Дан Дастие
Отровата на Алкория (12)

Глава XII

За Крис Холдън тези думи дойдоха като плесница в лицето. Буквално сразен от онова, което чу, той продължи да гледа Хуана, без да проговори, и в погледа му се четеше безмерен ужас. Залитайки от страшния психически шок, който получи, Холдън се довлече до едно столче, тежко се отпусна, напълно съсипан и лишен от способността да подреди обърканите мисли, които нахлуваха в главата му.

— Защо направихте това — викна гневно той.

Хуана продължаваше да го гледа втренчено, някак особено, сякаш не можеше да разбере неговата реакция. После дълбоко се замисли и поклати глава.

— Не знам, Крис… Вече не знам…

Изглеждаше внезапно объркана.

— Но това няма никакво значение — каза тя, възвръщайки отново усмивката си. — Наистина, нищо вече няма значение, Крис, знаете много добре. Чувствувам се великолепно.

Крис Холдън клатеше отчаяно глава.

— Невъзможно е да сте забравили какво стана в лагера! — извика той. — Пейвъл, Престън и всички други… Избити или превърнати в ужасни чудовища!…

— Това е лошо наистина — съгласи се неохотно биогенетичката. — Но нищо не можем да направим, Крис. Някои неща може би трябва да станат и не сме в състояние да ги предотвратим.

Като че ли ровеше в паметта си, замъглена от ужасния опиат — беше неспособна да реагира така, както би реагирала биогенетичката Хуана Сантос. Сетне промърмори като насън:

— Трябваше да се действува бързо, Крис… Затова се върнах тук. Вече не си спомням много добре. Защо ми поставяте всички тези въпроси? Толкова съм щастлива сега.

— Щастлива!… — побеснял повтори Холдън. — Бога ми! Това не е възможно. Не е възможно!

Той зарови лице в ръцете си, опрени на коленете му. Представяше си ужасния процес, вече със сигурност извършващ се в това великолепно тяло, което бе притискал в обятията си. Страшният образ на отвратителното същество — Ралф Престън, изплува в съзнанието му с болезнена острота и той не успя да го прогони оттам. Внезапно Холдън разпери ръце и широко отвори очи, за да избяга от непоносимото видение. Хуана стоеше все така изправена на няколко крачки от него. Беше много красива на слънчевата светлина, проникваща през един от отворите на колибата. Но тя принадлежеше вече на другата раса… Расата на онези същества, които бяха завладели лагера. Скоро тялото й щеше да мутира с ужасна бързина и тя на свой ред щеше да разкъса дрехите си всред миризмата на гнила растителност, с която стаята ще се изпълни… Преди да се присъедини към себеподобните си и тя щеше да нададе страхотния вик на тези чудовища, движени от непозната злосторна сила…

Когато Хуана пристъпи към него, все тъй усмихната, Холдън стана рязко, прекатурвайки столчето, на което седеше. Той дишаше ускорено, като човек, тичал твърде дълго, и сърцето му биеше силно в гърдите.

— Но какво ви е, Крис? — учуди се младата жена. — Не разбирам.

— Още не можете да разберете — задъхано каза Холдън, с изкривено от болка и отчаяние лице. — Вие сте попаднали под психическото им въздействие, без дори и да си давате сметка за това. Да, така е! Те са ви накарали да погълнете тази гадост! А пък аз, аз не успях да им попреча да го сторят! Сега не ми остава нищо друго, освен да направя същото, нали?

И той избухна в горчив смях.

— Останал е талеф в този съд, нали? Само да го изпия и всичко ще бъде необикновено просто, така ли е?

Холдън се отправи към дървената маса и взе калбасата, на чието дъно бе останала малко течност. Изпита болезнено изкушение да погълне на един дъх съдържанието на съда. Единственият начин да не загуби Хуана… Да следва докрай поетия от нея път. Истинско самоубийство.

Той запрати калбасата на другия край на стаята и остатъкът от талефа се разля по животинските кожи, проснати на глинения под.

— Не! — извика той. — Няма да им се дам. Ще ги унищожа! Ще намеря начин да ги унищожа!

Огорчена, Хуана се наведе да вдигне калбасата от пода.

