Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Контакт
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Solaris, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor
Допълнителна корекция
NomaD (2013 г.)

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

Станислав Лем, Соларис

Научнофантастичен роман

Преведе от полски Андреана Радева

Редактор Станимира Тенева

Художник Венелин Вълканов

Художествен редактор Светлана Йосифова

Технически редактор Васка Андреева

Коректор Лиляна Малякова

 

Полска. Трето издание.

Дадена за печат на 28.X.1980 г. Подписана за печат на 20.XI.1980 г. Излязла от печат на 30.XI.1980 г. Изд. коли 10.69. Печатни коли 16.50. Усл. изд. коли 10.98. Формат 70×100/32 Цена 0,90 лева

Държавно издателство „Отечество“

София, бул. „Г. Трайков“ 2-а

ДП „Балкан“, София

 

Stanislaw Lem

SOLARIS

Wydawnictwo Ministerstwa Obrony Narodowej Warszawa 1963. Wydanie III.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от zai4e)
  3. — Добавяне
  4. — Корекция от NomaD

Статия

По-долу е показана статията за Соларис (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Соларис.

Соларис
Solaris
Различни издания на книгата
Различни издания на книгата
АвторСтанислав Лем
Създаване1960 г.
Полша
Първо издание1961 г.
Варшава, Полша
Оригинален езикполски
Жанрнаучна фантастика
Видроман
ПоредицаКонтакт
СледващаНепобедимият

Издателство в БългарияДържавно издателство „Отечество“
ПреводачАндреана Радева
НачалоO dziewiętnastej czasu pokładowego zeszedłem, mijając stojących wokół studni, po metalowych szczeblach do wnętrza zasobnika.
КрайNie wiedziałem nic trwa­jąc w niewzruszonej wierze, że nie minął czas okrut­nych cudów.
Соларис в Общомедия

Соларис (на полски: Solaris) е научнофантастичен роман от 1961 г. на известния полски писател Станислав Лем. Книгата има голям успех, дължащ се на уникалната комбинация на научни хипотези, философски разсъждения и сложно изградени емоционални отношения. Нейната поява принуждава критиката да преосмисли отношението си към считания за второстепенен жанр на научната фантастика. „Соларис“ носи на автора си световна известност и го нарежда сред класиците на жанра[1]. Романът е преведен на над 30 езика. В България е издаден за пръв път през 1965 г., в превод на Андреана Радева.

Сюжет

Пристигайки на космическата станция кръжаща около планетата Соларис, психологът Крис Келвин я заварва в безредие. Подозренията му, че се е случило нещо лошо, постепенно се затвърждават. Д-р Гибарян е умрял при неизяснени обстоятелства, физикът Сарториус се е заключил в лабораторията, а третият член на екипажа, кибернетикът Снаут, е неадекватен. Когато в един от коридорите на станцията среща негърка в плажно облекло, самият Келвин започва да се безпокои за здравия си разум. Разговорът му със Снаут изяснява причината за смъртта на Гибарян – самоубийство. По въпроса за странните явления, наблюдавани на станцията, кибернетикът е доста уклончив. Все пак той твърди, че не става дума за халюцинация. Скоро Келвин се сблъсква лично с феномена наречен по-късно от учените „творения F“ (фантом) или просто „гост“. Всичко е започнало, когато Гибарян, Сарториус и Снаут са експериментирали с рентгеново облъчване на живия „океан“ на Соларис. Гигантската органична маса, за която соларистите смятат, че е разумно същество, е отговорила изпращайки им „гости“. Извличайки информация от подсъзнанието им, „Океанът“ материализира най-съкровените им спомени и преживявания под формата на човешки същества. За Крис Келвин това е самоубилата се преди години негова съпруга. Първоначално потресен, психологът е раздвоен между ужаса от нечовешката имитация на жена си Харей и постепенно прокрадващата се симпатия към нея. Трудно е да се живее, когато на показ са извадени неща, които човек не би искал да признае дори пред самия себе си. Гибарян не е могъл.

