Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малазанска книга на мъртвите (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
House of Chains, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 63 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Стивън Ериксън. Дом на вериги

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ИК „Бард“, 2005

ISBN: 954–585–638–6

История

  1. — Добавяне

21.

Няма смърт в светлина.

Анарман

Върховен жрец на Оссерк

„Мезла, всички до един“, мърмореше Фебрил и куцукаше задъхан по изронения прашен път. Малко неща на този свят можеха вече да го радват. Малазанците. Отпадащото му старческо тяло. Сляпата безумна сила, така брутално проявена в богинята Вихър. Светът според него затъваше в хаос и всичко, което беше нявга — всичко, — бе останало в миналото.

Но миналото не беше мъртво. Беше само заспало. Само грижливото, премерено възкресяване на старите образци можеше да донесе прераждане. Не онова прераждане, което бе извършила Ша’ик — което не беше нищо повече от изхвърлянето на стар, съвсем похабен съсъд заради нов, не толкова разнебитен. Не, прераждането, което си представяше Фебрил, бе много по-дълбоко.

Някога той беше служил на Енкура на Свещения Фалад. Святият град Угарат и многобройните му подчинени градове бяха в разгара на своето Възраждане. В Угарат учеха и процъфтяваха единадесет велики школи. Преоткриваше се отдавна забравено знание. Цветът на една велика цивилизация се беше обърнал към слънцето, започнал бе да се разтваря.

Мезла с техните неумолими легиони бяха унищожили… всичко. Угарат беше паднал под Дасем Ълтър. В училищата бяха нахлули войници и бяха побеснели, когато откриха, че многобройните им богатства и текстове са изчезнали, заедно с техните философи и учители. Енкура беше разбрал добре жаждата на мезла за знание, страстта на императора към чуждите тайни — и Свещеният регент на града нямаше да им даде нищо. Заповядал бе на Фебрил седмица преди идването на малазанските армии да затвори всички училища, да събере стотиците хиляди ръкописи и подвързани томове, древните реликви от Първата империя, както и самите учители и схолари. С декрет на Регента колизеумът на Угарат бе станал център на голям пожар и всичко бе изгоряло и унищожено. Учените бяха разпънати на кръстове — онези от тях, които сами не се хвърлиха в пламъците в пристъп на лудост и на скръб — и телата им бяха нахвърляни в ямите върху натрошените реликви край градските стени.

Фебрил беше изпълнил повеленото му в своя последен жест на вярност и на чиста, неопетнена доблест. Ужасният акт беше необходим. Отказът на Енкура беше може би най-мъжествената проява на съпротива за цялата война. Заради нея Свещеният регент плати с живота си, след като, както разправяше мълвата, ужасът, обзел Дасем Ълтър, щом чул за деянието, беше преминал в гняв.

Междувременно Фебрил беше изгубил вярата си и това го беше прекършило. С изпълнението на заповедта на Енкура до такава степен бе разгневил баща си и майка си — и двамата образовани благородници, — че те се бяха отрекли от него. И в онази нощ Фебрил беше изгубил разсъдъка си; съвзе се чак когато зората оцапа хоризонта и той разбра, че е убил родителите си. И техните слуги. Че е отприщил магия, която бе съдрала плътта на домашните стражи. Че през него се е изляла такава мощ, че да го състари с десетки години и да направи тялото му съсухрено и сбръчкано, с крехки и изкривени кости.

Старецът, изкуцукал в онзи ден през градската порта, беше съвсем незабележим. Енкура го беше търсил, ала Фебрил бе успял да се изплъзне на Свещения регент и да го остави на собствената му съдба.

Непростимо.

Корава дума. Истина, по-твърда от камък. Но Фебрил така и не можеше да реши за кое престъпление се отнася. Три ли бяха предателствата, или две? Беше ли унищожението на цялото онова знание — избиването на всички учени и учители — беше ли то, както по-късно обявиха мезла и други Фалад’ан — най-мръсното от всички деяния? По-мръсно дори от избиването на гражданите на Ейрън от Т’лан Имасс? Толкова мръсно, че името на Енкура да се превърне в проклятие за мезла, както и за всички обитатели на Седемте града? „Три, а не две?“

И кучката разбра. Разбра всяка негова тайна. Това, че си беше променил името, не се оказа достатъчно; не беше достатъчна и старческата му външност, докато Върховен маг Илтара, най-верният слуга на Енкура, беше млад, висок и възжелаван страстно и от мъже, и от жени? Не, тя беше заличила сякаш без никакво усилие всяка негова преграда, изровила беше ямите в душата му.

Непростимо.

Никой, който знаеше тайните му, не можеше да остане жив. Той нямаше да допусне такава уязвимост. Пред никого. Дори пред Ша’ик. Особено пред нея.

„И затова тя трябва да бъде премахната. Дори ако това означава да си имам работа с мезла.“ Не хранеше никакви илюзии за Корболо Дом. Амбициите на напанеца — каквото и да твърдеше — се простираха много извън този бунт. Амбициите му бяха имперски. Някъде на юг Малик Рел, джисталският жрец на Древния Маел, креташе към Ейрън, за да се предаде. И оттам щеше да бъде отведен при самата императрица.

„И тогава какво? Онази змия ще съобщи за неочаквания обрат в Седемте града. Корболо Дом през цялото време е действал в неин интерес. Или друга някоя подобна глупост.“ Фебрил беше сигурен в подозренията си. Корболо Дом искаше триумфално завръщане в имперското лоно. Вероятно и титлата Върховен юмрук на Седемте града също така. Малик Рел щеше да изопачи участието му в събитията при Пропада и непосредствено след това. Върху мъртвия Пормквал щеше да се стовари цялата вина за смъртта на Колтейн и избиването на армията на Върховния юмрук. Джисталецът щеше да се измъкне някак, а в случай, че нещата се объркат, щеше да успее някак да избяга. Фебрил беше сигурен, че Корболо Дом има свои агенти в двореца в Унта — това, което бе изиграл тук, в Рараку, бе само една нишка от много по-голяма паяжина.

„Но най-накрая ще го надвия. Дори да се налага в момента да изглеждам примирен. В края на краищата той прие условията ми — лъжа, разбира се — и аз на свой ред приемам неговите — също лъжа естествено.“

Беше минал през окрайнините на града и вече се бе озовал в по-дивия участък на оазиса. Пътят изглеждаше отдавна неизползван и запустял, осеян със сухи палмови клони и счупени кратуни. Фебрил знаеше, че стъпките му ще унищожат тази заблуда, ала му беше все едно. Убийците на Корболо щяха да оправят бъркотията, в края на краищата. Това само подхранваше самозаблудите им.

Подмина завоя на пътя и излезе на гол участък, заобиколен с ниски камъни. Някога тук беше имало стена, но пясъците я бяха запълнили. Камъст Релой стоеше в центъра, с нахлузена качулка и изгърбен, с четирима от убийците на Корболо, застанали в полукръг зад него.

— Закъсня — изсъска Камъст Релой.

Фебрил сви рамене.

— Да не би да ти приличам на подскачащо жребче? Е, започна ли подготовката?

— Ти си вещият в тези неща, Фебрил, не аз.

Фебрил се намръщи, но после махна вяло с костеливата си ръка.

— Все едно. Имаме време. Думите ти само ми напомнят, че трябва да търпя глупци…

— Не си единственият — провлече Камъст Релой.

Фебрил закуцука към него.

— Пътят, който… поемат слугите ти, е дълъг. Смъртни не са стъпвали по него от Първата империя. Може да е станал измамен…

— Стига предупреждения, Фебрил — сряза го Камъст Релой и с нервността си издаде страха си. — Трябва само да го отвориш. Само това искаме от тебе — винаги сме искали само това.

— Нужно ви е повече от това, Камъст Релой — отвърна с усмивка Фебрил. — Нима искаш тези глупци да вървят слепешком? Богинята е била дух някога…

— Това не е тайна.

— Сигурно, но какъв дух? Дух на пустинните ветрове? Ако си мислиш това, грешиш. Дух на камъка? На пясъка? Не, нито едно от тях. — Махна с ръка. — Погледни наоколо. Рараку пази костите на безброй цивилизации, отвеждащи назад чак до Първата империя, империята на Десимбелакис. И още по-назад — да, повечето следи от това са заличени, но някои все пак си остават, стига човек да има очи да ги види… и разбере. — Изкуцука до един от ниските камъни по ръба на пясъчния кръг, като се мъчеше да прикрие болката в уморените си кости. — Ако започнеш да разкопаваш този пясък, Камъст Релой, ще откриеш, че тези камъни всъщност са върхове на менхири, изправени камъни, по-високи от всеки от нас тук. И че стените им са надупчени и издълбани в странни шарки…

Камъст бавно се завъртя и заоглежда с присвити очи подаващите се от пясъка камъни.

— Т’лан Имасс?

Фебрил кимна.

— Първата империя на Десимбелакис, Камъст Релой, не е била първата. Първата е на Т’лан Имасс. Вярно, в нея не е имало много неща, които човек да разпознае като… имперски. Никакви градове. Никакво разравяне на земята за насаждения или напояване. И армиите й са били немрящи. Съществувал е трон, разбира се, на който е трябвало да седи смъртен — потомствената раса на Т’лан Имасс. Човек. Уви, оказало се, че човешките същества си представят империята… другояче. И тяхната представа не включвала Т’лан Имасс. И ето ти измяната. След това — война. Неравен спор, но Т’лан Имасс не пожелали да унищожат своите деца. И затова се махнали…

— За да се върнат с разбиването на лабиринта — промълви Камъст Релой и кимна. — Когато изригнал хаосът, с ритуала на соултейкън и д’айвърс. — Обърна се отново към Фебрил. — Значи… духът на богинята е бил… Т’лан Имасс?