— Вие сте странен човек, Крис — каза тя с напълно естествен глас. — Не мога да проумея това, което казвате, уверявам ви.

Тя постави внимателно празния съд върху масата и протегна ръце към Холдън, възвръщайки лъчезарната си усмивка. Очите й светеха с безкрайно нежен блясък.

— Елате, Крис… Елате. Така ми е добре, когато сте до мен…

В този момент Крис Холдън разбра, че е стигнал върха на ужаса и отчаянието. Той изпитваше безразсъдното желание да я вземе в прегръдките си, но в същото време едва се удържаше да не побегне. За миг си представи, че се люби с нея така, както предната вечер и ледена тръпка полази по тялото му. Да заспи в ръцете на една очарователна жена и да се събуди изведнъж до някакво кошмарно същество…

— Елате, Крис — настоя Хуана.

— Не! — извика Холдън, отстъпвайки назад. — Не, това не!…

Завъртя се рязко кръгом и побягна като луд. Вече на границата на лудостта, той се втурна към глисера, скочи в него и пусна генераторите.

Останала сама в колибата, Хуана Сантос се нацупи. После вдигна рамене и си затананика с блуждаещ поглед, като местеше предмети по отрупаната с уреди работна маса. Забавляваше се да натиска разни бутони, които включваха един терминал. Спомняше си смътно, че всички тези предмети имаха някаква стойност. Но това беше преди да…

— Сега вече нямаме нужда от тези неща — каза тя на висок глас, с щастлива въздишка.

 

 

Холдън пилотира глисера чак до плажа, после слезе от него и тръгна по песъчливия бряг, където замираха морските вълни. Той вървя дълго, с изпразнено от всякакви мисли съзнание, след което изведнъж се спря и наостри всичките си сетива. Беше доловил някакъв шум… Шум, който мозъкът му можеше бързо да идентифицира.

Внезапно той разбра, че крачките му го бяха отвели в околностите на лагера. Едновременно с това си даде сметка, че държи в ръката си една йонна пушка, взета от глисера. Беше я грабнал машинално на тръгване, сякаш подсъзнанието му за момент бе изместило нормалния ход на мислите му.

Той стисна здраво оръжието и се почувствува отново в плен на някаква бясна ярост. Инстинктивно, без да разбере, Холдън се бе упътил към кораба. Трябваше да узнае…

Промъкна се между палмите с огромни листа, които растяха покрай плажа, запълзя всред затревеното пространство, намиращо се между него и лагерните постройки, и се спря неподвижно на такова място, от което можеше спокойно да наблюдава кораба. Силна тръпка го прониза от главата до петите, когато разбра, че повечето от разглобяемите модули бяха отново прибрани в него. В лагера кипеше оживена дейност. Той забеляза двама човеци-растения до един от неприбраните модули, после зърна още един, застанал до централния люк на кораба.

За няколко минути изброи шестима или седмина, заети усърдно с най-разнообразни дейности.

„Подготвят кораба за отлитане“ — помисли си Холдън без видимо вълнение. Значи това са искали! Кораб, който да ги отведе към някаква определена цел. Но защо? Към каква цел?

Холдън не изпитваше нищо особено. Гледаше само какво става на неколкостотин метра от него. Не се страхуваше. Дори с известно равнодушие се сещаше за Хуана, нещо, което го озадачи донякъде. Главното беше да намери ефикасно средство, за да се справи с тези гнусни същества. Да ги принуди да заплатят за цялото зло, което сториха, и да им попречи да стигнат до онази загадъчна цел, която по всяка вероятност си бяха поставили…

Някакво раздвижване в гората, от другата страна на мястото, където се бе приземил корабът, привлече вниманието му и сърцето му заби още по-силно. Оттам се задаваха три растителни същества в индийска нишка. Носеха някакъв товар… Измина малко време, докато Холдън разпознае този особен товар, след което разбра, че това са наръчи цветя, здраво стегнати в прегръдката на необикновените пипала, които заместваха атрофиралите ръце на човеците-растения. Цветя с ярки багри…

— Талеф — изрече той в полуглас.

