Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Firestarter, 1980 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Вихра Манова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 156 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://sfbg.us
Издание:
ПОДПАЛВАЧКАТА. ЧАСТ І. 1995. Изд. Плеяда, София. Поредица Стивън Кинг, №18 Роман. Превод: от англ. Вихра МАНОВА [Firestarter / Stephen KING]. Предговор: Емануел ИКОНОМОВ. ІІ осъвременено изд. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 301. Цена: 98.00 лв. ISBN: 954-409-120-3.
ПОДПАЛВАЧКАТА. ЧАСТ ІІ. 1995. Изд. Плеяда, София. Поредица Стивън Кинг, №18 Роман. Превод: от англ. Вихра МАНОВА [Firestarter / Stephen KING]. Предговор: Емануел ИКОНОМОВ. ІІ осъвременено изд. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 287. Цена: 98.00 лв. ISBN: 954-409-121-1.
Първото издание е на изд. Народна култура от 1989 и е със заглавие „Живата факла“; в 1 книга
История
- — Корекция
- — Добавяне на анотация (пратена от meduza)
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Подпалвачката от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Подпалвачката | |
Firestarter | |
![]() | |
Автор | Стивън Кинг |
---|---|
Първо издание | 29 септември 1980 г. САЩ |
Издателство | Viking Press |
Оригинален език | английски |
Жанр | хорър, научна фантастика, трилър |
ISBN | ISBN 0451167805 |
Подпалвачката в Общомедия |
„Подпалвачката“ (на английски: Firestarter) е роман, написан от Стивън Кинг. По книгата е направен и филм, носещ същото име – „Подпалвачката“. Главната роля, на малката Чарли, изпълнява Дрю Баримор.
Сюжет
Анди и Вики се запознават по време на експеримент, носещ кодовото име „Серия 6“. Те двамата, както и всички взели участие в експеримента, получават свръхестествени сили. Анди може да „тласка“ хората, а Вики владее „телепатия“, с която чете мислите на другите. Силите им не са неограничени, но им се ражда дъщеря, Чарли, която наследява способностите и на двамата, но с по-голяма сила — пирокинеза. Останалите участници в експеримента умират по някакъв повод – едни са убити, други се самоубиват. Остава семейството МагГий с малката Чарли. Те са издирвани от „Арсенала“, които искат да изучат и овладеят способностите им. Майката е убита, а детето – отвлечено. Бащата успява да овладее ситуацията, но не за дълго.
5
Коридорът пред стаята на Анди беше широк и покрит с плочки. Осветлението бе приглушено. Недалеч имаше комуникационен или компютърен център: влизаха хора с перфокарти и излизаха с листинги. Чуваше се жужене от леки машини.
Млад мъж със спортно сако конфекция — отличителния белег на правителствения агент — се размотаваше пред вратата на андиевия апартамент. Под мишницата му имаше издутина. Агентът беше част от стандартната процедура на действие и щом отминеха с Пайнчът, щеше да се лепне зад тях да ги наблюдава, но без да ги слуша. Анди смяташе, че той няма да му пречи. Агентът ги последва още по пътя към асансьора. Сърцебиенето на Анди вече беше толкова силно, сякаш разлюляваше целия му гръден кош. Но без да се издава, той внимателно наблюдаваше. Имаше около десетина ненадписани врати. Някои от тях бе виждал отворени при други минавания по този коридор — малка специализирана библиотека, стая за вадене на фотокопия, — но за повечето нямаше никаква представа. Точно в този момент Чарли можеше да е зад някоя от тях… или в някоя съвсем друга част на къщата.
Качиха се в асансьора, който беше достатъчно голям, за да побира болнична носилка. Пайнчът извади ключ, пъхна го в съответния отвор и натисна един от ненадписаните бутони. Вратите се затвориха и асансьорът плавно тръгна нагоре. Агентът на Арсенала се облегна на задната стена на клетката. Анди стоеше, бръкнал в джобовете на своите „Лий Райдърс“, с лека, празна усмивка на лицето.
Вратите на асансьора се отвориха към помещение, което някога е било бална зала. Подът беше от полиран дъбов паркет. На отсрещната стена на просторната зала едно спираловидно стълбище се виеше грациозно към горното ниво. Вляво големи френски прозорци водеха към слънчева тераса с алпинеум. Отдясно, където две тежки дъбови врати стояха полуотворени, се носеше тракането на пишещи машини. Там се отхвърляха днешните две бали канцеларска работа.
А отвсякъде идваше миризма на свежи цветя.
