Робърт Хайнлайн
Отвъд залеза (27) (Животът и любовите на Морийн Джонсън
(Мемоари на една леко нередовна жена))

XXVII.
На зъбера Ковънтри

Не ядох много.

Празненството беше в моя чест и беше страхотно. Но имах нужда от две усти — едната, за да ям, а другата — за петдесет и отгоре души, които искаха да ме разцелуват, а аз — да разцелувам тях. Всъщност не бях гладна. Дори като затворничка на Катедралата, храната си я биваше, а когато бях нещо като затворничка на Комитета за естетично изтриване ме хранеха доста добре в рамките на хотелската кухня.

Но бях прегладняла за любов, за топли, обичливи хора.

Казах ли, че празненството беше в моя чест? Е, да, така си беше, но всяко празненство, на което присъства Пиксел, е най-вече в негова чест. Той е сигурен в това и се държи както подобава. Тичаше между диваните с вирната опашка и приемаше да го хранят от ръка и да се отърква о приятелите и членовете на свитата си.

Дагмар се приближи, помоли Лаз да й направи малко място и се намърда до мене — прегърна ме и ме целуна. Усетих, че сълзите ми текат.

— Дагмар, не мога да ти кажа как се почувствах, като чух гласа ти. Ще останеш ли тук? Ще ти хареса.

Тя ми се усмихна, както висеше на шията ми.

— Да не мислиш, че искам да се върна в Канзас сити? В сравнение с този град Буундок е същински рай!

— Добре. Аз ще те подкрепя — обгърнах я с ръка и това ме накара да добавя: — Качила си някое килце и това ти отива. И какъв хубав тен. Или е спрей-бомба?

— Не, получих го по най-добрия начин — лежах си на слънце и бавно увеличавах дозата. Морийн, не можеш да си представиш що за удоволствие са слънчевите бани за човек, който, ако беше правил слънчеви бани у дома, щеше да рискува публично да го набият с пръчка.

Лаз се обади:

— Мамо, иска ми се и на мене да почернея като Дагмар, вместо да получавам тия лунички „кралски размер“.

— Това си го наследила от мене, Лапис Лазули — вечно ми излизат лунички. Това е цената, която плащаме за червената коса.

— Знам. Но Дагмар може да се пече на слънце всеки ден месец след месец и една луничка да не и излезе. Погледни я само.

Надигнах се.

— Какво каза?

— Казах, че не й излизат лунички. Всичките ни мъже й вървят по петите — Лаз загъделичка Дагмар по ребрата. — Нали така, Даг?

— Е, чак пък толкова!

— Ти каза „месец след месец“… Дагмар, за последно те видях преди две седмици. Няма и три. Ти откога си тук?

— Аз ли? Ъ-ъ… малко повече от две години. Твоят случай бил много мъчен — или поне така ми казаха.

 

 

След като прекарах в Корпуса на времето двайсет години по личната ми времева линия и седем години според времето в Буундок, не би трябвало да се учудвам. Парадоксът на времето не е нещо ново за мене — водя си подробен дневник, за да мога да се ориентирам. Личното време на Морийн срещу времената, времевите линии и датите на всяко едно от местата, където разузнавам. Но този път самата аз бях предмет на операцията (операция ММН — Мама Морийн я Няма). Нямаше ме (по личната ми времева линия) пет седмици и половина… но да ме намерят и спасят беше отнело над две години.

Лаз извика Хилда да дойде и да ми обясни. Тя се промъкна между Лорелай Лий и мене от другата ми страна — на това диванче май взе да става доста претъпкано. Но Хилда не заема много място. Тя рече:

— Мамо Морийн, казала си на Тамара, че просто заминаваш за уикенда. Тя се усетила, че я баламосваш, разбира се, но Тамара никога не противоречи на нашите мънички благородни лъжи. Помислила си, че ще отскочиш до Секундус да се позабавляваш самичка и вероятно да обиколиш магазините.

— Хилда Мей, аз наистина имах намерението да се върна тук на другия ден, без значение колко време ще разузнавам. Планирах да прекарам няколко седмици в Британския музей през 1950 г. по времева линия две и да попия колкото се може повече подробности за битката за Британия 1940–1941 г. Имах си пресен имплант — записващо устройство за тази цел. Не посмях да замина за Англия по време на войната без подготовка; Англия е била бойна зона — лесно е да те застрелят като шпионин. Щях да проуча нещата и да се върна на другия ден точно навреме за вечеря… ако онзи автобус не се беше строшил.

