Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Контакт
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Solaris, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor
Допълнителна корекция
NomaD (2013 г.)

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

Станислав Лем, Соларис

Научнофантастичен роман

Преведе от полски Андреана Радева

Редактор Станимира Тенева

Художник Венелин Вълканов

Художествен редактор Светлана Йосифова

Технически редактор Васка Андреева

Коректор Лиляна Малякова

 

Полска. Трето издание.

Дадена за печат на 28.X.1980 г. Подписана за печат на 20.XI.1980 г. Излязла от печат на 30.XI.1980 г. Изд. коли 10.69. Печатни коли 16.50. Усл. изд. коли 10.98. Формат 70×100/32 Цена 0,90 лева

Държавно издателство „Отечество“

София, бул. „Г. Трайков“ 2-а

ДП „Балкан“, София

 

Stanislaw Lem

SOLARIS

Wydawnictwo Ministerstwa Obrony Narodowej Warszawa 1963. Wydanie III.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от zai4e)
  3. — Добавяне
  4. — Корекция от NomaD

Статия

По-долу е показана статията за Соларис (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Соларис.

Соларис
Solaris
Различни издания на книгата
Различни издания на книгата
АвторСтанислав Лем
Създаване1960 г.
Полша
Първо издание1961 г.
Варшава, Полша
Оригинален езикполски
Жанрнаучна фантастика
Видроман
ПоредицаКонтакт
СледващаНепобедимият

Издателство в БългарияДържавно издателство „Отечество“
ПреводачАндреана Радева
НачалоO dziewiętnastej czasu pokładowego zeszedłem, mijając stojących wokół studni, po metalowych szczeblach do wnętrza zasobnika.
КрайNie wiedziałem nic trwa­jąc w niewzruszonej wierze, że nie minął czas okrut­nych cudów.
Соларис в Общомедия

Соларис (на полски: Solaris) е научнофантастичен роман от 1961 г. на известния полски писател Станислав Лем. Книгата има голям успех, дължащ се на уникалната комбинация на научни хипотези, философски разсъждения и сложно изградени емоционални отношения. Нейната поява принуждава критиката да преосмисли отношението си към считания за второстепенен жанр на научната фантастика. „Соларис“ носи на автора си световна известност и го нарежда сред класиците на жанра[1]. Романът е преведен на над 30 езика. В България е издаден за пръв път през 1965 г., в превод на Андреана Радева.

Сюжет

Пристигайки на космическата станция кръжаща около планетата Соларис, психологът Крис Келвин я заварва в безредие. Подозренията му, че се е случило нещо лошо, постепенно се затвърждават. Д-р Гибарян е умрял при неизяснени обстоятелства, физикът Сарториус се е заключил в лабораторията, а третият член на екипажа, кибернетикът Снаут, е неадекватен. Когато в един от коридорите на станцията среща негърка в плажно облекло, самият Келвин започва да се безпокои за здравия си разум. Разговорът му със Снаут изяснява причината за смъртта на Гибарян – самоубийство. По въпроса за странните явления, наблюдавани на станцията, кибернетикът е доста уклончив. Все пак той твърди, че не става дума за халюцинация. Скоро Келвин се сблъсква лично с феномена наречен по-късно от учените „творения F“ (фантом) или просто „гост“. Всичко е започнало, когато Гибарян, Сарториус и Снаут са експериментирали с рентгеново облъчване на живия „океан“ на Соларис. Гигантската органична маса, за която соларистите смятат, че е разумно същество, е отговорила изпращайки им „гости“. Извличайки информация от подсъзнанието им, „Океанът“ материализира най-съкровените им спомени и преживявания под формата на човешки същества. За Крис Келвин това е самоубилата се преди години негова съпруга. Първоначално потресен, психологът е раздвоен между ужаса от нечовешката имитация на жена си Харей и постепенно прокрадващата се симпатия към нея. Трудно е да се живее, когато на показ са извадени неща, които човек не би искал да признае дори пред самия себе си. Гибарян не е могъл.

Изследователите не знаят как да тълкуват действията на Соларис. Човечеството дълго и упорито е търсило контакт с друг разум. Сега той е осъществен, но последиците са се оказали непредвидими. Какво в крайна сметка означават „гостите“? Експеримент, който „Океанът“ на свой ред прави с тях, самозащита, наказание или може би подарък? Обитателите на станцията се сблъскват едновременно с проблема за съвестта си като хора и учени и невъзможността да проникнат в нещо, надхвърлящо собственият им разум и въображение.

Край на разкриващата сюжета част.

Соларистика

Сам занимаващ се с научни изследвания, писателят Станислав Лем обрисува убедително една несъществуваща наука и нейният предмет – Соларис. Планетата, която обикаля около двойка слънца е открита около 100 г. преди раждането на главния герой на романа, Крис Келвин. Дълго време тя не предизвиква сериозен интерес у изследователите, които смятат, че не може да съществува живот в двойни слънчеви системи. Причината е в големите гравитационни колебания в орбитите на планетите в тях.

Симетриада

За учудване на специалистите, изследванията показват, че Соларис има непроменлива орбита. Феноменът провокира научното любопитство на учените. Четиридесет години след откриването на планетата е организирана първата експедиция до нея. Целият Соларис се оказва покрит с океан, с изключение на няколко скалисти острова в южното полукълбо. Атмосферата ѝ не съдържа кислород, няма следи от живи организми. Обяснение за противоречащата на физичните закони постоянна орбита не е открито. Тринадесет години по-късно е проведена нова експедиция. Този път изследователите кацат на повърхността и успяват да проучат океана на Соларис. Оказва се, че той има органичен произход. Подобно на гигантска амеба, „Океанът“ обгръща планетата и контролира нейната орбита. Възниква въпросът, съзнателно ли е това негово поведение и би ли могъл да се нарече той „жив“? Избухват ожесточени спорове, но в крайна сметка дори най-големите скептици са принудени да признаят „Океана“ на Соларис не само за живо същество, но и за разумна форма на живот. Тогава пред човечеството е поставен нов проблем – как да бъде осъществен контакт с разум, нямащ нищо общо със земния. Всички опити на учените да комуникират с „Океана“ стигат до задънена улица. Изграждат се безброй хипотези за неговата същност, но реално контакт не е осъществен. Соларистите могат само да наблюдават феномените на Соларис и да гадаят за тяхното естество и мотивите на този, който ги създава. А „Океанът“ е богат на явления, описани и класифицирани надлежно от професор Гисе: „дългуни“, „бързачи“, „мимоиди“, „симетриади“, „асиметриади“. Разбира се най-впечатляващото творение на Соларис са „творенията F“, с които се сблъскват обитателите на изследователската станция.

В крайна сметка след като създава убедително цял един свят, Лем не дава отговор на въпроса каква е неговата истинска същност. Соларис си остава загадка и може би това го прави още по-интригуващ.