Изследователите не знаят как да тълкуват действията на Соларис. Човечеството дълго и упорито е търсило контакт с друг разум. Сега той е осъществен, но последиците са се оказали непредвидими. Какво в крайна сметка означават „гостите“? Експеримент, който „Океанът“ на свой ред прави с тях, самозащита, наказание или може би подарък? Обитателите на станцията се сблъскват едновременно с проблема за съвестта си като хора и учени и невъзможността да проникнат в нещо, надхвърлящо собственият им разум и въображение.

Край на разкриващата сюжета част.

Соларистика

Сам занимаващ се с научни изследвания, писателят Станислав Лем обрисува убедително една несъществуваща наука и нейният предмет – Соларис. Планетата, която обикаля около двойка слънца е открита около 100 г. преди раждането на главния герой на романа, Крис Келвин. Дълго време тя не предизвиква сериозен интерес у изследователите, които смятат, че не може да съществува живот в двойни слънчеви системи. Причината е в големите гравитационни колебания в орбитите на планетите в тях.

Симетриада

За учудване на специалистите, изследванията показват, че Соларис има непроменлива орбита. Феноменът провокира научното любопитство на учените. Четиридесет години след откриването на планетата е организирана първата експедиция до нея. Целият Соларис се оказва покрит с океан, с изключение на няколко скалисти острова в южното полукълбо. Атмосферата ѝ не съдържа кислород, няма следи от живи организми. Обяснение за противоречащата на физичните закони постоянна орбита не е открито. Тринадесет години по-късно е проведена нова експедиция. Този път изследователите кацат на повърхността и успяват да проучат океана на Соларис. Оказва се, че той има органичен произход. Подобно на гигантска амеба, „Океанът“ обгръща планетата и контролира нейната орбита. Възниква въпросът, съзнателно ли е това негово поведение и би ли могъл да се нарече той „жив“? Избухват ожесточени спорове, но в крайна сметка дори най-големите скептици са принудени да признаят „Океана“ на Соларис не само за живо същество, но и за разумна форма на живот. Тогава пред човечеството е поставен нов проблем – как да бъде осъществен контакт с разум, нямащ нищо общо със земния. Всички опити на учените да комуникират с „Океана“ стигат до задънена улица. Изграждат се безброй хипотези за неговата същност, но реално контакт не е осъществен. Соларистите могат само да наблюдават феномените на Соларис и да гадаят за тяхното естество и мотивите на този, който ги създава. А „Океанът“ е богат на явления, описани и класифицирани надлежно от професор Гисе: „дългуни“, „бързачи“, „мимоиди“, „симетриади“, „асиметриади“. Разбира се най-впечатляващото творение на Соларис са „творенията F“, с които се сблъскват обитателите на изследователската станция.

В крайна сметка след като създава убедително цял един свят, Лем не дава отговор на въпроса каква е неговата истинска същност. Соларис си остава загадка и може би това го прави още по-интригуващ.

Чудовищата[2] на Соларис

  • „Дългуни“ – колосални, подобни на питони образувания по повърхността на „Океана“. Те имат сложна, меняща се структура и съвършено неясно предназначение. Изглежда в туловищата им се извършват сложни химически реакции. Изказани са хипотези, че става дума за подобия на дихателни или храносмилателни органи. Повърхността на Соларис е покрита с милиони „дългуни“, съществуването на всеки от които продължава до няколко седмици.
  • „Мимоиди“ – От кипящите си маси, Соларис образува тези изкуствени острови от желеподобна маса. Тяхна особеност е, че се стремят да наподобят всяка обкръжаваща ги форма. Размерите им най-често са по-големи от тези на земен град. След като се втвърдят, те могат да просъществуват носейки се по океана продължително време. Изследователите са склонни да виждат в техните фантастични конструкции градове, замъци, паркове, предмети. Те могат само да предполагат стреми ли се „Океанът“ да възпроизведе чрез „мимоидите“ картини от собствените им представи или има съвсем други причини за създаването им. Надеждите на соларистите, че именно чрез „мимоидите“ ще се осъществи мечтаният контакт, остават излъгани.
  • „Симетриади“ – Явлението наподобява експлозия, при която от изригналата повърхност на „Океана“ се образува гигантски мехур. „Симетриадите“ са колкото впечатляващи с красивите отблясъци по повърхността си, толкова и потискащи с чудовищните си размери и липса на каквато и да е била прилика с познато явление. В тяхна близост нормалните закони на физиката престават да действат. Понякога учените са склонни да ги смятат за геометрична визуализация на изключително сложни математически изчисления правени от Соларис.