— Той не се е строшил.

— Ъ? Искам да кажа, моля?

— Било е саботаж, Мо. Ревизионистите. Същите онези, които едва не убиха Ричард, Гуен Хейзъл и Пиксел по времева линия три. Не знаем защо са искали да те спрат, нито защо са избрали този метод — никой не вземаше пленници и убихме набързо прекалено много от тях. Като казвам „убихме“, нямам предвид себе си — както всички знаят, аз съм си домошарка. Имам предвид старите професионалисти — Ричард, Гуен и Гретхен — и ударен отряд от времева линия пет, командван от Ленеман Тед Смит. Но Кръгът ме сложи да отговарям за операция ММН и аз изкопах информацията, която ни отведе при ревизионистите. По-голямата част от нея получих от един от моите работници, пилота на този автобус. Много лоша грешка направих, Морийн, като наех тази подла гад. Слабата ми преценка едва не струва живота ти. Съжалявам!

— За какво съжаляваш? Хилда Мей, безценна моя, ако ти не беше ме спасила в Албъкърки още преди години, щях да съм труп, труп, труп! Никога не го забравяй, защото аз никога не го забравям.

— Спести ми благодарностите, Мо — аз се забавлявах. И двата пъти. Взех няколко змии назаем от Пати Пайвонски и провесих тоя урод в яма със змии, докато го разпитвах. Това му опресни паметта и научихме правилната времева линия, място и дата — Канзас сити от 2184 г. според Грегорианския календар по неизследван досега вариант на времева линия две, където Втората американска революция никога не се е случвала. Сега тя се води времева линия единайсет и е достатъчно гадно място, за да я заведе Кръгът в папка „Някой ден“ за прочистване или обгаряне, като се доберем до нея.

Хилда се наведе, подмами с пръсти Пиксел и му заговори на котешки. Той веднага дойде, настани се в скута й и замърка високо.

— Изпратихме агенти в тази версия на Канзас сити, но те те загубиха още същия ден, щом пристигнаха. Или още същата нощ. Проследили те от гранд хотел „Огъстъс“ до някакъв частен дом, оттам — до двореца на кмета и после — сред карнавала на открито. И те загубили. Но вече бяхме установили, че Пиксел е с тебе… макар че всеки ден се въртеше тук. Или почти всеки ден…

— Как ли го прави?

— Морийн, ако продължаваш упорито да вярваш в Света като логика, никога няма да разбереш Света като мит. Пиксел понятие си няма от Айнщайновото време и пространство, от скоростта на светлината като граница на скоростта и от Големия взрив и въобще от които и да било фантазии на теоретиците. Така че за него те не съществуват. Пиксел знаеше къде си в онзи малък свят, който за него съществува, но той не владее много-много английски. Та значи го заведохме там, където той говори английски…

— Ъ?

— В Оз, естествено. Пиксел не знае какво е катедрала, но я описа доста добре, когато успяхме да му отклоним вниманието от всички тези прекрасни нови места и да го разпитаме. Страхливият лъв ни помогна и за първи път в живота си Пиксел беше впечатлен — мисля, че иска да порасне и да стане лъв. И така, побързахме и изпратихме отряд със специална задача да те измъкне от личния затвор на Върховния епископ. А тебе те нямаше там.

Дагмар се включи:

— Но аз бях там и Пиксел ги доведе право при мене, докато се оглеждаше за тебе. Бях в същата килия, в която преди това беше ти — прокторите пристигнаха при мене веднага щом си избягала.

— Дагмар! Съжалявам.

— За какво? „Всичко е добре, щом свършва добре“, така да се каже. Я ме виж, сладурче — на мене тук ми харесва. Та значи те се върнаха в Оз, като този път взеха и мене, и след като изслушах Пиксел, успях да кажа на Хилда, че те държат в грандхотел „Огъстъс“…

— Хей! Ама аз оттам тръгнах.

— И накрая пак се оказа там — в един апартамент, който го няма в хотелския указател и до него може да се стигне отвътре само с частен асансьор от приземния етаж. Затова минахме по панорамния път и хванахме Комитета по без гащи.

Лазарус се беше присъединил към нас и сега седеше на тревата в краката ми, без да ни прекъсва — и аз се чудех докога ли ще се държи като ангелче. Сега той рече:

— Мамо, не знаеш колко верни думи казваш. Помниш ли, когато се изнасяхме? Бях в гимназията.

