Стивън Кинг
Библиотечна полиция (4)

1.

Имаше въодушевяващ успех.

Започна с две собствени адаптации на два анекдота от раздела „Как да ги предразположим“ от „Помагало за оратора“ — единия за фермер, който се опитал да пласира на едро собствената си продукция, а другия за продаване на замразени ястия на ескимоси и използва трети в средата (която наистина беше доста сухичка). Друг добър анекдот откри в подраздела „Как да ги спечелим“, започна да го подчертава, а после си спомни за Арделия Лорц и „Любими стихове на американския народ“. „Ще откриете, че слушателите ви, дори да забравят всичко друго, ще запомнят добре подбраните стихове“ — беше казала тя и Сам намери едно добро кратко стихотворение в раздела „Вдъхновение“ точно както тя го беше посъветвала.

Погледна надолу към обърнатите към него лица на колегите му ротарианци и каза:

— Опитах се да ви изложа някои от причините защо живея и работя в такъв малък град, какъвто е Джънкшън сити, и се надявам, че те поне имат някакъв смисъл. Ако не е така, то аз съм загазил здравата.

Тези думи бяха аплодирани с тътен от добродушен смях (и полъх на смесица от шотландско и американско уиски).

Сам обилно се потеше, но се чувстваше много добре и беше започнал да вярва, че ще се измъкне невредим от тази история. Микрофонът беше запищял само веднъж, никой не си беше излязъл, никой не беше хвърлил по него храна и имаше само няколко дюдюкания — при това добродушни.

— Мисля, че един поет, наречен Спенсър Майкъл Фрий е обобщил нещата, които се опитах да ви кажа, по-добре, отколкото аз бих могъл. Виждате ли, почти всичко, което се опитваме да продадем в нашите провинциални предприятия, може да се продава по-евтино в търговските центрове на големите градове и на уличните пазари в предградията. Тези места обичат да се хвалят, че в тях можеш да намериш едва ли не всички стоки и услуги, от които се нуждаеш, и да направиш икономия. И мисля, че са почти прави. Но все пак има едно нещо, което бизнесът в малкия град може да предложи и което уличните пазари и търговските центрове не могат, и то е нещото, за което господин Фрий говори в стихотворението си. То не е много дълго, но казва много. Чуйте го:

Най-важното на този свят

е допирът на твоята и моята ръка,

по-важно е от покрива, от хляба, от виното

и винаги ще е така —

защото покривът ненужен е след края на нощта

и хлябът ни добър е само ден,

но твоето докосване и твоят глас

завинаги ще пеят в мен.

Сам погледна към тях над текста си и за втори път през този ден с изненада откри, че за него всяка дума, която току-що беше казал, беше истина. Откри, че сърцето му изведнъж се изпълва с щастие и проста благодарност. Хубаво е да откриеш, че все още имаш сърце, че обикновените грижи на обикновените дни не са го износили, но още по-добре е да откриеш, че то все още може да говори през устата ти.

— Ние, бизнесмените от малкия град, предлагаме това човешко докосване. От една страна, то не е много… но, от друга, това е почти всичко. Знам, че то винаги ще ме връща към нови дела. Искам да пожелая на първоначално избрания оратор Невероятния Джо — бързо възстановяване, искам да благодаря на Крейг Джонс за това, че ме помоли да го заместя, и искам да благодаря на всички вас за това, че слушахте толкова търпеливо отегчителните ми приказки. И така… благодаря за вниманието.

Аплодисментите започнаха още преди да завърши последното си изречение; увеличаваха се, докато прибираше няколкото страници текст, които Наоми беше написала на машина и които беше поправял целия следобед, и прераснаха в кресчендо, когато седна на мястото си, слисан от реакцията.

„Е, това е само от пиенето — каза си той. — Щяха да те аплодират, дори и ако им беше разказал как си успял да се откажеш от пушенето, след като си се срещнал с Исус Христос на рекламен коктейл.“

После всички започнаха да стават на крака и той си помисли, че сигурно е говорил твърде дълго, щом като толкова бързат да излязат. Но те продължиха да аплодират и тогава той видя, че и Крейг Джонс му маха с ръце. След миг Сам разбра. Крейг го караше да се изправи и да се поклони.

Той завъртя показалец до слепоочието си: „Ти си се побъркал!“

Крейг поклати глава настойчиво и така енергично заразмахва ръце, че заприлича на евангелистки проповедник, който подканя вярващите да пеят по-високо.

Така че Сам се изправи и остана удивен — те наистина го поздравяваха с викове „ура“!

След няколко секунди Крейг се доближи до катедрата. Виковете престанаха чак когато той почука няколко пъти по микрофона — звучеше като че ли великански юмрук, увит в нещо меко, удря върху ковчег.

— Мисля, че всички сме съгласни — каза той, — че речта на Сам ни накара да забравим за жилавото пиле.