Създаването на романа

Станислав Лем написва „Соларис“ през юни 1961 г. в Закопане[3]. Писателят се лекува там от сенна хрема в Дома на Съюза на полските писатели. По-голямата част от произведението е написана на един дъх, в рамките на няколко дни. Лем споделя, че имал трудности със завършването на романа.

Цензура

При първата пълна публикация на „Соларис“ в СССР през 1963 г., съветската цензура отстранява от изданието част от оригиналния текст, който ѝ се струва твърде теософски. Премахнати са две печатни страници от последната глава, съдържащи диалог между Келвин и Снаут. В тях героите обсъждат едно ново хрумване – Соларис да се окаже зачатие на космически разум, който според представите на хората би могъл да се нарече Бог. Или може би несполучил, недоразвит Бог, „Бог недоносче“? Не се изключва възможността, някъде във Вселената да съществува разум, успял да постигне това, което „Океанът“ не е могъл.

Българските издания от епохата на тоталитаризма също са цензурирани и на практика текстът е непознат за тогавашните читатели.[4]

„Соларис“ на Лем и „Соларис“ на Тарковски

В романа си писателят фантаст дава научен поглед на темата за възможен контакт на хората с разум от извънземен произход и проблемите, които могат да се породят от невъобразимите разлики помежду им. Интересува го как би се отразило на човешкото общество самото съществуване на друга разумна форма на живот. Важна за Лем е и теоретичната възможност (от гледна точка на астрофизиката и биохимията) за реалното съществуване на космически обекти подобни на описаните. Този род проблеми са чужди на режисьора Андрей Тарковски и в своя филм той ги оставя на заден план. Това предизвиква недоволството на Лем, който дори заплашва, че ще забрани да се екранизира романът му[5]. Тарковски се принуждава на някои отстъпки. Въпреки това тематично и идейно филмът се отличава от първообраза си, при все че следва доста точно сюжетната му линия. До края на живота си Лем запазва отрицателното си отношение към тази екранизация[6].

Относно римейка на Стивън Содърбърг, писателят заявява, че не го е гледал, но е запознат с противоречивите оценки за него от страна на критиката в САЩ. Лем припомня, че главен проблем на романа му е контактът с извънземен разум, непобиращ се в рамките на човешките възприятия, а не за любовта в далечния космос[7].

Екранизации

Източници

Външни препратки

Разговорът

На другия ден, когато се върнахме от обяд, на масата под прозореца намерих бележка от Снаут. Той ми пишеше, че Сарториус засега е спрял да работи върху анихилизатора и ще се опита за последен път да въздействува на океана със сноп твърди лъчи.

— Мила — казах на Харей, — трябва да отида при Снаут.

Червеният изгрев гореше в океана и делеше стаята на две части. Ние бяхме в светлосинята сянка, вън от нея всичко сякаш беше направено от мед, можеше да се помисли, че ако някоя книга падне от полицата, ще издрънчи.

— Става дума за оня експеримент. Само че не зная как да стане това. Бих искал, разбираш ли… — Не довърших.

— Не ми обяснявай, Крис. Така ми се иска… Дали то няма да трае дълго?

— Е, малко ще продължи — казах аз. — Слушай, ами ако дойдеш с мене и ме почакаш в коридора?

— Добре. Но ако не издържа?

— Всъщност какво чувствуваш тогава? — попитах аз и прибавих бързо: — Не те питам от любопитство, нали разбираш, но може би ако се ориентираш, ще можеш сама да се справиш с него!

— Това е страх — каза тя и малко пребледня. — Не мога дори да ти кажа от какво точно се страхувам, защото всъщност не се страхувам, а само… само се губя някак. В последната минута усещам и някакъв… някакъв срам, не мога да ти кажа… А после вече нищо няма. Затова си и мислех, че това е някаква болест — довърши тя тихо и потрепна.

— Може така да е само тук, в тая проклета Станция — казах. — Що се отнася до мене, ще правя всичко, за да я напуснем колкото може по-скоро.

— Мислиш ли, че това е възможно? — попита тя и отвори широко очи.

