Ги дьо Мопасан
Бел Ами (6)

VI.

На другия ден Жорж Дюроа се събуди в лошо настроение. Облече се без да бърза, седна край прозореца и се отдаде на размисъл. Той чувстваше болки по цялото си тяло — сякаш снощи бяха го били с тояги.

Крещящата необходимост на всяка цена да намери пари го накара да отиде при Форесте. Приятелят му го прие в кабинета си, греейки нозете си край камината.

— Какво те води толкова рано?

— Важна работа. Имам един дълг на чест.

— Да не си изгубил на комар?

— Той се подвоуми за момент и после каза:

— Да, изгубих.

— Много ли?

— Петстотин франка!

Той дължеше само двеста и петдесет. Форесте попита с недоверие:

— На кого задлъжня?

Дюроа не знаеше какво да отговори.

— На един… на един… който се казва дьо Карлевил.

— Хм! А къде живее той?

На улица… на улица…

Форесте се разсмя и каза:

— Нейде, някъде, в някое си царство, нали? Аз познавам този господин, драги приятелю. Ако ти искаш двадесет франка, аз мога да ти дам, но повече не.

Дюроа взе един наполеон. После тръгна по всичките си познати, от къща в къща. И към пет часа той успя да събере осемдесет франка. Понеже не му достигаха двеста, той реши да не търси повече. „Не си струва да си давам толкова труд заради тази развратница — каза си той. — Когато имам пари, ще й ги върна“.

В продължение на две седмици той води редовен, умерен и целомъдрен живот, целият изпълнен с енергия и замисли. След това изведнъж го обхвана жаждата за любов. Стори му се, че от няколко години не е прегръщал жена и при вида на всяка рокля тръпнеше, както треперят моряците, когато в далечината съзрат бряг. И една вечер реши отново да отиде във „Фоли Бержер“, като се надяваше да срещне там Рашел.

И наистина, той я видя още с влизането си. Тръгна към нея, като, усмихвайки се, й подаде ръка. Тя го измери с поглед от главата до краката:

— Какво искате от мен?

Той се опита да се засмее:

— Хайде, не прави глупости.

Тя се обърна на токовете си и му каза:

— Аз не правя познанства със…

Рашел избра най-оскърбителната дума. Той почувства как кръвта нахлу в лицето му. Почувства се смазан и побърза да излезе навън.

 

Форесте, който беше болен, отслабнал и постоянно кашляше, беше направил службата на Дюроа в редакцията много тежка, като че ли напрягаше всичките си мисли, за да измисли за него най-трудните поръчки. Веднъж, изпаднал в силно нервно раздразнение, след една мъчителна атака на кашлицата, след като не бе получил от Дюроа справката, която му беше поръчал, той избълва:

— Дявол да го вземе, та ти си бил по-глупав отколкото мислех.

Дюроа едва се удържа да не го плесне по лицето. Излезе навън, като повтаряше: „Чакай, аз ще ти заплатя… Ще ти заплатя, както трябва…“

Неочаквано му хрумна нещо и той се върна, като гневно се закани:

— Аз ще те насадя на пачи яйца, скъпи мой — и тръгна, като триеше ръцете си доволен, че е измислил отмъщението си.

На другия ден Дюроа се яви при г-жа Форесте. Завари я да чете, легнала на канапето. Тя му подаде ръката си без да става, само обърна главата си и каза:

— Добре дошли, Бел Ами.

Стори му се, че му удрят плесница!

— Защо ме наричате така? — попита той.

Като се усмихваше, тя отговори:

— В неделя видях г-жа дьо Марел и тя ми каза как са ви назовали у тях.

Приятните маниери на младата жена го успокоиха. Но има ли от какво да се страхува той! Тя продължи:

— Нея вие я глезите! А при мене идвате само на 36-то число или нещо такова…

Той седна до нея. Тя бе чудесна със своя нежен и пламенен чар на блондинка, създадена за ласки. „Не ще и съмнение, че тя е по-хубава от онази“ — мислеше си Дюроа. Той не се съмняваше в успеха си; сякаш беше достатъчно да протегне ръка и тя ще падне, като узрял плод от дървото.

— Не идвах при вас, защото тъй беше по-добре — започна смело той.

— Как? Защо? — попита тя, без да подозира нещо.

— Защо ли? Нима не се досещате?

— Не, никак.

— Защото аз съм влюбен във вас… О, малко, засега малко, но аз не искам да се влюбвам напълно…

Изглеждаше, че тя не се учуди, не се обиди и не беше поласкана. Тя продължаваше да се усмихва и все така безразлично и спокойно отговори:

— О, вие все пак можехте да дойдете. В мен никога не се влюбват за дълго време.

Той се учуди повече на нейния тон, отколкото на думите й, и каза:

— Защо?

— Защото това не е трудно и аз давам да се разбере това веднага. Ако вие бяхте ми разказали по-рано за вашите опасения, аз бих ви успокоила и бих ви посъветвала обратното — да идвате по-често.

— Нима може да се заповядва на чувствата! — почти извика той с патос.

Г-жа Форесте му каза:

— Мой скъпи приятелю, за мен влюбеният се заличава от списъка на живите хора. Той оглупява, става идиот, а и нещо повече — той става опасен. С мъже, които са влюбени в мен или се преструват, че са такива, аз прекъсвам приятелските връзки — първо, защото са смешни, и второ, те са опасни като бесните кучета. Затова докато мине тази тяхна болест, аз ги държа далеч от себе си. За вас любовта е нещо като насищане, а за мен тя е средство, средство за сближение на душите, което мъжете не признават. Вие я разбирате в буквален, а аз в преносен смисъл. Но погледнете ме в очите…

Сега тя не се усмихваше. Лицето й беше хладно и спокойно и тя продължи да говори, като подчертаваше всяка дума.

— Аз никога, никога няма да бъда ваша любовница, помнете това. Значи съвсем е безполезно, дори за вас е вредно, да настоявате за това. А сега, когато… операцията е направена… искате ли да бъдем приятели. Истински добри приятели, без никакви задни мисли?

Той разбра, че трябва да се откаже от всякакъв опит да продължи да я уверява да отговори на чувствата му. Затова веднага от сърце прие нейното предложение и, възхитен от обстоятелството, че би могъл да има такава съюзница, и подаде и двете си ръце:

— Госпожо, аз напълно съм на услугите ви.

Г-жа Форесте почувства искреност в гласа му и си подаде ръцете. Той ги целуна една след друга, после, като изправи главата си, каза:

— Ей, Богу, ако бих срещнал такава жена като вас, с каква радост бих се оженил за нея!

Тези думи я трогнаха и тя отправи към него горещ, признателен поглед — един от ония погледи, които ни правят за цял живот роби на жените.

Накрая, като сметна, че този разговор е приключен, тя каза с мек тон, като сложи пръст на раната му:

— И аз веднага ще се заема с моите приятелски задължения. Вие, приятелю мой, не сте сръчен.