— Да, разбира се. В старата фермерска къща в южния край.

— Да. После, след Втората световна война, ти я продаде и я събориха.

— Бутнаха я, за да построят „Хариман Хилтън“. Да.

— Е, гранд хотел „Огъстъс“ е „Хариман Хилтън“. О, след като са минали два века, не е останало много от стария хотел, но приемствеността съществува. Ние го изследвахме и така намерихме този ВИП апартамент, неизвестен за публиката — и той отърка буза о коляното ми. — Май това е всичко, а, Хилда?

— Май че да.

— Чакайте малко — възразих аз. — Какво стана с онова бебе? И с мъжа с окървавения чукан? Онзи, дето при катастрофата остана без ръка?

— Но, Морийн — внимателно ми рече Хилда, — три пъти ти повтарям: нямало е катастрофа. „Бебето“ е било просто декор, анимация, за да бъдат ръцете ти заети и вниманието ти — отвлечено. „Раненият“ също е бил мръсна заблуда, докато са ти слагали инжекцията — стара ампутация и малко грим; не е бил току-що осакатен. Когато провесих моя шофьор над змиите, той изведнъж стана страшно приказлив и ми съобщи сума ти подробности, предимно гадни.

— Искам да говоря с този шофьор!

— Боя се, че не можеш. Не насърчавам работниците си, когато ме продават, Морийн. Ти си нежна душа. Аз не съм.

 

 

Бяхме се събрали в залата за лекции в „Айра Джонсън хол“, в Буундокския технологичен институт и Джубал беше започнал да говори:

— Лекарските екипи ще бъдат колкото се може повече в съответствие с професионалната насока. Предварителните предложения са: доктор Морийн със сестра Лапиз Лазули; доктор Галахад с Лорелай Лий; доктор Ищар с Тамара; доктор Харшо — тоест аз — с Джилиан; доктор Лейф Хюбърт, или Лазарус, с Хилда и доктор Айра Джонсън с Дагмар Добс. Дагмар, вие с Джонсън Първи не сте много близки като опит. Ти го превъзхождаш с век и половина по квалификация плюс всичко онова, което си научила тук. Но по-добро не можахме да измислим. Доктор Джонсън няма да знае, че си прикрепена към него. Както и да е, от изследванията в библиотеката и от доста изследвания на устната история — интервюта, проведени от действащи агенти в Ковънтри и на други места през годините 1947–1950 знаем, че екипи от лекари и сестри са се сформирали и в последната минута и някой от тях може да е нямал необходимата квалификация. Бойни условия, Дагмар. Ако стигнеш там първа, когато завият сирените — а ти ще стигнеш — доктор Джонсън просто ще те приеме.

— Ще се опитам.

— Ще успееш. Всички ние от екипите за първа помощ ще носим дрехи и маски, които няма да изглеждат странни във военновременна Англия от 1941 г., и ще използваме хирургически инструменти и друго оборудване, което не се набива на очи като крещящ анахронизъм… макар че анахронизмите няма да са от особено значение според нас при напрежението на тежка бомбардировка.

Джубал се огледа из залата.

— Всички участници в операцията са доброволци. Не мога да подчертавам твърде често, че вие всъщност ще влезете в истинска битка. Ако ви убият в Англия през 1941 г., историята може да се ревизира, но вие ще сте мъртви. Тези така наречени „железни бомби“, използвани от нацисткото „Луфтвафе“, ще ви убият също толкова успешно, колкото и всяко екзотично оръжие от по-късен век. По тази причина всички ние сме доброволци и всеки може да се откаже в последния момент. Всички млади дами на майор Гретхен са доброволци… и им се плаща за максимална опасност — Джубал млъкна и прочисти гърло, след това продължи:

— Но има един доброволец, от когото нямаме нужда, когото не искаме и настоятелно молим да си остане вкъщи.

Джубал отново се огледа.

— Дами и господа, какво, по дяволите, ще правим с Пиксел? Когато бомбите се посипят и ранените започнат да се трупат на онази полева станция, последното нещо, което ни трябва, е котарак, който няма как да затвориш някъде. Полковник Кембъл? Той е ваш котарак.

Внукът ми Ричард Еймс Кембъл отговори:

— Докторе, нещо грешно сте разбрали. Пиксел не е моя собственост. Съгласен съм с вас, че не можем да си позволим да ни се мотае в краката по време на битката. Но не го искам там заради самия него — той не е чак дотам начетен, за да знае, че бомбите могат да го убият. Когато беше съвсем малко котенце, се намеси в една друга престрелка… и едва не го убиха. Не искам това да се случва никога повече. Но така и не се сетих как бих могъл да го заключвам.

