Ги дьо Мопасан
Бел Ами (5)

V.

Изминаха два месеца. Наближаваше септември. Дюроа разбираше, че очакваното от него бързо забогатяване не е лесна работа. Най-много го огорчаваше незначителността на неговото обществено положение. Той не знаеше по какъв начин да достигне онова положение, благодарение на което хората се ползват с уважение и се радват на богатство. Той чувстваше положението си на журналист, без възможността за някакъв изход. Ценяха го, но го държаха на дистанция, поради неговия чин. Дори Форесте, на когото той беше направил много услуги, не го канеше повече на обяд, държеше се с него като с подчинен, макар и да продължаваше да разговаря като с приятел на „ти“.

Наистина от време на време Дюроа успяваше да печата статиите си. Той беше съумял да си изгради известна лекота на стила, която му липсваше, когато бе написал своята втора статия за Алжир. Той можеше сега да се надява, че неговите фейлетони няма да срещнат отказ, но между този успех и възможността по свое желание да си избира темите или, с вид на съдия, да коментира политически въпроси — имаше такава разлика, каквато съществува между положението на файтонджия и господар, които отиват на разходка в Булонската гора. Особено го измъчваше факта, че за него светското общество е недостъпно, че му липсваха познати, които да се отнасят с него като с равен, макар че дружеше с жени, някои от тях и актриси, които се ползват с известност и говореха с него с кокетна непринуденост.

Освен това той знаеше от опит, че всички те, светските дами и куртизанки, изпитваха към него странно влечение и спонтанно зараждаща се симпатия. Дюроа се измъчваше от нетърпението да се сближи с тези жени, от които можеше да зависи неговото бъдеще.

Много пъти му се искаше да се срещне с г-жа Форесте. Но винаги го задържаше унизителният спомен от тяхната последна среща. Освен това чакаше покана от страна на нейния мъж.

Изведнъж той си спомни за г-жа дьо Марел и за нейната молба да я посети. След обяд той тръгна към нейния дом, като не знаеше с какво друго да убие времето си.

„Всеки ден до три часа съм си вкъщи“ — беше го предупредила тя.

В два и половина часа той беше пред нейната къща. Тя живееше на улица „Дьо Вернейл“, на четвъртия етаж. След като позвъни, отвори му слугинята. Разчорлена, завързвайки връзките на обувките си, тя каза:

— Да, госпожата е тук, но аз не знам дали се е събудила.

Тя отвори незаключената врата на приемната и Дюроа влезе. Приемната беше доста широка, но небрежно подредена. Мебели имаше малко. Избелелите стари канапета бяха наслагани край стените, според вкуса на слугинята. В подредбата не личеше отпечатък на грижливата заинтересованост на жена, която обича къщата си. По стените висяха четири малки картини, небрежно закрепени с помощта на върви. Тези картини изобразяваха една лодка в река, кораб в море, воденица в полето и сечене на дърва в гората.

Дюроа трябваше да чака доста време. Най-после вратата се отвори. Г-жа дьо Марел влезе бързо, облечена в японски пеньоар от розова коприна, с извезани златни пейзажи, сини цветя и бели птици.

— Представете си — каза тя, — че аз бях все още в леглото. Колко мило е от ваша страна, че дойдохте. Аз бях убедена, че вие сте ме забравили.

Тя с възхитен вид му подаде и двете си ръце и Дюроа, развълнуван, като я улови за ръцете, целуна една от тях. Той беше видял как веднъж това правеше Норбер дьо Варен.

Тя го покани да седне. После, като го изгледа от главата до краката, каза:

— Колко сте се изменили! Вие имате много добър вид. Животът в Париж ви е повлиял положително. Е, кажете ми някои новини.

Те разговаряха, сякаш бяха стари познати, които изпитваха един към друг изблик на силна симпатия, доверие, дружба и нежност, както това става при хора със сходен характер и произход, станали приятели след пет минути.

Изведнъж младата жена прекъсна разговора:

— Колко чудно е, че аз така разговарям с вас. Сякаш ви познавам отпреди десет години. Наистина, ние ще бъдем добри приятели. Искате ли?

Той отговори:

— От само себе си се разбира! — Неговата усмивка допълваше недоизказаното.

В очите на Дюроа в този ярък и нежен пеньоар тя изглеждаше доста съблазнителна. Е, беше по-малко изящна, отколкото г-жа Форесте, по-малко кокетна, но затова пък повече действаше на чувствата, повече възбуждаше.

