Робърт Хайнлайн
Отвъд залеза (26) (Животът и любовите на Морийн Джонсън
(Мемоари на една леко нередовна жена))

XXVI.
Пиксел — спасител

След онзи Чай със смахнати, когато се събудих с котарак и труп в едно легло в гранд хотел „Огъстъс“, Пиксел и аз се намерихме в кабинета на доктор Ерик Ридпат, домашен лекар. Там се срещнахме с неговата медицинска сестра Дагмар Добс маце, което веднага получи качествен щемпел от Пиксел. Дагмар ми правеше гинекологичен преглед, когато ми съобщи, че тази вечер била Фиестата на Санта Каролита.

Добре, че преди да ме качи на магарето, ме беше накарала да се изпишкам в една чашка, че иначе щях да й се изпишкам в лицето.

Както вече обясних с изобилни детайли, „Санта Каролита“ е дъщеря ми Карол, родена през 1902 г. според Грегорианския календар.

Лазарус Лонг беше инициаторът на „Денят на Карол“ на 26 юни 1918 г. според Грегорианския календар като обред за посвещаване на Карол, който отбелязваше преминаването й от дете в жена. Лазарус вдигна наздравица за Карол с шампанско и й обясни какво прекрасно нещо е да си жена; изреди й и привилегиите, и отговорностите на нейното ново и по-високо положение и обяви, че от днес нататък 26 юни ще бъде „Денят на Карол“.

Идеята да го нарече „Денят на Карол“ беше хрумнала на Лазарус от нещо, за което си бе спомнил, случило се след хиляда години — или преди хиляда години, зависи от това, откъде го гледаш във времето. На граничната планета Ново начало той и жена му Дора били обявили „Денят на Хелън“ в чест на влизането в пубертета на най-голямата им дъщеря Хелън. Такава била посочената цел. Непосочената цел била да установят някакъв контрол над сексуалното поведение на своите подрастващи синове и дъщери, за да избегнат онази трагедия, с която се сблъсках в случая с Присила и Доналд.

Нито Лазарус, нито аз (нито Дора) имахме някакви морални предубеждения спрямо кръвосмешението, но всички се страхувахме от вредата, която може да причини то — и генетично, и социално. „Денят на Хелън“ и „Денят на Карол“ донякъде помагаха на всички родители да се справят с щекотливите проблеми на секса при младите хора — проблеми, които толкова често могат да свършат с трагедия… но няма нужда да е така.

При Мариан презирам най-вече егоистичния й провал в изпълнението на родителския й дълг да поддържа дисциплината. „Ако щадиш пръчката, не щадиш детето“ — това не е садизъм, а обикновен здрав разум. Ако не наказвате децата си, когато има нужда, ги проваляте по възможно най-лошия начин. Уроците, които вие пропускате да им дадете, по-късно ще им бъдат дадени — и то по много по-груб начин — от жестокия свят, реалния свят, който не приема никакви извинения — света на госпожа Каквото-си-дробил-това-ще-сърбаш.

Лазарус ми каза (след векове или след години — зависи от гледната точка), че точно бил преполовил наздравицата си за Карол, когато се усетил, че в момента поставя началото на най-широко разпространения сред човечеството празник — Денят на Каролита — и оттогава се опитва да разбере кое е дошло първо — яйцето или кокошката.

Кокошка ли, яйце ли, през вековете Денят на Карол наистина претърпял развитие и на много планети се превърнал в официален празник — това научих на Терциус. Обикновено го празнуваха само за забавление — така, както японците празнуват Коледа като светски празник, който няма нищо общо с религията.

Но в някои култури той се развил като религиозен празник, специфичен за теократичните общества: празник, изпълняващ ролята на клапан, през който се изпуска парата, ден на ексцесиите, на прегрешението без наказание, Сатурналиите.

 

 

Когато се измъкнах от тези тъпи ремъци, слязох от студената маса и си облякох „дрехите“ (кафтан от една плажна хавлия), доктор Ридпат и Дагмар прегледаха резултатите от изследванията ми. Обявиха ме за здрава — просто не бяха с всичкия си, но като че ли никой от двамата не смяташе това за важно.

