Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Île mystérieuse, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
Zarhi (24.03.2010)
Корекция
khorin68 (24.03.2010)

Издание:

Жул Верн. Тайнственият остров

Роман в три части

Издателска група „Неохрон“, Пловдив, 1993

Художник: Здравко Близнаков

Редактор: Николай Горностаев

Коректори: Светлана Пройчева, Мария Дойкова

История

  1. — Добавяне

Глава V

Мнението на инженера. Великите предположения на Пенкроф. Въздушна батарея. Четирите ядра. За оцелелите разбойници. Еъртън се колебае. Великодушието на Сайръс Смит, Пенкроф се предава със съжаление

И тъй всичко се обясняваше с избухването на торпилата под водата. През време на междуособиците Сайръс Смит беше имал случай да изпита страшната разрушителна сила на тия снаряди и не можеше да се излъже. Същият този цилиндър, напълнен с избухливо вещество, с нитроглицерин, пикрат или нещо подобно, бе повдигнал водата в протока като смерч, бе ударил брига в дъното. „Бързия“ не можа да устои на торпилата, която би разбила бронирана фрегата, като обикновена рибарска лодка!

Да! Всичко беше ясно, всичко… с изключение на едно… как бе попаднала торпилата в протока!

— Другари — продължи тогава Сайръс Смит, — не можем вече да се съмняваме, че има някакво тайнствено същество, някакъв корабокрушенец като нас, може би изоставен на нашия остров — повтарям това, за да посветим и Еъртън в необикновените събития, които стават тук от две години. Кой е този непознат благодетел, чиято толкова благоприятна за нас намеса ни избавя вече на няколко пъти? Не мога да си представя. Защо постъпва така, защо продължава да се крие след толкова услуги, които ни направи? Не мога да разбера. Но услугите му са налице, и то услуги, които може да направи само човек с чудотворна сила. И Еъртън му е задължен като нас, защото, ако тоя непознат ме спаси от вълните, след като падна балонът, положително той е написал бележката, която я е сложил в бутилката и я е хвърлил в протока и по тоя начин ни осведоми за положението на нашия другар! Ще добавя също, че той е извлякъл и оставил на нос Останка сандъка, в който имаше всичко, което ни беше необходимо, че той е запалил на възвишението на острова огъня, който ви показа първия път, когато се връщахте от остров Табор, че той е изстрелял сачмата, която намерихме в малкото пекари, че той е поставил в протока торпилата, която унищожи брига — с една дума, на това тайнствено същество се дължат всички непонятни случки, които не можем да си изясним. И тъй, който и да е той, корабокрушенец или изгнаник, ние ще бъдем неблагодарници, ако не се чувстваме никак задължени към него.

— Имате право да говорите така, драги Сайръс — отвърна Джедеон Спилет. — Да, има някакво почти всемогъщо същество, което се крие някъде на острова и прави извънредно големи услуги на колонията ни. Ще добавя даже, че този непознат изглежда си служи с някакви свръхестествени средства, ако може да се говори за свръхестествено в обикновения живот. Той ли е в тайна връзка с нас чрез кладенеца в Гранитния дом и по тоя начин узнава всичките ни намерения?

Забележката на дописника беше правилна и преселниците чувстваха много добре това.

— Да — отвърна Сайръс Смит, — ако сме напълно съгласни, че съществува някакво човешко същество, не можем да откажем, че то разполага със свръхчовешка сила. Това е всъщност тайната, но ако открием човека, ще си изясним и тайната. А сега ето къде е въпросът: трябва ли да зачитаме тайната на този великодушен човек или да направим всичко възможно, за да го открием? Какво е вашето мнение по тоя въпрос?

— Господарю — обади се тогава Наб, — аз мисля, че можем да търсим колкото си искаме този господин, но ще го открием само когато той пожелае.

— Думите ти никак не са глупави, Наб — каза Пенкроф.

— И аз мисля като Наб — отвърна Джедеон Спилет, — но това не значи, че не трябва да го търсим. Ще намерим ли или няма да намерим това тайнствено същество — друг въпрос, но ще си изпълним поне задължението към него.

— И на мене ми се иска — каза Пенкроф. — Не съм любопитен, но бих дал на драго сърце едното си око, за да застана лице с лице срещу тоя приятел! Представям си го красив, едър, силен, с хубава брада, косите му излъчват сияние и той лежи на облаците с голямо кълбо в ръката!

— Е, Пенкроф, та ти ни описваш самия Бог-отец! — обади се Джедеон Спилет.

— Може, господин Спилет — отвърна морякът, — но така си го представям!

— А вие, Еъртън? — запита инженерът.

— Господин Смит — отвърна Еъртън, — аз мисля, че трябва да направим всичко, за да открием непознатия благодетел. Може да е сам. Може да страда. Може би трябва да започне нов живот. И аз, както казахте, съм му задължен и трябва да му се отплатя. Той, само той може да е идвал на остров Табор, той е открил клетника, с когото се запознахте, и ви е съобщил, че там има един нещастник, който трябва да се спаси!… И тъй благодарение на него аз станах пак човек!… Не, никога няма да забравя това!

— Решено — заяви тогава Сайръс Смит. — Ще започнем издирванията си колкото се може по-скоро. Няма да оставим непрегледана нито една част на острова. Ще преровим и най-затънтените му кътчета и нека нашият незнаен приятел ни прости в името на добрите ни намерения!

Няколко дни преселниците бяха заети усилено с жътвата и коситбата. Преди да пристъпят към проучването на непознатите досега части на острова, те искаха да привършат цялата неотложна работа.