Когато беше при г-жа Форесте, тя едновременно и го привличаше, и възпираше със своята приветливо-студена усмивка, която казваше: „Вие ми харесвате“ и „Пазете се“. Истинският смисъл на тези думи той никак не можеше да разбере. Той изпитваше желание да се хвърли в нозете й или да обсипе с целувки нежните дантели на нейния корсаж, вдишвайки бавно топлия аромат на гърдите й. Сега, като се намираше при г-жа дьо Марел, той гореше от по-грубо, ясно определено желание, което го караше да трепва пред очертанията на нейното тяло.

Тя говореше без умора, като кичеше всяка фраза със свойственото си остроумие, подобно на майстор, който прави чудеса с ловкостта си, която за неопитните хора изглежда много трудна и предизвиква учудване.

На вратата тихо се почука. Тя извика:

— Можеш да влезеш, мое дете.

Появи се малката й дъщеря, която приближи до Дюроа и му подаде ръката си. Майката, учудена, прошепна:

— Това е истинска победа. Аз съвсем не мога да я позная.

Като целуна момичето, Дюроа я постави до себе си и със сериозен вид започна гальовно да я разпитва как е прекарала времето си след деня на тяхната среща. Тя отговаряше с детинския си глас, звънлив като флейта, с важен вид на възрастна особа.

Беше три часът. Дюроа стана.

— Идвайте по-често — каза г-жа дьо Марел. — За мен е голямо удоволствие да разговарям с вас. А вие вече защо не ходите у Форесте?

— Няма никаква сериозна причина за това — отговори той. — Имам доста много работа. Надявам се, че скоро ще се видим.

Той излезе със сърце, пълно със смътна надежда.

Дюроа не каза на Форесте за това свое посещение. И през следващите дни той не можа да забрави за посещението. Нещо повече, той през цялото време усещаше прозрачната и вълнуваща близост на тази жена; струваше му се, че беше завладял част от нея, силуетът на нейното тяло не изчезваше от очите му. Той се намираше под влиянието на нейния образ, както това се случва, когато се прекарат няколко часа в приятни разговори с жена.

След няколко дни той я посети за втори път. Слугинята го покани в приемната. Дъщеричката Лорин веднага се появи. Този път тя поднесе за целувка челото си и каза:

— Мама моли да я почакате. Тя ще дойде след четвърт час, защото още не е облечена. Аз ще остана тук.

— Ще ми бъде много приятно да прекарам с вас, госпожице, четвърт час — каза Дюроа. — Но аз ви предупреждавам, че съвсем не съм сериозен. Аз цял ден играя. Аз ви предлагам да поиграем на котка и мишка.

Момичето стоеше учудено. После то се усмихна, както това би направила жена, която е изслушала някое предложение, което я е възмутило и учудило. То прошепна:

— В стаите не се играе.

— Мен ми е все едно — продължаваше той. — Аз играя навсякъде. Хайде, хванете ме.

Той започна да се върти около масата, като я дразнеше. Тя вървеше след него, без да престава да се усмихва, с вид на вежлива снизходителност, понякога протягаше ръка, но все още не се решаваше да тича след него.

Дюроа се спря, наведе се и когато тя се приближи нерешително, той подскочи във въздуха и бързо избяга в другия край на стаята. Тя, понеже всичко това й беше много забавно, се разсмя и като се отдалечи, спусна се след него като издаваше радостни и страхливи викове, когато й се струваше, че го е хванала. Той си преграждаше пътя със столовете, които разместваше, караше я да се върти около някои от тях, после го оставяше и взимаше друг. Сега Лорин тичаше след него, като се наслаждаваше с цялото си същество от тази нова игра. Със зачервено лице, тя по детински се радваше на всички скокове, хитрости и примки на своя гост.

Изведнъж й се стори, че го е победила в играта, но той я хвана, надигна я до тавана и извика:

— Котката е хваната!

Възхитеното момиче риташе с нозе, като искаше да се изскубне, и се смееше от сърце.

Г-жа дьо Марел влезе и каза учудено:

— Лорин… Лорин играе. Вие сте я омаяли, господин Дюроа.

Дюроа остави детето на пода, целуна ръката на майката, след което тримата седнаха. Искаше им се да поприказват, но Лорин, винаги мълчалива, бъбреше неспирно, като все още се намираше под влиянието на възбудата, появила се в нея от играта. Майката я изпрати в детската стая.

Тя, с разплакани очи, мълком се подчини.

