Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Контакт
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Solaris, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor
Допълнителна корекция
NomaD (2013 г.)

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

Станислав Лем, Соларис

Научнофантастичен роман

Преведе от полски Андреана Радева

Редактор Станимира Тенева

Художник Венелин Вълканов

Художествен редактор Светлана Йосифова

Технически редактор Васка Андреева

Коректор Лиляна Малякова

 

Полска. Трето издание.

Дадена за печат на 28.X.1980 г. Подписана за печат на 20.XI.1980 г. Излязла от печат на 30.XI.1980 г. Изд. коли 10.69. Печатни коли 16.50. Усл. изд. коли 10.98. Формат 70×100/32 Цена 0,90 лева

Държавно издателство „Отечество“

София, бул. „Г. Трайков“ 2-а

ДП „Балкан“, София

 

Stanislaw Lem

SOLARIS

Wydawnictwo Ministerstwa Obrony Narodowej Warszawa 1963. Wydanie III.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от zai4e)
  3. — Добавяне
  4. — Корекция от NomaD

Статия

По-долу е показана статията за Соларис (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Соларис.

Соларис
Solaris
Различни издания на книгата
Различни издания на книгата
АвторСтанислав Лем
Създаване1960 г.
Полша
Първо издание1961 г.
Варшава, Полша
Оригинален езикполски
Жанрнаучна фантастика
Видроман
ПоредицаКонтакт
СледващаНепобедимият

Издателство в БългарияДържавно издателство „Отечество“
ПреводачАндреана Радева
НачалоO dziewiętnastej czasu pokładowego zeszedłem, mijając stojących wokół studni, po metalowych szczeblach do wnętrza zasobnika.
КрайNie wiedziałem nic trwa­jąc w niewzruszonej wierze, że nie minął czas okrut­nych cudów.
Соларис в Общомедия

Соларис (на полски: Solaris) е научнофантастичен роман от 1961 г. на известния полски писател Станислав Лем. Книгата има голям успех, дължащ се на уникалната комбинация на научни хипотези, философски разсъждения и сложно изградени емоционални отношения. Нейната поява принуждава критиката да преосмисли отношението си към считания за второстепенен жанр на научната фантастика. „Соларис“ носи на автора си световна известност и го нарежда сред класиците на жанра[1]. Романът е преведен на над 30 езика. В България е издаден за пръв път през 1965 г., в превод на Андреана Радева.

Сюжет

Пристигайки на космическата станция кръжаща около планетата Соларис, психологът Крис Келвин я заварва в безредие. Подозренията му, че се е случило нещо лошо, постепенно се затвърждават. Д-р Гибарян е умрял при неизяснени обстоятелства, физикът Сарториус се е заключил в лабораторията, а третият член на екипажа, кибернетикът Снаут, е неадекватен. Когато в един от коридорите на станцията среща негърка в плажно облекло, самият Келвин започва да се безпокои за здравия си разум. Разговорът му със Снаут изяснява причината за смъртта на Гибарян – самоубийство. По въпроса за странните явления, наблюдавани на станцията, кибернетикът е доста уклончив. Все пак той твърди, че не става дума за халюцинация. Скоро Келвин се сблъсква лично с феномена наречен по-късно от учените „творения F“ (фантом) или просто „гост“. Всичко е започнало, когато Гибарян, Сарториус и Снаут са експериментирали с рентгеново облъчване на живия „океан“ на Соларис. Гигантската органична маса, за която соларистите смятат, че е разумно същество, е отговорила изпращайки им „гости“. Извличайки информация от подсъзнанието им, „Океанът“ материализира най-съкровените им спомени и преживявания под формата на човешки същества. За Крис Келвин това е самоубилата се преди години негова съпруга. Първоначално потресен, психологът е раздвоен между ужаса от нечовешката имитация на жена си Харей и постепенно прокрадващата се симпатия към нея. Трудно е да се живее, когато на показ са извадени неща, които човек не би искал да признае дори пред самия себе си. Гибарян не е могъл.

Изследователите не знаят как да тълкуват действията на Соларис. Човечеството дълго и упорито е търсило контакт с друг разум. Сега той е осъществен, но последиците са се оказали непредвидими. Какво в крайна сметка означават „гостите“? Експеримент, който „Океанът“ на свой ред прави с тях, самозащита, наказание или може би подарък? Обитателите на станцията се сблъскват едновременно с проблема за съвестта си като хора и учени и невъзможността да проникнат в нещо, надхвърлящо собственият им разум и въображение.

Край на разкриващата сюжета част.

Соларистика

Сам занимаващ се с научни изследвания, писателят Станислав Лем обрисува убедително една несъществуваща наука и нейният предмет – Соларис. Планетата, която обикаля около двойка слънца е открита около 100 г. преди раждането на главния герой на романа, Крис Келвин. Дълго време тя не предизвиква сериозен интерес у изследователите, които смятат, че не може да съществува живот в двойни слънчеви системи. Причината е в големите гравитационни колебания в орбитите на планетите в тях.