Чудовищата[2] на Соларис

  • „Дългуни“ – колосални, подобни на питони образувания по повърхността на „Океана“. Те имат сложна, меняща се структура и съвършено неясно предназначение. Изглежда в туловищата им се извършват сложни химически реакции. Изказани са хипотези, че става дума за подобия на дихателни или храносмилателни органи. Повърхността на Соларис е покрита с милиони „дългуни“, съществуването на всеки от които продължава до няколко седмици.
  • „Мимоиди“ – От кипящите си маси, Соларис образува тези изкуствени острови от желеподобна маса. Тяхна особеност е, че се стремят да наподобят всяка обкръжаваща ги форма. Размерите им най-често са по-големи от тези на земен град. След като се втвърдят, те могат да просъществуват носейки се по океана продължително време. Изследователите са склонни да виждат в техните фантастични конструкции градове, замъци, паркове, предмети. Те могат само да предполагат стреми ли се „Океанът“ да възпроизведе чрез „мимоидите“ картини от собствените им представи или има съвсем други причини за създаването им. Надеждите на соларистите, че именно чрез „мимоидите“ ще се осъществи мечтаният контакт, остават излъгани.
  • „Симетриади“ – Явлението наподобява експлозия, при която от изригналата повърхност на „Океана“ се образува гигантски мехур. „Симетриадите“ са колкото впечатляващи с красивите отблясъци по повърхността си, толкова и потискащи с чудовищните си размери и липса на каквато и да е била прилика с познато явление. В тяхна близост нормалните закони на физиката престават да действат. Понякога учените са склонни да ги смятат за геометрична визуализация на изключително сложни математически изчисления правени от Соларис.

Създаването на романа

Станислав Лем написва „Соларис“ през юни 1961 г. в Закопане[3]. Писателят се лекува там от сенна хрема в Дома на Съюза на полските писатели. По-голямата част от произведението е написана на един дъх, в рамките на няколко дни. Лем споделя, че имал трудности със завършването на романа.

Цензура

При първата пълна публикация на „Соларис“ в СССР през 1963 г., съветската цензура отстранява от изданието част от оригиналния текст, който ѝ се струва твърде теософски. Премахнати са две печатни страници от последната глава, съдържащи диалог между Келвин и Снаут. В тях героите обсъждат едно ново хрумване – Соларис да се окаже зачатие на космически разум, който според представите на хората би могъл да се нарече Бог. Или може би несполучил, недоразвит Бог, „Бог недоносче“? Не се изключва възможността, някъде във Вселената да съществува разум, успял да постигне това, което „Океанът“ не е могъл.

Българските издания от епохата на тоталитаризма също са цензурирани и на практика текстът е непознат за тогавашните читатели.[4]

„Соларис“ на Лем и „Соларис“ на Тарковски

В романа си писателят фантаст дава научен поглед на темата за възможен контакт на хората с разум от извънземен произход и проблемите, които могат да се породят от невъобразимите разлики помежду им. Интересува го как би се отразило на човешкото общество самото съществуване на друга разумна форма на живот. Важна за Лем е и теоретичната възможност (от гледна точка на астрофизиката и биохимията) за реалното съществуване на космически обекти подобни на описаните. Този род проблеми са чужди на режисьора Андрей Тарковски и в своя филм той ги оставя на заден план. Това предизвиква недоволството на Лем, който дори заплашва, че ще забрани да се екранизира романът му[5]. Тарковски се принуждава на някои отстъпки. Въпреки това тематично и идейно филмът се отличава от първообраза си, при все че следва доста точно сюжетната му линия. До края на живота си Лем запазва отрицателното си отношение към тази екранизация[6].

Относно римейка на Стивън Содърбърг, писателят заявява, че не го е гледал, но е запознат с противоречивите оценки за него от страна на критиката в САЩ. Лем припомня, че главен проблем на романа му е контактът с извънземен разум, непобиращ се в рамките на човешките възприятия, а не за любовта в далечния космос[7].

Екранизации

Източници

Външни препратки

„Малкият апокриф“

Кожата на лицето и ръцете ми беше обгорена. Спомних си, че когато търсех приспивателно за Харей (сега бих се подигравал с наивността си, само да можех), забелязах в аптечката някаква тубичка с крем против изгаряне. Тръгнах към стаята си, за да го потърся. Отворих вратата и през червената светлина на залеза забелязах, че някой е седнал във фотьойла, до който преди това на пода се беше свила Харей. Страх ме парализира, понечих да се дръпна назад и да избягам. Това продължи някаква част от секундата. Седналият вдигна глава. Беше Снаут. Той седеше с гръб към вратата, преметнал крак върху крак, и прелистваше някакви книжа. (Беше със същите работни панталони, изгорени от химикали.) Папката с книжата се намираше на малката масичка до него. Като ме видя, той остави книжата и известно време ме гледа мрачно над спуснатите на върха на носа му очила.

Без да кажа дума, отидох до умивалника, извадих от аптечката полутечния крем и започнах да мажа най-силно изгорените места по челото и бузите си. За щастие не бях много подпухнал. Няколкото по-големи мехура по слепите ми очи и бузите пробих със стерилна игла за инжекции и изстисках течността от тях. После залепих на лицето си две парчета влажна марля. През цялото време Снаут ме наблюдаваше с интерес. Не му обръщах внимание. Когато свърших с тия манипулации (а лицето ми гореше все по-силно), седнах в другия фотьойл. Преди това трябваше да махна оттам роклята на Харей. Тя беше най-обикновена рокля, като се изключи историята с копчетата, каквито нямаше.

Снаут следеше критично движенията ми, скръстил ръце върху острото си коляно.

— Е, какво, да си поприказваме ли? — обърна се той към мен, докато сядах.

Не му отговорих. Продължавах да притискам марлята, която почна да се смъква по бузата ми.

— Дойдоха ни гости, а?

— Да — отговорих тихо. Нямах никакво намерение да поддържам неговия тон.

— И се отървахме? Браво, браво, доста енергично извърши тая работа!

Той докосна кожата по челото си, която още се лющеше. По него се показваха розови петна на нова кожа. Гледах го втрещен. Защо досега така нареченият загар на Снаут и Сарториус не ме накара да се замисля? През цялото време смятах, че това е от слънцето, ала на Соларис никой не прави слънчеви бани…

— Но сигурно започна скромно? — продължаваше той, без да обръща внимание на внезапния проблясък на разбиране, който ме озари. — Разни там наркотици, приспивателни, борба свободен стил, а?

— Какво искаш? Можем да поговорим на равни начала. Ако желаеш да се правиш на шут, по-добре си върви.

— Понякога човек е шут въпреки волята си — каза той и вдигна към мен присвитите си очи. — Няма да ме убедиш, че не си опитал нито въже, нито чук. А случайно не запокити ли мастилницата като Лутер? Не? О — направи той гримаса, — браво тогава! Дори умивалникът си е цял, изобщо не си се опитал да й разбиеш главата, не си изпотрошил всичко в стаята, а така, изведнъж, джаста-праста, натика я, изстреля и готово? — Той погледна часовника си. — Тогава имаме някакви си два или три часа за разговор.

Снаут ме погледна с неприятна усмивка и внезапно попита:

— Та казваш, че ме смяташ за свиня?

— За съвършена свиня! — рязко потвърдих аз.

— Така ли? А ти щеше ли да ми повярваш, ако бях ти казал? Щеше ли да ми повярваш, макар и една думичка?

Мълчах.