Доктор Ридпат каза:

— Обясни й как стоят нещата, Даг. Аз отивам да си взема душ и да се приготвя.

— Какво искаш да правиш, Морийн? — попита ме Дагмар. Док ми каза, че единственото ти имущество е тази хавлия, с която си облечена, и този оранжев котарак. Пиксел! Престани! Тази вечер не можеш да отидеш в полицейския участък и да питаш къде е приютът за бедни — тази вечер ченгетата хвърлят униформите си и се присъединяват към бунта — и тя ме изгледа отгоре до долу. — Ако довечера излезеш на улицата — ами в клетката на лъва сигурно би си прекарала по-спокойно. На много хора им харесват тези работи — наистина на много. На мене например. Но довечера едно момиче трябва или да си легне, или да ляга. Можеш да останеш да спиш тук на кушетката, ще ти намеря одеяло. Пиксел! Слизай оттам!

— Ела тук, Пиксел — протегнах ръце и той скочи в прегръдките ми. — Ами Армията на спасението?

— Кое?

Опитах се да й обясня. Тя поклати глава.

— Никога не съм ги чувала. Като че ли пак бълнуваш. Църквата на твоя избор не разрешава нищо подобно.

— Ти коя църква си си избрала?

— Ъ? Ами моят избор, твоят избор, изборът на всеки — Църквата на великия осеменител, разбира се, че какви други църкви има? Ако това не е твоят избор, като те погнат по релсите, може и да ти се проясни мозъкът. Моят би се прояснил.

Поклатих глава.

— Дагмар, обърквам се все повече и повече. Там, откъдето идвам, цари пълна религиозна свобода.

— Че и тук точно това си имаме, сладурче — и дано никой проктор не те чуе да казваш нещо друго — изведнъж тя се усмихна като Проклетата вещица от Запада. — Въпреки че сутрин, щом се пукне зората след Празника на света Карол, винаги заварват по някой и друг проктор и свещеник като студени трупове, ухилени с risus sardonicus. Не съм единствената злопаметна вдовица.

Сигурно съм я погледнала тъпо.

— Ти си вдовица? Съжалявам.

— Много приказвам. Въобще не е толкова трагично, миличка. Браковете се сключват на небесата, както всички знаем, и моят патрон-свещеник ми избра точно онзи мъж, когото небето бе предназначило за мене. Никакво съмнение не може да има в това и никога няма да ме чуеш да кажа нещо друго. Ала когато Делмър, назначеният ми за близка душа, изпадна в немилост пред трона и го подкастриха… е, плаках, но не чак толкова дълго. Делмър сега е клисарче и е много популярен сред мъжките сопрани, доколкото знам. Тъпото е, че тъй като всъщност не е мъртъв, а просто скопен, аз не мога да се омъжа повторно — лицето й беше станало мрачно.

После тя сви рамене и се усмихна.

— И затова Нощта на Санта Каролита за мене е велика нощ, като знаеш колко внимателно ни наблюдават през останалото време от годината.

— Пак съм объркана — рекох аз. — Да не ми обясняваш, че всичко тук е много пуританско? Като изключим тази нощ.

— Не съм много убедена, че разбирам какво имаш предвид под „пуританско“, Морийн. И ми е все по-трудно да възприемам позата ти на паднала от Марс… ако е поза…

— Не е поза! Дагмар, наистина не знам какво да мисля. Това не е моята планета; представа си нямам от това място.

— Е, добре, ще ти обясня, нали ти обещах. Но ми е трудно да го запомня. Добре, значи ето как стоят нещата тук: през триста шейсет и четири дни в годината — триста шейсет и пет през високосните години — тук всичко или се изисква от тебе, или е забранено за тебе. „Златното правило“, както го нарича Върховият епископ — така бил разпоредил Господ. Но на празника на Каролита от залез до изгрев всичко е позволено. Каролита е светицата закрилница на уличните певци, курвите, циганите, скитниците, актьорите — на всички, които трябва да живеят извън градските стени. И затова на нейния празник… Шефе! Нали не смяташ да излизаш навън облечен така!