А топовете, които взеха от брига, бяха чудни оръдия от лята стомана и по настояване на Пенкроф ги дигнаха с макари и скрипци до самата площадка на Гранитния дом. Нагласиха бойници между прозорците и много скоро дългите дула блеснаха на гранитната стена. От такава височина тия огнени гърла можеха действително да обстрелват целия залив Обединение. Получи се същински малък Гибралтар и всеки кораб, застанал пред островчето, щеше да бъде неизбежно изложен на огъня на тая въздушна батарея.

— Господин Сайръс — каза един ден Пенкроф, на 8 ноември, — привършваме с въоръжението и мисля, че трябва да изпитаме далекобойността на оръдията си.

— Да опитаме, Пенкроф — отвърна инженерът. — Все пак аз мисля, че не бива да правим опит с обикновения барут, който държа да не пипаме, а с пироксилин, тъй като от него винаги можем да имаме, колкото си искаме.

Излишно е да споменаваме, че топовете бяха в отлично състояние. След като ги извадиха от водата, Пенкроф се беше потрудил да ги лъсне, както трябва. Колко часа само той търка, смазва, лъска и чисти затвора, жилото, притегателния винт!

И тъй тоя ден в присъствието на цялата колония, с бай Юп и Топ начело, опитаха един след друг и четирите топа. Напълниха ги с пироксилин, като имаха предвид взривната му сила, която както споменахме вече, е четири пъти по-голяма от взривната сила на обикновения барут. Ядрата бяха цилиндроконични.

Чу се страшен трясък, но оръдието издържа, преселниците се спуснаха към прозореца и видяха, че ядрото ощърби скалите на нос Челюст на около пет мили от Гранитния дом и изчезнаха в залив Акула.

— Е, господин Сайръс — извика Пенкроф, чиито „ура“ можеха да съперничат на трясъка на оръдията, — какво ще кажете за нашата батарея? Всички пирати в Тихия океан могат да заповядат пред Гранитния дом! Няма и да припарят на острова без наше разрешение!

— Повярвайте, Пенкроф — отвърна инженерът, — по-добре ще бъде да не изпадаме в такова положение.

— Чакайте, господин Сайръс — сети се морякът, — какво ще правим с шестимата обесници, които се скитат из острова? Тия пирати са истински ягуари и мисля, че не бива да се колебаем, а да ги изтребим до един! Какво ще кажете, Еъртън? — добави Пенкроф, като се обърна към другаря си.

Еъртън не отговори веднага и Сайръс Смит съжаляваше, че Пенкроф му постави малко необмислено тоя въпрос. И той се развълнува много, когато Еъртън отговори смирено:

— И аз бях един от тия ягуари, господин Пенкроф, и нямам право да говоря…

И бавно излезе.

Пенкроф разбра грешката си.

— Ей че проклето говедо съм бил! — извика той. — Бедният Еъртън! А той има право да си каже мнението като всеки един от нас!…

— Да — каза Джедеон Спилет, — но неговата сдържаност му прави чест. Трябва да уважаваме това негово чувство към тъмното му минало.

— Разбирам, господин Спилет — отвърна морякът, — и вече няма да обеля нито дума. Предпочитам да си глътна езика, отколкото да наскърбя Еъртън. Но на въпроса. Мисля, че тия разбойници не заслужават съжаление и трябва да прочистим острова колкото се може по-скоро от тях.

— Може да се променят! — каза Сайръс Смит. — А може и да се разкаят…

— Да се разкаят! Те ли? — възкликна морякът и дигна рамене.

— Пенкроф, не забравяй Еъртън! — каза Хърбърт, като хвана моряка за ръка. — Той стана честен човек!

Пенкроф погледна един по един другарите си. Никога не беше му минало през ума, че предложението му ще срещне каквото и да било колебание. Грубата му природа не можеше и да допусне, че ще се помирят с мръсниците, които бяха слезли на острова, и гледаше на тях като на хищници, които трябваше да бъдат изтребени с чиста съвест и без колебание.

— Я гледай! — каза той. — Всички ли сте против мен? Да не искате да бъдем милосърдни към тези обесници? Добре. Само дано не се разкайваме!

— Няма никаква опасност, ако си отваряме добре очите! — заяви Хърбърт.

— Кой знае! — каза дописникът, който не се обаждаше много. — Те са шестима и са добре въоръжени. Ако всеки от тях се спотаи в някой кът и стреля по някой от нас, те скоро ще станат господари на острова.

— Защо не са го направили досега? — възрази Хърбърт. — Ясно е, че не очакват никаква полза от това. Пък и ние сме шестима.

И тъй ето как решиха да се държат с пиратите, макар че Пенкроф не предвещаваше в случая нищо добро. Нямаше да ги нападат, но щяха да бъдат нащрек. В края на краищата островът беше голям и плодороден. Ако поне капка честност беше останала в някое кътче от душата на тия нещастници, те можеха да се поправят. Единственият изход за тях при положението, в което се намираха, не беше ли да се разкаят и да заживеят като честни хора? Във всеки случай, макар и само от човечност, преселниците решиха да почакат. Те може би нямаше да имат вече възможността да се движат като преди най-спокойно в острова. Дотогава се пазеха само от хищниците, а сега шест разбойника, може би от най-опасните, бродеха по острова им. Положението без съмнение беше тежко и някои по-страхливи хора можеха да изпаднат в ужас.

Но какво от това! Засега преселниците имаха право, а не Пенкроф! А какво щеше да стане после? Въпрос на бъдещето!