Когато останаха сами, г-жа дьо Марел понижи гласа си:

— Знаете ли вие, че имам един голям проект — аз мислех за вас. Всяка неделя аз обядвам у Форесте. На свой ред аз пък ги гощавам в ресторанта. Аз не обичам да приемам гости вкъщи, съвсем не съм създадена за това, освен туй не ме бива за домакинство. Аз обичам да живея бохемски. И тъй, аз ви поканвам в ресторант, но това наистина е доста еднообразно; ние обядваме трима, аз не каня мои познати. Казвам ви това, за да ви обясня в какво се състои работата. Вие без съмнение разбирате, че аз ви моля да се присъедините към нашата компания в събота, в кафене „Риш“, в седем и половина часа. Знаете ли това място?

Той се съгласи на драго сърце. Тя продължи:

— Ще бъдем само четирима — в случая две двойки. Тези малки банкети са много забавни за нас, жените, които не сме свикнали с такива развлечения.

Тя беше облечена в тъмнокафява дреха, която очертаваше нейната талия, бедрата, гърдите и ръцете. Дюроа почти се смущаваше, истинската причина за което не можеше да си обясни, понеже елегантността на нейния костюм не отговаряше на разхвърляността в дома й.

Всичко, с което беше облечена, всичко, което се докосваше до тялото, й беше тънко и нежно.

Той се раздели с нея, като чувстваше, както и първия път, усещането на нейната близост, което достигаше до халюцинация. Той чакаше близката среща с растящо вълнение.

Дюроа отново взе под наем черния фрак. Средствата му не позволяваха да си купи костюм. Той пръв дойде на определеното място, няколко минути по-рано от уречения час.

Заведоха го на втория етаж в малка стая с червени постелки и прозорец, който гледаше към булеварда. Върху четвъртитата маса, на която бе подредено за четирима души, беше постлана бяла покривка, тъй блестяща, като че беше лакирана. Всичко по масата весело блестеше от светлината на дванадесет свещи, поставени във високи свещници. Зад прозореца се виждаше голямо светлозелено петно, което се образуваше от клонките на дърветата, от които падаше светлина от прозорците на сградата.

Дюроа седна на ниско червено канапе. Отслабналите пружини се опънаха под тежестта на неговото тяло и на него му се стори, че пада в яма. Глух шум се разнасяше по цялата тази грамадна къща, шум, свойствен за такива големи ресторанти. Този шум произлизаше от смесването на различни звуци: звънът на съдове, вилици и ножове, бързите стъпки на прислугата, тракането на отварящите се врати, през които се чуваха гласовете на тия, които обядваха. Форесте влезе и му подаде ръка с приятелска фамилиарност, с каквато той никога не се отнасяше в редакцията на вестник „Ла ви франсез“.

— Дамите ей сега ще дойдат — каза той. — Тези обяди са чудесии!

После той разгледа масата, изгаси една слабо светеща газова ламбичка, затвори едното крило на прозореца, понеже духаше оттам, седна в ъгъла и каза:

— Трябва да се предпазвам. Цял месец бях добре, а сега пак от няколко дни не съм здрав. Във вторник, като излизах от театъра, се простудих.

Вратата се отвори и се показаха две млади жени, придружавани от един келнер. Те бяха покрити с воал, скромни, с очарователна тайнствена сдържаност, свойствена на жени, които посещават места, ползващи се със съмнително име.

Когато Дюроа поздрави г-жа Форесте, тя го смъмри, че не е ходил у тях. После, като погледна усмихнато приятелката си, каза:

— Вие предпочитате г-жа дьо Марел. За нея вие имате време.

Когато всички седнаха, келнерът подаде на Форесте менюто за вината. Г-жа дьо Марел извика:

— Мъжете могат да пият каквото искат. А на нас дайте хубаво студено шампанско и нищо друго.

Когато момчето излезе, тя каза, като възбудено се смееше:

— Днес аз искам да пиянствам. Днес ще си посръбнем.

Форесте, като се престори, че не я слуша, попита:

— Нали нямате нищо против, ако се затвори прозорецът. От няколко дни аз съм настинал.

— Молим.

Той затвори полуотворения прозорец и седна с успокоен вид. Неговата жена мълчеше и, загледана в масата, се усмихваше със своята неопределена усмивка, която като че всичко обещаваше и нищо не изпълняваше.

Донесоха дребни сочни миди от Останд, приличащи на малки уши, сложени в раковини, които имаха вкус на солени конфети.

След супата поднесоха пъстърва, розова, като тялото на младо момиче.