— И защо не?

Дагмар издаде звук, все едно й се доповръща. Обърнах се да видя за какво е цялата патърдия. Докторът си беше взел душ и се бе върнал — гол и надянал най-невероятния фалос, който някога бях виждала. Стърчеше право нагоре под голяма и плътна кръпка, покрита с гъсталак от кестеняви къдрици. Стърчеше поне трийсет сантиметра над тази къдрава основа. Беше дебел колкото китката ми и леко извит назад към косматия му корем.

Той „дишаше“ заедно с доктора и се накланяше с два и половина сантима напред при всяко вдишване. Гледах го с ужас и като омагьосана — така, както птичето гледа змията — и усетих как зърната ми настръхват. Махнете го оттук! Грабнете една пръчка и го убийте!

— Шефе, я отнеси тая тъпа играчка обратно в „Сиърс роубук“ и поискай да ти върнат парите, или… или… или ще го пусна в кенефа, така да знаеш!

— Ами пусни го и после ти ще плащаш на водопроводчика. Виж какво, Дагмар, смятам да вляза така вкъщи и искам да снимам лицето на Зенобия, като го види. После ще го махна… освен ако Зенобия не иска да отида с него на оргията на кмета. А сега си обличай костюма — трябва да вземем Дафи и асистента му. Хайде, размърдай си опашката, южняшката.

— Да ти пикам на физиономията, шефе.

— Ама да не би слънцето да е залязло толкова скоро? Морийн, ако правилно съм те разбрал, ти не си яла нищо днес. Ела да вечеряш с нас, та да обсъдим какво ще правиш по-нататък. По-добра готвачка от жена ми в града няма. Нали така, Дагмар?

— Прав си, шефе. За тази седмица вече втори път си прав.

— Кога е бил първият път? Намери ли някакво облекло за нашата Пепеляшка?

— Проблем, шефе. Тук имам само гащеризони — униформи, скроени като за мене. На Морийн отпред ще са й широки, отзад — тесни. (Имаше предвид, че аз съм с форма по-скоро на круша, а тя — на целина.)

Доктор Ридпат ме погледна, после погледна нея и реши, че Дагмар е права.

— Морийн, ще видим какво може да ти даде жена ми. Как ще си облечена, докато стигнем до нас, няма значение — ще се возим с роботакси. Пиксел! Време е за вечеря, момчето ми!

— Ся-а-а? Уа-а-а!

Така че вечеряхме у семейство Ридпат. Зенобия Ридпат наистина е добра готвачка. Ние с Пиксел я оценихме, тя също оцени Пиксел и се държа много топло и гостоприемно с мене. Зенобия е достойна матрона, красива, около четирийсет и петгодишна, с преждевременно побеляла коса, боядисана в лек синкав оттенък. Лицето й изобщо не трепна, когато видя механичното чудо, което беше надянал мъжът й.

— Какво е това според тебе, Зен? — попита той.

— О, най-после! — отговори тя. — Обеща ми го като сватбен подарък преди толкова години! Е, според мене по-добре късно, отколкото никога — тя млъкна и го огледа. — Защо на него пише „Произведено в Япония“? — изправи се и ни се усмихна. — Здравей, Дагмар, радвам се, че те виждам. Честит празник!

— Изобилна реколта!

— Едри бебета! Госпожо Джонсън, колко мило, че дойдохте. Мога ли да ви наричам Морийн? И мога ли да ви предложа малко рачешки крачка? Докарани са от Япония — също като новата пишка с каишка на мъжа ми. Какво искате за пиене? Една учтива малка машинка влезе с поднос с рачешки крачка и други вкуснотии и взе поръчката ми за питие — „Куба либре“, но без рома.

Госпожа Ридпат поздрави Дагмар за костюма: чисто черен прозрачен чорапогащник гащеризон, който покриваше дори главата й, но не покриваше онези места, където по време на Сатурналии дрехите само биха пречили — изрязан чатал, голи гърди, голи устни. Резултатът беше блестящо непристоен.

