Стивън Ериксън
Дом на вериги (28)

24.

В най-старите, най-фрагментарни текстове ще се намерят смътни упоменавания на Ерес’ал, име, което, изглежда, е обозначавало онези най-древни духове, които представляват самата същност на физическия свят. Не съществува, разбира се, емпирично средство, с което да се определи дали придаването на смисъл — силата, свойствена на създаването на символи на неодухотвореното — е било каузативно, тоест творческата сила, стояща зад Ерес’ал; или е била намесена някаква друга, мистериозна сила, насърчаваща натрупването на смисъл и значение от страна на по-късни интелигентни форми на живот.

Така или иначе, неоспорим факт е рядко признаваната, но могъща сила, съществуваща като подземни пластове в някои забележителни особености на тази земя; нито може да се отрече, че тази сила се проявява с дискретна и в същото време — могъща ефикасност дотолкова, че да изкриви стъпките на боговете — и понякога се оказва достатъчна, за да ги надвие категорично…

Предговор към „Картографски компендиум“

Келарстелис Лихенгски

Огромните коралови хребети бяха изронени на хълмове с плоски била от хилядолетия навяван от вятъра пясък. Склоновете им бяха разядени и прогнили, надупчени и подровени, ниските проходи между тях — тесни, криволичещи и запълнени с остри парчета вкаменен корал. Според Гамът и боговете едва ли биха избрали по-неподходящо място за лагеруване на армия.

Но като че ли нямаха друг избор. Нищо друго не предлагаше подстъп към бойното поле и, както бързо се разбра, позицията, след като беше заета, бе защитима като най-непристъпната планинска цитадела — това бе единствената им спасителна утеха.

Стремглавият марш на Тавори във вражеската паст, към бойното поле, което бяха избрали, беше, както подозираше Юмрукът, основният източник на тревогата и смута, обзели легионите. Той гледаше как войниците се придвижват на стотни, за да заемат и задържат многобройните коралови острови, надвиснали над сухата падина. Щом заемеха позиции, щяха да започнат да вдигат отбранителни бариери и ниски валове от отломките, а след това — рампи на южните скатове.

Капитан Кенеб нервно се размърда в седлото. Пред очите им първите отделения на легиона се отправиха към един голям, бял като кост коралов остров в най-западния край на падината.

— Няма и да се опитват да ни изтласкат от тези острови — рече той. — Защо да си правят труда, след като е ясно, че адюнктата се кани да ни подкара направо в капана?

Гамът не остана глух за съмнението и скептицизма, полускрити под думите на Кенеб; съжаляваше, че не може да отвърне нещо, с което да го окуражи, да му вдъхне вяра в способността на Тавори да формулира и да приложи смислена тактика. Дори Юмрукът беше разколебан. По време на похода от Ейрън не беше видял нито една внезапна проява на гениалност. Всъщност през цялото време бяха вървели изпънати като пика на север. „Какво точно подсказва това? Целенасоченост, достойна за подражание, или липса на въображение? Дали двете са толкова различни, или просто са различни подходи към едно и също?“ А сега се подреждаха, с еднообразна както винаги рутина, за настъпление — вероятно по изгрев-слънце на другия ден — срещу врага и неговите отбранителни изкопи и валове. Враг достатъчно умен, за да направи подстъпите към позициите си изключително трудни за преодоляване.

— По онези рампи ще изгинем всички — измърмори Кенеб. — Корболо Дом се е подготвил за това, както би го направил всеки компетентен, обучен от Малазан командир. Иска да се скупчим и да започнем да напираме по склоновете под безкрайния порой от стрели на арбалети и балисти, да не говорим за магията. Погледнете само колко хубаво е огладил повърхностите на рампите, Юмрук. Камъните, щом станат хлъзгави от пролятата кръв, ще се превърнат в масло под краката ни. Няма да можем да стоим на…

— Не съм сляп — прекъсна го с ръмжене Гамът. — Нито адюнктата: длъжни сме да го приемем.

Кенеб го погледна накриво.

— Не би било зле да получим уверения за това, Юмрук.

— Тази нощ ще има офицерско заседание — отвърна Гамът. — Отново камбана преди разсъмване.

— Тя вече е решила разположението на легиона ни — процеди Кенеб през зъби, наведе се от седлото и се изплю по местния обичай.

— Да, капитане. — Щяха да пазят пътищата за отстъпление, не на собствените си сили, а онези, по които можеше да се опита да отстъпи врагът. Преждевременна увереност в победата, намекваща за безумие. Врагът ги превъзхождаше числено. Всички предимства бяха на страната на Ша’ик и въпреки това близо една трета от армията на адюнктата нямаше да вземе участие в самата битка. — И адюнктата очаква от нас да се подчиним на заповедите й, с професионална компетентност — добави Гамът.

— Както заповяда — изръмжа Кенеб.

От местата, където сапьори и инженерни се заловиха да вдигат укрепления и рампи, се надигнаха стълбове прах. Денят беше изпепеляващо горещ, вятърът едва полъхваше. Хундрилите, сетите и уикските конници бяха южно от кораловите острови, изчакваха да се построи пътят, който да им осигури излаз към падината. Но и тогава почти нямаше да им остане пространство за маневри. Гамът подозираше, че Тавори ще задържи повечето от тях отзад — падината не беше достатъчно широка за масирани конни атаки, и за двете страни. Пустинните воини на самата Ша’ик най-вероятно щяха да бъдат държани в резерва, като свежа сила, която да подгони малазанците в случай, че се прекършат. „А на свой ред хундрилите могат да прикрият такова отстъпление… или бягство.“ Доста унизителен завършек — останките от малазанската армия да се изтеглят на хундрилските коне. Юмрукът се намръщи, но заяви:

— Адюнктата знае какво прави.

Кенеб не отвърна нищо.

Към двамата дотича вестоносец.

— Юмрук Гамът, адюнктата моли да се явите при нея.

— Ще държа легиона под око — каза Кенеб.

Гамът кимна и обърна коня Главата му за миг се завъртя — все още се будеше с главоболие.

Тръгнаха бавно между безредните групи войници, щъкащи насам-натам под офицерските команди, към един нисък хълм — най-близкия до падината. Адюнктата беше спряла коня си на билото, Нил и Недер стояха до нея.

— Виждам ги — каза Гамът на вестовоя.

— Тъй вярно, сър. Ще ви оставя тогава.

След като се измъкна от войнишката гмеж, Гамът пришпори коня и след няколко мига дръпна юздите до адюнктата.

Хълмът предлагаше ясна видимост към вражеските позиции. И също както те наблюдаваха, на върха на централната рампа се виждаха няколко фигури, загледани към тях.

