Стивън Ериксън
Дом на вериги (5)

1.

Деца от черна къща избират сенчести пътеки.

Натийска поговорка

Кучето беше разкъсало жена, старец и дете, преди воините да успеят да нахлуят в изоставената пещ в края на селцето. Звярът никога досега не бе проявявал и най-малкия признак за вероломство. Пазил беше земите на Урид с яростно рвение заедно със събратята си в суровия им, но справедлив дълг. По тялото му нямаше рани, които можеше да са забрали и да са пуснали духа на лудостта в жилите му. Нито бе обладан от болестта, докарваща пяна на устата. Никой не бе оспорвал положението му в глутницата. Всъщност не съществуваше нищо, нищичко, което да обясни този внезапен обрат.

Воините го приковаха с копията си към извитата задна стена на глинената пещ. Замушкаха озъбения, виещ от болка звяр, докато не издъхна. Когато издърпаха копията си, видяха изпохапаните им, хлъзгави от слюнка и кръв дръжки; видяха и че железните върхове са също нахапани — и като че ли полустопени.

Знаеха, че лудостта може да остане скрита, дълбоко под повърхността, недоловима жилка, способна да вгорчи кръвта. Шаманите огледаха трите жертви; двете вече бяха издъхнали от раните си, но детето все още бе вкопчено в живота.

В тържествена процесия бащата на момченцето го отнесе до Ликовете в Скалата, положи го в дъбравата пред Седемте богове на Теблор и го остави там.

Скоро след това момчето умря. Само в болката си, пред суровите ликове, всечени в отвесната скала.

Тази орис не бе неочаквана. Детето в края на краищата бе твърде малко, за да се моли.

Всичко това се случи преди столетия, разбира се.

Много преди Седемте богове да отворят очи.

Годината на Уругал Втъкания

1159 г. от Съня на Бърн

Бяха величави сказания. Обгърнати от пламъци ферми, деца, влачени зад конете цели левги. Трофеите от него ден, преди толкова време, висяха по ниските стени на дългата къща на баща му. Почернели скалпове, трошливи, крехки на вид детски челюсти. Странни късове от облекло, ушито от непозната тъкан, осаждени и опърпани. Ушички, наковани по всяка дървена колона чак до сламения покрив.

Доказателство, че Силвърлейк^[1] беше истинско, че наистина съществуваше отвъд гористите планини, долу през скритите проходи, на седмица — може би две — път от земите на клана Урид. Сам по себе си пътят бе тежък, прекосяваше територията на клановете Сунид и Ратид. Пътуване, което само по себе си бе достойно за легендарно сказание. Безшумното и невидимо придвижване през вражеските станове, разхвърлянето на камъните в огнищата, за да се нанесе най-жестока обида, избягването на преследвачи и ловци ден и нощ, докато се стигне до граничните земи, а щом и те се прекосят — непозната гледка с чуждата земя и несънуваните й богатства.

Карса Орлонг живееше и дишаше с разказите на дядо си. Стояха като легион, свирепи и настръхнали пред бледото, пусто наследство на Сънъг — сина на Палк и бащата на Карса. Сънъг, който нищо не беше направил в живота си, който бе гледал своите коне в долината си и никога не беше стъпвал във вражески земи. Сънъг — най-големият позор за своя баща и за своя син.

Вярно, Сънъг неведнъж беше бранил конете от набезите на други кланове. И добре ги беше бранил, с достойна за възхита ярост и с удивително умение. Но това трябваше да се очаква от мъже с уридска кръв. Уругал Втъкания беше Лицето на клана в Скалата, а Уругал бе един от най-свирепите от седемте бога. Другите кланове имаха основания да се боят от уридите.

Сънъг не бе по-малко опитен и в обучението на сина си в Бойните танци. Карса боравеше с меча от кръвнодръв много по-умело от всеки друг на годините си. Смятаха го за един от най-добрите воини от клана. Макар уридите да презираха лъка, бяха изключителни с копие и атлатъл, с назъбения диск и черното въже, а Сънъг бе обучил сина си да използва умело и тези оръжия.

И все пак това обучение можеше да се очаква от всеки баща в клана Урид. Карса не можеше да намери основание за гордост в такива неща. Бойните танци бяха само подготовка в края на краищата. Славата бе във всичко след това — в двубоите, в набезите, в жестоките и непрестанни кръвни вражди.

Не, Карса нямаше да направи това, което бе направил баща му. Щеше да тръгне по пътя на своя дядо. Ревностно. Твърде много от славата на клана се основаваше само на миналото. Твърде самодоволни бяха станали уридите с положението си сред племето Теблор. Палк неведнъж беше мърморил под нос тази горчива истина в нощите, когато костите му стенеха от стари рани и когато позорът, наречен „негов син“, пареше още по-дълбоко.

„Връщане към старите дни. И аз, Карса Орлонг, ще водя. Делъм Торд е с мен. Байрот Гилд също. Всичко в първата година на белезите ни. Броили сме победи. Клали сме врагове. Крали сме коне. Размествали сме камъните в огнищата на Келид и Бурид.“

„А сега, с новата луна и в годината на твоето именуване, Уругал, ще втъчем своя път към Силвърлейк. За да избием живеещите там деца.“

Остана на колене насред поляната, със сведена глава под Ликовете в Скалата. Съзнаваше, че ликът на Уругал, всечен високо горе, не отстъпва в свирепата си ярост на собствената му страст. Знаеше, че другите богове, затулили със своите кланове ’Сибалле, все още Ненамерената, го гледат отгоре със злобна страст и омраза. Никое от чедата им, в края на краищата, все още не бе коленичило пред тях, за да изрече толкова дръзки клетви.

Самоувереност терзаеше всички кланове на Теблор. Светът оттатък планините досега не беше дръзвал да посяга на тяхното, не беше си и помислял да го прави от десетилетия. Никакви чужденци не смееха да стъпят в земите на Теблор. Нито пък самите теблори бяха дръзвали да надничат отвъд граничните земи с черна алчност, както бяха правили често преди поколения. Последният мъж, който бе предвождал набег в чужда територия, беше дядо му. До бреговете на Силвърлейк бе ходил той, където фермите били изникнали от земята като изгнили гъби и деца щъкали по нея като мишлета. Две ферми имало тогава, с по няколко пристройки. Сега щяха да са повече, вярваше Карса. Три, че и четири дори. Дори денят на заколение, донесен от Палк, щеше да избледнее пред това, което щяха да направят Карса, Делъм и Байрот.

„В това ти се кълна, прескъпи Уругал. Ще ти поднеса пир от трофеи, каквито никога досега не са очерняли земята на тази поляна. Достатъчно навярно, за да те освободят от самия камък, тъй че отново да можеш да крачиш сред нас, носител на смърт на всички наши врагове.“

„Аз, Карса Орлонг, внукът на Палк Орлонг, така се заклевам. И ако се усъмниш в клетвата ми, Уругал, знай, че ще тръгнем още тази нощ. Пътуването започва със залеза на това слънце. И както дневното слънце ражда слънцето на следващия ден, тъй ще се взира то отгоре в тримата воини на клана Урид, тръгнали през проходите надолу към незнайните земи. И Силвърлейк, след повече от четири века, отново ще тръпне пред идещите воини на Теблор.“

Карса бавно вдигна глава. Погледът му обходи очуканата скална стена и спря на суровото, зверско лице на Уругал — там, сред неговите родственици. Тъмните ями на очите сякаш се втренчиха в него и на Карса му се стори, че вижда в тях алчно задоволство. Всъщност беше убеден в това и щеше да го опише като чиста истина пред Делъм и Байрот. И пред Дейлис, та дано да изречеше благословията си: той така копнееше за нейната благословия, за хладните й слова… „Аз, Дейлис, все още не намерила името на своето семейство, те благославям, Карса Орлонг, в твоя злокобен набег. Дано избиеш безброй деца. Дано заситят сънищата ти техните писъци. Кръвта им дано усили жаждата ти за още. Пламъци дано обсебят пътя на твоя живот. Дано се завърнеш при мен с хиляди смърти, натежали на душата ти, та да ме вземеш за своя съпруга.“

Наистина можеше да го благослови така. В пръв, но неоспорим израз на интереса си към него. Не към Байрот — с Байрот тя само си играеше, като всяка още неомъжена жена, само за забавление. Неизваден от канията си оставаше нейният Нож на нощта, разбира се. Липсваше му студената целеустременост на Байрот — слабост, която можеше и да отрича, но истината беше наяве — не можеше да води той, можеше само да следва. А Дейлис нямаше да се задоволи с това.

Не. Негова щеше да е тя, на Карса, щом той се върнеше. Върхът щеше да е тя на неговия триумф след набега над Силвърлейк. За него и само за него щеше да извади Дейлис от канията своя Нож на нощта.

„Дано избиеш безброй деца. Пламъци дано обсебят пътя на твоя живот.“

Карса се надигна. Не шумолеше вятър в листата на брезите около поляната. Тежък беше въздухът — въздух от низината, изкатерил се нагоре по хребетите по дирята на газещото по небето слънце, и сега, с гаснещата светлина, беше заседнал в поляната пред Ликовете в Скалата. Като дихание на боговете, което скоро щеше да се просмуче в гнилата пръст.

Капка съмнение нямаше в ума на Карса, че Уругал е тук, по-близо от всякога зад каменната кожа на лицето си. Привлечен от клетвата на Карса. От обета му за връщане към слава. Като него бяха надвиснали и другите богове. Бероук Тихия глас, Калб Безмълвния ловец, Теник Разбития, Халад Изтезателя, Имрот Жестокия и ’Сибалле Ненамерената — всички се бяха пробудили, жадни за кръв.

„А аз едва-що тръгвам по този път. Едва-що съм стигнал до осемнадесетата година на своя живот, най-сетне истински воин. Слушал съм прадревните слова за Единствения, за онзи, който ще обедини Теблор, който ще стегне клановете в едно, ще ги поведе към низините и тъй ще започне Войната на народа. Шепотът на тези слова, проглас на обещание е той. И мой е този глас.“

Невидими птици възвестиха падането на здрача. Време беше за тръгване. Делъм и Байрот го чакаха в селото. И Дейлис — смълчана, но вярна на думите, които щеше да изрече пред него.

„Байрот ще побеснее.“

 

 

Топлият въздух над полянката се задържа дълго след като Карса Орлонг си тръгна. Меката блатиста почва бавно заличаваше отпечатъците от коленете му и стъпките на мокасините му, а пурпурният блясък на гаснещото слънце все така рисуваше грубите лица на боговете, докато сенките изпълваха долината.

От земята се надигнаха седем фигури, с набръчкана мръснокафява кожа върху сгърчени мускули и тежки кости, с червени като охра коси, от които капеше тинеста черна вода. На някои липсваха крайници, други стояха на осакатени крака. Една беше без долна челюст, лявата скула и челото на друга бяха премазани. И седемте до една бяха осакатени. Уродливи.