Пайнчът го поведе през слънчевата бална зала и както винаги Анди спомена покрития с паркет под, сякаш никога преди не го бе забелязвал. Минаха през френските прозорци и агентът на Арсенала ги последва. Беше много топло и влажно. Из въздуха унесено жужаха пчели. Отвъд алпинеума имаше хортензии, форзиции и рододендронови храсти. Сенокосачките бръмчаха по безкрайните си обиколки. Анди вдигна лице към слънцето с благодарност, която не беше престорена.
— Как се чувстваш, Анди? — попита Пайнчът.
— Добре. Добре.
— Знаеш ли, че си тук вече близо половин година? — подхвърли Пайнчът с удивения тон на „не е ли чудно как минава времето, когато си прекарваш добре“. Завиха надясно, по една от чакълените пътеки. В неподвижния въздух висеше миризма на орлови нокти и лаврово дърво. На отсрещната страна на езерцето, близо до другата къща, два коня се носеха в лек галоп.
— Толкова много ли?
— Да, доста време е — ухили се Пайнчът. — И ние решихме, че силата ти е… намаляла, Анди. Всъщност сам знаеш, че изобщо не сме имали някакви видими резултати.
— Ами, като ме държите през цялото време упоен — укори го Анди. — Как мога да дам максимума от себе си в това състояние.
Пайнчът се прокашля, но не изтъкна, че Анди беше без всякакви наркотици през първите серии от опити, пък и те бяха безплодни.
— Мисълта ми е, че дадох всичко от себе си, доктор Пайнчът. Опитах се.
— Да, да. Разбира се. И ние смятаме… тоест аз смятам, че заслужаваш почивка. Е, Арсенала разполага с една малка база в Мауи, на Хаваите, Анди. А аз съвсем скоро ще пиша шестмесечния си доклад. Какво ще кажеш — Пайнчът разчекна устни докрай и се ухили като водещ на телевизионно състезание, а гласът му доби тона на човек, готвещ се да предложи невероятно удоволствие на дете, — какво ще кажеш да те изпратим там за известно време?
А известното време ще бъде две години, помисли си Анди. Може и пет. Ще го държат под око да не би способността му за хипнотично внушение да се възвърне, а може би като резервен коз, ако възникне някое непредвидено затруднение с Чарли. Но накрая без съмнение ще има катастрофа или свръхдоза наркотик, или „самоубийство“. За Арсенала той ще се превърне в завършен случай.
— Ще продължавам ли да си получавам хапчетата? — попита Анди.
— О, разбира се.
— Хаваите… — размечта се Анди. После се озърна, стараейки се да си придаде израз на глупаво лукавство. — Вероятно доктор Хокстетър няма да ме пусне. Той не ме обича. Сигурен съм.
— О, обича те — увери го Пайнчът. — Наистина те обича, Анди. И във всеки случай ти си моя рожба, не на доктор Хокстетър. Уверявам те, че той ще се вслуша в съвета ми.
— Но ти още не си написал отчета си върху случая.
— Да, мислех първо да говоря с теб. Но наистина одобрението на Хокстетър е само формалност.
— Още една серия опити може да се окаже полезна — измърмори Анди и леко тласна. — Просто за всеки случай.
Изведнъж погледът на Пайнчът се зарея из околността. Усмивката му потрепна, примеси се с удивление и изчезна. Сега Пайнчът приличаше на упоен и тази мисъл достави на Анди злобно задоволство. Сред цветята бръмчаха пчели. Из въздуха се носеше тежкият и пресищащ аромат на прясно окосена трева.
— Когато пишеш доклада си, предложи още една серия опити — повтори Анди.
Очите на Пайнчът се проясниха. Усмивката му се възвърна непокътната.
— Разбира се, тази работа с Хаваите си е само между нас засега. Когато пиша доклада си, ще предложа още една серия опити. Смятам, че може да се окаже полезна. Просто за всеки случай, нали разбираш.
— Но след това ще мога ли да отида на Хаваите?
— Да. След това.
— А още една серия опити ще отнеме към три месеца ли?
— Да, около три месеца — грейна одобрително Пайнчът, като че ли Анди беше отговорил за отличен.
Вече се приближаваха към езерцето. По огледалната му повърхност лениво плуваха патици. Анди и Пайнчът спряха на брега. Зад тях агентът със спортното сако наблюдаваше как мъж и жена на средна възраст галопират един до друг от другата страна на водата. Отраженията им се разчупваха само от дългото гладко плъзване на някоя от белите патици. Анди си помисли, че двойката изглежда мрачна като реклама за застраховка по пощата, реклама, която редовно изпада от неделния вестник в скута или… в кафето ви.