— Колко остър е погледът ти, Юмрук? — попита адюнктата.

— Недостатъчно — отвърна той.

— Корболо Дом. Камъст Релой. Шестима офицери. Камъст гледа насам, търси белези за наличие на магове. Висши магове, особено. Разбира се, след като Нил и Недер са с мен, магията на Камъст Релой не може да ги открие. Кажи ми, Юмрук Гамът, колко уверен според теб се чувства Корболо Дом в момента?

Той я изгледа. Беше вдигнала забралото на шлема и бе притворила очи срещу слънчевия блясък от лъскавата спечена глина на падината.

— Според мен голямата му самоувереност е попарена, адюнкта.

— Попарена ли? Защо?

— Защото всичко изглежда прекалено лесно. Само в негова полза изглежда всичко, адюнкта.

Тя не каза нищо.

„Само заради това ли ме повика? За да ми зададе един въпрос?“

Гамът спря погледа си на двамата уикци. Нил беше израснал по време на похода и можеше да се предположи, че след няколко години ще е висок мъж. Носеше само препаска около слабините и изглеждаше подивял с разрошената си коса и зелените и черни шарки боя по тялото си.

Недер, забеляза с изненада Гамът, бе напълняла под сърнешките кожи — закръгленост, обичайна за момичетата, преди да навлязат в пълнолетие. Почти неизменно строгото й изражение придаваше на лицето й, което иначе беше красиво, маска на обремененост и неприветливост. Късо подстриганата коса подсказваше за дълбока скръб.

— Огледът на Камъст приключи — изведнъж заяви адюнктата. — Сега ще трябва да си отдъхне. — Разкопча колана с меча и го подаде на Нил и Недер.

Двамата седнаха на каменистата земя.

— Юмрук Гамът, извадете камата си и пролейте няколко капки кръв от дланта си.

Без да каже нищо, той смъкна металната ръкавица, издърпа камата от канията и прокара острието през дланта си. Кръвта бликна и Гамът я загледа как капе по земята.

Изведнъж главата му се замая и той залитна в седлото. Недер изсъска изненадано и Гамът се обърна към нея.

Беше стиснала очи, дланите й бяха опрени в песъчливата пръст. По лицето на Нил — беше заел същата поза — пробяга вълна от диви чувства, после той се вкочани от страх.

Все още замаян, Юмрукът усети как черепът му се изпълни със смътен, едва доловим рев.

— Тук има духове — изръмжа Нил. — Надигат се с гняв…

— Песен — прекъсна го Недер. — За война и за воини…

— Нова и стара — продължи брат й. — Толкова нова… и така стара. Битки и смърт, отново и отново…

— Земята помни всяка битка, разиграла се на повърхността й, от самото начало. — Лицето на Недер се изкриви в гримаса, тя потръпна и стисна очи. — Богинята е нищо пред тази сила… и все пак иска да… краде.

— Да краде? — с рязък глас повтори адюнктата.

— Лабиринтът — отвърна й Нил. — Иска да задържи този къс и да го наложи като паразит над тази земя. Да пусне корени от сянка, да се всмуче надолу, за да черпи храна, да се храни от спомените на земята.

— Но духовете не ще го позволят — изшепна Недер.

— Съпротивляват се? — попита Тавори.

Двамата кимнаха, после Нил се озъби и изръмжа:

— Призраците не хвърлят сенки. Бяхте права, адюнкта. Богове, бяхте права!

„Права? — учуди се Гамът. — Права за какво?“

— А ще удържат ли? — попита Тавори.

Нил поклати глава.

— Не знам. Само ако Ястребовият нокът направи каквото мислите, че ще направи, адюнкта.

— Стига Ша’ик да не знае за пепелянката в пазвата й — добави Недер.

— Ако знаеше, отдавна щеше да му откъсне главата — каза Тавори.

— Може би — отвърна Недер и Гамът долови съмнението в гласа й. — Освен ако с богинята не са решили да изчакат, докато се съберат всичките им врагове.

Адюнктата отново се загледа към далечната група вражески офицери.

— Ще видим, нали?

Двамата младежи се изправиха и се спогледаха продължително зад гърба на Тавори.

Гамът прокара ръка по челото си под ръба на шлема и пръстите му се намокриха от потта. Нещо го беше използвало, осъзна той с боязън. През потока на кръвта му. Още чуваше далечната мелодия, песен, с гласове и музика, натискът в черепа му се усилваше.

— Ако сте приключили с мен, адюнкта…

Тя кимна, без да обръща глава.

— Върнете се при легиона си, Юмрук. И моля, предайте на офицерите си следното. По време на утрешната битка може да се появят части, които няма да разпознаете. Може да потърсят заповеди от вас и вие трябва да ги дадете, все едно че са под ваше командване.

— Разбрано, адюнкта.

— Накарайте някой резач да се погрижи за ръката ви, Юмрук Гамът.

— Слушам. — Той обърна коня и заслиза по склона.

Главоболието започна да спада, ала самата песен сякаш беше отровила жилите му — музика на плътта и костите, намекваща за лудост. „Оставете ме на мира, проклети да сте. Аз съм само един обикновен войник. Войник…“

 

 

Стрингс седеше на скалата, стиснал главата си с ръце. Беше смъкнал шлема, но нямаше спомен да го е правил, и сега той лежеше в краката му, замъглен зад вълните от болка, издигащи се и спадащи като подмятано от бурята море. Наоколо шепнеха гласове, искаха да стигнат до ума му, ала не можеше да разбере какво му казват. Песента бе закънтяла изведнъж и гръмко в черепа му, стичаше се по крайниците му като огън.

Нечия ръка го стисна за рамото и той усети просмукващата се в жилите му търсеща и опипваща магия, колеблива в началото, после съвсем се присви и се отдръпна, за да се върне с още по-голяма сила… а с нея — и тишината. Блажен покой, хладен и утешителен.

Най-сетне сержантът можа да вдигне глава.

Видя, че отделението се е струпало около него. Ръката на рамото му беше на Ботъл — лицето на момъка бе пребледняло, по челото му бяха избили капчици пот. Очите им се срещнаха, Ботъл кимна и бавно отдръпна ръката си.

— Чуваш ли ме, сержант?

— Смътно. Като от трийсет крачки.

— Болката махна ли се?

— Да. Какво направи?

Ботъл извърна глава. Сержантът се намръщи.

— Всички останали, на работа. Ботъл, ти остани.

Кътъл дръпна Тар за ръкава, капралът се изправи и изломоти:

— Хайде, войници. Дупки ни чакат за копаене.