Симетриада

За учудване на специалистите, изследванията показват, че Соларис има непроменлива орбита. Феноменът провокира научното любопитство на учените. Четиридесет години след откриването на планетата е организирана първата експедиция до нея. Целият Соларис се оказва покрит с океан, с изключение на няколко скалисти острова в южното полукълбо. Атмосферата ѝ не съдържа кислород, няма следи от живи организми. Обяснение за противоречащата на физичните закони постоянна орбита не е открито. Тринадесет години по-късно е проведена нова експедиция. Този път изследователите кацат на повърхността и успяват да проучат океана на Соларис. Оказва се, че той има органичен произход. Подобно на гигантска амеба, „Океанът“ обгръща планетата и контролира нейната орбита. Възниква въпросът, съзнателно ли е това негово поведение и би ли могъл да се нарече той „жив“? Избухват ожесточени спорове, но в крайна сметка дори най-големите скептици са принудени да признаят „Океана“ на Соларис не само за живо същество, но и за разумна форма на живот. Тогава пред човечеството е поставен нов проблем – как да бъде осъществен контакт с разум, нямащ нищо общо със земния. Всички опити на учените да комуникират с „Океана“ стигат до задънена улица. Изграждат се безброй хипотези за неговата същност, но реално контакт не е осъществен. Соларистите могат само да наблюдават феномените на Соларис и да гадаят за тяхното естество и мотивите на този, който ги създава. А „Океанът“ е богат на явления, описани и класифицирани надлежно от професор Гисе: „дългуни“, „бързачи“, „мимоиди“, „симетриади“, „асиметриади“. Разбира се най-впечатляващото творение на Соларис са „творенията F“, с които се сблъскват обитателите на изследователската станция.

В крайна сметка след като създава убедително цял един свят, Лем не дава отговор на въпроса каква е неговата истинска същност. Соларис си остава загадка и може би това го прави още по-интригуващ.

Чудовищата[2] на Соларис

  • „Дългуни“ – колосални, подобни на питони образувания по повърхността на „Океана“. Те имат сложна, меняща се структура и съвършено неясно предназначение. Изглежда в туловищата им се извършват сложни химически реакции. Изказани са хипотези, че става дума за подобия на дихателни или храносмилателни органи. Повърхността на Соларис е покрита с милиони „дългуни“, съществуването на всеки от които продължава до няколко седмици.
  • „Мимоиди“ – От кипящите си маси, Соларис образува тези изкуствени острови от желеподобна маса. Тяхна особеност е, че се стремят да наподобят всяка обкръжаваща ги форма. Размерите им най-често са по-големи от тези на земен град. След като се втвърдят, те могат да просъществуват носейки се по океана продължително време. Изследователите са склонни да виждат в техните фантастични конструкции градове, замъци, паркове, предмети. Те могат само да предполагат стреми ли се „Океанът“ да възпроизведе чрез „мимоидите“ картини от собствените им представи или има съвсем други причини за създаването им. Надеждите на соларистите, че именно чрез „мимоидите“ ще се осъществи мечтаният контакт, остават излъгани.
  • „Симетриади“ – Явлението наподобява експлозия, при която от изригналата повърхност на „Океана“ се образува гигантски мехур. „Симетриадите“ са колкото впечатляващи с красивите отблясъци по повърхността си, толкова и потискащи с чудовищните си размери и липса на каквато и да е била прилика с познато явление. В тяхна близост нормалните закони на физиката престават да действат. Понякога учените са склонни да ги смятат за геометрична визуализация на изключително сложни математически изчисления правени от Соларис.

Създаването на романа

Станислав Лем написва „Соларис“ през юни 1961 г. в Закопане[3]. Писателят се лекува там от сенна хрема в Дома на Съюза на полските писатели. По-голямата част от произведението е написана на един дъх, в рамките на няколко дни. Лем споделя, че имал трудности със завършването на романа.

Цензура

При първата пълна публикация на „Соларис“ в СССР през 1963 г., съветската цензура отстранява от изданието част от оригиналния текст, който ѝ се струва твърде теософски. Премахнати са две печатни страници от последната глава, съдържащи диалог между Келвин и Снаут. В тях героите обсъждат едно ново хрумване – Соларис да се окаже зачатие на космически разум, който според представите на хората би могъл да се нарече Бог. Или може би несполучил, недоразвит Бог, „Бог недоносче“? Не се изключва възможността, някъде във Вселената да съществува разум, успял да постигне това, което „Океанът“ не е могъл.

