Стивън Кинг
Библиотечна полиция (6)

1.

Намеренията на автора на табелата без съмнение бяха възможно най-добри, но правописът му — лош. Табелата беше прикована към една от колоните на верандата на старата къща близо до железопътната линия и гласеше:

УЛИЦА АНГЪЛ

Тъй като на авеню „Железопътно“ — както на повечето улици и пътища в Айова — нямаше ъгли^[1], Сам реши, че авторът на табелата е искал да напише „Улица Ангел“. Е, и какво? Помисли си, че щом пътят към ада е постлан с добри намерения, хората, които се опитват да запълнят дупките по този път, заслужават поне малко уважение.

„Улица Ангъл“ беше голяма сграда, в която в дните, когато Джънкшън сити наистина беше железопътен разклон, както си спомняше Сам, се бяха помещавали канцелариите на железопътната компания. Сега това бяха просто два коловоза работещи релси — и двата в направление изток-запад. Всички останали релси бяха ръждясали и обрасли с бурени. Повечето от траверсите ги нямаше — вероятно бяха използвани за поддържане на огъня от същите бездомници, които трябваше да обслужва „Улица Ангъл“.

Сам пристигна в пет без четвърт. Слънцето хвърляше печална, угасваща светлина над празното поле, което започваше от края на града. Зад няколкото сгради, които се намираха тук, се чуваше сякаш безкрайният тътен на товарните влакове. Излязъл беше вечерен вятър и когато той спря колата си и излезе, можеше да чуе ръждивото скърцане от люлеенето на старата табела „Джънкшън сити“ над изоставената платформа, където едно време хората се бяха качвали на пътническите влакове за Сейнт Луис или Чикаго — а дори и на експреса „Съниланд“, който в цяла Айова спираше единствено в Джънкшън сити по пътя си за приказните царства на Лас Вегас и Лос Анжелос.

Приютът за бездомници някога е бил бял — сега беше олющен и сив. Пердетата на прозорците бяха чисти, но стари и увиснали. Бурени се опитваха да растат върху пепелта, покриваща двора. Сам си помисли, че до месец юни те могат да пораснат още една стъпка, но засега нямаха голям успех. До неравните стъпала, които водеха до верандата, беше поставен ръждясал варел. Срещу табелата „Улица Ангъл“ имаше съобщение, приковано на другия стълб на верандата:

В ТОЗИ ПРИЮТ ПИЕНЕТО Е ЗАБРАНЕНО! АКО ИМАТЕ БУТИЛКА, ТРЯБВА ДА Я ПУСНЕТЕ ТУК, ПРЕДИ ДА ВЛЕЗЕТЕ!

Неговият късмет беше вътре. Въпреки че вече беше почти събота вечер и кръчмите и бирариите на Джънкшън сити чакаха, Мръсния Дейв беше тук и при това трезвен. Всъщност той седеше с още двама алкохолици на верандата. Бяха заети с изработването на плакати върху големи правоъгълници от бял картон и се радваха в различна степен на успех. Човекът, който седеше на пода в далечния край на верандата, държеше дясната си китка с лявата си ръка в усилие да превъзмогне силното си треперене. Този в средата работеше с увиснал в ъгъла на устата език и приличаше на много старо дете от детската градина, което полага всички усилия, за да нарисува дърво, с което да спечели златна звезда и да я покаже на мама. Мръсния Дейв, който седеше на сцепен стол-люлка близо до стъпалата на верандата, явно беше в най-добра форма, но и тримата изглеждаха уморени, смачкани и сринати.

— Здравей, Дейв — каза Сам, докато качваше стъпалата.

Дейв вдигна очи, присви ги и се усмихна колебливо. Всичките му останали зъби бяха отпред. Усмивката ги показваше и петте.

— Господин Пийбълс?

— Да — каза той. — Как си, Дейв?

— О, много съм добре. Много добре. — Той се огледа. — Ей, момчета, поздравете господин Пийбълс! Той е адвокат!

Човекът, чийто език се подаваше от устата, вдигна глава, кимна кратко и отново се зае с плаката си. От лявата му ноздра провисна дълъг сопол.

