Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Île mystérieuse, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
Zarhi (24.03.2010)
Корекция
khorin68 (24.03.2010)

Издание:

Жул Верн. Тайнственият остров

Роман в три части

Издателска група „Неохрон“, Пловдив, 1993

Художник: Здравко Близнаков

Редактор: Николай Горностаев

Коректори: Светлана Пройчева, Мария Дойкова

История

  1. — Добавяне

Глава III

Пет часът вечерта. Изчезналият. Отчаянието на Наб. Търсене на север. Островчето. Мъчителна нощ, изпълнена с тревоги. Наб плува. Изглед на сушата. Преминаване на протока

Една вълна беше грабнала инженера от мрежата, която се бе скъсала. И кучето му беше изчезнало. Преданото животно доброволно се бе хвърлило в морето, за да помогне на своя господар.

— Напред! — извика дописникът.

И четиримата, Джедеон Спилет, Хърбърт, Пенкроф и Наб, забравили тегло и умора, започнаха да дирят изчезналия си другар.

Клетият Наб плачеше от мъка и отчаяние при мисълта, че бе загубил всичко мило на тоя свят.

Не бяха минали и две минути от изчезването на Сайръс Смит, когато спътниците му стъпиха на брега. Имаше значи надежда, че ще успеят да го спасят.

— Да търсим! Да търсим! — извика Наб.

— Да, Наб — отвърна Джедеон Спилет, — и ще го намерим!

— Жив ли?

— Жив.

— Знае ли да плува? — попита Пенкроф.

— Да! — отвърна Наб. — А и Топ е с него.

Морякът се ослуша в морския рев и поклати глава.

Инженерът беше изчезнал на север от брега, на около половин миля от мястото, където слязоха другарите му. Ако беше успял да се добере до най-близката точка на брега, щяха да го намерят най-много на половин миля.

Наближаваше шест часът. Паднала бе мъгла и беше тъмно. Тръгнаха на север, по източния бряг на земята, където случаят ги бе захвърлил — непозната земя, на която не можеха и да предположат какво беше географското положение. Те тъпчеха песъчлива почва, осеяна с камъни, лишена сякаш от всякаква растителност.

От време на време пътниците се спираха, викаха високо и се ослушваха няма ли да долети глас от океана. И действително имаха основание да вярват, че ако бяха близо до мястото, където морето можеше да е изхвърлило инженера, и ако Сайръс Смит не беше в състояние да даде признак на живот, поне лаят на Топ щеше да стигне до ушите им.

След като вървяха двадесетина минути, и четиримата бяха внезапно спрени от пенливи вълни. Нямаше вече суша. Намираха се на края на някакъв остър нос, в който вълните яростно се разбиваха.

— Нос — каза морякът. — Трябва да се върнем обратно и да вървим вдясно.

— Но ако е там! — възрази Наб и показа морето, чиито грамадни вълни се белееха в мрака.

— Да извикаме тогава!

И всички в един глас нададоха силен вик, но никой не отвърна. Почакаха да настъпи затишие. Извикаха още веднъж. Пак нищо.

Тогава се върнаха по противоположния бряг на носа, пак по песъчлива и камениста почва. Но Пенкроф забеляза, че брегът е по-висок и по-стръмен и предположи, че той води през едно доста дълго възвишение към високия бряг, чиито очертания се открояваха смътно в мрака.

Но сега те отиваха на юг, а това беше точно обратната страна на оная част на брега, където имаше вероятност да е излязъл Сайръс Смит. Макар и капнали от умора, те продължиха смело напред с надеждата, че всеки миг може да срещнат някой остър завой, който да ги поведе на север.

Какво беше отчаянието им, когато, след като изминаха около две мили, пак спряха пред морето, на доста висок нос от плъзгави скали!

— Намираме се на островче — каза Пенкроф — и сме го извървели от единия край до другия!

Забележката на моряка беше правилна. Те не бяха изхвърлени на континент, не дори и на остров, а на островче, най-много две мили дълго и положително много тясно.

Това безплодно островче, осеяно с камъни, без растителност, жалко убежище на някои морски птици, свързано ли беше с някой по-значителен архипелаг? Не можеше да се твърди. Когато от коша на балона пътниците съгледаха през мъглата земя, не успяха да разгледат добре очертанията й. Но Пенкроф с моряшките си очи, свикнали да пробиват мрака, вярваше, че вижда в тоя миг на запад неясни очертания, които показваха, че се издига по-висок бряг.

И тъй трябваше да отложат за следния ден търсенето на инженера, който за съжаление не беше издал с никакъв повик присъствието си.

— Мълчанието на Сайръс не доказва нищо — забеляза дописникът. — Може да е припаднал, да е ранен, да не е в състояние да се обади веднага. Не бива да се отчайваме.

Дописникът предложи тогава да запалят някъде на островчето огън, който да послужи за сигнал на инженера. Но напразно търсиха дърва или сухи храсти. Имаше само пясък — нищо друго.

Ясно каква трябва да е била скръбта на Наб и на другарите му, които се бяха привързали силно към неустрашимия Сайръс Смит. А много ясно личеше, че не бяха в състояние да му помогнат. Или инженерът бе съумял да се спаси сам и вече се беше приютил някъде на брега, или беше безвъзвратно загубен!