Българските издания от епохата на тоталитаризма също са цензурирани и на практика текстът е непознат за тогавашните читатели.[4]

„Соларис“ на Лем и „Соларис“ на Тарковски

В романа си писателят фантаст дава научен поглед на темата за възможен контакт на хората с разум от извънземен произход и проблемите, които могат да се породят от невъобразимите разлики помежду им. Интересува го как би се отразило на човешкото общество самото съществуване на друга разумна форма на живот. Важна за Лем е и теоретичната възможност (от гледна точка на астрофизиката и биохимията) за реалното съществуване на космически обекти подобни на описаните. Този род проблеми са чужди на режисьора Андрей Тарковски и в своя филм той ги оставя на заден план. Това предизвиква недоволството на Лем, който дори заплашва, че ще забрани да се екранизира романът му[5]. Тарковски се принуждава на някои отстъпки. Въпреки това тематично и идейно филмът се отличава от първообраза си, при все че следва доста точно сюжетната му линия. До края на живота си Лем запазва отрицателното си отношение към тази екранизация[6].

Относно римейка на Стивън Содърбърг, писателят заявява, че не го е гледал, но е запознат с противоречивите оценки за него от страна на критиката в САЩ. Лем припомня, че главен проблем на романа му е контактът с извънземен разум, непобиращ се в рамките на човешките възприятия, а не за любовта в далечния космос[7].

Екранизации

Източници

Външни препратки

Харей

Бях правил изчисленията с някакво мълчаливо настървение и само то ме държеше на крака. Бях толкова затъпял от умора, че не успях да откача от стената леглото в кабината и вместо да освободя горните куки, задърпах облегалката и цялата постеля се събори върху мене. Когато най-сетне свалих леглото, хвърлих дрехите и бельото си на пода и паднах полумъртъв върху възглавницата. Дори нея не надух както трябва. Заспах, без да загася лампата и без да зная кога. Когато отворих очи, имах чувството, че съм спал само няколко минути. Стаята плуваше в мъгливо червеникаво сияние. Беше прохладно и приятно. Срещу леглото, под прозореца, засенен само до половината с перде, в светлината на червеното слънце някой седеше на стола. Това беше Харей с бяла плажна рокля, кръстосала крак върху крак, боса. Тъмната й коса беше сресана назад, тънката материя се беше опънала на гърдите й и тя ме гледаше неподвижно изпод черните си мигли, отпуснала загорелите си до лактите ръце. Аз я разглеждах дълго, съвършено спокойно. Първата ми мисъл беше: „Колко е хубаво да имаш такъв сън, в който знаеш, че сънуваш!“ Въпреки това бих предпочел да изчезне. Затворих очи и започнах с все сила да желая това, но когато ги отворих, тя беше на същото място. Устните си беше свила посвоему, сякаш се кани да свирне, но в погледа й нямаше и следа от усмивка.

Припомних си всичко, което бях мислил за сънищата предишната вечер, преди да заспя. Тя изглеждаше точно такава, каквато я бях видял за последен път жива, а тогава тя беше на деветнадесет години; сега би трябвало да бъде на двадесет и девет, но, естествено, съвсем не се бе изменила — мъртвите остават млади. Очите й бяха все същите, учудващи се на всичко очи — тя ме гледаше. „Ще запокитя нещо отгоре й“ — помислих аз, но макар това да беше само сън, не можах да се реша.

— Горкичката ми, моя малка — казах аз, — дошла си да ме видиш, нали?

Малко се поизплаших, защото гласът ми прозвуча съвсем като истински, а цялата стая и Харей — всичко отведнъж стана толкова реално, че повече не можеше да бъде.

Колко изразителен сън, не само че е цветен, но тук, на пода, виждам много неща, които вчера дори не забелязах, като си лягах. „Когато се събудя — помислих си, — ще мога да проверя наистина ли ги има в стаята, или са съновидения като Харей.“

— Дълго ли смяташ да седиш така? — попитах я аз и забелязах, че говоря тихо, сякаш се боя да не ме чуе някой; като че някой може да подслушва какво се говори в сънищата!

През това време слънцето вече се бе поиздигнало. „Е — помислих си аз, — това е отлично! Легнах си да спя през червения ден, след това трябваше да дойде синият и едва после — следващият червен ден. Не е възможно да съм спал непрекъснато петнадесет часа!“

Аз се успокоих и внимателно заразглеждах Харей. Тя беше осветена откъм гърба; един лъч се промъкваше през пролуката на пердето и позлатяваше кадифения пух по лявата й буза, а ресниците хвърляха дълга сянка върху лицето й. Беше прелестна. „Боже мой — помислих си изведнъж, — колко точни наблюдения имам дори насън — и движението на слънцето забелязвам, и това, че си има прекрасната трапчинка там, където никой друг я няма — малко по-долу от ъгъла на удивените й устни.“ Все пак предпочитах всичко това да свърши. Та нали, така или иначе, трябва да се заловя за някаква работа. Стиснах клепачи и се помъчих да се събудя, когато неочаквано долових някакво скриптене. Веднага отворих очи. Тя беше седнала до мене на леглото и ме гледаше сериозно. Аз й се усмихнах, тя също ми се усмихна и се наведе над мене. Първата ни целувка беше съвсем въздушна, лека, като че бяхме две деца. Целувах я дълго. „Нима бива да се изкориства така сънят?“ — помислих си аз. Подобно нещо не беше ми се случвало никога по-рано. Все още нищо не си говорехме. Лежахме възнак. Когато тя повдигна глава, можах да зърна малките й ноздри. Те бяха винаги барометър за нейните преживявания; с върха на пръстите си докоснах ушите й, порозовели от целувките. Не зная това ли ме толкова обезпокои; непрекъснато си казвах, че всичко е сън, но сърцето ми се свиваше.