Някъде в скалата имаше запечатана пещера, тяхна гробница от векове и за векове — краткотраен затвор, както се оказа. Никой не бе очаквал възкресението им. Бяха толкова осакатени, че не можеха да вървят повече с ближните си, и затова, по обичая на тяхната раса, ги бяха изоставили. Присъдата за поражение бе да те изоставят вечно неподвижен. При доблестно поражение съхранилите съзнание техни останки щяха да се положат под открито небе, с очи към околния свят, та дано намерят покой в съзерцание на отминаващите еони. Ала за тези седмина поражението не беше доблестно. И затова тъмнината на гробницата бе тяхната присъда. Капка горчивина не бяха изпитали от това.

Черният дар дойде по-късно, неканен в неосветения им затвор. А с него — и възможност.

Искаше се само да нарушат една клетва и да се врекат във вярност другиму. Отплатата: прерождение, свобода.

Родът им беше белязал мястото на техния гроб с всечени в скалата лица, всяко — подобие на един от седмината, със слепи, безизразни очи, взрени в зла насмешка в околността. Изрекли бяха имената им, за да завършат ритуала на обвързването, имена, задържали се тук със сила, достатъчна да изкриви умовете на шаманите на народа, намерил убежище в тези планини и на платото с древното име Ледерон.

Здрачът се сгъстяваше. Седмината стояха смълчани и неподвижни. Шестима чакаха един да заговори, ала този един не бързаше. Свободата, макар и ограничена в тази поляна, си беше чисто ликуване и той още не можеше да се отърве от това чувство. Още малко и тази свобода щеше да се изтръгне от последните си окови — от всечените в скалата очни кухини. Службата на новия господар бе обещание за път, цял свят за преоткриване и гибел на безчетни души.

Уруал, чието име значеше Мъхната кост, познат на племето Теблор като Уругал, най-сетне проговори:

— Ще ни стигне.

Син’б’алле — Лишей за мъх — ’Сибалле Ненамерената — не скри съмнението си.

— Твърде много упование влагаш в тези пропаднали Теблор. Ха, Теблор! Та те не знаят нищо. Дори истинското си име.

— Радвай се, че не го знаят — изръмжа Бе’рок хрипливо през смазаното си гърло. С изкривен врат и глава, килната на една страна, трябваше да извърне цялото си тяло, за да се взре в скалата. — Все едно, Син’б’алле, ти си имаш своите деца, и те са носителите на истината. За другите — забравената история най-добре да си остане забравена, за нашите цели. Невежеството им е най-голямото ни оръжие.

— Сух ясен казва истината — заяви Уруал. — Ако съзнаваха наследството си, едва ли щяхме да можем така да изопачим вярата им.

Син’б’алле сви пренебрежително рамене.

— Онзи, Палк, също… стигаше. Според теб, Уруал. Достоен да поведе децата ми. Така изглеждаше. Но се провали.

— Наша грешка, не негова — изръмжа Харан’Алле. — Нетърпеливи бяхме, твърде самоуверени. Разтрогването на Клетвата отне много от силата ни…

— Но какво е дал от себе си новият ни господар, Летен рог? — настоя Тек Ист. — Струйка само. Нищо повече.

— А ти какво очакваш? — попита кротко Уруал. — Той се съвзема от изпитанията си, както ние от своите.

Гласът на Имрот бе мек като коприна:

— Значи, Мъхната кост, ти си убеден, че този внук на Палк ще извае пътя ни към свободата?

— Да.

— А ако бъдем разочаровани отново?

— Тогава започваме пак. Детето на Байрот е в утробата на Дейлис.

— Още един век чакане! — изсъска Имрот. — Проклети да са тези дълговечни Теблор!

— Нищо не е един век…

— Нищо е, но и всичко, Мъхната кост! Знаеш много добре какво имам предвид.

Уруал я изгледа. С основание я наричаха Зъбат скелет. Спомни си наклонностите й като соултейкън, алчния й глад, който ги беше довел до поражението преди толкова време.

— Годината на името ми се върна — рече той. — Между всички нас, кой е водил клан на Теблор най-далече по нашия път, като мен? Ти ли, Зъбат скелет? Лишей за мъх? Крак — копие?

Никой не проговори.

Сух ясен се изсмя тихо.

— Смълчали сме се като Червен мъх. Пътят ще се отвори. Така обеща новият ни господар. Силата му крепне. Избраният от Уруал воин вече има десетки души в обучението си на убиец. Души на Теблор, при това. Спомнете си също, че Палк беше сам. А Карса ще разполага с двама силни воини. И да умре, все ще остане или Байрот, или Делъм.

— Байрот е твърде умен — озъби се Имрот. — Метнал се е на сина на Палк, чичо си. И по-лошо: егоист е. Преструва се, че следва Карса, но ръката му винаги е зад гърба му.

— А моята — зад неговия — измърмори Уруал. — Нощта вече ни загръща. Трябва да се върнем в гробницата си. — Древният воин се обърна. — Зъбат скелет, стой близо до детето в утробата на Дейлис.

— Тя вече се храни от гръдта ми — увери го Имрот.

— Детето е момиче?

— Само в плът. Това, което създавам в него, нито е момиче, нито дете.

— Добре.

Щом първите звезди примигаха високо в небето, седемте фигури се върнаха в земята. Пробудените звезди надникнаха надолу и видяха поляна, необитавана от богове. Поляна, където никога не бяха обитавали богове.

 

 

Селото беше разположено на каменистия бряг на Лейдърий — буйна планинска река с хапливо студена вода, прорязала долина през иглолистната гора по пътя си към далечното море. Къщите бяха с каменни основи и стени от грубо издялани трупи от кедър, с тъмни, изгърбени, обрасли с мъх покриви. Покрай брега се издигаха решетъчни дървени рамки, отрупани с нанизи окачена за сушене риба. Отвъд дървесния пояс имаше сечища за паша на конете.

Между дърветата просветваха смътните пламъци на огньовете.

Карса се приближи до бащината си къща — мина покрай конете, застанали кротко насред поляната. Единствената заплаха за тях беше от нападателите на други кланове, защото бяха огромни и добре обучени и планинските вълци отдавна се бяха научили да ги отбягват. От време на време по някой мечок с ръждива козина дръзваше да слезе дотук от планинската си бърлога, но това обикновено съвпадаше с пасажите на сьомгата и мечките не държаха много да предизвикват нито конете, нито селските псета или безстрашните воини.

Сънъг тимареше Хавок, любимия си кон. Карса отдалече усети буйния нрав на животното, макар да не можеше да види в тъмното нещо повече от черна грамада.

— Червено око още си обикаля развързан — изръмжа той. — Нищо ли няма да направиш за сина си?

Баща му продължи да вчесва Хавок.

— Червено око е много млад за такова пътуване, казах ти вече…

— Но си е мой и ще яздя него.

— Не. Липсва му независимост и все още не е препускал с конете на Байрот и Делъм. Ще забиеш трън в жилите му.

— И какво, пеш ли да вървя?

— Давам ти Хавок, сине. Пораздвижих го тази вечер. Готов е за езда.

Карса си замълча. Беше смутен не на шега. Обърна се и тръгна към къщата. Баща му бе окачил пътната му торба на гредата до прага, да не се намокри. Мечът му от кръвно дърво висеше от сбруята до нея, току-що смазан, с бойния полумесец на Урид, прясно изрисуван върху широкото острие. Карса смъкна оръжието, намести го на гърба си и дългата, увита с кожа дръжка, предназначена за двете ръце, щръкна над лявото му рамо. Торбата щеше да е на раменете на Хавок, стегната за ремъка на стремената.

Конските такъми на Теблор не включваха седло за ездача: воинът яздеше на голия гръб на коня, стремената бяха високо и напред. Сред трофеите от равнинните хора се срещаха седла и щом се поставеха на гърбовете на по-дребните коне от низините, показваха ясно, че тежестта при тях е изместена назад. Но при истинския боен кон задницата трябваше да е свободна от допълнителна тежест, за да осигури бързина на ритниците. Нещо повече, воинът на всяка цена трябваше да брани шията и главата на коня си — с меча и ако се наложи, с бронираните си подлакътници.

След малко Карса се върна при баща си и Хавок.

— Байрот и Делъм те чакат при брода — каза Сънъг.

— А Дейлис?

Не виждаше лицето на баща си, но чу бездушния му глас:

— Дейлис изрече благословията си към Байрот, след като тръгнахте за Ликовете в Скалата.

— Благословила е Байрот!

— Да.

— Изглежда, съм я преценил погрешно — каза Карса; мъчеше се да надвие странния укор, стегнал изведнъж гърлото му.

— Е, нали е жена.

— А ти, татко? Ти ще ми дадеш ли благословията си?

Сънъг подаде юздата на сина си и се обърна.

— Палк вече го е направил. Задоволи се с това.

— Палк не ми е баща!

Сънъг помълча в тъмното, сякаш премисляше. После отрони:

— Да, не ти е баща.

— Тогава ще ме благословиш ли?

— В какво и за какво искаш да те благословя, сине? В Седемте богове, които са лъжа? За слава, която е празна дума? Че ще съм доволен от това, че ще избиеш деца? Трофеите ли да благословя, които ще навържеш за колана си? Баща ми, Палк, иска да излъска до блясък младостта си, защото е стар. Какви бяха словата му за благослов, Карса? Да надминеш подвизите му ли? Едва ли. Прецени грижливо думите му. Очаквам да разбереш, че са служили повече нему, отколкото на теб.

— „Палк, Откривателят на Пътя който ще следваш, благославя пътуването ти.“ Това бяха думите му.

Сънъг помълча. Когато проговори, синът му успя долови в гласа му мрачната усмивка, макар да не можеше да я види.

— Точно както казах.

— Мама щеше да ме благослови — сопна се Карса.

— Както е длъжна всяка майка. Ала на сърцето й щеше да тежи. Така че тръгвай, сине. Спътниците ти те чакат.

Карса се озъби и се метна на широкия гръб на коня. Хавок завъртя глава и изпръхтя. Сънъг проговори от тъмното:

— Не обича да носи гняв. Успокой се, сине.

— Каква полза от боен кон, който се бои от гнева? Ще трябва да се научи да го носи.

Карса изпъна крак назад, плесна с юздата и плавно обърна коня. Още един плясък с юздата и конят се понесе по пътеката.