Един от виковете на Наб сякаш отекна за миг, Хърбърт обърна внимание на Пенкроф, като добави:

— Това доказва, че на запад, доста наблизо, има бряг.

Морякът потвърди с кимване на глава. А и очите му не можеха да го излъжат. Щом, макар и много неясно, той бе забелязал там суша, значи там действително имаше суша.

Но далечният ек беше единственият отговор на виковете на Наб и безкрайното море към цялата източна част на острова си остана безмълвно.

А небето се проясняваше малко по малко. Към полунощ блеснаха няколко звезди и ако инженерът се намираше там, сред другарите си, можеше да забележи, че това не бяха вече звездите от Северното полукълбо. И действително Полярната звезда я нямаше и на тоя нов кръгозор, зенитните съзвездия не бяха вече същите, които беше свикнал да наблюдава от северната част на Новия свят, а Южният кръст сияеше сега ярко на Южния полюс на земното кълбо.

Скоро се показа цялото островче, сякаш паднало от някой облак. После се видя в кръг наоколо морето, безбрежно на изток, но на запад се издигаше висок и стръмен бряг.

Да! Там имаше земя. Там беше поне засега спасението. Между островчето и брега, разделени от един проток, към половин миля широк, се носеха шумно буйни води.

Но един от пътниците, без да се посъветва с някой от другарите си, без да продума дори нито дума, допитал се само до собственото си сърце, се хвърли изведнъж в течението. Беше Наб. Той бързаше да изплува на брега и да тръгне по него на север. Никой не би могъл да го спре. Пенкроф го извика, но напразно. Дописникът се готвеше да последва Наб.

Пенкроф се приближи тогава до него.

— Да преплувате протока ли искате? — попита той.

— Да — отвърна Джедеон Спилет.

— Съветвам ви да почакате — каза морякът. — Послушайте ме, Наб и сам може да помогне на господаря си. Ако навлезем в протока, течението е много силно и може да ни отвлече в открито море. Ако не се лъжа, наближава отлив. Погледнете на пясъка, морето се отдръпва. Имайте търпение, при отлива може да намерим някъде брод.

— Имате право — съгласи се дописникът. — Нека се разделяме по възможност по-рядко…

В това време Наб се бореше отчаяно с течението. Той искаше да го преплува косо. При всяко загребване черните му плещи изскачаха над водата. Течението го влачеше бързо, но той все пак приближаваше брега. Той взе за повече от половин час разстоянието от половин миля, което делеше островчето от сушата, и стигна брега на няколко хиляди стъпки встрани от срещуположното място, където се беше хвърлил в морето.

Наб стъпи на брега под висока гранитна скала и се разкърши здравата. После се затича и скоро изчезна зад скалист нос, който се вдаваше в морето, висок горе-долу колкото северния край на островчето.

Другарите на Наб следяха тревожно смелия му опит и когато той се скри от погледа им, те се загледаха към земята, където и те щяха да потърсят подслон, и си хапнаха няколко стриди, с които беше осеян пясъкът. Слаба храна, но все пак позалъгаха глада.

От островчето най-напред се виждаше песъчлив бряг, осеян с черни канари, които се откриваха постепенно при започналия отлив. По-нататък се очертаваше някакъв отвесен гранитен зид със зъбчат корниз, висок най-много триста стъпки. Той се простираше на три мили дължина и вдясно изведнъж завършваше с отвесна стена, изсечена сякаш от човешка ръка. Вляво пък, над носа, тоя неправилен, тъй да се каже, бряг с призматични отломки, съставен от натрупани канари и срутвания, се снишаваше лека-полека и се сливаше постепенно с канарите на южния нос.

Ясно личаха смътните очертания на грамадни дървета — гъстите гори, които те образуваха, се губеха от погледа. Зеленината радваше окото, дълбоко натъжено от грубата редица гранитни скали.

И най-после, над възвишението, на повече от седем мили на северозапад, сияеше бял връх, осветен от слънчевите лъчи. Сякаш снежна качулка над някаква далечна планина. С една дума, не можеше да се определи тая земя остров ли беше, или пък част от континент. Но като види тия безразборно струпани вляво скали, някой геолог не би се подвоумил да заяви, че са от вулканичен произход, тъй като те явно бяха плод на подземна дейност.

Джедеон Спилет, Пенкроф и Хърбърт разглеждаха внимателно земята, където щяха да живеят може би дълги години, където можеше и да умрат, ако по тоя път не минаваха кораби!

— Е! Какво ще кажеш, Пенкроф — попита Хърбърт.

— И добро, и лошо — отвърна морякът, — както за всичко на тоя свят. Ще видим. Но ето че отливът започна. След три часа ще се опитаме да преминем протока, а стигнем ли там, ще гледаме да се оправим по някакъв начин и да намерим господин Смит!

След три часа морето се отдръпна и по-голямата част от пясъка, който образуваше коритото на протока, се откри пред погледите им.

И наистина към десет часа Джедеон Спилет и двамата му другари се съблякоха, завързаха дрехите на главите си и навлязоха в протока, който беше дълбок най-много пет стъпки. И тримата стигнаха лесно на отсрещния бряг. Там слънцето бързо ги изсуши, те си облякоха дрехите, които не бяха измокрили, и седнаха да обмислят положението.