Приготвих се да стана от леглото; очаквах, че не ще мога да направя това, понеже насън много често не сме в състояние да командуваме собствените си движения. Тялото ни в такъв случай е като парализирано или просто отсъствува — по-скоро разчитах, че поради това ми намерение ще се събудя. Не се събудих обаче. Само седнах на леглото, със спуснати на пода крака. „Няма как, трябва всичко да досънувам докрай“ — помислих аз, но хубавото ми настроение изчезна без следа. Страхувах се. — Какво искаш от мене? — попитах аз. Гласът ми беше охрипнал и трябваше да се закашлям.

По навик потърсих с босите си крака домашните чехли, но докато си спомня, че тук нямам никакви чехли, така ударих пръста си, че извиках от болка. „Е, сега ще се свърши!“ — помислих с чувство на удовлетворение. Но пак нищо не се промени. Харей се отмести, когато сядах на леглото. Тя се облегна с гръб на таблата му. Роклята на гърдите й потрепваше леко в такт с тупкащото й сърце. Тя ме разглеждаше със спокоен интерес. Реших, че ще е най-хубаво да се изкъпя, но пак си помислих, че къпането насън едва ли може да ме събуди…

Попитах я:

— Как дойде тук?

Тя взе ръката ми и започна да я подхвърля по стар навик, подгъваше връхчетата на пръстите ми и ги стискаше. После каза:

— Не зная. Лошо ли е това?

А гласът й беше същият, нисък, с тон на разсеяност. Тя винаги говореше така, сякаш не мислеше много върху казаните думи, а е заета с нещо друго.

— Някой… видя ли те?

— Не зная. Дойдох както обикновено. Има ли значение това, Крис?

Тя продължаваше да си играе с ръката ми, но лицето й вече не вземаше никакво участие в това. Намръщи се.

— Харей?…

— Какво, мили?

— Как узна къде съм?

Това я накара да се позамисли. Когато се усмихваше — а имаше толкова тъмночервени устни, че като ядеше вишни, цветът им не се променяше, — се показаха белите връхчета на зъбите й.

— Нямам понятие. Това е смешно, нали? Ти спеше, като влязох, и не се събуди. Не исках да те будя, защото си сръдлив. Сръдлив и скучен — и в такт с тия думи тя енергично подхвърли ръката ми.

— Ходи ли долу?

— Ходих. Избягах оттам, много е студено.

Тя пусна ръката ми. Наклони се закачливо на една страна и отметна главата си така, че цялата й коса падна от едната страна, и ме погледна с оная полуусмивка, която бе престанала да ме дразни едва когато я бях обикнал.

— Но нали… Харей… нали… — мънках аз.

Наведох се над нея и повдигнах късия ръкав на роклята й. Току над подобния на цветче белег от ваксинация против едра шарка се червенееше следа от убождане. Макар и да очаквах това (тъй като съвсем инстинктивно се мъчех да намеря някаква логика в невъзможното), притъмня ми пред очите. Докоснах с пръст тази раничка от инжекцията, която после ми се бе присънвала години наред, та с мъчителен стон се будех върху раздърпаната постеля, винаги в една и съща поза, превит на две, както тя лежеше, когато я намерих вече почти изстинала. Защото насън се мъчех да направя това, което беше извършила тя, сякаш по тоя начин исках да умилостивя нейната памет или да бъда с нея в тия последни минути, когато вече е почувствувала действието на инжекцията и трябва да се е страхувала… Та тя се боеше дори от обикновена драскотина, не можеше да понася болка, нито да гледа кръв, а внезапно извърши такова страшно нещо, като ми остави само пет думи в бележка, адресирана до мене. Аз винаги държах тая бележка между книжата си, носех я при себе си, изпомачкана, протрита по прегънките, нямах сили да се разделя с нея — хиляди пъти се бях връщал към тоя момент, в който тя я бе написала, и към това, което е почувствувала точно тогава. Втълпявах си, че е искала да направи това на шега и за да ме изплаши, но случайно дозата се е оказала твърде голяма; всички ме убеждаваха, че е било точно така, че това е било просто моментно решение, предизвикано от депресия, от внезапна депресия. Те обаче не знаеха какво й бях заявил пет дни преди да посегне на живота си и че за да я засегна по-дълбоко, бях започнал да събирам нещата си, а тя точно в момента, когато ги опаковах, ми бе казала съвсем спокойно: — Знаеш ли какво означава това?