По пътя към селото бяха набити четири кръвни кола — бележеха местата, където бяха принесени в жертва родственици на Карса. За разлика от другите, Сънъг беше оставил покритите с резба колове без украса: стигнал бе само дотам да вреже в дървото глифовете, назоваващи тримата му синове и дъщерята, принесени на Ликовете в Скалата, и да плисне в подножието им детска кръв, бързо измита от първия дъжд. Вместо да увие плитките им на върха на високия един човешки бой кол, около увенчаните с пера и вързани с червата им шапки, само диви лози се бяха увили около изсъхналото вече чворесто дърво, а затъпеният връх беше зацапан с птичи курешки.

Карса знаеше, че паметта на близките му заслужава повече, и бе решен да съхрани имената им близо до устните си в мига на всяка атака, та да може да избива с техните викове, крещящи пронизително във въздуха. Гласът му щеше да е техният глас, щом дойдеше този миг. Твърде дълго бяха търпели пренебрежението на баща си.

Пътят се разшири, обкръжен от стари пънове и ниска хвойна. Напред през сивия дим проблясваха мъртвешки пламъците на огньовете сред тъмните тромави конични къщи. Край един от огньовете чакаха двама конници. До тях, загърната в кожи, стоеше жена. „Дейлис. Благословила е Байрот Гилд, а сега идва да види как си отива.“

Карса подкара нагоре в лек тръс. Той беше водачът и щеше да го покаже ясно, от самото начало. Байрот и Делъм чакаха него, в края на краищата, а кой от тримата бе отишъл при Ликовете в Скалата? Дейлис беше благословила следовник. Нима той, Карса, се беше държал твърде отчуждено? Какво пък, това беше бремето на предводителите. Трябваше да го е разбрала.

Спря мълчаливо коня си пред тях.

 

 

Байрот беше едър и широкоплещест, макар и не толкова висок като Карса и Делъм. Приличаше на мечок, отдавна го беше разбрал и това му вдъхваше самоувереност. Сега разкърши рамене, като да ги отпусне преди тръгване, и избоботи:

— Дръзко начало, братко, с тази кражба на бащиния ти кон.

— Не съм го откраднал, Байрот. Сънъг ми даде и Хавок, и благословията си.

— Нощ на чудеса ще да е тази. Дали и Уругал не е слязъл от скалата да те целуне по челото, Карса Орлонг?

Дейлис изсумтя.

„Да беше стъпил на тленната земя, щеше да завари пред себе си само един от нас тримата.“ Карса не отвърна нищо на язвителната шега на Байрот. Очите му бавно се извърнаха към Дейлис.

— Благословила си Байрот?

Тя сви пренебрежително рамене.

— Загубила си кураж. Колко жалко.

Очите й блеснаха от гняв. Усмихнат, той се обърна отново към Байрот и Делъм.

— Звездите въртят колелото. Да тръгваме.

Но Байрот пренебрегна думите му и вместо да изрече ритуалния отговор, изръмжа:

— Лош избор — да отприщваш върху нея наранената си гордост. Дейлис ще бъде моя жена, щом се върнем. Да удариш нея е все едно да удариш мен.

Гласът на Карса беше тих и невъзмутим:

— Удрям когото поискам, Байрот. Разколебаният кураж може да плъзне като болест. Нейната благословия не е ли заседнала в теб като проклятие? Аз съм главатар. Каня те да ме предизвикаш сега, преди да сме напуснали нашия дом.

Байрот отпусна рамене, бавно се наведе над врата на коня си и процеди през зъби:

— Не разколебан кураж сдържа десницата ми, Карса Орлонг…

— Радвам се да го чуя. Звездите въртят колелото. Да тръгваме.

Навъсен, че са го прекъснали, Байрот отвори уста да отвърне рязко, но спря. Усмихна се и се отпусна отново. Погледна Дейлис, кимна й, сякаш да потвърди някаква тайна, и промълви монотонно:

— Звездите въртят колелото. Поведи ни, главатарю, към слава.

Делъм, който мълчаливо и безизразно бе гледал всичко това, се отзова като ехо:

— Поведи ни, главатарю, към слава.

Тримата воини бавно поеха през селото, Карса яздеше отпред. Стареите на племето се бяха произнесли против това пътуване, тъй че никой не беше излязъл да види тръгването им. Все пак Карса знаеше, че всички ще чуят стъпките на конете им, знаеше, че един ден ще съжалят, че не са били свидетели на нищо повече освен на тежкия, приглушен тътен на копитата. И все пак съжаляваше горчиво, че единственият свидетел е Дейлис. Палк дори не беше излязъл.

„И все пак чувствам, че ни наблюдават. Седмината може би. Уругал, извисил се до звездите, яхнал вихрушката на колелото, сега се взира надолу към нас. Чуй ме, Уругал! Аз, Карса Орлонг, в твое име ще избия хиляда деца! Хиляда души ще положа в нозете ти!“

Някъде наблизо простена псе в неспокойния си сън. Ала не се събуди.

 

 

На северната страна на долината, над селото, в самия край на леса стояха двадесет и трима мълчаливи свидетели на тръгването на Карса Орлонг, Байрот Гилд и Делъм Торд. Призрачни, в мрака между широколистните дървета, изчакаха неподвижни дълго след като тримата воини се скриха от поглед по пътя на изток.

Родени уриди. Принесени в жертва от уриди, всички те бяха братя и сестри на Карса, на Байрот и на Делъм. В четвъртия месец на живота им всеки от тях бе отдаден на Ликовете в Скалата, положени бяха от майките си в поляната по залез-слънце. Поднесени бяха в прегръдката на Седмината и бяха изчезнали преди изгрев-слънце. Дадени, всички до един, на нова майка.

Деца на ’Сибалле, оттогава и досега. ’Сибалле Ненамерената, самотната богиня, единствената между Седмината без свое племе. И си го беше създала — тайно племе, извлечено от другите шест. Научила ги бе на кръвните връзки на всеки, та да ги свърже с непожертваните братя и сестри. Научила ги бе също така на особеното им предназначение. На съдбата, която щеше да е само тяхна и ничия друга.

Нарекла ги бе своите Намерени и това бе името, с което се знаеха, името на тайното им племе. Обитаваха невидими сред ближните си и никой между шестте племена не си представяше дори съществуването им. Знаеха, че някои може би го подозират, но нищо друго нямаха, освен подозрения. Хора като Сънъг, бащата на Карса, които се отнасяха към кръвните колове с безразличие, ако не и с презрение. Такива хора обикновено не представляваха сериозна заплаха, макар че понякога, пред лицето на по-голям риск, се налагаха крайни мерки. Както с майката на Карса.

Двадесет и тримата Намерени, станали свидетели на началото на пътя на воините, бяха братята и сестрите на Карса, Байрот и Делъм, но им бяха и чужди също така. Макар че в момента тази подробност като че ли не беше важна.

— Един ще го стори — рече най-големият брат на Байрот.

Близначката на Делъм сви рамене:

— Значи ще сме тук, щом този един се завърне.

— Тук ще сме.

Още една черта, обща за всички Намерени. ’Сибалле беше белязала децата с дивашки белег, откъсната плът на лявата скула — от слепоочието до брадичката — на всяко лице и с този недъг способността да изразяват чувства бе намаляла рязко. Левите им страни се бяха сковали в извърната надолу гримаса, като в израз на вечно отчаяние. И по някакъв странен начин физическото дамгосване бе лишило и гласовете им от чувства — а може би беззвучният глас на самата ’Сибалле бе повлиял неотразимо.

Лишени от чувства, думите за надежда винаги прокънтяваха фалшиво в собствените им уши. Дотолкова, че този, който ги изрече, да замълчи.

Един ще го стори.

Може би.

 

 

Сънъг бъркаше яхнията на огнището. Вратата зад него се отвори. Тихо хриптене, тътрещи се крака, почукването на тояжката на прага. И дрезгавият, обвиняващ въпрос:

— Благослови ли сина си?

— Дадох му Хавок, тате.

Незнайно как Палк успя да запълни едничката дума едновременно с презрение, с отврат и подозрение:

— Защо?

Сънъг не се обърна, заслушан в мъчителното тътрене на баща си до стола най-близо до огнището.

— Хавок си заслужава една последна битка. Битка, която аз не мога да му дам. Затуй.

— Тъй. Точно както си мислех. — Палк бавно се отпусна на стола и изпъшка. — За коня ти е било, не заради сина ти.

— Гладен ли си? — попита Сънъг.

— Няма да ти откажа щедрия жест.

Сънъг се усмихна горчиво, пресегна се, взе втора паница и я постави до своята.

— Планина е готов да събори, само и само да те размърда от сламата — изръмжа Палк.

— Това, което върши, не е зарад мен, тате. За тебе е.

— Според него само най-жестоката възможна слава може да постигне нужното — да заличи позора, който си ти, Сънъг. Ти си пълзящият храст между двете високи дървета, дете на едното и господар на другото. Затуй се пресегна той към мен, пресегна се… не те ли гложди, не те ли е яд там, в сянката между Карса и мен? Изборът винаги е бил твой. Лошо.

Сънъг напълни двете паници и се надигна да подаде едната на баща си.

— Белегът по стара рана не боли.

— Да не изпитваш болка не е добродетел.

Сънъг се усмихна и седна на другия стол.

— Разкажи ми, тате. Като някога. В онези дни след твоя триумф. Пак ми разкажи за децата, които си избил. За жените, които си посякъл. За опожарените домове ми разкажи, за рева на добитък и овце, заклещени в пламъците. Ще ми се отново да видя пожарите, пламнали в очите ти. Разбъркай пепелищата, тате.

— Когато заговориш за онези дни, сине, чувам само оная проклета жена.

— Яж, тате, че да не оскърбиш мен и дома ми.

— Ща.

— Винаги си бил грижлив гост.

— Тъй е.

Двамата млъкнаха и започнаха да ядат. После Сънъг остави паницата си на пода, стана, взе паницата на Палк и я хвърли в огъня.

Баща му се облещи. Сънъг го изгледа отгоре.

— Никой от двама ни не ще доживее завръщането на Карса. Мостът между теб и мен вече е скъсан. Ела още веднъж до вратата ми, тате, и ще те убия.

Хвана запенения старик с две ръце, надигна го, повлече го към вратата и го изхвърли навън. След него — и тояжката му.

 

 

Яздеха по стария път, виещ се покрай гръбнака на планините. Тук-там стари свлачища прекъсваха пътя, повлекли със себе си ели и кедри, и храсти и ниски дървета бяха пуснали корен по сипеите, което затрудняваше минаването. На два дни и три нощи пред тях бяха земите на Ратид, а от всички останали племена на Теблор тъкмо с ратидите най-много враждуваше племето Урид. Набези и жестоки убийства от векове бяха заплели двете племена в кълбо на омраза и злост.

Ала Карса не мислеше да премине невидимо през земите на Ратид. Пътека от кръв смяташе да изсече, през истински и въображаеми обиди с отмъстителен меч, та да струпа с това още десетки и десетки души на Теблор на името си. Знаеше много добре, че двамата воини, които яздеха зад него, вярват, че пътят им напред ще е с промъкване и скришом. Бяха само трима в края на краищата.