Сержантът и Ботъл ги изчакаха да се отдалечат. Отделението беше заело позиция на най-югозападния остров с изглед към дюните, проснали се до хоризонта. Право на север водеше достатъчно широк коридор, през който щеше да се изтегли врагът — стига да побегнеше. Зад него се издигаше неголяма могила с плоско било, на която се бе разположил ескадрон пустинни воини. По билото се мяркаха съгледвачи.

— Хайде Ботъл, казвай.

— Духове, сержант. Те се… пробуждат.

— И какво общо, в името на Гуглата, има това с мен?

— Смъртната кръв, мисля. Тя си има своя песен. Помнят я. Дойдоха при теб, сержант, жадни да влеят гласовете си в нея. В… ъъъ… в теб.

— Защо точно в мен?

— Не знам.

Стрингс изгледа за миг младия маг, смутен от горчилката на тази лъжа, и кисело промълви:

— Мислиш, че е защото съм обречен да умра тук — в този бой.

Ботъл отново извърна очи.

— Не съм сигурен, сержант. Тази земя е непонятна за мен. И духовете й. И какво общо има с теб всичко това…

— Аз съм Подпалвач на мостове, момче. Подпалвачите на мостове се родиха тук. В пещта на Рараку.

Ботъл огледа с присвити очи пустинята на запад.

— Но… те бяха пометени.

— Да. Бяха.

Замълчаха. Корик беше счупил лопатата си в един камък и нижеше възхитителен списък сетски ругатни. Другите се бяха спрели да послушат. На северния край на острова отделението на Геслер енергично трупаше стена от парчета корал и камъни — тя изведнъж се катурна и камънаците се затъркаляха по склона. От могилата отсреща се разнесоха дюдюкания и дивашко „ууу!“.

— Няма да е обичайната битка, нали? — попита Ботъл.

Стрингс сви рамене.

— Няма такова нещо като обичайна битка, момче. Нищо обичайно няма в клането и в смъртта, в болката и ужаса.

— Нямах предвид това.

— Знам, Ботъл. Но войните напоследък гъмжат от магии и муниции, тъй че те чакат изненади.

Двете псета на Геслер притичаха покрай тях — грамадният браничар подтичваше след Роуч, все едно че рошавото пале го водеше за каишка.

— Това място е… сложно — въздъхна Ботъл. Пресегна се и вдигна от земята един каменен диск. — Ерес’ал. Топор — падината долу е осеяна с тях. Някогашното езеро ги е огладило. Правили са всяко от тях дни наред, а дори не са ги използвали — просто са ги захвърляли в езерото. Безсмислено, нали? Защо ще правиш сечиво, щом няма да го използваш?

Стрингс го зяпна.

— За какво говориш, Ботъл? Кои са тези Ерес’ал?

— Били са, сержант. Отдавна са изчезнали.

— Духовете?

— Не, те са от всички времена, от всеки век, преживян от тази земя. Баба ми разказваше за Ерес, Обитателите, живели във времена преди Имасс, първите създатели на сечива, първите, които са оформяли своя свят. — Младият маг поклати глава, за да надвие трепета си. — Не бях очаквал, че ще срещна някого от тях — беше тук, тя беше тук, в онази песен в теб.

— И тя ли ти каза за тези сечива?

— Не пряко. По-скоро… хъм, слях се с нейния ум. Тя беше тази, която ти дари тишината. Не бях аз — нямах толкова сила, — но я помолих и тя прояви милост. Поне така ми се струва — че беше милост.

— Беше, момче. Можеш ли все още да… говориш с тази Ерес?

— Не. Исках само да се махнат от… кръвта…

— Моята кръв.

— Е, най-вече твоята кръв, сержант.

— А другото?

— Другото е на песента. Песента на, ъъъ, Подпалвачите на мостове.

Стрингс затвори очи и отпусна глава на скалата. „Кимлок, проклетият Сънебродник на Танно в Ерлитан. Казах му «не», но той все пак го направи. Открадна ми историята — не само моята, но на Подпалвачите на мостове — и я превърна в песен. Кучият син е дошъл и я е дал на Рараку…“

— Иди да помогнеш на другите, Ботъл.

— Слушам, сержант.

— А, и… благодаря.

— Като се срещна следващия път с вещицата Ерес, ще й го предам, сержант.

Стрингс се загледа след мага. „Значи и следващ път ще има, а? Интересно, колко неща не ти е казала, момче?“ Замисли се дали наистина утрешният ден ще се окаже свидетел на последната му битка. Навярно беше призован тук, за да се присъедини към падналите Мостоваци. „Какво пък, не е толкова зле. Не бих могъл и да моля за по-добра компания. Проклятие, колко ми липсват. Всички ми липсват. Дори Хедж.“

Отвори очи, надигна се, взе шлема и си го нахлузи на главата. Обърна се и се загледа над падината на североизток, към вражеските укрепления и прахта и дима над града, скрит сред оазиса. „Ти също, Калам Мекхар. Чудя се знаеш ли защо си тук…“

 

 

Шаманът беше изпаднал в бяс. Потръпваше, съскаше и подскачаше като рак в прашните кръгове около плоското парче кокал, чернеещо върху огнището. Коураб, напълнил устата си с черупки от пустинни скарабеи, нанизани на връв около врата му да го пазят от зло, примижа, щом зъбите му спукаха една и устата му се напълни с горчиво. Дръпна наниза от устата си и започна да плюе черните парчета.

Леоман закрачи към шамана, сграбчи го за телабата, вдигна го от земята и го разтърси. Разхвърчаха се дрипи, косми и слюнка. Леоман го пусна и изръмжа:

— Какво видя?

— Армии! — изврещя старчето и заопипва носа си, все едно че току-що се бе залепил на лицето му.

Леоман се навъси.

— Да де, тях и ние ги виждаме, проклет шарлатан…

— Не! Още армии! — Изниза се покрай него и затича към южния край на могилата, заподскача и взе да сочи към малазанците, които се окопаваха на острова срещу древния отводнителен канал.

Леоман не го последва, а се върна при Коураб и другите трима воини, присвити зад ниската стена.

— Коураб, изпрати нов ездач при Ша’ик — не, я по-добре иди сам. Дори да не одобри това, че сме се върнали, искам да знам как ще са подредени племената на Маток утре рано. Разбери го, след като говориш с Ша’ик — и се постарай да се срещнеш с нея лично. После се върни тук.

— Ще направя каквото заповядваш — заяви Коураб и се изправи.

На двайсетина крачки от тях шаманът подскачаше в кръг и врещеше:

— Те са тук! Кучетата, Леоман! Кучетата! Уикските псета!