— Само момент, Ричард — изправи се Гуен Хейзъл. — Джубал, мога ли да предложа нещо?

— Хейзъл, в нареждането на организацията пише, че ти командваш тази операция — всичките й фази. Мисля, че това ти дава право да правиш предложения. Най-малкото едно предложение.

— Хайде стига, Джубал. В нашето семейство има и трети член, който има повече влияние върху Пиксел и от Ричард, и от мене. Дъщеря ми Уайоминг.

— Тя би ли се съгласила?

— Ще се съгласи.

— Ако допуснем, че ще се съгласи, може ли тя да контролира Пиксел всяка секунда за около четири часа? Поради техническите причини, свързани с вратите във време-пространството, ще използваме горе-долу толкова буундокско време. Така ми каза доктор Бъроуз.

Прекъснах го:

— Мога ли да кажа нещо?

— Хейзъл, ти съгласна ли си?

— Не ставай глупав, Джубал — разбира се, че съм.

— Естествено, ще използваме Уайо — на това дете може напълно да се разчита. Но не се и опитвайте да я карате да следи Пиксел тук — само да кихне и хоп! — него го няма. Заведете ги и двамата в Оз и ги настанете при Глинда. Искам да кажа, по-скоро при Бетси, но чрез магията на Глинда се погрижете Пиксел да не може да минава през никакви стени.

— Хейзъл? — попита доктор Харшо.

— И на двамата страшно ще им хареса.

— Това е задачата. А сега нека се върнем към нападението. Картина, моля — огромна жива картина израсна зад Джубал и около него. — Тази холограма не е самият Ковънтри, а нашето опитно поле тип „потьомкинско село“, което Атина построи за нас на около осемдесет километра източно оттук. Поклон, Тийна.

Гласът на изпълнителния компютър се разнесе във въздуха:

— Благодаря, татко Джубал, но това е работа на „Шива“ ние с Майкрофт Холмс се свързахме в синергетичен паралел, а Минерва размахваше бухалката. Сега, като ви виждам всичките накуп, нека ви напомня, че сте поканени на сватбата ни — ние с Мини ще се омъжваме за Майк след приключването на операция „Ковънтри“. Така че започвайте да си мислите за сватбени подаръци.

— Тийна, ти си груба материалистка и нито едно от комбинираните ти тела не би могло да стане готово толкова бързо.

— Хайде бе! Иш одобри преместването на телата ни в Беулаланд, така че сега могат да ни отпушат и да ни анимират на която си изберем дата. По-добре вземи да изучиш законите на парадокса на времето, Джубал.

Доктор Харшо въздъхна.

— Прието. С нетърпение очаквам да разцелувам булките. А сега, моля те, ще ни оставиш ли да продължим с операцията?

— Не се напрягай, татенце. Знаеш, че при операциите с времето няма закъде да се бърза.

— Вярно е. Но всички нямаме търпение. Приятели, Тийна или Шива — е построила нашето опитно поле въз основа на фотоснимки, стереоснимки, холограми и филми, заснети в Ковънтри на 1 април 1941 г. Хиляда деветстотин четирийсет и първа, както се досещате, е толкова отдавна, че всички времеви линии, патрулирани от агентите на Кръга Ороборос, през 1941 г. представляват една-единствена времева линия. Накратко: каквото и да направим в Ковънтри, то се отразява върху всички цивилизовани времеви линии — „цивилизовани“ в тесногръдия смисъл, разбира се; Кръгът си има предпочитания. По време на предварителното разузнаване за тази операция се натъкнахме на странен факт. Лазарус?

Синът ми се изправи.

— Историята на Втората световна война 1939–1945 г., доколкото си я спомням, показва по-благоприятен изход в Англия и Европа, отколкото според проучванията на място за тази операция. Например най-големият ми брат Брайън Смит младши беше ранен при пристигането в Марсилия и поради това бе изпратен в Англия, в Салисбъри плейнс, в Американската команда за обучение. Мамо?

— Да, Удроу, така беше.

— Но историята, която изследвахме, показва, че това не би могло да се случи. „Луфтвафе“ печели битката за Британия, никога не е имало пристигане в Марсилия, да не говорим за Американска команда за обучение в Англия. Вместо това Германия е смазана от въздуха с атомни бомби, докарани от Северна Америка от американски бомбардировачи „Б–29“. Приятели, аз съм воювал в тази война. Доколкото си спомням, над Европа не са хвърляни никакви атомни бомби.