Аз се престорих, че не разбирам, макар отлично да знаех какво иска да ми каже. Смятах я за страхливка и й казах това. А сега тя лежеше пряко на леглото и ме гледаше внимателно, сякаш не знаеше, че аз съм я убил. Стаята беше почервеняла от слънцето, косата й блестеше. Харей погледна косо към рамото си, а когато отпуснах ръката си, тя сложи върху нея своята хладна и гладка буза.

— Харей — изхриптях аз, — това е невъзможно!

— Стига!

Очите й бяха притворени, видях как потрепват под спуснатите клепачи, черните й мигли докосваха бузите.

— Харей, къде сме ние?

— У дома.

— Къде е това?

Тя за миг отвори очи и пак ги затвори. Погъделичка с миглите си ръката ми.

— Крис!

— Какво?

— Хубаво ми е.

Стоях наведен над нея, без да мърдам. Вдигнах глава и в огледалото на умивалника видях част от леглото, разрошените коси на Харей и моите голи колене. Придърпах със стъпалото си един от полустопените инструменти, които се търкаляха по пода, и го вдигнах със свободната си ръка. Върхът му беше остър. Допрях го до кожата си, току над мястото, където розовееше малък полукръгъл белег, и го забих в тялото си. Усетих остра болка. Гледах как кръвта тече, плъзга се на големи капки по крака ми и тихо капе на пода.

Всичко беше напразно. Страхотните мисли, които бръмчаха в главата ми, ставаха все по-отчетливи. Вече не си казвах: „Това е сън“, а сега мислех: „Трябва да се защищавам!“ Погледнах босите й крака, посегнах към тях, леко повдигнах розовата й пета и прекарах пръсти по кожата на стъпалото.

Тя беше нежна като на новородено.

Сега вече сигурно знаех, че това не е Харей — и почти бях уверен, че тя самата не го знае.

Босото краче се помръдна в ръката ми, в тъмночервените устни на Харей напираше безмълвен смях.

— Къде са нещата ти? — попитах аз и веднага съжалих за това.

— Моите неща?

— Какво, да не би да имаш само тая рокля?

Сега вече това беше игра. Нарочно исках да се държа небрежно и съвсем обикновено, като да сме се разделили вчера или по-точно, като да не сме се разделяли никога. Тя стана и с познато леко и пъргаво движение оправи полата си. Думите ми я заинтригуваха, макар да не каза нищо. За пръв път обгърна всичко наоколо с делови, търсещ поглед и се обърна към мене явно учудена.

— Не зная… — каза безпомощно тя — изглежда, че са в гардероба? — добави после и открехна вратата.

— Не, там има само комбинезони — отвърнах аз. Намерих при умивалника електрическа самобръсначка и започнах да се бръсна. При това гледах да не стоя с гръб към девойката, която и да беше тя.

Тя се разхождаше из кабината, надничаше във всички ъгли, погледна през прозореца, накрая се приближи до мене и каза:

— Крис, имам чувството, че нещо се е случило!

Тя млъкна. Чаках да продължи, самобръсначката в ръката ми беше изключена.

— Като че нещо съм забравила… сякаш много съм забравила… Зная… помня само тебе… и… и нищо повече.

Слушах това и се стараех да владея собственото си лице.

— Дали не съм била… болна?

— Да, това може да се нарече и така. Вярно, ти беше болна известно време.

— Аха. Това навярно е от болестта.

Тя се успокои и дори поразведри. Нямам думи да разкажа какво преживявах в тоя миг. Когато мълчеше, ходеше, сядаше или се усмихваше, впечатлението, че пред мен е Харей, беше по-силно от разкъсващото ме безпокойство. После отново ми се струваше, че това е някаква друга Харей, опростена, сведена само до някакви характерни за нея обръщения, жестове, движения. Тя се приближи съвсем близо до мене, опря свито юмруче на гърдите под брадата ми и ме попита:

— Как сме? Добре или зле?

— Не може да се желае по-добре!

Тя се усмихна леко.

— Щом така казваш, значи, че е по-скоро зле.

— Но защо, Харей, мила? Сега трябва да изляза — изрекох бързо. — Ще ме почакаш, нали? А може би… си гладна? — добавих аз, понеже сам изведнъж почувствувах глад.

— Гладна? Не.

Тя тръсна силно глава.

— Да те чакам ли? Дълго ли?

— Само един час… — започнах, но тя ме прекъсна.

— Ще дойда с тебе.

— Не можеш да дойдеш с мене, защото трябва да работя.

— Ще дойда.

Това беше съвсем друга Харей: оная, предишната никога не се натрапваше. Никога. — Мило дете, но това е невъзможно…

Гледаше ме отдолу нагоре, после изведнъж ме хвана за ръката. Помилвах я по ръката и рамото. То беше заоблено и топло. Не исках да я галя, но го правех. Тялото ми я познаваше, искаше я, влечеше ме към нея въпреки разума, логиката и страха.