Леоман се намръщи.

— Глупакът се е побъркал…

Коураб затича към коня си. Нямаше да губи време с оседлаването му, особено ако това означаваше да слуша безумните брътвежи на шамана. Метна се на гърба му, стегна каишките, придържащи пиката на гърба му, стисна юздите и го пришпори.

Пътят към оазиса се извиваше между нащърбените скали и той остави животното само да пробира стъпките си през теснините.

Денят вече гаснеше и сенките се удължаваха. Щом конят изгази през порутените зидове и сви по острия завой, воня на гнило изведнъж удари в ноздрите и животното, и ездача.

Пътеката беше блокирана. Мъртъв кон, а зад него — човешки труп.

Коураб скочи на земята с разтуптяно сърце и предпазливо тръгна напред.

Беше вестоносецът на Леоман — онзи, когото беше изпратил още с пристигането на отряда. Една стрела от арбалет го бе поразила в слепоочието, беше пронизала костта и бе изригнала от другата страна с кръв и късчета мозък.

Коураб огледа скалистите брегове от двете страни. Ако тук имаше убийци в засада, вече щеше да е мъртъв. Сигурно не бяха очаквали други вестоносци.

Върна се при коня си, преведе го през двата трупа и отново се метна на гърба му. Продължи напред, очите му шареха наляво и надясно.

След още шейсет крачки пътеката го изведе на песъчлив скат, отвъд който вече се виждаше загърнатата в прах ивица на дърветата гулдинда.

Коураб въздъхна облекчено и смуши коня.

Двата смазващи удара в гърба го отхвърлиха напред. Без стремена и седло, Коураб успя да се задържи, като прегърна врата на коня. Животното изцвили от болка и хукна.

Коураб се смъкна надолу под корема му, притиснал гърди между двата му предни крака.

Още една метална стрела издрънча по камънаците и изхвърча настрана. Конят спря по средата на склона.

Коураб се завъртя и се метна отново на гърба му. Беше изгубил юздите, но пръстите му се вкопчиха в гривата и той заби пети в хълбоците на животното.

Нова стрела дрънна по камъните, после копитата заудряха по пясък и изведнъж ги окъпа слънчева светлина. Точно пред тях бе оазисът и прикритието на дърветата. Коураб се приведе над главата на коня и препусна още по-бързо.

Влязоха между дърветата. Коураб се наведе и видя дълбокия разрез в левия хълбок на коня. Зърна и част от пиката си, която вече се клатеше разхлабена на гърба му. В дървото се бяха забили две стрели от арбалет. Всяка беше ударила под различен ъгъл, но ударите трябваше да са били едновременни, защото отцепените парчета се бяха заковали едно в друго, спирайки инерцията на стрелите.

Коураб смъкна счупеното оръжие, захвърли го и продължи устремно по пътеката.

 

 

— Тигрови шарки върху жабок — измърмори тя. Очите й бяха замъглени от пушека на ръждивеца. — Така като че ли изглеждаш още по-опасен.

— Чиста отрова съм си, я — отвърна Хеборик. Взираше се в нея в сумрака. В погледа й отново имаше живец, острота, надвишаваща подхвърляните язвителни шеги и намекваща, че умът й най-сетне се е прочистил от затъпяващата мъгла на дъранга. Още кашляше, сякаш дробовете й бяха пълни с течност, но пелинът и ръждивецът донякъде я бяха пооблекчили.

Върнала си беше любопитното — макар и малко сурово — изражение, докато дърпаше силно от наргилето и димът излизаше на валма от ноздрите й.

— Ако можех да те видя, щях да реша, че си се пооправила донякъде — промърмори Хеборик.

— Така е, дестраянте на Трийч. Макар че с тези котешки очи човек би си помислил, че можеш да пронижеш всяко було.

Той изсумтя.

— Не само не размазваш вече думите си, Сцилара.

— Какво правим сега? — попита тя след малко.

— Скоро ще се стъмни. Мисля да ида да намеря Л’орик и да го помоля да ме придружи.

— И после?

— После мисля да те заведа при Фелисин Младата.

— Осиновената дъщеря на Ша’ик?

— Да.

Сцилара извърна замислено глава и дръпна от ръждивеца.

— На колко години си, момиче?

Тя сви рамене.

— На колкото трябва. Ако Фелисин Младата ще ми заповядва, така да бъде. Няма смисъл да негодувам.

Странен разговор — вървеше на отскоци, които объркваха Хеборик. Ша’ик беше същата. Сигурно, помисли той с гримаса, талантът за интуитивно мислене бе присъщ само на жените — нямаше достатъчно опит с тях, от който да може да извлече, въпреки напредналите си години. Храмът на Финир беше предимно мъжки, доколкото се отнасяше до самия орден, а животът му като престъпник по необходимост включваше само шепа близки познанства. Отново бе попаднал не в свои води.

— Фелисин Младата не държи да командва никого според мен. Това не е смяна на един култ с друг, Сцилара — във всеки случай не и по начина, по който го виждаш. Тук никой няма да се опитва да те манипулира.

— Вече ми го обясни. — Тя въздъхна тежко, поизправи гръб и остави мундщука на наргилето на пода. — Е, добре. Хайде, поводи ме в тъмното.

Той я изгледа с присвити очи.

— Ще те поведа… щом дойде времето…

 

 

Сенките се удължиха и погълнаха цялата падина под позицията им. Ша’ик стоеше на върха на най-северната рампа и оглеждаше струпаното малазанско воинство по отсрещните хълмове. Продължаваха да се окопават. Методична беше сестра й, както винаги.

Извърна очи наляво и огледа позициите на Корболо Дом. Всичко беше в готовност за утрешното сражение, виждаше се и напанецът — пълководец, обкръжен от адютантите и охраната си, застанали в края на централната рампа. Правеха същото като нея: наблюдаваха армията на Тавори.

„Всички сме на мястото си.“ Изведнъж цялата работа й се стори безсмислена. Цялата тази игра на убийствени тирани, тласкащи армиите си към неизбежния сблъсък. Хладното безразличие, с което щеше да бъде погубен толкова живот, за да бъде утолена жестоката им страст. „Каква е ползата от тази безумна жажда за власт? Какво искаш от нас, императрице Ласийн? Седемте града никога не ще се усмирят под игото ти. Ще трябва да ги поробиш, и какво ще спечелиш с това?“ А собствената й богиня? По-различна ли беше тя от Ласийн? Изпънала хищно ноктите си, жадна да разкъсва и съдира, да напои пясъците с червена кръв.