За момент тя се обърна и попита:

— Мога ли да говоря откровено с вас?

— Да.

— Напълно?

— Напълно.

— Тогава направете визита на госпожа Валтер, която доста ви цени, и почнете да я ухажвате. С нея можете да любезничите колкото искате, макар че тя, помнете това, е напълно честна жена. О, не вярвайте да има заблуда в това отношение. Вие можете да получите там нещо голямо, стига само да съумеете да се поставите, както трябва. Аз знам, че засега вашето положение във вестника не е солидно. Но не се страхувайте от нищо; те приемат с еднаква любезност всички сътрудници. Послушайте ме и идете там.

Той, като се усмихна, каза:

— Благодаря ви. Вие сте ангел… Истински ангел пазител.

След това продължиха да си говорят на други теми. Той стоя дълго време, като искаше да докаже, че му е приятно да бъде с нея. Когато си тръгваше, попита още веднъж:

— И тъй, значи е решено? Ние приятели ли сме?

— Решено е.

Като забеляза, че неговият комплимент е възпроизвел ефект, той добави:

— Ако някога останете вдовица, аз ще предложа кандидатурата си.

И бързо излезе, за да не й остави време да се разсърди.

Дюроа малко се притесняваше да направи визита на г-жа Валтер, понеже нямаше повод да отиде в къщата й и не искаше да изпадне в неловко положение. Директорът беше разположен добре към него, ценеше работата му, предпочиташе го пред другите, когато трябваше да се възлагат трудни поръчки. И защо да не се възползва от неговото разположение, за да получи достъп до къщата му.

Като имаше предвид това, в една хубава сутрин той стана рано, отиде на пазара и купи за десет франка хубави круши. Опакова ги така, сякаш са донесени от далечно място и ги предаде, заедно с една картичка, на портиера на директоршата. На картичката бе написано:

„Жорж Дюроа най-учтиво моли г-жа Валтер да приеме тези няколко плодове, получени от него в това утро от Нормандия“.

На другия ден той намери в редакцията в шкафчето си за писма един плик с картичка от г-жа Валтер, която „сърдечно благодареше на г-н Жорж Дюроа и молеше да й бъде гост всяка събота“.

Още на следващата събота той се представи. Г-н Валтер живееше на булевард „Молерб“, в собствена къща, част от която той, като практичен човек, даваше под наем. Портиерът, който спеше между двете входни врати, отваряше вратата и на наемодателя, и на наемателя, като със своето празнично облекло със златни копчета придаваше на къщата вид на богат разкошен хотел.

Приемните стаи се намираха на първия етаж; чакалнята беше постлана с килим, вратите бяха драпирани. Двама лакеи, седнали на столове, стояха в очакване. Единият взе от Дюроа палтото, другият бастуна, отвори вратата, направи, като вървеше напред, няколко крачки, после го остави да мине пред него и съобщи гръмко името му в празната стая.

Жорж Дюроа, смутен, обръщаше глава на всички страни, докато забеляза в огледалото седящи хора, които изглеждаше, че се намират доста далеч. Отначало сгреши посоката, заблуден от огледалото, после, като премина през празния салон, влезе в едно салонче облечено в синя коприна със златни копчета. Там четири дами беседваха с половин глас около кръглата маса, на която бяха сложени чашки с чай.

Въпреки увереността, която той беше придобил по време на живеенето си в Париж, особено поради репортерската си професия, която го срещаше с разни забележителни личности, Дюроа се почувства смутен от начина на влизането и минаването през празните салони.

— Госпожо, аз си позволих… — промълви той, търсейки с очи господарката на къщата.

Г-жа Валтер се появи и му подаде ръката си, която той взе, като се поклони.

— Вие сте много любезен, господине, че ме посещавате — каза тя и му показа едно капане, в което той почти падна, понеже му се стори, че е по-високо.

Всички млъкнаха. Една от жените започна да говори. Ставаше дума за студа, който, макар и доста силен, не беше достатъчен, за да прекрати тифуса или да направи възможно пързалянето на кънки. И всяка от останалите изказваше мнението си за настъпващите в Париж студове. После те изразиха своите предпочитания към сезоните, като изтъкваха разни глупави причини.

Лек шум на вратата накара Дюроа да се обърне и той забеляза в отражението на двете огледала да влиза една дебела дама. Щом тя влезе в салончето, една от гостенките стана, стисна на всички ръцете и излезе. Дюроа проследи с очи през другите салони нейната фигура, по която блестяха разни перли.

Разговорът продължи върху Мароканския въпрос, върху войната на изток, както и върху пречките, които Англия среща в Южна Африка. Дамите разискваха тези въпроси, сякаш обсъждаха някоя светска комедия, доста позната и повтаряна много пъти.

Влезе и нова гостенка, с малко къдрава коса, блондинка, а заедно с нея се появи една висока суха дама на средна възраст. Разговорът се прехвърли за шансовете, които е имал г-н Лине, за да влезе в Академията. Новодошлата твърдеше, че ще го конкурира г-н Кабанон Лебас, автор на прекрасната версия в стихове на френски на „Дон Кихот“, предназначена за театъра.

— Знаете ли, че тази зима тя ще бъде играна в „Одеон“.

— Така ли! Аз непременно ще отида да видя този литературен опит — г-жа Валтер отговори спокойно, любезно, и с индиферентност, като не се замисляше нито минута върху думите, защото тя си имаше за всичко готови мнения.

Когато започна да се стъмва, тя позвъни, за да донесат лампите. Като продължаваше да участва в разговора, тя се сети, че е забравила да вземе от гравьора поканите за блестящия обяд.

Г-жа Валтер беше малко дебела, още красива, в тази опасна възраст, когато дните на жената, способна да съблазнява, са вече преброени. Тя изглеждаше добре, но само благодарение на разни козметични средства, хигиена и други такива грижи. Правеше впечатление на методична, сдържана и разсъдлива жена, една от тези жени, чийто способности да мисли са изгладени и изравнени като френска градина, в която се ходи без изненади, намирайки там все нещо очарователно. Тя имаше ум положителен, дискретен и здрав, който заменяше фантазьорството й с добротата, предаността, спокойното благожелателство към всички хора и за всичко.

Тя забеляза, че Дюроа нищо не говори, никой не се обръща към него и че това го смущава. Като чувстваше, че дамите скоро няма да престанат да обсъждат Академията, попита:

— А вие, господин Дюроа, който трябва да сте осведомени по този въпрос по-добре от всички, за кого са вашите предпочитания?

Той отговори без двоумение:

— По този въпрос, госпожо, аз никога не бих обърнал внимание на относителните заслуги на кандидатите, а на тяхната възраст и на здравословното им състояние. Аз бих се интересувал не от техните титли, а от болестите, от които страдат. Не бих се интересувал от техните преводи в стихове на Лопе де Вега, а от състоянието на техните черни дробове, сърцето, бъбреците и гръбначния мозък. За мен е сто пъти по-важно дали страда някои от хипертрофия и особено от започваща атаксия, отколкото дали е написал четиридесет тома разсъждения за идеята за отечеството в теорията на варварите.