— Всъщност — каза Сам — аз се занимавам с недвижими имоти, Дейв. Недвижими имоти и застра…

— Носиш ли ми локум? — рязко попита мъжът с треперещите ръце. Той въобще не вдигна очи, но съсредоточената му гримаса се задълбочи. От мястото си Сам можеше да види плаката му — той беше покрит с дълги оранжеви драсканици, които смътно напомняха думи.

— Моля? — попита Сам.

— Това е Луки — каза Дейв тихо. — Не е в най-добрата си форма, господин Пийбълс.

— Дайте си ми локума, дайте си ми локума, дайте си ми проклетия локум — напяваше Луки, без да вдига очи.

— М-м, съжалявам… — започна Сам.

— Той не носи никакъв локум! — извика Мръсния Дейв. — Млъкни и си прави плаката, Луки! Сара ги иска до шест! Ще дойде специално за тях!

— Ще си намеря проклетия локум — каза Луки с нисък решителен глас. — Ако не, ще ям котешки лайна.

— Не му обръщайте внимание, господин Пийбълс — каза Дейв. — Какво има?

— Ами, просто се чудех дали не си намерил две книги, когато си взимал вестниците миналия четвъртък? Сложил съм ги не където трябва и си помислих да проверя. Изтича им срока от библиотеката.

— Имаш ли четвърт долар? — попита рязко мъжът с висящия език. — Кой е най-отпред? Понички с мед.

Сам автоматично бръкна в джоба си. Дейв протегна ръка и докосна китката му, сякаш се извиняваше.

— Не му давайте пари, господин Пийбълс — каза той. — Това е Рудолф. Той няма нужда от понички. Той и поничките вече не се погаждат. Просто има нужда от една нощ сън.

— Съжалявам — каза Сам. — Не ми дават, Рудолф.

— Да, на никой не му дават — каза Рудолф. Обърна се отново към плаката си и замърмори: — Колко за парче? Две по петдесет.

— Не съм виждал никакви книги — каза Дейв. — Съжалявам. Само взех вестниците както обикновено. Госпожа В. беше там и тя може да ви каже. Не съм направил нищо лошо. — Но влажните му, нещастни очи говореха, че не очаква Сам да му повярва. За разлика от Мери Мръсния Дейв Дънкан не живееше в свят, където съдбата се крие на пътя или зад ъгъла — тя беше около него. Той живееше в нея с малкото достойнство, което му беше останало.

— Вярвам ти. — Сам сложи ръка на рамото на Дейв.

— Просто изсипах кашона ви с вестници в една от торбите си както винаги — каза Дейв.

— Ако имах хиляда локума, щях да ги изям всичките — каза рязко Луки. — Щях да изгълтам всичките тези паразити! Това се казва кльопачка! Това се казва кльопачка! Това се казва кльопачка за кльопане!

— Вярвам ти — повтори Сам и потупа Дейв по ужасно кльощавото рамо. Осъзна, че се пита дали Дейв няма бълхи — тогава Бог да му е на помощ. Тази неблаготворителна мисъл беше последвана от друга — запита се дали някой от другите ротарианци — тези здрави и сърдечни момчета, пред които беше имал такъв успех преди седмица, бяха идвали наскоро в тази част на града. Запита се дали изобщо знаеха за „Улица Ангъл“. Запита се също и дали Спенсър Майкъл Фрий беше мислил за хора като Луки, Рудолф и Мръсния Дейв, когато беше писал, че на този свят най-важно е човешкото докосване — на твоята и моята ръка. При спомена за речта си — така изпълнена с невинно самохвалство и одобрение на простите удоволствия на малкия град, Сам почувства вълна от срам.

— Това е добре — каза Дейв. — Значи мога да дойда и следващия месец?

— Разбира се. Отнесъл си вестниците в центъра за претопяване, нали така?

— Ъ-хъ. — Мръсния Дейв посочи с пръст, който завършваше с жълт, мръсен нокът. — Ей там. Но сега е затворено.

Сам кимна.

— Какво правите? — попита той.

— А, просто убиваме времето — каза Дейв и завъртя плаката, така че да може да го види Сам.