„Но Рараку не е твоя, Дрижна, колкото и упорити да са домогванията ти. Вече го разбирам. Тази пустиня е свята сама по себе си. И сега роптае — чувствам го, богиньо! Роптае! Срещу всичко.“

Маток — беше стоял мълчаливо до нея и също бе наблюдавал малазанските позиции — проговори:

— Адюнктата се появи, Избрана.

Ша’ик откъсна погледа си от Корболо Дом и се загледа натам, където й сочеше бойният главатар.

Яздеше кон от конюшните на Паран. „Как иначе.“ Двама уикци до нея, спешени. Сестра й беше в пълна броня, шлемът й блестеше в пурпур под лъчите на гаснещото слънце.

Погледът й рязко се върна към позицията на Корболо.

— Камъст Релой е дошъл… разтворил е лабиринта си и насочва силата към врага. Но отатаралът на Тавори го спира… затова претърсва из самата армия. Търси Висши магове… неподозирани съюзници… — Въздъхна. — И не намира нищо освен няколко шамана и отдельонни магове.

— Ония двама уикци с адюнктата — избоботи Маток. — Те са въпросните Нил и Недер.

— Да. За които ни съобщиха, че са със сломен дух — вече не притежават силата, с която са ги дарили техните кланове, защото самите кланове са унищожени.

— И все пак, Избрана — замърмори намръщен Маток, — това, че тя ги държи в мъглата на отатарала, подсказва, че не са толкова слаби, колкото си мислим.

— Или че не иска слабостта им да се разкрие.

— Защо ще си прави труда, щом вече го знаем?

— За да задълбочи съмнението ни, Маток.

Той махна ядосано и изръмжа:

— Тази тиня е без дъно, Избрана…

— Чакай! — Ша’ик отново се взря към Тавори. — Тя си даде меча да го отнесат — Камъст Релой е престанал да сондира — и сега… ах! — Последното го извика стъписано, щом усети приглушеното разбулване на сила от Нил и Недер — сила много по-мощна, отколкото можеше да се очаква.

После изохка, щом богинята в нея се дръпна уплашено — като ужилена — и писъкът й изпълни черепа на Ша’ик.

Рараку отвръщаше на призива с множество гласове, извисили се в песен, със сурова и неумолима страст — песен на безброй души, изпънали веригите, които ги държаха.

„Вериги от сянка. Вериги като корени. От този откъснат и чужд фрагмент от лабиринт. Сянка, надвиснала да окове душите им и да се храни от жизнената сила.“

— Къде е Леоман, Маток? — „Трябва ни Леоман.“

— Не знам, Избрана.

Тя се обърна и се загледа в Корболо Дом. Стоеше най-отпред на рампата, разкрачен и изпъчил гърди, с пъхнати в колана палци, оглеждаше врага със свръхсамоувереност, от която на Ша’ик й се искаше да запищи.

Нищо — нищичко — не беше така, както изглеждаше.

На запад слънцето бе превърнало хоризонта в пурпурен пожар. Денят се давеше в море от пламъци. Сенките запълзяха по земята и сърцето й започна да изстива.

 

 

Уличката пред шатрата на Хеборик беше пуста и в двете посоки. Внезапният залез сякаш бе донесъл със сумрака и странна тишина.

Дестраянтът на Трийч спря.

— Къде са всички? — промълви зад него Сцилара.

И той се чудеше за същото. После изведнъж настръхна.

— Чуваш ли го, момиче?

— Само вятъра…

Но нямаше никакъв вятър.

— Не, не е вятър — промълви Сцилара. — Песен е. Някъде от много далече — малазанската армия ли е?

Той поклати мълчаливо глава.

След миг й даде знак да го последва и тръгна по уличката. Песента сякаш се беше просмукала в самия въздух, вдигаше прашна мъгла, която потръпваше пред очите му. Пот потече по гърба му. „Страх. Страх е прогонил целия град от улиците. Тези гласове пеят за война.“

— Трябваше да има деца — каза Сцилара. — Момичета…

— Защо пък момичета?

— Шпионите на Бидитал. Избраните му слуги.

Той я погледна през рамо.

— Онези, които е… белязал?

— Да. Трябваше да са навсякъде. Без тях…

— Бидитал е сляп. Възможно е да ги е изпратил другаде или да ги е оттеглил напълно. Тази нощ ще има… събития, Сцилара. Кръв ще се лее. Не се съмнявам, че точно в този момент играчите заемат местата си.

— Той говореше за тази нощ — отвърна тя. — За часовете на мрак преди битката. Казваше, че светът ще се промени тази нощ.

— Глупакът е паднал на дъното на Бездната и сега разбърква черната кал — изръмжа Хеборик.

— Той сънува как се разгръща истинският Мрак, дестраянт. Сянката била само начало, свят на компромиси и пълен с натрапници. Парчетата трябвало да се върнат на Първата майка.

— Значи не е просто глупак, а луд. Да говори за най-древната от всички битки все едно че е сила, достойна за нея — Бидитал си е изгубил ума.

— Той твърди, че наближавало нещо — отвърна Сцилара и сви рамене. — Било неподозирано от никого и само той имал някаква надежда да го контролира, защото единствен той помнел Мрака.

Хеборик спря.

— Гуглата да му вземе душата дано. Трябва да ида при него. Веднага.

— Ще го намерим в…

— В проклетия му храм, да. Хайде.

Двамата се обърнаха.

И в този миг от тъмната уличка се появиха две фигури, блеснаха две остриета.

Хеборик изръмжа и закрачи към тях. Ноктестата му ръка излетя напред, впи се под брадичката на убиеца, дръпна рязко нагоре и вдигна откъснатата от раменете глава.

Другият се хвърли към него да забие ножа в лявото му око. Дестраянтът го улови за китката и костта изпращя. Другата ръка посече и червата на убиеца се изсипаха на земята.

Хеборик захвърли трупа и се огледа побеснял. Сцилара стоеше няколко крачки по-назад, ококорила очи. Без да й обръща внимание, дестраянтът се наведе над разпраното тяло.

— Хората на Корболо Дом. Бързат…

Трите метални стрели го поразиха едновременно. Едната се заби дълбоко в дясното му бедро и костта се пръсна. Другата го прониза под дясната плешка и спря на един пръст от гръбнака. Третата дойде от противоположната посока, удари го високо в лявото рамо с такава сила, че го завъртя и той падна по гръб върху трупа.

Сцилара се наведе до него.

— Старче? Жив ли си?

— Кучи синове — изръмжа той. — Боли!

— Идват…

— Да ме довършат, да. Бягай, момичето ми. Към каменната гора. Хайде!