— Гибарян пръв преживя всичко това — продължи той все с тая престорена усмивка. — Затвори се в кабинета си и разговаряше само през вратата. А ние — навярно се сещаш какво си помислихме.

Досещах се, но предпочитах да мълча.

— Много ясно. Помислихме, че е полудял. Каза ни нещо през вратата, но далеч не всичко. Сигурно разбираш защо е искал да запази в тайна кой е при него? Ето, ти вече знаеш: suum cuique[1]. Но той беше истински учен. Поиска да му дадем шанс.

— Какъв шанс?

— Е, опитваше се, допускам, някак си да класифицира това явление, да го изясни, да го разчопли. Работеше и през нощта. Знаеш ли какво правеше? Навярно знаеш!

— Тези изчисления — казах. — В чекмеджето. В радиостанцията. Той ли?

— Да. Но тогава още нищо не знаех.

— Колко време продължи това?

— Колко време имаше гости? Около седмица. Разговори през вратата. Но какво ставаше там? Ние мислехме, че халюцинира, че е моторно възбуден. Аз му давах скополамин.

— Как така… на него?!

— Е, да. Вземаше го, но не за себе си. Правеше експерименти. Така си беше.

— А вие?

— Ние? На третия ден решихме да влезем при него. Да разбием вратата, ако не може другояче, съвсем честно искахме да го излекуваме.

— Аха… значи, затова! — изтръгна се от мен.

— Да.

— И там… в тоя гардероб…

— Да, мило момче. Да. Той не знаеше, че в това време и нас ни посетиха гости. И вече не можехме да се занимаваме с него. Сега… Сега вече имаме известна… рутина.

Последната дума той произнесе толкова тихо, че аз по-скоро се досетих за нея, отколкото я чух.

— Чакай, не разбирам — казах. — Как така? Трябвало е да чуете! Сам каза, че сте подслушвали. Трябвало е да чувате два гласа, следователно…

— Не. Чувахме само неговия глас, но дори да имаше там някакви други неясни звуци, ти сигурно разбираш, че ги приписвахме на него…

— Само на него?… Но… защо така?

— Не зная. Наистина аз имам известна теория по тоя въпрос. Но ми се струва, че не бива да бързам с нея, още повече, че с нищо не може да ни помогне едно или друго обяснение. Да. Но ти трябва да си видял вчера нещо, в противен случай би ни смятал и двамата за луди.

— Помислих, че и аз съм полудял.

— Така ли? И никого ли не видя?

— Видях.

— Кого?

Гримасата му вече не беше усмивка. Дълго се вглеждах в него, докато му отговоря:

— Тая… черната…

Той не каза нищо, но цялата му свита и приведена напред фигура изведнъж се отпусна.

— Ти можеше да ме предупредиш… — започнах аз вече по-малко уверено.

— Та нали те предупредих.

— По какъв начин?

— По единствения възможен. Разбери, аз не знаех кой ще се яви при тебе. Това никой не знае, не може и да се знае…

— Слушай, Снаут, ще ти задам няколко въпроса. Ти познаваш това явление… от по-дълго време. Дали тая… това… какво ще стане с нея?

— Интересува те дали ще се върне?

— Да.

— Ще се върне и няма да се върне.

— Какво значи това?

— Ще се върне така, както в началото… при първото си посещение. Тя просто няма да помни нищо или по-точно казано, ще се държи така, като че ли това, което си направил, за да се отървеш от нея, никога не е било. Ако не я принудиш с някаква ситуация, тя няма да бъде агресивна.

— С каква ситуация?

— Това зависи от обстоятелствата.

— Снаут!

— Какво искаш?

— Ние не можем да си позволим лукса да имаме тайни помежду си.

— Това не е лукс — прекъсна ме той сухо. — Келвин, струва ми се, че ти все още не разбираш… или чакай!

Очите му светнаха.

— Можеш ли да кажеш кой беше тук?

Преглътнах и наведох глава. Не исках да го гледам.

Предпочитах да е някой друг, не той. Но нямах избор. Парчето марля се отлепи и падна на ръката ми. Потрепнах от влажното му докосване.

— Жена, която… — не довърших.

— Се е самоубила. Сложила си… инжекция… — Той чакаше. — Самоубила ли се е? — попита, като виждаше, че мълча.

— Да.

— Това ли е всичко?

Аз мълчах.

— Това не може да бъде всичко…

Бързо повдигнах глава. Той не ме гледаше.

— Откъде знаеш?

Не ми отговори.

— Добре — казах аз. Облизах устните си. — Скарахме се. Или по право не… Аз й казах… знаеш какво се казва, когато си ядосан. Взех си нещата и се изнесох. Тя ми даде да разбера, не ми го каза направо… но когато живееш с някого години наред, това не е необходимо… Бях сигурен, че само така приказва, че няма да се осмели да го направи… и й казах това. На другия ден си спомних, че бях оставил в чекмеджето тия… инжекции. Тя знаеше за тях. Бях ги донесъл от лабораторията. Трябваха ми за нещо и тогава й казах какво е тяхното действие. Уплаших се и исках да отида да си ги взема, но после помислих, че това би изглеждало, като че ли съм взел думите й за сериозни. И не прибрах инжекциите. Но все пак на третия ден отидох. Безпокоях се много. Но… когато отидох, вече не я заварих жива.

— Ах ти, невинно момче…

Тези думи ме вбесиха. Но когато го погледнах, разбрах, че не се подиграва. Сякаш го виждах за пръв път. Лицето му беше посивяло, неизразима умора лежеше в дълбоките бразди по бузите му, приличаше на тежко болен човек.

— Защо говориш така? — попитах го със странна нерешителност.

— Защото тая история е твърде трагична. Не, не — добави той бързо, като видя, че аз се раздвижих. — Ти все още не разбираш. Естествено ти можеш да преживяваш това много тежко, да се смяташ дори за убиец, но… това не е най-лошото.

— Какво говориш? — прекъснах го аз язвително.

— Радвам се, че не ми вярваш, наистина. Това, което вече се е случило, може да е било страшно, но най-страшно е онова… което не е станало!

— Не разбирам… — едва промълвих аз. — Наистина нищо не разбирам.

Снаут поклати глава.

— Нормален човек — започна той. — Какво е това нормален човек? Тоя, който не е извършил нищо отвратително? Да, но дали никога не е помислял да го извърши? А дори може да не е помислял, но нещо в него да е помислило преди десет, преди двадесет, преди тридесет години. Може да се е предпазил от такова нещо и да го е забравил, и да не се е страхувал от него, защото е знаел, че никога не би го превърнал в дело. Да, а сега представи си, че изведнъж, посред бял ден, в присъствието на други хора, среща това нещо въплътено, приковано към себе си, неунищожимо. Тогава какво? Какво ще кажеш тогава?

Мълчах.

— Станцията — каза той тихо. — Тогава имаш Станция „Соларис“.

— Но… в края на краищата какво може да бъде това? — казах колебливо. — Нито ти си убиец, нито Сарториус.

