Жул Верн
Тайнственият остров (44)

Глава II

Разисквания. Предчувствия. Предложението на Еъртън. Предложението на Еъртън се приема. Еъртън и Пенкроф на островчето Спасение. Норфолкските каторжници. Техните намерения. Смелият опит на Еъртън. Завръщането му. Шестима срещу петдесет.

Не можеше да има вече никакво съмнение относно намеренията на пиратите. Те бяха хвърлили котва съвсем близо до острова и явно беше, че на другия ден сутринта смятаха да излязат на брега с лодките си!

Сайръс Смит и другарите му бяха готови да се защитават, но макар че бяха решени на всичко, трябваше да бъдат предпазливи. Ако пиратите се отбиеха само на брега, без да навлизат във вътрешността на острова, можеше да не ги открият. Можеше всъщност те да имат само намерение да си налеят вода за пиене от Благодарност и имаше голяма вероятност мостът на реката, който се намираше на миля и половина от нейното устие, и приспособленията в Комините да избягнат от погледите им.

Но защо ли беше издигнат тоя флаг на флагщока на брига? Защо беше и топовният изстрел? Чисто самохвалство навярно, ако с това са искали да покажат, че са встъпили във владение на острова! Сайръс Смит знаеше вече, че корабът беше страхотно въоръжен. А преселниците на остров Линкълн с какво можеха да отвърнат на оръдието на пиратите? Само с няколко пушки.

— Все пак — забеляза Сайръс Смит — позицията ни тук е непристъпна. Врагът няма да успее да открие стария вход за жилището ни, защото сега той е скрит под тръстики и трева, и няма да има възможност да проникне в Гранитния дом.

— Да, но посевите, курникът, кошарата, всичко, всичко! — извика Пенкроф и тупна с крак. — Те могат да опустошат всичко, да опропастят всичко за няколко часа!

— Всичко, Пенкроф — отвърна му Сайръс Смит, — и ние нямаме никаква възможност да им попречим.

— Много ли са? Това е въпросът! — обади се тогава дописникът. — Ако са само десетина, лесно ще им попречим, но ако са четиридесет, петдесет и повече може би!…

— Господин Сайръс — каза тогава Еъртън и пристъпи към инженера, — имам една молба към вас!

— Каква, приятелю?

— Позволете ми да отида на кораба и да проуча какви са силите на неприятеля.

— Но, Еъртън… — поколеба се инженерът. — Вие излагате живота си…

— Какво от това, господине?

— Това е повече, отколкото да изпълните дълга си.

— Аз трябва да изпълня повече от дълга си — отвърна Еъртън.

— С пирогата ли ще отидете до кораба? — запита Джедеон Спилет.

— Не, господине, с плуване. Пирогата не може да мине така незабелязано, както може да се промъкне човек.

— Казвам ви, че излагате живота си! — повтори инженерът.

— Какво от това — възрази Еъртън. — Господин Смит, моля ви, направете ми тая добрина! Това е може би начин да се издигна в собствените си очи!

— Идете, Еъртън — отвърна инженерът, който чувстваше много добре, че отказът му можеше да наскърби дълбоко някогашния престъпник, станал пак честен човек.

— Аз ще ви придружа — каза Пенкроф.

— Вие ми нямате доверие! — отвърна бързо Еъртън. После добави по-смирено: — Жалко!

— Не! Не — възрази бързо Сайръс Смит. — Не, Еъртън! Грешите! Пенкроф ви има доверие! Зле сте разбрали думите му.

— Да, така е — отвърна Пенкроф. — Аз предлагам на Еъртън да го придружа само до островчето. Не е изключено, макар че вероятността е малка, някой от тия мръсници да е слязъл на брега и в такъв случай двама души по-лесно ще му попречат да дигне тревога. Ще чакам Еъртън на островчето, а той ще отиде сам на кораба, щом като желае.

Въпросът беше разрешен и Еъртън се приготви да тръгне. Намерението му беше дръзко, но можеше да успее благодарение на тъмната нощ. А стигнеше ли на кораба, Еъртън можеше да се залови за ватерщагите или за ваштгутенсите и оттам щеше да има възможност не само да преброи престъпниците, но и да подслуша може би намеренията им.

