Стивън Кинг
Подпалвачката (43)

12

— Нищо не разбирам — заяви Норма. — Боби… Чарли… опитай да се успокоиш.

— Не можете да разберете — изстена задавено Чарли. Ърв се стресна от вида й. Лицето й бе като на заек, хванат в примка. Тя се измъкна от прегръдката на Норма и изтича към баща си, който сложи ръце върху раменете й. — Те се канят да те убият, татко!

— Какво?

— Ще те убият — повтори тя, вторачила невиждащи, замъглени от паниката очи. Устните й неистово потреперваха. — Трябва да бягаме. Трябва да…

Горещо. Прекалено горещо е тук.

Той погледна наляво. На стената между печката и мивката беше закачен стаен термометър, какъвто може да се купи по поръчка от каталог по пощата. В долния му край се хилеше пластмасово червено дяволче с вила, което бършеше потта от челото си. Под разцепените му копитца се мъдреше въпрос: „НЕ ТИ ЛИ Е ГОРЕЩО?“

Живакът в термометъра бавно се покачваше, един обвиняващ червен пръст.

— Да, точно това искат — нареждаше детето. — Да те убият, да те убият, както убиха мама, да бягаме, няма, няма да позволя това да се повтори, няма да позволя…

Гласът й се покачваше все по-нависоко. Покачваше се като живак в термометър.

— Чарли! Внимавай какво правиш!

Очите й леко е проясниха. Ърв и жена му застанаха един до друг.

— Ърв… какво…

Но Ърв, който забеляза погледа на Анди към термометъра, изведнъж повярва. Вътре вече беше горещо. Достатъчно горещо, за да се изпотиш. Живакът в термометъра беше стигнал до трийсет и три градуса.

— Господи Боже мой! — възкликна той дрезгаво. — Тя ли направи това, Франк?

Анди не му обърна внимание. Все още с ръце върху раменете на Чарли, той се взря в очите й.

— Чарли… смяташ ли, че е прекалено късно? Как ти се струва?

— Да. — По лицето на детето не бе останала капчица кръв. — Вече се качват по черния път. О, тате, страх ме е.

— Ти можеш да ги спреш, Чарли — прошепна бащата.

Тя погледна към него.

— Можеш — потвърди той.

— Но, тате… това е лошо. Зная, че е лошо. Може да ги убия.

— Да — съгласи се той. — Убиваш, за да не те убият. Може да се стигне дотам.

— Тогава не е ли лошо? — едва доловимо изрече тя.

— Лошо е — отсече Анди. — Не се самозалъгвай, че някога може да не е лошо. И не го прави, ако не можеш да го управляваш, Чарли. Дори и заради мен.

Те се гледаха, сключили погледи, Анди с уморени, кръвясали, изплашени очи, Чарли вторачена като хипнотизирана.

— Ако направя… нещо… пак ли ще ме обичаш?

Въпросът увисна помежду им, поклащайки се лениво.

— Чарли — увери я той. — Аз винаги ще те обичам. Каквото и да стане.

Ърв се приближи от прозореца към тях.

— Дължа ви едно голямо извинение. Цяла колона автомобили се изкачва по пътя. Ще се бия с вас, ако искате. Взех си пушката за елени.

Но той изглеждаше изплашен до смърт.

— Няма нужда от пушка — заяви Чарли, освободи се от ръцете на баща си и се запъти към задната врата. Сякаш допълнително смалено в плетения бял пуловер на Норма Мандърс, детето излезе навън.

След миг Анди се окопити и тръгна след дъщеря си. Стомахът му се беше вледенил, все едно бе изгълтал огромна порция сладолед на три хапки. Домакините останаха назад. Анди хвърли един последен поглед върху обърканото и изплашено лице на Ърв и в съзнанието му проблясна светкавична мисъл: „Друг път да знаеш да не качваш стопаджии!“

Двамата с Чарли стояха на верандата и гледаха как първата кола завива по дългата алея. Кокошките кудкудякаха и пляскаха с криле. В хамбара Шефи отново измуча командата си да дойде някой да я издои. Слабото октомврийско слънце огряваше залесените хребети и есеннокафявите поля на този малък градец в горната част на щата Ню Йорк. Бягаха от близо една година и Анди с учудване изпита странно чувство на облекчение заедно със слепия ужас. Той бе чувал, че при безизходица дори заекът понякога се обръща да посрещне лице в лице кучетата, възвърнал си някаква предишна, не толкова хрисима природа в мига, преди да бъде разкъсан на парчета.

Най-малкото бе прекрасно да не бягаш. Той стоеше до Чарли и слънчевата светлина се топеше върху русата й коса.

— О, татко — простена тя. — Краката ми треперят.

Той я прегърна през раменете и я притисна по-близо до себе си. Първата кола спря до дворната порта и двама мъже слязоха.