Стивън Кинг
Подпалвачката (15)

15

— Тате! — изпищя Чарли.

Светът се завъртя бясно пред очите на Анди. Неоновите лампи край Северния път се озоваха отдолу, а земята отгоре и той политна. После се стовари седнал и се пързулна по насипа като дете на шейна. Чарли беше пред него и безпомощно се премяташе ли, премяташе.

О, не! Тя се търкаля право към колите…

— Чарли! — извика той дрезгаво, наранявайки гърлото и главата си. — Внимавай!

В следния миг тя бе долу, свита върху лентата за спиране, обляна от безчувствената светлина на минаваща кола, разплакана. Той се изтърси до нея след секунди и болката го простреля като снаряд през целия гръбнак до главата. Пред очите му всичко се раздвои и разтрои, след което постепенно започна да се успокоява.

Чарли седеше свита, заровила в шепи лице.

— Чарли — докосна я той по ръката. — Всичко е наред, мило.

— Иска ми се наистина да бях паднала сред колите! — извика тя със звънък и изпълнен със самоотвращение глас, който накара сърцето на Анди да се преобърне в гърдите му. — Заслужавам си го, задето подпалих онзи човек!

— Шшт. Не бива да мислиш повече за това, Чарли.

Той я прегърна. Край тях профучаваха коли. Всяка една можеше да бъде полицейска и да сложи край на бягството им. В този момент щяха да почувстват едва ли не облекчение.

Риданията на детето постепенно утихнаха. Състоянието им, съзнаваше бащата, се дължи донякъде на чиста умора. Същата умора, която бе влошила главоболието му до точката на пищене и му носеше този нежелан поток от спомени. Само да можеха да се доберат до някакъв подслон и да легнат…

— Можеш ли да се изправиш, Чарли?

Тя бавно стана на крака и избърса последните си сълзи. Лицето й светеше като бледа месечинка в мрака. Загледан в нея, той усети да го пронизва остро чувство за вина. Сега тя трябваше да си е в леглото и да спи добре завита в някоя къща с намаляващ заем за изплащане, гушнала плюшено мече, готова на следващата сутрин да се върне в училище и да води битка за Бог, родина и втори клас. А вместо това стоеше като беглец край някакво шосе в горната част на щата Ню Йорк, в един и петнайсет след полунощ и се чувстваше виновна заради нещо, наследено от майка й и баща й — нещо, в което тя самата нямаше повече участие, отколкото в избора на ясносиния цвят на очите си. Как може да се обясни на едно седемгодишно момиченце, че веднъж, преди години, мама и татко имали нужда от по двеста долара и хората, с които говорили, ги излъгали, че всичко ще бъде наред?

— Ще се опитаме да спрем нещо — каза Анди, без да е сигурен дали обгърна с ръка раменете й, за да я подкрепи морално или за да се подпре самият той. — Ще стигнем до някой хотел или мотел и ще се наспим. След това ще мислим какво да правим по-нататък. Става ли?

Чарли равнодушно кимна.

— Добре.

Той вдигна палец. Шофьорите профучаваха, без да му обръщат внимание, а на по-малко от три километра зелената кола отново бе поела пътя си. Анди не подозираше нищо: измъченият му мозък се бе върнал отново към онази вечер с Вики, в ректората. Стояха пред една от общите спални; той я бе изпратил дотам, вкусвайки отново устните й на стъпалото пред големите двойни врати, а тя колебливо бе обвила ръце около врата му; това момиче, което все още бе девствено. Бяха млади тогава, Господи, млади бяха.

Колите фучаха край тях, косата на Чарли се вдигаше и падаше всеки път от течението и той си спомни останалото, случило се през онази вечер преди дванайсет години.