Това предизвика нов сърдечен взрив от аплодисменти.

Крейг се обърна към Сам:

— Ако знаех, че можеш да говориш така, Сами, щях да ангажирам първо теб!

Това предизвика нови ръкопляскания и свиркания. Преди да престанат, Крейг Джонс хвана ръката на Сам и започна рязко да я тръска нагоре-надолу.

— Беше страхотно! — извика Крейг. — Откъде я преписа, Сам?

— Не съм я преписал — отвърна Сам. Почувства топлина в бузите си и въпреки че преди да започне да говори беше изпил само един джин с тоник (при това разреден), се почувства малко пиян. — Моя си е. Взех две книги от библиотеката и те ми помогнаха.

Около тях се събраха и други ротарианци — ръката на Сам беше разтърсвана отново и отново. Той започна да се чувства като градска помпа по време на лятна суша.

— Страхотно! — извика някой в ухото му. Сам се обърна към гласа и видя, че той принадлежи на Франк Стивънс — същия, който беше поел поста на ръководителя на транспортния профсъюз, когато онзи беше обвинен в длъжностно престъпление. — Трябва да я запишем на касета, можем да я продаваме! По дяволите, страшно добра реч, Сам!

— Трябва да я разпространим! — каза Руди Пърлман. Кръглото му лице беше зачервено и потно. — Щях да се разплача! Сериозно, за Бога! Откъде намери тези стихове?

— В библиотеката — каза Сам. Все още се чувстваше слисан… но облекчението му, че всичко бе свършило, постепенно се заменяше от някаква предпазлива радост. Помисли си, че трябва да даде премия на Наоми. — От една книга, която се нарича…

Но преди да успее да каже на Руди как се нарича книгата, Брус Енгалс вече го беше хванал под ръка и го водеше към бара.

— Най-добрата реч, която съм чул в този глупав клуб за две години, по дяволите! — възкликна Брус. — А може би от пет! И без това, на кого му трябва проклетият акробат? Дай да те почерпя едно, Сам! По дяволите, може и две!

2.

Преди да успее да си отиде, Сам изпи общо шест питиета — все почерпки — и завърши вечерта на триумфа си, като повърна върху собствената си изтривалка с надпис „ДОБРЕ ДОШЛИ“, веднага след като Крейг Джонс го остави пред къщата му на авеню „Келтън“. Когато стомахът му избухна, Сам се опитваше да напъха ключа си в ключалката на външната врата — не беше лесно, защото му изглеждаше, че има три ключалки и четири ключа — и просто не му остана време да се облекчи в храстите до стъпалата. Така че, когато най-после успя да отвори вратата, той просто вдигна изтривалката „ДОБРЕ ДОШЛИ“ (внимателно я придържаше от двете страни, така че повърнатото да остане в средата) и я изля настрана.

За да се съвземе, изпи чаша кафе, но докато я пиеше, телефонът иззвъня два пъти. Още поздравления. Второто позвъняване беше от Елмър Баскин, който дори не беше дошъл. Почувства се като Джуди Гарлънд в „Ражда се звезда“, но беше трудно да се радва на това чувство, докато стомахът му още се бунтуваше, а главата му започваше да го наказва за прекалената доза удоволствия.

Сам включи автоматичния телефонен секретар в дневната, който щеше да отбива всички по-нататъшни обаждания, после се качи в спалнята си, изключи телефона до леглото си, взе два аспирина, съблече се и си легна.

Бързо започна да се унася — беше изморен като след бомбардировка, — но преди да заспи, имаше време да си помисли: „Повечето от това дължа на Наоми… и на онази неприятна жена от библиотеката — Хорст, Борщ, или както там й беше името. Може би трябва да дам премия и на нея.“

Чу как телефонът долу зазвъня и после телефонният секретар го прекъсна.

„Браво — помисли си в просъница Сам. — Изпълнявай си задълженията — искам да кажа, нали все пак затова съм те купил?“

После потъна в мрак и не помнеше нищо до десет часа сутринта в събота.

3.

Върна се към земния живот с болки в стомаха и леко главоболие, но можеше да бъде и по-зле. Съжаляваше за изтривалката „ДОБРЕ ДОШЛИ“, но се радваше, че беше разтоварил поне малко от изпитото — иначе главата му щеше да го боли много повече. Стоя десет минути под душа, без да прави почти никакви движения, после се изсуши, облече се и слезе долу с хавлия, увита около главата. Червената лампичка на телефонния секретар мигаше. Когато натисна бутона за прослушване, лентата се превъртя само малко — явно позвъняването, което беше чул точно на заспиване, беше било последно. Би-ип!

— Ало, Сам. — Сам натисна клавиша за пауза и отви хавлията от главата си. Беше женски глас и той го познаваше. Чий? — Чух, че речта ви е имала голям успех. Много се радвам за вас.