Сега вече Холдън различаваше много по-ясно трите чудовища, които се отправяха към централния люк на кораба, и забеляза, че растенията не бяха просто откъснати или отрязани. По корените на всяко от тях тежаха цели буци пръст…

— Товарят разсад от талеф — помисли си той.

Усещаше, че тази истина го подлудява, но с мисълта си не можеше да направи решителната крачка. Явно съществуваше тясна връзка между тези чудовища и растението, от което се правеше ужасният опиат… Нещо блокираше способността му да разсъждава. Бе обзет от противоречиви мисли. Изпитваше бясното желание да се изправи и тръгне към кораба, но едновременно с това някакъв едва доловим вътрешен глас му подсказваше, че ще направи най-добре да се отдалечи, докато е още време.

Опита се отново да разпали у себе си бесния гняв, който може би го беше довел до лагера, но той, изглежда, вече бе затихнал.

И именно това го хвърли в паника. Това, както и фактът, че две от чудовищата изведнъж прекъснаха работата си и много настойчиво се загледаха към мястото, където той се намираше. Подвижните им пипала мърдаха трескаво около телата им…

„Гадове! — помисли си Холдън. — Опитват се да ме поставят под контрол с психическата си сила!“

Той почувствува как гибелните излъчвания достигаха до мозъка му и как се мъчеха да разстроят неговите функции. Холдън им се противопостави с всички сили, впрегна скрития гняв, бушуващ у него, за да отстои на категоричните заповеди, които всеки момент щяха да нахлуят в съзнанието му.

— Да се махаме оттук — запъхтяно каза той. — Веднага…

Започна бързо да пълзи назад, доколкото му бе възможно, после се изправи сред високите треви и хукна към плажа, приведен одве, стараейки се да регулира дишането си. Трябваше да се отдалечи от тях! Да излезе от полето на мозъчните им вълни!… Не биваше да идва до кораба.

Той спря да тича едва когато почувствува отново някъде дълбоко в душата си страшното отчаяние, породено от фаталната постъпка на онази, която обичаше.

Глухо ридание стегна гърлото му.

— Хуана…

При нея трябваше да се върне сега. Нямаше право да бяга от ужасната действителност. Внезапно той изпита желание да я види за последен път, преди мутацията да извърши своето.

— Тя не трябва да стане като тях — реши Холдън на висок глас.

Той бе взел бързо решение. Да, ще се върне при нея и ще изтърпи докрай този ужас. Ще следи минута след минута развоя на злото и ще се намеси, преди да е настъпило непоправимото. Ще убие съществото, което обичаше най-много на света, преди да се превърне в отвратително чудовище, а после ще ликвидира и себе си…

Втурна се към мястото, където бе оставил глисера. Застанали на брега край спокойното море, неколцина алкорианци му махнаха весело с ръка, но той не им обърна внимание. Чу само смеха на момичетата, които се събличаха, за да изтичат към водата, и този смях му причиняваше болка…

Когато стигна в селото, Хуана седеше под сянката на едно дърво, недалеч от колибата си. Деца я бяха наобиколили и тя им разказваше нещо, смееше се. Живата картина, която представляваха тези руси деца около чернокосата жена, бе завладяваща със своята красота. Те сякаш поглъщаха думите й. Със съкрушено сърце Холдън се отправи към групата с пушка в ръка.

— Ти се завърна, Крис? — тихо каза младата жена, отправяйки му лъчезарната си усмивка. — Разказвах им една история — посочи тя към децата. — Те са чаровни…

Холдън се наведе и почти грубо я хвана за китката, като я принуди да стане.

— Ела — каза той свирепо.

— Но… аз не съм довършила историята! — възпротиви се биогенетичката.

— Аз ще ти разкажа друга една история — отвърна Холдън… — Върнах се в лагера. Човеците-растения приготвят кораба за отлитане. Справят се много добре! И товарят разсад от талеф…

— Всичко това не ни засяга, Крис — нежно промълви Хуана. — Ние сме щастливи тук…

— Ела — повтори той, усетил как отчаянието му нараства пред абсолютното неразбиране, което проявяваше неговата приятелка. — Нямаме много време. Ще остана с теб, Хуана…

— Както искаш, Крис. Обичам да си до мен…

Той я повлече към колибата под неодобрителния поглед на децата.