Като се помъчих на всяка цена да запазя самообладание, повторих:

— Харей, това е невъзможно. Трябва да останеш тук.

— Не.

Как прозвуча това!

— Защо?

— Н… не зная!

Тя се огледа и пак повдигна очи към мене.

— Не мога — каза съвсем тихо.

— Но защо?

— Не зная. Не мога. Струва ми се… струва ми се… Тя явно търсеше отговор в себе си и когато го намери, съобщи го като откритие:

— Струва ми се, че трябва… непрекъснато да те виждам.

Деловата интонация на тия думи отне смисъла им на израз на чувства. Под това впечатление прегръдката ми, в която я държах, внезапно се промени — макар външно нищо да не беше се изменило — сега тя стоеше в обятията ми; гледах я в очите и започнах да извивам ръцете й назад. Това движение извършвах отначало несъзнателно, но постепенно придоби смисъл, насочи ме към някаква определена цел. Вече започнах да търся с очи в стаята нещо, с което да я вържа.

Но след като се чукнаха леко един в друг зад гърба й, нейните лакти с такава сила се извиха напред, че бяха напразни всичките ми усилия. Борих се може би секунда. Дори атлет, превит назад като нея, който едва опира в пода само края на стъпалата си, не би могъл да се освободи, но тя с лице, което не вземаше участие във всичко това, слабо, неуверено усмихната, разкъса обръча на ръцете ми, изправи се и отпусна ръце.

Очите й продължаваха да ме наблюдават със същия спокоен интерес, както в началото, когато се събудих. Сякаш тя изобщо не беше обърнала внимание на моето отчаяно усилие да я вържа, когато изпаднах в паника. Сега стоеше пасивна и като че ли чакаше нещо — едновременно равнодушна, съсредоточена и малко поучудена от всичко.

Ръцете ми сами се отпуснаха. Оставих я сред стаята и се приближих до поличката над умивалника. Чувствувах, че са ме хванали в невъобразимо ужасна клопка и търсех изход, като се спирах на все по-безогледни средства. Ако някой ме попиташе какво става с мене, какво означава всичко това, не бих могъл да му кажа нито дума, но вече си давах сметка, че това, което става в Станцията с всички ни, представлява нещо цялостно, колкото страшно, толкова и необяснимо. Но в тоя миг аз не мислех за това. Мъчех се да намеря някакъв трик, някакъв фокус, който би ми дал възможност да избягам. Без да гледам Харей, чувствувах погледа й. Над поличката в стената имаше малка подвижна аптечка. Бегло погледнах съдържанието й. Намерих лекарство за сън и пуснах четири таблетки — максималната доза! — в една чаша вода. Дори не се стараех да се крия от Харей. Не мога да кажа защо. Не мислех за това. Напълних чашата с гореща вода, почаках таблетките да се разтворят и се приближих до Харей, която продължаваше да стои насред стаята.

— Сърдиш ли се? — попита тихо тя.

— Не. Изпий това.

Не зная защо, аз се надявах, че ще ме послуша. И наистина, без да ми възрази, тя взе чашата от ръката ми и на един път изпи цялото й съдържание. Оставих празната чаша на масичката и седнах в ъгъла между гардероба и библиотечната етажерка. Харей бавно се приближи до мен и седна на пода до фотьойла, както бе правила много пъти, като подви крака под себе си и с добре познатото ми движение отметна косата си назад. Макар изобщо вече да не вярвах, че е тя, винаги, когато я разпознавах в тия малки привички, нещо ме стисваше за гърлото. Това беше неясно и страшно. Най-страшното беше, че и аз трябваше да се държа фалшиво, като си давам вид, че я вземам за Харей. Но нали и самата тя се смяташе за Харей и по свое разбиране не действуваше коварно. Не зная как се замислих върху това, но беше точно така, съвсем сигурно, ако изобщо още можеше да съществува нещо сигурно.

Седях, а момичето се беше облегнало на коленете ми, косата й гъделичкаше ръката ми; стояхме така, почти неподвижни. Няколко пъти поглеждах стрелките на часовника. Беше минал половин час и действието на сънотворното средство би трябвало да се прояви. Харей тихо промълви нещо.

— Какво казваш? — попитах аз, но тя не ми отговори.

Приех това като признак на заспиване, макар, честно казано, в дъното на душата си да се съмнявах, че лекарството ще свърши някаква работа. Защо? И на този въпрос не бих могъл да си отговоря. Може би защото моята хитрина беше съвсем плитка.

Главата й бавно се отпусна на коленете ми, тъмната й коса съвсем ги покри. Тя дишаше равномерно, както диша човек, който спи. Наведох се, за да я пренеса в леглото, но изведнъж, без да отвори очи, тя ме хвана леко за косата и избухна в остър смях.

Аз се вцепених, а тя просто примираше от смях. През тънките цепнатини на присвитите си очи ме следеше с изражение едновременно и наивно, и хитро. Аз стоях неестествено неподвижно, оглупял и безпомощен, а Харей още веднъж се изсмя, притисна страната си до ръката ми и затихна.

