Робърт Хайнлайн
Отвъд залеза (8) (Животът и любовите на Морийн Джонсън
(Мемоари на една леко нередовна жена))

VIII.
Морски бряг „Бохемия“

Брайън ме прегърна, потупа ме по гърба и рече:

— Хайде, стига си циврила. Не мога да трая женски сълзи. От тях се надървям.

Спрях да плача и се сгуших в него. И се облещих.

— Леле-мале! Специална неделна екстра!

Брайън твърдеше, че единственият ефект, който му оказвала църквата, бил, че страстите му кипвали, защото никога не слушал проповедта — все се сещал за майка Ева, която според него била рижава.

Нямаше защо да му казвам, че и на мене църквата ми действа по същия начин.

— Ей, ей, госпожо! Не искаш ли първо да разгледаш къщата?

— Нищо не ти предлагам, Брайни! Тук не бих се осмелила. Някой може да влезе!

— Никой няма да влезе. Не забеляза ли, че пуснах резето на външната врата? Морийн… според мене ти изобщо не повярва, че ти подарявам тази къща.

Поех си дълбоко въздух, задържах го, после бавно го изпуснах.

— Ако ми кажеш, че слънцето изгрява от запад, ще ти повярвам. Но мога да не разбера. И точно сега не разбирам.

— Нека ти обясня. Всъщност наистина не мога да ти подаря тази къща, защото вече е твоя — ти си я платила. Но по закон все още аз се водя собственик. Някой ден идната седмица ще оправим и това — къщата ще мине в твое владение. В този щат омъжените жени имат право по закон да притежават имот на свое име, щом по документи се водиш омъжена и аз го потвърдя… А що се отнася до това, точно как си я платила…

Платила я бях по гръб — така си беше, с „дрънкане на касата“. Брайън беше предплатил къщата с пари, спестени по време на войниклъка, плюс пари от втора ипотека, които му бяха дали родителите му. Така се бе оформила доста значителна сума. Когато купил къщата, в нея живеели наематели; Брайън ги задържал и инвестирал наемите в изплащане на ипотеките.

Премията от „Хауард“ за Нанси беше изчистила онази твърде скъпа втора ипотека. Раждането на Карол бе върнало парите на родителите на Брайън. Парите от Фондацията за Брайън младши бяха позволили на Брайън старши да смъкне първата ипотека до такава степен, че доходът от наема да може да изплати имота през май 1906 г. — само шест години и половина, след като бе изградил онази огромна пирамида от дългове.

Брайни е хазартен играч. Така му и казах.

— Не съм — отговори ми той, — тъй като залагах на тебе, миличка. И ти раждаше. Като по часовник. О, Брайън младши дойде малко по-късно, отколкото очаквах, но планът беше донякъде гъвкав. Макар и да настоявах за привилегията да изплатя първата ипотека предварително, всъщност можех да я изплащам чак до 1 юни 1910 г. Но ти се представи като истинска шампионка, каквато всъщност си.

Преди година бе обсъдил проектопрограмата си с наемателите. Бяха се договорили за дата, на която се бяха изнесли най-приятелски.

— Сега къщата е твоя, мила. Този път не съм продължил договора ни за наем — Хенеси О’Скрудж знае, че се изнасяме. Още утре можем да се преместим тук — ако къщата ти харесва. Или да я продадем?

— Хич не споменавай да си продаваме къщата! Брайни, ако това наистина е твоят сватбен подарък за мене, то най-накрая и аз ще мога да ти поднеса своя булчински подарък. Твоето котенце.

Той се ухили.

— Искаш да кажеш нашето котенце. Да, разбрах те.

Досега така и не си бяхме взели коте, защото и от двете страни на малката ни къща живееха кучета.

Брайън ме разведе из къщата. Беше прекрасна: на горния етаж — голяма баня и една по-малка; на долния — малка в съседство със слугинската стая; четири спални и веранда, на която може да се спи; всекидневна, салон, истинска трапезария с вграден шкаф за посудата; газова печка в салона, която можеше да се превръща и в камина с дърва; прекрасна голяма кухня; парадно стълбище отпред и удобно задно стълбище, което излизаше от кухнята, изобщо — всичко, ама всичко, което би желало едно семейство с деца, включително и ограден заден двор само за деца и домашни любимци… и за крокет, и за пикници, и за зеленчукова градина, и за купчина с пясък. Пак се разплаках.

— Престани де — сгълча ме Брайън. — Това тук е голямата спалня. Освен ако не предпочиташ друга стая.