Фебрил сви рамене.

— Някога имало текстове — изписани върху плочки изпечена глина — от култ на Първата империя, копия от които бяха оцелели до падането на Угарат. Малкото Т’лан Имасс, които хората успели да унищожат, когато се разбунтували, били погребани в свети места. Места като това тук, Камъст Релой.

Другият маг само поклати глава.

— Тя е същество на гнева. Такава ярост не е присъща на Т’лан Имасс…

— Освен ако не е имала причини. Спомени за измяна може би, от тленния й живот. Рана, толкова дълбока, че да изкорени Ритуала на Телланн. — Фебрил сви рамене. — Все едно. Духът е Т’лан Имасс.

— Вече е много късно да ни разкриваш това — изръмжа Камъст Релой. — Все още ли е обвързана от Ритуала на Телланн?

— Не. Отдавна е счупила тези вериги и е възвърнала душата си — тайните дарове на Рараку са дарът на живот и на смърт, първични като самото съществуване. Върнала й е всичко, което е била изгубила — навярно и възраждането на гнева й. Рараку, Камъст Релой, си остава най-дълбоката загадка, защото пази свои спомени… за морето, за водите на самия живот. А спомените са сила.

Камъст Релой придърпа наметалото около мършавото си тяло.

— Отвори пътя.

„И когато го направя, ти и твоите приятели мезла ще ми бъдете задължени, Върховен маг. И ще изпълните желанията ми. Седемте града ще бъдат освободени. Малазанската империя ще оттегли интересите си и нашата цивилизация отново ще разцъфти…“

Той пристъпи в центъра на кръга и вдигна ръце.

 

 

Нещо идваше. Нещо чудовищно и изпълнено с дива мощ. С всеки изтекъл миг, докато се приближаваше, страхът на Л’орик се усилваше. „Древни войни… това е усещането, като преродена вражда, омраза, надмогнала хилядолетия.“ И макар да чувстваше, че никой смъртен в този град-оазис не е обектът на тази ярост, оставаше истината, че… „всички сме на пътя му.“

Трябваше да разбере повече. Ала не знаеше по кой път да поеме. Седемте града беше земя, стенеща под невидимо бреме. Кожата й бе покрита с дебели пластове, загрубяла и корава. Не можеше да се изтръгнат лесно тайните на тези пластове, особено тук, в Рараку.

Седеше кръстосал крака на пода на шатрата си, с наведена глава, и умът му гъмжеше от мисли. Яростта на Вихъра бе станала по-свирепа от всякога и го караше да подозира, че малазанската армия се приближава, че последният сблъсък на воли предстои съвсем скоро. Всъщност щеше да е сливане и теченията бяха впримчили в себе си други сили, теглеха ги неумолимо със себе си.

И зад всичко това — тихият шепот на песен…

Трябваше да избяга оттук. Да вземе Фелисин — а може би и Хеборик. И то бързо. Но любопитството го задържаше, поне засега. Пластовете се разтваряха и предстоеше да се разкрият истини, а той искаше да ги научи. „Дойдох в Рараку, защото усетих присъствието на своя баща… близо някъде.“ Навярно си беше заминал, но бе идвал тук, съвсем наскоро. Възможността да открие дирята му…

Кралицата на сънищата бе заявила, че Озрик е изгубен. Какво означаваше това? Как? Защо? Жадуваше за отговори на тези въпроси.

Куралд Тирлан бе породен от жестокост, от разбиването на Мрака. Оттогава Древният лабиринт се бе разклонил в много посоки, за да стане най-сетне достъпен за смъртните хора, като Тир. А преди това — и под маската на животворния огън, Телланн.

Тук, в Седемте града, присъствието на Телланн беше могъщо, смътно и дълбоко скрито може би, но при все това — всепроникващо. Докато Куралд Емурлан беше изкривен и отчаян, заради разкъсването на сестринския му лабиринт. Трудни бяха достъпите в Тирлан и той го знаеше добре.

„Добре. Тогава ще опитам Телланн.“

Въздъхна и бавно се изправи. Рисковете бяха много, разбира се. Взе под мишница опърпаната си телаба и пристъпи към раклата до постелята си. Наведе се, прокара длан над нея да махне временно преградите и вдигна черния капак.

Лиосанска броня, с нащърбения и одраскан бял емайл. Шлем със забрало от същия материал и надолу около врата железни брънки. Лек дълъг меч с тънко острие, прибран в ножницата от светло дърво.

Облече бронята, нахлузи шлема на главата, после се заметна с телабата и смъкна качулката. Последваха металните ръкавици и оръжейния колан.

И спря.

Мразеше да се бие. За разлика от своите родственици Лиосан, мразеше суровите присъди, утвърждаването на грубо очертания мироглед, недопускащ никакво двусмислие. Не вярваше, че редът може да бъде налаган с острието на меча. Категоричност, да, но категоричност, опетнена с поражение.

Най-горчив беше вкусът на необходимостта, но не виждаше друг избор и трябваше да изтърпи този вкус.

Отново трябваше да тръгне, да мине през стана, толкова предпазливо, че да остане невидим за смъртните, макар и под очите на богинята. Гневът й бе най-големият му съюзник и трябваше да му се довери.

Излезе и тръгна.

 

 

Слънцето грееше в яростен пурпур зад булото на утаяващия се пясък — имаше още една камбана до залез. Фелисин спеше под навеса, който бяха вдигнали на три кола срещу изваяните каменни дървета, и Л’орик реши да я остави да си отдъхне. Погледна с лека насмешка статуите на двамата Теблор, след което закрачи и се спря пред седемте каменни лика.

Духовете отдавна си бяха отишли, ако изобщо бяха идвали тук. Тези загадъчни Т’лан Имасс, станали богове на Тоблакай. Освещаването им бе отнето и това място бе останало посветено на нещо друго. Но пролуката беше останала — дирята от нечие кратко гостуване може би. Достатъчно, за да може да си отвори път към Лабиринта на Телланн.

Той отприщи силата, съсредоточи волята си в тази пролука, ушири я, докато можеше да прекрачи през нея…

На тинест бряг край огромно езеро. Ботушите му затънаха до глезените. Облаци насекоми се вдигнаха откъм брега и закръжиха около него. Л’орик се взря в облачното небе. Въздухът беше душен като в късна пролет.

„Попаднал съм на погрешно място… в погрешно време. Това е най-древният спомен на Рараку.“

Погледна към сушата. На двайсетина разтега се изпъваше блатиста низина, тръстиките се поклащаха на лекия вятър, след това теренът леко се издигаше към савана. Далече на хоризонта се очертаваше верига хълмове. Тук-там сред тревите се издигаха величествени дървета, с накацали по тях шумни белокрили птици.

Рязко движение сред тръстиките привлече погледа му и ръката му посегна за дръжката на меча, щом главата на звяра се появи, последвана от изгърбените рамене. Хиена, каквито можеше да се видят на запад от Ейрън и по-рядко в Карашимеш, но тази беше едра като мечка. Вдигна широката си глава, подуши и очите й сякаш примижаха.

Хиената пристъпи напред.

Мечът на Л’орик изсвистя от ножницата.

При съсъка му звярът се изправи на задните си крака, скочи наляво и драсна през тръстиките.

Той проследи бягството му по поклащащите се стръкове, след това го видя още веднъж — тичаше нагоре по склона.

Л’орик прибра оръжието, тръгна през тръстиките с намерението да хване пътеката на хиената и на четири крачки се натъкна на оглозганите останки от труп. Беше отдавна изгнил, с разхвърляни от гладния звяр крайници и на Върховния маг му беше нужно малко време, докато прецени как е изглеждало тялото. Човекоподобен. На ръст колкото обикновен човек, но останките от кожата показваха, че е била покрита с тънка черна козина. Водата беше подула плътта и това подсказваше, че съществото се е удавило. Потърси още малко и намери главата.

Наведе се и я огледа.

Ниско чело, големи челюсти без брадичка, костеният ръб над очите беше толкова тежък, че надвисваше над хлътналите очни кухини. По останките от черепа все още имаше кичури косми, не по-дълги от покриващите тялото, тъмнокафяви и къдрави.

„По-скоро едра маймуна, отколкото Т’лан Имасс… скулите също така са по-малки. И все пак е бил много по-висок, повече човек в пропорциите. Що за човек е било това?“

Нямаше никакви следи от облекло или украшения. Съществото — самец — беше умряло съвсем голо.

Л’орик се изправи. Пътят на хиената се очертаваше ясно през тръстиките и той тръгна през тях.

Облаците се разсеяха, въздухът стана по-горещ и душен. Л’орик стигна до торфа и едва сега стъпи на сухо. Хиената не се виждаше никъде и той се зачуди дали все още бяга. Странна реакция, за която не можеше да измисли задоволително обяснение.