Започнаха да разговарят. Най-напред заприказваха за една много интересна случка, за историята на една светска дама, заварена от един приятел на нейния мъж в прегръдките на един чужденец принц. Тази случка много забавляваше Форесте. Дамите обобщиха, че нескромният дърдорко е негодник и подъл човек. Дюроа се присъедини към тяхното мнение, като високо заяви, че в такива работи мъжът, каквато и роля да играе, макар и сам да бъде действащо лице или прост зрител, трябва да бъде ням като камък.

— Животът би бил чудесен — добави той, — ако бихме могли да разчитаме на безусловна деликатност и от двете страни. В повечето случаи, почти винаги, жените ги задържа страха от разгласяване на техните тайни. — И като се усмихна, каза: — Нима това не е така? Много от тях не биха се подвоумили да се отдадат на моментното влечение, ако не се страхуваха, че в замяна на минутното щастие ще трябва да заплащат с позор и сълзи.

Той говори с голяма убедителност, като че в дадения случай защитаваше своите интереси и думите му сякаш искаха да потвърдят: „От мен да не ви е страх за такива неприятности. Опитайте и ще разберете“.

Дамите кимаха одобрително. Те потвърждаваха със съчувствено мълчание, че тяхната твърда нравственост на парижанки не би устояла при вярата, че тайната ще бъде запазена.

Форесте, който полулежеше на канапето, като беше повдигнал единия си крак, с вързана на врата салфетка, каза със скептичен смях:

— От само себе си се разбира, че биха платили, ако бяха сигурни в мълчанието.

Дявол да го вземе! Бедните мъже!

Заприказваха за любовта. Като не я признаваше за вечна, Дюроа се съгласяваше, че може да има продължителна любов, която основана на доверието и дружбата, създава трайни връзки. Физическото съединение закрепва съюза на сърцата. Но той се възмущаваше от мъжете за ревността, драмите, сцените, нещастията, които винаги настъпваха след прекъсването на любовната връзка. Когато той млъкна, г-жа дьо Марел каза с въздишка:

— Това е едничкото хубаво нещо в живота, но ние често го пренебрегваме, понеже започваме да искаме много повече.

Г-жа Форесте, като си играеше с ножа, каза:

— Да… да… нужно е да бъдеш обичана…

Постепенно тя потъна в мисли. Изглежда, както в мечтите си, тя си представяше това, което не смееше да каже гласно.

Понеже се бавеха със сервирането на другото ядене, те от време на време сръбваха шампанско, като хапваха от препечения бял хляб. Мисълта за силна, пленителна любов, проникваше в душите им, опияняваше ги постепенно, подобно на искрящото вино, което разпалваше кръвта им и замайваше главите им.

Донесоха овнешки котлети, гарнирани с шпаргел.

— Вкусни са, дявол да ги вземе! — извика Форесте.

Те ядяха бавно, с наслада. Дюроа продължаваше:

— Когато аз съм влюбен в някоя жена, светът за мен не съществува.

Той каза това убедително, развълнуван от мисълта за радостите от любовта и доволен от вкусния обяд. Г-жа Форесте прошепна с безучастен вид:

— С нищо не може да се сравни щастието от първото ръкостискане, когато ви питат: „Обичате ли ме?“ и ви се отговаря: „Да, обичам ви!“

Г-жа дьо Марел, като изпи шампанското си наведнъж, весело каза, слагайки чашата на масата:

— Аз не съм тъй платонична.

Започнаха да се смеят, одобрявайки това, което тя каза. Очите на всички бяха блеснали. Форесте, който лежеше на канапето, се подпря с лакти на възглавницата и каза със сериозен тон:

— Вашата откровеност ви прави чест и доказва, че сте практична жена. Но може ли да се узнае какво е мнението на господин дьо Марел по този въпрос?

Тя бавно сви рамене с вид на безкрайно презрение. После каза ясно:

— В дадения случай господин дьо Марел не може да има мнение… На него е познато само… само въздържанието…

След възвишените теории, разговорът придоби изтънчен цинизъм: хитроумни двусмислици, фокусничене с изразите и думи, смело замаскирани подмятания, безсрамно лицемерие, изрази и образи, разкриващи в скрита форма всичко, което не може да се приказва. Такива разговори доставят на светските хора особен вид удоволствие, нещо, като похотлива представа, вълнуваща и чувствена, отнасяща се до всички потайни, странни и страстно желани детайли на съвкуплението.

Поднесоха пържени яребици с разни видове салати и гарнитури. Но те се хранеха вече без особен апетит, понеже бяха захласнати в своя разговор, потопени във вълните на любовта.

Жените бяха възбудени. Г-жа дьо Марел проявяваше свойствената на нея смелост, която граничеше с предизвикването. Г-жа Форесте се отличаваше с приятна въздържаност, целомъдреност в обноските, в усмивката, в гласа. И всичко това още по-ясно подчертаваше смисълът на казаните от нея думи.