— Но ти си психолог, Келвин — прекъсна ме той нетърпеливо. — Кой не е имал някога подобен сън? Или бълнуване? Помисли за… за фетишиста, който се е влюбил например в парче мръсно бельо, който рискува живота си и със заплаха или молба най-после придобива тоя си най-скъп отвратителен парцал. Това трябва да е твърде забавно, нали? Човек, който се отвращава от предмета на своето желание и същевременно лудее по него, готов е да си даде живота за него, като може би сравнява чувствата си с чувствата на Ромео към Жулиета… Такива неща се случват. Това е вярно, но ти сигурно разбираш, че съществуват и неща… положения… които никой няма да се осмели да осъществи освен в своите мисли, в някакъв единствен миг на зашеметяване, падение, лудост, наречи го, както искаш. След което словото става плът. Това е всичко.

— Това е… всичко — повторих безсмислено, с изтръпнал глас. Главата ми бучеше. — Но… но… Станцията? Какво общо има с това Станцията?

— Ти като че ли се преструваш — измърмори Снаут. Гледаше ме изпитателно. — Та нали непрекъснато говоря за Соларис, само за Соларис и за нищо друго. Не съм виновен аз, ако това се различава толкова драстично от твоите очаквания. Впрочем ти вече достатъчно много преживя, та поне можеш да ме изслушаш докрай.

Ние се отправяме в Космоса, решени на всичко, което ще рече — на самота, борба, мъченичество и смърт. От скромност не бием барабан за това, но вътре в себе си понякога мислим, че сме прекрасни, героични. Но ето, оказва се, че това не е всичко, а нашата готовност излиза поза. Ние съвсем не искаме да превземаме Космоса, искаме само да разширим Земята, като го обхванем целия. Едни планети трябва да са пустинни като Сахара, други — студени като полюсите или горещи като бразилските джунгли. Ние сме човечни и благородни, не искаме да заробваме други раси, искаме само да им предадем нашите ценности, а в замяна да получим тяхното наследство. Смятаме се за рицари на Светата връзка. Това е втората лъжа. Ние не търсим никого освен хората. Не ни трябват други светове. Трябват ни огледала. Не знаем какво да правим с другите светове. Достатъчен е само тоя и вече почваме да се задушаваме. Искаме да намерим собствения си идеализиран образ; едни трябва да бъдат светове, цивилизации, по-съвършени от нашите, а в други се надяваме да намерим образа на нашето примитивно минало. Но ето че от другата страна има нещо, което не приемаме, от което се дърпаме, а пък от Земята не сме донесли някакъв дестилат от добродетели, героически монумент на Човека! Долетели сме тук такива, каквито сме наистина, а когато другата страна ни сочи тази истина — тази й част, която премълчаваме, не искаме да се примирим с това!

— Следователно какво е това? — попитах аз, след като го изслушах търпеливо.

— Това, което искахме: връзка с друга цивилизация. Ето, имаме тая връзка! Преувеличена като под микроскоп ни се показва нашата чудовищна собствена грозота, нашата шутовщина и позор! Гласът му трепереше от ярост.

— Значи, ти смяташ, че това… океанът?… Че той? Но защо? Не е важен механизмът, но, боже мой, за какво? Ти сериозно ли мислиш, че той иска да се забавлява с нас? Или да ни наказва? Това е твърде примитивна демонология! Планета, завладяна от огромен дявол, който, за да удовлетвори своето сатанинско чувство за хумор, изпраща на членовете на научната експедиция любовници! Мисля, че ти сам не вярваш в такава пълна идиотщина?!

— Този дявол съвсем не е толкова глупав — измърмори Снаут през зъби.

Погледнах го изненадан. Хрумна ми, че в края на краищата нервите му може да не са издържали, щом това, което ставаше на Станцията, не можеше да се обясни с лудост. „Реактивна психоза?“… — мярна ми се в ума, когато той започна почти беззвучно да се смее.

— Диагноза ли ми поставяш? Почакай малко. Всъщност ти изпита това явление в толкова мека форма, че още нищо не знаеш…

— Аха, дяволът се е съжалил над мене… — казах заядливо. Разговорът почна да ми дотяга.

— Но ти какво искаш всъщност? Да ти кажа какви планове крои срещу нас тая хикс билионова метаморфна плазма? Може би никакви!

— Как така никакви? — попитах смаян. Снаут продължаваше да се усмихва.

— Би трябвало да знаеш, че науката се занимава с това, как става нещо, а не защо става… Как ли? Това започна осем или девет дни след експеримента с рентгена. Може би океанът е отговорил на това излъчване с някакво друго, може да е сондирал мозъците ни с него и да е измъкнал оттам известни психични тумори.

— Тумори?

Това ме заинтересува.

— Е, да, процеси, откъснати от останалите, затворени в самите себе си, потиснати, калцирани, някакви възпалени огнища в паметта. Той ги е използувал като рецепта, като конструктивен план… Ами че ти знаеш колко си приличат асиметричните хромозомни кристали и нуклеиновите съединения на цереброидите, които съставляват основата на процесите на запомнянето… Та нали наследствената плазма е „запомняща“ плазма. И океанът е измъкнал това от нас, зафиксирал го е, а после — знаеш какво стана после. Но защо беше направено всичко това? О! Във всеки случай не за да ни унищожи. Това той би могъл да стори много по-лесно. Изобщо — при такава технологическа свобода — той би могъл всъщност всичко, например да ни изпрати двойници.

— О! — възкликнах аз. — Затова ли толкова се изплаши първата вечер, когато пристигнах?

— Да. Впрочем може и да го е направил. Откъде си сигурен, че аз съм наистина този добър стар Плъх, който долетя тук преди две години…

Той започна да се смее тихо, сякаш моето недоумение му даваше бог знае какво удовлетворение, но веднага престана.

— Не, не — промърмори той. — И това, което преживяхме, не е малко… Може да има повече разлики, но аз зная само една — ние с тебе можем да бъдем убити.

— А те — не?

— Не те съветвам да опиташ. Страшна картина!

— С нищо ли?

— Не зная. Във всеки случай — нито с отрова, нито с нож, нито с въже…

— С атомомет?

— Би ли опитал?

— Не зная. Ако съм сигурен, че това не са хора.

— Там е работата, че в известен смисъл са хора. Субективно са хора. Те съвсем не си дават сметка за своя… произход. Навярно си забелязал това?

— Да. Тогава как е всъщност тая работа?

— Регенерират с нечувано бърз темп. С невъзможно бърз темп, пред очите ти, и отново започват да се държат като… като…

— Като какво?

— Като нашите представи за тях, като тия записи в паметта ни, според които…

— Да. Така е — потвърдих аз. Не обръщах внимание, че кремът се стича от изгореното ми лице и капе по ръцете ми.

— А Гибарян знаеше ли?… — попитах внезапно. Той ме изгледа внимателно.

— Дали е знаел това, което знаем ние?

— Да.

— Почти сигурно.

— Откъде знаеш? Говорил ли ти е нещо?

— Не. Но намерих у него една книга…

— „Малкият апокриф“?! — извиках, като скочих от мястото си.

— Да. Но ти откъде знаеш това? — попита той, внезапно обезпокоен, и впи поглед в лицето ми. Поклатих глава в знак на отрицание.