Нямаше някаква определена посока. Не беше и сигурен, че ще намери тук онова, което търсеше. В края на краищата това не беше Телланн. Най-вероятно беше попаднал на онова, което лежи под Телланн, сякаш Имасс, избирайки своите свещени места, на свой ред бяха откликнали на чувствителност към още по-древна сила. Сега разбра, че поляната на Тоблакай не беше новоосветена от воина-исполин; нито дори от Т’лан Имасс, които той бе почитал като свои богове. От самото начало тази святост си беше на Рараку, на неведомата природна сила, която притежаваше земята. Така че Л’орик беше проникнал там до самото начало. „А дали сам проникнах, или бях притеглен?“

Стадо огромни зверове прехвърли далечния рид вдясно от него, земята потръпна, щом се спуснаха в панически бяг.

Л’орик се поколеба. Не бягаха към него, но знаеше много добре, че такива полудели от страх стада всеки момент може да свърнат от посоката си. Но те изведнъж възвиха обратно и продължиха бесния си бяг. Бяха толкова близо, че успя да ги огледа. Приличаха на диви говеда, само че по-големи, с дебели криви рога. Козината им беше сиво-бяла и ръждива, имаха дълги черни гриви.

Зачуди се какво ги е уплашило, после извърна очи натам, откъдето се бяха появили.

Приклекна и сърцето му заби лудо в гърдите.

Седем хрътки, черни като беззвездна нощ и толкова грамадни, че да хвърлят в паника рогатите говеда. Движеха се по хребета с предизвикателна наглост. А от двете им страни, като чакали около горда глутница лъвове, пристъпваха десетки получовешки същества като онова, което беше открил край езерния бряг. Явно им бяха покорни, в ролята на чистачи на мърша, съпътстващи хищници. Нямаше съмнение, че това партньорство носи взаимна изгода, макар че Л’орик не можеше да си представи някаква сериозна заплаха, която да съществува в този свят за черните хрътки.

А и капка съмнение нямаше, че хрътките не са от този свят.

„Нашественици. Чужденци в това селение, срещу които този свят не може да противопостави нищо. Те са тук господарите… и го знаят.“

Видя, че и други наблюдатели следят ужасните зверове. К’Чаин Че’Малле, трима; тежките мечове в ръцете им показваха, че са Ловци К’елл. Пристъпваха успоредно, на няколкостотин крачки от хрътките. С извърнати към зверовете глави… а те на свой ред не им обръщаха внимание.

„И те не са от този свят, стига мислите на баща ми по този въпрос да са точни. Гостувал е месеци наред в Лунния къс на Рейк, ровил е в тайните му. Но градовете на К’Чаин Че’Малле са на далечни континенти. Сигурно са пристигнали тук наскоро, за да търсят нови места за поселенията си… и са разбрали, че си имат съперници.“

И да забелязаха присъствието му, хрътките не го показаха с нищо. Както и получовеците.

Върховният маг ги проследи с поглед, докато не се спуснаха в някаква падина и не се скриха от очите му.

Всички Ловци на К’елл спряха, после се пръснаха и бавно и предпазливо обкръжиха падината, в която бяха изчезнали чудовищните псета.

Фатална грешка.

Хрътките излетяха от ниското като черни мълнии. Ловците на К’елл размахаха мечовете си, но колкото и бързи да бяха, за миг двама от тях се оказаха повалени, с разпрани гърла и кореми. Третият скочи високо, изхвърча на двайсет крачки встрани, тупна тежко в пръстта и побягна.

Хрътките не го подгониха, спряха се и започнаха да душат труповете на К’Чаин Че’Малле, а получовеците се върнаха с дивашки викове; няколко мъжкари се струпаха около мъртвите тела, заподскачаха и заразмахваха ръце.

Л’орик реши, че вече е разбрал защо К’Чаин Че’Малле така и не са създали свои колонии на този континент.

Започна да се отдръпва предпазливо към езерото. Когато се приближи до края на склона над тръстиките, погледна назад и видя, че седемте звяра са се обърнали към него, вдигнали глави.

После два от тях бавно заслизаха към него. След миг другите пет се развърнаха и ги последваха с дълги подскоци.

„О…“

Изведнъж го обзе странно спокойствие. Разбираше, че все едно е мъртъв. Нямаше време да разтвори лабиринта, за да се върне в своя свят — а нямаше и да го направи, защото това означаваше да им отвори път — „Няма да позволя появата им в оазиса да опетни душата ми. По-добре да умра тук и сега. Наказан справедливо за натрапчивото си любопитство.“

Хрътките изобщо не бързаха, както преди миг срещу Ловците на К’елл, сякаш бяха доловили слабостта му.

Л’орик чу зад себе си шум на вълни и се обърна рязко.

Ниско над водата се носеше дракон, изпълнил цялото му полезрение — толкова бързо, че водата кипваше след него на вълни. Беше изпънал надолу крайниците си, с широко разперени нокти.

Л’орик вдигна бързо ръце пред очите си, а огромните люспести пръсти се затвориха като клетка около него и го вдигнаха нагоре.

Успя да зърне за миг хрътките, пръснали се от драконовата сянка, чу далечните крясъци на получовеците… след това пред очите му вече нямаше нищо освен лъскаво белия драконов корем между кривите нокти.

Понесоха го надалече, над някакво море, после към остров, на който се издигаше тромава кула, с плосък и достатъчно здрав покрив, над който драконът да разпери широко криле, да застине във въздуха и да кацне.

Ноктите се разтвориха и Л’орик се изтъркаля върху надраскания с дълбоки жлебове каменен под. Превъртя се до ниската стена на парапета и бавно се надигна.

И зяпна огромния златистобял дракон, чиито искрящи очи, както усети инстинктивно, се бяха приковали с укор в него. Върховният маг успя само да свие рамене.

— Търсих те, татко.

 

 

Озрик не си падаше по мебели и вътрешна украса. Залата под широката платформа на покрива беше гола, подът бе осеян с останки от лястовичи гнезда, въздухът вонеше на птича тор.

Л’орик отпусна гръб на стената, скръсти ръце и загледа баща си, който крачеше нервно напред-назад.

На външност беше чистокръвен Лиосан, висок и бял като сняг, с дълга вълниста сребърна коса, прошарена със златни кичури. В очите му сякаш бушуваше вътрешен пламък, и той с цвета на косите му, като сребро, облизано от злато. Беше облечен в сива кожена броня, с меч съвсем същия като този на кръста на Л’орик.

— Татко. Кралицата на сънищата вярва, че си изгубен — след дълго мълчание промълви той.

— Така е. Или поне беше така. И искам да си остане така.

— Не й ли вярваш?

Баща му спря, изгледа го за миг и отвърна:

— Разбира се, че й вярвам. И колкото по-малко знае, толкова по-чиста е вярата ми. Какво търсиш тук?

„Копнежът понякога е за предпочитане пред реалността.“

Л’орик въздъхна.

— Дори не съм сигурен къде е „тук“. Тръгнах… да търся истини.

Озрик изсумтя и закрачи отново.

— Преди малко каза, че си ме търсил. Как откри дирята ми?

— Не съм я открил. Това, че те търсех, беше някак… общо. Друго търсене ме доведе тук.

— И за малко щеше да те убие.

Л’орик кимна и огледа залата.

— Тук ли живееш?

Баща му отвърна с гримаса.

— Наблюдателен пункт. Небесните крепости на К’Чаин Че’Малле неизменно подхождат от север, над водата.

— Небесни крепости… също като Лунния къс ли?

— Да.

— И в летящата крепост на Рейк ти си поел по пътя, довел те дотук. Откри ли нещо, което Тайст Андий, Господарят на Мрака, да не знае?

Озрик изсумтя.

— Само това, което бе под краката му. По Лунния къс имаше следи от повреди, от пробойни. След това — от погром. Все пак някои оцелели, поне достатъчно, за да поемат пътя обратно. Но така и не могли да прехвърлят ледените полета. Знаеш ли, че ледникът, държал в обятията си Лунния къс, е пропътувал с товара си хиляда левги? Хиляда левги, Л’орик, преди двамата с Рейк да се натъкнем на него северно от платото Ледерон?

— Твърдиш, че Лунният къс първоначално е бил една от небесните крепости, които са пристигнали тук?

— Така е. Три дойдоха, откакто съм тук. Нито една не устоя срещу Дерагот.

— Срещу кое?

Озрик се спря и отново изгледа сина си.

— Хрътките на Мрака. Седемте звяра, с които Десимбелакис сключи своя пакт — о, Безименните бяха потресени от този нечестив съюз! Седемте звяра, Л’орик, които дадоха името на Седемте града, макар точно за тази истина да не се е съхранил спомен. Седемте Свети града от наше време не са първоначалните, разбира се. Само числото се е запазило.

Л’орик притвори очи и отпусна глава на влажната каменна стена.

— Дерагот. Какво е станало с тях? Защо са тук, а не там?

— Не знам. Може би има нещо общо с насилственото рухване на Първата империя.

— Този лабиринт кой е?

— Никакъв лабиринт не е, Л’орик. Спомен. Вярвам, че скоро ще свърши, защото се… свива. Ако полетим на север, към края на деня ще видиш пред себе си стена от нищо, от забрава.

— Спомен. Чий спомен?

Озрик сви рамене.

— На Рараку.

— Говориш все едно пустинята е нещо живо, разумно същество.

— А не е ли?

— Твърдиш, че е?

— Не, не твърдя това. Питах тебе — нали току-що дойде оттам?

Л’орик отвори очи и погледна баща си. „Отчайващ човек. Нищо чудно, че Аномандър Рейк е изтървал нервите си.“

— А онези получовеци, дето тичаха с Дерагот?