Беше прекрасна, голяма, просторна стая, пред която беше и верандата за спане. Къщата беше празна и доста чиста, но тук-там предишните обитатели бяха зарязали разни неща.

— Брайни, там вън, на верандата, има някакво чердже. Би ли го внесъл вътре, моля те?

— Щом искаш. Защо?

— Дай да раздрънкаме касата!

— Начаса, мадам! Миличка, чудех се колко ли време ще ти трябва да се решиш да осветиш новата си къща.

Черджето не ми се видя много чисто, пък и не беше от най-големите, но не ми пукаше от такива дреболии — нали голите дъски нямаше да ми жулят гърба. Докато Брайни го внасяше и разстилаше на пода, аз се измъкнах и от последните си дрехи.

— Ей! Остави си чорапите! — викна ми той.

— Слушам, сър. Веднага, гус’ине. Няма ли първо да черпиш идно, сладур? — опиянена от възбуда си поех въздух и се пльоснах по гръб. — Как съ къзваш, гус’ине? — рекох пресипнало. — Мойто име е Тита; аз съм плодовита.

— Бас ловя, че си — Брайни се измъкна от дрехите си, закачи сакото си на една кука зад вратата на банята и легна отгоре ми. Посегнах да го погаля. Той ме спря и започна да ме целува.

Почти веднага излетях, после ракетите хвръкнаха, разкрещях се и едва не изгубих съзнание, когато го усетих, че свършва. След това припаднах.

След две недели мензисът ми не дойде. Следващия февруари (1907 г.) се роди Джордж Едуард.

 

 

Следващите десет години бяха пълна идилия.

Животът ни може и да е изглеждал скучен и еднообразен на някого, защото ние просто си живеехме спокойно в един спокоен квартал и си гледахме децата… и котките, и морските свинчета, и зайците, и змиите, и златните рибки…

И през цялото време коремът на Морийн ту се издуваше, ту спадаше като кръглия корем на Луната: 1907 г. — Джордж, 1909 — Мари, 1912 — Удроу, 1914 — Ричард, 1916 — Етел… с която по никой начин не се приключва, но стигаме до Войната, която промени Света.

Но преди това се случи какво ли не и някои неща трябва да ги спомена. Преместихме се от църквата, в която ходехме, докато бяхме наематели на „Скрудж“, скоро след като се преместихме в новия квартал. Всъщност ние сменяхме църквите с все по-качествени също като къщите. На върха на пирамидата беше Епископалната църква.

Ние ходехме в една средна църква, която избрахме до голяма степен заради това, че беше наблизо. Всъщност можехме да се преместим в някоя по-преуспяла на булеварда, след като се бяхме преместили в по-преуспял квартал… но това го направихме по-късно, когато Морийн ужким я изнасилиха.

Моя собствена тъпа грешка. От памтивека изнасилването е любимият спорт на сума ти мъже, когато след това може да им се размине и всяка жена между шест и деветдесетгодишна възраст е изложена на риск навсякъде и по всяко време… освен ако не знае как да го избегне и никога не рискува — което си е кажи-речи невъзможно.

Като си помисля пак — по-добре да забравим това 6–90; има откачалки, които биха изнасилили всичко женско, което им падне, независимо от възрастта. Изнасилването не е сношение; то е убийствено агресивен акт.

Като си помисля още веднъж, онова, което ми се случи, не беше дори изнасилване наужким. Знаех, че да се затворя сам-самичка с някакъв си проповедник някъде далеч не е най-умното нещо и все пак бях направила точно това, въпреки че знаех какво ще се случи. Когато бях на четиринайсет години, преподобният Тимбърли беше успял да ми намекне, че може да ме научи на сума ти неща за живота и любовта… като ме бе потупал бащински (!) по дупето. Бях се оплакала на баща си, без да споменавам имена и съветът на татко ми помогна да го спра.

Случи се месец и половина след като се преместихме в новата къща; бях бременна и хормонът ме беше треснал яко: Брайън бе заминал.

В три часа същия следобед изкъпана, наконтена и без гащи почуках на вратата на кабинета на преподобния доктор Езекил, „Библейското дрънкало“.

С преподобния доктор мълчаливо и ненабиващо се на очи се заглеждахме, още откакто се беше възкачил на амвона преди три години. Не че толкова си падах по него, но плътният му органов глас и чистата му мъжка миризма ми въздействаха. Лоша работа — нито имаше лош дъх, нито му миришеха краката, нито нещо такова, което да ме отблъсне, физически изобщо нямаше за какво да му придирям — хубави зъби, сладък дъх и се къпеше редовно с шампоан.