Форесте, който се беше разположил между възглавниците, се смееше, пиеше и ядеше без умора. Понякога той изказваше такива груби или нецензурни думи, че жените, леко оскърбени, заемаха за две-три секунди смутен вид.

Поднесоха десерт и кафе. Ликьорите придадоха на общата възбуда повече тъжен и бурен характер.

Г-жа дьо Марел, както беше заявила, когато сядаше на масата, се изяви като пияница. И като се опитваше да забавлява своите събеседници, тя изглеждаше още повече пияна, отколкото беше всъщност.

Г-жа Форесте млъкна, може би от предпазливост. Колкото се отнася до Дюроа, който се бе възбудил до крайност, майсторски се преструваше на трезвен.

Запушиха цигари. Форесте започна да кашля. Кашлицата сякаш раздираше гърдите му. Със зачервено лице и изпотени слепи очи, той се задъхваше, като притискаше салфетката до устните си. Когато кашлицата утихна, той гневно каза:

— Тези удоволствия не са за мен. Това е просто глупост.

Неговото весело настроение изчезна, помрачено от преследващия го страх от болестта.

— Време е да си ходим — каза той.

Г-жа дьо Марел извика келнера и поиска сметката. Искаше да я прегледа, но цифрите скачаха пред очите й и тя я подаде на Дюроа:

— Платете вие, аз нищо не виждам, аз съм много пияна. — В същото време тя му подаде портмонето.

Сумата възлизаше на 130 франка. Дюроа прегледа сметката, провери я, даде две банкноти, взе остатъка и попита тихо:

— Колко трябва да дам на келнера за почерпка?

— Колкото искате, аз не знам.

Той сложи на чинийката пет франка и върна портмонето на г-жа дьо Марел, като я попита:

— Ще ми позволите ли да ви изпратя?

— Разбира се. Аз не бих могла сама да отида до вкъщи.

Сбогуваха се с Форесте.

Дюроа и г-жа дьо Марел взеха файтон. Той я почувства близо до себе си, съвсем близо, затворена заедно с него в тъмната кутийка, осветявана понякога от отблясъците на уличните фенери. Той почувства през тъканта на дрехите топлината на нейните рамене и не можеше да й каже нито дума, нито една дума, понеже изгаряше от желание да я прегърне.

„Ако аз се осмеля, как тя ще погледне на това?“ — мислеше си тай. Циничните думи, казани по време на обяда, го насърчаваха. Задържаше го само страхът от скандал.

Тя също мълчеше. Стоеше неподвижно в ъгъла на файтона. Ако не виждаше блясъка на нейните очи всеки път, когато във файтона проникваше светлина, той можеше да помисли, че спи.

За какво мислеше тя? Струваше му се, че не трябва да говори, че ако макар с една дума наруши мълчанието, победата ще бъде невъзможна. Дюроа нямаше смелост да прояви грубо волята си.

Изведнъж той усети, че тя помръдна с единия си крак — напрани нервно движение, което изразяваше нетърпение или, може би, покана. Той трепна. Бързо, като се извърна, той се хвърли върху й, като впиваше устните си в нейните и прегръщаше тялото й. Тя тихо извика, като се опитваше да се изправи, да се изскубне, да го отблъсне. После тя се отдаде, сякаш нямаше сила да се противи.

Скоро файтонът спря пред нейната къща. Дюроа не можеше да намери нито една страстна дума, за да й поблагодари, да я благослови, да й се закълне в любов. Тя не ставаше, не се помръдваше, развълнувана от случилото се. Тогава той, за да не предизвика подозрение във файтонджията, слезе пръв и протегна ръка. Тя излезе от файтона, като леко се поклащаше, без да каже нито дума. Той позвъни и когато вратата се отвори, попита с разтреперан глас:

— Кога пак ще ви видя?

Тя прошепна тъй тихо, че той едва можа да чуе:

— Елате утре у дома на закуска. — И изчезна в тъмнината, като блъсна тежката врата, която се затвори с голям шум.

Дюроа даде пет франка на файтонджията и тръгна с бърз, тържествен ход, със сърце, препълнено с радост. Най-после той завладя една омъжена жена. Светска жена, същинска светска жена, парижанка! Как лесно и неочаквано стана всичко това!

Досега той мислеше, че победата над тези съблазнителни същества е придружена от много грижи, безкрайни очаквания, изкусна обсада, ухажване, любовни думи, въздишки и подаръци. Но ето, при едно малко усилие, първата от тях, която той срещна, му се отдаде с такава учудваща бързина…

„Тя беше пияна — помисли той, — утре песента ще бъде друга.