В главата му запулсира лека болка. Съвсем поносима. Но в нервността си той за малко не тласна Пайнчът много по-силно от необходимото, а агентът зад тях можеше да забележи резултатите. Макар да не даваше вид, че ги наблюдава, Анди не се заблуждаваше.
— Поразкажи ми нещо за пътищата и околността — пошепна той на Пайнчът и пак го тласна лекичко. От различни откъслечни разговори беше дочул, че не са кой знае колко далеч от Вашингтон, но и съвсем не са така близо, както оперативната база на ЦРУ в Лангли. Нищо повече не знаеше.
— Много е красиво тук — рече замечтано Пайнчът, — откакто запълниха дупките.
— Да, приятно е — отвърна Анди и потъна в мълчание. Понякога един тласък можеше да задейства почти хипнотична следа в паметта — обикновено чрез някоя неясна асоциация — и не беше разумно да го прекъсва, каквото и да каже. Инак можеше да предизвика ехо, а ехото да се превърне в рикошет, а рикошетът да доведе до… ами почти до всичко. Това се случи на един от неговите срамежливи чиновници и Анди здравата се изплаши. Всичко се оправи тогава, но ако сега приятелят Пайнчът започнеше изведнъж да пищи от ужас, можеше да стане всичко друго, но не и нещата да се оправят.
— На жена ми страшно й харесва — продължи Пайнчът със същия замечтан глас.
— Какво? — попита Анди. — Какво й харесва?
— Новата й боклукомелачка. Тя е много…
Той се унесе.
— Много красива — подсказа Анди. Човекът в спортното сако беше дошъл много по-близо и Анди усети как го избива ситна пот над горната устна.
— Много красива — съгласи се Пайнчът и зарея поглед към езерцето.
Агентът на Арсенала се приближи още и Анди реши, че може да се наложи да рискува с още един тласък… съвсем лекичък. Пайнчът стоеше до него като телевизор с изгорял кинескоп.
Агентът вдигна малко парченце дърво и го хвърли във водата. То леко цопна и образува блещукащи разширяващи се кръгове. Очите на Пайнчът потрепнаха.
— Местността наоколо е много красива — заразказва той. — Доста хълмиста, нали разбираш. Хубава е за езда. Жена ми и аз яздим веднъж седмично, ако успеем да се измъкнем. Даун е най-близкото градче на запад… всъщност на югозапад. Приятно малко градче. Даун е на Магистрала 301, а Гетър е най-близкото градче на изток.
— Гетър на магистрала ли е?
— Не, на обикновен малък път.
— Къде води Магистрала 301? След Даун?
— Ами чак до Вашингтон, ако тръгнеш на север. И почти до Ричмънд на юг.
Анди вече искаше да попита за Чарли, беше запланувал да попита за Чарли, но реакцията на Пайнчът го поизплаши. Неговите асоциации със съпруга, дупки, красиво и — много странно! — боклукомелачка бяха особени и доста обезпокоителни. Възможно бе Пайнчът, макар и податлив, съвсем да не е добър обект. Възможно бе в някакво отношение психиката на Пайнчът да е разклатена — и дявол знае какви стихии да бушуват под нормалния му външен вид. Тласкането на хора с разклатена психика можеше да доведе до какви ли не непредвидими резултати. Ако не беше агентът зад тях, би могъл въпреки всичко да опита (след толкова преживявания той не чувстваше особени угризения на съвестта, че ще разбърка главата на Хърман Пайнчът), но сега се страхуваше да го направи. Един психиатър, разполагащ с тласъка, може да е велик дар за човечеството… но Анди не беше лекар.
Може и да бе глупаво да прави такива изводи от една-единствена изплувала от паметта асоциация: беше се случвало с доста хора, а много малко от тях проявяваха странности. Но той нямаше доверие в Пайнчът. Пайнчът твърде много се хилеше.
Внезапно откъм някакъв дълбок кладенец в подсъзнанието му долетя студен, кръвожаден глас: „Кажи му да си иде вкъщи и да се самоубие. После го тласни. Тласни го силно.“
Анди отхвърли мисълта, ужасен и отвратен.
— Е — огледа се ухилен Пайнчът, — ще се връщаме ли?
— Разбира се — отговори Анди.
И така, беше започнал. Но все още бе в пълно неведение относно Чарли.