Извинението ми да посетя кабинета му беше, че имам нужда да поговоря с него, защото съм председателка на женския помощен комитет за предстоящата дандания — не помня вече за какво беше. Но протестантските църкви през XX век вечно се подготвяха за поредната дандания. Да бе, спомних си — градско честване. Били Съндей? Май той беше — играч на топка и превъзпитан пияница, който бе открил Исус, ама яката го бе открил.

Доктор Зеки ме пусна да вляза. Спогледахме се и се разбрахме — нямаше нужда да казваме нищо. Той ме прегърна; аз вдигнах лице. Той долепи устни до моите — устата ми се отвори, а очите ми се затвориха. Само някакви си секунди след като ми беше отворил вратата, вече ме беше проснал върху бюрото, беше ми запретнал полите и се опитваше да проникне в мене.

Протегнах ръка, хванах го и го насочих където трябва — той май беше решил сам да си издълбае нова дупка.

Голям излезе! Престанах да си мисля „На Брайни това няма да му хареса“ и го поех. Нямаше никакъв финес — само помпаше и помпаше. Но бях толкова възбудена, че бях на ръба и готова да избухна, когато го усетих, че се празни…

… изведнъж някой почука на вратата и той се измъкна навън.

Цялата тая любов бе продължила няма и минута… и оргазмът ми се беше запушил като замръзнала тръба.

Но не всичко беше загубено. Или не трябваше да е. След като тоя заек изскочи от мене, аз просто се изправих и мигом си докарах приличен вид. През 1906 г. полите стигаха до глезените, а си и бях избрала рокля, устойчива на мачкане. Не си бях обула гащи не само за негово удобство, а и защото ако стане някоя засечка, не ти се налага да ги търсиш наляво-надясно.

Що се отнася до доктор Зеки, тъпакът му с тъпак, той просто трябваше да си закопчае дюкяна, преди да отвори… без което така и така нямаше как да мине.

Можехме да не им берем срама. Можехме да ги погледнем открито в очите, да откажем да изглеждаме виновни, да ги поканим да се присъединят към нашия разговор.

Обаче той ме сграбчи за лакътя, натика ме в гардероба и врътна ключа.

Стоях там в тъмното цели два часа, които ми се сториха две години. Успях да не откача, като през цялото време си измислях разни болезнени начини да го убия. „Да го набутам в собствения му капан“ беше най-простият. Някои други бяха толкова гадни, че не ща да си ги припомням.

Най-накрая той отключи вратата, погледна ме и прошепна дрезгаво:

— Отидоха си. Хайде да те преведа през задния вход.

Не го заплюх в лицето. Казах:

— Не, докторе, сега ще си проведем разговора. После ще ме изведете през парадния вход на църквата и ще останете там да си бъбрите с мене, докато не ни видят поне няколко души.

— Не, не, госпожо Смит! Мисля, че…

— Нищо не мислите. Докторе, единственият ми друг избор е да изтърча навън, пищейки „Изнасилват ме!“… а онова, което полицейската инспекторка ще намери вътре в мене, дето вие го оставихте там, ще докаже изнасилването пред съда.

 

 

Когато Брайън се прибра, му разказах всичко. Беше ми минало през ума да си премълча. Но преди три години се бяхме разбрали приятелски по въпроса как и кога всеки от нас би могъл да прелюбодейства, без да обижда другия и да му вреди. Така че реших да си изпея всичко и да изям един бой по задника, ако според него съм си го заслужила. Аз мисля, че си го бях заслужила…

Онова приятелско споразумение за благоразумно прелюбодейство… Бяхме се разбрали да действаме заедно винаги, когато е възможно, и винаги да си помагаме, като се прикриваме един друг. Този разговор беше предизвикан от потвърждението на доктор Рамзи, че пак съм бременна (с Брайън младши), и аз се чувствах особено сантиментална. Пък имаше и допълнителен стимул — бяхме получили тихичко, на ушенце, покана за „смесени двойки“ от едно семейство, което харесвахме.

Започнах, като най-сериозно заявих на Брайън, че съм имала намерение да му бъда напълно вярна.

— Виж какво — беше отговорил той, — глупавичката ми, много си сладка, но нямаш грам мозък. Започнала си на четиринайсет…

— Бях почти на петнайсет.