Ще има и сълзи“. Тази мисъл го безпокоеше. „Какво да се прави? Сега, когато я спечелих, трябва да съумея да я задържа“.

В неясното видение, в което му се мяркаха неговите надежди за почести, успех, известност, пари и любов, той неочаквано си въобрази процесия от елегантни, богати, влиятелни жени, изчезващи с усмивка една след друга в облаците на неговите златни мечти.

Сънят му беше изпълнен със съновидения.

На другия ден, като се изкачваше по стълбите в къщата на г-жа дьо Марел, той беше видимо развълнуван. Как ли ще го посрещне тя? Ще го приеме ли? Ако тя е заповядала да не бъде приет?

Слугинята отвори вратата.

— Как се чувства госпожата? — попита той.

— Както винаги — отговори тя и го покани в приемната.

Дюроа се приближи до камината, за да се погледне в огледалото. Като си поправяше връзката, той видя младата жена, която го гледаше от прага на стаята. Престори се, че не я е забелязал и в продължение на няколко секунди с напрегнато внимание те се гледаха един друг в огледалото, преди да се срещнат лице в лице. Той се обърна. Тя не се помръдваше от мястото си. Дюроа се приближи до нея:

— Колко много ви обичам! Колко ви обичам!

Тогава тя го прегърна, като се притисна до гърдите му. После тя повдигна глава. Устните им се сляха в дълга целувка.

„Все пак колко просто е всичко това — толкова просто“, — помисли той. След това техните устни се разделиха. Той се усмихваше, като се стараеше да придаде на погледа си израз на безкрайно влюбен. Тя също се усмихваше, както се усмихват жените, когато искат да изразят желанието си, своето съгласие, жаждата да се отдадат.

— Ние сме сами — прошепна тя. — Аз изпратих Лорин да закуси при една своя приятелка.

Той въздъхна, като целуваше ръцете й.

— Благодаря, аз ви обожавам.

Тя го улови за ръка. Седнаха на канапето един до друг. На него се падаше задължението да намери интересна тема за разговор.

— Нали не ми се сърдите много? — прошепна той смутено.

Тя постави ръка на устата му.

— Мълчи!

Двамата стояха, без да кажат нито дума, гледаха се един друг и сплитаха треперещите си пръсти.

— Колко много ви желая! — каза той.

— Мълчи! — повтори тя.

В съседната стая слугинята затрака съдовете.

Той стана:

— Аз не мога да остана до вас. Завива ми се свят.

Вратата се отвори:

— Закуската е готова.

Той тържествено я поведе към масата.

Те закусваха, седнали един срещу друг, като непрекъснато се поглеждаха и усмихваха, замаяни от зараждащата се любов. Докато се хранеха, той почувства докосването на нейния крак; обхвана го с нозете си и не го пусна, стискайки го с всички сили.

Слугинята влизаше и излизаше, внасяше и изнасяше чинии с пълно равнодушие, без да забелязва нещо. Когато закуската свърши, двамата се върнаха в приемната и отново седнаха на канапето. Той я прегърна, като се опитваше силно да я притисне до гърдите си. Но тя спокойно го отблъскваше:

— По-предпазливо. Може да влезе някой…

— Кога ще мога да ви видя сама, за да ви говоря за моята любов? — прошепна той.

Тя се наведе до ухото му и каза съвсем тихо:

— След няколко дни ще дойда у вас.

Той се изчерви:

— Но у мен… у мен… е много скромно наредено.

Тя се усмихна:

— Това няма значение. Аз искам да видя вас, а не квартирата ви.

Той я помоли да определи деня. Тя каза, че ще дойде в края на идващата седмица. Дюроа настояваше да дойде по-рано, шепнеше й несвързани думи с пламенен поглед, като стискаше ръцете й със зачервено лице, развълнуван, обхванат от непобедимо желание.

Тя се забавляваше с неговото нетърпение. И постоянно променяше деня. А той повтаряше:

— Утре… Кажете… утре…

Най-после тя се съгласи:

— Да. Утре. В пет часа!

Той въздъхна радостно. Започнаха да разговарят почти спокойно, като приятели, като че бяха познати от двадесет години. Някой позвъни и те трепнаха, като бързо се отдалечиха един от друг.

— Това трябва да е Лорин — прошепна тя.

