Дан Дастие
Отровата на Алкория (8)

Глава VIII

— Имате връзка с базата, командире — каза радистът, подавайки дисковидния микрофон на Джеф Викърс.

Леко носовият тембър на Крис Холдън прозвуча ясно в спокойното утро:

— Джеф, какво направихте?

— Нещата не вървят на добре, Крис — промърмори Викърс, поднасяйки микрофона до устата си. — Продължаваме по следите на нашия дивеч, но се случи нещо лошо… Попаднал е на група алкорианци, тук някъде. Ужасно е… Крис. Един мъж и една жена — убити, превърнати в безформена маса. Хората от селото са дошли да вземат телата. Не могат да разберат какво ги е сполетяло. Опитах се да ги убедя, че трябва да се укрият в селото, но не съм сигурен дали осъзнават опасността. Приемат събитията като неизбежна фаталност. Неспособни са да реагират нормално.

Когато той спря да говори, настъпи тишина.

— Крис?

— Чух, чух — произнесе уморено гласът на Крис Холдън. — Трябва да се намери това чудовище, Джеф! И то бързо, преди да е започнало пак… При първа възможност ще отскоча до селото и ще се опитам да им обясня.

— Там ли е Хуана Сантос?

— Да, и тъкмо затова не съм спокоен.

— Засега чудовището е далече от Ава-ера — увери го Викърс. — Движи се в права линия, обратно на селото.

— Опитайте се да го пресрещнете, преди да е променило намеренията си — извика Холдън.

— Тръгваме — каза Викърс — Край.

Той върна микрофона на радиста и махна с ръка:

— Продължаваме, момчета. Отваряйте си очите.

Те тръгнаха, след като попаднаха отново на следата на човека-растение, която лесно се различаваше сред една тревиста равнина. Там, откъдето бе минал, тревата беше смачкана. Същата белезникава диря продължаваше и по-нататък.

— Питам се какво ли е това — продума Джеф Викърс, навеждайки се над необичайните следи.

— Да, във всеки случай страшно отвратително — отбеляза един от мъжете. — Сякаш се е насочило към онези дървета.

Дънери с причудливи форми, извити и стърчащи към небето като оголени скелети, образуваха зловеща горичка на неколкостотин метра от групата, която току-що се бе спряла. По-нататък, сред вълните на буйната зеленина, отново властвуваше тропическата гора.

— Да вървим — реши Викърс.

Те се приближиха до дърветата и на няколко пъти изгубиха следата по един каменист участък.

— Завил е рязко — отбеляза един от космонавтите, сочейки в определена посока. — Сигурно е изчезнал към гората…

Проточен рев раздра тишината, смразявайки кръвта във вените на мъжете, които застанаха нащрек, готови да натиснат спусъка.

— Това е той — прошепна Викърс, едва сдържайки овладялото го чувство на тревога. — Не е далеч…

Ревът премина в нещо като хъркане, което замря и настъпилата тишина звънна някак особено заплашително. Викърс се почувствува несигурен. Изпита силното желание да се обърне, да отиде в базата и да каже на Холдън, че не са открили нищо. Хората от групата, чули ужасния вик, бяха замръзнали на място. Те също се колебаеха дали да вървят по-нататък.

— Напред! — извика Викърс и сам не позна гласа си. — Стреляйте направо, щом се покаже.

И човекът-растение се показа няколко минути по-късно, когато групата наближи гората. Той се появи за една-две секунди отляво, отново нададе ужасния си нечовешки вик и изчезна сред огромните като дървета папрати. С изопнати до краен предел нерви, един от космонавтите бясно натисна спусъка на йонната си пушка почти без да се цели. Дълъг виолетов пламък блъвна от дулото и потокът лъчи стопи всички растения околовръст на няколко метра в дълбочина, образувайки своеобразен тунел в пищната зеленина.

Протяжен животински вой последва свистящия изстрел.

— Отишъл е надясно — извика Викърс. — По дяволите! Придвижва се със страхотна бързина.