Осъзна, че беше библиотекарката Лорц.

„Как е намерила номера ми?“ — Ама, разбира се, за тази цел си има телефонен указател… а и той го беше записал на читателския си картон, нали? Да. Без да може да обясни точно защо, по гърба му преминаха тръпки.

— Непременно да върнете взетите книги до шести април — продължи тя и после добави лукаво: — Не забравяйте Библиотечния полицай.

Чу се звукът от прекъсване на връзката. Светна лампичката „ВСИЧКИ СЪОБЩЕНИЯ ПРОСЛУШАНИ“.

— Голяма кучка си, а, любезна госпожице — каза Сам, обърнат към празната къща. После отиде до кухнята да си препече малко хляб.

4.

В петък сутринта, една седмица след триумфалния дебют на Сам като оратор, в десет часа влезе Наоми и Сам й подаде продълговат бял плик, на който беше написано името й.

— Какво е това? — попита с подозрение Наоми, докато си сваляше пелерината. Навън валеше силно — продължителен и мрачен пролетен дъжд. — Отвори го и виж.

Тя го отвори. Беше благодарствена картичка. В нея имаше банкнота с лика на Ендрю Джаксън.

— Двайсет долара! — Тя го погледна с още по-голямо подозрение. — Защо?

— Защото ме спаси от провал, като ме изпрати в библиотеката — каза Сам. — Речта мина много добре, Наоми. Мисля, че няма да е пресилено да се каже, че беше направо голям удар. Щях да сложа петдесет, но мисля, че не би ги приела.

Сега тя разбра и очевидно беше доволна, но все пак се опита да върне парите.

— Радвам се, че е станало добре, Сам, но не мога да взема па…

— Можеш — каза той — и ще ги вземеш. Ако работеше за мене като търговски агент, би взимала комисионна, нали?

— Едва ли. Никога не бих могла да продам нещо. Когато бях скаут, единственият човек, който купуваше бисквити от мен, беше майка ми.

— Наоми! Мило мое момиче. Не, не бъди нервна и притеснена. Нямам намерение да ти се натискам. Свършихме с всичко това преди две години.

— Разбира се, че свършихме — съгласи се Наоми, но все още изглеждаше нервна и направи проверка дали пътят й за отстъпление към вратата е чист.

— Разбираш ли, след онази проклета реч съм продал две къщи и съм написал застраховки за повече от двеста хиляди долара? Наистина повечето са застраховки на цели групи с голямо намаление и ниска комисионна, но все пак всичко това прави сума като за нова кола. Ако не вземеш тази двайсетачка, ще се почувствам като лайно.

— Сам, моля те! — каза тя. Изглеждаше шокирана. Наоми беше ревностна баптистка. Тя и майка й ходеха в една малка църква в Провърбия, която беше почти толкова паянтова, колкото и къщата, в която живееха. Той знаеше за това — беше я посещавал веднъж. Но му стана приятно да види, че и тя изглежда доволна… и малко по-спокойна.

През лятото на 1988 Сам беше ходил два пъти на среща с Наоми. На втората среща направи опит за интимност. Беше толкова почтен, колкото беше възможно, но все пак си беше опит. Не се получи нищо — оказа се, че Наоми е толкова добра в отбраната, че можеше да играе защитник в отбора на „Денвър Бронкос“. Не че не го харесвала, обясни тя, просто била решила, че между тях двамата никога нямало да се получи нещо такова. Сам се разсърди и я попита защо не. Наоми само поклати глава. „Някои неща са трудни за обясняване, Сам, но това не ги прави по-малко верни. Просто никога няма да стане. Повярвай ми, просто не е възможно.“ И това беше всичко, което можа да измъкне от нея.

— Съжалявам, че казах „лайно“, Наоми — й каза той сега. Говореше смирено, макар че някак си не беше уверен, че Наоми е дори наполовина толкова горда, колкото искаше да изглежда. — Това, което искам да кажа, че ако не вземеш тези двайсет долара, ще се почувствам като „ако“.

Тя пъхна банкнотата в портмонето си и направи усилие да го погледне с израз на надуто достойнство. Почти успя да го направи… но ъгълчетата на устата й леко трепереха.

— Ето. Доволен ли си?

— Съжалявам, че не ти дадох петдесет — каза той. — Щеше ли да вземеш петдесет, Оми?

— Не — каза тя. — И моля те, не ме наричай Оми. Знаеш, че не обичам.

— Извинявай.

— Извинението се приема. Сега защо просто не сменим темата?

— Добре — охотно се съгласи Сам.

— Чух няколко души да казват, че речта ти била добра. Крейг Джонс направо полудял по нея. Наистина ли мислиш, че това е причината работите ти да тръгнат по-добре?