Това мнение бе последвано от одобрително мълчание. Г-жа Валтер, усмихвайки се, попита:

— Защо, впрочем?

— Защото Академията интересува жените само тогава, когато умира някой от нейните членове. Колкото повече от тях умират, толкова това ви е по-приятно. Но за да умират те по-скоро, трябва да бъдат приемани там старци и болни.

Като забеляза общо учудване, той добави:

— Впрочем, и аз самият също като вас много обичам да чета в парижката хроника за смъртта на някой академик. И веднага се запитвам: „Кой ще го замести“. И си правя моята листа. Това е една игра, една малка мила игра, която играят в парижките салони при смъртта на всеки безсмъртен: „Играта на смърт и на четиридесетте старци“.

Дамите, които още не се бяха съвсем съвзели от смущението, вече започнаха да се усмихват — така основателна беше неговата бележка. Той завърши, ставайки:

— Това сте вие, уважаеми госпожи, които ги избирате и ги избирате, само за да ги видите умрели. Избирайте старите, твърде старите, най-старите и не се грижете за останалото.

След това той се отдалечи, поклони се поотделно към всяка от дамите и излезе.

— Интересно момче. Кой е той? — попита една от жените.

— Един от нашите редактори, който заема във вестника засега малка длъжност, но аз не се съмнявам, че той бързо ще напредне — отговори г-жа Валтер.

Дюроа вървеше по булевард „Малерб“ с танцуващи стъпки, доволен, че излезе навреме. „Така трябваше! Така трябваше!“ — повтаряше си той.

Същата тази вечер изглади отношенията си с Рашел.

През следващата седмица се случиха две важни събития — назначиха го за шеф на хрониката и го поканиха на обяд у г-жа Валтер.

„Ла ви франсез“ беше вестник, основан преди всичко на финансови начала. Патронът беше човек на финансовите сделки, за които пресата и депутатството служеха само като оръдия. Като се прикриваше зад своето добродушие, той постоянно работеше под маската на простак и веселяк, като си избираше за помощници хора от всякакъв род, стига да е уверен в тях, да му се виждат смели и опитни в действията си. Той смяташе, че Дюроа, като шеф на хрониката, тежи на мястото си.

Тази длъжност до това време изпълняваше секретарят на редакцията Буаренар, един строг, коректен вестникар, опитен, методичен и изпълнителен като чиновник. В продължение на тридесет години той беше секретар на единадесет вестника, но това съвсем не се отрази на неговите възгледи и начин на действие. Той минаваше от една редакция в друга, както минават от един ресторант в друг, като едва забелязваше, че храната в тях все пак се различава. Той не се интересуваше нито от политика, нито от религиозни въпроси. Той се отдаваше с всичката си душа на вестника, каквато и политика да водеше този вестник. Работеше като слепец, който нищо не вижда, като глух, който нищо не чува, като ням, който никога не говори. В същото време се отличаваше с необикновена професионална честност и никога не правеше компромис с нещо, което не смяташе за напълно правилно, лоялно и коректно от гледна точка на занаята си.

Г-н Валтер, който много го ценеше, все пак искаше да даде отдела за хроника на друго лице, понеже смяташе този отдел за един от най-важните във вестника. Защото чрез помощта на хрониката се разпространяват новините, разните слухове, които влияят върху публиката и на борсата. Трябва да умееш да поставиш между бележката за две светски вечери във формата на намекване някое важно нещо. Трябва да пишеш тъй, че хората да разбират какво е казано и между редовете; да се намира търсеното; да се опровергава, като с това още повече се потвърждава, или да се потвърждава така, че никой да не вярва на този факт. Отделът трябва да се води така, че в хрониката всеки ден всеки да намира поне един интересен ред за себе си. И да се печелят читатели от всички слоеве. Трябва да се мисли за всекиго и за всички, за всички обществени слоеве, за всички професии, за Париж, за провинцията, за армията и за изкуствата, за духовенството и науката, за властите и за куртизанките.

Човекът, който ръководи този отдел, като има подчинени цял отряд репортери, трябва да бъде винаги нащрек, осведомен, предвидлив, скептик, хитър, гъвкав, надарен с безпогрешен усет. И да не се поддава на лъжливия слух, да избере нужното, интересното за публиката. Той е длъжен да придаде на съобщението такава форма, която би усилила ефекта от него.

На г-н Буаренар, като изключим неговия дългогодишен опит, липсваше повратливост и шикозност.

Дюроа трябваше да постави ред в работата, като се занимава със състава на редакцията на вестника, който, по израза на Норбер дьо Варен, „плуваше върху вълните на държавните фондове и на политиката“.

Инспиратори и главни редактори на „Ла ви франсез“ бяха половин дузина депутати, заинтересовани във всички спекулации, започвали или поддържани от директора на вестника. В камарата ги наричаха „шайката на Валтер“ и им завиждаха, понеже заедно с него и чрез него те бяха взели много пари.

Форесте, който беше редактор на политическия отдел, в очите на тези хора бе нищожна личност, изпълнител на техните проекти. Те му внушаваха да публикува необходимите статии, които той пишеше вкъщи, на спокойствие, както сам казваше. А за да има вестникът литературен и парижки вид, бяха поканили двама известни писатели с различно амплоа: Жак Ривал, хроникьор на деня, и Норбер дьо Варен, поет и фантастичен хроникьор, или по-точно автор на разкази, в които следваше новото литературно направление.

За дребни хонорари за вестника работеха музиканти, художествени и театрални критици, един сътрудник криминалист и един по спорта. Те бяха подбрани измежду множеството винаги свободни писатели от разни рангове и видове. Две светски дами, които се подписваха „Розовото Домино“ и „Бялата Лапа“, съобщаваха новини от висшето общество, разглеждаха въпросите на модата и етикета, занимаваха се дори със сплетни из живота на високопоставените дами.

И „Ла ви франсез“ „плуваше по фондовете и тайните приходи“, управляван от своите опитни кормчии.

Дюроа още не се беше нарадвал на назначаването си за шеф на хрониката, когато получи малка гравирана картичка с покана:

„Г-н и г-жа Валтер молят г-н Жорж Дюроа да им направи чест да обядва у тях в четвъртък, 20 януари“.

Този нов успех така го зарадва, че той целуна поканата, сякаш това бе любовно писмо. След това потърси касиера, за да разгледа с него твърде важния паричен въпрос. Шефът на хрониката обикновено има особен бюджет, от който той плаща на своите сътрудници за важни или второстепенни събития. В началото бяха предвидени хиляда и двеста франка месечно за отдела на Дюроа, от които по-голямата част имаше намерение да задържи за себе си. След големи настоявания на Дюроа, касиерът се съгласи да му даде четиристотин франка аванс. В първия момент бе решил да върне на г-жа дьо Марел дългът си от двеста и осемдесет франка, но веднага съобрази, че в такъв случай ще му останат само сто и двадесет, сума, която няма да му стигне, за да обзаведе прилично новото си работно място и той отложи плащането на дълга си за по-далечно време.