— Благодаря, Лазарус. И аз съм участвал в тази война и то в Северна Африка. Доколкото си спомням, оттам не са излитали никакви „Б–29“ и в европейския театър на военните действия не са използвани никакви атомни бомби — така че това проучване слиса и мене също толкова, колкото и Лазарус. Тази лоша новина промени операция „Джонсън Първи“, която имаше за цел намирането и спасяването на доктор Айра Джонсън, основоположника на семейство Джонсън, в операция „Зъберът Ковънтри“… Тя включва в себе си операция „Джонсън Първи“ като един от нейните етапи, но има далеч по-голяма цел — само чрез това нападение да промени изхода на войната. Нападението на 8 април 1941 г. беше избрано не само защото е известно, че доктор Джонсън е участвал в него като лекар от военновъздушните сили в Гражданската защита, но и защото четирите вълни бомбардировачи — гигантските самолети „Хенкел“, бомбардирали Ковънтри онази нощ — са били най-големият брой нацистки бомбардировачи, използвани при което и да е нападение.

Математиците на Кръга, работещи заедно с Шива, са съгласни, че това е събитие тип „зъбер“ — когато една шепа хора могат да променят хода на историята. Така че целта на дамите на майор Гретхен ще бъде да унищожат колкото се може по-голяма част от тази въздушна армада — толкова близо до сто процента, колкото е по силите на нашата превъзхождаща техника. С тяхна помощ Кралските военновъздушни сили ще спечелят битката за Британия. Без тях това би могло да е — или е било — твърде мащабно нападение, за да могат „Спитфайърите“ да удържат. Почти невидима допълнителна цел на операция „Зъберът Ковънтри“ три пласта по-надолу е да спасим живота на пилотите на „Спитфайърите“, за да могат да участват и в други битки.

Това е от онези побутвания, в които се е специализирал Кръгът Ороборос — минималната помощ, която предизвиква максимална промяна в изхода, а съдружниците от Кръга са оптимисти за този случай.

Сега, моля ви, погледнете картината зад мене. Гледката пред нас е от едно място в Грейфрайърс грийн, където е била станцията за първа помощ, в която през онази нощ е служил Джонсън Първи. Тези три кули са всичко, останало от централния град след по-раншни въздушни нападения — кулата на катедралата „Свети Михаил“, църквата Грейфрайърс и църквата „Света Троица“. Вляво има и една по-малка кула, която не се вижда — тази кула е единствената оригинална останка от един бенедиктински манастир, построен от Леофрик, граф на Мерсия, и жена му, лейди Годайва, през 1043 г. Ние наехме от графа тази кула и портата, през която ще излязат стрелците на Гретхен, ще бъде — е била — издигната върху нея, както и вратата на времето, която ще ги изведе в 1941 г. Може би ще ви е забавно да чуете, че докато плащането по договора беше в злато, бе добавено и още нещо — великолепен бял скопен жребец, който лейди Годайва нарече Атълнот, и нашият подарък за дамата е точно онзи кон, който тя е използвала при знаменитото си преминаване през града за доброто на градското население.

Джубал прочисти гърло и се усмихна.

— Въпреки широко разпространените народни искания, идващи предимно от Кастор и Полукс, тази операция няма да бъде придружена с увеселителна екскурзия, по време на която да наблюдаваме как лейди Годайва преминава през Ковънтри.

Това е всичко за днес, приятели. За да участвате в тази операция, трябва да бъдете убедени в три неща: първо, че нацисткият режим на Адолф Хитлер е толкова престъпен, че не бива да му се позволява да победи, второ, че е страшно желателно да победим нацистите, без да се налага да пускаме десетки атомни бомби над Европа, и, трето, че си струва да рискувате главите си, за да постигнем целите на операцията. Кръгът отговаря на тези въпроси с „да“, но вие трябва да ги прецените според собствената си съвест. Ако вашият отговор не е чистосърдечно „да“ по всички точки, то, моля ви, не участвайте.

А след като сте го премислили, тези, които искат да участват, се събират за първа репетиция утре сутринта в десет часа в нашето потьомкинско село Ковънтри. Трансбусът, който ще замине директно за тренировъчното село, е спрял от северната страна на тази сграда.

