Ран Босилек
Бате Патилан (5)

На занаят

Драги ми Смехурко,

Казано накратко — аз пораснах, братко. Преди месец време бръснарят Лавренти за калфа прие ме. Направо за калфа. Че мойта ръчица навред е позната. Една сутрин баба взе да ми подмята: „Слушай, Патилане! Баба вечно тебе няма да те храни. Трябва да си вземеш занаят в ръцете. Утре, не дай Боже, аз да се помина, няма да се храниш само с смеховете“. Докривя ми множко. Сякаш тъй, по милост, ми давала хляба. „Аз самичък зная какво, бабо, трябва!“ — отговорих кротко и тоз-час отидох, та станах бръснарин.

Оттогава вече месец се измина. Аз си получавам седмична заплата. И си плащам хляба, що ям на софрата.

Зарадва се много баба Цоцолана, че работник станах. Но най се зарадва бръснарят Лавренти, че сдоби край мене доходни клиенти. Всички патиланки, всички патиланци идват все при мене.

И всеки де майка, де леля, де татко, де кака, де батко за ръка все води — че вред се прочуха мойте славни моди.

Дал Господ клиенти. Но майстори малко. Реших да изкарам от мойта дружина. Един ден Лавренти някъде замина. Свиках моите хора. Гребени им дадох. С ножици сдобих ги. Казах, един други мирно да се стрижат. Почнаха чирашки. Ала насърчих ги. И след миг в дюкяна хвърчаха фъндъци. Данчо ръце пери и вика:

— Мустаци! Ще бръсна мустаци!

Панчо бе си лепнал два чифта мустаци. Седнал бе на стола. Чакаше спокойно майстор да го бръсне. Но чевръста Дана му обля главата с сапунена пяна. Дигна се тревога. Майсторът пристигна. За глава се хвана и викна към мене:

— А бре, Патилане! На какво обърна мойто заведене?!

— Майсторе Лавренте, прося извинене! Това са все мои славни ученици, а твои по-славни „доведи клиенти“!

И простени бяхме.

Поздрав най-сърдечен, драги ми Смехурко!