— Защо се смееш? — попитах аз сухо. Същият израз на малко тревожно замисляне отново се появи на лицето й. Виждах, че иска да бъде честна. Чукна с пръстче малкия си нос и най-после каза с въздишка:

— И аз не зная. — В тия думи имаше искрено удивление. — Държа се като ненормална, нали? — започна тя. — Така ми се случва понякога, знаеш… но и ти си също един добър, стоиш надут като… като Пелвис…

— Като кого? — попитах аз, защото ми се стори, че не съм чул добре.

— Като Пелвис, нали го знаеш, оня, дебелия…

В никакъв случай Харей не можеше да познава Пелвис, дори не би могла да чуе от мене нещо за него по простата причина, че той се върна от космическа експедиция цели три години след нейната смърт. Дотогава аз също не го познавах и не знаех, че като ръководи събранията в Института, има непоносимия навик да ги разтяга до безкрайност. Впрочем той се наричаше Пелле Вилис, оттук произлезе и прякорът му, който преди неговото връщане също не беше известен.

Харей опря лактите си на коленете ми и ме загледа в лицето. Аз сложих ръце върху раменете й и бавно ги придвижих към плещите й така, че те почти се сключиха около пулсиращата й шия. Това в края на краищата би могло да се сметне за милувка и ако съдех по погледа й, тя не го разбираше другояче. Всъщност аз исках да се убедя, че тялото й е обикновено, топло, човешко тяло и че под мускулите има кости, стави. Като гледах спокойните й очи, обхвана ме страшно желание силно да стисна пръсти. И те вече се свиваха, когато внезапно си спомних окървавените ръце на Снаут и я пуснах.

— Как ме гледаш ти… — каза тя спокойно. Сърцето ми биеше така, че не бях в състояние да се обадя. За миг притворих клепачи.

Изведнъж ми хрумна цял нов план за действие, от начало до край, с всичките му подробности. Без да губя секунда, станах от леглото.

— Трябва вече да вървя, Харей — казах, — а ако ти непременно искаш, ела с мене.

— Добре. Тя скочи.

— Защо си боса? — попитах, като се приближих до шкафа и извадих оттам два разноцветни комбинезона — за себе си и за нея.

— Не зная, навярно някъде съм захвърлила обувките си — промълви тя неуверено. Оставих това да мине незабелязано край ушите ми.

— С рокля не можеш да облечеш това, ще трябва да я съблечеш.

— Комбинезон? Че за какво ми е? — попита тя и веднага започна да се съблича, но тук изникна още един чудноват факт. Роклята й не можеше да се съблече, защото никъде не беше закопчана. Червените копчета по средата служеха като украшение. Харей смутено се усмихна. Престорих се, че приемам тоя странен факт като най-обикновеното нещо в света и с взет от пода инструмент, който приличаше на малък хирургически нож, разпорих роклята на гърба, там, където свършваше деколтето. Сега вече можеше да се съблече през главата. Комбинезонът й беше малко голям.

— Ще летим ли? Но и ти, нали? — питаше ме тя, когато, вече облечени, излизахме от стаята. Аз само кимнах с глава. Много се страхувах да не срещнем Снаут, но коридорът, който водеше към летището, беше празен, а вратата към радиостанцията, край която минахме, беше затворена.

В станцията продължаваше да цари мъртва тишина. Харей с интерес гледаше как с малка електрическа количка карам ракетата от средния хангар до мястото за излитане.

Проверих поред изправността и микрореактора, дистанционното управление на кормилата и дюзите, после с помощта на стартовата количка прехвърлих ракетата върху кръглата плоскост на стартовия диск под фунията на централния купол, като предварително махнах оттам моя празен контейнер.

Това беше малка ракета за поддържане връзка между Станцията и сателоида, употребявана за пренасяне на материали. Хора можеха да ползуват ракетата само в изключителни случаи, тъй като тя не можеше да се отваря отвътре. Именно това исках да използувам и то представляваше основната идея на моя план. Естествено аз нямах намерение да пусна в движение ракетата, но вършех всичко с най-голямо внимание и точност, като че ли наистина се готвех за летене. Харей, която толкова пъти ме беше съпровождала в моите обиколки, до известна степен беше запозната с тия работи. Проверих още веднъж състоянието на вътрешната климатична инсталация и кислородната апаратура, пуснах ги в действие и щом контролните лампи светнаха при включването на главната верига, излязох от тясната кабина и я посочих на Харей, която стоеше до стълбичката:

— Влизай!

— А ти?

— Аз ще вляза след тебе. Трябва да затворя след нас люка.

Бях сигурен, че не е забелязала хитрината ми. Когато влезе по стълбичката вътре, веднага пъхнах през отвора главата си и я попитах удобно ли се е разположила. Щом дочух от тясната кабина нейното приглушено „Да!“, аз се дръпнах назад и със силен замах затръшнах люка. С две бързи движения втикнах резетата до крайно положение и с приготвения предварително ключ започнах бързо да донавивам болтовете, закрепени във вдлъбнатините на обшивката.