 

 

В Ковънтри, Англия, във вторник, 8 април 1941 г., в 7:22 ч. вечерта слънцето залязваше и сияеше в червено сред смога и въглищния дим. Докато гледах към града, се почувствах странно — толкова точно симулацията на Шива съвпадаше с онова, което виждах сега. Бях застанала на входа на пункт за първа помощ на Гражданска защита — същия, в който според проучванията беше работил (щеше да работи) тази вечер баща ми. Той представляваше почти само голи стени от чували с пясък, покрити с платна, боядисани в мътен цвят, за да не личат.

Имаше нещо като тоалетна (пфу!) и един вид чакалня за ранените, три дъсчени маси, някой и друг шкаф и дюшеме на пода. Течаща вода нямаше — резервоар с кранче. Газови фенери.

Грейфрайърс грийн се простираше около мене — предполагаше се, че това е парк, но беше осеян с бомбени кратери. Не виждах манастирската кула, която бяхме наели от съпруга на лейди Годайва, Леофрик, граф на Мерсия, но знаех, че е на север от мене, вляво. Агент Хендрик Хъдсън Шулц, който беше направил пазарлъка с графа, докладва, че косата на Годайва наистина била необикновено дълга и красива. Но не било препоръчително да заставаш така, че вятърът да духа откъм нея, защото очевидно не се била къпала повече от два пъти в живота си. Отец Хендрик беше прекарал цели шестнайсет месеца в изучаване на англосаксонския език и обичаи от XI век и на средновековен църковен английски в подготовка за мисията — мисия, която завърши за десет дни.

Тази вечер отец Хендрик беше с Гретхен като неин преводач — преценка, че не си струват разходите да се изисква от членовете на военния отряд със специална Задача да учат английски, един век по-стар от езика на Чосър, след като работният им език не е английски, а галакта, а задачата им включва стрелба, а не приказки.

На североизток от себе си виждах трите кули, дали прякора на града — Грейфрайърс, „Света Троица“ и „Свети Михаил“. „Свети Михаил“ и Грейфрайърс бяха изтърбушени от по-ранни бомбардировки и голяма част от градския център беше унищожена. Когато за първи път бях чула за бомбардирането на Ковънтри преди век по личната ми времева линия, си бях помислила, че бомбардирането на този исторически град е пример за чистото злодейство на нацистите. Макар че не е възможно да се преувеличават злодействата на този режим и вонята на неговите газови камери, сега знам, че Ковънтри е бил и важен промишлен град, толкова важен за Англия, колкото и Питсбърг — за Съединените щати.

Ковънтри не беше буколическият град, който си бях представяла. Виждах, че ако довечера късметът е на наша страна, ние вероятно не само щяхме да унищожим голяма част от бомбардировачите на „Луфтвафе“, но освен това щяхме да спасим живота на сръчните занаятчии, също толкова важни за победата, колкото и храбрите войници.

Чух, че зад мене Гуен Хейзъл проверява комуникациите си:

— Кръвта е Скитник, обажда се Конят на лейди Годайва. Влез, Кръв.

Отговорих:

— Кръв до Кон, прието.

Тази вечер комуникационната ни мрежа беше уникално сложна — дори и не се опитах да я разбера (аз съм инженер по пеленките и кухненски химик — никога през живота си не съм виждала електрон) — система, която беше успоредна на дори още по-смайваща примка във време-пространството.

Например: отвън западният край на пункта беше глуха стена от чували с пясък. Отвътре този край беше скрит от завеси предполагаше се, че мястото служи за склад. Но само дръпнете завесата и ще намерите две порти във време-пространството: една от Ковънтри 1941 г. към болницата на медицинския факултет в Буундокския институт, Терциус 4376 г. според Грегорианския календар, а другата — точно в обратната посока, така че припаси, персонал и пациенти да могат да се придвижват и в двете посоки без проблеми в движението. В онзи край, който излизаше на Терциус, имаше и още две порти към Беулаланд, така че най-тежките случаи да бъдат препращани за лечение по друга времева ос и после — връщани в Ковънтри.

Подобна, но не идентична двойна порта служеше на отряда на Гретхен. Тя и нейните момичета (и отец Шулц) чакаха в XI век в манастирската кула. Портата, която щеше да ги изпрати в XX век, щеше да бъде активирана чак след като Гуен Хейзъл уведоми Гретхен, че сирените вият.

