Дан Дастие
Отровата на Алкория (16)

Глава XVI

— Старайте се да вървите като роботи — с ръце, прилепнали към тялото — посъветва ги човекът-растение, който някога се наричаше Джеф Викърс. — Трябва да помислят, че сте под мой контрол. Дай ми пушката си, Крис…

Холдън подаде оръжието на чудовището, което протегна пипала към него. Джеф Викърс, изглежда, правеше невероятни усилия да не падне. Дишаше тежко, задъхваше се, хриптеше, сякаш всеки момент щеше да рухне. При все това Крис Холдън не без известна тревога се раздели с оръжието си. Той не успяваше изцяло да се освободи от инстинктивното недоверие към това кошмарно същество, което някога бе негов приятел…

Намираха се в окрайнината на гората и чуваха ясно непрестанното бучене на генераторите на Сигнус-X-I.

— Трябва бързо да се действува — задъхваше се Джеф Викърс. — Изглежда, се готвят да отлетят! Хайде. Вървете пред мен един до друг. Гледайте право пред себе си и не се обръщайте!

Холдън размени бърз поглед с Хуана. Така би желал тя да е на сигурно място. Но в теменужените очи на биогенетичката се четеше непоколебима воля… Те тръгнаха напред с прилепнали към тялото ръце и втренчен поглед.

Холдън цял изтръпна, когато се приближиха и видяха как корабът се тресе от фотонните вибрации, придружаващи излитането.

— Всичко е загубено — извика той, едва раздвижвайки устни. — Люковете са затворени! Пуснали са в ход автоматичната програма за отлитане!

— Продължавайте да вървите — тихо каза зад гърба им заваленият глас на човека-растение. — Включили са всички детекторни системи и ще ни открият. Това е единственият ни шанс! Трябва да привлечем по някакъв начин вниманието им…

Придвижиха се още малко към кораба, приближиха се на не по-малко от стотина метра. Корпусът на Сигнус-X-I продължаваше да се тресе от вибрациите. Холдън отлично знаеше, че е невъзможно за един човешки организъм да им устои, тъй като те можеха много бързо да предизвикат смъртни поражения.

Остро изсвирване процепи въздуха зад тях и Хуана леко подскочи, докато Крис Холдън успя да запази сравнително спокойствие. Джеф Викърс бе натиснал спусъка на йонната пушка, която, преплел пипала, държеше насочена към небето. Йонният поток се стрелна над корпуса на Сигнус-X-I и се стопи някъде в пространството.

— Така те със сигурност ще открият присъствието ни — каза човекът-растение.

Гласът му ставаше все по-слаб и ако се държеше все още на крака, то бе благодарение на нечовешки усилия на волята. Кафявите петна се разпространяваха все повече и повече по тялото му и безизразната му глава бе набраздена от множество бледи и болезнени бръчки. Леко потръпване раздвижваше пипаловидните му крайници, все тъй здраво държащи пушката.

— Повече не можем да се приближим — каза Крис Холдън със свити устни. — Полето с фотонна радиация…

Те спряха на петдесетина метра от кораба, който леко се поклащаше в гравитационното поле на генераторите си.

— Във всеки случай това е краят — допълни Холдън. — Но ако ни пуснат на кораба, при сегашното положение и дума не може да става за влизане в схватка с тях. Всички програмни устройства са пуснати в пълен ход и ако се опитаме да обезвредим онези, които ръководят маневрата, ще взривим кораба. Има само един изход, Джеф… Да атакуваме, да опитаме да засегнем фотонните дюзи, като стреляме в тях. С малко късмет може да предизвикаме верижна реакция… Хуана… Ти ще се обърнеш и ще тичаш с всички сили колкото може по-далеч. Трябва да си на достатъчно разстояние от кораба, когато всичко се взриви! Джеф, дай ми пушката.

Гласът му беше изключително спокоен. Той знаеше много добре, че ще се пожертвува, за да попречи на кораба да отлети. Но мислеше и за ужасната опасност, на която бяха изложени подобните нему на стотици светлинни години от Алкория. Те все още не подозираха тази опасност… Той нямаше право да се откаже, за да запази собствения си живот, да отстъпи пред изкушението и да остави Сигнус-X-I да отлети заедно със страшния си товар.

— Бързо, Джеф!

— Отварят централния люк! — викна Хуана.

— Това не променя нещата — възрази пресипналият вече глас на Джеф Викърс. — Нали не спират програмата за отлитане…

Холдън се обърна внезапно.

— Дай ми това оръжие, Джеф, за бога! — избухна той.

Но изведнъж очите му широко се отвориха от изненада. Онова същество бе насочило към тях цевта на йонната пушка.

— Изчезвайте и двамата — нареди дрезгавият глас от отвратителната уста, изкривена в зловеща гримаса.

— Джеф!

Думите излизаха от кървящата уста на чудовището, но се изгубваха в едно неразбираемо гъргорене. Човекът-растение, изглежда, бе забравил в кого отново се беше превърнал. Цялото му тяло силно трепереше и онези от пипалата, които не държаха йонната пушка, се движеха застрашително.

Едно от тях се отпусна внезапно, докосвайки лицето на Холдън, който отскочи встрани и дръпна Хуана извън обсега на ужасните отровни жила.

Тогава чудовището се втурна към кораба, залитна за миг под влияние на фотонното поле около него и се заизкачва по бордовата стълба на главния люк.

— Мръсник! — изрева Холдън. — Подъл мръсник!…

Той понечи да се впусне по следите на човека-растение, който изчезна във вътрешността на люка, но Хуана го спря в последния момент.

— Не, Крис! — извика тя. — Не отивай там! Излишно е вече! Ще ни убият!… Внимавай!

От едно от дулата на бордовите оръдия на Сигнус-X-I изригна кълбо от взривна енергия и се насочи към тях. Холдън се довери на рефлексите си и се хвърли на земята, повличайки със себе си младата жена. Инстинктивно се претърколиха. Кълбото мина над главите им, свистейки, и те усетиха как някаква гореща вълна ги облива. Тревата наоколо се запали. Двамата бързо станаха и се затичаха към близката гора.

Втори изстрел не последва. Онези, които се намираха в кораба, сигурно бяха заети с други неща, вместо да се мъчат отново да ги улучат. Вероятно знаеха, че нищо повече не можеше да им попречи да напуснат Алкория и да осъществят безумната си мечта. Какво значение можеха да имат сега две същества, осъдени да прекарат дните си на една загубена планета в непознатата за хората от техния свят система?…

— Още от самото начало Джеф ни е мамил — едва си пое дъх Холдън, когато се спряха под несигурното прикритие на огромните дървовидни папрати. — Той знаеше, че не може вече да ни държи под психически контрол, и се присъедини към тях!…

— Можеше да ни убие — забеляза Хуана. — С твоята пушка.

— Последен проблясък може би на човешкото съзнание, което временно си бе възвърнал… Но той отново отиде при себеподобните си…

Недалече от тях Сигнус-X-I вече се издигаше над земята, почерняла от газовете на генераторите му.

— Свършено е със света — въздъхна Холдън с безкрайно отчаяние.