Усети как се отдръпна от него и чу леките й забързани стъпки.

Хеборик се опита да се надигне, но болката изригна от счупеното ребро и го смъкна, останал без дъх и заслепен.

Чуха се стъпки — на трима души, двама отдясно и един — отляво. Ножовете изсвистяха от каниите. Приближиха се още… и спряха.

Някой стоеше над Хеборик. Успя да различи като в мъгла два прашни ботуша и подуши вонята от тях — на мухлясала пръст. Други два ботуша изскърцаха по земята зад краката му.

— Махнете се оттук, духове! — изсъска нечий глас на няколко крачки встрани.

— Много е късно за това, убиецо — измърмори фигурата над Хеборик. — А и току-що дойдохме.

— В името на Гуглата, Пастиря на души, пропъждам ви от този свят.

На властния тон на убиеца отвърнаха с тих смях.

— На Гуглата се кланяш, а? О, да, долових силата в думите ти. Уви, тук Качулатият е безсилен. Не съм ли прав, скъпа?

Стоящата при краката на Хеборик фигура изсумтя в съгласие.

— Последно предупреждение — изръмжа убиецът. — Оръжията ни са осветени — ще изпият душите ви…

— Несъмнено. Стига изобщо да стигнат до нас.

— Само двама сте… а ние сме трима.

— Двама ли?

Ново скърцане на ботуши. След това — много рязко и близо по земята — плисна кръв. Паднаха тела, чуха се последни хрипливи дихания, и всичко затихна.

— Трябваше да оставим един жив — рече женски глас.

— Защо?

— За да го пратим при онова надуто напанско копеле с обещание за утре.

— Така е по-добре, мила. Никой вече не харесва изненадите — това му е сбърканото на света, мене ако питате…

— Не те питаме. Този старец ще се оправи ли според теб?

Сумтене.

— Съмнявам се, че Трийч ще се откаже от новия си дестраянт с едно жалко „мяуу“. Освен това онази сладурана се връща.

— Значи е време да се махаме.

— Да.

— И отсега нататък никакви изненади повече. По никого, до съмване. Разбрано?

— Изкушението ни надви. Няма да се повтори.

Тишина. После — нови стъпки. Една малка ръка се опря на челото му.

— Сцилара?

— Да, аз съм. Тези май бяха войници. Не изглеждаха много добри…

— Все едно. Издърпай стрелите от мен. Плътта иска да зарасте, костта — да се срасне. Издърпай ги, момиче!

— А след това?

— Извлечи ме обратно в храма ми… ако можеш.

— Добре.

Усети как ръката й стисна металната пръчка в лявото му рамо. Болката го заслепи. След нея — нищо.

 

 

Бронята на Старата Ша’ик беше положена на масата. Един от воините на Маток бе подменил изхабените връзки и стеги, след това беше излъскал бронзовите пластини и шлема. Дългият меч беше смазан и наточен. Обшитият с кожа и поръбен с желязо щит беше опрян на един от краката на масата.

Тя стоеше сама и гледаше доспехите, оставени от предшественицата й. Разправяха, че Старата умеела да борави с меча. Шлемът изглеждаше странно несъразмерен, с издути дълги набузници, прикрепени към тежкия начелник. Тънко черно метално було надвисваше като паяжина над цепките за очите. От задния ръб се изпъваше дългият и широк тилен предпазител.

Ша’ик пристъпи към ватираната подплънка на бронята. Беше тежка, зацапана от пот, връзките й тръгваха под мишниците и надолу по хълбоците. Парчета щавена кожа покриваха горната част на бедрата, раменете, ръцете над лактите и китките. Започна методично да стяга всяка връзка и да намества равномерно тежестта по тялото си, преди да са заеме със самата броня.

По-голямата част от нощта все още предстоеше, изпъната пред нея като безкраен тъмен път, но тя искаше да усети стегналия тялото й метал. Искаше да усети масивната му тежест и започна да сглобява по себе си наколенниците, металните пластини на стъпалата и предпазителите на китките, след това провря главата си през нагръдника. Бронзът беше олекотен с помощта на магия и кънтеше като тънък калай. Бронята беше направена така, че да може сама да затвори закопчалките. След няколко мига тя хлъзна меча в ножницата, после закопча тежкия колан на кръста си и намести куките, които го придържаха към кирасата, за да не може тежестта му да го смъкне на бедрата й.

Оставаха само двете метални ръкавици, подложката на шлема и самият шлем. Тя се поколеба. „Имам ли някакъв избор във всичко това?“ Присъствието на богинята оставаше надвиснало в ума й, вкоренено във всеки мускул и фибра, гласът й шепнеше в потока на кръвта в жилите й. Сила на асцендент държеше в ръцете си Ша’ик и тя знаеше, че ще я използва, щом настъпи мигът. Или по-скоро силата щеше да използва Ша’ик.

„За да убие сестра ми.“

Усети приближаването му и се обърна към входа.

— Можеш да влезеш, Л’орик.

Върховният маг пристъпи вътре.

Ша’ик примига. Беше облечен в броня. Бяла, емайлирана, одраскана и зацапана от употреба. На бедрото му висеше дълъг меч с тясно острие.

— Е, значи всички се подготвяме…

— Както отбелязахте преди, Маток е поставил над триста воини да пазят този палат, Избрана. Да пазят… вас.

— Той надценява риска. Малазанците са прекалено заети…

— Рискът, който иска да предотврати, не идва от малазанците, Избрана.

Тя го изгледа.

— Изглеждаш уморен, Л’орик. Съветвам те да се прибереш в шатрата си и да отдъхнеш. Утре ще ми трябваш.

— Няма ли да се вслушате в предупреждението ми?

— Богинята ме пази. Няма от какво да се боя. Освен това — усмихна се тя — нали Маток е поставил триста воини да пазят този палат.

— Ша’ик, тази нощ ще има съсредоточаване. Сред твоите съветници има гадатели на Колодата. Заповядай им да подредят картите си и всичко, което казвам, ще се потвърди. Тук се събират сили на асценденти. Въздухът вони на измяна.

Тя махна с ръка.

— Всичко това е без значение, Л’орик. Не мога да бъда докосната. А и волята на богинята е ясна.

Той пристъпи към нея, ококорил очи.

— Избрана! Рараку се пробужда.

— За какво ми говориш?

— Не можеш ли да го чуеш?

— Гневът на богинята поглъща всичко, Л’орик. Ако чуваш гласа на Святата пустиня, то това е предсмъртният вик на Рараку. Вихърът ще я погълне тази нощ. И всяка асцендентска сила, оказала се толкова глупава, че да се доближи, ще бъде унищожена. Богинята, Л’орик, е непобедима.