„Но Уругал е с нас, а точно сега е неговият сезон. И ние ще се прославим, в негово име и в кръв. Ще разбудим и ще стъпчем осите в собственото им гнездо и ратидите ще научат, и ще се боят от името на Карса Орлонг. И сунидите, като им дойде редът.“

Бойните коне стъпваха предпазливо по рехавия сипей на скорошното свлачище. Много сняг бе навалял предната зима, много повече, отколкото помнеше Карса през целия си живот. Много преди Ликовете в Скалата да се пробудят, за да възвестят на стареите, в сънища и в транс, че са надвили старите духове на Теблор и вече им се дължи преклонение; много преди отнемането на вражески души да се превърне в най-висшето стремление за Теблор, духовете, властвали над земята и нейния народ, бяха кости от скала, плът от земя, коса и кожа от лес и долчинки, а дъхът им бе вятърът на всеки сезон. Зимата идваше и си отиваше със страховити бури високо в планините, в свирепия напън на духовете в тяхната вечна взаимна война. Лято и зима бяха като едно: неподвижни и сухи. Но в лятото се долавяше умора, а в зимата — леден, крехък покой. Та затова Теблор гледаха на лятото със съчувствие към изтощените от битки духове, а зимите презираха заради слабостта на воините, защото каква полза имаше в илюзията за мир?

По-малко от двайсетина дни оставаха от този сезон — пролетта. Високопланинските бури затихваха — по честота, както и по ярост. Макар Ликовете в Скалата отдавна да бяха унищожили старите духове и като че ли бяха безразлични към прехода на сезоните, тайно в душата си Карса гледаше на себе си и на своите спътници като на предвестници на една последна буря. Мечовете им от кръвно дърво щяха да прокънтят сред нищо неподозиращите Ратид и Сунид с ехото на древен гняв.

Минаха свлачището. Пътят лъкатушеше надолу към долина, открита за яркото следобедно слънце.

— Добре ще е да вдигнем бивак, главатарю. Конете трябва да отдъхнат — обади се Байрот зад Карса.

— Твоят кон може би има нужда от отдих, Байрот — отвърна Карса. — Твърде много нощни пирове тежат на кокалите ти. Вярвам, че това пътуване отново ще те направи воин. Твърде много слама познава гърбът ти напоследък. — „И Дейлис, когато те яха.“

Байрот се засмя, но не отвърна нищо. Делъм подвикна:

— И моят кон има нужда от отдих, главатарю. Поляната отпред е добра за бивак. Тук се въдят зайци и ми се ще да наглася клопките.

Карса сви рамене.

— Две вериги на шията ми значи. Бойните викове на стомасите ви ме оглушиха. Тъй да бъде. Спираме на бивак.

 

 

Огън не можеше да има, тъй че изядоха зайците, хванати от Делъм, сурови. Някога такова ядене щеше да е рисковано, защото зайците често носеха болести, които можеше да се убият само с печене, и повечето от тях бяха фатални за Теблор. Но с идването на Ликовете в Скалата болестите сред племената Теблор бяха изчезнали. Вярно, все още ги измъчваше лудост, ала това нямаше нищо общо с изяденото или изпитото. Понякога, обясняваха стареите, бремето, наложено от Седмината над човек, се оказвало твърде тежко. Умът трябваше да е силен, а силата се коренеше във вярата. За слабия човек, за този, който познава съмнението, правилата и ритуалите можеше да се превърнат в клетка, а затворът водеше до лудост.

Насядаха около малката яма, изровена от Делъм за заешките кости, и не си казаха почти нищо, докато ядяха. Небето бавно губеше цвета си, звездите подхващаха своето колело. В сгъстяващия се сумрак Карса слушаше как Байрот осмуква заешкия череп. Винаги свършваше последен, защото не оставяше нищо и щеше и на другия ден още да дъвче маста под кожата. Най-сетне Байрот хвърли в дупката празния череп, отпусна се доволен и облиза пръстите си.

— Мислех си напоследък за пътя, който ни чака — подхвана Делъм. — През земите на Ратид и на Сунид. Не бива да вървим по пътеки, които ще ни открояват на хоризонта, даже и на голите скали. Значи трябва да избираме по-ниските. Но пък те ще ни водят много близо до биваците им. Мисля, че трябва да пътуваме нощем.

— Още по-добре — каза Байрот. — Ще правим удари. Ще им обръщаме камъните на огнищата и ще им крадем перата. Може пък и някои заспали воини да ни дадат душите си.

— Крием ли се денем, малко дим ще виждаме, който да ни покаже къде са биваците — каза Карса. — Нощем се вдига вятър и няма да ни помогне да им намерим огнищата. Ратидите и сунидите не са глупци. Няма да тъкмят огньове под навеси или до скали — няма да видим желаните светлини, отразени в камъка. А и конете виждат по-добре и стъпват по-сигурно денем. Ще яздим денем.

За миг Байрот и Делъм не отвърнаха нищо. После Байрот се окашля.

— Така ще се намерим във война, Карса.

— Ще бъдем като стрела на ланиди в полета й през леса, ще сменяме посоката с всяка клонка, клон или ствол. Ще сбираме души като яростна буря, Байрот. Война, казваш? Да. Боиш ли се от война, Байрот Гилд?

— Само трима сме, главатарю — каза Делъм.

— Да. Но ние сме Карса Орлонг, Байрот Гилд и Делъм Торд. Сражавал съм се срещу двайсет и четирима воини и ги избих всичките. В танца с меча нямам равен — ще го отречеш ли? Дори стареите са го казвали с благоговение. И ти, Делъм, виждам осемнайсет езика, окачени на връвта на бедрото ти. Можеш да хванеш дирята на призрак и да чуеш търкалянето на камъче от двайсет крачки. И Байрот, по времето, когато носеше по себе си само мускул — ти, Байрот, не прекърши ли гръбнака на един бърид с голи ръце? Не свлече ли доземи един боен кон? Тази свирепа сила дреме в теб, но това пътуване отново ще я разбуди. Всеки други трима… да, ще се плъзгат и криволичат в тъмното, ще обръщат камъни в огнища, ще късат пера и ще прекършат няколко гръкляна на заспали воини. Достатъчно доблестна слава за всеки други трима воини. Но за нас? Не. Главатарят ви каза.

Байрот се ухили на Делъм.

— Я да зяпнем нагоре и да погледаме колелото, Делъм Торд, че малко такива дивни гледки ни остават.

Карса бавно се изправи.

— Човек следва главатаря си, Байрот Гилд. Не спори с него. Колебанията ти заплашват да ни отровят всички. Вярвай в победата или се връщай веднага.

Байрот сви рамене, отпусна се и изпружи увитите си в кожа крака.

— Велик главатар си, Карса Орлонг, но си сляп за хумора, за жалост. Имам вяра, че наистина ще намериш славата, която дириш, и че двамата с Делъм ще блестим като по-малки луни, но ще блестим все пак. На нас ни стига. Престани да се съмняваш, главатарю. Ние сме тук, с тебе…

— Оспорвате мъдростта ми!

— За мъдрост не сме си говорили досега — отвърна Байрот. — Ние сме воини, както сам каза, Карса. И сме млади. Мъдростта е за старите.

— Стареите, да! — сопна се Карса. — Които не пожелаха да благословят пътя ни!

Байрот се изсмя.

— Това си е наша истина и трябва да я носим със себе си, неизменна и горчива в сърцата ни. Но щом се върнем, главатарю, ще разберем, че тази истина се е променила, докато ни е нямало. Ще се окаже, че благословията в края на краищата е била дадена. Почакай и ще видиш.

Очите на Карса се разшириха.

— Стареите ще излъжат?

— Разбира се, че ще излъжат. И ще очакват от нас да приемем новите им истини, а ние ще ги приемем — да, ще трябва да ги приемем, Карса Орлонг. Славата на успеха ни ще трябва да сплоти народа — да я стискаме за себе си е не само егоистично, но може да се окаже гибелно. Помисли над това, главатарю. Ще се върнем в селото с твърденията си. Е да, и с няколко трофея, за доказателство на историята ни, но ако не споделим с тях славата си, стареите ще се погрижат твърденията ни да познаят отровата на неверието.

— Неверие?

— Тъй я. Ще повярват, но само ако могат да си припишат от нашата слава. Ще повярват, но само ако и ние на свой ред им повярваме — в тяхното пресътворяване на миналото, в благословията, която не е дадена, но вече е дадена, в селяните, всички струпали се край пътя при нашето тръгване. Всички са били там, или така поне ще ти кажат и рано или късно самите те ще започнат да го вярват, сами ще всекат в умовете си тези сцени. Още ли те обърква това, Карса? Ако е тъй, по-добре изобщо да не говорим за мъдрост.

— Теблорите не играят игри на заблуда — изръмжа Карса.

Байрот го изгледа за миг, после кимна.

— Не играят. Вярно.

Делъм срита в дупката пръст и камъни и каза:

— Време е за спане.

И стана да провери вързаните коне.

Карса изгледа Байрот изпод вежди.

„Умът му е като ланидска стрела в гората, но ще му помогне ли това, щом мечовете ни от кръвно дърво изсвистят от ножниците и отвсякъде заехтят бойни викове? Тъй става, когато мускулът стане на мас и слама полепне по гърба ти. Словесните двубои нищо не ще ти спечелят, Байрот Гилд. Освен най-много езикът ти да не изсъхне толкова бързо на колана на някой ратид.“

 

 

— Най-малко осем — каза Делъм. — С един младок може би. Всъщност огнищата са две. Убили са сив мечок, от ония, дето обитават пещерите, и носят трофей.

— Което значи, че са доволни. — Байрот кимна. — Това е добре.

Карса го изгледа намръщено.

— Защо?

— Вражеският начин на мислене, главатарю. Ще се чувстват непобедими и това ще ги направи непредпазливи. Имат ли коне, Делъм?

— Не. Сивите мечки познават много добре тропота на копитата. И да са водили кучета на лова, никое не е оцеляло.

— Още по-добре.

Бяха слезли от конете и стояха присвити в края на леса. Делъм се бе промъкнал напред да огледа бивака на ратидите. По пътя си през високата трева, пъновете и храсталаците не беше раздвижил един стрък или лист.

Слънцето висеше високо и въздухът бе сух, топъл и неподвижен.

— Осем — повтори Байрот и се ухили на Карса. — И младок. Трябва да бъде свален пръв.

„За да познаят срам оцелелите. Очаква да загубим.“

— Остави го на мен — каза Карса. — Атаката ми ще е бърза и ще ме отведе от другата страна на бивака им. Воините все още ще са обърнати всички с лице към мен. Тогава ще нападнете вие.