Костюмът на Зенобия беше провокиращ, но красив — синя мъгла, която отиваше на очите й и не скриваше кой знае колко. Дафи Вайскопф й се нахвърли отпред и взе да надава дивашки звуци. Тя само му се усмихна.

— Първо хапнете нещо, докторе. И си запазете някакви силици за след полунощ.

Асистентът на доктор Дафи, Фреди, не ми миришеше както трябва и очевидно и аз не му миришех както трябва — а аз започвах да разнасям миризми, защото вече изпадах в купонджийско настроение. В моята „Куба либре“ наистина нямаше ром, но вече я бях преполовила, когато усетих, че е с водка сто процента съм сигурна. Водката е коварно нещо — няма мирис, няма вкус… и взе да ме кара на сън…

Мисля, че в мезетата имаше и скрити афродизиаци… а Морийн няма нужда от афродизиаци. И никога не е имала.

На вечерята се предлагаха три вида вино и безкрайни наздравици, които бързо минаха от пълни с намеци в открити непристойности. Роботчето, което сервираше в моя сектор на масата, се грижеше чашите с вино да не стоят празни, но не беше програмирано да разбира думата „вода“ и мама Морийн се понапи.

Нямаше какво да се преструвам. Бях яла твърде малко, бях пила твърде много, бях спала твърде малко и така и не се бях научила да пия като дама. Просто се бях научила да се преструвам, че пия и да избягвам алкохола. Но в нощта на Каролита свалих гарда.

Мислех да помоля Зенобия да ме остави да преспя у тях… и на сутринта, когато празникът свърши, да щурмувам града, вече дошъл на себе си. Като начало имах нужда от малко пари и дрехи… а си има начини човек да се сдобие с тях, без всъщност да краде. Една жена винаги може да изръси заем без гаранция, ако попадне на мъж, който е склонен да я потупа другарски тук и там. Тя може да намекне доста явно за лихвата, с която вероятно ще плати… а всяка жена, агент на Корпуса на времето, е правила подобни неща при нужда. Ние не сме нервни девственици — не тръгваме от Буундок, без да сме ваксинирани срещу бременност и още деветнайсет неща, които можеш да си лепнеш, ако те ухапе дюкянов червей. Ако сте твърде нежна душа за подобни спешни мерки, значи не сте за тази професия. Жените са по-добри разузнавачи от мъжете в Корпуса на времето, защото могат да се оправят с тези неща. Моята съсъпруга Гуен/Хейзъл може да открадне на леопарда петната и после да си спи съвсем спокойно. Ако я изпратят за Рейнското злато, Фафнир и знаменитият му лош дъх нямат никакъв шанс.

След като се сдобия с минимум местни пари и дрехи, следващият ми ход ще е предварително проучване, за да разбера: първо, как да намеря още пари в тази култура, без да попадам в затвора; второ, къде е мястото за оставяне на съобщения за Корпуса на времето, ако изобщо има такова, и трето, ако резултатът от точка втора е нула, къде се крият търговците на черно на време на Хилда? По-голямата част от всичко това мога да разбера, без да се набивам на очи, или в обществената библиотека, или от телефонния указател.

И всичко — много професионално… ала вместо това прокторите ме пипнаха и така нищо не свърших.

 

 

Зенобия настоя да отида с тях на оргията при кмета, а тогава аз вече изобщо не можех да преценявам нещата и не й отказах. Тя ми избра и костюм от дрехите си — дълги мрежести чорапи, зелени жартиери, високи токчета и късо наметало… и кой знае защо това ми се стори идеалният костюм, макар че не можех да си спомня защо.

От купона на кмета си спомням само откъслеци. Сигурно ще ви е от помощ да си представите празненство, дадено от Калигула и Нерон заедно и режисирано от Сесил Б. де Мил във великолепните цветове на „Техниколор“. Спомням си, че разправях на някакъв изрод, че не е невъзможно да бъда свалена, мнозина са се опитвали и повечето са успявали, но е важно да се подходи романтично.

Този купон и останалата част от нощта бяха изнасилвания, изнасилвания, изнасилвания навсякъде около мене… а аз не обичам изнасилванията: човек не се запознава със свестни хора по този начин.