Гуен Хейзъл можеше да говори с XX, XLIV и XI век — с всеки поотделно или с всичките наведнъж — чрез скрит в гърлото микрофон, ключове, които превключваше с език, и антена в тялото, независимо дали се намираше при портите на Телус Примус или на Телус Терциус.

 

 

В добавка към всички тези захващания тя поддържаше връзка със Зеб и Дийти Картър във „Веселият измамник“ на деветстотин метра над Ламанша — твърде високо за бомбардировачите, твърде високо за „Месершмитите“ и „Фокерите“, твърде високо за зенитните оръдия от онова време. „Веселият измамник“ се беше съгласил да бъде там само при условие че сам ще избере на каква височина да виси (той е пацифист със, по негово мнение, значително количество опит в битки). Но на тази височина беше сигурен, че ще забележи как „Хайнкелите“ излитат и се престрояват, преди британският крайбрежен радар да ги забележи.

В резултат на репетициите в „потьомкинското село“ — учения, в които включвахме всички жертви, за които можехме да се сетим, лекарските екипи бяха преустроени и повечето от тях останаха на входа на Буундок. Щяхме да упражняваме един вид „сортировка“: безнадеждните случаи щяха да се препращат в Буундок, където никой случай не е безнадежден, ако мозъкът е жив. Там лекарите Ищар и Галахад щяха да оглавяват обичайните си екипи (те нямаше нужда да постъпват доброволци — така и нямаше да видят Ковънтри). „Безнадеждните“ случаи, след като ги оправехме, щяха да бъдат препратени в Беулаланд, за да се възстановят за няколко дни или седмици, а после, още преди зазоряване, щяхме да ги върнем в Ковънтри.

Утре щеше да има много чудеса за обясняване. Но ние вече нямаше да сме тук.

Кас и Пол се бяха наели (всъщност ги бяха наели съпругите им, дъщерите ми Лаз и Лор) за носачи на носилките, с които ще се пренасят най-тежките случаи от Ковънтри до количките в Буундок.

Бяхме решили, че твърде много лекарски екипи и апаратура, появили се ей така, от нищото, щяха да разтревожат ненужно татко и да го накарат да подуши, че в тази работа има нещо. Но когато ранените започнаха да пристигат на талази, той беше твърде зает, за да забележи каквото и да е.

Джубал и Джилиан бяха резервен екип и щяха да дойдат, когато има нужда — Дагмар щеше да влезе, когато Дийти докладва от „Веселият измамник“, че бомбардировачите са на път, така че тя щеше да срещне татко — доктор Джонсън — когато за първи път си подадеше носа вътре. Когато сирените завият, ние с Лазарус щяхме да влезем, вече облечени и маскирани — щях да съм сестрата. Аз съм свестен хирург, но като операционна сестра съм направо върхът — имам много по-голяма практика. Решихме, че ние тримата бихме могли да свършим онова, което трябваше да се върши след сигнала „всичко е чисто“ — край на нападението: да сграбчим татко и да го отвлечем — да го измъкнем през портата и в Буундок да му обясним всичко… включително и идеята, че може да се подложи на подмладяване и експертно обучение в наистина напредналата медицина, след което отново да го върнем в Ковънтри на 8 април 1941 г. Ако настоява. Ако има желание.

Но тогава се надявах и очаквах, че с помощта на Тамара татко би могъл да бъде накаран да прозре донкихотовската безпомощност на това, да се върне в битката за Британия, след като тя е била спечелена още преди две хилядолетия.

С помощта на Тамара… тя беше тайното ми оръжие. Чрез поредица от чудеса аз се бях омъжила за любовника си от звездите… и така се бях омъжила и за сина си — за мое най-голямо учудване и най-велико щастие. Можеха ли да се случат още чудеса и да се омъжа за единствения мъж, когото винаги съм обичала — докрай и без всякакви резерви? Татко със сигурност щеше да се ожени за Тамара, ако му се даде този шанс — всеки мъж би го направил — а после Тамара щеше да се погрижи татко да се ожени за мене. Надявах се.

Ако не — щеше да е достатъчно, че и повече от достатъчно баща ми отново да е жив.

 

 

Бях се върнала през портата в Буундок, когато чух гласа на Гуен Хейзъл:

— Конят на Годайва до всички станции. Дийти докладва, че бандитите са във въздуха и се пренареждат. Очаквайте сирени приблизително до осемдесет минути. Потвърдете.