— Странен обрат, нали? Единственият акт на одомашняване от страна на Дерагот. Повечето учени в своя нагъл видов шовинизъм са убедени, че хората са одомашнили кучетата, но напълно е възможно да е било обратното, поне в началото. Кой с кого е тичал?

— Но тези същества не са хора. Не са дори Имасс.

— Не са, но един ден ще станат. Виждал съм и други, притичват покрай вълчите глутници. Изправената стойка им осигурява по-добра видимост, ценна придобивка, допълваща превъзходството на вълците в слух и обоняние. Съчетанието буди респект, но все пак господарите са вълците. След време това ще се промени… но не и за тези, които служат на Дерагот, подозирам.

— Защо?

— Защото предстои да се случи нещо. Тук, в този затворен спомен. Надявам се само на привилегията да бъда свидетел, преди светът да изчезне съвсем.

— Ти нарече Дерагот Хрътки на Мрака. Да не би да са деца на Майката Тъма?

— Ничии деца не са — изръмжа Озрик и поклати глава. — Намирисват на нещо такова, но всъщност нямам представа. Просто името изглежда подходящо. „Дерагот“, на езика на Тайст Андий.

— Хм, всъщност би трябвало да е „Дера’тин’джерагот“.

Озрик изгледа накриво сина си и въздъхна.

— Същият като майка си. Чудно ли е тогава, че не можехме да се търпим с нея? До третия ден. Винаги до третия ден. Цял живот можехме да изживеем в тези три дни. Възторг, утеха, взаимно презрение. Едно, две, три.

Л’орик извърна глава.

— А със сина си?

— Едва ли повече от три камбани — изсумтя Озрик.

Л’орик се надигна и изтупа прахта от дланите си.

— Е, добре. Може би ще ми потрябва помощта ти за отварянето на пътя обратно към Рараку. Но сигурно искаш да научиш нещо за Лиосан и Куралд Тирлан. Твоят народ изгуби закрилника си. Те се молят да се завърнеш, татко.

— А твоят питомец?

— Убит е. От Т’лан Имасс.

— Тогава си намери друг — каза Озрик.

Л’орик се намръщи.

— Не е толкова лесно! Все едно, никакво чувство за отговорност ли не изпитваш към Лиосан? Проклятие, те те почитат!

— Лиосан почитат единствено себе си, Л’орик. Аз бях просто фигурант. Куралд Тирлан може да изглежда уязвим, но не е.

— А ако тези Дерагот наистина се окажат слуги на Мрака? Пак ли ще твърдиш същото, татко?

Той помълча за миг, после закрачи към зейналия вход и излезе, като мърмореше:

— Тя е виновна…

Л’орик го догони отвън.

— Тази… наблюдателна кула. На Джагът ли е?

— Да.

— Тогава къде са те?

— На запад. На юг. На изток. Но не и тук — не съм виждал нито един.

— Не знаеш къде са, нали?

— Няма ги в този спомен, Л’орик. Това е. Сега постой тук.

Върховният маг остана до кулата, докато баща му се превъплъти в драконовия си облик. Въздухът изведнъж се изпълни със сладникаво-лютива миризма и се замъгли. Също като Аномандър Рейк, Озрик беше повече дракон, отколкото всичко друго. Бяха братя по кръв, макар и несъвместими по нрав. „Жалко, че не мога да го разбера този мой баща. Кралицата да ме вземе дано, жалко, че не мога да го харесам дори.“ Пристъпи напред.

Драконът вдигна предната си ръка и разтвори пръсти. Л’орик се намръщи.

— Бих предпочел да яхна раменете ти, татко…

Но ръката на огромното влечуго се протегна и се затвори около него.

Реши да изтърпи унижението в мълчание.

 

 

Озрик летеше на запад, над крайбрежната ивица. Скоро напред се появи дълъг лес и сушата възви на север. Въздухът, заплющял между люспестите пръсти, стана студен, след това — леден. Земята долу започна да се издига, дървесата по планинските склонове станаха иглолистни. После Л’орик видя снега, стичащ се като замръзнали реки в дерета и клисури.

Не можеше да си спомни планини от бъдещето, наподобяващи тази древна гледка. „Може би този спомен е изкривен, като толкова други.“

Озрик започна да се спуска… и Л’орик изведнъж видя под себе си огромна бяла пустош, сякаш извисяващата се пред тях планина беше прорязана почти на две. Към този прорез се приближаваха.

Целта на дракона беше една почти равна, покрита със сняг ивица. Южният й край представляваше стръмна пропаст. А на север… непроницаема забрава.

Озрик изплющя с криле, вдигна облаци пухкав сняг, увисна за миг на място и пусна Л’орик.

Върховният маг затъна до кръста в сняг. Изруга и зарита, докато стъпалата му намерят по-твърда опора.

Озрик бързо се въплъти в тялото на Лиосан, закрачи към него и вятърът развя бялата му коса.

В заглъхващия край на спомена витаеха… неща. Някои от тях се движеха немощно. Озрик закрачи към тях през дълбокия сняг и заговори:

— Същества, спъват се по границите му, можеш да ги видиш тук-там. Повечето умират бързо, но някои се задържат.

— Какво са?

— Демони най-вече.

Озрик смени леко посоката, приближи се към едно такова създание, от което се вдигаше пара. Четирите му крайника помръдваха, то дращеше с нокти в кишата около себе си.

Баща и син се спряха пред него.

Беше голямо колкото куче и подобно на влечуго, с четири ръце като на маймуна. Широка плоска глава с голяма уста, две цепки за ноздри и четири влажни, леко издути очи, разположени като диамант, с вертикални зеници и изненадващо отворени под силния блясък на снега и небето.

— Това може да стане за Куралд Тирлан — каза Озрик.

— Що за демон е?

— Нямам представа — отвърна Озрик. — Докосни го. Виж дали е податлив.

— Ако изобщо притежава ум — измърмори Л’орик и се наведе.

„Можеш ли да ме чуеш? Можеш ли да разбираш?“

Четирите очи примигаха. И съществото се отзова.

„Чародей. Изказване. Разбиране. Казаха ни, че ще дойдеш, но толкова скоро? Риторично.“

„Не съм от това място — отвърна Л’орик. — Мисля, че умираш.“

„Това ли е то. Изумление.“

„Искам да ти предложа алтернатива. Имаш ли име?“

„Име? Трябва ти. Наблюдение. Разбира се. Разбиране. Партньорство, свързване на духове. Сила от теб, сила от мен. В замяна на мой живот. Неравна сделка. Неравностойно положение.“

„Не, аз въпреки всичко ще те спася. Ще се върнем в моя свят… на по-топло място.“

„Топлина? Мислене. А, въздух, който не краде моя сила. Премисляне. Спаси ме, Чародей, после говорим повече за този съюз.“

Л’орик кимна.

— Добре.

— Стана ли? — попита Озрик.

Синът му се изправи.

— Не, но идва с нас.

— Без обвързване няма да имаш контрол над демона, Л’орик. Може да се обърне срещу теб веднага щом се върнете в Рараку. По-добре да продължим търсенето и да намерим по-пригодно същество.

— Не. Ще рискувам с това.

Озрик сви рамене.

— Е, както желаеш. Сега трябва да се върнем при езерото, откъдето се появи.

Баща му се отдалечи и се спря, за да върне отново драконовия си облик.

„Елейнт! — изкрещя демонът в ума на Върховния маг. — Удивление. Ти имаш Елейнт за приятел!“

„Той е баща ми.“

„Твоят баща! Възбуда, радост! Името ми е Сивожаб, роден в Блатното люпило, в Дванайсетия сезон на Мрака. Гордост. Самият аз съм баща на трийсет и едно люпила…“

„А как си дошъл тук, Сивожаб?“

„Своенравие. Един подскок в повече.“

Драконът се приближи.

 

 

Сивожаб се смъкна върху горещия пясък. Л’орик се обърна, но порталът вече се затваряше. Беше намерил баща си, а раздялата се оказа толкова безцеремонна, колкото и самата среща. Не точно безразличие. По-скоро… разсеяност. Озрик се интересуваше единствено от Озрик. От своите стремежи.

Чак сега в мислите на Л’орик нахлуха хиляди въпроси. Въпроси, които трябваше да е задал.

„Съжаление?“

Л’орик се обърна към демона.

— Съвземаме ли се вече, Сивожаб? Аз съм Л’орик. Е, да обсъдим ли партньорството си?

„Надушвам сурово месо. Гладен съм. Ядем. После говорим. Твърдо.“

— Както искаш. Колкото до суровото месо… Ще трябва да ти намеря нещо подходящо. Има правила какво можеш да ядеш и какво — не.

„Обясни ми ги, Предпазливчо. Няма желание да обиди. Но гладно.“

— Добре…

 

 

От толкова време мъстта се беше превърнала в жизнената й кръв, а ето че сега, само след няколко дни, щеше най-сетне да се изправи срещу сестра си, да изиграе последния ход в тази игра. Жестока игра, ала все пак игра. Ша’ик знаеше, че всяко мислимо предимство е на нейна страна. Легионите на Тавори бяха млади и неопитни, територията беше на Ша’ик, нейната Армия на Апокалипсиса беше от ветерани на бунта и с числено превъзходство. Богинята на Вихъра извличаше силата си от Древен лабиринт — вече го знаеше, — може би не толкова чист, но или неуязвим, или способен да се възпротиви на въздействието на отатарал. Маговете на Тавори се свеждаха до двама млади уикски чародеи, и двамата със сломен дух, докато кадърът на Ша’ик включваше четирима Върховни магове и още десетки шамани, вещици и заклинатели, сред които и Файил, и Хенарас. Накратко, поражението беше невъзможно.