— Спокойно — казах. — Виждаш, че съм целият изгорен и съвсем не регенерирам. Намерих в кабината едно писмо за мене.

— Какво говориш! Писмо? Какво пишеше в него?

— Няколко думи. По-точно бележка. Не писмо. Библиографски сведения за приложението към годишника „Соларис“ и за „Малкият апокриф“. Какво представлява той?

— Стара работа. Възможно е да има нещо общо с това. Заповядай!

Той извади от джоба си тънко томче с кожена подвързия, протрита по ъглите, и ми го подаде.

— А Сарториус? — подхвърлих, като вземах книгата.

— Какво Сарториус? При такива обстоятелства всеки се държи, както… съумее. Той се мъчи да бъде нормален — у него това значи… официален.

— Хайде де!

— Така е. Случи ми се да бъдем заедно при едно такова положение… Няма да те занимавам с подробности, ще ти кажа само, че за осем души ни бяха останали петстотин килограма кислород. Един след друг все повече изоставяхме всекидневните си работи, накрая всички тръгнахме небръснати, единствен той се бръснеше, лъскаше обувките си. Ето, такъв човек е той. Естествено, каквото и да направи сега, ще бъде преструвка, комедия или престъпление.

— Престъпление?

— Е, добре, нека не е престъпление. Трябва да измислим някакво друго име. Например — „реактивен развод“. По-добре ли звучи?

— Ти си извънредно духовит!

— Какво, да не искаш да плача? Предложи нещо.

— Ах, остави ме на мира.

— Не, говоря ти съвсем сериозно: сега знаеш почти толкова, колкото и аз. Имаш ли някакъв план?

— Ех, че го каза! Аз не зная какво да правя, когато… се появи пак, нали казваш, че ще се яви?

— Вероятно.

— Интересно откъде ли се вмъкват в Станцията, нали тя е херметически затворена. Може би бронята…

Той поклати отрицателно глава.

— Бронята е в изправност. Нямам понятие как става това, най-често гостите се появяват, когато се събудим от сън, а все пак от време на време трябва да се спи…

— Ами ако ги заключим?

— Временна мярка. Има средства, но знаеш какви. Той стана. Станах и аз.

— Слушай, Снаут… Ти мислиш за ликвидиране на Станцията, но искаш аз да го кажа пръв?

Той поклати глава.

— Това не е толкова проста работа. Естествено, винаги можем да избягаме, ако щеш, на сателоида и оттам да изпратим — SOS… Ще ни вземат, разбира се, за луди — ще ни пратят в някакъв санаториум на Земята и ще ни държат, докато всичко отречем — има случаи на колективно полудяване на хора, живели в такива изолирани бази. Вероятно това не би бил най-лошият изход. Градинка, спокойствие, бели стаички, разходки със санитари…

Той говореше съвсем сериозно, с ръце в джобовете, устремил невиждащите си очи в ъгъла на стаята. Червеното слънце вече се беше скрило зад хоризонта и гривестите вълни изчезнаха в мастилената пустиня. Небето гореше. Над тези два цвята от необикновено унилия пейзаж изпъкваха плаващи облаци с лилави контури.

— Значи, искаш да бягаш? Или не? Още не?

Той се усмихна.

— Упорит завоевателю! Не си го опитал още както трябва, затова си толкова запален. Не става дума за това какво искам, а какво е възможно.

— Какво?

— Точно това не зная.

— Значи, оставаме тук? Мислиш ли, че ще се намери средство…

Снаут ме изгледа, отслабнал, с лющеща се кожа на лицето, проорано от бръчки.

— Кой знае. Може да си струва… — каза той най-после. — За него можем и да не научим нищо, но за нас…

Той се обърна, взе книжата си и излезе. Искаше ми се да го задържа, но отворената ми уста не издаде никакъв звук. Нищо не можех да направя, трябваше само да чакам. Приближих се до прозореца и се загледах в кървавочервения океан, без всъщност да го виждам. Дойде ми наум, че бих могъл да се затворя в някоя ракета, но не мислех за това сериозно, защото беше глупаво — рано или късно все трябваше да изляза. Седнах до прозореца и разтворих книгата, която ми даде Снаут. Светлината беше все още достатъчна, страницата порозовя, цялата стая плуваше в червенина. Книгата представляваше сборник от статии и научни трудове със съмнителна научна стойност, събрани от някой си Равинцер, магистър по философия. Всяка наука винаги е съпътствувана от някаква псевдонаука, от нейни чудновати извращения в умовете от известен тип; астрономията е окарикатурена в астрологията, химията — някога в алхимията, съвсем разбираемо е, че и раждането на соларистиката се съпровождаше от истински взрив на мислови чудноватости. Книгата на Равинцер съдържаше духовна храна от тоя род, впрочем — това трябва да се признае лоялно — снабдена от негов предговор, в който сам слагаше преграда между себе си и тоя паноптикум. Той просто беше счел, и то основателно, че един такъв сборник може да представлява ценен документ за епохата както за историка, така и за психолога.

Рапортът на Бертон заемаше почетно място в книгата. Той се състоеше от няколко части. Първата представляваше препис на бордовата му книга, съвсем лаконична.

От четиринадесет часа до шестнадесет часа и четиридесет минути — условно за експедицията време — записките му бяха кратки и отрицателни.

„Височина 1000 — или 1200 — или 800 метра — нищо не се забелязва. Океанът е пуст.“ Това се повтаряше няколко пъти.

После:

„В 16. 40 ч.: Издига се червена мъгла. Видимост 700 метра. Океанът е пуст.

В 17. 00 ч.: Мъглата става все по-гъста, тихо е, видимост 400 метра, с прояснения. Слизам на 200.

В 17. 20 ч.: Летя в мъгла. Височина 200. Видимост 20–40 метра. Безветрие. Изкачвам се на 400.

В 17. 45 ч.: Височина 500. Лавина от мъгла на хоризонта. В мъглата фуниеобразни пролуки, през които прозира повърхността на океана. Нещо става в тях. Ще се опитам да вляза в една от тия фунии.

В 17. 52 ч.: Виждам нещо като водовъртеж — изхвърля жълтеникава пяна. Височина 100. Спускам се на 20.“ С това свършваха записките в бордовия дневник на Бертон. Продължението на така наречения рапорт на Бертон представляваше извлечение от историята на болестта му или казано по-точно, това беше текстът на показанията, продиктуван от Бертон, а прекъсван от въпроси на членовете на комисията.