— Защо пък не? Най-сетне да не съм вързан за нея… впрочем това ще зависи от разговора ми със Снаут. Как ти се струва, можеш ли да останеш дълго сама?

— Зависи… — каза тя бавно и обори глава. — Ако чувам гласа ти, навярно ще мога да издържа.

— Бих предпочел да не слушаш какво говорим. Не защото искам да скрия нещо от тебе, но не зная, не мога да зная какво ще каже Снаут.

— Не се доизказвай. Разбирам. Добре. Ще застана така, че да чувам само звука на твоя глас. Това ми стига.

— Тогава ще му позвъня от лабораторията. Ще оставя вратата открехната.

Тя кимна утвърдително. През стената от червени лъчи излязох на коридора, който от резкия контраст изглеждаше почти черен, въпреки изкуственото осветление. Вратата на малката лаборатория беше отворена. Лъскавите парчета от термоса на Дюар, които бяха пръснати по пода под редицата големи резервоари с течен кислород, бяха последната следа от събитията през нощта. Когато вдигнах слушалката и набрах номера на радиостанцията, малкият екран светна. Синкавата светлина, която сякаш покриваше отвътре матовото стъкло, изчезна и Снаут, наведен настрани през облегалото на високото кресло, ме погледна право в очите.

— Здравей — каза той.

— Прочетох бележката ти. Искам да поговоря с тебе. Мога ли да дойда?

— Можеш. Веднага ли?

— Да.

— Заповядай. С компания ли?

— Не.

Бронзовото му слабо лице, прорязано от дълбоки бръчки по челото, наведено косо в изпъкналото стъкло, наподобяващо някаква чудновата риба в аквариум, която гледа през стъклото, придоби многозначителен израз.

— О! — каза той. — Значи, чакам.

— Можем да вървим, мила — започнах аз с не много естествено оживление, като влизах в кабината през червените снопове светлина, зад които видях само трепкащия силует на Харей.

Гласът ми секна. Тя седеше спотаена във фотьойла, преплела ръце под ръчките му. Дали късно беше чула стъпките ми, или не можеше бързо да отслаби тази страшна хватка и да застане в нормално положение? Достатъчно ми бе, че я видях за миг, като се бори с онази непонятна сила, която се криеше в самата нея, и сърцето ми се изпълни със сляп, с безумен гняв, смесен със състрадание. Тръгнахме мълчаливо по коридора, като оставяхме зад себе си отделните му поделения, покрити с разноцветен емайл, което според замисъла на архитектите трябваше да разнообрази пребиваването в тази бронирана черупка. Още отдалече забелязах полуотворената врата на радиостанцията. През пролуката в коридора се беше проточила дълга червена ивица светлина — и тук се беше показало слънцето. Погледнах Харей, която дори не се опитваше да се усмихне, бях забелязал как през целия път, съсредоточена, се готви за борба със себе си. Наближаващото усилие отсега още бе променило лицето й, което побледня и сякаш се смали. На петнадесетина крачки от вратата тя се спря, обърнах се към нея, но с върха на пръстите си тя ме побутна да вървя и изведнъж плановете ми, Снаут, експериментът, цялата Станция — всичко ми се стори нищо в сравнение с мъката, с която тя бе дошла да се пребори тук.

Почувствувах се палач и исках вече да се върна обратно, когато широката ивица, пречупена о стената на коридора, бе заслонена от човешка сянка. Ускорих крачките и влязох в кабината. Снаут беше до самия праг, сякаш бе тръгнал да ме посрещне. Червеното слънце беше точно зад него и пурпурното сияние сякаш бликаше от белите му коси. Известно време ние се гледахме мълчаливо. Той сякаш изучаваше лицето ми. Не можех да видя неговия израз, защото бях заслепен от блясъка. Обиколих го и застанах до високия пулт, от който стърчаха еластичните пръти на микрофоните. Снаут се обърна бавно, без да мърда от мястото си, като ме следеше спокойно с характерното си леко изкривяване на устата, което всъщност, почти без да се изменя, ставаше веднъж усмивка, друг път гримаса на умора. Без да снема очи от мен, той се приближи до металния шкаф, който заемаше цялата стена, а от двете му страни бяха струпани безразборно запасни радиочасти, термични акумулатори и инструменти. Там придърпа стола и седна, като опря гръб на емайлираната врата.

