Иван Янев
История на спортен клуб на хора с увреждания „Витоша“ (15) (Софийски университет
2001–2007 г.)

1.3.3. Към Канада

В края на месец май и началото на месец юни отборът взе участие в друг турнир в София, организиран от столичния клуб „Средец“. Бяха поканени същите два отбора от Сърбия и Черна гора. За първи път отборът на „Витоша“ бе взел решение да участва, не за да се бори на всяка цена за поредната купа, а да се обиграе максимално добре като колектив. Така че на този турнир в основния състав бяха включени повече момчета, които до този момент са нямали възможност да играят по-дълго. И въпреки това отборът се представи повече от достойно, загуби срещата с единия сръбски отбор — „Напредък“ от Белград, което изпрати тима на второто място след него, но се видя, че отборът вече се чувства твърде стабилен и няма какво повече да научи в България.

Беше обявен новият състав на националния отбор, в който попаднаха пет момчета от „Витоша“ и всички се надяваха, че на този отбор ще се предоставят необходимите условия за качествена подготовка, за да се очаква и добро представяне на Световните игри за незрящи в Канада.

Набързо се проведоха две лагер-школи на твърде високо ниво като физическа подготовка и може би изтощиха момчетата непосредствено преди големия форум в Квебек, Канада.

Именно там за първи път от много години насам българските национални състезатели видяха колко много са изостанали в голбално отношение и разбраха, че трябва още много и системно да работят, ако искат да доближат нивото на своите колеги. Игрите бяха и квалификация за олимпийските игри в Атина, 2004 г. Тогава Държавата даде необходимия ресурс и за първи път от много години се сформира български национален отбор по голбал. Но за огромно съжаление отборът бе организиран по възможно най-непрофесионалния начин.

Най-напред със заминаването на българските момчета се ангажира министър Лучано, който лично декларира държавната подкрепа пред шефа на Българската параолимпийска асоциация Илия Лалов и пред председателя на най-силния голбален клуб в България „Витоша“ Иван Янев. Но както често става и тогава се получи на практика, че царят дава, а пъдарят не. Но въпреки всичко бяха стъкмени набързо през последния месец преди заминаването две лагер-школи. По-добрата школа се състоя в гр. Сопот, а куриозното бе, че имаше вопиюща нужда от голбални топки. Трябваше много да внимават националите с наличните топки, защото в цялата страна нямаше повече топки, а те като че ли нарочно се пукаха една след друга. Имаше реална опасност националите да останат без топки за тренировките. Залата в Сопот е много добра за подготовка, храната беше добра, но общежитието, в което бяха настанени националите, беше под всякаква критика. Те съжителстваха с различни по вид гадинки, но мъжки издържаха и това изпитание. Интересното бе, че другият лагер се проведе в столицата, а националите трябваше да пътуват всеки ден с градския транспорт от единия край на града до другия, преодолявайки усиления трафик и губейки по 2 часа в едната посока, за да стигнат до спортната зала. Но все пак всички стоически търпяха несгодите.

Те не знаеха, че каквото и да се случи, нищо кой знае какво по-добро не чакаше българския голбал. Единствено провал в Канада, като че ли щеше да налее вода във воденицата на онези, които постоянно се оправдаваха, че правят всичко за този спорт, но просто конюнктурата е твърде сложна и лабилна. А и самото заминаване въпреки министерското обещание бе на прага на провала.

Само няколко дни преди заминаването и връщайки се от лагера в гр. Сопот, отборът разбира, че няма визи за Канада. Да се каже, че бяха разочаровани е твърде слабо и неточно. И както се случва нерядко при такива важни моменти решението дойде спонтанно. Всички национали се отправиха към Министерството на младежта и спорта да търсят подкрепа от министър Лучано. Но, както се и очакваше, министърът не бе там. И след като представители на бунтарите изложиха създалата се абсурдна ситуация пред секретарката, тя своевременно взе мерки и министърът бе уведомен. Чест прави на Васил Иванов, че веднага се зае с решаването на този голбален ребус. Дали някой умишлено се бе постарал или просто по стечение на обстоятелствата, но участието на българския национален отбор по голбал се бе превърнало в доста заплетен казус, с чието решаване трябваше да се заеме лично министърът. Само за един ден бе организиран транспорт до румънската столица, където се намира най-близкото канадско посолство. Изпуснат бе моментът да се вземат визи от легацията в София, в която ежеседмично се подават документи, които след това се обработват от посолството в румънската столица. Беше повече от видно, че някой е проявил престъпна небрежност или просто някой е искал да осуети участието на българския национален отбор на световните игри. Все пак с допълнителни разходи за транспорт, изнурително пътуване, излишно хабене на нерви и ходатайство на министъра пред посолството на Канада, националите почти веднага след пристигането си в Букурещ бяха приети за интервюта. На всички бяха визирани паспортите.

И така след всички перипетии, които се наложи да преодолее българският национален отбор по голбал, трябваше да се търси успешно представяне в Квебек. А там си бяха дали среща 26 национални отбора по голбал. Отсъстваха единствено най-големите, които си бяха осигурили вече място на олимпиадата. Като се има предвид, че български национали излизаха за първи път на такъв голям форум след 1989 г., начинът им на игра предизвикваше истински интерес. Схемата на тяхната игра — може би добра за 80-те години, беше направо смешна за 2003 г. Още след жребия българите се поуспокоиха, защото такива имена като Мексико или Алжир в голбално отношение не им говореха нищо. А на Бразилия, Финландия, Италия и Израел трябваше да се противодейства без да се подценяват. Но още след първия двубой българите разбраха, че безумно много са изостанали и най-напред се наложи да си променят начина на игра, който трябваше да се унифицира със съвременния голбал. Това им се отдаде криво-ляво. В следващите двубои те се държаха по-добре, но отново губеха катастрофално. Беше повече от нормално всички от отбора да се сринат психически. Повечето от националите бяха млади и неопитни момчета, които не бяха стъпвали до този момент на подобна голяма голбална арена. Техните въздушни кули рухваха. Мечтите им за олимпийски игри бяха утопия. Това участие бе изключително разочароващо, но в същото време и полезно, защото се видя посоката, в която трябва да се работи.

Трябваше голбалният Феникс да се роди и излети от пепелищата в Канада.