Еъртън и Пенкроф слязоха на брега заедно с другарите си. Там Еъртън се съблече, намаза тялото си с мазнина, за да не изстине във водата, която беше още студена. И наистина можеше да се наложи да остане няколко часа в морето.

Преселниците наметнаха плещите на Еъртън с одеяло и му стиснаха ръка.

Еъртън и Пенкроф се качиха в пирогата.

Беше десет и половина вечерта, когато и двамата изчезнаха в мрака. Другарите им се върнаха да ги чакат в Комините.

Лесно минаха протока и пирогата спря на срещния бряг на островчето. Това стана много предпазливо, тъй като там можеше да се навъртат пирати. Но след като се огледаха добре, се убедиха, че островчето беше пусто. И Еъртън, последван от Пенкроф, го премина бързо и подплаши птиците, които спяха в дупките по канарите. После се хвърли смело в морето и заплува безшумно към кораба — няколко фенера, запалени преди малко на борда, показваха точно къде се намираше той.

А Пенкроф се сгуши в една дупка на брега и зачака другарят му да се върне.

Еъртън плуваше бързо и се плъзгаше най-безшумно във водата. Главата му едва се подаваше, а очите му бяха устремени в мрачния бриг, чиито светлини блестяха във водата. Той мислеше само за задължението, което беше поел, и не искаше и да знае за опасността, която го грозеше не само на кораба, но и във водата, защото наоколо често се навъртаха акули. Течението го носеше и той бързо се отдалечаваше от брега.

След половин час Еъртън, без да го видят, нито чуят, стигна кораба и се хвана с едната ръка за ватерщагите на бушприта. Тогава си поотдъхна, покатери се по веригите и успя да стигне края на княвдигеда^[1]. Там съхнеха няколко моряшки панталони. Той обу един. После се настани удобно и се ослуша.

На брига никой не спеше. Напротив, разговаряха, смееха се, пееха. Ето и думите, които бяха примесени с ругатни и направиха силно впечатление на Еъртън:

— Добра плячка е нашият бриг!

— Добре плава „Бързия“! Заслужава името си!

— Цялата норфолкска флота може да тръгне подире му! Но да има да взема!

— Ура! Да живее капитанът!

— Ура! Да живее Боб Харви!

Ясно ще ни стане какво изпита Еъртън при тези думи, като разберем, че Боб Харви беше един от някогашните му австралийски другари, смел моряк, който бе продължил злодеянията си. Боб Харви бе завладял край остров Норфолк брига, който бил натоварен с оръжие, с боеприпаси, с най-различни уреди и сечива за един от Сандвичевите острови. Цялата му шайка беше минала на кораба и тия мръсници, някогашни каторжници, които сега бяха станали пирати, плячкосваха във водите на Тихия океан, потопяваха кораби, жестоко избиваха екипажите им и бяха по-свирепи и от самите малайци!

Каторжниците говореха високо, наливаха се с вино и разказваха подвизите си. Ето какво успя да научи Еъртън:

Новият екипаж на „Бързия“ се състоеше само от английски затворници, избягали от Норфолк.

А ето какво е и Норфлок:

На 29° 2’ южна ширина и 165° 42’ източна дължина на изток от Австралия се намира малък остров с шест левги в окръжност, където се издига планината Пит на хиляда и сто стъпки над морското равнище. Това е остров Норфолк, където са заточени най-непокорните английски престъпници. Те са към петстотин, подложени са на желязна дисциплина и на най-страшни наказания и ги пазят сто и петдесет войници и сто и петдесет чиновници, подчинени на един управител. Трудно може да си представи човек по-страшна сбирщина от престъпници. Понякога — макар и много рядко — въпреки строгия надзор някои от тях успяват да избягат, нападат някой кораб, завладяват го и тръгват да пиратстват из Полинезийския архипелаг.

Боб Харви успял да завладее брига „Бързия“, който бил хвърлил котва срещу остров Норфолк. Избил екипажа му и от една година тоя пиратски кораб кръстосвал водите на Тихия океан под командата на Боб Харви, някогашен капитан на далечни плавания, сега морски разбойник, когото Еъртън познаваше добре!

Разговорът продължаваше сред викове и наздравици и Еъртън научи, че само случаят беше довел „Бързия“ срещу остров Линкълн. Боб Харви никога не беше стъпвал на острова, но както предполагаше и Сайръс Смит, той открил на пътя си тая неизвестна още суша, която не беше отбелязана на никоя карта, решил да я посети и да я превърне в изходно пристанище на брига си, ако я намери удобна.