Избягах от купона и се намерих вън, в парка. Това, че напуснах, беше свързано с един надут гъз, облечен в дълга одежда от бяла коприна, цялата в яркочервени и златни бродерии. Отпред беше разтворена и неговият пенис стърчеше навън. Беше толкова надут, че четирима помощници му помагаха да се справя със задачката.

Когато се опитах да се шмугна покрай него, той ме сграбчи и набута езика си в устата ми. Бутнах го, побягнах и изскочих през един прозорец. Да, бяхме на първия етаж, но изобщо не се спрях да проверя.

Пиксел ме настигна след около петдесетина метра, след което ме забави, защото взе да се мотае пред краката ми. Влязохме в големия парк и намалих ход до нормално темпо. Още бях с наметалото, но когато скачах през прозореца, бях загубила единия си чехъл и изхвърлила и другия, защото не можех да бягам само по една обувка. Нямаше значение — в Буундок толкова често си ходех боса насам-натам, че краката ми отдолу все едно бяха с подметки.

Помотах се из парка — гледах какво става и се чудех къде ли бих могла да отида. Не исках да рискувам и да се връщам в двореца на кмета — надутото ми приятелче с хубавите дрешки сигурно беше още там. Не знаех къде живеят семейство Ридпат, макар и да бях ходила там. Струваше ми се, че най-добре ще е да изчакам да се зазори, след това да намеря гранд хотел „Огъстъс“, да отида в кабинета на доктор Ерик на мецанина и да го изврънкам за малък заем. Нямаше друг начин, нямах избор, но сигурно щеше да стане, тъй като по време на вечерята доста упорито ми пускаше ръце. Не се държеше грубо — около цялата маса се правеха подобни неща. Пък и ме бяха предупредили.

 

 

За кратко се включих във вещерското сборище — полунощ, пълна луна, редят се ритуални молитви на латински, старогръцки, старонорвежки (така ми се стори) и на още три езика. Една от жените беше богиня змия от древен Крит. Дали беше автентично ли? Не знам. По време на службата Пиксел седеше на рамото ми, сякаш бе свикнал с ролята си на другарче на вещица.

Щом напуснах олтара, той скочи долу и побягна пред мене, както обикновено.

— Ето го котаракът й! — разнесе се крясък. — Ето я и нея! Хванете я!

И ме хванаха.

 

 

Както казах, не обичам изнасилванията, а особено не обичам четирима мъже да ме държат, а някакъв мазен дебелак с бродирана нощничка да си играе с тялото ми. И го ухапах. Обясних му и някои неща за роднините му по права линия и за личните му навици.

Така се намерих в дранголника и останах там, докато онези откачалки от Комитета за естетично изтриване не разбиха затвора и не ме измъкнаха оттам.

На това му се вика „от трън, та на глог“.

Снощи събранието се председателстваше от граф Дракула — единственият случай на подходящ избор за ролята: това създание с отблъскваща красота не само беше облечено с оперетната мантия, каквато носят вампирите по видеофилмите, ами си беше направило и труда да отиде при някой зъболекар: кучешките му зъби слизаха по-надолу от долната му устна. Предполагам, че все пак са били изкуствени — не мога да повярвам, че човешко или псевдочовешко същество би могло да има такива зъби.

Присъединих се към кръга и седнах на единствения свободен стол.

— Добър вечер, братовчеди. Добър вечер и на вас, графе. Къде го тази вечер Стареца от планината?

— Такива въпроси тук не се задават.

— О, извинете, моля. Но ако обичате, обяснете ми защо.

— Ще ви го оставим като упражнение по дедукция. Но никога вече не задавайте подобни въпроси. И повече не закъснявайте. Тази вечер вие сте предметът на нашата дискусия, лейди Макбет…

— Морийн Джонсън, ако обичате.

— Не обичам. Това е още един пример, че не желаете да съблюдавате правилата, необходими за безопасността на Мъртвите. Вчера забелязахме да си разменяте думи с член на хотелския персонал, една камериерка. За какво си говорехте?

Изправих се.

— Граф Дракула.

— Да, лейди Макбет?

— Вие вървете по дяволите. А аз отивам да си легна.