В продължение на два дни той подреждаше работното си място. Щастлив бе, че получи отделно бюро и чекмеджета за писма и обширната стая, където се помещаваше цялата редакция. Той заемаше един ъгъл в тази стая, а на другия край се виждаха черните коси, въпреки напредналата му възраст, на Буаренар, наведен над разните книжа. Дългата маса, сложена в средата на стаята, се заемаше от временните сътрудници. Често пъти около нея се събираха пет-шест души и започваха да играят на билбоке, като заемаха пози на китайски шебеци. Скоро и Дюроа се пристрасти към това развлечение и под напътствията на Сен Потен бързо напредваше. Форесте, който все повече и повече отслабваше, му предаде своето хубаво ново билбоке, тъй като за него бе малко тежко. И Дюроа подмяташе със силната си ръка голямата черна топка, завързана с връв, като броеше съвсем тихо: „Едно, две, три, четири, пет, шест“.

В деня, когато го бяха поканили да обядва у г-жа Валтер, за пръв път той направи двадесет удара наведнъж. „Хубав ден — мислеше си Дюроа, — във всичко имам успех!“ Умението да играе на билбоке вече беше го поставило в особено положение в редакцията на „Ла ви франсез“.

Жорж Дюроа напусна редакцията рано, за да има време да се облече. Докато се движеше по улица „Лондонска“, той забеляза пред себе си дребничка жена, която приличаше по походка на г-жа дьо Марел. И усети как топла вълна се заизкачва по лицето му и сърцето му затупка. Той пресече улицата, за да я види в профил. Тя също се спря, за да пресече. Той разбра, че се е заблудил и въздъхна облекчено. Дюроа често се питаше как да се държи, когато се срещне лице в лице с нея. Да я поздрави ли или по-добре да се престори, че не я е видял. „Аз няма да я погледна“ — помисли той.

Беше студено и малките локви по улицата бяха замръзнали. Като влезе вкъщи, той си помисли, че ще трябва да си смени квартирата, тъй като тази вече му е тясна. Дюроа беше възбуден и весел, готов да тича по покривите. Като се разхождаше от прозореца до леглото си, той повтаряше високо: „Върви ми! Съдбата е благосклонна към мен. Ще трябва да пиша на баща си“.

От време на време той пишеше на баща си и писмата му винаги внасяха голяма радост в малкото нормандско кафене, на края на пътя, на върха на хълма, в полите на когото лежи Руан, и в широката долина на Сена.

Понякога и той получаваше син плик, надписан с едър несигурен почерк и началото на родителското писмо винаги започваше с едни и същи думи: „Скъпи ми сине, с това ти съобщавам, че ние, майка ти и аз, сме добре. Из нашата страна няма никакви новини, но аз ти съобщавам“. Дюроа проявяваше сърдечен интерес към всички селски новини, интересуваше се от ежедневните дела на съседите, от сеитбите и от реколтата.

Връзвайки пред малкото огледало бялата си връзка, той повтаряше: „Трябва утре да пиша на баща си. Ако тази вечер би могъл да ме види в къщата, където отивам, той ще се учуди, ще се смае! Аз сега отивам на такъв обяд, какъвто той дори не е сънувал!“ И Жорж Дюроа в този миг си представи тяхната малка кухня зад салона на празното кафене, жълтеещите се по стените делви и тенджери, котката край огнището с муцуна, обърната към огъня, в позата на химера с кръстосани нозе, дървената маса, мазна от времето и от разлетите напитки, димящата супа по средата, мъждукащата свещ между две тарелки. Сякаш пред очите му бяха бащата и майката — и двамата селяни, — сърбащи полека от супата. Той познаваше всички бръчки по техните стари лица, най-малките движения на техните ръце и глави. Знаеше също какво приказват всяка вечер, седнали на вечеря един срещу друг. „Ще трябва да отида да ги видя“, помисли си той. След като се облече, той изгаси свещта и слезе по стълбите. Както обикновено се случва, на булеварда го посрещнаха професионалистките и всяка му предлагаше плътски удоволствия. „Оставете ме на мира!“ — отговаряше той и махаше с ръка с такова възмущение, сякаш го бяха оскърбили и изругали. За кого го мислят те? Тази измет не умее да разпознава мъжете… Облечен с черен фрак, за да отиде на обяд при богати, известни, влиятелни хора, той имаше усещането, че е нова личност, че вече е станал друг човек, член на истинското, висшето общество.

Дюроа уверено влезе в приемната, осветена с високи бронзови свещници, и даде с изискано движение бастуна и палтото си на двама лакеи, които се бяха приближили до него. Всички зали бяха осветени. Г-жа Валтер го посрещна с очарователна усмивка и го представи на двама господа, които бяха дошли по-рано от него — г-н Фирмин и г-н Ларош Матьо — депутати и анонимни редактори на „Ла ви франсез“. Г-н Ларош Матьо се ползваше с авторитет във вестника, благодарение на влиянието си в камарата. Никой не се съмняваше, че след време той ще стане министър.

След тях дойдоха Форесте. Г-жа Форесте изглеждаше чудесно в своето розово облекло. Дюроа се изненада, когато забеляза, че тя интимничи с двамата депутати. Тя беседва с г-н Ларош почти шепнешком, край камината, в продължение на пет минути. Шарл изглеждаше измъчен. Напоследък той беше много отслабнал и непрекъснато кашляше, като повтаряше: „Аз трябва на всяка цена да прекарам края на зимата на юг“.

Норбер дьо Варен и Жак Ривал дойдоха заедно. След това през задните стаи се появи г-н Валтер с двете си дъщери, на възраст от шестнадесет до седемнадесет години. Едната бе грозна, а другата — хубава.

Дюроа, макар да знаеше, че патронът беше семеен, все пак остана учуден. Никога той не беше мислил за дъщерите на своя началник, които не бе виждал. При това той си ги представяше още малки, а изведнъж ги видя вече госпожици. След представянето, една след друга те му подадоха ръце, след което седнаха край определената за тях малка масичка и започнаха да навиват сложените в кошничка копринена конци. Очакваха още няколко, а пристигналите вече мълчаха, както това се случва с хора от различни професии, събрали се на вечеря, след като различно са прекарали деня.

Дюроа, скучаейки, беше започнал да разглежда стените. Г-н Валтер, с видимо желание да се похвали, отдалеч попита:

— Моите картини ли разглеждате? — Той натърти на думата „моите“, като добави: — Аз ще ви ги покажа.

И той взе лампата, за да могат да се разгледат подробностите.

— Тук са пейзажите — каза той.

По средата на стената висеше една голяма картина на Гюйом — ирландски бряг по време на буря. Под нея беше една гора от Артини, после една равнина в Алжир, с камила на хоризонта, приличаща на някакъв странен монумент.