„Бертон: Когато се спуснах на 30 метра, беше трудно да поддържам тая височина, защото в това страхотно, свободно от мъгла пространство вилнееха буйни ветрове. Аз трябваше да съсредоточа цялото си внимание в управлението на кораба и затова известно време, 10–15 минути, не поглеждах навън от кабината. Поради това, без да искам, попаднах в мъгла, тук ме тласна силното въздушно течение. Това не беше обикновена мъгла, а нещо като емулсия, като че ли колоидна, защото покри всичките стъкла. Много трудно ми се удаде да ги изчистя. Тя беше много лепкава. От съпротивлението, което оказваше на пропелера, оборотите рязко спаднаха и аз почнах да губя височина. Понеже бях много ниско и се страхувах, че ще закача вълните, дадох пълен газ. Машината поддържаше височината, но не можеше да се изкачи по-нагоре. Имах още четири патрона за ракетно ускоряване. Не се възползувах от тях, понеже реших, че положението ми може да се влоши и тогава ще ми дотрябват. При пълни обороти започна много силна вибрация; разбрах, че пропелерът е облепен от тая странна лепкава материя, стрелките за издигане непрекъснато показваха нула, нямаше начин да променя това. Слънцето изчезна от момента, в който се врязах в мъглата, но тя фосфоресцираше червеникаво по посока към него. Обикалях непрекъснато с надежда, че в края на краищата все ще имам възможност да се добера до някое от свободните от мъгла места и това наистина ми се удаде след около половин час. Излетях на свободно място с диаметър няколкостотин метра. Този свободен кръг беше обграден от кълбеста мъгла, която толкова бързо се издигаше нагоре, сякаш бе носена от силни конвенкцийни течения. Затова се помъчих да остана, ако е възможно, в средата на тая «дупка» — там въздухът беше най-спокоен. Тогава забелязах промяна в повърхността на океана. Вълните почти напълно изчезнаха и повърхностният слой на тая течност — на това, от което беше съставен океанът — стана полупрозрачен, със съвсем слаби потъмнявания, които постепенно изчезваха, и след малко всичко се избистри напълно; сега аз можех да виждам на дълбочина навярно от няколко метра. Там се трупаше нещо като жълта тиня, която на тънки отвесни струички се надигаше нагоре, а когато изплаваше на повърхността, ставаше стъклено лъскава, започваше да се движи и пени, а накрая се сгъстяваше. Тогава заприличваше на гъст карамелизиран захарен сироп. Тази тиня или слуз се събираше на големи възли, израстваше над повърхността като хълмчета, които напомняха цветно зеле, и постепенно приемаше най-разнообразни форми. Течението започна да ме прилепя към стената от мъгла и аз трябваше няколко минути да се боря с него с кормило и скорост. Когато отново можех да надзърна, под себе си забелязах нещо, което много напомняше градина. Да, градина. Видях недорасли дръвчета, живи плетове и пътеки — не истински — всичко беше от същата материя, която се беше втвърдила като жълтеникав гипс. Така изглеждаше това. Наоколо — повърхността на океана лъщеше силно. Слязох колкото можах по-ниско, за да разгледам всичко това по-подробно.

Въпрос: Тези дървета и другата растителност, която си забелязал, имаха ли листа?

Отговор на Бертон: Не. Това беше само общо впечатление — като макет на градина. Точно така! Макет! Така изглеждаше. Макет, но с естествена големина. След малко всичко започна да се напуква и да се троши, от пукнатините, които бяха съвсем черни, започна да блика на вълни гъста слуз и да застива; една част изтичаше, а друга оставаше и всичко почна да кипи още по-силно, покри се с пяна и вече не виждах нищо друго освен нея. Едновременно с това мъглата ме заобгръща от всички страни, ускорих оборотите и се изкачих на 300 метра.

Въпрос: Сигурен ли си, че това, което си видял, е приличало на градина, а не на нещо друго?

Отговор на Бертон: Да. Защото успях да видя там най-различни подробности: Така например спомням си, че от едната страна бяха наредени нещо като квадратни кутии. По-късно ми хрумна, че това може да са кошери.

Въпрос: Това ти хрумна по-късно, нали? Но не, когато го видя?

Отговор на Бертон: Не, защото то беше като от гипс. Видях и други неща.

Въпрос: Какви други неща?

Отговор на Бертон: Не мога да кажа точно какви, защото не успях да ги разгледам подробно. Останах с впечатление, че под няколко храста има инструменти. Те бяха с продълговата форма, с изправени зъбци като на гипсови отливки на малки градинарски сечива. Но в това не съм толкова сигурен. В предишното — да.

Въпрос: Не си ли помисли, че това може да бъде халюцинация?

Отговор на Бертон: Не. Помислих си, че това може да бъде фата моргана. За халюцинация не мислех, защото се чувствувах отлично, а и защото никога в живота си не бях виждал подобно нещо. Когато се изкачих на триста метра, мъглата под мене беше изпъстрена с дупки и изглеждаше съвсем като сирене. Едни от тези дупки бяха празни и виждах как в тях се вълнува океанът, а в другите нещо кипеше. Аз се спуснах в едно такова отвърстие и на височина от около четиридесет метра можах да видя, че под повърхността на океана — но съвсем плитко — има някаква стена, която наподобява стена на огромно здание. Тя рязко се очертаваше през вълните и имаше редици правилно разположени правоъгълни отвори, като прозорци. Дори ми се стори, че в някои прозорци нещо се движи. Но в това не съм много сигурен. Тази стена започна бавно да се повдига и да излиза от океана. Жълтата тиня по нея се стичаше на цели водопади и образуваше някакви слузести образувания, някакви жилкоподобни втвърдявания. Изведнъж тя се пречупи на две и така бързо потъна, че веднага изчезна от очите ми. Аз отново се вдигнах нагоре и продължих да летя над самата мъгла, така че почти я докосвах с шасито на машината. След това видях следващата фуниевидна празнина — тя беше като че ли няколко пъти по-голяма от първата.

Още отдалече забелязах някакъв плаващ предмет. И понеже беше светъл, почти бял, стори ми се, че това е скафандърът на Фехнер, още повече, че по формата си приличаше на човек. Аз много бързо обърнах машината — уплаших се да не задмина това място и вече да не го намеря. В това време фигурата леко се приповдигна, като че ли плуваше или стоеше до пояс във вълните. Аз бързах и слязох толкова ниско, че усетих машината отдолу да докосва нещо меко, предполагам, че гребените на вълните, тъй като точно там те бяха твърде високи. Този човек, да, това беше човек, нямаше скафандър. Въпреки това той се движеше.

Въпрос: Видя ли лицето му?

Отговор на Бертон: Да.

Въпрос: Кой беше той?

Бертон: Това беше дете.

Въпрос: Какво дете? Ти виждал ли си го някога по-рано?

Отговор на Бертон: Не. Никога. Във всеки случай — не си спомням. Впрочем, когато се приближих на около 40 метра, разбрах, че в него има нещо не както трябва.

Въпрос: Какво разбираш под това?

Отговор на Бертон: Сега ще ви кажа. Отначало не знаех какво е това. Едва след малко разбрах: то беше прекалено голямо. Грамадно е малко да кажа. Беше най-малко четири метра високо. Помня много добре, че когато машината се удари във вълните, неговото лице се намираше малко по-високо от моето, въпреки че аз седях в кабината, т.е. на височина три метра от повърхността на океана.

Въпрос: Като беше толкова голямо, откъде заключи, че е дете?

Отговор на Бертон: Защото това беше съвсем малко дете.

Въпрос: Бертон, не намираш ли, че отговорът ти е нелогичен.

Отговор на Бертон: Не. Съвсем не. Защото видях лицето му. И пропорциите на тялото бяха като на дете. Изглеждаше ми съвсем като новородено. Не, това е вече преувеличено. Може би имаше две или три години. Имаше черна коса и сини очи, много големи! И беше голо! Съвсем голо, като току-що родено. Беше мокро или по-точно — хлъзгаво, така му блестеше кожата.