Делъм примига.

— Искаш да ги ударим в гръб?

— Да изравним броя, да. После ще продължим с единични двубои.

— Ще се промъкваш ли крадешком по пътя си? — попита Байрот и очите му блеснаха.

— Не. Ще ударя.

— Тогава ще те вържат, главатарю. Няма да успееш да стигнеш до другата страна.

— Няма да ме вържат, Байрот Гилд.

— Деветима са.

— Гледайте танца ми тогаз.

— Защо не използваме конете си, главатарю? — попита Делъм.

— Омръзнаха ми приказките. Последвайте ме, но по-бавно.

Байрот и Делъм се спогледаха, после Байрот сви рамене.

— Ще сме ти свидетели, тогаз.

Карса развърза меча си от кръвно дърво и дланите му се стегнаха около увитата с кожа дръжка. Дървото беше тъмночервено, почти черно, и изрисуваният боен полумесец сякаш се носеше на един пръст над стъклената гладкост на повърхността. Резецът беше почти прозрачен там, където кръвното масло, втрито в грапавините, се беше втвърдило, за да замести очуканото дърво. Никакви щръбки нямаше по резеца, само лека извивка на тънката линия, където повредата се бе оправила сама, защото кръвното масло се вкопчваше в паметта му и не търпеше очукано и нащърбено. Карса изпъна меча пред себе си, после се шмугна във високата трева и танцът му се ускори по пътя.

Щом стигна мечата диря, която му бе показал Делъм, се присви още по-ниско и продължи по отъпканата пътека, без да забавя. Изтъненият връх на меча сякаш го водеше, сякаш прорязваше собствения си, непогрешим път през сенките и слънчевите лъчи.

В центъра на ратидския бивак трима от осмината възрастни воини се бяха скупчили около мечешкия бут — току-що го бяха развили от еленовата кожа. Други двама седяха наблизо и втриваха кръвно масло в оръжията си. Последните трима стояха и си говореха на три крачки встрани. Младият беше на другия край.

Карса изскочи на поляната. На разстояния до сто крачки един теблор можеше да тича със скоростта на боен кон. Появата му бе като взрив. В един миг — осем отдъхващи си воини и един младок. В следващия — теметата на двама от стоящите воини бяха посечени с един-единствен хоризонтален замах. Разхвърчаха се коса и кости, кръв и мозък швирнаха и плиснаха в лицето на третия ратид. Той залитна назад, завъртя се наляво и видя как с обратния замах мечът на Карса изсвистя под брадичката му и изчезна. Видя с все така ококорени от изненада очи как сцената наоколо дивашки се завъртя, преди да разцъфти мракът.

Без да се спира, Карса скочи високо, за да отбегне главата на воина, щом тя тупна на земята и се затъркаля.

Ратидите, които смазваха мечовете си, вече бяха скочили, с готови за бой оръжия. Разпръснаха се и се втурнаха към Карса, за да го хванат от двете страни.

Той се изсмя, завъртя се и скочи между тях. Мечовете им бяха къси, направо касапски ножове. Карса придърпа меча си в плътен гард и се сниши. Трите остриета улучиха целта си, забиха се в него. Инерцията изтласка Карса през стената от мъжки тела; той отнесе ножовете със себе си, завъртя се вихрено и мечът му посече две ръце, после — нечия мишница, като откъсна рамото с лопатката — извита плочка кървава кост, нашарена с вени и провиснала от кълбо сухожилия за гърчещата се все още ръка, люшнала се в полета си да стигне небесата.

Нечие тяло се хвърли с ръмжене напред, за да стегне с яките си ръце краката на Карса. Все така със смях уридският главатар замахна надолу с меча и ефесът изхрущя в черепа на воина. Ръцете потръпнаха и се смъкнаха.

Отдясно към врата му изсвистя меч, Карса се извъртя да го посрещне със своя, сблъсъкът изкънтя със звучен, камбанен ек.

Чу пристъпването на ратида зад себе си, усети как се разцепи въздухът пред острието, замахнало към лявото му рамо, и мигновено се сниши вдясно. Собственият му меч се завъртя в колело в изпънатите му ръце. Острието се люшна нагоре и покрай свирепия замах на воина, посече двете китки и разпра корема, от пъпа и през него, между гръдния кош и върха на бедрото, след което изхвърча навън.

Без да спира въртежа, докато падаше, Карса изви рамене и поднови замаха си, затруднен от кости и плът. Посичащият удар изфуча над земята и улучи последния ратид в левия глезен. Земята се натресе в дясното рамо на Карса, той се превъртя, мечът блесна покрай тялото му и отклони, но не докрай, удара отгоре — огън разкъса дясното му бедро. Карса излезе от обхвата на воина, който вече ревеше и се тътреше назад.

Карса се надигна. От десния му крак шуртеше кръв; усети болезнено жегване в левия хълбок, в гърба, под дясната плешка и в лявото бедро — там все още бяха забити трите ножа.

И се озова лице в лице срещу младия.

Не повече от четиридесетгодишен, все още недостигнал пълния си ръст, с мършави крайници, каквито често биваха Неготовите. С очи, изпълнени с ужас.

Карса му намигна и се извъртя, за да довърши еднокракия воин.

Той крещеше. Байрот и Делъм се бяха добрали до него и се бяха включили в играта — мечовете им посичаха другия крак и двете ръце. Ратидът лежеше на земята между двамата, крайниците му се гърчеха, кръвта му швиртеше по отъпканата трева.

Младокът побягна в гората. Главатарят се усмихна.

Байрот и Делъм сечаха на парчета гърчещия се на земята ратидски воин; хвърчаха късове месо и кост.

Ядосани бяха, разбра Карса. Не им беше оставил нищо.

Заряза двамата си спътници с бруталното им изтезание, стисна зъби и изтръгна единия нож — този от бедрото си. Бликна кръв, но не силно, значи нямаше поразена главна артерия или вена. Ножът в левия му хълбок се бе плъзнал покрай ребрата плоско под кожата. Измъкна го и го хвърли встрани. Последният нож, забит дълбоко в гърба му, беше по-труден за достигане и му отне няколко опита, докато успее да стисне здраво оплесканата дръжка и да го изтръгне. По-дълго острие щеше да стигне до сърцето му. Тази сигурно щеше да се окаже най-дразнещата от трите незначителни рани. Последната — в бедрото и в задника — бе най-сериозната. Трябваше да се зашие и известно време щеше да го боли и при езда, и при ходене.

Загубата на кръв или фатален удар бяха усмирили ратида и Карса чу тежките стъпки на приближаващия се Байрот. Нов крясък му подсказа, че Делъм оглежда другите паднали.

— Главатарю. — Глас, стегнат от гняв.

Карса бавно се обърна.

— Да, Байрот Гилд?

Лицето на едрия воин беше мрачно.

— Остави младока да избяга. Трябва да го хванем веднага, а няма да е лесно, понеже тези земи са негови, не наши.

— Беше предвидено да избяга — отвърна Карса.

Байрот се навъси.

— Ти си умният — натърти Карса. — Защо това трябва да те озадачава толкова?

— Той ще стигне до селото си.

— Тъй.

— И ще разкаже за нападението. Трима уридски воини. Следва ярост и припряна подготовка. — Байрот леко кимна и продължи: — Ловът тръгва, търсят трима уридски воини. Пешаци. Младокът е сигурен в това. Ако уридите бяха имали коне, щяха да ги използват, разбира се. Трима срещу осем, да постъпят другояче е лудост. Така ловът се ограничава — в това, което търси, в рамките на мислене, във всички неща. Трима уридски воини, пешаци.

Делъм беше дошъл при тях. Гледаше безизразно Карса.

— Делъм Торд иска да говори — рече Карса.

— Искам, главатарю. Младокът. Ти всече образ в ума му. Ще се вкочани там, цветовете му няма да избледнеят, а ще се изострят. Ехото от писъците ще става все по-силно в черепа му. Познатите лица, замръзнали вечно в израз на болка. Този младок, Карса Орлонг, ще порасте. И няма да се примири да следва някого, ще предвожда. Ще трябва да води и никой не ще предизвика свирепата му ярост, бляскавото дърво на волята му, маслото на неговата стръв. Карса Орлонг, ти създаде враг за уридите, враг, пред когото ще бледнее всичко, което сме имали досега.

— Един ден този главатар на Ратид ще коленичи пред мен — каза Карса. — Така се заклевам. Тук, над кръвта на ближните му. Така се заклевам.

Въздухът изведнъж се смрази. Тишина надвисна над поляната, нарушавана само от бръмченето на мухите.

На лицето на Делъм се бе изписал страх.

Байрот извърна лице.

— Тази клетва ще те унищожи, Карса Орлонг. Никой ратид не коленичи пред урид. Освен ако не хвърлиш трупа му върху някой пън. Вече търсиш невъзможното, а това е пътят към лудостта.

— Една клетва от многото, които съм дал — рече Карса. — И всяка от тях ще се спази. Бъдете свидетели, ако смеете.

Байрот огледа кожата на сивия мечок и оголения от плътта череп — трофеите на ратидите — и пак се обърна към Карса.

— Имаме ли избор?

— Ако все още дишате, отговорът е „не“, Байрот Гилд.

— Напомни ми да ти кажа някой ден, Карса Орлонг.

— Какво да ми кажеш?

— Какво е животът за тия от нас, които сме в сянката ти.

Делъм пристъпи към Карса.

— Раните ти трябва да се зашият, главатарю.

— Да. Но само тази от меча засега. Трябва да се върнем при конете и да препуснем.

— Като ланидска стрела.

— Да. Точно така, Делъм Торд.

— Ще ти събера трофеите, Карса Орлонг — подвикна Байрот.

— Благодаря ти, Байрот Гилд. Ще вземем и кожата и черепа. Двамата с Делъм можете да ги задържите.

Делъм се обърна към Байрот.

— Вземи ги, братко. Сивият мечок ти отива повече, отколкото на мен.

Байрот кимна благодарно и махна към разчленения воин.

— Ушите и езикът му са твои, Делъм Торд.

— Тъй да е.

 

 

От всички племена на Теблор ратидите гледаха най-малко коне. При все това на всяка поляна, през които минаваха Карса и двамата му спътници, имаше стада. На една се натъкнаха на възрастен и двама младоци, които пасяха шест коня. Убиха ги и взеха трофеи и конете — всеки поведе по два. Час преди да падне нощната тъма, стигнаха до разклонение на пътеката. Продължиха още трийсет разтега по долното, пуснаха поводите и подкараха напред ратидските коне, след това се върнаха до разклона и продължиха по горната пътека. Делъм слезе и изостана, за да заличи дирите.