Гуен Хейзъл беше застанала до мене на портата в болницата, но това беше колкото проверка на комуникациите, толкова и разузнаване. Собствената ми апаратура за свръзка беше проста: микрофон на гърлото, не скрит, а просто под бинт, от който нямах нужда; „слухов апарат“, който всъщност не беше такъв, и антена, скрита под дрехите. Отговорих:

— Кръвта е, Скитник до Кон, приемам.

Чух:

— Британски йомен до Кон, приемам. Осемдесет минути. Един час и двайсет минути.

Отвърнах:

— Кръв до Кон. Чух „приемам“ от Гретхен. Редно ли е?

Гуен Хейзъл изключи трансмисията и ми каза:

— Ти не трябва да я чуваш чак докато и двете не се преместите в Ковънтри 1941 г. Мо, ще отидеш ли до Ковънтри за втора проверка на комуникацията?

Отидох. Установихме, че връзката на Гуен Хейзъл с мене, XLIV век до XX, е добра и сега не чувах Гретхен — така и трябваше да бъде. После се върнах в Буундок, защото още не си бях сложила костюма и маската. При прехода имаше един момент, когато нещо ти дърпа дрехите и ти пращят ушите — статичен удар поради разликата във въздушното налягане, знаех го. Но въпреки това си беше страшничко.

 

 

Дийти докладва, че ятото бомбардировачи излита. Германските „Месершмити“ бяха равни на „Спитфайърите“ или по-добри от тях, но се налагаше да оперират на самата граница на обхвата си — хабяха повечето си бензин за отиване и връщане, можеха да влизат във въздушен бой само за няколко минути или да се намерят в Ламанша, ако са преценили погрешно.

— Дагмар, заеми позиция — нареди Гуен Хейзъл.

— Прието. Приемам — Дагмар влезе, облечена с костюма, маската и касинката — още не си беше сложила ръкавиците… макар че Господ знае с какво ли щяха да помогнат ръкавиците в очакващите ни септични условия (може би за да предпазят нас, ако не пациентите).

Вързах маската на Удроу, той — моята. Бяхме готови.

 

 

Гуен Хейзъл се обади:

— Конят на Годайва до всички станции: сирени. Британски йомен, активирайте портата и се преместете във времето. Потвърдете!

— Йомен до Кон, прието!

— Кон до Йомен, докладвайте за пристигането. Наслука! — После Хейзъл се обърна към мене: — Мо, вие с Лазарус тръгвайте. Късмет!

Последвах Лазарус… и сърцето ми се качи в гърлото. Дагмар държеше престилката на татко. Щом излязохме изпод завесата, той само ни погледна и не ни обърна никакво внимание. Чух го да казва на Дагмар:

— Не съм ви виждал досега, сестра. Как се казвате?

— Дагмар Добс, докторе. Наричайте ме Даг, ако ви харесва. Току-що пристигнах от Лондон, сър, заедно с припасите.

— Очевидно е. От седмици не съм виждал чиста престилка. И маски — ама че превземка! Звучиш ми като янки, Даг.

— Аз съм янки, докторе, както и вие.

— Виноват. Айра Джонсън от Канзас сити.

— Ама и аз съм оттам!

— Май дочух шумолене на високи царевици в говора ви. Довечера, като натирим Хайнитата, трябва да си разменим по някоя градска клюка.

— Не ги знам много-много новите клюки. Не съм си била вкъщи, откакто надянах касинката.

Дагмар занимаваше татко и постоянно ангажираше вниманието му, а аз мълком й благодарих. Не искам да ме забележи, докато битката не свърши. Дотогава нямаше време за малки сладки изненади.

Първите бомби паднаха наблизо.

 

 

Нищо не видях от битката. Преди деветдесет и три години или осем месеца по-късно същата година — зависи как го броите — видях как бомби падат над Сан Франциско при обстоятелства, при които не ми оставаше нищо друго освен да затая дъх и да чакам. Не съжалявам за това, че бях твърде заета, за да наблюдавам бомбардирането на Ковънтри. Но го чувах. Ако чувате как падат бомбите, те като нищо могат да паднат и на главата ви. Така разправят. Аз май не им вярвам много-много.

Гуен Хейзъл извика в ухото ми:

— Чу ли Гретхен? Каза, че при първата вълна свалили шейсет и девет от седемдесет и два бомбардировача!

Не бях чула Гретхен. С Лазарус бяхме заети с първия си пациент — малко момченце. Беше лошо обгорено и лявата му ръка беше смазана. Лазарус се приготви да ампутира. Удържах сълзите си и започнах да му помагам.