не му оставаше нищо друго.

В момента, в който входната врата се хлопна, Пайк скочи от леглото, облече се и вдигна телефона. Набра някакъв номер и докладва:

— Генерал Битрих действително е бил в Южна Франция. Прекарал е нощта на борда на френски самолетоносач. Нали това те интересуваше?

— Ти си истинско съкровище — увери я Питър. — Все пак се надявам цената да не е била прекалено висока…

Анджела Чадуик се засмя.

— Знаеш, че за теб съм готова на всичко…

— Радвам се да го чуя. Сгрява старите ми кости…

— Хайде стига, Питър. Ти никога няма да остарееш.

— Хмм… Анджи. Благодаря, но ако съм оставил у теб такова впечатление, то е защото край теб всеки се чувства по-млад. Ти би могла и мъртвец да вдигнеш от гроба.

Тя се усмихна. Питър си оставаше Питър.

Когато разговорът приключи, Анджела оправи леглото и излезе от апартамента, като заключи след себе си. Време беше да си върви у дома — от другата страна на реката.

Париж, Франция

Питър беше осигурил на Марти нов лаптоп и той прекарваше почти всяка минута пред него в очакване на съобщение от Джон. Седнал с кръстосани крака на болничното легло, само през последните два часа той беше проверил уебсайта на Аспергер-ОАЗИС поне петнайсет пъти, но засега нямаше никакъв отговор.

Марти се люшкаше между надеждата и отчаянието и дори не разбра, че Питър и Ранди са влезли в стаята, докато не заговориха.

— Нещо ново, Марти? — тихо попита Ранди.

— Защото ние не открихме нищо — мрачно добави Питър. — МИ-6 нямат абсолютно никаква информация. Може би, ако знаехме за кого наистина работи Джон, бихме могли да се свържем с тях и да разберем нещо…

— И в ЦРУ ли не знаят нищо? — попита Марти, като погледна към Ранди.

— Засега няма никакви новини…

Марти се намръщи.

— Пак ще проверя уебсайта ОАЗИС.

— Кога го провери за последно? Минаха ли десет минути?

На пълничкото лице на Марти избиха две червени петна.

— Остави ме на мира, Питър! Да не би ти да не ходиш да телефонираш постоянно? — раздразнено отвърна той.

Питър нямаше какво да отговори на това. Марти беше напълно прав.

В уебсайта ОАЗИС, създаден за информация и подкрепа на болните от синдрома на Аспергер и близките им, Марти се чувстваше в свои води. Той беше свикнал да го посещава и не можеше да си представи живота си без него. Съществуването на „нормалните“ хора му се виждаше толкова безрадостно и скучно, изпълнено с несъществени неща. ОАЗИС беше друго нещо — глътка свеж въздух, вода за умиращия от жажда. Хората, които го създаваха, си разбираха от работата и главното — бяха на неговата дължина на вълната.

Ето че и сега надеждите му бяха свързани със страниците на този спасителен за него уебсайт.

След няколко секунди непрекъснато взиране в екрана Марти облегна глава назад, затвори очи и въздъхна.

— Какво? Пак нищо ли? — попита Питър.

Марти кимна.

Помълчаха, обезкуражени, на границата на отчаянието.

Изведнъж звънна телефонът и Ранди се спусна да го вдигне. Беше Дъг Кенеди, шефът й от Ленгли. Тя го изслуша и лицето й изведнъж се промени, погледът й грейна.

— Да… Да, мястото ми е познато!… Страхотна новина, благодаря ти, Дъг!… Ще се справя, не се безпокой!

Тя остави слушалката и се обърна към Питър и Марти, които я гледаха втренчено.

— Джон е жив! И знам къде е.