— На петнайсет без малко. Каза ми, че освен мене още дванайсет мъже и момчета са опитали от твоята сладост — но искаше да знаеш дали трябва да се броят и кандидатите от списъка на „Хауард“? После пресметна пак и ми каза, че един-два по-маловажни случая са ти се изплъзнали от паметта. Но освен това ми каза и че ти е харесало почти веднага… ала искаш да знам, че аз съм най-добрият. Въртозадниче, наистина ли смяташ, че ти и твоите щастливи любовни навици са се променили завинаги само защото онзи поп с дървената тиква ти е измърморил някакви вълшебни думички? Истината е, че леопардът петната си не мени и този ден неизменно идва. И като дойде, искам да ти е хубаво и да не си навлечеш беля… заради тебе, заради мене и особено заради децата. Ала изобщо не очаквам от тебе да бъдеш онова, което обществото нарича „вярна“ довека, амин. Очаквам да не забременееш, да не си лепнеш някоя гадна болест, да не предизвикаш скандал, да не ме посрамиш, да не рискуваш благото на децата ни. Това значи преди всичко здрав разум и винаги да спускаш щорите.

Преглътнах.

— Да, господине.

— Виж сега, любов моя, ако е вярно, както ми разправяш, че Хал Андрюс кара стомаха ти да пулсира, но бягаш от изкушението заради мене, то тогава бъди сигурна, че това въздържание няма да ти докара червени точки. И двамата познаваме Хал; той е джентълмен и си поддържа ноктите чисти. Държи се любезно с жена си. Ако нямаш намерение нещо да става, то спри да флиртуваш с него. Но ако го искаш — давай! Мене не ме мисли — аз ще си имам работа. Отдавна не съм се натъквал на такова възхитително парче като Джейн и съм навит да й пресека пътя, още откакто се запознахме с тях.

— Брайни! Вярно ли? Никога не си го показвал. Защо не ми каза?

— И да ти дам възможност да ми се правиш на жена, да започнеш да ревнуваш и да предявяваш собственически претенции? Сладурче, трябваше да изчакам ти да си признаеш на глас, без да те придумвам или да те подкокоросвам, че друг мъж поражда в тебе дълбоко любопитство… и да предположиш, че мога да чувствам същото към жена му. Излиза, че е точно така. Така че се обади на Джейн и приеми поканата им за вечеря. Ще видим какво ще излезе.

— Ами ако излезе, че Джейн ти харесва повече от мене?

— Не е възможно. Аз те обичам.

— Искам да кажа, ако онова, върху което тя седи, ти харесва повече. Как прави любов.

— Възможно е, но не е много вероятно. Ако ми хареса повече, аз няма да престана да те обичам или да изгубя интерес към онова, върху което седиш ти — то е нещо специално. Но това не значи, че не ми се ще да пробвам Джейн — тя мирише хубаво — той се облиза и се ухили.

Та той я опита и тя го опита, и четиримата се опитахме, и те останаха свидни наши приятели години наред, макар че след две години се преместиха в Сейнт Джоу, където той получи по-добро предложение от тамошното училищно настоятелство. Това преди всичко ги отдалечи от нас на твърде голямо разстояние за мили семейни оргийки.

С времето ние с Брайън си изработихме подробни правила за това как да се оправяме със секса. Всичките се отнасяха до това, как да избягваме рисковете, като и двамата сме свободни да „мърсуваме“ — не нехайно, а благоразумно, така че винаги да можем да погледнем госпожа Пуританка в очите и да й кажем да върви да си пилее времето другаде.

Брайън не правеше абсолютно никакви отстъпки пред преобладаващото убеждение, че сексът по някакъв начин е вродено греховен. Той изцяло презираше общественото мнение.

— Ако хиляда души вярват в нещо, а аз вярвам в нещо друго, значи шансът е едно на хиляда те да грешат. Морийн, аз не издържам с това, че поддържам противни мнения.

Когато разказах на Брайни как са ме заключили в онзи гардероб, той подскочи в леглото.

— Копелето му недно! Мо, ръчичките му ще счупя!

— Тогава по-добре счупи и моите, тъй като отидох там с намерението да го направя. И го направих. Останалото произтича от този гол и непростим факт. Поех риск, който не трябваше да поемам. И аз имам вина поне толкова голяма, колкото и той.

— Да, да, но не е там работата. Миличка, не го обвинявам за това, че те е чукал — всеки мъж, който не е кастриран, би те чукал, ако е ясно, че му даваш шанс. Така че единствената ти защита е да не му даваш този шанс, ако не искаш той да се възползва от него. Ядосвам му се затова, че е натикал горкичкото ми бебче в някакъв шкаф, в тъмното, заключил го е там и го е уплашил. Ще го убия — при това бавно. Проклет да е! Първо ще го побъркам. Ще му сваля скалпа. И ще му отрежа ушите.