Г-н Валтер мина на съседната стена и каза с тон на церемониален майстор:

— Великата живопис. — Това бяха четири картини „Едно посещение на болница“ от Жерве; „Жътварка“ от Бастиен Лепаш; „Една вдовица“ от Бурго и „Една екзекуция“ от Жан-Пол Лорен. Последната картина представляваше ваднейски свещеник, застрелван до стената на една църква от отряда на Сините.

Когато стигна до следващата стена, патронът каза с усмивка:

— Тука са фантастите. — Силно впечатление правеше „Горе и долу“. Тя изобразяваше една хубава парижанка, качваща се на стълбите на трамвая, когато той е в движение. Нейната глава е вече наравно с покрива на трамвая и мъже, седящи на скамейките, разглеждат с жадно любопитство младото лице, което идва срещу тях, когато седящите долу на платформата разглеждат нозете на младата жена и с досада, и с пожелание.

Г-н Валтер, като държеше лампата, повтаряше с лукава усмивка:

— Какво, нали е смешно? Нали е смешно?

После той освети „Спасяването на давещите се“ от Ламбер. В средата на почистена след ядене маса едно котенце, седнало на задните си крака, с учудване и внимание се вглежда в една муха, потънала в една чаша с вода. Котето е вече повдигнало крака си, готово да хване мухата с бързо движение. Но то още не се решава. То се колебае какво да прави?

После патронът показа картината „Урокът“ от Дедай, изобразяваща войник в казармата, който учи едно рунтаво кученце да бие барабан.

Дюроа се смееше и се възхищаваше на глас. Колко е прелестно това, колко е очарователно!…

Като чу гласа на г-жа дьо Марел, която влизаше, той изведнъж спря. Патронът продължаваше да осветява картините, като ги обясняваше. Сега той показваше акварел от Морис Лелуар — „Пречка“. Тя изобразяваше една носилка-стол, която преграждаше пътя на биещите се като херкулесовци. Изпод отвора на носилката-стол се виждаше красиво женско лице, гледащо… търпеливо, спокойно, дори с удивление тия двама мъже.

Г-н Волтер продължаваше:

— В другите стаи имам още картини, но те са от по-малко известни художници. Засега купувам картини от млади, още неизвестни художници и ги държа временно в задните стаи, очаквайки момента, когато авторите на тия картини ще се прославят. После шепнешком той каза:

— Сега е време да се купуват картини. Художниците умират от глад. Те са без стотинка, без стотинка…

Но Дюроа нищо не виждаше, слушаше и не разбираше. Г-жа дьо Марел беше тук, зад него. Какво да прави? Ако той я поздрави, няма ли тя веднага да му обърне гръб или да го наругае? Ако пък той не се приближи до нея, какво ще си помисли тя? „Ще гледам да спечеля време“ — каза си той. Беше тъй разстроен, че за момент му хрумна даже да се направи на болен и да си отиде вкъщи. Патронът приключи представянето на картините и сложи лампата, след което се поздрави с дошлата гостенка. Дюроа започна отново сам да разглежда картините, сякаш не беше им се напълно насладил. Беше объркан. Какво да прави? Той чуваше гласовете, схващаше разговора. Г-жа Форесте го повика:

— Моля ви се, господин Дюроа. — Той се спусна към нея. Тя го викаше, за да го запознае със своя приятелка, която уреждаше един празник и искаше това да се хроникира в „Ла ви франсез“.

— Разбира се, госпожо, разбира се — съгласи се той.

Г-жа дьо Марел сега се намираше съвсем близо до него. Той не смееше да се обърне. Изведнъж му се стори, че изгубва съзнание. Тя каза високо:

— Добър ден, Бел Ами! Значи вие вече не ме познавате.

Той бързо се обърна на токовете си. Тя стоеше пред него усмихната, гледаща го с очи, пълни с веселие и ласкавост. И тя му подаде ръката си. Той я пое треперейки, като се страхуваше дали зад нейното поведение не се крие някоя хитрост или примка. Тя искрено добави:

— Какво ви се е случило? Никъде не се виждате.

Той зашепна, като напразно се мъчеше да се владее:

— Имах много работа, много работа. Господин Валтер ме натовари с нова длъжност, която е свързана с грамадна работа.

Г-жа дьо Марел го гледаше в очите с искрено благоразположение:

— Зная, но това не е причина, за да забравите приятелите си — каза тя.

Разговорът бе прекъснат от една дебела госпожа, която влизаше. Тя бе деколтирана, с червени мишци и червени ръце, облечени и причесана с претенция. Дамата стъпваше тъй тежко, че при всяка крачка се чувстваше тежестта на бедрата й. Като забеляза, че й обръщат голямо внимание, Дюроа попита г-жа Форесте:

— Коя е тази личност?

— Виконтеса дьо Персемюр, която се подписва с псевдонима Бялата Лапа.

Той остана вцепенен и едва се удържа да не се изкикоти.

— Бялата Лапа! Бялата Лапа — аз си представях някоя млада жена, като вас! А каква била тя — Бялата Лапа! Но тя е интересна, доста интересна!

Слугата, който застана на вратата, съобщи:

— Яденето е сервирано.

Обедът беше обикновен и весел, един от тези обяди, през време на които приказват за всичко и за нищо. Дюроа седеше между по-голямата, грозната дъщеря на патрона, Роза, и г-жа дьо Марел. Съседството му с нея малко го стесняваше, макар тя да се държеше съвсем непринудено и бъбреше със свойственото си остроумие. Отначало той се подвоуми как да подходи с нея и не можеше да се оправи, подобно на музикант, който е изгубил верния тон.

След това, малко по малко той се овладя и започна да си разменя с нея интимни, почти чувствени погледи.

Изведнъж той усети, че някой под масата се докосна до крака му. Той леко повдигна крака си и срещна коляното на съседката си, която не се уплаши от неговото докосване. В този момент те не разговаряха, като и двамата се бяха обърнали към своите съседи на масата.

Дюроа, с разтуптяно сърце се докосна до коляното й. Тя му отговори с леко натискане. И той разбра, че връзката им се подновява.

За какво говориха двамата след това? Като че ли за нищо. Но устните им трепваха всеки път, когато те се поглеждаха.

Жорж Дюроа, желаейки все пак да бъде любезен с дъщерята на началника си, от време на време се обръщаше към нея с някой въпрос.

От дясната страна на г-н Валтер стоеше виконтеса дьо Персемюр, която заемаше поза на принцеса. Дюроа, който едва сдържаше смеха си при нейния вид, тихичко попита г-жа дьо Марел:

— Познавате ли другата, която се подписва Розовото Домино?

— Да, много добре я знам: баронеса Ливар.

— Като тази ли е дебела?

— Не. Но също така е комична. Висока, 60-годишна баба, суха като пръчка, с причудлива фризура, с ум от времето на реставрацията, с тоалет от същата епоха…

— Откъде са се намерили тези феномени в литературата?

— Буржоазните парвенюта винаги биват събирани от случайните благородници.

— Няма ли други причини?

— Никакви.