Тоя я зяпна, после сякаш се сви под тежката броня. Ръката му пробяга пред очите, все едно че искаше да махне някакво кошмарно видение. Кимна, обърна се и тръгна към изхода.

— Чакай! — Ша’ик го подмина и се спря.

Зад платнените стени се чуха възбудени гласове.

— Пуснете го! — извика Ша’ик.

Вътре нахлуха двама от охраната, влачеха някакъв мъж. Беше оцапан с прах и пот, не можеше дори да стои прав, толкова беше изтощен. Един от стражите изръмжа:

— Това е Коураб Билан Тену’алас. От командирите на Леоман.

— Избрана! — изохка Коураб. — Аз съм третият ездач, когото Леоман праща при теб! Намерих телата на другите — убийците ме преследваха почти дотук!

Лицето на Ша’ик потъмня от гняв.

— Доведи Маток! — сопна се тя на един от стражите. — Л’орик, дай му от цяра, да се съвземе по-бързо!

Върховният маг се приближи и отпусна длан на рамото на Коураб.

Пустинният воин задиша по-леко, после бавно изправи рамене.

— Леоман ви изпраща поздравите си, Избрана. Иска да знае разположението на воините на Маток…

— Коураб — прекъсна го Ша’ик. — Ти ще се върнеш при Леоман — с ескорт. Заповедите ми към него са следните… слушаш ли ме?

Той кимна.

— Леоман да се върне незабавно при мен. Ще поеме командването на армиите ми.

Коураб примига.

— Избрана?

— Леоман от Флейлс ще поеме командването на армиите ми. Преди да се съмне. Л’орик, иди при Корболо Дом и му предай, че го викам. Да се яви незабавно при мен.

Л’орик се поколеба, после кимна.

— Както заповядате, Избрана. Тръгвам веднага.

Излезе от залата, тръгна през стаички и коридори, подминаваше пазач след пазач, виждаше извадените мечове и усещаше коравите им погледи зад гърба си. Корболо Дом щеше да е глупак, ако се опиташе да се добере до нея със своите убийци. Ала нощта едва започваше и в оазиса навън звездната светлина танцуваше по извадените остриета.

Щом излезе пред палата, Л’орик се спря. Беше разтворил лабиринта си и го направи видим, с искрящ ореол около себе си. Не искаше никой да направи фатална грешка. Колкото и уязвим да го правеше това, тръгна към командната шатра на Корболо Дом.

Убийците на кучета стояха готови в окопите си, подрънкваше оръжие, стържеше броня и се чуваха приглушени разговори, които затихваха, щом подминеше, и отново се усилваха зад гърба му. Л’орик знаеше много добре, че тези войници — по свой избор, както и по силата на обстоятелствата — се бяха превърнали в отделна сила. „Белязана с кървавите им деяния. С фокуса на малазанския гняв. Знаят, че никакво отстъпление няма да им се позволи.“ Кипежът, който ги беше обзел, издаваше неувереност, в прословутата им свирепост вече се долавяха проблясъци на страх. И животът им беше в опетнените ръце на Корболо Дом. Изцяло. „Тази нощ няма да спят.“

Зачуди се какво ли ще последва, когато Леоман изтръгне командването от напанеца ренегат. Щеше ли да има бунт? Напълно възможно. Ша’ик, разбира се, разполагаше със закрилата на богинята Вихър и нямаше да се поколебае да сломи тази сила в случай, че позицията на Леоман бъде оспорена. Все пак не това беше най-добрият начин да подготвиш армията си в нощта преди битката.

„Твърде дълго изчакваше. Но пък всичко това може да е било съзнателно. Да извади Корболо от равновесие, да не му остави време да подготви каквито и да било контраходове. Ако е така, то това е най-опасният риск тази нощ.“

Тръгна нагоре по пътеката. Двама стражи го спряха пред входа.

— Уведомете Корболо Дом, че му нося вест от Ша’ик.

Двамата войници се спогледаха, единият кимна и влезе в шатрата.

Скоро след това излезе магьосницата Хенарас. Лицето й беше навъсено.

— Върховен маг Л’орик. Трябва да освободите лабиринта си, за да получите аудиенция от Главнокомандващия на Апокалипсиса.

Веждата му се вдигна учудено, щом чу титлата, но той само сви рамене и отслаби магическата си защита.

— Значи съм под твоята закрила тогава.

— От кого се пазиш, Върховен маг? Малазанците са оттатък падината.

Л’орик се усмихна.

Хенарас му махна с ръка, обърна се и влезе в командната шатра. Л’орик я последва.

По-голямата част от помещението беше заета от висок подиум, срещу входа, а на подиума беше поставен масивен дървен стол. Във високия му гръб бяха врязани символи — хенгийски, с изненада ги разпозна Л’орик — от древния град Ли Хенг, в ядрото на Малазанската империя. Над резбованите символи стърчаха изваяни от дърво нокти на хищна птица, изпънати напред и надвиснали над главата на напанеца, който седеше отпуснат, премрежил очи срещу Върховния маг.

— Л’орик — провлече той. — Ти си глупак. Скоро ще разбереш какво сполетява прекалено наивните души. Вярно — добави с усмивка, — може би си допускал, че сме съюзници. В края на краищата толкова дълго обитавахме един и същи оазис, нали?

— Ша’ик настоява да се явиш при нея, Корболо Дом. Незабавно.

— За да ме освободи от командването, да. С наивното убеждение, че моите Убийци на кучета ще приемат Леоман от Флейлс — видя ли ги добре докато идваше насам, Л’орик? Готовността им видя ли? Моята армия, Върховен маг, е обкръжена от врагове. Разбираш ли? Да заповяда ако ще с всичките пустинни воини, които той и Маток могат да съберат…

— Искаш да предадеш Апокалипсиса? Да се обърнеш срещу своите съюзници и да спечелиш битката за адюнктата, това ли искаш, Корболо Дом? Само за да съхраниш драгоценния си пост?

— Ако Ша’ик настои.

— Уви, не Ша’ик е проблемът — каза Л’орик. — Богинята на Вихъра обаче е, и съм убеден, че търпението й към теб е на изчерпване, Корболо Дом.

— Така ли мислиш, Л’орик? А дали ще приеме и унищожението на Убийците на кучета? Защото ако иска да наложи контрол над мен, ще трябва да унищожи и тях. Да избие прехвалената си Армия на Апокалипсиса. Наистина, дали богинята ще избере това?

Л’орик бавно въздъхна.