Заострената пура стоеше изправена, като че ли наистина ще полети след миг в небесното пространство. Аз знаех, че няма нищо опасно за живота на затворената вътре Харей. В ракетата имаше достатъчно кислород, дори и известно количество провизии, впрочем аз съвсем нямах намерение да я държа там вечно.

Исках на всяка цена да се сдобия с няколко часа свободно време, за да изготвя спокойно плана за бъдещата си дейност и да се свържа със Снаут, сега вече на равноправни начала.

Когато дозатягах последния болт, усетих, че металната чаша, в която беше изправена ракетата, издигната само на три малки стъпала, излеко потреперва, но си помислих, че аз съм разлюлял тая стоманена маса, защото работя с размах с огромния ключ.

Щом обаче се отдалечих на няколко крачки, станах свидетел на зрелище, което не бих желал да видя още веднъж!

Ракетата започна да подскача, подхвърляна от серия удари, които идваха от вътрешността, но какви удари! Ако на мястото на чернокосото стройно момиче вътре имаше могъщ стоманен робот, дори той навярно не би могъл да предизвика такова конвулсивно треперене на тая осемтонна стоманена маса!

Отраженията на лампите на летището по полированата повърхност на ракетата непрекъснато се изменяха и трептяха.

Впрочем аз не чувах никакви удари, от вътрешността на ракетата не идваше никакъв звук. Само широко разклонените основи на конструкцията, в която стоеше ракетата, изгубиха яснотата на контурите си, завибрираха като струни.

Скоростта на тия трептения беше такава, че аз се уплаших за здравината на обвивката. С разтреперани ръце дозатегнах последната гайка, захвърлих ключа и скочих от стълбичката. Като се оттеглих бавно назад, забелязах, че болтовете на амортизаторите, разчетени единствено на постоянен натиск, заиграха в гнездата си. Стори ми се, че бронираната обшивка губи постоянния си блясък. Като луд подскочих към пулта за управляване от разстояние и с двете си ръце блъснах нагоре лоста за раздвижване на реактора и за връзка. Тогава от говорителя, който се свързва с вътрешността на ракетата, се чу страхотен звук, нещо средно между скимтене и писък, който по нищо не приличаше на човешки глас. И все пак можах да доловя в него повтарящото се като от тревожна сирена: „Крис! Крис! Крис!“

Впрочем аз не чувах това ясно. От двете ми ръце, ударени на няколко пъти и изподрани при бързането, течеше кръв, но аз бясно и хаотично се стремях да задвижа ракетата. Възсинкав блясък трепна върху стената. От стартовия диск излетяха кълба прах, последва сноп искри и над всички звуци задоминира високо провлечено фучене. Ракетата се издигна върху трите езика от пламък, които се сляха в огнен стълб, и като оставяше зад себе си пламтяща диря, изхвръкна през изходната фуния. Отворът веднага се затвори, автоматично включващите се вентилатори започнаха да прочистват въздуха в помещението, където се кълбеше непоносим дим. Не можех да се опомня от всичко това. Опрял ръце на пулта, с лице, което пареше като жив огън, с разчорлена коса, обгорена от пламъците, жадно гълтах въздуха, пълен с миризма на изгоряло и с характерния мирис на йонизацията, близък до тоя на озона. Макар и да затворих инстинктивно очи в момента на излитането, все пак пламъците ме ослепиха. Известно време виждах само черни, червени и жълти кръгове. Постепенно те се разнесоха. Димът, прахът и мъглата изчезваха в могъщите гърла на вентилационните тръби. Първото нещо, което можах да забележа, беше зеленикаво осветеният радарен екран. Започнах да диря ракетата, като маневрирах с търсеща антена. Когато успях да я намеря, тя беше вече извън атмосферата. В живота си никога не бях пускал ракета по такъв сляп и безумен начин, без да зная каква скорост да й дам, нито в каква посока да я насоча. Реших, че ще е най-добре, ако я въведа в кръгова орбита около Соларис, на височина около хиляда километра. Тогава бих могъл да изключа двигателите, тъй като те работеха твърде дълго и не бях сигурен, че няма да настъпи някаква неочаквана катастрофа. Хилядокилометровата орбита беше — както се уверих от таблицата — стационарна. И тя, което си е право, нищо не гарантираше, но това беше просто единственият изход, който видях в момента.

Нямах кураж да включа говорителя, който изключих веднага след излитането на ракетата. По-скоро бих направил всичко, за да не чуя повторно този страхотен глас, в който нямаше абсолютно нищо човешко. Всички подобия изчезнаха — това можех вече да кажа — и зад подобието на лицето на Харей започна да прозира другото, истинското, при което възможността за умопобъркване наистина ставаше освобождение.

Беше един часът, когато напуснах летището.