Това зрелище ми подействува ужасно. Вече не вярвах в никаква фата моргана. Разгледах го съвсем подробно. То се повдигаше и снишаваше, според движението на вълните, но независимо от това самото то се движеше. Това беше отвратително.

Въпрос: Защо? Какво правеше?

Отговор на Бертон: Изглеждаше като музеен експонат, приличаше на кукла, но на жива кукла. Отваряше и затваряше устата си и извършваше различни движения. Отвратително! Защото това не бяха негови движения…

Въпрос: Как си обясняваш това?

Отговор на Бертон: Приближих се до него на не повече от двадесет метра. Но аз ви казах колко беше огромно и затова го разгледах подробно. Очите му блестяха и изобщо това беше живо дете, само че тия движения бяха толкова странни, сякаш някой ги опитваше…

Въпрос: Помъчи се по-разбрано да ни изясниш какво искаш да кажеш.

Отговор на Бертон: Не зная дали ще успея. Имах такова впечатление. Може би по интуиция. Не съм се замислял върху това. Тези движения бяха неестествени.

Въпрос: Може би искаш да кажеш, че например ръцете са се движели така, както не могат да се движат човешки ръце поради ограничените възможности за движение на ставите?

Отговор на Бертон: Не. Съвсем не. Само че… тия движения бяха без всякакъв смисъл. А, общо взето, всяко движение означава нещо, служи за нещо…

Въпрос: Така ли мислиш? Движенията на едно пеленаче могат да не значат нищо.

Отговор на Бертон: Зная това. Но движенията на пеленачето са стихийни, некоординирани. Обобщени. А тези бяха… знам ли? Бяха методични. Извършваха се поредно, групово, на серии. Като че ли някой искаше да провери какво може да направи детето с ръцете си, с тялото, с устата. С лицето беше най-зле, може би защото при всеки човек то изразява най-много, а това лице беше… като лице… не, не зная как да го нарека. То беше живо, да, но все пак не беше лице на човек. Това значи, че чертите му бяха съвсем човешки, и очите, и кожата, и всичко, но изразът му, мимиката му — не.

Въпрос: Някакви гримаси ли правеше? Виждал ли си как изглежда епилептикът в момент на припадък?

Отговор на Бертон: Да, виждал съм такъв пристъп. Не, това беше нещо съвсем друго. При епилепсията има гърчове, спазми, а това бяха съвършено плавни движения, системни, грациозни, бих казал, мелодични. Не мога другояче да се изразя. И пак лицето, с лицето беше същото. Лицето не може да изглежда така, че едната му половина да е весела, а другата — тъжна, едната му страна да заплашва или да се страхува, а другата — да тържествува или нещо такова. Освен това всичките тия движения и мимики ставаха страхотно бързо. Аз бях там съвсем кратко. Може би десет секунди. Не съм сигурен дори дали имаше и толкова.

Въпрос: И искаш да кажеш, че всичко това си успял да видиш за толкова кратко време? Впрочем откъде знаеш колко дълго си го разглеждал, гледал ли си часовника?

Отговор на Бертон: Не. Не съм гледал часовника, аз летя от шестнадесет години. В моята професия е особено необходимо да имаш точно чувство за времето, с точност до секундата — имам пред вид рефлекса. Това е необходимо при кацването. Пилот, който, независимо от обстановката, не може да се ориентира дали дадено явление трае пет или десет секунди, не струва пукната пара. Така е и с наблюдателността. Човек се научава с течение на годините да схваща всичко за най-късо време.

Въпрос: Това ли е всичко, което си видял?

Отговор на Бертон: Не. Но не помня останалото с такива подробности. Допускам, че тая доза е била твърде голяма за мене. Мозъкът ми като че ли беше запушен с тапа. Мъглата започна да се спуска и аз трябваше да се издигна нагоре. Трябваше да го направя, но вече не помня как и кога съм извършил това. За пръв път в живота си за малко не капитулирах. Ръцете ми така трепереха, че не можех дори да държа кормилото както трябва. Струва ми се, че нещо виках, мъчех се да се свържа с Базата, макар да знаех, че няма връзка.

Въпрос: Опита ли се тогава да се върнеш?

Отговор на Бертон: Не. Защото, когато най-сетне взех височина, реших, че може би Фехнер се намира някъде в тия дупки. Зная, че това ще ви прозвучи безсмислено. Но въпреки това така си мислех. «Щом стават такива неща — мислех си аз, — може пък да намеря Фехнер.» Затова реших да се спусна в толкова дупки, в колкото мога. Но когато за трети път се спуснах надолу, гледката ме разстрои и разбрах, че няма да мога да издържа. Не можех. Трябва да кажа, то впрочем е известно. Започна да ми прилошава и повърнах в кабината. До тоя момент не знаех какво значи това. Никога не съм страдал от нищо.

Въпрос: Това е било признак на отравяне, Бертон.

Отговор на Бертон: Възможно е. Не зная. Но това, което видях третия път, аз не го измислям — него не мога да си обясня с отравянето.

Въпрос: Откъде пък си толкова уверен в това?

Отговор на Бертон: Това не беше халюцинация. Халюцинация се нарича онова, което е плод на собствения мозък, нали?

Въпрос: Да.

Отговор на Бертон: Точно така. А това моят мозък не би могъл да измисли. Никога няма да повярвам в това. Той не би бил способен за това.

Въпрос: Я по-добре ни разкажи какво беше то, нали?

Отговор на Бертон: Първо трябва да зная как ще изтълкувате всичко, което ви разказах досега.

Въпрос: Какво значение има това?

Отговор на Бертон: За мене — огромно! Казах ви, че съм видял нещо, което никога няма да забравя. Ако комисията сметне, че това, което разказах, е правдоподобно, макар в един процент, и затова трябва да се започнат съответните проучвания на този океан в тая насока, тогава ще ви разкажа всичко. Но ако комисията го сметне за някакви мои привидения — няма да кажа повече нищо.

Въпрос: Защо?

Отговор на Бертон: Защото съдържанието на моите халюцинации, каквото и да е то, е моя лична работа. А съдържанието на моите изследвания върху Соларис — не!

Въпрос: Значи ли това, че отказваш да говориш повече, докато се вземе официално решение от съответните органи на експедицията? Защото предполагам, че разбираш — нашата комисия няма никаква власт да вземе подобно решение.

Отговор на Бертон: Да.“

Така свършваше първият протокол. Следваше част от втория, написан след единадесет дни.

„Председателят на комисията: … като взе под внимание всичко това, комисията в състав от трима лекари, трима биолози, един физик, един инженер-механик и заместник-началника на експедицията реши, че изложените от Бертон явления съставляват халюцинация, преживяна под влиянието на отровната атмосфера на планетата, с признаци на умопомрачение, което е било придружено от възбуждане на асоциативните сфери на кората на главния мозък, и че от тия явления нищо или почти нищо не съответствува на действителността.

Бертон: Извинете. Какво значи това «нищо или почти нищо». Какво е това «почти нищо»? Колко голямо е то?