И все пак Ша’ик изпитваше ужас.

Седеше сама в централната зала на многостайната шатра-дворец. Мангалите при трона бавно угасваха и сенки запълзяха от всички страни. Искаше й се да побегне. Твърде сурова, твърде отчаяна беше тази игра. Смразяващо бе сетното й обещание — по-смразяващо, отколкото си беше представяла. „Мъстта е опустошително чувство, но аз позволих да ме погълне. Поднесох го в дар на богинята.“

Късчетата яснота — те се смаляваха, съсухряха се като цветя зиме — докато прегръдката на богинята Вихър стягаше душата й. „Сестра ми ме изтъргува заради доверието на императрицата, за да убеди Ласийн във верността си. Всичко това, за да осъществи амбицията си. И наградата й беше постът на адюнкта. Такива са фактите, такава е хладната истина. А аз на свой ред изтъргувах свободата си срещу силата на богинята Вихър, за да мога да въздам справедлива мъст на сестра си.“

„Толкова различни ли сме тогава?“

Късчета яснота, ала не водеха доникъде. Можеше да задава въпроси, но изглеждаше неспособна да търси отговори. Можеше да изрича фрази в ума си, но те изглеждаха някак кухи, лишени от значимост. Престанала беше да мисли.

Защо?

Поредният въпрос, на който знаеше, че няма да отговори, не искаше дори да направи усилие да му отговори. „Богинята не иска да мисля.“ Добре, това поне беше някакъв вид осъзнаване.

Усети, че някой се приближава, и махна на пазачите си — избраните воини на Маток — да го пуснат да влезе. Завесите на входа на залата се разтвориха.

— Много късен час за старец като теб, Бидитал — каза Ша’ик. — Трябва да си почиваш, да се готвиш за битката.

— Битките са много, Избрана, и някои вече започнаха. — Той се подпря тежко на тоягата си и се огледа с лека усмивка. — Въглените гаснат.

— Мислех, че издължените сенки ти доставят удоволствие.

Усмивката му се стегна и той сви рамене.

— Не са мои, Избрана.

— Нима?

Устните му се изопнаха още повече.

— Никога не съм бил жрец на Мийнас.

— Не, тук беше Рашан, призрачното чедо на Куралд Галайн… и все пак лабиринтът, който владееше, си е Сянка. И двамата знаем много добре, че различията намаляват, колкото по-надълбоко заровиш в загадките на най-древния триумвират. Сянката, в края на краищата, е родена от сблъсъка между Светлина и Мрак. А Мийнас по същество е извлечен от лабиринтите Тирлан и Галайн, Тир и Рашан. Теория на кръстоските, ако предпочиташ.

— Най-чародейни изкуства са достъпни за смъртните човеци, Избрана. Боя се, че не разбирам накъде клоните.

Тя сви рамене.

— Само това, че пращаш своите слуги-сенки да ме шпионират, Бидитал. Какво се надяваш да видиш? Аз съм такава, каквато ме виждаш.

Той разпери ръце, опрял рамо на тоягата.

— Може би не са шпиони, а закрилници.

— А нима толкова ужасно се налага да бъда закриляна, Бидитал? Да не би страховете ти да са… специфични? Това ли си дошъл да ми кажеш?

— Много скоро ще разкрия точното естество на заплахата, Избрана. Много скоро ще мога да поднеса разкритията си. Сегашните ми тревоги обаче са свързани с Върховния маг Л’орик… и може би с Призрачни ръце.

— Едва ли подозираш някой от двамата в съучастничество в заговор.

— Не, но започвам да вярвам, че тук се намесват други сили. Ние сме в ядрото на сблъсък, Избрана, и не просто между нас и малазанците.

— Виж ти.

— Призрачни ръце не е това, което беше. Той отново е жрец.

Ша’ик вдигна вежди в израз на откровено неверие.

— Финир вече го няма, Бидитал…

— Не Финир. Но разсъдете над това. Богът на войната беше детрониран. И на негово място се въздигна друг, както диктува необходимостта. Тигърът на лятото, някогашният Първи герой, Трийч. Соултейкън от Първата империя, сега — бог. Той ще има огромна нужда, Избрана, от смъртни поборници и аватари, за да му помогнат да наложи ролята, която иска да приеме. Смъртен меч, Щит-наковалня, дестраянт — всичките древни титли… и силите, които богът влага в тях.

— Призрачни ръце никога не би приел друг бог освен Финир — заяви Ша’ик. — А и не допускам, че някой бог ще е толкова глупав, та да приеме него. Малко знаеш за миналото му, Бидитал. Той не е благочестив човек. Извършил е… престъпления…

— Въпреки това, Избрана, Тигърът на лятото е направил избора си.

— Като какво?

Бидитал сви рамене.

— Какво друго би могъл да бъде освен дестраянт?

— Какво доказателство имаш за това необичайно превъплъщение?

— Той се крие добре… но не достатъчно добре, Избрана.

Ша’ик помълча дълго и накрая също сви рамене.

— Дестраянт на новия бог на войната. Че защо да не е тук? Нали сме във война? Ще помисля за този развой, Бидитал. В момента обаче не мога да разбера доколко е важно — стига да е вярно.

— Може би най-важната му значимост е най-простата, Избрана: Призрачни ръце не е онзи сломен, безполезен човек, който беше. И предвид неговата… двойственост спрямо каузата ни, той представлява за нас потенциална заплаха…

— Не мисля — прекъсна го Ша’ик. — Но както вече казах, ще го обмисля. Е, твоята паяжина от подозрения е впримчила и Л’орик. Защо?

— Напоследък е станал по-потаен от обичайното, Избрана. Старанието му да прикрива къде ходи и какво прави е малко прекалено.

— Може би просто му е омръзнало непрекъснатото ти шпиониране, Бидитал.

— Възможно е. Макар да съм сигурен, че не е разбрал, че този, който държи под око заниманията му, наистина съм аз. Та нали Фебрил и напанецът също си имат шпиони. Не само аз имам интереси. Боят се от Л’орик, защото възпрепятства всеки техен ход…

— Радвам се да го чуя, Бидитал. Отзови сенките си по отношение на Л’орик. Това е заповед. Ще служиш по-добре на интересите на Вихъра, ако се съсредоточиш върху Фебрил, Корболо Дом и Камъст Релой.

Той отвърна със сдържан поклон.

— Добре, Избрана.

Ша’ик го изгледа замислено.

— Внимавай, Бидитал.

Забеляза как старецът леко пребледня, преди да кимне.

— Винаги внимавам, Избрана.

Тя го освободи с небрежно махване с ръка.

Бидитал се поклони ниско, стисна тоягата си и изкуцука от стаята. Мина през другите няколко помещения, покрай дузината мълчаливи воини на Маток и най-сетне излезе навън, в хладния нощен въздух.

„Да отзова сенките си ли, Избрана? Заповед или не, не съм толкова глупав, че да го направя.“

Сенките се сгъстиха около него, докато крачеше бавно по тесните улички между колиби и шатри. „Помниш ли мрака?“

Бидитал се усмихна. Скоро това парче от разбития лабиринт щеше да се превърне в самостоятелно селение. И богинята на Вихъра щеше да разбере, че е необходимо жречество, институция на власт тук, в света на смъртните. А в тази институция нямаше да има място за Ша’ик, освен някой малък олтар навярно, в нейна памет.

Засега обаче първо трябваше да се справят с Малазанската империя в цялост, а за това Ша’ик, като съсъд на силата на Вихъра, бе необходима. Точно тази пътека от сенки беше наистина тясна. Бидитал подозираше, че съюзът на Фебрил с напанеца и с Камъст Релой е само временен. Безумният стар кучи син никак не обичаше малазанците. Кроежите му навярно предвиждаха скрито предателство накрая, измяна, която да доведе до взаимното унищожение на всички други интереси, освен личния му.

„А не мога да се добера до истината за това — слабост, която само укрепва ръката ми. Трябва да изпреваря. Трябва да остана до Ша’ик, защото аз ще съм ръката й, която ще смаже заговорниците.“

Нечий призрачен глас му изсъска и Бидитал спря и се сепна. Видя пред себе си Фебрил.

— Плодоносна ли беше срещата ти с Избраната, Бидитал?

— Както винаги, Фебрил — усмихна се той, зачуден как е успял старият върховен маг да се доближи толкова, без да го засекат тайните му телохранители. — Какво искаш от мен? Късно е.

— Дойде времето — изхриптя тихо Фебрил. — Трябва да избереш. Присъединяваш се към нас или стоиш настрана.

Бидитал вдигна вежди.

— Трета възможност няма ли?

— Да ни се противопоставиш ли? За съжаление, отговорът е „не“. Предлагам обаче да отложим засега този въпрос. Вместо това, чуй наградата, която ще ти дадем — ако се присъединиш към нас или просто се отдръпнеш от пътя ни.

— Награда? Слушам те, Фебрил.