— Наистина. Понякога става точно така. Смешно, но е вярно. Кривата на продажбите направо подскочи тази седмица. Ще спадне отново, разбира се, но мисля, че няма да спадне чак до старото ниво. Ако новите клиенти харесат начина, по който работя — а ми се ще да вярвам, че ще стане така, — ще се получи нарастване.

Сам се облегна на стола си, сплете ръце зад врата си и замислено погледна към тавана.

— Когато Крейг Джонс се обади и ми натресе това нещо, бях готов да го застрелям. Не преувеличавам, Наоми.

— Да — каза тя. — Приличаше на човек, който се е отровил с гъби.

— Така ли? — разсмя се той. — Да, сигурно е било така. Смешно е как се нареждат нещата понякога — най-чист късмет. Ако има Бог, понякога ти става чудно как Той е завинтил всички винтчета в голямата машина, преди да я пусне да работи.

Очакваше Наоми да му се разсърди за непочтителността (нямаше да бъде за пръв път), но днес тя не прие гамбита. Вместо това каза:

— Ако книгите, които си взел от библиотеката, са те избавили, значи късметът ти е бил по-голям, отколкото предполагаш. В петък обикновено не отварят преди пет часа. Исках да ти го кажа още тогава, но забравих.

— Нима?

— Сигурно си намерил господин Прайс да попълва документите си или нещо подобно.

— Прайс? — попита Сам. — Искаш да кажеш господин Пекъм? Чистачът, който чете вестник?

Наоми поклати глава.

— Единственият Пекъм, за когото съм чувала тук, беше старият Еди Пекъм, но той умря преди много години. Говоря за господин Прайс. Библиотекаря. — Тя гледаше Сам като че ли той беше най-тъпият човек на земята… или поне в Джънкшън сити, щата Айова. — Висок човек? Слаб? Към петдесетте?

— Нищо подобно — каза Сам. — Намерих една дама на име Лорц. Ниска, пухкава, някъде около възрастта, на която жените се привързват трайно към яркозеления полиестер.

На лицето на Наоми се смениха различни изражения — след изненадата последва подозрение; след подозрението — нещо като леко раздразнение, примесено с удивление. Тази поредица от изражения почти винаги показва едно и също — някой започва да осъзнава, че е мръднал. При по-нормални обстоятелства Сам би се позамислил за това, но той беше се занимавал с много сделки през цялата седмица и имаше много документи за попълване. Половината от съзнанието му вече се подготвяше за работата по тях.

— О! — каза Наоми и се засмя. — Госпожица Лорц, така ли? Трябва да е било забавно.

— Тя наистина е особена — каза Сам.

— Има си хас — съгласи се Наоми. — Всъщност тя е абсолютно…

Ако беше довършила това, което беше започнала да казва, вероятно доста щеше да стресне Сам Пийбълс, но късметът (както той току-що беше отбелязал) играе абсурдно голяма роля в човешките работи — и сега се намеси късметът.

Иззвъня телефонът.

Беше Бърт Айвърсън — духовният водач на малобройното племе на юристите от Джънкшън сити. Искаше да поговорят за наистина огромна застрахователна сделка — новия медицински център, с обикновена групова застраховка, все още на етапа на планирането, но нали знаеш колко голямо може да излезе това, Сам — и в момента, в който Сам отново се обърна към Наоми, мислите за Лорц напълно бяха напуснали ума му. Разбира се, че знаеше колко голямо може да излезе — можеше дори да му даде в ръцете кормилото на онзи „Мерцедес-Бенц“. И той наистина не искаше да мисли до каква степен тази щастлива съдба можеше да се дължи на онази малка глупава реч.

Наоми наистина помисли, че е мръднала — тя отлично знаеше коя е Арделия Лорц и мислеше, че и Сам трябва да знае. Все пак тази жена беше в центъра на най-неприятната случка в Джънкшън сити през последните двайсет години… а може би и от Втората световна война насам, когато синът на Могинсови се беше върнал у дома от Тихия океан съвсем откачил и беше избил цялото си семейство, а после беше опрял дулото на армейския си пистолет в дясното ухо и беше се погрижил и за себе си. Айра Могинс беше направил това много преди Наоми да се роди. Тя не осъзна, че и приключението на Арделия се беше случило много преди Сам да дойде в Джънкшън сити.

Както и да е, всичко това вече беше излязло от ума й и когато Сам затвори телефона, тя се опитваше да реши проблема, дали да си избере за вечеря лазаня от ресторанта на Стоуфър, или да изяде нещо в диетичния ресторант. Сам продължи да диктува писма до дванайсет часа, после попита Наоми дали не би искала да дойде с него да хапнат на обяд в „Маккена“. Наоми отказа, защото щяла да се върне при майка си, която била отпаднала много през зимата. Не каза нищо повече за Арделия Лорц. През този ден.