— А, вече разбирам грешката. Подходил си тактически към това, както би постъпил всеки войник. Но това, което явно не разбираш, е, че богинята на Вихъра е безразлична към тактиките, към грандиозните стратегии. Разчиташ на здравия й разум, но, Корболо, тя няма такъв. Утрешната битка? Победа или поражение? На богинята й е все едно. Тя жадува за унищожение. Малазанците — изклани на бойното поле, Убийците на кучета — избити в окопите им. Магия, която да превърне пясъците на Рараку в кървави руини. За това жадува богинята на Вихъра.

— Е, и какво? — изхриптя напанецът и Л’орик видя потта, избила по набръчканото му чело. — Дори богинята не може да ме достигне, не и тук, не и в това осветено място…

— И ти наричаш мен глупак? Богинята ще се погрижи да бъдеш убит още тази нощ, но си твърде дребен за нея, за да си прави труда сама да те смаже с палеца си.

Корболо Дом скочи от стола си и изкрещя:

— Кой тогава? Ти ли, Л’орик?

Върховният маг разпери ръце и поклати глава.

— Аз съм по-нищожен и от пратеник във всичко това, Корболо Дом. Нищо повече не мога да бъда освен гласа на… здравия разум. Въпросът не е в това кого ще прати тя срещу теб, велики пълководецо. Въпросът, убеден съм, е в това на кого ще позволи да мине през защитите й. Не мислиш ли?

Корболо се вторачи за миг към Върховния маг, после се обърна рязко и махна с ръка.

Ножът, който се заби в гърба му, не можеше да нанесе смъртоносна рана. Стегнатата защита на Л’орик, най-вътрешните му пластове на Куралд Тирлан, надвиха забиващото се желязно острие. При все това ударът го повали на колене и той се просна върху дебелите килими пред ботушите на напанеца.

Оставиха го да лежи там забравен, плувнал в кръв, а Корболо зарева заповеди. И никой не беше достатъчно близо, за да чуе как Върховният маг промълви: „Кръвта е пътят, глупако. И ти го отвори. Ти, жалък кучи сине…“

 

 

„Мрачно твърдение. Сивожаб трябва да остави приятната ти компания.“

Фелисин погледна демона. Четирите му очи бяха блеснали от глад.

— Какво се е случило?

„Злокобно. Покана от брат ми.“

— Л’орик в беда ли е?

„Мрак има тази нощ. Но лицето на Майката е извърнато. Идващото не може да се окове. Предупреждение. Внимание. Остани тук, мило дете. Моят брат не може повече да пострада, но пътят ми е чист. Радост. Ще ям човешка плът тази нощ.“

Тя придърпа телабата около себе си и надви трепета си.

— Ъъъ… радвам се за теб, Сивожаб.

„Колебливо твърдение. Тревожни сенки — път не съвсем чист, макар и очертан от кръв. Да се огъвам трябва, да подскачам насам-натам, да се смирявам пред злия поглед и да се надявам на най-доброто.“

— Колко да те чакам, Сивожаб?

„Не напускай тази поляна до изгрев-слънце, о, прескъпа, за която ще се оженя, колкото и малка да е възможността за добра челяд. Влюбен. Внезапен порив да тръгна.“

— Хайде, върви тогава.

„Някой се приближава. Потенциален съюзник. Бъди мила.“

След тези думи демонът се скри в сенките.

„Потенциален съюзник? Кой ли може да е?“

Най-сетне чу стъпки по пътеката. Боси крака, които сякаш се тътреха от умора. След миг жената излезе на поляната, спря се в сумрака и се огледа.

— Тук — промълви Фелисин и се показа от укритието си.

— Фелисин Младата?

— Да. Само един ме нарича така. Хеборик ли те изпрати?

— Да. — Жената се приближи и Фелисин видя, че е оцапана с кръв, челюстта й се беше подула. — Опитаха се да го убият. Имаше призраци. Опазиха го от убийците…

— Чакай малко. Поеми си дъх. Тук си в безопасност. Хеборик жив ли е?

Тя кимна.

— Изцерява се… в храма си. Изцерява се…

— Успокой се, моля те. Ето, пийни вино. Не говори… щом се оправиш, ще ми разкажеш всичко.

 

 

Сенки изпълваха кухините, осеяли хълмовете в северозападния край на оазиса. Прашната пелена затулваше звездите в небето. Нощта, както винаги, бързо се беше спуснала над Рараку и дневната горещина изчезваше. Мразовита щеше да е тази нощ.

В една такава хлътнатина четирима ездачи седяха неподвижно на конете си. От телата на запотените животни се вдигаше пара. Бронята на ездачите лъщеше бяла като кост, лицата им бяха мъртвешки сиви.

Бяха забелязали отдалече приближаващия се конен воин, достатъчно, за да успеят да се оттеглят тихо, тъй като самотният ездач не беше тяхна плячка, и макар никой да не го изрече на глас, всички се радваха, че е така.

Огромен беше този странник. И конят, който беше яхнал, му беше по мярката. А зад него се точеха хиляди съкрушени души, оковани в невидими вериги, които той влачеше без видимо усилие. На гърба му висеше каменен меч, обладан от два духа, зажаднели за кръв.

Кошмарно видение.

Вслушаха се в заглъхващия тропот на копитата, изчакаха, докато се стопят съвсем сред каменния лес в края на оазиса.

Едва тогава Джоруд се окашля.

— Пътят ни вече е чист, братя. Нарушителите са близо, сред армията, която дойде да се срази с обитателите на този оазис. Ще ги ударим призори.

— Що за кошмар прекоси пътя ни преди малко, братко Джоруд? — избоботи Иниас.

— Не знам, братко Иниас. Но беше закана за смърт.

— Вярно — изръмжа Малачар.

— Конете ни отдъхнаха достатъчно — заяви Джоруд.

Четиримата Тайст Лиосан подкараха нагоре по склона, излязоха на билото и свърнаха на юг. Джоруд погледна през рамо, за да се увери, че странникът не се връща — че не ги е зърнал, докато се криеха. „Криехме се. Да, това е истината, колкото и унизителна да е за нас.“ Надви трепета си и примижа в тъмното към каменната гора.

Но привидението не се появи повече.

— Слава на Озрик, Небесния бог — каза Джоруд и поведе братята си по хребета. — Благодарим ти за това…

В края на поляната Карса Орлонг се взираше към далечните конници.

Видял ги беше много преди те да го забележат и се беше усмихнал на боязливото им отдръпване от пътя му.

Толкова по-добре. В оазиса го очакваха предостатъчно врагове. А никоя нощ не траеше вечно.

Уви.