Гренобъл, Франция

Строеният преди повече от четири века Форт дьо ла Бастии беше кацнал на скалите високо над Гренобъл. От тук се откриваше забележителна гледка и Джон се беше присъединил към тълпата туристи, които й се любуваха въпреки студения алпийски вятър, който духаше в лицата им. Гренобъл — стар университетски град и център на високите технологии, представляваше удивителна смесица от старинна и свръхмодерна архитектура. Градът беше израснал на мястото, където се сливаха двете реки Драк и Изер, в самото сърце на Алпите, чиито заснежени върхове драматично се извисяваха на хоризонта.

За разлика от останалите обаче, Джон не се вълнуваше от прекрасната панорама, която се разкриваше пред очите му, а следеше с поглед единствено кабинките на лифта.

Намираше се тук вече от няколко часа и междувременно се беше преоблякъл в нови джинси, зелен туристически пуловер и яке. Очите му бяха скрити зад тъмни скиорски очила, а закривеният афгански нож и сигналният пистолет бяха мушнати в предните джобове на якето. Все още беше притеснен, но вестта, че Ранди е жива и здрава, а Марти е дошъл в съзнание, повдигаше духа му.

С напредването на времето обаче започна да става неспокоен. Ранди трябваше вече да е тук. Най-лошото беше, че хората на Абу Ауда също можеха да се появят всеки момент. Беше убеден, че не са се примирили с изчезването му — Джон знаеше твърде много, за да го оставят да се измъкне. А Гренобъл беше единственият по-голям град в околността и най-близкото до шартрьозката вила населено място. Рано или късно терористите щяха да стигнат до тук — нямаше да се откажат от преследването толкова лесно.

И сега, облегнат на парапета в късния следобед, редом с останалите туристи, той не изпускаше от поглед изкачващите се една след друга кабинки на лифта.

Изведнъж пулсът му се ускори. Стори му се, че зърна гладко обръснатото лице на един от терористите. Взря се по-внимателно. Да, не се беше излъгал. Кабинката бавно приближаваше станцията на лифта. Не откри други познати физиономии, но беше сигурен, че и останалите са някъде наблизо.

Външно остана напълно спокоен, извърна се леко, мушна небрежно ръце в джобовете, където бяха оръжията му, и се отправи по пътеката, която се спускаше надолу към града. Не му се искаше да се отдалечава от мястото на уговорената среща, но ставаше прекалено опасно да остане.

Когато излезе от полезрението на хората от лифта, ускори ход. Започваше да се здрачава, вятърът се усилваше и тълпата туристи значително беше оредяла. Не беше изминал голямо разстояние, когато забеляза пет фигури да се катерят нагоре по склона. Веднага ги позна въпреки промяната в облеклото. Начело вървеше Абу Ауда, с туристическо яке и клин, същински вълк в овча кожа. Погледът му мрачно святкаше изпод безобидната барета.

Смит се шмугна в гъсталака, като се ослушваше. Петимата не го бяха забелязали, но както и предполагаше, почти веднага дочу стъпки, идващи отгоре. Измъкна ножа и сигналния пистолет от джобовете си и рязко се извърна.

Озова се лице в лице с… Ранди. Тя трепна и сложи пръст на устните си.

— Ранди! Слава Богу! Помислих, че е някой от онези…

— Шшт! Спокойно, без паника!

Той се засмя.

— От първата минута започваш да се разпореждаш, нали?

— Но пък ме бива за това, не можеш да го отречеш.

Двамата се гледаха усмихнати, радостни, че се виждат отново.

Ранди беше цялата в черно и тъничката й фигура почти се сливаше с тъмните сенки на гората.

— Питър също е тук — прошепна тя. После тихо каза в предавателя: — Открих го. Идваме.

— Хората на Абу Ауда са по петите ми. — И Джон посочи нагоре към парапета, откъдето надничаха лицата на Абу Ауда и гладко обръснатия саудитец. Саудитецът сочеше към пътеката и разпалено обясняваше нещо.

Гледаха точно към храстите, където се криеха двамата с Ранди.

— Давай! Да изчезваме! — дръпна го Ранди.