Момичето влезе и спря учудено. После се приближи тичешком до Дюроа, като, зарадвана че го вижда, плесна с ръце и извика:

— Ах, Bel ami! (Bel ami — миличкият приятел, добрият приятел)

Г-жа дьо Марел се засмя:

— Я виж! Бел Ами! Лорин ви кръсти много сполучливо. Това ще бъде вашият приятелски псевдоним. Аз също ще ви наричам Бел Ами.

Той сложи момичето на коленете си и трябваше да изиграе с нея всички игри, на които я беше научил.

Когато стана, часът беше три без четвърт. Трябваше да отиде в редакцията. Като стоеше на стълбата, той още веднъж прошепна:

— Утре, в пет часа.

Младата жена отговори с усмивка:

— Да — и се скри.

Като свърши работата си в редакцията, той започна да обмисля как да подреди стаята си, за да приеме своята любима. Трябваше колкото се може по-умело да прикрие бедността на жилището си. Реши да накачи по стените разни японски украшения. Купи за пет франка цял куп различни вещи и с тях покри най-големите петна по стените. Окачи по прозорците прозрачни картинки, които изобразяваха речни параходи, птици, хвъркащи под червено небе, разноцветни дами по балкони, процесии от черни човечета, вървящи из снежни равнини.

Малката му стаичка, в която трудно можеше да се обърне сам човек, скоро започна да прилича на вътрешността на нарисуван книжен фенер. Той беше доволен от наредбата и цяла вечер лепи по тавана птиците, които беше изрязал от останалите му цветни картини. След полунощ легна да спи, без да чува свирките на влаковете.

На другия ден Дюроа се върна рано вкъщи с един пакет пасти и бутилка „Мадейра“. После пак излезе, за да вземе две чинии и две чаши. Наслага всичките си покупки на тоалетното шкафче, като върху мръсната дървена дъска постла покривка. Съдовете за миене сложи под масата.

Тя дойде в шест без петнадесет минути. Възхитена от ярката пъстрота на рисунките, тя каза учудено:

— Много приятно е у вас. Но по стълбите има много хора.

Той я прегърна, като целуваше страстно косите й, покрити с воал.

След приятните мигове, прекарани заедно, той я изпрати до улица „Римска“ и повика файтон. Когато тя седна във файтона, той прошепна:

— Във вторник, в същото време.

— В същото време, във вторник — отвърна тя и, като се възползва от тъмнината, го прегърна и го целуна по устата. Когато файтонджията шибна конете, тя извика: — Довиждане, Бел Ами!

В продължение на три седмици Дюроа приемаше в дома си г-жа дьо Марел през всеки два-три дена, сутрин или вечер.

Веднъж, когато я чакаше в определеното следобедно време, силни викове го накараха да се приближи до вратата. Плачеше едно дете. Освирепял мъжки глас крещеше:

— Защо се е разревал дяволът?

Някаква жена отговори с писклив раздразнен глас:

— Тая мръсна кокона, която се качва горе при журналиста, блъсна Никола по стълбите.

— Не би трябвало да се пускат такива повлекани, щом като не забелязват децата по стълбите!

Смаян от чутото, Дюроа се отдръпна. Той затвори вратата, но скоро на нея се почука. Той отвори — г-жа дьо Марел се втурна в стаята като, едва поемайки си дъх, попита:

— Чу ли?

Той се престори, че нищо не е разбрал.

— Не, какво има?

— … Как те ме ругаха.

— Кои?

— Тези проклетници, които живеят долу.

— Но какво се случи?

Тя заплака.

Той свали шапката й, разпусна корсета, сложи я на леглото и намокри слепоочията й с влажно парцалче. Тя се задушаваше. След като се поуспокои малко, тя настоя той да слезе долу, да ги повика на дуел и да ги убие.

— Но това са простаци — повтаряше той. — Работата ще стигне до съд. Теб ще те разкрият, ще те задържат, ще те погубят. С такива по-добре е човек да не се залавя.

— Какво ще правим сега? Аз повече не мога да идвам тук.

— Много просто. Аз ще сменя квартирата си — успокои я той.

— О, това няма да стане бързо — прошепна тя. — Неочаквано измисли нова комбинация и успокоена каза: — Не, не, аз измислих. Остави всичко на мен и за нищо не се безпокой. Аз ще ти пратя утре сутринта „синя книжка“. Тя наричаше „синя книжка“ затворените градски телеграми, изпращани запечатани в плик.

Сега тя се усмихваше възхитена от своето откритие, което не искаше да му съобщи, и безумстваше в любовен екстаз.

Като слизаше по стълбите, тя все още бе в плен на случилото се. Г-жа дьо Марел се подпираше на ръката на Дюроа, понеже краката й се подкосяваха.