А черният флаг на флагщока на „Бързия“ и топовният изстрел бяха чисто пиратско самохвалство по примера на военните кораби, които дават оръдеен изстрел, когато издигат флага си. Не беше сигнал и бегълците на Норфолк нямаха още никаква връзка с остров Линкълн.

И тъй, страшна опасност грозеше владението на преселниците. Явно беше, че островът със сладката си вода, с малкото пристанище, с различните богатства, които преселниците бяха така добре разработили, с тайните пещери в Гранитния дом не можеше да не хареса на каторжниците. Не ще и дума също, че те нямаше да пощадят преселниците и първата работа на Боб Харви и на съучастниците му щеше да бъде да ги избият най-безмилостно. Сайръс Смит и другарите му нямаше дори как да избягат и да се скрият навътре в острова, тъй като разбойниците смятаха да отседнат там и в случай че „Бързия“ тръгнеше да пиратства, навярно няколко души от екипажа щяха да останат на острова, за да го обзаведат. И тъй, трябваше да се бият, трябваше да унищожат до един тия мръсници, недостойни за съжаление, заслужаващи да се постъпи най-жестоко с тях.

Но можеха ли да се съпротивляват и в края на краищата да победят? Това зависеше от оръжието на брига и от броя на моряците в него.

Еъртън реши да научи това на всяка цена и понеже един час след неговото пристигане крясъците започнаха да утихват и голяма част от разбойниците спяха вече дълбок пиянски сън, той тръгна смело по палубата на „Бързия“, която тънеше в дълбок мрак, тъй като фенерите бяха угасени.

Промъкна се между прострените тук-таме каторжници, обиколи кораба и установи, че „Бързия“ има четири топа със снаряди от осем до десет ливри. Попипа ги даже и се увери, че се пълнят откъм затвора. Значи бяха нови топове, с които се стреля много лесно и правят големи поражения.

А мъжете, които спяха на палубата, бяха десетина, но навярно и други, много повече, спяха вътре в брига. Всъщност, като подслушваше, Еъртън подразбра, че на борда има около петдесет души. Те бяха много за шестимата преселници на остров Линкълн! Но благодарение на предаността на Еъртън Сайръс Смит нямаше да бъде изненадан, щеше да знае какви бяха силите на противника и да вземе съответните мерки.

И на Еъртън му оставаше само да се върне при другарите си и да им съобщи какво беше научил — той се готвеше да се добере до носа на кораба, за да се хвърли в морето.

Но на тоя човек, който беше казал, че ще изпълни нещо повече от дълга си, му мина през ума една героична мисъл. Да пожертва живота си, но да спаси острова и преселниците. Сайръс Смит явно не можеше да се справи с петдесет въоръжени разбойници, които щяха да влязат насила в Гранитния дом или да ги обсадят, докато ги принудят да се предадат от глад, и по тоя начин щяха да се справят с тях. И той видя своите спасители, ония, които го бяха направили човек, и то честен човек, ония, на които дължеше всичко, видя ги безмилостно избити, целия им труд отишъл по дяволите, а острова им превърнат в пиратско гнездо! Каза си, че той, Еъртън, беше първопричината за толкова нещастия, тъй като някогашният му другар Боб Харви беше осъществил собствените си намерения, някакъв ужас овладя цялата му душа. И тогава го обзе неудържимото желание да хвърли във въздуха брига, а заедно с него и целия му екипаж. Еъртън щеше да загине при взрива, но щеше да изпълни своя дълг.

Еъртън не се колеба. Да стигне до крюйткамерата^[2], която се намира винаги на кърмата на кораба, беше лесна работа. Един кораб с такова предназначение не можеше да няма барут и само една искра щеше да го унищожи за миг.

Еъртън се спусна предпазливо в междупалубното помещение, където спяха много моряци с глави, натежали повече от пиянство, отколкото за сън. В подножието на гротмачтата беше запален фенер, около който беше окачена стойка с най-различни огнестрелни оръжия.

Еъртън откачи от стойката един револвер и провери, че е пълен и че капсулата му е в ред. Достатъчен му беше, за да извърши разрушителното си дело. И той се промъкна към кърмата, за да се спусне под юта на брига, където трябваше да се намира крюйткамерата.