— Доста ще се поизпотим, докато го намерим там — обади се неуверено един от мъжете. — Сякаш че…

Той не довърши изречението, само с трепереща ръка опипа лицето си. Страхът вече кълнеше у него. Някакъв вътрешен страх, който не можеше да овладее. Джеф Викърс също изпитваше страх, но нещо неудържимо го караше да върви напред. И той тръгна отново, с поглед, фиксиран към мястото, откъдето дойде воят. Мъжете се поколебаха за миг, после го последваха, наредени в полукръг с насочено напред оръжие.

Когато Викърс стигна до първите гигантски папрати, целият бе плувнал в пот, мускулите го боляха от напрежение.

— Ей там е, вътре — извика той. — Стерн, метни една граната!

Стерн измъкна от колана си яйцевиден предмет, трескаво го зареди, силно замахна и гранатата изчезна в буйната растителност. Почти моментално последва глуха експлозия — истинско миниатюрно слънце блесна сред листата и висящите лиани на гигантските дървета. Светлинни вълни се разляха в концентрични кръгове около центъра на експлозията и на това място гората сякаш се стопи, докато малкият слънчев диск продължаваше да се върти около оста си с тътен и шеметна бързина.

— Включете антирадиационните уреди — заповяда Викърс. — Тръгваме!

Той се отправи решително към мястото на експлозията, което ставаше все по-прозрачно в радиус от стотина метра. Растителността буквално се бе изпарила пред тях, земята беше оголена, почерняла, с бледосинкава мъгла над нея, която от време на време леко се раздвижваше. Ослепителното слънчево кълбо бе изчезнало от центъра на оголения сектор и там, където гранатата избухна, почвата се бе раздробила на стъклени кристалчета. Викърс се огледа наоколо. Ако онова чудовищно създание е попаднало в зоната на радиация, вече трябва да е умряло…

— Там… там е! — заекна внезапно един от космонавтите.

Човекът-растение се намираше в края на оголения от експлозията терен, стъпил здраво на силните си крака. Неговите странни и извънредно подвижни пипала плющяха във въздуха от двете страни на тялото. Погледът на тесните му очи фиксираше групата земяни, които инстинктивно се притискаха един до друг.

— Трябва… да го убием — задъхваше се Викърс, като се опита да вдигне пушката си. — Стреляйте, по дяволите… Стреляйте!

Но той самият се чувствуваше неспособен да натисне спусъка. От това разстояние те не можеха да пропуснат целта. Невероятното чудовище стоеше неподвижно.

— То се подиграва с нас — помисли с горчивина Викърс. — Заповядва… заповядва ни да не стреляме по него и ние се подчиняваме!

Колко време са стояли така, един срещу друг? Не бяха в състояние да кажат. Тази сила, срещу която не можеха нищо да сторят, ги правеше неспособни да вземат каквото и да е решение. После чудовището бавно се размърда и заотстъпва в буйната растителност, без да ги изпуска от погледа на едва забележимите си очи, разположени по средата на отвратителната глава, над която се полюшваше венецът от тичинки.

Викърс направи крачка напред, след това още една. Хората го последваха като хипнотизирани от гнусното чудовище.

— Трябваше да предупредим Крис — каза Джеф Викърс.

Но го изрече неуверено, знаейки със сигурност, че няма да има сили да повика командира на Сигнус-X-I.

„Свършено — помисли той. — Свършено е с нас…“

Те навлизаха в гората против волята си. Всъщност те вече нямаха воля. Мозъкът им беше изцяло подчинен на това ужасяващо създание. Все пак Джеф Викърс установи, че не е загубил съвсем разсъдъка си. Много добре виждаше нещата, които го заобикаляха. Да, той виждаше цялата тази зеленина, с която се сливаше кошмарният силует на онова създание, господствуващо над тях с психическата си сила. Тук-там висяха на гроздове едри цветя с разноцветни венчета.

Рой объркани мисли нахлу в главата на Викърс. Мисли, които не бяха негови. Те напираха, въпреки отчаяните усилия, които правеше да ги прогони. Цветята…

— В тях има живот… Живот, недостъпен за такива несъвършени същества като нас… И знаят, че сме тук…

Венчетата мърдаха. Полюшваха се с извънредно бавни движения.

„Те са ни усетили — помисли си Викърс. — Те…“

И каза на висок глас:

— Те мислят!