Щом звездното колело се завъртя в небето, отбиха от каменистата пътека и си намериха малка поляна, където да вдигнат бивака си. Ядоха — глиганско, после Делъм отиде да нагледа конете и да ги изтрие с влажен мъх. Животните бяха уморени и ги остави невързани, та да могат да походят по поляната.

Карса огледа раните си и забеляза, че са започнали да се слепват. Така ставаше при Теблор. Доволен, намери в дисагите шишенцето с кръвно масло и почна да оправя оръжието си. След малко Делъм се върна и двамата с Байрот последваха примера му.

— Утре оставяме тази пътека — рече Карса.

— И хващаме надолу по широките и по-леките в долината ли? — попита Байрот.

— Ако сме бързи, можем да прекосим земята на Ратид за един ден — рече Делъм.

— Не. Ще яздим нависоко, по козите и овчи пътеки — отвърна Карса. — После отново слизаме в долината. Байрот Гилд, щом ловът е тръгнал, кой ще остане в селото?

Тежкият мъж придърпа новия си мечи ямурлук и се загърна в него, преди да отговори:

— Младоци. Жени. Старите и недъгавите.

— Псета?

— Не, ловът ще ги е взел. Тъй че нападаме селото, главатарю.

— Да. После намираме дирята на лова.

Делъм вдиша дълбоко и бавно издиша.

— Карса Орлонг, селото на нашите жертви дотук не е единственото село. Само в първата долина има поне още три. Ще се разчуе. Всеки воин ще вдигне меча си. Всяко псе ще бъде отвързано и насъскано. Воините може и да не ни намерят, но псетата ще ни намерят.

— А имаме да прекосим още три долини — изръмжа Байрот.

— Малки — изтъкна Карса. — И ги прекосяваме в южните им краища, на ден или повече езда от северните входове и в средата на земите на Ратид.

— С такава кипнала ярост ще ни подгонят, главатарю, че ще ни последват и в долините на Сунид — намеси се Делъм.

Карса обърна меча, за да го изтърка и от другата страна.

— Така се надявам, Делъм Торд. Но ще те питам нещо. Кога за последен път суниди са видели урид?

— Дядо ти — рече Байрот.

Карса кимна.

— И знаем добре бойния вик на ратидите, нали?

— Искаш да предизвикаш война между Ратид и Сунид?

— Да, Байрот.

Воинът бавно поклати глава.

— Още не сме свършили с Ратид, Карса Орлонг. Много напред стига планът ти, главатарю.

— Само гледай какво иде, Байрот Гилд.

Байрот вдигна мечешкия череп. Долната челюст още висеше на една засъхнала жила. Той я откъсна и я хвърли настрана. После извади кълбо ремъчки и почна здраво да стяга костите, като оставяше дълги краища отдолу.

Карса го гледаше с любопитство. Черепът бе твърде тежък дори за Байрот, за да го носи като шлем. А трябваше и да откърши костта отдолу, където беше най-здрава, около дупката от гръбнака.

Делъм стана и каза:

— Ще легна да поспя.

— Имаш ли каишки, Карса Орлонг? — попита Байрот.

— Вземи колкото щеш — отвърна Карса и също се надигна. — И гледай да поспиш тая нощ, Байрот Гилд.

 

 

В първия час на утрото чуха лая на псета в обраслото с гора дъно на клисурата — заглъхна, когато поеха по пътеката високо покрай скалите. Щом слънцето се озова точно над тях, Делъм намери лъкатушеща пътека надолу и започнаха спускането.

Някъде по средата на следобеда излязоха на осеяни с пънове сечища и подушиха дима от селото. Делъм слезе и се промъкна напред.

Скоро се върна.

— Както предположи, главатарю. Видях единайсет старци, три пъти по толкова жени и тринайсет младоци — всички много млади. Мисля, че по-големите са тръгнали с лова. Няма коне. Нито псета. — Метна се на коня си.

Тримата уридски воини измъкнаха мечовете си, после извадиха шишенцата с кръвно масло и пръснаха по няколко капки по ноздрите на конете. Те рязко вирнаха глави и се напрегнаха.

— Аз съм отдясно — каза Байрот.

— А аз — в средата — заяви Карса.

— Аз съм отляво тогава — рече Делъм и се намръщи. — Ще ги попилееш, главатарю.

— Днес се чувствам щедър, Делъм Торд. Това село ще е за славата на теб и Байрот. Погрижете се никой да не се измъкне.

— Никой няма да се измъкне.

— И ако някоя жена се опита да подпали къща, за да върне лова, убийте я.

— Няма да са толкова глупави — рече Байрот. — Ако не се съпротивляват, ще получат нашето семе, но ще живеят.

Тримата свалиха юздите на конете и ги увиха около кръста. Наместиха се по-напред върху конските рамене и вдигнаха коленете си високо.

Карса пъхна десницата си през ремъка на меча и го завъртя веднъж във въздуха, за да го стегне. Двамата го последваха. Хавок под него потрепери.

— Поведи ни, главатарю — рече Делъм.

Лекият натиск подкара Хавок напред, три крачки и после тръс, бавно и на леки отскоци, докато прекосяваха осеяното с пънове сечище. Леко обръщане наляво и поеха към главния път. Щом го стигна, Карса вдигна меча си и конят се понесе в галоп.

Седем дълги скока и вече бяха в селото. Другарите на Карса вече се бяха разделили от двете му страни, за да излязат зад къщите; за него бе останала главната улица. Видя в края й, точно пред себе си, няколко души. Обърнаха глави и във въздуха прокънтя писък, пръснаха се деца.

Мечът изсвистя и посече с лекота крехката млада кост. Карса хвърли поглед надясно и Хавок зави, копитата изритаха напред и стъпкаха един старец. Започна гонитба — кървава сеч. Оттатък къщите, откъм боклучните ями, отекнаха нови писъци.

Карса стигна до другия край на улицата. Видя един младок да тича презглава към дърветата и препусна след него. Момъкът носеше тренировъчен меч. Чу тежкия тропот от копитата на бързо догонващия го Хавок — спасителната гора все още беше много далече пред него — и се обърна.

Замахът на Карса посече меча-играчка, после мина през шията и обезглавеното тяло на момчето се просна на земята.

„Така съм загубил братовчед. Посечен от ратид. Взели са му ушите и езика. Тялото му било увесено на клон за единия крак. Главата му била омазана с нечистотии. Това е отмъстено. Отмъстено.“

Хавок забави, след това обърна.

Карса огледа селото. Байрот и Делъм бяха довършили клането си и вече сбираха жените на стадо на поляната около селското огнище.

Подкара Хавок натам в лек галоп и щом го спря, каза:

— Тези на вожда са мои.

Байрот и Делъм кимнаха и той усети повишения им дух по лекотата, с която му отстъпиха привилегията. Байрот се обърна към жените и махна с меча. Една красива жена на средна възраст пристъпи напред, а след нея — по-младо нейно копие, девойка може би на годините на Дейлис. Двете го загледаха също толкова изпитателно, колкото Карса — тях.

— Байрот Гилд и Делъм Торд, вземете своите първи от останалите. Аз ще пазя.

Двамата воини се ухилиха, скочиха от конете и се хвърлиха между жените да си изберат по една. След малко се скриха в отделни къщи, повели плячката си за ръка.

— Воините ти не са слепи колко готови бяха тия двете — изсумтя жената на вожда.

— Техните бащи или мъже няма да останат доволни от тази готовност — рече Карса. „Уридски жени не биха…“

— Никога няма да го узнаят, главатарю — отвърна жената на вожда. — Освен ако ти не им го кажеш, а каква е вероятността за това? Няма да ти оставят време за подигравки, преди да те убият. Аха, вече разбирам — добави тя, пристъпи по-близо и го изгледа твърдо. — Мислил си, че уридските жени са различни, а сега разбираш, че това е лъжа. Всички мъже са глупци, но ти може би вече не си толкова голям глупак, щом истината се промъква в сърцето ти. Как ти е името, главатарю?

— Много говориш — изръмжа Карса. — Аз съм Карса Орлонг, внукът на Палк…

— Палк?

— Да. — Карса се ухили. — Виждам, че го помниш.

— Дете бях. Но да, знаем го много добре.

— Още е жив и сънят му е спокоен, въпреки проклятията, които сте струпали на името му.

Тя се изсмя.

— Проклятия ли? Няма проклятия. Палк склони глава да ни помоли да мине през земите ни…

— Лъжеш!

Тя го изгледа съсредоточено и вдигна рамене.

— Щом казваш.

Една от жените в къщите извика, ала викът бе повече от страст, отколкото от болка.

Жената на вожда извърна глава.

— Колко от нас ще вземат семето ви, главатарю?

Карса се отпусна.

— Всички. По единайсет пъти всяка.

— А колко дни ще отнеме това? Сигурно ще искате и да ви готвим?

— Дни ли? Разсъждаваш като старица. Ние сме млади. Пък ако се наложи, имаме си кръвно масло.

Очите й се разшириха. Другите зад нея зашепнаха и замърмориха. Жената на вожда се обърна, усмири ги с поглед и отново погледна Карса.

— Никога досега не си използвал кръвно масло за това, нали? Вярно е, ще ти пламнат слабините. Твърд ще си дни наред. Но, главатарю, не знаеш какво ще причини то на нас, жените. Аз знам, защото и аз бях някога млада и глупава. Дори силата на съпруга ми не можа да задържи зъбите ми от гърлото му и той още си носи белезите. Има и още. Това, което ще продължи у вас по-малко от седмица, нас ни мъчи с месеци.

— Тъй че ако ние не избием мъжете ви, щом се върнат, ще го сторите вие — отвърна Карса. — Това ме радва.

— Вие тримата няма да преживеете до заранта.

— Много ще е интересно, не мислиш ли? — усмихна се Карса. — На кого от трима ни първо ще му потрябва. — Обърна се към всички жени. — Съветвам ви да сте по-страстни, за да не сте първите, които ще ни провалят.

Байрот се появи и кимна на Карса.

Жената на вожда въздъхна и махна с ръка на щерка си да излезе напред.

— Не — рече Карса.

Жената спря объркана.

— Но… няма ли да искаш дете от това дете? Първата ти ще получи най-много семе…

— Така е. Ти обаче да не си минала родилната възраст?

След дълго мълчание тя поклати глава и прошепна:

— Карса Орлонг… искаш съпругът ми да те прокълне… кръв ще изгори върху каменните устни на самия Имрот.

— Сигурно. — Карса слезе от коня и пристъпи към нея. — Хайде, заведи ме в къщата си.

Тя се дръпна.

— Къщата на моя съпруг? Главатарю… не, моля те, да изберем друга…

— Къщата на мъжа ти — изръмжа Карса. — Свърших с приказките. Ти също.