— Тя ще се махне, както и Малазанската империя. Седемте града отново ще са свободни. Но Лабиринтът на Вихъра ще си остане, върнат на Дрижна — на култа на Апокалипсиса, който е и винаги е бил в ядрото на бунта. За този култ е нужен нов повелител, Върховен жрец, настанен в просторен и богат храм, почитан надлежно от всички. Какъв облик ще придадеш на този култ? — Фебрил се усмихна. — Ти като че ли вече си започнал, Бидитал. О, да, знаем всичко за твоите… специални дечица. Представи си тогава, че Седемте града са на твое разположение. Всичките Седем града, удостоени с високата чест да ти водят нежеланите си дъщери.

Бидитал облиза устни, очите му се разшаваха възбудено.

— Ще трябва да помисля над това…

— Няма време за мислене. Ела с нас или стой настрана.

— Кога започвате?

— Та ние вече сме започнали, Бидитал. Адюнктата и легионите й са само на няколко дни оттук. Вече сме раздвижили агентите си, всички са по местата си, готови да изпълнят възложените им задачи. Времето за нерешителност отмина. Решавай. Сега.

— Добре. Пътят ви е чист, Фебрил. Приемам предложението ви. Но моят култ трябва да си остане мой, с облик, какъвто аз избера. Никаква намеса…

— Никаква. Това е обещание…

— Чие?

— Мое.

— А Корболо Дом и Камъст Релой?

Фебрил се усмихна широко.

— Какво струват техните клетви, Бидитал? Императрицата бе получила преди клетвата на Корболо Дом. Ша’ик — също…

„Както и твоята, Фебрил.“

— Значи се разбрахме.

— Да.

Бидитал гледа след Върховния маг, докато той не се скри в тъмното. „Знае, че моите духове-сенки ме обкръжават, но е безразличен към тях. Трета възможност нямало. Ако бях отказал, вече щях да съм мъртъв. Знам го. Усещам хладния дъх на Гуглата тук, в тази улица. Силите ми са… компрометирани. Как?“ Трябваше да открие източника на самоувереността на Фебрил. Преди да може да направи каквото и да било, преди да може да предприеме какъвто и да било ход. „А и какъв ли да е този ход? Предложението на Фебрил е… блазнещо.“

Но Фебрил беше обещал ненамеса и в същото време бе показал нагло безразличие към властта, до която Бидитал вече се беше домогнал. Безразличие, подсказващо, че знае нещо много съществено. „В края на краищата човек не проявява безразличие към това, за което не знае нищо. Не и на този етап.“

Бидитал продължи към своя храм. Вече се чувстваше… уязвим. Непознато усещане, от което ръцете и краката му затрепериха.

 

 

Лека пареща болка и вцепенението се оттече от дробовете й. Не й се искаше да вдиша и за много кратък миг си повярва, че въздух повече не й е нужен. После закашля неудържимо.

— Млъкни — изръмжа Корболо Дом и търкулна запушената бутилка по одеялото към нея. — Пий, жено. После дръпни тия завеси — едва виждам от тая вода в очите ми.

Тя се вслуша в скърцането на ботушите му по рогозките към едно от задните помещения. Кашлицата беше преминала. Чувстваше дробовете си пълни с гъста лепкава течност. Главата й се въртеше и тя потръпна, като си спомни какво бе станало преди малко. Беше дошъл Фебрил. Много възбуден. Нещо свързано с господаря й, Бидитал. Върхът на отдавна чакан триумф. Двамата се бяха оттеглили във вътрешните покои.

Беше съвсем сигурна, че имаше време, в което мислите й бяха ясни — въпреки че повечето от тях бяха неприятни. Така че нямаше смисъл да съжалява за онова време. Освен за самата яснота — яснотата, с която можеш да си припомниш всичко без усилие. Толкова й се искаше да служи на своя господар, и да му служи добре. Да му служи отлично, така че да си спечели нови отговорности, да й възложат нови роли — такива, които — може би — нямаше да я задължават да отдава тялото си на мъже. Един ден Бидитал нямаше да е в състояние да се грижи за всички нови момичета като сега — щяха да са твърде много, дори за него. Сигурна беше, че ще може да се справи с обрязването, с откъсването на насладата.

Те нямаше да приемат освобождението, разбира се. Не и в началото. Но тя щеше да им помага в това. С мили думи и с много дъранг, за да притъпи физическата болка… и горчилката на обидата.

Беше ли почувствала обида? Откъде дойде тази дума, как се появи така внезапно и нечакано в мислите й?

Тя се надигна, олюля се и се затътри към тежките завеси. Беше гола, но не усещаше студа. Само голите, натежали гърди леко я притесняваха. Два пъти беше зачевала, но Бидитал се беше погрижил за това, даваше й горчив чай, за да пречупи корена на семето и да го изтръгне от тялото й. Тогава те бяха пак така натежали и сега си помисли дали семето на напанеца отново не е прихванало в утробата й.

Пръстите й зашариха по връзките и тя надникна навън към тъмната улица.

Двамата пазачи бяха на няколко крачки вляво. Обърнаха се, с лица скрити под шлемовете и забулени под качулките на телабите. Като че ли я гледаха вторачено, но не я поздравиха.

Нощният въздух бе някак странно замъглен, сякаш димът, изпълнил шатрата, се бе напластил трайно върху очите й — зацапваше всичко, към което погледнеше. Тя постоя още миг така, после тръгна залитайки навън.

— Насити ли ти се тази нощ, Сцилара? — попита единият пазач.

— Искам да повървя. Трудно се диша. Мисля, че ще се удавя.

— Да се удавиш в пустинята, а — изпръхтя другият и се засмя.

Тя залитна една-две стъпки напред и тръгна напосоки.

„Задръстена. Пълна догоре. Да се удавиш в пустинята.“

— Не и тази нощ, скъпа.

Тя се обърна и примижа към пазача, тръгнал след нея.

— Какво?

— На Фебрил му омръзна шпионирането ти. Иска Бидитал да остане глух и сляп в този стан. Съжалявам, Сцилара. Наистина. — Хвана я за едната ръка и металните пръсти на ръкавицата се стегнаха. — Мисля, че е проява на милост, и ще го направя колкото може по-безболезнено. Защото те харесвах. Винаги беше усмихната, макар че това беше от дъранга, най-вече. — Водеше я, докато говореше, встрани от главната улица, по затрупаните с боклуци пътечки между шатрите и колибите. — Но държа първо да си взема удоволствието. По-добре син на пустинята, отколкото онзи кривокрак напанец, за последния ти спомен за любов, нали?

— Искаш да ме убиеш? — Мисълта й дойде трудно, трудно й беше изобщо да мисли.

— Боя се, че трябва, момичето ми. Не мога да възразя на господаря си, особено в това. Все пак трябва да се радваш, че съм аз, а не някой непознат. Защото няма да съм жесток, както ти казах. Тук, в тези руини, Сцилара — подът е пометен хубаво — не за първи път се използва, но ако се заличат всички следи, няма да се намери и доказателство, нали? В градината има един стар кладенец за труповете.

— Искаш да ме хвърлиш в кладенеца?

— Не теб. Само тялото ти. Душата ти дотогава ще е минала през портите на Гуглата, момичето ми. Ще се погрижа за това. Хайде, легни, ей тук, върху наметалото ми. Толкова време гледах хубавото ти тяло, без да мога да го пипна. Мечтал съм да целуна тези устни…

Тя лежеше върху наметалото, взряна в смътно примигващите мъгливи звезди, докато той разкопчаваше колана с меча и смъкваше бронята си. Видя го как извади един нож, тъмното му острие лъсна за миг, преди да го постави върху каменните плочи.

После ръцете му разтвориха бедрата й.

„Няма наслада. Умряла е. Той е хубав мъж. Нечий съпруг. Предпочита удоволствието пред работата, като мен някога. Мисля. Но вече не знам нищо за удоволствието.“

Оставаше само работата.

Наметалото се мачкаше под нея, пъшкането на пазача изпълваше ушите й. Тя се пресегна кротко встрани и ръката й се затвори около дръжката на ножа. Вдигна го и другата ръка също го стисна над пазача.

После заби ножа в кръста му, острието се вряза между два прешлена, бавно проникна навътре, разкъса мускулите и разпра вътрешностите.

Той се изля в утробата й в мига на смъртта, тръпките на насладата преминаха в гърчове, дъхът му излезе със съсък от мократа уста и челото му се удари в каменния под до ухото й.

Тя остави ножа забит наполовина до дръжката — толкова дълбоко, колкото й позволиха силите, измъкна се изпод безжизненото тяло и се надигна.

„Пустинна жена за последния ти спомен за любов.“

Искаше й се да закашля, но преглътна, докато пристъпът отшуми.

„Аз съм съд, който все тъпчат и тъпчат, и винаги остава място за още. Още дъранг. Още мъже и тяхното семе. Господарят ми намери мястото на насладата и го премахна. Все ме пълнят и все не ме напълват. Дъно няма този съд. Това ми направи той.“

„На всички нас.“

Изправи се с усилие. Погледна трупа на пазача и мокрите петна под него.

Чу звук зад себе си и се обърна.

— Мръсна убийца! Кучка.

Сцилара изгледа намръщено приближилия се втори пазач — държеше кама.

— Глупакът искаше да легне с тебе. Това получаваш, като престъпиш заповедта на Фебрил — предупредих го…

Тя гледаше ръката, стискаща камата, затова не видя как другата ръка изхвърча напред и се стовари в челюстта й.