Изведнъж той почувствува бясната омраза, която се излъчваше от тези великолепни цветя, и залитна от шока на това откритие. Да, тези цветя можеха да мислят. И Викърс моментално разбра, че те са в тесен психически контакт с чудовището, което отново се бе спряло. Значи това бяха онези объркани мисли, които нахлуваха в мозъка му. Мисловни съобщения се предаваха между чудовището и пъстрите цветя… Джеф Викърс почувствува как стиснатите му пръсти се разтварят и изпускат оръжието. Още една категорична заповед. И той се бе подчинил.

Около него мъжете от групата също изтърваваха оръжията си, сваляха коланите, на които още висяха йонни гранати. Всичко вършеха машинално, въртяха вяло глави и се оглеждаха наоколо с безизразни лица, сякаш вторачени в себе си.

„И аз съм като тях — помисли си Джеф Викърс. — Това създание ни държи в ръцете си… Но какво иска то в крайна сметка!“

— Много е рано още… Но скоро ще узнаете…

Отговорът бе натрапен на Викърс. Той не се породи в неговия мозък, а в мозъка на онова създание, което го фиксираше от двете хоризонтални цепки, служещи му за очи.

— Най-после попаднахте в клопка, поставена от хилядолетия насам… Вселената стигна до повратен момент в своето съществувание… Вие ще бъдете носителите на една цивилизация, която ще я залее…

Странният рев на растителното същество грубо изтръгна Викърс от летаргията му. Тръпки полазиха по кожата му. Той се огледа наоколо с тъпо изражение и затърси оръжието си. Когато се хвърли върху йонната пушка, която лежеше в краката му, неговите хора също излизаха от това състояние на вцепенение и неподвижност. От двете страни на Викърс се чуха подвиквания. Но когато той най-накрая бе в състояние да си служи с оръжието, растителното чудовище го нямаше вече. Предчувствието за неотвратима опасност накара помощник-командира на Сигнус-X-I да скочи на крака.

— Всички назад. Изчезвайте оттук, бързо!

Но беше вече много късно. Около тях цветята с крещящите багри се поклащаха, сякаш раздвижени от внезапен полъх, и облак от микроскопични жълти прашинки обви групата, която бързо отстъпваше назад.

— Цветен прашец! — извика Викърс. — Това е цветен прашец. Изчезвайте!

Финият златен прашец проникваше в ноздрите и очите и предизвикваше сълзене. Хората започнаха отчаяно да кашлят, но продължаваха да отстъпват наслуки, блъскайки се един в друг. Без да усетят, някои от тях изтърваха оръжията, които малко преди това бяха намерили.

— Тичайте! — изрева Викърс и се втурна напред, тласкан от необяснима смътна тревога.

Хукнаха напосоки, раздирайки скафандрите си в бодлите на черните храсти, ниските клони шибаха лицата им, но те не усещаха болка, гонени от някакъв ужасен страх, който не можеха да преодолеят.

Страхът от непознатото…

Когато Джеф Викърс престана да тича, защото не можеше повече и усети тъпа болка вдясно, той се оказа сам в края на гората. Кръв се стичаше по лицето и раздраните му ръце. Имаше впечатлението, че повече няма да може да диша нормално. Отпусна се в тревата — в главата му нямаше нито една свързана мисъл.

Едва по-късно, много по-късно той си даде сметка, че е сам. Тогава стана, забеляза, че е изгубил пушката, и започна да търси приятелите си…

 

 

Крис Холдън спря глисера до командния модул и изскочи от него веднага щом стъкленият покрив се отвори автоматично. Лейтенант Пейвъл го чакаше. Той бързо отиде до него и попита:

— Има ли новини от Викърс и неговия екип? Опитах се да се свържа с тях по радиото на връщане от селото, но не отговарят.

— Помощник-командирът Викърс се върна преди около четвърт час — отговори мрачно офицерът. — Направихме опит да ви съобщим, но връзката не се осъществи.

— Бях включил на предаване — обясни Холдън. — Е, и?

— Зле върви, командире — каза Пейвъл. — Четирима липсват при проверката, а тези, които се върнаха…

— Но говорете, дявол да го вземе! — не издържаше вече Холдън.

— Не знам какво да кажа, командире. Изглеждат… изглеждат особено. Сега са в стационара, под наблюдението на главния лекар Лестър.

— В стационара ли? — учуди се Холдън.