Мълчанието, което запазихме досега, ставаше в най-добрия случай странно. Напрягах вниманието си да доловя някакъв звук в тишината, която изпълваше коридора, където бе останала Харей, но оттам не се чуваше нищо.

— Кога ще бъдете готови? — попитах аз.

— Бихме могли да започнем и днес, но записът ще ни отнеме още малко време.

— Записът ли? Имаш пред вид енцефалограмата?

— Е да, нали се съгласи? Е, какво? — повиши той глас.

— Не, нищо.

— Слушам те — обади се Снаут, когато мълчанието отново започна да става непоносимо.

— Тя вече знае… за себе си — понижих гласа си аз почти до шепот. Той вдигна вежди.

— Нима?

Останах с впечатление, че всъщност не беше изненадан. Тогава защо се преструваше? За миг ми се отщя да разговарям, но си наложих. „Нека това бъде поне лоялност — помислих, — ако вече не е нищо повече.“

— Тя е започнала да се досеща още от нашия разговор в библиотеката, наблюдавала ме е, съпоставила е едно с друго, после пък намерила магнитофона на Гибарян и прослушала лентата…

Той не изменяше позата си, все още се облягаше на гардероба, но в очите му се появи лек блясък. Застанал до пулта, аз виждах насреща си отворената към коридора врата. Още повече понижих гласа си:

— Нощес, когато спях, тя се опитала да се самоубие. Течен кислород…

Нещо зашумоля като хартии, подухвани от вятъра. Замръзнах на мястото си и се ослушах какво става на коридора, но източникът на тоя шумол се намираше по-близо. Зачегърта като някаква мишка… Мишка! Глупости! Тук нямаше никакви мишки. Наблюдавах изпод вежди събеседника си.

— Слушам — каза той спокойно.

— Разбира се, тя не успя… но във всеки случай знае коя е.

— Защо ми казваш това? — попита той неочаквано. Не съобразих веднага какво да му отговоря.

— Искам да се ориентираш… да знаеш какво е станало — измърморих.

— Аз те предупреждавах.

— Искаш да кажеш, че си знаел — неволно повиших гласа си.

— Не. Разбира се, че не. Но ти обяснявах как стоят работите. Всеки „гост“, когато се появи, е почти фантом — като изключим тая бъркотия от спомени и образи, които е почерпил от своя… Адам — той е съвършено празен. Колкото по-дълго е с тебе, толкова повече се вчовечава. И почва да се чувствува самостоятелен, разбира се, до известни граници; по тази причина колкото по-дълго продължава тази история, толкова работата става по-трудна…

Той прекъсна. Погледна ме изпитателно и подхвърли без желание:

— И тя знае всичко, а?

— Да, вече ти казах.

— Всичко? И това, че вече е била тук веднъж и че ти…

— Не!

Той се усмихна.

— Слушай, Келвин, ако до такава степен си… какво смяташ всъщност да правиш? Да напуснеш Станцията?

— Да.

— С нея?

— Да.

Той мълчеше, като че ли обмисляше отговора, но в мълчанието му имаше още нещо… какво ли? Отново онова неуловимо шумолене, съвсем близо някъде, сякаш зад тънката стена. Той се размърда на стола си.

— Чудесно — каза той. — Защо ме гледаш така? Мислиш, че ще застана на пътя ти? Ще постъпиш, както искаш, драги мой. Много добре бихме изглеждали, ако на всичко отгоре започнем да прилагаме и насилие. Нямам намерение да те разубеждавам, ще ти кажа само следното: ти се опитваш при това нечовешко положение да се държиш като човек. Това може да е прекрасно, но е безполезно. Впрочем и в тая красота не съм сигурен: може ли да бъде хубаво нещо, което е глупаво? Но работата не е в това. Ти се отказваш от бъдещите експерименти и искаш да си отидеш, като я вземеш със себе си. Така ли?

— Да.

— Но това също е… експеримент. Помисли ли върху това?

— Как разбираш това? Дали тя… ще може!… Ако е заедно с мене, не виждам…

Говорех все по-бавно, накрая спрях! Снаут въздъхна леко.

— Всички ние тук, Келвин, водим политика на криене глава в пясъка като камилската птица, но поне съзнаваме това и не приемаме поза на благородство.

