Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Île mystérieuse, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
Zarhi (24.03.2010)
Корекция
khorin68 (24.03.2010)

Издание:

Жул Верн. Тайнственият остров

Роман в три части

Издателска група „Неохрон“, Пловдив, 1993

Художник: Здравко Близнаков

Редактор: Николай Горностаев

Коректори: Светлана Пройчева, Мария Дойкова

История

  1. — Добавяне

Глава VIII

Пиратите край кошарата. Временно настаняване. Лекуването продължава. Първата радост на Пенкроф. Назад към миналото. Какво отрежда бъдещето. Какво мисли Сайръс Смит по тоя въпрос

И тъй разбойниците бяха още там и дебнеха кошарата, решени да избият преселниците един по един! Единственият изход беше да ги изтребят като хищни зверове. Но трябваше да внимават много, защото престъпниците бяха в по-изгодно положение, тъй като виждаха, без да бъдат видени, и можеха да изненадат преселниците с някое бързо нападение, без да има някаква възможност те да бъдат изненадани.

И Сайръс Смит реши да останат в кошарата, дето всъщност имаше храна за доста дълго време. В къщата на Еъртън имаше всичко необходимо, а разбойниците, изплашени от идването на преселниците, не бяха успели да я разграбят. Както обясняваше Джедеон Спилет, събитията по всяка вероятност се бяха развили така: шестимата разбойници, които слязоха на острова и тръгнаха по южния бряг, после са заобиколили полуостров Змия, но не са посмели да навлязат в горите Фар-уест и са стигнали устието на река Водопад. Тогава са тръгнали по десния бряг на реката и са стигнали в полите на планината Франклин, потърсили са там къде да се скрият и много лесно са открили кошарата, гдето тогава не е имало никакъв човек. Там те по всяка вероятност са се настанили и са очаквали да наближи часът да изпълнят престъпните си намерения. Еъртън ги изненадал с идването си, но те са успели да заловят нещастника и после… лесно можеше да се разбере какво бе станало!

Сега разбойниците бяха петима наистина, но бяха добре въоръжени, скитаха се в гората и да излязат от кошарата, значеше да се изложат на куршумите им, без да могат да се предпазят или да ги преварят.

— Търпение! Това е единственият изход! — повтаряше Сайръс Смит. — Когато Хърбърт оздравее, ще претърсим целия остров и ще се оправим с разбойниците. Това ще бъде целта на нашата експедиция, а в същото време…

— Ще открием и тайнствения си покровител — добави Джедеон Спилет и довърши мисълта на инженера. — А трябва да си признаем, Сайръс, че тоя път неговата закрила ни липсва, и то точно когато ни е най-необходима.

— Кой знае! — отвърна инженерът.

— Какво искате да кажете? — запита дописникът.

— Мъките ни още не са се свършили, драги ми Спилет, и не е изключено той пак да има случай да се намеси. Но не става дума за това. Животът на Хърбърт преди всичко!

Това беше най-тежката грижа на преселниците. Няколко дни изминаха и за щастие състоянието на бедния момък не се влоши. А не е малка работа да не дадеш възможност на болестта да се развие! Студената вода, с която мокреха непрестанно кърпите, не позволи да се яви никакво възпаление на раните. Дописникът дори мислеше, че тая вода, в която имаше и малко сяра — това можеше да се обясни с близостта на вулкана, — спомагаше пряко и за заздравяването на раните. Гной вече имаше много по-малко и благодарение на непрестанните грижи, с които беше заобиколен, Хърбърт се възвръщаше към живота и треската му постепенно намаляваше. Не му даваха да яде почти нищо и затова беше много слаб, но разхладителни питиета имаше в изобилие и пълната почивка беше много полезна за него.

Сайръс Смит, Джедеон Спилет и Пенкроф превързваха много умело ранения младеж. Те пожертваха всичкото бельо, което се намираше в къщата. Раните на Хърбърт, покрити с компреси и нищелки, бяха привързани нито много стегнато, нито много хлабаво, така че зарастваха, без да се яви каквото и да било възпаление. Дописникът превързваше много грижливо раните, защото знаеше много добре, че превръзките са от голямо значение, и повтаряше на другарите си това, което доста лекари си признават най-чистосърдечно: една добре превързана рана се среща по-рядко от една добра операция.

