Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Критики, мнения и въпроси можете да изпращате на електронна поща: [email protected] или [email protected]

Редактор: Олга Сладкарова


Посвещава се на 120-годишнината

на Софийския университет

ПРЕДГОВОР

Спортът за хората с увреждания е също толкова необходим, колкото и за хората без увреждания. Той се дели по същия начин на спорт за здраве и удоволствие, и на спорт за постигане на високи резултати. Разлика, разбира се, има и тя се състои в това, че спортът за хората с увреждания си има свои правила. Има адаптирани спортове, които са променени по начин, който позволява на човека или на хората с увреждания да ги практикуват, а същността им е запазена. Но има и специализирани спортове, т.е. такива, които са проектирани и създадени специално за хората с увреждания. Такива спортове са напр. голбал, торбал, които са за хора със зрителни затруднения. Има и други, и по всяка вероятност техният брой ще расте, защото в развитите страни, където условията позволяват, спортът е един от най-важните механизми за правилен и пълноценен живот.

При някои видове увреждания спортът има значителна рехабилитационна функция. Днес, когато една твърде голяма част от човечеството е с едно или друго увреждане, било то видимо или не, все повече ще се предприемат действия в посока към адаптирането им, за да бъдат пълноценни членове на съвременното общество. Времето, когато тези хора бяха отделяни в специализирани училища, предприятия, комплекси, домове и пр. е безвъзвратно отминало и в обозримото бъдеще няма никакви предпоставки това да се повтори. Вярно е, че в България до 1989 г. хората с увреждания нямаха трудности, произтичащи от битов характер, тъй като за тяхното битие се грижеше държавата и за всеки имаше както пенсия, така също и осигурено работно място в специализирано предприятие. Но усилията бяха насочени главно към тяхното изолиране от обществото, което е твърде погрешна политика. Вярно е, че значително по-лесно е да се уреди едно специализирано предприятие, в което да работят хора с увреждания, отколкото те да се интегрират в различни предприятия, където трябва да се адаптират съответните работни места, но това е правилният модел и именно той се прилага в развитите страни.

Естествено, че ролята на специализираните предприятия е твърде важна, защото не всички хора с увреждания могат да бъдат трудово интегрирани. Специализираните предприятия са пригодни и дори необходими най-вече за хората с нисък образователен ценз или такива със съпътстващи заболявания, които не им позволяват успешна трудова интеграция на общия работен пазар. За спорта до политическата промяна от 1989 г. ситуацията е много благоприятна, тъй като финансовите субсидии са напълно достатъчни, а оттам следва, че не са особено големи затрудненията в дейността по развитие на спорта сред хората с увреждания. Но тогава конюнктурата е твърде стереотипна, защото съюзите на хората с увреждания са тези организации, които получават държавна субсидия, а след това я разпределят по места и пера. Тази дейност при зрително затруднените се е извършвала от Съюза на слепите в България (ССБ).

С настъпването на т.нар. „демокрация“ съюзите започват да губят своя казионен характер и своето значение като властелин над хората с увреждания. Започват да се появяват множество неправителствени организации, които разбира се, са със значително по-малък мащаб, но се профилират в своята дейност. Такива са и спортните клубове, които се създават от млади и не толкова млади хора, желаещи да спортуват. През 90-те години, когато икономическата стагнация е в твърде напреднал стадий ССБ абдикира от спортната дейност, насочена към хората със зрителни проблеми. Това е основната причина спортът сред незрящите да замре и изчезне. А за съюзната абдикация пряка отговорност носи държавната политика, която коренно се променя спрямо хората с увреждания.

Спортното огънче продължава да мъждука в двете училища за деца с нарушено зрение в София и във Варна. Но след като завършат образованието си, децата няма къде да продължат своите спортни дейности. Конюнктурата се оказва пагубна за единствения колективен спорт за незрящи — голбала, който се практикува у нас, и който е бил изключително добре развит до края на 80-те и началото на 90-те години на XX в. За него се говореше по кафенетата и купоните, но никой не се нагърбваше с неговото възраждане и по-сетнешно развитие. Това беше задача с повишена трудност, която изискваше добри математици. Но създалата се ситуация в страната беше във всяко едно отношение абсурдна. Много хора биха приели с насмешка желанието на зрително затруднените да спортуват, в момент, когато особено в средата на 90-те години беше трудно човек да осигури своята прехрана и бит.

Условията обаче бавно, много бавно, но все пак започнаха да се променят. България стана кандидат за член на Европейския съюз. А в тази общност има правила, които трябваше да бъдат следвани от всички. България също трябваше да извърви своя дълъг път до своето пълноправно членство в ЕС, а то за щастие на хората в неравностойно положение минаваше и през тяхното интегриране в обществото. Разбира се, интеграционният процес е продължителен, но страната трябваше да покаже, че има волята да го доведе до успешен край, защото в противен случай тя нямаше абсолютно никакъв шанс да се присъедини към общността, чийто основен принцип е принципът на равенството.

И така особено от началото на новия век в страната започнаха да се случват неща, на които в миналото се гледаше като на утопия. Започнаха да се назначават хора с увреждания във фирми и организации, където сами си изкарваха прехраната. Заговори се и за спорта сред хората с увреждания. Започнаха да се регистрират спортни клубове, чиито цели бяха практикуването на един или друг вид спорт.