— Аз не позирам.

— Добре. Не исках да те обидя. Вземам назад думите си за благородството, но тия за политиката на криене глава в пясъка си остават в сила. Ти я водиш в особено опасна форма. Ти лъжеш и себе си, и нея, и пак себе си. Знаеш ли условията за стабилизиране на системата, построена от неутринна материя?

— Не. И ти не ги знаеш. Никой не знае това.

— Разбира се. Но ние знаем едно, че такава система е неустойчива и може да съществува само благодарение на непрекъснат приток на енергия. Зная това от Сарториус. Тази енергия създава развихрено силово поле, което е стабилизаторът. Въпросът е: външно ли е това поле по отношение на „госта“? Или източникът на това поле се намира в тялото му? Разбираш ли разликата?

— Да — казах бавно. — Ако е външно, тогава тя, то… такъв…

— Тогава, като се отдалечи от Соларис, системата ще се разпадне — довърши той вместо мене. — Това не можем да предвидим, но ти вече направи опит. Тая ракета, която ти изстреля… е още в орбита. Дори веднъж, като имах малко свободно време, изчислих елементите на движението й. Можеш да полетиш по орбита, да се приближиш до нея и да установиш какво е станало с… пасажерката.

— Ти си полудял! — извиках аз.

— Тъй ли мислиш? Ами… ако речем да свалим тук, долу, тая ракета? Това можем да направим. Само ще се свържем с нея по радиото, ще я снемем от орбитата й…

— Престани!

— И това ли не? Тогава има един начин, много прост. Дори няма нужда да кацва на Станцията. Напротив, нека продължава да се върти. Ще се свържем с нея само по радиото; ако е жива, ще се обади и…

— Но, но там отдавна се е свършил кислородът! — сподавено измънках аз.

— Може би минава без кислород. Е, да опитаме ли?

— Снаут… Снаут…

— Келвин… Келвин… — ядосано се опита да ми подражава той. — Помисли, що за човек си ти? Кого искаш да правиш щастлив? Кого да спасиш? Себе си? Нея! Коя нея? Тая или оная? За двете вече няма да ти стигне смелост! Сам виждаш докъде води това! Казвам ти за последен път: това, това тук е положение извън морала.

Изведнъж аз пак долових познатия вече звук, сякаш някой дращеше с нокти по стената. Не зная защо ме обхвана някакво пасивно спокойствие. Струваше ми се, че гледам цялото това положение, нас двамата, всичко от огромно разстояние с обърнат далекоглед и го виждам дребно, малко смешно и маловажно.

— Е, добре — казах. — И какво според тебе трябва да направя? Да я премахна? А утре ще се яви друга, същата като нея, нали? И още веднъж? И така всеки ден? Колко време ще продължи това? И защо? Каква полза ще имаме аз, ти, Сарториус, Станцията?

— Не, най-напред ти ми отговори. Ще излетиш с нея и, да кажем, ще станеш свидетел на евентуалната промяна. За няколко минути ще видиш пред себе си…

— Какво ще видя? — прекъснах го раздразнено. — Чудовище? Демон? Какво?

— Не. Обикновена, най-обикновена агония. Ти наистина ли повярва в тяхното безсмъртие? Аз те уверявам, че умират… Какво ще направиш тогава? Ще се върнеш за… резервната?

— Престани! — изкрещях и стиснах юмруци. Той ме гледаше със снизходителна насмешка в присвитите си очи.

— Ах, значи, аз трябва да престана? Слушай, на твое място бих прекратил тоя разговор. По-добре е да вършиш нещо друго, например за отмъщение бий океана с пръчка. Какво искаш? Значи, ако… — той направи с ръка шеговит знак за сбогуване и същевременно вдигна очи към тавана, сякаш следеше някакъв отдалечаващ се предмет — ще бъдеш подлец? А така не си ли? Да се усмихваш, когато имаш желание да завиеш, да изразяваш с лицето си радост и спокойствие, когато ти се иска да си хапеш пръстите, тогава не си ли подлец? Ами ако не може да не останеш тук? Тогава какво? Ще се нахвърлиш върху Снаут, който е виновен за всичко, нали? О, тогава ти си идиот, скъпи мой…

— Говориш за себе си — казах аз, като наведох глава. — Аз… я обичам.