 

 

Час оставаше до мръкване, а Карса вече водеше към къщата последната от наградите си — щерката на вожда. Не им беше дотрябвало кръвното масло на тримата с Байрот и Делъм. Байрот твърдеше, че това е доказателство за уридското мъжество, макар Карса да подозираше, че честта по-скоро се пада на усърдието и отчаяната изобретателност на ратидските жени. Последните няколко бяха направо безмилостни с тримата воини.

Вкара младата жена в сумрачната къща, тръшна вратата и пусна мандалото. Тя се обърна към него, килнала с любопитство брадичка.

— Мама каза, че си бил удивително нежен.

Той я изгледа. „Като Дейлис е, но и не е. Няма я тъмната жилка у тая. Това е… разлика.“

— Смъквай си дрехите.

Тя бързо се измъкна от кожената риза.

— Ако бях първата, Карса Орлонг, семето ти щеше да хване корен. Такъв е този ден в колелото на времето ми.

— Щеше ли да се гордееш?

Тя замълча, изгледа го стъписано и поклати глава.

— Вие избихте всички наши деца, всички старци. Векове ще изтекат, докато селото ни се съвземе, а може и да не се съвземе. Гневът на воините ни може да ги обърне един срещу друг и срещу нас, жените… ако избягаш.

— Бягство? Лягай там долу, където легна майка ти. Карса Орлонг не се интересува от бягство. — Пристъпи и застана над нея. — Воините ви няма да се върнат. Животът на това село свърши и в много от вас семето на Урид ще хване корен. Идете там, всички, да живеете при моя народ. А ти и майка ти идете в селото, в което съм роден. Чакайте ме. Гледайте децата си, моите деца, като уриди.

— Дръзки са ти претенциите, Карса Орлонг.

Той започна да смъква кожените си дрехи.

— Виждам, не са само претенции. Значи няма да ни трябва кръвно масло.

— Ще си го спестим двамата с теб кръвното масло. За връщането ми.

Очите й се разшириха. Тя се отпусна на постелята и го попита тихо:

— Не искаш ли да знаеш името ми?

— Не — изръмжа той. — Ще те наричам Дейлис.

И не видя срама, залял младото красиво лице. Нито усети чернилката, която вляха думите му в душата й.

В нея, както и в майка й, семето на Карса Орлонг хвана корен.

 

 

Късна буря се беше спуснала от планинските висини и бе погълнала звездите. Короните на дърветата се тресяха от вятъра, който ревеше бясно над главите им, но между стволовете цареше странен покой. Проблясваха мълнии, но тътенът на гръмотевицата се бавеше.

Яздиха около час в тъмнина, после намериха стар бивак близо до дирята, оставена от лова. Ратидските воини бяха станали непредпазливи в яростта си, твърде много следи от преминаването си бяха оставили. Делъм прецени, че точно в тази група има дванадесет възрастни и четирима младоци на коне, може би третина от цялата воинска сила на селото. Кучетата им вече се бяха пръснали, обикаляха сами на глутници и нито едно не вървеше с групата, вече преследвана от уридите.

Карса беше доволен. Осите бяха излезли от гнездото си, ала хвърчаха слепи.

Ядоха от вече позавонялото мечешко, после Байрот отново разви мечешкия череп и продължи да заплита каишки, този път около челюстите — стягаше ги здраво между зъбите. Оставените да висят краища бяха дълги ръка и половина. Карса разбра какво тъкми Байрот. Често пъти за такова оръжие се влагаха два, че и до три вълчи черепа — само мъж със силата на Байрот можеше да направи същото с черепа на сива мечка.

— Байрот Гилд, това, което правиш, ще вплете ярка нишка в легендата, която изтъкаваме.

— Не ме интересуват легенди, главатарю — изсумтя Байрот. — Но скоро ще се озовем срещу ратиди на коне.

Карса се усмихна в тъмното, без да отвърне нищо.

Надолу по склона лъхна тих вятър и Делъм изведнъж вдигна глава и прошепна:

— Надушвам мокра козина.

Карса извади меча си и го сложи на земята.

— Байрот. Стой тука. Делъм, вземи си ножовете — меча го остави. — Стана и махна с ръка. — Води.

— Главатарю — измърмори Делъм. — Глутница е. Бурята я е подкарала. Не са ни надушили, но слухът им е остър.

— Не мислиш ли, че щяха да завият, ако ни бяха чули? — попита Карса.

— Делъм, при тия гръмове и рев нищо не са чули — изсумтя Байрот.

Делъм поклати глава.

— Има високи звуци и ниски звуци, Байрот Гилд, и всеки от тях си върви по свое течение. — Обърна се към Карса. — На въпроса ти, главатарю, отговорът е този: сигурно не, ако не са сигурни дали сме уриди, или ратиди.

Карса се ухили.

— Още по-добре. Заведи ме при тях, Делъм Торд. Отдавна го мисля това за ратидските псета. Заведи ме при тях и си дръж ножовете подръка.

Хавок и другите два коня бяха вдигнали глави и гледаха нагоре по склона, наострили уши.

След миг колебание Делъм сви рамене, присви се и тръгна през дърветата. Карса го последва.

Двайсетина крачки нагоре склонът стана по-стръмен. Нямаше пътека, нападалите дървета затрудняваха и забавяха крачките им, но пък дебелият влажен мъх правеше придвижването на двамата воини на Теблор съвсем безшумно. Излязоха на равна полянка, около петнайсет крачки широка и десет в дълбочина, с висока напукана канара от другата страна. Няколко дървета се бяха облегнали на скалата, посивели и изсъхнали. Делъм ги огледа и понечи да тръгне към запълнения от сипей процеп в левия край, през който беше минавал дивеч, но Карса го хвана за ръката и се наведе към него.

— Колко напред са?

— Петдесет удара на сърцето. Още имаме време да се изкатерим…

— Не. Заставаме тук. Вземи издатината вдясно и си приготви ножовете.

Делъм го погледна объркано, но направи каквото му казаха. Издатината беше тесен корниз по средата на скалата. След няколко мига младият воин се озова там.

Карса тръгна към пътеката на дивеча. Отгоре беше паднал изсъхнал бор и той го бутна силно. Дървото не помръдна. Карса бързо се качи на него, опря стъпала в клоните и се завъртя към равното; пътеката на дивеча бе на ръка разстояние вляво, дънерът и канарата бяха зад гърба му.

Зачака. От позицията си не можеше да види Делъм, освен ако не се наведеше напред, което като нищо можеше да наруши равновесието на дървото и то да го понесе надолу с оглушително и сигурно фатално търкаляне. Тъй че трябваше да разчита, че Делъм ще схване намерението му и ще направи каквото трябва в подходящия момент.

По сипея затрополиха камъни.

Кучетата слизаха.

Водачът на глутницата нямаше да е първи. Най-вероятно втори, на безопасни една-две крачки зад съгледвача.

Първото псе се свлече покрай позицията на Карса сред порой от камъни, клони и пръст, инерцията го отнесе на пет-шест крачки долу на равното и то спря и вдигна муцуна да подуши въздуха. С настръхнала козина, запристъпва предпазливо към ръба на равното.

Друго куче заслиза по пътеката, по-едър звяр; трошлякът, който смъкваше, беше повече. Щом нашарената му с белези глава и рамене се показаха, Карса разбра, че е водачът на глутницата.

Животното стигна на равното.

Точно когато съгледвачът започна да обръща глава.

Карса скочи.

Сграбчи водача за врата, смъкна го долу, извъртя го на гръб; лявата му ръка го стисна за гърлото, дясната хвана здраво ритащите предни крака точно над лапите.

Кучето се замята отчаяно, но Карса го държеше здраво.

Още кучета се изсипаха от процепа, после се пръснаха настрана, обзети от внезапна тревога и объркване.

Ръмженето на водача премина в жално квичене.

Свирепите зъби се бяха впили в китката на Карса, но той успя да измести задавящата хватка по-нависоко под челюстта на кучето. Животното се загърчи, но вече беше загубило и двамата го знаеха.

Както и останалите от глутницата.

Най-сетне Карса вдигна глава да огледа обкръжилите го псета. И щом вдигна глава, всички отстъпиха назад. Всички освен едно. Млад рунтав мъжкар, който се приведе ниско и запристъпва напред.

Два от ножовете на Делъм изсвистяха и се забиха в звяра — един в гърлото, друг в дясното му рамо. Другите от глутницата се отдръпнаха още.

Водачът им беше замрял под Карса. Оголил зъби, воинът бавно се наведе, докато бузата му не опря в челюстта на псето. И зашепна в ухото на звяра:

— Чу ли смъртния му вик, приятелю? Беше твоят съперник. Трябва да си доволен, нали? Сега ти и глутницата ти сте мои. — Докато говореше, тихо и успокояващо, бавно отпусна хватката си на гърлото на кучето. След миг се отпусна назад, премести тежестта си встрани, издърпа съвсем ръката си и пусна краката на псето.

Звярът бавно се надигна.

Карса се изправи, пристъпи до кучето и се усмихна, като видя, че е подвило опашка.

Делъм слезе от издатината и се приближи.

— Главатарю, свидетел съм на това. — И си прибра ножовете.

— Делъм Торд, ти си и свидетел, и участник. Ножовете ти излетяха навреме.

— Съперникът на водача видя своя миг.

— И ти го разбра.

— Вече имаме глутница, която да се бие за нас.

— Да, Делъм Торд.

— Ще тръгна пред вас при Байрот. Конете трябва да се успокоят.

— Ще ти дадем малко време.

При ръба на равното Делъм спря и погледна през рамо към Карса.

— Вече не се боя от ратидите, Карса Орлонг. Нито от сунидите. Вече вярвам, че Уругал наистина върви с теб в това пътуване.

— Щом е тъй, знай следното, Делъм Торд. Не ми стига да бъда герой сред уридите. Един ден всички Теблор ще коленичат пред мен. Нашето пътуване до чуждите земи е само оглед на врага, пред който един ден ще се изправим. Твърде дълго спа народът ни.

— Карса Орлонг, не се съмнявам в теб.

Усмивката на Карса беше хладна.

— Но някога се съмняваше.

Делъм само сви рамене, обърна се и закрачи надолу по склона. Карса огледа нахапаната си китка, после погледна кучето в краката си и се засмя.

— Вкусът на кръвта ми е в устата ти, звяр. Уругал вече тича да сграбчи сърцето ти, тъй че двамата с теб сме свързани. Хайде, тръгни до мен. Наричам те Захапката.

В глутницата имаше единайсет големи псета и три недорасли. Застъпваха едно след друго след Карса и Захапката, и оставиха падналия си брат — неоспорим владетел на полянката под канарата. Докато дойдат мухите.