Примига и отвори очи от рязкото, болезнено дръпване. Мъжът я влачеше за едната ръка през руините. Някъде отпред лъхна вонята на отходния изкоп, гъста като мъгла, дъх на сгорещен, отровен въздух. Устните й бяха разкъсани, усети вкус на кръв. Рамото на ръката, за която я беше стиснал пазачът, пулсираше. Мъжът мърмореше:

— … сладка била, как не. Едва ли. Като се дави в мръсотия. Глупак, и какво? Мъртъв. Толкова проста работа. Курви в тоя проклет стан колкото щеш. Какво… кой…

Беше спрял. Сцилара едва различи тромавата фигура, появила се в тъмното.

Пазачът пусна китката й и ръката й тупна върху мръсната кал. Видя го как посегна за меча си.

После главата му изплющя встрани с пукота на счупени зъби, нещо топло се плисна по бедрата й. Кръв.

Стори й се, че видя смарагдова светлина, изригнала от ръката на убиеца му — ръка, свършваща с дълги извити котешки нокти.

Фигурата прекрачи рухналото неподвижно тяло на пазача и бавно се наведе над Сцилара.

— Търсех те. Или току-що го разбрах. Странно, как животът на всеки от нас се заплита в цялото гъмжило, отново и отново, всичко — подето от друг, по-голям въртоп. Върти се и се върти, все надолу и надолу. Глупци, всички сме глупци, да си мислим, че можем да изплуваме от този въртоп.

Сенките изглеждаха странно по него. Все едно че стоеше под палми и сред високи треви — но не, само нощно небе имаше над ниския широкоплещест мъж. Разбра, че е татуиран, с тигрови шарки по кожата.

— Много убийства напоследък — замърмори той, докато се взираше в лицето й с кехлибарените си очи. — Всички разхлабени краища се сплитат, изглежда.

Видя го как посегна надолу с блестящата си, увенчана с нокти ръка. Отпусна я топла между гърдите й. Връхчетата на ноктите одраскаха кожата й и я пронизаха тръпки.

Топлината потече през жилите й, по цялото тяло. Изведнъж се усили, по гърлото, към дробовете, между краката й.

Мъжът изсумтя.

— Мислех, че е охтика, този накъсан дъх. Но не е, от многото дъранг е само. Колкото до другото, странно нещо е това удоволствието. Нещо, което Бидитал би предпочел никога да не го научиш. Неговият враг не е болката. Не, болката е само пътят, водещ към безразличието. А безразличието унищожава душата. Разбира се, Бидитал обича унищожени души — огледален образ на неговата.

Сигурно продължаваше да й говори, но тя вече не го чуваше. В тялото й нахлуваха отдавна забравени усещания, само леко притъпени от задържащата се, утешителна замая на дъранга. Усещаше, че е била използвана жестоко в слабините, но разбираше, че това ще отмине.

— Обидата.

Той тъкмо посягаше да я вдигне, но спря.

— Ти проговори?

„Обидата. Да. Това е.“

— Къде искаш да ме отнесеш?

Въпросът й излезе между два хрипа. Тя избута ръцете му настрана, наведе се и изплю храчката, докато той отговаряше.

— В моя храм. Не бой се, безопасно е. Нито Фебрил, нито Бидитал ще те намерят там. Изцерена си със сила, момиче, тъй че трябва да поспиш.

— Какво искаш от мен?

— Още не знам. Мисля, че ще ми трябва помощ, и то скоро. Но изборът си е твой. Не си длъжна да отстъпваш… нищо, което не искаш. А ако решиш просто да си отидеш, и така ще е добре. Ще ти дам пари и храна за път — може би ще ти намеря и кон. Това можем да го обсъдим утре. Как се казваш?

Отново посегна и я вдигна без усилие.

— Сцилара.

— Аз съм Хеборик, дестраянт на Трийч, Тигъра на лятото и Бога на войната.

Тя го загледа, докато я носеше по пътеката.

— Боя се, че ще те разочаровам, Хеборик. До гуша ми е дошло от жреци.

Усети как сви рамене, а после й се усмихна уморено.

— Всичко е наред. На мен също.

 

 

Фелисин се събуди скоро след като Л’орик се върна с прясно заклано агне за своя питомец — демона Сивожаб. „Сигурно я е събудило пращенето на кокалите“, помисли си Върховният маг, като видя, че се размърда под зеблото.

Апетитът на демона беше ненаситен. Л’орик се възхищаваше на целеустремеността му, макар и не толкова на мърлявите му навици в яденето.

Фелисин стана и загърната с одеяло, се приближи до Л’орик. Мълчеше — косата й беше разрошена около младото й смугло лице — гледаше как демонът поглъща последния къс агнешко с шумно, свирепо мляскане.

— Сивожаб — измърмори Л’орик. — Новият ми питомец.

— Твоят питомец? Сигурен ли си, че не е обратното. Това нещо може да ни изяде и двамата.

„Наблюдателно. Права е, приятелю Л’орик. Сърцераздирателно. Ще ми се да се поразтъпча. Уви. Унилост. Смут. Самотност.“

— Добре. — Л’орик се усмихна. — Съюз е по-подходяща дума за това партньорство.

— По ботушите ти има кал и полепнали късчета тръстика и трева.

— Тази нощ пътувах, Фелисин.

— Търсеше си съюзници?

— Не нарочно. Не, търсех отговори.

— Намери ли?

Той помълча. После въздъхна.

— Някои. По-малко, отколкото очаквах. Но със сигурност научих едно. И то е, че трябва да се махнеш оттук. Колкото може по-скоро.

Тя го погледна питащо.

— А ти?

— И аз ще дойда. Веднага щом мога.

— Сама ли трябва да тръгна?

— Не. Със Сивожаб. И с още един… надявам се.

Тя кимна.

— Готова съм. До гуша ми дойде тук. Вече не мечтая за отмъщение срещу Бидитал. Искам само да се махна. Това страх ли е?

Л’орик поклати замислено глава.

— За Бидитал ще се погрижим, момиче. По начин, отговарящ на престъпленията му.

— Ако се каниш да го убиваш, бих те посъветвала да не пращаш Сивожаб с мене. Бидитал е силен — може би повече, отколкото си даваш сметка. Мога да пътувам и сама — никой няма да ме гони, в края на краищата.

— Не. Колкото и да ми се ще сам да убия Бидитал, той няма да умре от моята ръка.

— Има нещо злокобно в това, което казваш, Л’орик. А може би — в това, което не казваш.

— Ще има съсредоточаване, Фелисин. На някои… неочаквани гости. И не смятам, че някой тук ще преживее дълго компанията им. Предстои… голяма касапница.

— Тогава защо оставаш?

— За да бъда свидетел, момиче. Да видя колкото може повече.

— Защо?

Отвърна й с гримаса.

— Както казах, все още търся отговори.

— И те са толкова важни, че да рискуваш живота си?

— Да. А сега ще те оставя малко на грижите на Сивожаб. С него си в безопасност, а като се върна, ще е с необходимите неща за път и коне.

Тя погледна люспестото маймуноподобно същество с четирите очи.

— В безопасност, казваш. Поне докато не е гладен.

„Одобрение. Тази ще я пазя. Но не се бави много. Ха-ха.“

 

 

Хеборик пристъпи навън да посрещне госта си. Беше се загърнал в тежкото наметало и държеше ръцете си под сгъвките му, беше придърпал над главата си и качулката.

Л’орик забави стъпките си. Истината нямаше да може да се скрие от този човек и Хеборик се усмихна, като видя как се разшириха очите на Върховния маг.

— Да — промърмори Хеборик. — Упорствах. Но стана и се примирих.

— И какъв е интересът на Трийч тук? — попита Л’орик след дълго, притеснено мълчание.

— Предстои битка — отвърна Хеборик и сви рамене. — Извън това — не знам. Ще разберем, предполагам.

Л’орик изглеждаше изнурен.

— Надявах се, че ще те убедя да заминеш. Да отведеш Фелисин оттук.

— Кога?

— Тази нощ.

— Премести й бивака на левга оттук, отвъд североизточния край на оазиса. Три оседлани коня, още три товарни. Храна и вода за трима, да ни стигне до Г’данисбан.

— Трима ли?

Хеборик се усмихна.

— Не го знаеш, но в това да сме трима има… известна поезия.

— Добре. И колко се очаква да ви чака?

— Докато реши, че е приемливо, Л’орик. Също като теб смятам да се задържа тук още няколко дни.

Той премрежи очи.

— Съсредоточаването.

Хеборик кимна и Л’орик въздъхна.

— Глупаци сме двамата с тебе.

— Може би.

— Преди време се надявах, че ще мога да се съюзя с теб, Призрачни ръце.

— Съюзът ни съществува, повече или по-малко. Достатъчно, за да осигури безопасността на Фелисин. Не че се справихме дотук особено добре с тази отговорност. Можех да помогна — изръмжа Хеборик.

— Изненадан съм, че не си потърсил отмъщение, ако си знаел какво й причини Бидитал.

— Отмъщение? Какъв смисъл има от това? Не, Л’орик, имам по-добър отговор за касапщината на Бидитал. Остави Бидитал на съдбата му…

Върховният маг се стъписа, но после се усмихна.

— Странно, само преди малко казах същото на Фелисин.

 

 

— Нещо… неумолимо има в тях.