— Накъде?

— Идвай с мен и ще видиш! — припряно прошушна тя и удари на бяг.

В същия момент Абу Ауда и хората му се спуснаха надолу по склона, като се разпръснаха наляво и надясно. Бяха общо шестима, което означаваше, че още толкова всеки момент можеха да се появят отнякъде. Докато тичаше след Ранди, Джон се чудеше откъде ли щяха да изскочат.

След малко, задъхан от тичане, Джон спря, за да си поеме дъх, и изведнъж чу бръмченето на хеликоптер.

— По дяволите… — изпъшка. — Това са те. Знаех си…

— Давай! — извика Ранди. — Тичай!

И той отново я последва. Тогава видя хеликоптера над главите им — не беше „Сикорски“, а „Хюз Скаут ОН-6“ — приличаше на гигантска земна пчела. Приземи се на двайсетина метра от тях. Ранди се насочи право към него и Джон видя Питър, облечен в черен гащеризон, да им маха, застанал на вратата с пушка в ръце. Зарадва му се почти колкото на Ранди.

Опасността обаче все още не беше отминала. Един от терористите, минал напряко, изскочи измежду дърветата само на няколко метра от тях. Оръжието му беше насочено към Ранди.

За частици от секундата Джон се извърна, вдигна сигналния пистолет и стреля. Изстрелът беше оглушителен, а изхвърчалата ракета се заби точно между ребрата на терориста.

Той полетя назад и изкрещя като обезумял. Джон видя сгърченото в смъртен ужас лице и го побиха тръпки. Само след миг стърчащата от гърдите на терориста ракета избухна. Разкъсаното, овъглено тяло отхвръкна в храстите, а Джон се метна в хеликоптера след Ранди. Питър вече беше започнал да се издига и Джон едва успя да се вкопчи в краката на седалката. Лежеше по корем, а долната половина на тялото му висеше навън, през отворената врата.

Абу Ауда и хората му изскочиха от храстите и като видяха, че Джон ще им се изплъзне, изоставиха всяка предпазливост. Автоматите затрещяха, куршумите свистяха около него, а Джон се молеше да се удържи и да не се плъзне назад.

Ранди се вкопчи в колана му.

— Държа те!

Но това нямаше да му помогне задълго. Ръцете му се обливаха в студена пот и пръстите му се хлъзгаха. Отгоре на всичко, в стремежа си да избегне автоматичните откоси, Питър наклони хеликоптера рязко на една страна и Джон, напрегнал мускули в последно, неимоверно усилие, усещаше, че виси на косъм от смъртта.

Ранди го прихвана под мишницата със свободната си ръка, но Джон нямаше да издържи още дълго. Дишаше тежко, хриптящо.

— Измъкнахме се — изкрещя Питър и… в този миг пръстите на Джон окончателно се изплъзнаха. Той опита да се вкопчи в седалката отново, но загреба само въздух. И ето че Ранди се метна върху него, обви крака около кръста му, а самата тя се вкопчи в дръжките на седалката. Ако хеликоптерът вече не летеше водоравно, и двамата щяха да полетят надолу в бездната, но сега Ранди успя да се задържи на мускули и да придърпа Джон навътре. След малко вече нямаше опасност Джон да се плъзне надолу. Ранди се протегна и затвори вратата на хеликоптера.

— Както виждаш, бива ме и в акробатичните изпълнения — задъхано каза тя, като се опитваше да се усмихне. — Но не бих желала да опитвам отново.

Джон я погледна. Лицето й бавно възвръщаше цвета си. Мускулите на Джон още трепереха омаломощени, но лицето му се озари от благодарна усмивка.

— Сложи си предпазния колан! — строго нареди тя.

— Слушам! И… Ранди, много ти благодаря. Знам, че звучи глупаво, но… това, което направи…

— За теб — винаги! — засмя се Ранди. — Така се зарадвах да те видя, Джон, че не исках да те загубя отново…