След десет дни, на 22 ноември, Хърбърт беше значително по-добре. Даваха му вече по малко храна. Страните му се зачервяваха и кротките му очи се усмихваха вече на болногледачите му. Той говореше по малко въпреки усилията на Пенкроф, който бъбреше непрестанно, за да не му позволи да вземе думата, и разказваше най-невероятни истории. Хърбърт го запита за Еъртън, тъй като мислеше, че той е в кошарата, и беше изненадан, че не го виждаше край себе си. Но морякът не искаше да наскърби Хърбърт и му каза само, че Еъртън бил отишъл при Наб, за да бранят заедно Гранитния дом.

— Ах, тия пирати! — казваше той. — Не заслужават никаква милост! А господин Сайръс искаше да ги спечели с добро! Ще им дам аз на тях едно добро, но с някой куршум от по-голям калибър!

— Не сте ли ги виждали оттогава? — попита Хърбърт.

— Не, момчето ми — отвърна морякът, — но ще ги намерим и когато оздравееш, ще видим дали тия подлеци, които стрелят в гръб, ще посмеят да излязат насреща ни!

— Но аз съм още много слаб, добри ми Пенкроф.

— Е, ще закрепнеш лека-полека! Какво е един куршум в гърдите? Дребна работа! Колко пъти са ме ранявали, пък я ме виж какъв съм!

С една дума, всичко, изглежда, отиваше на добре и ако не се явеше някакво усложнение, Хърбърт можеше да се смята за излекуван. Но какво щяха да правят преселниците, ако положението му се беше влошило? Ако например куршумът беше останал в тялото му или ако трябваше да му се отреже крак или ръка?

— Не — казваше понякога Джедеон Спилет, — тръпки ме побиват, като си помисля за това!

— И все пак, ако трябваше да се направи такова нещо — му отговори един ден Сайръс Смит, — нямаше да се колебаете, нали?

— Не, Сайръс! — заяви Джедеон Спилет. — Но добре че не се яви такова усложнение!

Както при толкова други случаи преселниците бяха прибягнали към своя здрав разум, който вече много пъти им беше помагал, и благодарение на общите си познания и тоя път сполучиха! Но нямаше ли да настъпи ден, когато всичките им познания нямаше да им помогнат? Те бяха съвсем сами на този остров. А хората се допълват и са необходими един на друг само в обществото! Сайръс Смит знаеше много добре това и често се питаше дали няма да ги сполети някоя беда, която ще бъдат безсилни да преодолеят.

Струваше му се прочее, че него и другарите му, които дотогава бяха тъй щастливи, ги очакваха вече само нещастия. Повече от две години и половина, откак бяха избягали от Ричмънд, и може да се каже, че всичко вървеше добре. Островът ги беше надарил щедро с минерали, растения и животни и благодарение на своите познания те успяха да се възползват от всички дарове, с които ги отрупваше непрестанно природата. Колонията беше в много добро материално състояние. А освен това понякога и една неизвестна сила им идваше на помощ!… Но всичко това беше до време!

С една дума, на Сайръс Смит му се струваше, че щастието сякаш започваше да им изменя.

И наистина пиратският кораб се появи във водите на острова и макар че разбойниците бяха избити, тъй да се каже, по някакъв чудотворен начин, шестима от тях се спасиха от гибел. Те слязоха на острова и петимата бяха още живи и почти неуловими. Нямаше никакво съмнение, че Еъртън беше убит от тия злодеи, които имаха пушки, и още първия път, когато си послужиха с тях, Хърбърт падна почти смъртно ранен. Не бяха ли това първите удари, които злата съдба отправяше срещу преселниците? Ето какво се питаше Сайръс Смит! Ето какво повтаряше той често на дописника и им се струваше, че тая толкова необяснима, но крайно полезна сила, която им беше помогнала вече няколко пъти, сега им липсваше. Тайнственото същество, каквото и да беше то, чието съществуване не можеха да отрекат, напуснало ли беше острова? И то ли беше загинало?

Не бяха в състояние да отговорят по никакъв начин на тия въпроси. Но да не си помислите, че Сайръс Смит и другарите му водеха такива разговори, защото се бяха отчаяли! Далеч от тая мисъл! Те гледаха положението право в лицето, проучваха каква беше вероятността да спечелят, готови бяха на всичко, стояха твърди и самоуверени срещу бъдещето и ако ги сполетеше някакво нещастие, бяха решени да се борят докрай!