Бяха излезли на пътя след отдалечаващите се легиони. Виждаха блясъка на поклащащите се железни върхове, като разтопен метал под пясъчния стълб, който от този ъгъл сякаш се издигаше право нагоре и се пръскаше на мъгливо петно от високите пустинни ветрове. Коураб Билан Тену’алас потръпна от думите на Леоман. Прахта се сипеше по гънките на дрипавата му телаба; въздухът толкова близо до Стената на Вихъра се беше сгъстил от утаяващия се пясък.

Леоман се завъртя в седлото да огледа воините си.

Коураб закрепи в стремето счупената пика. Беше капнал от умора. Буквално всяка нощ бяха опитвали набези, а дори когато отрядът му не се включваше пряко в боя, трябваше да се прикриват отстъпления, да се отбиват контраатаки и да се бяга. Да се бяга. Ако Ша’ик беше дала на Леоман пет хиляди воини, сега щяха да отстъпват малазанците. Чак до Ейрън, пребити.

Леоман обаче беше направил каквото можеше с това, с което разполагаше, и беше спечелил — с цената на много кръв — няколко скъпоценни дни. Нещо повече, бяха успели да преценят тактиката на адюнктата и качествата на войниците й. Неведнъж съсредоточеният им натиск срещу редовната пехота я бе накарал да се огъне и ако Леоман разполагаше с нужния брой хора, можеше да притисне здраво малазанците и да ги разбие. Но все идваха било Изгорените сълзи на Гал, било конниците на Уик или онези проклети морски пехотинци и пустинните воини бяха тези, които трябваше да отстъпят. В нощта, преследвани от конници също толкова опитни и неотстъпчиви като хората на Леоман.

Останали бяха около седемстотин — много ранени се налагаше да оставят зад себе си, а Изгорените сълзи на хундрилите ги намираха и избиваха, отнасяха като трофеи части от телата им.

Леоман отново се обърна напред.

— Приключихме.

Коураб кимна. Малазанската армия щеше да стигне Стената на Вихъра до залез-слънце.

— Нейният отатарал може да не успее. Може богинята да ги унищожи до крак още тази нощ.

Сините очи на Леоман се присвиха към настъпващите легиони и бръчките около тях станаха още по-дълбоки.

— Не мисля. Магията на Вихъра не е чиста, Коураб. Не, ще има битка, в самия край на оазиса. Корболо Дом ще командва Армията на Апокалипсиса. Ние с теб, и може би Маток, ще си намерим удобно място… за наблюдение.

Коураб се наведе от седлото и се изплю.

— Нашата война свърши — изръмжа Леоман и стисна юздите.

— Корболо Дом ще има нужда от нас — заяви Коураб.

— Ако е така, значи сме загубили.

Сръгаха конете и препуснаха към Стената на Вихъра.

 

 

Можеше да язди половин ден в лек галоп, после да забавя джагския кон в бърз ход за една камбана време и отново да продължи в лек галоп чак до свечеряване. Хавок нямаше равен на себе си. Карса беше преминал достатъчно близо покрай северния край на Угарат, за да види наблюдателите по крепостната стена, и те бяха изпратили отряд конници, за да го спрат при широкия каменен мост над реката — ездачи, които трябваше уж да стигнат там много преди него.

Но Хавок беше разбрал какво трябва, препусна в пълен галоп, изпънал шия, и стигнаха петдесет разтега пред гонещите ги воини. Пешеходците по моста се пръснаха, а мостът се оказа достатъчно широк, за да могат да минат лесно между колите и фургоните. Колкото и широка да беше река Угарат, стигнаха до другата й страна само за десетина изтупвания на сърцето и тропотът на копитата на Хавок премина от бърз каменен ритъм в тежък тътен по отъпканата пръст, щом навлязоха в Угарат Одан.

Разстоянието сякаш беше загубило значението си за Карса Орлонг. Хавок го носеше напред без никакво усилие. Нямаше нужда от седло и единствената юзда, увита около врата на жребеца, беше всичко, с което да го насочва. Нощем теблорът дори не го връзваше, оставяше го да пасе свободно тревата на степта, проснала се във всички посоки.

Северната част на Угарат Одан се беше стеснила между двете главни реки — Угарат и другата, за която Карса помнеше, че се казва Мерсин или Талас. В посока север — юг преминаваше хълмиста верига, разделяща двете реки, със склонове, отъпкани от сезонната миграция на стада бедерини в продължение на хиляди години. Тези стада вече не съществуваха, макар че бяха останали кости от тях там, където ги бяха сваляли хищници и ловци, а земята сега се използваше за временни пасища, бе рядко населена, и то само по време на влажния сезон.

За седмицата, докато прехвърли хълмовете, Карса не видя нищо освен следи от пастирски биваци и гранични камъни, а единствените пасящи животни, които се мяркаха, бяха антилопи и някакъв вид по-едра сърна, които се хранеха само нощем — дните прекарваха налягали в ниските падини, обрасли с висока жълта трева. Плашливи, те падаха лесно под ударите му, за да му осигурят вечерния пир.

Река Мерсин се оказа плитка, почти пресъхнала в края на сухия сезон. След като я премина, той продължи на североизток и излезе на черния път, лъкатушещ покрай склоновете на планините Талас, после на изток към град Лато Ривий, при самия край на Свещената пустиня.

Мина през нощта по пътя южно от крепостната стена на града, за да избегне възможен сблъсък, а призори на другия ден навлезе в прохода, водещ към Рараку.

Привличаше го някакъв властен порив. Не можеше да си обясни това страстно желание, ала не го оспорваше. Твърде дълго го беше нямало и макар да не вярваше, че битката в Рараку се е разразила, усещаше, че предстои много скоро.

А Карса искаше да е там. Не за да избива малазанци, а за да пази гърба на Леоман. Но знаеше, че съществува и още една, по-мрачна истина. Битката щеше да е ден на хаоса и Карса Орлонг смяташе да го направи още по-голям. „Ша’ик или не, в стана има такива, които са си заслужили само смърт. И аз ще им я нанеса.“ Нямаше нужда да изрежда в ума си списък от причини, от нанесени му обиди, от неприкрито презрение или извършени грехове. Достатъчно дълго беше стоял безразличен, безразличен към много неща. Едва беше удържал юздите на най-големите сили на своя дух, сред тях — потребността да съди, да действа решително, според обичая на Теблор.

„Твърде дълго търпях деянията на зли и коварни същества. Сега моят меч ще им отвърне.“

Още по-малко го интересуваше списък от имена, защото имената водеха до клетви, а до гуша му беше дошло от клетви. Щеше да убива така, както му подскажеше чувството.

Чакаше с нетърпение това свое завръщане.

Стига да се върнеше навреме.

Щом започна да се спуска по склоновете, водещи към Святата пустиня, с облекчение видя, далече на североизток, червения яростен гребен на Стената на Вихъра. Беше въпрос вече само на дни.

Усмихна се на този далечен гняв, защото го разбра. Сдържана — окована — толкова дълго, богинята скоро щеше да отприщи яростта си. Сетивата му долавяха жаждата й, осезаема като двете души в неговия меч.

Спря Хавок до един стар бивак в края на покрита със спечена сол низина. Склоновете отзад щяха да осигурят последната храна и вода за коня му чак до Стената на Вихъра, така че щеше да се задържи тук, за да напълни торбите с трева за пътя, а и меховете с прясна вода от извора на десетина крачки от бивака.

Напали огън с последните парчета суха тор от бедерин от Джаг Одан — нещо, което правеше много рядко — и след като се нахрани, отвори торбата с останките от Т’лан Имасс и за първи път ги извади.

— Нямаш търпение да се отървеш от мене ли? — попита ’Сибалле със сух хриплив глас.

Той изсумтя и изгледа съществото отгоре.

— Пътувахме дълго, Ненамерена. Много време изтече, откак те видях за последен път.

— Защо тогава реши да ме видиш точно сега, Карса Орлонг?

— Не знам. И вече съжалявам.

— Виждах слънцето през нишките на тъканта. За предпочитане е пред тъмнината.

— Защо трябва да ме интересува какво предпочиташ?

— Защото, Карса Орлонг, ние с теб сме от един и същи Дом. Домът на Вериги. Господарят ни…

— Аз нямам господар — изръмжа теблорът.

— Точно както той го иска — отвърна ’Сибалле. — Сакатият бог не очаква да коленичиш пред него. Той не заповядва на своя Смъртен меч, на своя Рицар на Вериги — защото точно това си ти, това е ролята, за която си оформен от самото начало.

— Аз не съм в този Дом на Вериги, Т’лан Имасс. Нито ще приема поредния фалшив бог.

— Той не е фалшив, Карса Орлонг.

— Фалшив е, също като теб — отвърна озъбен воинът. — Само да се вдигне срещу мен, и мечът ми ще заговори вместо мене. Оформен съм, казваш. Значи има много, за което да отговаря.

— Боговете го оковаха.

— Какво искаш да кажеш?

— Оковаха го, Карса Орлонг. Към мъртвата земя. Той е сломен. Страда във вечна болка. Пленничеството го е извратило и вече познава само страданието.

— Значи ще счупя веригите му…

— Радвам се…

— И тогава ще го убия.

Карса сграбчи натрошената Т’лан Имасс за единствената ръка и я натика обратно в торбата. И се изправи.

Чакаха го велики дела. Тази мисъл го зарадва.

„Всеки Дом е поредният затвор. А имах вече достатъчно затвори. Вдигнете стени около мен и ще ги разбия.“

„Усъмниш ли се в думите ми, ще съжалиш, Сакати боже.“