— Кого? Своя спомен.

— Не. Нея. Казах ти какво искаше да направи. Така не би постъпил ни един… истински човек.

— Сам признаваш, като казваш…

— Не се хващай за думите.

— Добре. Значи, тя те обича. А и ти искаш да я обичаш. Това не е едно и също.

— Грешиш.

— Келвин, неприятно ми е, но ти сам започна да ме занимаваш с твоите интимни работи. Не обичаш. Обичаш. Тя е готова да си даде живота. Ти също. Много трогателно, много хубаво, възвишено, всичко, каквото желаеш. Но за всичко това тук няма място. Няма. Разбираш ли? Не, ти не искаш да разбереш това. Ти си заплетен от сили, които не владеем, в един кръговратен процес, в който тя е само частица. Фаза. Повтарящ се ритъм. Ако тя беше… ако те преследваше някаква грозотия, готова да върши за тебе всичко, ти не би се поколебал нито секунда да я отстраниш. Вярно ли е?

— Вярно.

— Следователно, следователно може би точно затова тя не е такова чудовище! Връзва ли ти това ръцете? Точно това е целта — да бъдат вързани ръцете ти.

— Това е още една хипотеза към милиона хипотези в библиотеката. Снаут, остави тая работа, тя е… Не. Не искам да говоря с тебе по тия неща.

— Добре. Ти сам започна. Но помисли само, че всъщност тя е огледало, в което се оглежда част от твоя мозък. Ако е хубава, то е, защото споменът ти е хубав. Ти си дал рецептата. Кръговратен процес, не забравяй!

— Но какво искаш ти от мене? Да я… да я отстраня! Вече те питах защо трябва да направя това. Ти не ми отговори.

— Сега ще ти отговоря. Аз не съм те канил на този разговор. Не се месех в твоите работи. Нищо не съм ти заповядвал, нито ти забранявам и не бих правил това, дори да можех. Ти сам дойде и ми разказа всичко. Знаеш ли защо? Не? За да снемеш това от себе си, да ти олекне. Да го свалиш. Познавам тая тежест, скъпи мой! Да, да, не ме прекъсвай! Аз не ти преча с нищо, но ти, ти искаш да ти попреча. Ако аз бях застанал на пътя ти, може би щеше и главата да ми счупиш; тогава щеше да имаш работа с мене, същество от същата кръв и плът като тебе, и сам би се чувствувал като човек. А с нея… не можеш да се справиш и затова спориш с мене… а всъщност — със самия себе си! Остава само да ми кажеш още, че ще се виеш от мъка, ако тя изведнъж изчезне — не, не говори нищо!

— Виж какво, Снаут. Аз дойдох просто от лоялност да ти съобщя, че имам намерение да напусна с Нея Станцията — отблъсквах аз неговите атаки, но и за самия мен това прозвуча неубедително.

Снаут сви рамене.

— Много е възможно да останеш на своето мнение. Ако изобщо се изказах по тия неща, направих това само защото в тия си лични работи ти отиваш все по-нагоре, а да се падне от високо… разбираш ме, нали? Ела утре сутринта горе, при Сарториус. Към девет часа. Ще дойдеш ли?

— При Сарториус ли? — учудих се аз. — Че той нали не пуска никого, ти казваше, че дори не можем и по телефона да говорим с него.

— Сега някак си се е справил с положението. Ние не говорим с него по тия неща. Ти си… съвсем друго нещо. Но да оставим това. Ще дойдеш ли утре?

— Ще дойда — измърморих.

Гледах Снаут. Лявата му ръка уж случайно се беше пъхнала зад вратата на гардероба. Кога се бе отворила тя? Навярно отдавна, но поради напрежението на тоя ужасен за мен разговор не бях обърнал внимание. Как неестествено изглеждаше това… Сякаш… криеше вътре нещо. Или като че ли някой отвътре го стискаше за ръката. Прехапах устни.

— Снаут, ти какво?…

— Излез — каза той тихо и извънредно спокойно. — Излез.

Аз излязох и затворих след себе си вратата, по която играеха последните отблясъци на червеното сияние. Харей бе седнала на пода на десетина крачки от вратата, до самата стена. Когато ме видя, тя скочи.

