Ран Босилек
Патиланчо Данчо (7)

Писател

Драги ми Смехурко,

Оная неделя отидох със татка у чича Йордана. Той е, както знаеш, известен писател и е брат на татка. На него съм кръстен. Затова се казвам и аз като него — Йордан Веселинов. Но аз си обичам другарското име — Патиланчо Данчо.

Та татко и чичо взеха да говорят като свои хора. Аз седях на стола. Слушах как врабците църкаха на двора. От време на време долавях по нещо и от разговора.

— Какво сега пишеш? — подхвана реч татко.

— Остави се, братко. Разказ за децата. Два дена го мисля и денем, и нощем. И не ми се мярка нищо във главата. Редакторът Благов и днес ме подканя. Но без моя разказ тоя път ще мине. И аз сам не зная защо се засече.

— Ти попитай — рече — ей това човече. Разказите детски той ги по̀ умее.

Аз се позасрамих, но нищо не рекох. Ала една мисъл ми светна в главата.

И бързах по-скоро да си ида вкъщи.

Когато се върнах, тозчас се затворих в стаята самичък. И почнах да пиша. Написах аз разказ за един писател. Как се срещал веднъж с верен патиланец. Как сам той постъпил в патиланско царство. Как истински после патиланец станал. И как възпял славно смеха и игрите. И с това обаял по цял свят четците.

С пишеща машина разказа преписах. Отдолу подписах Йордан Веселинов. Че вяра не вдъхва патиланско име. Разказа изпратих до онуй списание, дето чичо праща своите писания.

След няколко дена у дома бях свикал моята дружина. Когато кипеше юнашки играта, някой вън почука силно на вратата.

— Който е — да влезе!

И чичо се втурна с книга във ръката.

— Жив да си ми, Данчо! Дай да те прегърна! Мойта детска радост ти днес ми възвърна. Четох твоя разказ, радвах се и смях се. После пак го четох, пак се смях и рекох:

„Прав е моят Данчо. Който иска детски писател да стане, като патиланец с игри, смях и радост трябва да захване. Във живия извор трябва да се къпе. Обич патиланска в сърце му да блика. И тогаз ще пише със радост велика!“… И аз, Данчо, ида в твоята дружина.

— Но, Данчо, такова… — запъна се Дана. — Нали господинът трябва да се кръсти. Така прави всеки, който ще постъпи в нашата дружина. Някакво геройство трябва да покаже.

— Да го поналожи баба Цоцолана — рече на смях Гана.

— Или в пещерата без свещ да остане!

— Или жива жаба с ръка да похване! — намеси се Мика.

Тогава аз рекох:

— Не трябва кръщене! Моят славен чичо патиланец верен и без туй ще стане.

— Но все пак ще трябва нещо да направи! — обади се Дана. — Да прочете, Данчо, твоя разказ славен!

— Прието, прието!

Чичо го прочете. От сърце се смяхме. И в наш’та дружина ний чича приехме.

Поздрав най-сърдечен, драги ми Смехурко!