После между патрона, двамата депутати, Норбер дьо Варен и Жак Ривал се завърза политически спор, който продължи докато стана време за десерта.

Когато се върнаха пак в салона, Дюроа отново се приближи до г-жа дьо Марел и, като я гледаше в очите, каза:

— Искате ли тази вечер да ви придружа до вкъщи.

— Защо?

— Защото моят съсед г-н Ларош Матьо ме завежда всеки път, когато вечерям тук.

— Кога ще мога да ви видя?

— Елате утре да закусите с мен.

И те се разделиха, без да си кажат нещо повече.

Дюроа не остана дълго време, понеже вечеринката му се видя монотонна и скучна. Като слизаше по стълбите, той настигна Норбер дьо Варен, който също си отиваше. Старият поет го улови под ръка, понеже вече не се страхуваше от съперничеството на младия човек във вестника, тъй като те работеха в съвсем различни отдели, сега той му засвидетелства своето желание за покровителство.

— Няма ли малко да ме придружите по пътя?

— С радост, скъпи учителю — отговори Дюроа.

И двамата бавно тръгнаха по булевард „Малерб“.

Париж през тази нощ беше почти пуст. Беше студена нощ, една от нощите, когато звездите изглеждат по-високо, пространствата бездънни, а леденият вятър донася някъде отвъд облаците диханието на смъртта.

В първия момент двамата мъже не говореха нищо. Пръв Дюроа, за да започне разговор, каза:

— Този господин Ларош Матьо има много интелигентен и образован вид.

— Така ли смятате?

— Да, казват, че в камарата той е един от най-даровитите хора.

— Възможно е. Между слепците еднооките изглеждат крале. Всички тези хора са посредствени, понеже всичките им мисли са затворени между две стени — пари и политика. Това са педанти, мили мой, с които не може да се говори за нещо, за нещо, което ние обичаме. Техните мисли са заприщени тъй, както Сена е заприщена при Аниер. Ах, колко трудно е да намериш човек, който да има широчина в мислите си, който ви дава усещанията на онази неопитност на простора, която вдишват при брега на морето. Аз познавах няколко такива мъже, но те умряха.

Норберт дьо Варен приказваше с ясен, но въздържан глас, на който, ако би дал воля, би продънил среднощната тишина. Той изглеждаше възбуден и печален.

— Но не е ли все едно малко повече или малко по-малко ум, щом като всичко отива към един и същи край — заключи Норбер дьо Варен и млъкна.

Дюроа, който тази вечер се чувстваше много весел, каза, като се усмихваше:

— Днес, скъпи учителю, вие сте мрачно настроен.

— Това е моето обикновено настроение, мое дете — отвърна поетът. — То ще стане след няколко години и ваше. Животът е една стръмнина. Докато се изкачваш, гледаш към върха и се радваш; но когато стигнеш върха, веднага забелязваш зеещата пропаст и това е краят, това е смъртта. Качването става бавно, а слизането е бързо. На вашата възраст човек е настроен радостно. Надяваш се на много работи, които, впрочем, никога не се сбъдват. На моята възраст не се очаква нищо… освен смъртта.

Дюроа започна да се смее.

— Дявол да го вземе, тръпки ме побиват от вашите думи.

Норбер дьо Варен продължи:

— Не, сега вие не ме разбирате, но един ден ще си спомните за моите думи. Идва време, разбирате ли, а за мнозина доста рано, когато престават да се смеят, защото във всичко виждат ужасната маска на смъртта. О! Сега вие дори не можете да разберете тази дума — смърт. На вашата възраст това не означава нищо. На моята — тя ужасява. Да, започваш да я разбираш изведнъж, без да знаеш защо и за какво и тогава целият живот ненадейно изменя вида си. Ето вече петнадесет години откакто аз чувствам това… Вътре в мен нещо ме гложди, подобно кръвожаден звяр… Аз усещам как малко по малко, месец след месец, час след час рухвам — като къща, която трябва да рухне. Съзнанието за това разрушение ме промени във всяко отношение и аз сам себе си не мога да позная. От мене не остана нищо, което да напомня онзи бодър, радостен и силен човек, какъвто бях на тридесетгодишна възраст. Аз виждах как моите черни коси побеляваха с отвратителна и изкусна бавност! Изчезна моята хубава кожа, моите мускули, моите зъби, цялото мое предишно тяло, като ми остана само скърбящата душа, която също скоро ще ми бъде отнета. Да, тя, подлата, ме изтощи, тя разруши бавно и мъчително цялото ми тяло, секунда след секунда. Сега аз чувствам смъртта във всичко до което се докосна. Всяка крачка ме приближава до нея, всяко движение, всяка въздишка ускорява това омразно разрушение. Да дишаме, да спим, да пием, да ядем, да работим, да мечтаем — всичко, което вършим, ни приближава до смъртта. И като заключение: да живееш, означава да умираш! О, вие ще узнаете всичко това! Ако бихте се замислили само четвърт час, бихте повярвали в това… Какво очаквате? Любов ли? Още няколко целувки и вие ще изгубите способността да се наслаждавате от нея… И после, освен нея, какво? Парите ли? За какво стават те? Да си купуваме жени? Печална участ! За да ядем много, да тлъстеем и да викаме нощем от припадъци от подагра? И после какво остава още? Славата ли? За какво ни е, щом като тя не се появява под формата на любов? Е, а после, какво — в края на краищата винаги смърт. Сега аз често я виждам толкова близо, че ми се иска да протегна ръка, за да я отблъсна. Тя се намира навсякъде по земята и изпълва пространството… Аз я виждам навсякъде — в малките животни, смазани насред пътя, падащите листа, белият косъм, забелязан в брадата на един приятел, всичко това ме кара да викам от дъното на измъчената си душа: „Ето я!“ Тя ми отравя всичко, което аз правя, всичко, което аз виждам, всичко, което аз ям и пия, всичко, което аз обичам — лунната светлина, слънчевия изгрев, необятното море, чудните реки, красивите летни вечери, когато тъй леко се диша.

Той вървеше бавно, малко запъхтяно, сякаш говореше сам на себе си и като че беше забравил, че го слушат. И продължи:

— И никога никое същество не се връща отново. Пазят снимки, изображения, посредством които може да се възпроизведат предметите, но моето тяло, моето лице, моите мисли, моите желания никога няма да се възродят отново и в същото време ще се появят милиони, милиарди същества, на които в едно пространство от няколко сантиметра ще бъдат също така разположени носа, очите, челото, бузите, устата, които ще имат същата душа, както моята, но аз няма да се върна и нищо от моето същество няма да се появи отново в тези безкрайни и разновидни страдания, безкрайно различни и все пак приличащи си едно на друго. Защо да се привързваме? Към кого да хвърлим виковете на отчаянието? В какво можем да вярваме? Всичките религии са безсмислени с техния наивен морал и егоистични обещания. Само смъртта е нещо, в което няма съмнение.