— Сядайте!

Не седнах. Ала всички около мене ме награбиха и ме бутнаха на стола. Не мисля, че трима биха се справили — те бяха болни, смъртно болни. Но седмина ми дойдоха множко — а и не ми се искаше да се съпротивлявам грубо.

Председателят продължи:

— Милейди Макбет, вие сте с нас вече от две седмици. През това време отказвахте всяка предложена ви мисия. Задължена сте ни за това, че ви спасихме…

— Глупости! Комитетът ми е задължен! Никога нямаше да ми се наложи да ме спасяват, ако не ме бяхте отвлекли и не бяхте ме натикали в леглото заедно с труп, с един от убитите от вас, съдията Хардейкър. Я не ми приказвайте за това с какво съм задължена на Комитета! Върнахте ми някои дрехи, но къде ми е портмонето? Защо ме упоихте? Как смеете да отвличате невинна туристка за декор на вашето убийство? Кой го измисли? Искам да говоря с него.

— Лейди Макбет.

— Да?

— Дръжте си езика. Сега ще ви бъде възложена мисия. Всичко е планирано и довечера вие ще го осъществите. Клиентът е генерал-майор Лу Роусън, пенсионер. Той отговаря за неотдавнашния инцидент провокация в…

— Граф Дракула!

— Да?

— Върви се обеси на петите!

— Не ме прекъсвайте пак. Операцията е планирана докрай. Джак Изкормвача и Лукреция Борджия ще дойдат с вас и ще ви ръководят. Можете да го убиете в леглото и ако стане засечка, ще ви убием точно така, както ще убием и него. Ще ви подредим и двамата в сценка, която ще потвърди мълвата, която се носи за него.

Вниманието на всички беше приковано от свадата между новия председател и мене; прокторите се втурнаха от балкона още преди някой да ги забележи. Но един глас, който разпознах, извика: „Пази се, Морийн!“ — и аз залегнах на пода.

Мантиите и качулките бяха от ку-клукс-клановски тип като на прокторите — но гласът беше на Дагмар. Извърнах глава и видях, че Пиксел е с нея.

Корпусът на времето разполага със зашеметяващи оръжия, които използват, когато трябва да подбират по кого да стрелят. Обстреляха цялата стая с тях. Краят на единия заряд ме засегна; не припаднах, но май нямах нищо против, когато един едър, плещест проктор (един от съпрузите ми!) ме вдигна. После всички се измъкнахме през балкона и се набутахме в малък военен хеликоптер, който висеше до парапета.

Чух как вратата се затваря, усетих го и в ушите си.

— Готови?

— Готови!

— Някой взе ли Пиксел?

— Аз. Да тръгваме! (Гласът на Хилда.)

И после се намерихме у дома, в Буундок, на полянката-паркинг пред дома на Лонг.

— Проверете всички системи — рече един добре познат глас.

Пилотът се обърна на седалката и ме погледна.

— Мамо — каза той жално, — ама ти наистина ми причиняваш много скръб.

— Съжалявам, Удроу.

— Защо не ми каза? Щях да ти помогна.

— Сигурна съм в това, миличък. Ала просто бях тръгнала на разузнаване.

— Но трябваше да…

Хилда го прекъсна:

— Престани, Лазарус. Мама Морийн е уморена и сигурно е гладна. Тамара вече е готова с обяда. След два часа — 14:00 местно време — има събрание, на което ще се обсъжда операцията. Всички трябва да присъстват. Джубал отговаря за събранието и…

— Операция ли? Каква операция?

— Твоята операция, мамо — отговори Удроу. — Ще търсим дядо. Или ще го спасим, или ще го приберем в чувал за трупове. Но този път ще го направим както трябва. Това е операция на Корпуса на времето от първостепенна важност и са осигурени всички необходими ресурси. Кръгът Ороборос е единодушен. Мамо, защо не ми каза?

— Млъквай, Уди — сряза го Хилда. — И продължавай да мълчиш. Прибрахме мама Морийн и другото няма значение. Нали така, Пиксел?

— Мя-а-ррррно!

— Хайде тогава на обяд.