Дойде време и да се възроди голбалът. С тази изключително тежка задача се нагърби столичният спортен клуб на хора с увреждания „Витоша“. Младите хора, които членуваха в тази организация, имаха както спортните качества, необходими за възраждането на спорта, така също и хъс за осъществяването на каузата. Защото наистина това бе не просто желание, а кауза, защото това е колективен, а не индивидуален спорт, т.е. той изисква повече средства, повече време, повече човешки ресурс. Членовете на клуба бяха неопитни като дейци в неправителствения сектор, но това им оказа добра услуга, защото ако знаеха колко и какви перипетии ги очакват, може би нямаше да съберат смелостта, потребна за начеването на голбалната кауза.

След началото на реновацията на българския голбал организацията трябваше да помисли и за другите спортове, разпространени сред незрящите в България. Спорт, изискващ най-малко условия за трениране и игра, е шахматът. Леката атлетика също се е котирала добре сред зрително затруднените в миналото. По-късно, когато спортният клуб стана асоцииран член на Департамента по спорт към Софийския университет „Св. Климент Охридски“, отговорността се увеличи, но организацията вече имаше опит и можеше да се справи с не едно предизвикателство. Разбира се, това бе голяма чест за студентския спортен клуб, защото Алма матер е първото и най-елитното висше училище у нас. Стигна се не само до възраждането на единствения колективен спорт за зрително затруднени, практикуващ се у нас, а до неговото развитие и дори до разцвет. Но преди да се стигне до тези моменти трябваше да се преодоляват или обхождат не едно препятствие и не една планина от проблеми. Защото стилът на работа на клуб „Витоша“ се различаваше много от стила на значителна част от неправителствените организации у нас. „Витоша“ не бе организация, която просто трябваше да съществува независимо по какъв начин, тя бе организация, която имаше точно определена мисия. Мисията на моменти бе невъзможна, но въпреки спадовете клубът намираше сили да се изправи и да продължи напред. Неведнъж дейците на организацията са отминавали с усмивка опитите за омаловажаване ролята на организацията от някои свои партньори, които се възползват от това партньорство, но са се страхували да го кажат на всеослушание. Това спокойно може да се нарече синдромът на „организационния егоизъм“. Клубът никога не е страдал от този синдром, винаги и по всякакъв възможен начин широко е оповестявал своите поддръжници, независимо дали те са от бизнеса или от неправителствения организационен спектър. Подобен сепаратизъм е най-малкото неуместен в средите на хората с увреждания, защото висша цел на всички подобни организации би трябвало да бъде пълноправното и качествено включване на хората в неравностойно положение в съвременното социално общество.

Неправителственият сектор е твърде променлива величина, защото при него няма регулярно финансиране, основно се работи по проекти, които рано или късно приключват. Но голбалът беше и е кауза, имаше си своите перманентни потребности и не можеше да се чакат проекти, за да се възражда и развива. В противен случай рискуваше да се върне в изходно положение, т.е. отново да се озове в летаргия. До този момент, за огромно щастие, това по един или друг начин се предотвратява, но докога? Това е въпросът. „Витоша“ ежегодно разчита на държавата, а тя от своя страна ежегодно не дава подкрепата си за този иначе интересен и динамичен спорт. Но след като страната от 1 януари 2007 г. е пълноправен член на ЕС всички са оптимисти, че ще се създаде механизъм за устойчивостта на голбала, а и не само на този спорт.

Една от основните цели на настоящия труд е да се представи спортната ситуация в България сред зрително затруднените през призмата на една неправителствена организация, която е фактор в тази област. Друга цел е да се представи фактологията по създаването и развитието на СКХУ „Витоша“, нуждата от неговата поява и празнината, която клубът запълни в спортното пространство. Не на последно място е представена дейността на организацията, но въпреки стремежа към обективност не се изключва възможността в някои моменти субективният фактор да преобладава. Но това обстоятелство по никой начин не е допуснато съзнателно. Друга цел е да се представят повечето личности, организации, фирми, институции и пр., които по един или друг начин са изиграли позитивна или негативна роля за развитието на организацията и спорта. Естествено, че приоритет е даден на позитивността, но няма как и не бива напълно да се игнорира негативността. Конструктивната критика е най-добрият коректив за избягване на пропуски и грешки в бъдеще, които са допуснати в миналото.

Книгата се състои от предговор, две части, епилог, библиография, резюме на английски език, използвани абревиатури и приложения.

Изложението е обособено в две части. Всяка част се състои от глави, а всяка глава е изградена от параграфи. След изложението следва епилог, в който са направени някои изводи и заключения, които предполагат по-доброто бъдеще на организацията и спорта. Книгата е снабдена с библиография, която обхваща по-значителната част от статии и др. материали, засягащи темата. Резюмето на английски език ще позволи със съдържанието на книгата да се запознават и чужденци. В реквизита абревиатури са дешифрирани срещаните в текста абревиатури. Книгата е снабдена с голям брой приложения, които в по-голямата си част дават информация за някои партньори и приятели на организацията. Но също така като приложения са публикувани стихотворения, посветени на „Витоша“ и значителен обем снимков материал. Това цели по-доброто запознаване с труда (с историческите факти), а и в този си вид книгата е значително по-четивна и достъпна.

С настоящия труд авторът преследва представянето на обективната истина от позицията на спортната неправителствена организация и от позицията на спортистите, които са давали и дават много в името на развитието на спорта сред зрително затруднените хора.

Авторът не претендира за изчерпателност по отношение на цялостната спортна конюнктура в страната. Неговата задача е да представи с думи прости извървяната голгота от една НПО, до едно по-приемливо статукво.