— Много са зле — обясни Пейвъл. — Полумъртви от умора и целите в рани. Екипировката им е разкъсана и… и сякаш са загубили разсъдък. Викърс можа да проговори за малко. Несвързани думи. Но ние все пак успяхме да разберем, че са намерили онова… онова нещо. По всяка вероятност са се били. Всъщност, не знам… Викърс можа да обясни, че вероятно четиримата липсващи мъже се скитат някъде из гората, доста далеч оттук. Останалите се върнаха ето в това състояние и без оръжие.

— Да вървим при Лестър — реши Холдън.

След малко той влезе в стационара. Наведен над един от оцелелите, Лестър довърши превръзката, която тъкмо правеше, и се изправи срещу Холдън.

— Нищо не разбирам, командире — каза той. — Намират се в състояние на крайно изтощение и практически са неадекватни. А раните им не са сериозни. Има доста ожулвания. Сякаш са тичали из сечище. Погледнете дрехите им. Целите са изпокъсани от бодливи клони. Намерили са Ралф Престън. Всъщност, искам да кажа…

— Знам — уточни Холдън. — Пейвъл ми обясни. Нищо друго ли не се знае?

Лекарят поклати отрицателно глава:

— Нищо, командире. Трябва да изчакаме да възвърнат нормалното си мислене. Възстановителното лечение, което им приложих, би трябвало да ги изправи на крака след няколко часа…

— Би трябвало? — попита Холдън.

Лекарят отвърна с дълбоко отегчен вид:

— Да, би трябвало. Но когато Викърс проговори, той ми се стори някак особен. Сякаш отнесен. Не отговаряше на въпросите ми и изглеждаше, че води някакъв вътрешен монолог. Едно е сигурно: били са силно шокирани от нещо и именно това състояние на шок ги прави неконтактни сега.

— Може би ще трябва да се изпрати помощен екип, за да се открият и другите — подхвърли лейтенант Пейвъл. — Аз…

— Преди всичко се налага да узнаем къде са отишли — отсече Холдън. — Всеки момент ще се стъмни, а ние не познаваме достатъчно местността. Ще трябва да изчакаме тези нещастници да дойдат на себе си. Лестър… Осигурете постоянно дежурство. Уведомете ме, когато бъдат в състояние да говорят.

— Добре, командире. Има ли нещо ново в селото?

Холдън поклати загрижено глава:

— Не. Алкорианците изобщо не си дават сметка за онова, което се случи. Дори имам чувството, че са забравили за двамата мъртъвци, станали жертва на това невероятно чудовище. Нищо, изглежда, не може да ги извади от равновесие. Като деца са. Забравят на часа… Поне такова впечатление създават. След като изгориха мъртъвците според обичая си, те продължиха да си живеят, сякаш нищо не се е случило.

— А Хуана? — попита отново лекарят.

— Тя продължава наблюденията си, но е изтощена и няма да издържи дълго. Добре, че още утре, късно следобед, ще можем да излетим, но при условие, че решим случая с нашето чудовище, разбира се. Мислите ли, че са се справили вече с него?

— Не знам — въздъхна лекарят, поглеждайки четиримата мъже, поставени на кушетките под слабата светлина на лампите. — Не знам наистина, командире… А! Щях да забравя… Имаха по себе си и най-вече по дрехите някакъв много особен жълт прашец. Като прах, полепнал по тях, докато са се връщали. Взех проба, но Хуана е отнесла със себе си уредите за спешен анализ.

И той показа една грижливо затворена епруветка, на чието дъно странно блещукаше златист прах.

— Внимавахте поне, нали? — попита Холдън.

— Разбира се, командире. Впрочем ще наредя да унищожат дрехите им, по които намерих следи от този прах.

— Добре. Ще занеса материала на нашата биогенетичка. Надявам се, че ще успее да открие нещо. Тази нощ вие, лейтенант Пейвъл, ще поемете командуването. Всички алармени инсталации да са в пълна готовност.

— На вашите заповеди, командире.

Холдън погледна епруветката, която му подаде лекарят, пъхна я в предното джобче на скафандъра си и се обърна, без да каже дума, след като хвърли поглед върху четирите неподвижни тела на кушетките.

Бръчката на загриженост, която прорязваше челото му, стана още по-дълбока.