 

 

Към обед тримата уридски воини и глутницата се спуснаха още по на югоизток в земите на ратидите. Ловната група, по чиито дири вървяха, явно беше обзета от отчаяние, за да стигне толкова далече. Също така беше явно, че воините пред тях бяха отбягвали други села в района. Проточилият им се толкова дълго провал се беше превърнал в позор, който ги терзаеше.

Карса беше малко разочарован от това, но се утешаваше с мисълта, че разказът за подвизите им ще се разчуе и пътят им на връщане през територията на ратидите ще е много по-опасна и по-интересна задача.

Делъм прецени, че ловът е на не повече от една трета ден пред тях. Бяха забавили скоростта си, пращаха ездачи от двете страни да търсят следа — каквато не съществуваше. Карса обаче не можеше да си позволи злорадство от това. В края на краищата от селото на ратидите имаше други две групи. Те вероятно се движеха пеш и бяха по-предпазливи, оставяха малко следи и се движеха крадешком. Във всеки момент можеха да пресекат дирята на уридите.

Глутницата тичаше откъм вятъра — кучетата подскачаха с лекота покрай конете. Байрот само беше поклатил глава, като чу разказа на Делъм за подвига на Карса. Но — любопитно — не каза нищо за амбициите му.

Стигнаха дъното на долината — място, затрупано с камънак между брези, черен смърч, трепетлика и елша. През мъха и гниещите пънове бавно течеше вода и образуваше езерца и вирове с неизвестна дълбочина между канарите и нападалите дървета. Тримата спътници забавиха ход, докато си пробираха предпазливо пътя навътре в леса.

Излязоха на първата покрита с кал дървена пътека, която ратидите бяха построили преди много време и все още я поддържаха, макар и немарливо — острата трева, израсла между стволовете, го показваше. Посоката й устройваше уридските воини, тъй че те слязоха от конете и ги поведоха по издигнатия над мочурището път.

Пътеката скърцаше и се огъваше под тежестта на тримата мъже, конете и псетата.

— По-добре ще е да се разпръснем и да продължим пеш — каза Байрот.

Карса се наведе и огледа грубо одяланите трупи.

— Дървото е здраво.

— Но коловете са в тинята, главатарю.

— Не е тиня. В кожа са увити, Байрот Гилд.

— Карса Орлонг е прав — каза Делъм и се метна на коня си. — Пътят може да се клати, но кръстосаните греди отдолу няма да му позволят да се огъне. Яздим в средата, един по един.

— Нямаше смисъл изобщо да тръгваме на поход, ако ще пълзим като охлюви — каза Карса.

— Рискът е, че могат да ни видят много по-лесно, главатарю — възрази Байрот.

— Но пък ще се движим много по-бързо.

— Както кажеш, Карса Орлонг. — Байрот се намръщи.

Продължиха в бавен тръс по средата на пътеката. Делъм водеше. Глутницата ги следваше. От двете им страни се редяха изсъхнали брези с почернели клони, отрупани с гъсеници. Ниският храсталак — трепетлика, елша и бряст — бе на височината на гърдите им: тръпнещ килим от прашни зелени листа. В далечината се мяркаха и по-високи черни смърчове, повечето изсъхнали.

— Старата река се връща — подхвърли Делъм. — Гората потъва.

— Тази долина стига до други — изсумтя Карса. — И всички водят на север, чак до Буридския процеп. Палк е бил там със стареите на Теблор преди шейсет години. Ледената река, запълваща Процепа, умряла изведнъж и почнала да се топи.

— Така и не научихме какво са открили там стареите на всички племена — обади се Байрот зад Карса. — Нито дали са намерили онова, което са търсили.

— Не знаех да са търсили нещо — изхъмка Делъм. — За смъртта на ледената река се чу в сто долини, дори и в нашата. Дали не са отишли до Процепа само за да разберат какво е станало?

Карса сви рамене.

— Палк ми е разправял за безчет зверове, останали замръзнали в леда безчет столетия. Виждали се между натрошените блокове. Козина и гниеща плът. Небето било черно от врани и планински лешояди. И слонова кост имало, но била толкова натрошена, че не ставала за нищо. Черно сърце имала реката, така поне показвала смъртта й, но каквото и да се криело в това сърце, или било изчезнало, или било унищожено. Имало и следи от древна битка. Кости на деца. Каменни оръжия, всичките потрошени.

— Това не съм го… — почна Байрот и изведнъж млъкна.

Пътеката, която досега беше отеквала само от стъпките им, изведнъж затътна с по-дълбок, отсечен ритъм.

Псетата от глутницата се озъбиха в безмълвно предупреждение. Карса се извърна рязко и видя на двеста крачки назад десетина ратидски воини-пешаци. Бяха вдигнали оръжията си в мълчалива закана.

Но тропотът на копита… Той отново погледна напред и видя шестима ездачи да се показват иззад завоя. Във въздуха проехтяха бойни викове.

— Дай път! — изрева Байрот и препусна покрай Карса, подмина и Делъм. Мечешкият череп литна във въздуха, каишките се изпънаха и Байрот го завъртя с две ръце. Черепът глухо забръмча и конят се понесе напред.

Ратидските конници препуснаха напред. Яздеха по двама, понтонът беше тесен и не можеха да нападнат вкупом.

Щом се приближиха на двайсетина крачки, Байрот метна черепа.

Когато използваха вълчи черепи, целта бе да се оплетат или счупят краката на конете. Но сега Байрот се беше прицелил по-високо. Черепът удари коня отдясно с такава сила, че му счупи гърдите. От носа и устата на животното бликна кръв, то рухна и блъсна животното до себе си — не силно, но достатъчно, за да го накара да се дръпне в паника и да падне от понтона. Краката му изпращяха и ратидът излетя над главата му.

Ездачът на първия кон рухна върху понтона с кършещ костите трясък и копитата на жребеца на Байрот направиха главата му на кървава каша.

Падна още един кон, налетял с дивашко цвилене в ритащото обезумяло животно, преградило понтона, и атаката спря.

Байрот нададе уридския боен вик, препусна в галоп и прескочи първия паднал кон. Ратидският воин зад него тъкмо се надигаше и едва успя да се дръпне от меча на Байрот.

Делъм вече беше до приятеля си. Два ножа изсвистяха покрай дясното рамо на Байрот. Чу се трясък, щом тежкият меч на ратида блокира единия, а след него — хриплив стон, когато вторият се заби в гърлото му.

Останаха двама врагове, по един за Делъм и Байрот, тъй че двубоите можеше да започнат.

Щом видя резултата от щурма на Байрот, Карса обърна коня си, вдигна меча над главата на Хавок и препусна назад по дървената пътека, към пешаците.

Осем възрастни и четирима младоци.

Водачът им изрева и младите скочиха в мочурището. На големите им трябваше място. Като видя явната увереност, с която се престроиха в обърнато „V“, с готови за бой оръжия, Карса се изсмя.

Искаха да влезе в центъра на „чувала“ — тактика, която щеше да осигури бясна скорост за Хавок, но също така щеше да изложи и него, и ездача му на удари отстрани. Скоростта значеше много в предстоящия сблъсък. Очакванията на ратидите съвпадаха напълно с намерението на атакуващия… стига атакуващият да беше някой друг, а не Карса Орлонг.

— Уругал! — изрева той и почти коленичи на гърба на Хавок. — Гледай!

Изпъна меча напред над главата на коня и прикова поглед в ратидския воин най-вдясно от себе си.

Хавок го разбра и отскочи встрани миг преди сблъсъка; копитата му зачаткаха по самия ръб на понтона.

Ратидът успя да направи крачка назад и размаха двуръчния меч над главата си, за да посече муцуната му.

Карса отби удара, изви се и протегна десния си крак напред, а левия прибра назад. Хавок се завъртя и се хвърли към центъра на понтона.

„Чувалът“ се срина и всички ратидски воини се озоваха от лявата страна на Карса.

Хавок го понесе косо през понтона. Викът на Карса отекна пронизително и той започна да сече, мечът му удряше оръжия, забиваше се в плът и кости. Хавок пак се завъртя и изрита със задните крака. Един ратид изхвърча от понтона със счупени ребра.

И тогава дойде глутницата. Настръхналите озъбени зверове се хвърлиха срещу ратидските воини — при атаката на Карса повечето бяха обърнали гръб на озверелите псета. Писъци изпълниха въздуха.

Карса обърна Хавок и отново се хвърли в кипналата гмеж. Двама ратиди бяха успели с бой да се измъкнат от псетата, кръв плискаше от мечовете им; и отстъпваха по гредите.

Карса изрева и препусна към тях.

И видя стъписан как скочиха във водата.

— Жалки страхливци! Виждам! Младоците ви виждат! Проклетите псета виждат!

Двамата изплуваха, без оръжия. Затътриха се през тресавището.

Делъм и Байрот се върнаха, скочиха от конете и мечовете им заиграха с безумната ярост на оцелелите псета, късащи и ръфащи падналите ратиди.

Карса отведе Хавок настрана, без да откъсва очи от бягащите воини и четиримата младоци с тях.

— Виждам! Вижда Уругал!

Захапката — черно-сивата му козина едва се виждаше под петната кръв — застана задъхан до Хавок. Трепереше, но рани нямаше. Карса погледна през рамо и видя, че са останали още четири кучета. Пето, кучка, изгубила преден крак, куцукаше сред кървавия кръг.

— Делъм, вържи й крака. После ще го обгорим.

— Каква полза от трикрако куче, главатарю? — попита Байрот задъхано.

— Дори едно трикрако псе има уши и нос, Байрот Гилд. Един ден тази кучка ще клечи с посивяла муцуна пред огнището и ще се тъпче до пръсване. Някой от вас ранен ли е?

— Драскотини. — Байрот сви рамене и се обърна.

— Аз загубих един пръст — отвърна Делъм, докато вадеше ремък да стегне крака на кучката. — Но не е палец. Още мога да въртя меча.

Карса отново погледна бягащите ратиди. Почти се бяха добрали до черните смърчове. Озъби им се за последен път и потупа Хавок по челото.

— Баща ми каза истината, Хавок. Не бях яздил кон като тебе.

Конят вирна ухо, сякаш го разбираше. Карса опря устни до челото му.

— Легенда ставаме двамата с теб. Легенда, Хавок. — Огледа проснатите по понтона тела и се усмихна. — Време е за трофеи, братя мои. Байрот, твоят мечешки череп оцеля ли?

— Така мисля, главатарю.

— Твоят подвиг бе нашата победа, Байрот Гилд.

Едрият мъж се обърна и изгледа Карса с присвити очи.

— Винаги ме изненадваш, Карса Орлонг.

— Както твоята сила мен, Байрот Гилд.

Байрот се поколеба, после кимна.

— Доволен съм, че те следвам, главатарю.

„Винаги си бил доволен, Байрот Гилд. И в това е разликата между нас.“