Той се спря, хвана Дюроа за двата края на пардесюто му и каза с протяжен глас:

— Помислете върху всичко това, млади човече, мислете за него в продължение на дни, месеци, години и ще виждате живота в съвсем друг вид. Потрудете се да се отървете от всичко това, което ви ограничава, направете свръхчовешко усилие да престанете да живеете за вашето тяло, за вашите интереси, за вашите мисли, и всичко човешко, за да обърнете внимание на друго, и вие ще разберете колко малко значение имат препирните между романтици и натуралисти, както и обсъждането на бюджета.

Норбер дьо Варен тръгна с по-бързи крачки:

— Вие също ще познаете ужаса на безнадеждността. Вие ще се видите давещ се, загиващ във вълните на съмненията. Вие ще викате на всички посоки „помощ“ и никой няма да ви отговори. Вие ще простирате ръце, ще молите за помощ, за любов, за утеха, но никой няма да дойде. Защо ни е съдено да страдаме така? Защото ние идваме на света по законите на материята, а не според законите на душата; но благодарение на засилването на мисълта, се създава несъответствие между изискванията на нашата растяща интелигентност и неизменните условия на нашия живот. Погледнете посредствените хора: ако тях не ги сполетят големи нещастия, те се чувстват доволни, без да страдат от световната скръб. Животните също не я чувстват.

Той пак се спря, помисли няколко секунди, после каза с уморен и съкрушен вид:

— Аз, аз съм едно изгубено същество. Аз нямам ни баща, ни майка, ни брат, ни сестра, ни деца, ни Бог.

След кратко мълчание добави:

— Аз нямам нищо друго, освен стихове.

После, като вдигна глава към небето, където светеше бледата луна, той издекламира:

И аз търся отговор на тази тъмна тайна.

В черното и пусто небе, където плува

бледото небесно светило.

Двамата стигнаха до моста на Съгласието, преминаха го в мълчание, после минаха край двореца на Бурбоните. Норбер дьо Варен отново заговори:

— Оженете се, драги мой, вие не знаете какво значи да живеете сам на моите години. Самотата ми причинява сега голяма мъка: самота вкъщи вечерно време, край огъня… През тези часове ми се струва, че съм съвсем сам в света, заобиколен от непознати опасности, неизвестни и страшни неща; и преградата, която ме отделя от съседа ми, когото аз не познавам, ме отделя от него така, както от далечните звезди, които виждам през прозореца си. Мен ме обхващат нервни тръпки, ужас и страх, и от мълчанието на стените изпадам в отчаяние. Тъй безкрайно, тъй печално е мълчанието на стаята, в която живееш сам. Това безмълвие угнетява не само тялото, но и душата. И всеки шум, всяко изскърцване на мебелите те кара да трепваш, защото не си очаквал никакъв шум в това мрачно жилище.

Той пак млъкна и после добави:

— Когато човек е стар, добре е да има деца!

Те стигнаха до средата на улица „Бурбонска“. Поетът спря пред една висока къща, позвъни, стисна ръката на Дюроа и му каза:

— Забравете всичките тези старчески дърдорения, млади човече, и живейте според възрастта си. Сбогом!

И той изчезна в тъмния коридор.

Дюроа продължи пътя си със свито сърце. Струваше му се, че пред него се е разтворила пропаст, пълна с кости, в която и той един ден ще се сгромоляса. „Дявол да го вземе, сигурно не е много весел неговият живот — промълви той. — Аз не бих взел място на първия ред, за да присъствам на дефилирането на неговите мисли!“

Той се спря, за да стори път на една парфюмирана дама, която беше слязла от файтона и отиваше в дома си, и жадно погълна миризмата от парфюмите, с които беше изпълнен въздухът. Изведнъж той трепна от радост и надежда: мисълта за г-жа дьо Марел, която той утре ще види, го обхвана напълно.

Всичко му се усмихваше, животът му пращаше нежни поздрави. Колко приятно е, когато надеждите се сбъдват.

Жорж Дюроа заспа опиянен от радост.

Сутринта стана рано, за да се поразходи в Булонската гора, преди да отиде на така желаното посещение.

Вятърът утихна, през нощта времето се беше оправило и лъхаше априлска свежест, а слънцето сякаш галеше лицето му. Всички, които живееха в Булонската гора, бяха излезли в чудното утро на разходка, подмамени от светлия и приятен ден.

Дюроа бавно вървеше, като поглъщаше лекия сладостен пролетен въздух… Той мина през Триумфалната арка и тръгна по голямата алея, на противоположната страна на тази, която беше за ездачи. Гледаше яздещите мъже и жени, все богати хора. Но сега той не им завиждаше. Той ги познаваше почти всички по име, знаеше колко голямо е богатството им, познаваше скритата страна на техния живот, понеже неговата професия беше го превърнала в нещо като алманах на парижки знаменитости и скандали.

Минаваха амазонки, стройни, сякаш излята от тъмното сукно, което покриваше тялото им, с високомерен и недостъпен вид, характерен за много жени, когато яздят. Дюроа се забавляваше, като шепнеше с половин глас — както шепнат в черква молитвите — имената, титлите и качествата на любовниците, които те имаха, или които им приписваха. Понякога вместо да каже „барон дьо Танкеле“, „принц дьо ла Турангейран“, той произнасяше „остров Лесбос“, „Луиза Мишо от «Водевила»“, „Роза Маркетен от Операта“.

Тази игра го забавляваше, сякаш бе открил, че под външността на аскета се крие вечният и безкраен срам за човека и това го радваше, утешаваше и ободряваше. После той каза на висок глас:

„Сбирщина от лицемерие!“ и потърси с очи ездачи, за които беше чувал скандални истории.

Той видя мнозина, които бяха фалшификатори при игрите на карти в клубовете, за които това служеше за единствен източник, единственият сигурен източник за доходи.

Други, също известни, живееха също изключително с приходи от своите жени, което беше на всички известно; а някои, както казваха, с доходите на своите любовници. Мнозина бяха платили своите дългове (акт на чест), тъй че никой никога не узнаваше откъде са тези пари (доста подозрителна мистерия). Той видя хора, занимаващи се с финансови сделки, чието забогатяване имаше за начало кражбата, но които биваха канени навсякъде, в най-видните и благородни къщи. Имаше хора, които се ползваха с такава почит, че дребните буржоа снемаха шапки при срещата си с тях, въпреки, че началните им спекулации в големите национални предприятия не бяха тайна. Всички те се държаха високомерно, имаха нахален поглед, презрителна усмивка — както тези, които имаха бакенбарди, така и тези, които имаха само мустаци.

Дюроа продължаваше да се смее, повтаряйки: „Да, няма какво да се каже, това са сган от алчни и ненаситни хора, сган от паразити!“

Но мина един файтон, красив, нисък, теглен от два бели коня, с развяващи се гриви и опашки; караше го малка блондинка, позната куртизанка, зад която седяха двама лакеи. Дюроа се спря с желание да се поклони и да поздрави това парвеню на любовта. А тя нахално изваждаше на показ безумния разкош, който беше спечелен с безчестие, за да дразни разхождащите се лицемерни аристократи. Може би той смътно почувства, че между тях съществува някаква прилика, някаква природна връзка, че те принадлежат към еднаква порода, имат една душа и че неговите успехи ще бъдат също тъй дръзки.