— Виждаш ли?… — каза тя, като ме гледаше с блеснали очи. — Успях, Крис… Толкова се радвам. Може би… може би… ще стане още по-добре…

— О, сигурно — отговорих разсеяно. Връщахме се в нашата стая, а аз още си блъсках главата с оня идиотски гардероб. Значи, значи, той криеше там?… И целият този разговор?… Бузите ми така пламнаха, че неволно ги поразтрих. Боже, що за безумие! И докъде всъщност стигнахме? Доникъде. Вярно, утре сутринта…

И изведнъж ме обхвана страх, не по-малък от тоя през нощта. Моята енцефалограма. Пълен запис на мозъчните ми процеси ще бъде превърнат в сноп лъчи с различна интензивност и изпратен долу. В дълбините на това необятно и безбрежно чудовище. Как се изрази той, „ако тя изчезне, ти би се измъчвал страшно, нали?“ Енцефалограмата е пълен запис, в който влизат и подсъзнателните процеси. Ами ако искам тя да изчезне, да умре? Но ако не беше така, щях ли да се ужася толкова, че бе преживяла това страшно покушение върху себе си? Можем ли да отговаряме за подсъзнателните си действия? Но ако аз не отговарям за своето подсъзнание, кой друг ще отговаря? Що за идиотщина? За какъв дявол се съгласих моите… моите… Аз мога, разбира се, да проуча предварително тоя запис, но няма да мога да го прочета. Никой не може да направи това. Специалистите могат да определят за какво е мислил наблюдаваният, но само в общи линии: например, че е решавал математическа задача, но точно каква, това вече не са в състояние да кажат. Те твърдят, че това е невъзможно, защото енцефалограмата е равнодействуваща, смес от огромно множество едновременно протичащи процеси, от които само част имат психическа „основа“… А подсъзнателните… За тях те изобщо не искат да говорят. А пък къде ще седнат да разчитат нечии спомени, потиснати или непотиснати… Но защо се страхувам толкова? Нали сам казах сутринта на Харей, че тоя експеримент няма да даде нищо. Защото, щом нашите неврофизиолози не умеят да разчитат такива записи, как ще направи това тоя толкова чужд, черен течен гигант…

Но той се вмъкна в мене неизвестно по какъв начин, за да обходи цялата ми памет и да намери най-болезнената й частичка. Как да се съмнявам в това? И то без никаква помощ, без каквото и да било „лъчево предаване“ се вмъкна през херметически затворената двойна броня, през тежката черупка на Станцията, намери във вътрешността й моето тяло и си отиде с плячка…

— Крис… — тихо се обади Харей.

Стоях до прозореца, вперил невиждащи очи в настъпващата нощ. Слаба на тая географска ширина нежна белота закриваше звездите. Това монолитно, макар и тънко облачно образуване беше толкова високо, че от глъбините под хоризонта слънцето го озаряваше с най-слабото си розово-сребристо сияние.

Ако тя изчезне след това, ще означава, че аз съм искал да стане така. Че съм я убил. Да не отида ли там? Не могат да ме заставят насила. Но какво ще им кажа? Това — не. Не мога. Да, трябва да се преструвам, да лъжа, непрекъснато и винаги. И ще направя това, защото в мене може би има надежди жестоки, великолепни, убийствени, мисли, намерения, за съществуването на които и не подозирам. Човекът е тръгнал към други светове, към други цивилизации, без да е опознал докрай собствените си тайни, слепи улици, кладенци, барикадирани тъмни врати. Да им я дам… От срам? Да им я дам само затова, че ми липсва смелост?

— Крис… — още по-тихо от преди прошепна Харей. По-скоро почувствувах, отколкото чух как тя безшумно се приближи до мене и се престорих, че не съм я видял. В тоя момент исках да бъда сам. Трябваше да бъда сам. Не бях стигнал още доникъде, до никакво решение. Загледан в стъмняващото се небе, в звездите, които бяха само призрачна сянка на земните звезди, аз стоях неподвижен, а в пустотата, която замени бясната гонитба на мислите ми преди малко, растеше без думи мъртва, безразлична сигурност, че там, докъдето не можах да стигна, вече съм направил избора си и като се преструвах, че нищо не се е случило, нямах вече сили дори да се презирам.