— Брайни…

— Ще му набия кол в… какво, миличка?

— Бях лошо момиче, знам, но се справих хладнокръвно. Не забременях, защото съм бременна. Болести няма… или поне така си мисля. Почти съм сигурна, че никой не надуши — скандал няма. Бих искала да те гледам как правиш на оня всичко онова — презирам го. Но ако го нараниш съвсем мъничко даже, дори ако го пернеш по носа, край с тайната… и това може да причини болка на децата. Нали така?

Брайни призна тази прагматична необходимост. Исках да напуснем тази църква. Брайни се съгласи.

— Но не веднага, любов моя. Ще си бъда вкъщи поне още месец и половина. Ще ходим на църква заедно…

Стигнахме там рано и седнахме отпред, точно пред амвона. Брайни улови погледа на доктор Зеки и го задържа по време на цялата проповед — и така неделя след неделя.

Доктор Зеки получи нервен припадък и му се наложи да излезе в отпуска.

 

 

Ние с Брайни не изработихме много лесно нашите правила за секса, любовта и брака. Опитвахме се да вършим две неща едновременно: да създадем цяла една нова система на справедливо поведение в брака — кодекс, на който всяко цивилизовано общество би ни научило още от малки — и същевременно да изработим справедлив и напълно прагматичен набор от правила за поведение в обществото, който да ни предпази от арбитрите на поведението и морала от Библейския пояс. Не бяхме мисионери, които се опитват да покръстят госпожа Пуританка в нашия начин на мислене, просто искахме да поддържаме такава маска, че тя никога да не заподозре, че не сме съгласни с нейния начин на мислене. В едно общество, в което да се различаваш от съседите си е смъртна обида, единственият изход за тебе е никога да не им позволяваш да го разберат.

Бавно, година след година, ние научавахме, че много от семействата на „Хауард“ са били принудени да застанат лице в лице с факта, че програмата на Фондацията просто не се връзва с Библейския пояс в Средния запад… и все пак болшинството кандидати на „Хауард“ идваха от Средния запад. Тези конфликти и противоречия при повечето Хауардовци довеждаха най-накрая или до отказ от организираната религия, или до лицемерното й изповядване като при нас с Брайън, докато в края на трийсетте години не напуснахме Канзас сити и не престанахме да се преструваме.

Доколкото знам, нито в Буундок, нито изобщо някъде в Телус Терциус съществуват организирани религии. Дали през 1982 г. все пак не умрях? Буундок е толкова различен от Канзас сити, че ми е крайно трудно да вярвам, че се намират в една и съща вселена. Сега съм заключена тук в нещо, което явно е лудница, управлявана от пациентите и ми е много, ама много лесно да повярвам, че онази пътна катастрофа, случила се с една стара престара жена през 1982 г., е била фатална… и че всичките тези сънища за толкова странни и различни светове са просто предсмъртен делириум. Дали не съм под силна упойка и на системи в някоя болница в Албукерк, докато решат дали да ми дръпнат шалтера или не? Дали не чакат Удроу да им даде разрешение? Доколкото си спомням, съм го писала „най-близък роднина“ в документите.

Да не би „Лазарус Лонг“ и „Буундок“ да са само фантазии?

Трябва да питам Пиксел, като дойде следващия път. Той поназнайва само няколко думи на английски, но кого друг да питам?

 

 

Едно прекрасно нещо, което направихме още преди да мебелираме къщата си: прибрахме всичките си книги от склада. В оная кибритена кутийка, в която живеехме преди, имаше място само за две дузини томове и дори и тези безценни няколко книги се налагаше да държим на най-горната полица в кухнята — място, което можех да достигна само като стъпя на табуретка.

Имах на склад два сандъка с книги. Тези на Брайън бяха още повече… и освен това „наследявах“ сандък след сандък от татковите. Когато се върна в армията, той ми беше писал, че ги е опаковал и изпратил в „Канзас сити — складове“. Пращаше ми и разписките. Беше наредил на банката си периодично да плаща за склада… но ако исках да ги приютя, това би го зарадвало. Може би някой ден би могъл да си поиска някои книги обратно, но междувременно да съм ги смятала за свои.

— Книгите са, за да се четат и да се обичат, а не да се пазят.

Така че освободихме от оковите печатните си приятели и ги отведохме на светло и на въздух — макар и още да нямахме полици за книги.

 

 

Току-що схванах как да пратя съобщение навън по Пиксел. Така че ако ме извините, ще го подготвя веднага за следващия път, когато ми цъфне.