Дюроа се връщаше, като вървеше бавно, чувстваше се доволен. Той стигна пред къщата на своята стара любовница малко по-рано от определения час.

Тя го прие с протегнати устни, сякаш между тях не е имало никакво спречкване и даже след няколко секунди забрави благоразумната предпазливост, която тя пазеше в къщата си. После, целувайки завитите краища на мустаците му, каза:

— Ти не знаеш ли колко бях притеснена, мили мой? Аз се надявах на цял меден месец и ето изведнъж моят мъж ми се стовари на врата за шест седмици; той е в отпуск. Но аз не искам да остана през тези шест седмици без теб, особено след нашата малка свада. И ето какво измислих. Ти ще дойдеш на обяд в понеделник, аз вече му говорих за теб. Ще те запозная с него.

Дюроа остана в недоумение, понеже никога не беше му се случвало да се среща лице в лице с човека, жената на когото той имаше. Той се страхуваше нещо да не го издаде — някой поглед, някоя дума или нещо такова.

— Не, аз предпочитам да не се запознавам с твоя мъж — каза той.

Тя, учудена, настояваше, като се беше изправила с широко отворени очи пред него.

— Но защо? Какво е това особничене? Че това е съвсем обикновена работа. Аз не мислех, че ти си толкова глупав?

— Е, добре, аз ще дойда на обяд в понеделник — каза обидено той.

Тя прибави:

— За да не се възбуди подозрение, аз ще поканя семейство Форесте, макар че не мога да търпя в къщата си гости.

До самия понеделник Дюроа съвсем не мислеше за това посещение, но качвайки се по стълбите, той почувства особено безпокойство. Не за това, че му беше неловко да стисне ръката на мъжа, да яде неговия хляб, да пие неговото вино. Той смътно се страхуваше от нещо, което сам не можеше да си обясни какво е.

Като влезе в салона, той остана да чака, както обикновено е редът. После вратата на стаята се отвори и той видя един висок, с побеляла коса мъж, с изискана външност, с орден. Той се приближи до него и с особена вежливост му каза:

— Моята жена много ми говори за вас, уважаеми господине, и на мен ми е много приятно да се запозная с вас.

Дюроа тръгна към него, като се силеше да придаде на лицето си израз на голяма съсредоточеност. Той стисна с преувеличена изразителност подадената му ръка. После двамата седнаха, но не знаеха за какво да поведат разговор.

Г-н дьо Марел тури дърво в огъня и попита:

— Отдавна ли се занимавате с журналистика?

Дюроа отговори:

— От преди няколко месеца.

— О, вие бързо сте напреднали!

— Да, доста бързо.

И той започна да говори без много да мисли върху това, което казва за разни обикновени работи, както често се случва между хора съвсем непознати. Той се успокои и взе да му става все по-приятно. Дюроа гледаше сериозното и важно лице на г-н дьо Марел, чувствайки силно желание да се разкикоти, и мислеше: „Теб аз ще ти сложа рога, старче, ще ти сложа рога“. И едно вътрешно доволство го обхвана, една радост на крадец, който е сполучил и който не подозират, една престъпна, възхитителна радост. Изведнъж му се прииска да стане приятел на този човек, да се сдобие с доверието му, да го накара да разкаже съкровените тайни на своя живот.

Г-жа дьо Марел влезе в стаята и с ведра усмивка се приближи до Дюроа, който не посмя в присъствието на нейния мъж да й целуне ръката, както той всеки път правеше. Тя беше весела и спокойна, като човек, който е свикнал на всичко, който в своя откровен цинизъм намира тази среща за обикновена и проста. Дойде Лорин и подаде със срамежлив вид челото си на Жорж, като се стесняваше от баща си… Майката каза:

— Защо сега не го наричаш Бел Ами?

Момичето се изчерви, сякаш бяха извършили някаква голяма нередност, сякаш бяха разкрили нещо, което не трябваше да се казва, сякаш бяха разбудили съкровена тайна на нейното сърце. Когато дойде семейство Форесте, всички се изненадаха от вида на Шарл. Той беше много отслабнал и побледнял и кашляше неспирно. Той съобщи, че по настояване на лекаря идния четвъртък отива в Кан.

Семейство Форесте си тръгнаха рано. Дюроа, като клатеше глава, каза:

— Струва ми се, че неговият конец е много изтънял и че няма да го бъде за дълго.

Г-жа дьо Марел потвърди със спокоен глас:

— О! Той е изгубен! Ето човек, който е имал щастие да намери такава жена. Може да се каже, че тя върши всичко. Тя е в течение на всичко. Тя познава всички, без да се издава за това. Получава всичко, което желае! О, тя е майсторка, фина хитруша и интригантка, както никой друг. Ето едно съкровище за мъж, който би искал да напредва в живота си.

Жорж попита:

— Може би тя отново ще се омъжи скоро?

Г-жа дьо Марел отговори:

— Да, аз не бих се учудила, ако бих узнала, че тя има някого предвид… Някой депутат… Ако само не се срещнат големи морални… пречки… Но, както и да е, аз нищо не знам.

Г-н дьо Марел каза нетърпеливо:

— Ти винаги подозираш у хората такива работи, каквито аз не обичам. Не се намесвай в чуждите работи. Нека всеки постъпва според съвестта си. Би било добре, ако всички хора се ръководеха от това правило.

Дюроа излезе с неспокойно сърце и с разни мисли и планове в главата си.

На другия ден той отиде у семейство Форесте и ги завари да стягат багажа си. Шарл лежеше на едно канапе, като дишаше тежко и повтаряше:

— Трябваше да замина още преди един месец…

После даде на Дюроа цял ред инструкции за вестника, макар че всичко беше уредено и решено от г-н Валтер. Когато Жорж си тръгна, той стисна енергично ръцете на своя приятел:

— Е, скъпи мой, доскорошно виждане!

Г-жа Форесте го изпрати до вратата и той веднага й каза:

— Не сте ли забравили нашия договор? Ние сме приятели и съюзници, нали? Ако вие имате нужда от мен, каквато и да бъде тя, не се двоумете. Една телеграма или едно писмо и аз ще бъда на разположението ви.

Тя прошепна:

— Благодаря. Няма да забравя.

И нейният поглед му казваше също „благодаря“, но някак по-дълбоко и нежно.

Когато Дюроа слизаше по стълбите, той срещна бавно изкачващия се г-н дьо Водрек, когото вече беше видял един път при нея. Той имаше печален вид — може би поради това заминаване.

Като искаше да се покаже светски човек, Дюроа го поздрави вежливо. Дьо Водрек отвърна с учтивост, но някак много гордо.

Съпрузите Форесте заминаха в четвъртък вечерта.