Ран Босилек
Патиланчо Данчо (5)

Как трябва да бъде

Драги ми Смехурко,

Оназ сутрин дойде у дома писател — на татка приятел. Аз се случих вкъщи. Чух им разговора.

Писателят каза:

— Гласим един вестник за малките хора. Ще излезе скоро — в Деня на детето. Зная, че умееш за деца да пишеш. Напиши ни нещо.

Полушеговито татко отговори:

— Това моят Данчо по-добре ще стори. За неща такива много си го бива. Знаеш му писмата.

Писателят рече:

— Остави шегата! Но напиши нещо!

— Днеска на път тръгвам — отвърна татко. — Но ще се опитам да напиша нещо, преди да замина. Ако не успея, ще остане чак за другата година.

Татко право рече. Той нали е доктор. С болни се улиса. Вечерта замина, нищо не написа.

На сутринта свиках моята дружина. Набързо решихме ние да изпратим вместо моя татко едно съчинение. Разменихме мисли кой да го напише. И нали си знаеш, спряха се на мене.

Бързо го написах. Прочетох го гласно. И радостно викна цялата дружина:

— Прекрасно, прекрасно! Жив да си ни, Данчо! Така пише само верен патиланец, когато в сърце му туптят непрестанно сърца на милиони славни патиланци.

Изпратихме тозчас в „Вестник на детето“ моето писание. Ще ли го поместят — това се не знае. Затуй почти цяло тука, във писмото, аз ти го предавам:

„Денят на детето, пиша, ще настане, когато на всички деца под небето патиланец верен начело застане и викне високо: — О, големи хора, с коси побелели! Може да сте умни, може да сте зрели, ала съвет малък и от нас вземете! В Деня на детето вие престанете да давате само хубави съвети! Но велико дело в тоя ден сторете! Един ден във нищо не ни се месете! Един ден на воля вий ни оставете. Да пеем, играем, да си правим всичко, каквото желаем и както си знаем! Тогава и вие ще ни разберете. И вас ще огрее радостното слънце, що в сърца ни свети! И тогава вече не ще се говори за Ден на детето. Всички дни ще бъдат радостни и светли както за децата, така и за всички хора на земята!…“

С тез думи завършвам, драги ми Смехурко, мойто съчинение. Вярвам, че и ти си съгласен със мене!

Поздрав най-сърдечен!