На него имаше картина на усмихната жена, която държеше поднос с пържено пиле, и първото нещо, което порази Сам, беше, че картината беше хубава — наистина хубава. Независимо от това дали беше алкохолик, или не Мръсния Дейв имаше природен талант. Над картината грижливо беше написано с печатни букви:

ПИЛЕШКА ВЕЧЕРЯ В I МЕТОДИСТКА ЦЪРКВА

В ПОЛЗА НА ПРИЮТА ЗА БЕЗДОМНИ

„УЛИЦА АНГЕЛ“

15 АПРИЛ

ОТ 18:00 ДО 20:00

ЕЛАТЕ ВСИЧКИ

— Това е преди събранието на АА^[2] — каза Дейв, — но на плаката не можеш да напишеш за АА. Това е, защото то е нещо като тайна.

— Знам — каза Сам. Замълча за малко, после попита: — Ходиш ли в АА? Ако не искаш да отговориш, не отговаряй. Знам, че всъщност не ми влиза в работата.

— Ходя — каза Дейв, — но е трудно, господин Пийбълс. Нямат толкова много хапчета за черен дроб, че да ме задържат. Издържам месец, понякога два, а веднъж не пих почти цяла година. Но е трудно. — Той поклати глава. — Някои хора не могат да се справят със задачите, както казват. Аз сигурно съм един от тях. Но продължавам да опитвам.

Очите на Сам се върнаха отново върху жената с подноса с пиле. Картината беше прекалено подробна, за да бъде карикатура или скица, но не беше и живопис. Беше ясно, че Мръсния Дейв я е направил набързо, но беше постигнал добротата на очите и леката насмешка в устата — като последен лъч в края на деня. А най-странното нещо беше, че жената изглеждаше позната на Сам.

— Това истинска личност ли е? — попита той Дейв.

Устата на Дейв се разтегна в усмивка.

— Това е Сара. Тя е чудесно момиче, господин Пийбълс. Ако не беше тя, това място щяха да са го затворили още преди пет години. Тя намира хора, които дават пари точно тогава, когато изглежда, че данъците са прекалено високи или че няма да можем да оправим къщата достатъчно, за да задоволим инспекторите по жилищата, когато дойдат. Тя нарича хората, които дават пари, ангели, но ангелът е самата тя. Нарекли сме къщата така заради Сара. Разбира се, когато Томи Сейнт Джон правеше табелата, написа част от нея погрешно, но имаше добри намерения. — Мръсния Дейв млъкна за момент и погледна плаката си. Без да вдига поглед, той добави: — Томи сега е мъртъв, разбира се. Умря тази зима. Черният му дроб фалира.

— О! — каза Сам и добави неловко. — Съжалявам.

— Не съжалявайте. Така му е по-добре.

— Кльопачка — възкликна Луки и стана. — Кльопачка! Няма ли малко проклета кльопачка! — Той поднесе плаката си на Дейв. Под оранжевите драсканици беше нарисувал чудовищна жена, чиито крака завършваха с перки на акула, които трябваше да представляват обувки. На едната й ръка беше закрепен безформен поднос, който като че ли беше отрупан със сини змии. С другата си ръка жената държеше някакъв цилиндричен кафяв предмет.

Дейв взе плаката от Луки и го разгледа.

— Това е добро, Луки.

Устните на Луки се разтегнаха в лъчезарна усмивка. Той посочи към кафявото нещо.

— Виж, Дейв! Тя носи проклетия локум!

— Разбира се. Много хубаво. Влез вътре и включи телевизора, ако искаш. Сега ще започне „Звездна писта“. Ти как си, Долф?

— Рисувам по-добре, когато съм накиснат — каза Рудолф и подаде плаката си на Дейв. На него беше нарисувана гигантска пилешка кълка с много мъже и жени, които стояха около нея и я гледаха. — Това е направено като фантазия — каза Рудолф на Сам. Говореше малко злобно.

— Харесва ми — каза Сам.

Истина беше. Плакатът на Рудолф му напомняше на карикатура в „Ню Йоркър“ — от онези, които понякога не се разбират, защото са твърде сюрреалистични.

— Добре. — Рудолф го разгледа внимателно. — Значи нямате четвърт долар?

— Не — каза Сам. Рудолф кимна.

— От една страна, това е добре — каза той. — Но, от друга страна, е страшно скапано. — Той влезе вътре след Луки и след малко през отворената врата се чу музиката на „Звездна писта“. Уилям Шатнър казваше на алкохолиците и на останките от „Улица Ангъл“, че мисията им е храбро да отидат там, където не е стъпвал човешки крак. Сам предположи, че няколко членове на компанията вече бяха вътре.