Председателят: Още не съм свършил. Отделно е протоколирано особеното мнение на доктора по физика, Арчибалд Месенджер, който е заявил, че това, което е разказал Бертон, може според него да се случи в действителност и се нуждае от добросъвестно проучване. Това е всичко.

Бертон: Повтарям въпроса си.

Председателят: Работата е съвсем проста. «Почти нищо» означава, че някои реални явления са могли да предизвикат твоите халюцинации, Бертон. И най-нормалният човек в една ветровита нощ може да вземе за човек един люлеещ се храст. Какво остава на чужда планета, когато мозъкът на наблюдаващия се намира под въздействието на отрова. В това няма нищо оскърбително за теб, Бертон. Какво е твоето решение във връзка с горното?

Бертон: Искам най-напред да узная, какви са последствията от особеното мнение на доктор Месенджер?

Председателят: На практика никакви. Това означава, че в тая насока няма да се започнат изследвания.

Бертон: Това, което говорим, протоколира ли се?

Председателят: Да.

Бертон: В такъв случай бих искал да кажа, че според мене комисията оскърбява не лично мене — аз не влизам в сметката, — а духа, целта на нашата експедиция. И в съответствие с това, което казах първия път, отказвам да отговарям на повече въпроси.

Председателят: Това ли е всичко?

Бертон: Да. Но бих искал да се видя с доктор Месенджер. Може ли?

Председателят: Разбира се.“

С това се свършваше вторият протокол. На долната част на листа имаше забележка, в която се казваше, че на другия ден се е състоял разговор между Месенджер и Бертон. Разговорът е продължил три часа, насаме. След това Месенджер се обърнал към експедиционния съвет и отново поискал да се започнат изследвания във връзка с показанията на летеца. Той твърдял, че е получил нови допълнителни данни от Бертон, но ще ги съобщи едва след като съветът вземе положително решение. Съветът в лицето на Шанахан, Тимолис и Траир е взел отрицателно становище. С това се сложило край на въпроса.

Книгата съдържаше също фотокопие на страница от писмо, намерено в архивата на Месенджер след смъртта му. Това навярно е било тетрадка. На Равинцер не се беше удало да изясни дали писмото е било изпратено, нито какви са били неговите последствия.

„… нейната невероятна тъпота — започваше текстът. — Изплашен за авторитета си, Съветът, казано конкретно, Шанахан и Тимолис (защото гласът на Траир не се брои), отхвърли моето предложение. Сега се обръщам непосредствено към Института, но разбираш сам, че това е твърде безсилен протест. Аз съм свързан с честна дума пред Бертон и не мога да ти разкажа онова, което той сподели с мене. Навярно от твърде голямо значение за отрицателното решение на Съвета беше и това, че с такова голямо откритие се яви съвсем обикновен човек, без каквато и да било научна степен, макар и всеки учен да би завидял на тоя летец за неговото хладнокръвие и талантлива наблюдателност. Прати ми, моля ти се, с обратна поща следните данни:

1) Биографията на Фехнер и по-точно детството му.

2) Всичко, което ти е известно за семейството му и за семейните му работи; мисля, че е оставил едно малко дете сираче.

3) Сведения за селището, в което е отраснал. Много бих желал да ти кажа какво мисля за всичко това. Както знаеш, известно време след излитането на Фехнер и Каручи в центъра на червеното слънце се появи едно петно, което със своето корпускуларно излъчване прекъсна радиовръзката, и то според данните на сателоида главно в Южното полукълбо, тоест там, където се намираше нашата База. В сравнение с всички останали изследователски групи Фехнер и Каручи бяха най-далече от Базата.

Такава гъста мъгла, толкова компактна и стабилна при пълно безветрие ние не бяхме виждали през цялото време на пребиваването ни на планетата до деня на катастрофата.

Мисля, че това, което е видял Бертон, е било част от «операцията човек», проведена от това лепкаво чудовище. Истинският източник на всички същества, забелязани от Бертон, е бил Фехнер — неговият мозък по време на някакво непонятно за нас «психическо разпадане». Става дума за експериментално възпроизвеждане, за реконструкция на някои (вероятно най-устойчиви) следи в неговата памет.

Зная, че това звучи фантастично, зная, че мога и да се лъжа. Затова те моля да ми помогнеш. Намирам се сега на Аларик. И тук ще чакам твоя отговор.

Твой А.“

Едва можех да чета, толкова тъмно стана. Книгата в ръката ми посивя. Накрая буквите започнаха да се губят пред очите ми, но празната част на листа доказваше, че съм стигнал до края на тая история, която сега, в светлината на собствените ми преживявания, приех за много вероятна. Обърнах се към прозореца. Небето беше тъмновиолетово, над хоризонта тлееха още няколко облака, прилични на догарящи въглени. Океанът беше изчезнал в тъмнината. Заслушах се в слабото пърхане на книжните ленти над вентилатора.

Сгорещеният въздух с лек мирис на озон като че ли замря. Абсолютна тишина изпълваше цялата Станция.

Помислих си, че в нашето решение да останем няма нищо героично. Епохата на героичната борба, на смелите експедиции, на ужасните случаи на изчезване и гибел, дори такива като първата жертва на океана — Фехнер, — беше отдавна преминала. И вече не ме интересуваше кой е „гост“ на Снаут или на Сарториус. „След известно време — помислих си аз — ще престанем да се срамуваме и уединяваме. Ако не успеем да се освободим от «гостите», ще привикнем с тях и ще живеем заедно с тях, а ако техният създател измени правилата на играта, ще се приспособим и към новите, при все че известно време ще се дърпаме, ще се мятаме, а един или друг може да се самоубие, но в края на краищата това бъдещо състояние ще стигне до своето равновесие.“ Стаята се изпълваше с мрак, който все повече наподобяваше земния. Само контурите на умивалника и огледалото се белееха в мрака. Станах, пипнешком намерих парче памук на поличката, промих лицето си с влажен тампон и легнах възнак на леглото. Някъде над мене като прилеп пърхаше и фучеше вентилаторът. Не виждах вече даже прозореца, всичко потъна в мрак, само една ивица неизвестно откъде идваща светлина затрептя пред мене, без да мога да определя точно къде — на стената или в дълбочината на оная пустош там зад прозореца. Спомних си как ме ужаси миналия път това празно пространство и почти се усмихнах. Не се страхувах от него. От нищо не се страхувах. Доближих ръка до очите си. Циферблатът на часовника засвети с фосфоресциращото си венче от цифри. След един час трябваше да изгрее синьото слънце.

Като се обърнах, усетих до бедрото си джобен магнитофон. Да, Гибарян. Неговият глас беше запазен на лентата. А на мен даже и наум не ми дойде да го възкреся, да го изслушам. Това беше всичко, което бих могъл да направя за него.

Аз взех магнитофона, за да го скрия под леглото.

Слабо скърцане на отваряща се врата. В този миг дочух шумолене и…

— Крис?… — разнесе се тих глас, почти шепот. — Тук ли си, Крис? Колко е тъмно!

— Няма значение — казах. — Не се плаши. Ела тук.

Бележки

[1] Всекиму неговото (лат.). — Б.пр.