Еъртън се видя принуден да разбие вратата и веднага се залови за тая работа. Не беше лесно да работи безшумно, защото трябваше да счупи един катинар. Но здравата ръка на Ейртон строши катинара и вратата бе отворена… В същия миг някой сложи ръка върху рамото на Еъртън.

— Какво правиш тук? — попита грубо едър мъж, който се изправи в мрака и веднага освети лицето на Ейртон с фенер.

Ейртон се дръпна назад. При бързия отблясък на фенера той позна някогашния си съучастник Боб Харви, но Боб не можа да го познае, тъй като навярно мислеше, че Еъртън беше умрял отдавна.

— Какво правиш тук? — повтори Боб Харви и сграбчи Еъртън за колана на панталона.

Но Еъртън не отговори, а блъсна силно водача на каторжниците и се опита да се вмъкне в крюйткамерата. Един изстрел в буретата с барут и всичко щеше да се свърши!…

— Насам, момчета! — извика Боб Харви. Двама-трима пирати, сепнати от вика му, скочиха, нахвърлиха се върху Еъртън и се опитаха да го повалят. Но Еъртън беше здравеняк и се изскубна от ръцете им. Екнаха два изстрела и двама каторжници паднаха на пода. Но един нож, който той не можа да отбие, му разряза рамото.

Еъртън разбра, че нямаше вече възможност да изпълни намерението си. Боб Харви беше затворил вратата на крюйткамерата и в междупалубното помещение настана суматоха, която показваше, че всички пирати се бяха събудили. Еъртън трябваше да се спаси, за да продължи борбата рамо до рамо със Сайръс Смит. Единственият изход беше да избяга!

Но имаше ли още възможност да избяга? Съмнително, макар че Еъртън беше решен на всичко, за да се присъедини към другарите си.

Оставаха му още четири патрона. Еъртън изстреля двата веднага — единия срещу Боб Харви, но не го засегна или поне не го засегна тежко, — използва в миг отдръпването на противниците си и се спусна към стълбата на входника, за да излезе на палубата на брига. Като мина край фенера, той го счупи с дръжката на револвера и настана дълбок мрак, който трябваше да улесни бягството му.

Двама-трима пирати, събудени от шума, се спуснаха по стълбата след него. Петият изстрел повали единия от тях, а другите избягаха, тъй като въобще не бяха разбрали какво ставаше. С два скока Еъртън се намери на палубата на брига, изстреля и шестия патрон право в лицето на един пират, който тъкмо го беше сграбчил за врата, и след три секунди скочи през фалшборда и се хвърли в морето.

Не беше изминал и шест разтега, и край него заваля дъжд от куршуми.

А какво ли изживяха Пенкроф, сгушен под една канара на островчето, и Сайръс Смит, дописникът, Хърбърт и Наб, които се бяха спотаили в Комините, когато чуха гърмежите на борда на брига! Те се втурнаха на брега с пушки в ръце, готови да отблъснат всякакво нападение.

За тях нямаше никакво съмнение! Пиратите бяха уловили Еъртън и го бяха убили и сега тия мръсници може би щяха да използват нощта, за да слязат на острова!

Половин час измина в мъчителна тревога. Все пак гърмежите бяха престанали, а Еъртън и Пенкроф не се вестяваха. Нима пиратите бяха нахлули на островчето?

Най-после малко след полунощ една пирога с двама души спря на брега. В нея седяха Еъртън, който беше леко ранен в рамото, и Пенкроф, здрав и читав — другарите им ги посрещнаха с отворени обятия.

Всички стиснаха ръката на Еъртън, който не скри, че положението беше много тежко. Пиратите бяха предизвестени. Те знаеха вече, че островът беше населен, и щяха да слязат на брега много на брой и добре въоръжени. Нямаше да пощадят никого. Ако преселниците паднеха в ръцете им, не биваше да очакват никаква милост!

— Господин Сайръс, има ли някаква надежда да се измъкнем от това положение? — запита морякът.

— Има, Пенкроф.

— Хм! Шестима срещу петдесет!

— Да! Шестима!… Без да смятаме…

— Кого? — попита Пенкроф.

Сайръс не отговори, а посочи с ръка небето.