Стивън Кинг
Подпалвачката (21)

21

Три минути по-късно Чарли сънливо се облягаше на него, докато той наблюдаваше как Джим Полсън изкачи алеята към един затворен ресторант, обърна пикапа и се насочи обратно покрай тях към междущатския път. Анди махна. Полсън също. Стар пикап форд, с нарисувани отстрани джинове, велики везири и един тайнствен летящ килим от „Хиляда и една нощ“. „Надявам се Калифорния да е добра към теб, момко“ — помисли си Анди и двамата с Чарли закрачиха към мотел „Слъмбърланд“.

— Искам да ме чакаш скрита отвън — поръча Анди. — Разбра ли?

— Разбрах, тате — много сънливо.

Той я остави край вечнозелените храсти, продължи към администрацията и позвъни на нощния звънец. След около две минути се появи мъж на средна възраст, по хавлия, който си лъскаше очилата. Той отвори вратата и безмълвно пусна Анди вътре.

— Дали ще може да получа крайния номер в лявото крило? — подхвана Анди. — Там паркирах.

— По това време на годината можете да получите цялото западно крило, ако пожелаете — ухили се нощният администратор и в устата му грейнаха златни коронки. Той подаде на Анди бланка и химикалка с търговска реклама. Отвън мина кола — мълчаливи фарове, които блеснаха и изчезнаха.

Анди подписа бланката Брус Розъл. Брус караше вега, 1978-а, нюйоркска регистрация ЛМС 240. Той се вгледа за миг в графата за месторабота и тогава, в проблясък на вдъхновение (доколкото позволяваше болната му глава), написа „Обединена американска компания за автомати“. И под формата на заплащане отбеляза: „в брой“. Отвън мина друга кола.

Администраторът парафира бланката и я прибра.

— Седемнайсет долара и петдесет цента.

— Имате ли нещо против да ви платя с дребни? — попита Анди. — Не успях да ги сменя и разнасям десет кила метал. Така да ги мразя тези обиколки из провинцията.

— Нямам нищо против. И те се харчат толкова лесно.

— Благодаря.

Анди бръкна в джоба на якето си, избута с пръсти встрани петдоларовата банкнота и извади пълна шепа четвъртинки, десетачета и петачета. Преброи четиринайсет долара, извади още малко монети и допълни остатъка. Чиновникът ги подреждаше в спретнати купчинки и ги помиташе към съответните отделения в касата.

— Слушай! — затвори чекмеджето той и с надежда погледна към Анди. — Ще ти отбия пет долара от сметката за стаята, ако можеш да ми оправиш автомата за цигари. От една седмица не работи.

Анди отиде до автомата в ъгъла, престори се, че го оглежда, и се върна обратно.

— Не е от нашите марки — извини се той.

— Пфу, жалко. Добре. Лека нощ, приятелю. Ще намериш допълнително одеяло на рафта в гардероба, ако ти потрябва.

— Добре.

Той излезе навън. Ушите му забучаха от хрущенето на чакъла под краката му, сякаш дъвчеше каменно жито. Стигна до вечнозелените храсти, където бе оставил Чарли, но не я намери.

— Чарли?

Никакъв отговор. Той прехвърли ключа за стаята от едната ръка в другата. Дланите му внезапно се бяха изпотили.

— Чарли?

Все още никакъв отговор. Той се замисли и взе да му се струва, че колата, която мина, докато попълваше регистрационната бланка, бе намалила скорост. Може да е била зелената кола.

Ударите на сърцето му зачестиха, запращайки болезнени трусове към черепа му. Опита се да помисли какво ще прави, ако Чарли е изчезнала, но главоболието не му позволи. Той…

Откъм дълбините на храсталака долетя тихо, мъркащо похъркване. Звук, който Анди много добре познаваше. Той се хвърли към него, изпод обувките му изхвърча чакъл. Острите клонки на вечнозелените храсти одраскаха краката му и закачиха кадифеното му яке.

Чарли лежеше на една страна, до самата морава на мотела, със свити до брадичката колене и ръце между тях. Спеше дълбоко. Анди остана за миг със затворени очи, а след това я разтърси, за да я събуди, както се надяваше, за последен път тази нощ. Тази дълга, безкрайна нощ.

Клепачите й затрептяха и тя погледна към него.

— Тате? — изломоти неясно, все още полузаспала. — Аз се скрих, както ми поръча.

— Зная, миличка, зная. Хайде. Отиваме да си легнем.