— На вечерите не идват много хора освен нашите момчета и някой от АА от града — каза Дейв, — но така поне имаме какво да правим. Луки вече доста трудно говори, освен когато рисува.

— Ти си ужасно добър — му каза Сам. — Наистина, Дейв. — Защо не… — Той спря.

— Защо не какво, господин Пийбълс? — вежливо попита Дейв. — Защо не използвам дясната си ръка, за да припечеля нещо? По същата причина, поради която нямам редовна работа. Докато бях зает да правя други неща, стана вече много късно.

Сам не можа да отвърне нищо.

— Все пак имам представа от тази работа. Знаете ли, че съм посещавал училището „Лоримар“ в Демойнс с пълна стипендия? Най-доброто художествено училище на Средния запад. Изхвърчах още в първия семестър. За пиене. Няма значение. Искате ли да влезете и да изпиете чаша кафе, господин Пийбълс? Да почакате малко? Може да се запознаете със Сара.

— Не, по-добре да се връщам. Имам да изпълнявам една поръчка.

Наистина имаше.

— Добре. Сигурен ли сте, че не ми се сърдите?

— Ни най-малко.

Дейв стана.

— В такъв случай аз трябва да вляза за малко — каза той. — Беше хубав ден, но вече става хладно. Пожелавам ви приятна вечер, господин Пийбълс.

— Благодаря — каза Сам, въпреки че се съмняваше, че точно тази събота вечер ще е много приятна. Но майка му казваше и нещо друго: най-добрият начин да вземеш едно неприятно лекарство е да го глътнеш, колкото се може по-бързо. И той смяташе да направи точно това.

Тръгна обратно по стъпалата на „Улица Ангъл“, а Мръсния Дейв Дънкан влезе вътре.

2.

Сам почти стигна до колата си, но после направи завой към центъра за претопяване. Вървеше през обраслата с бурени пепелява земя към Камдън и Омаха. Червените лампи на пещите мигаха като умиращи звезди. Товарните влакове, кой знае защо, винаги го бяха карали да се чувства самотен и сега, след разговора си с Мръсния Дейв, той се почувства по-самотен от всякога. В малкото случаи, когато се беше срещал с Дейв, докато Дейв взимаше вестниците му, той му беше изглеждал веселяк, почти палячо. Тази вечер обаче беше надникнал зад грима му и това, което беше видял, го беше накарало да се почувства нещастен и безпомощен. Дейв беше пропаднал човек — спокоен, но напълно пропаднал, и използваше това, което очевидно беше немалък талант, за да рисува плакати за вечеря в църквата.

До центъра за претопяване можеше да се стигне само през цели зони от отпадъци — първо жълтеникави рекламни притурки, изпаднали от старите броеве на „Газет“, после скъсани найлонови торби за боклук и накрая цял астероиден пояс от счупени бутилки и смачкани консервени кутии. Капаците на малката дъсчена сграда бяха затворени. На табелата, която висеше на вратата, пишеше просто „ЗАТВОРЕНО“.

Сам запали цигара и тръгна обратно към колата си. Едва беше направил пет-шест крачки, когато видя на земята нещо познато. Вдигна го. Беше обложката на „Любими стихове на американския народ“. Върху нея имаше печат „СОБСТВЕНОСТ НА ОБЩЕСТВЕНАТА БИБЛИОТЕКА НА ДЖЪНКШЪН СИТИ“.

Сега вече знаеше със сигурност. Беше оставил книгите върху вестниците в кашона от „Джони Уокър“ и после ги беше забравил. Върху книгите беше оставял други вестници — от вторник, сряда и четвъртък. После в четвъртък сутринта беше дошъл Мръсния Дейв и беше изпразнил всичко това в найлоновия си чувал. Беше хвърлил чувала в количката си за пазар, количката за пазар беше дошла тук и сега бе останало само това — обложка на книга с татуиран върху нея размазан печат.

Сам остави обложката да литне от пръстите му и бавно тръгна към колата си. Имаше да изпълнява поръчка и излизаше, че ще трябва да я изпълни във времето за вечеря.

Изглежда му предстоеше да изпие още една горчива чаша.