На стълбите нямаше никой.

Понеже той обикновено спеше до късно, на другия ден в единадесет часа все още беше в леглото си, когато пощенският раздавач му донесе „синя книжка“. Дюроа я разпечата и прочете:

„Свиждане днес. Пет часа. Улица «Цариградска» 127. Кажи да ти покажат квартирата, наета от г-жа Дюроа.

Целува те Кло“.

Точно в пет часа той влезе в една голяма къща и попита портиера:

— Тука ли е наела госпожа Дюроа квартира?

— Да, господине.

— Покажете ми я, моля ви.

Портиерът, свикнал с такива деликатни положения, изискващи предпазливост, го погледна и взе ключа от голямата връзка с ключове:

— Вие ли се казвате господин Дюроа?

— Разбира се.

Той отключи една малка квартира на долния етаж, която се състоеше от две стаи и се намираше срещу стаята на портиера. Приемната беше облепена с нови книжни тапети по стените. Мебелите, направени от червено дърво, бяха покрити със зеленикав рипс и жълт рисунък. Килимът, украсен с цветя, беше тъй тънък, че през него кракът усещаше дъските на пода. Спалнята беше толкова малка, че три четвърти от нея се заемаха от леглото — обикновен голям креват със синкави тежки покривки, също от рипс и завивка от пух, покрита с червена коприна, изпъстрена с подозрителни петна.

Недоволен от обстановката, Дюроа помисли: „Тази квартира ще ми струва много пари. Ще трябва да взема пари в заем. Тя съвсем е оглупяла“.

Вратата се отвори и Клотилда се втурна, шумолейки с роклята си, като вихър, с разтворени обятия. Тя беше във възторг.

— Нали това е много мило? И няма да има нужда от качване по стълби. Може да се влиза и излиза през прозореца; портиерът няма да може да вижда. Как хубаво ще се любим тук!

Той я целуна студено, като не се решаваше да я запита за това, което му беше на устата. Тя сложи на масичката, която се намираше в средата на стаята, голям пакет. Като го развърза извади оттам сапун, шише с тоалетна вода, свингер, кутия с иглянки, куки за пантофки и малки щипци за къдрене на косите.

Тя весело се забавляваше, като нареждаше квартирата и като слагаше всяко нещо на мястото му. И говореше непрекъснато, като разглеждаше шкафовете:

— Трябва да се донесат долни дрехи, които да се намират тук за всеки случай. Това ще бъде доста удобно. Ако ме намокри на улицата дъжд, ще идвам тук, за да се преобличам. Всеки от нас ще си има ключ, освен този, който ще си остане в портиера, за да го има в себе си, в случай, че ние забравим нашите. Наех квартирата за три месеца, разбира се, на твое име.

— А кога ще трябва да се плати?

— Вече е платено, мили мой!

— Колко ти дължа?

— Не, мое момче. Това не се отнася за теб, това е моя малка прищявка.

Той се престори на сърдит.

— Не, аз това няма да позволя.

Тя го прегърна:

— Моля ти се Жорж. Това ми прави такова удоволствие. Аз искам нашето гнездо да принадлежи на мен, само на мен. Това нали не те оскърбява? Аз искам да поднеса дар на нашата любов. Кажи, че и ти искаш това, мили ми Жорж? — Тя го умоляваше с погледи, целувки, с цялото си същество.

Дюроа я предизвикваше да се моли, като се правеше на сърдит. Най-после той се съгласи, че всъщност тя има право.

Когато г-жа дьо Марел си тръгна, той, като потриваше ръце и без да прави усилие да вникне в глъбините на душата си, където беше се породило мнението, което той си беше съставил в тоя ден за нея, прошепна: „Все пак тя е мила“.

След няколко дни Жорж отново получи „синя книжка“. Тя му съобщаваше:

„Мъжът ми ще си дойде тази вечер след шестседмично отсъствие. Ние ще трябва да се разделим за осем дни. Колко е скръбно, мили мой!

Твоята Кло“.

Дюроа остана изненадан. Той съвсем беше забравил, че тя е омъжена. Искаше му се да види този човек поне веднъж, за да има за него някаква представа.

Докато чакаше търпеливо заминаването на съпруга й, той прекара във „Фоли Бержер“ две вечери, които свършиха у Рашел.

Една сутрин Дюроа отново получи телеграма, която съдържаше следните четири думи:

„Днес в пет часа, Кло“.

И двамата пристигнаха по-рано от определеното време. Тя се хвърли в прегръдките му, обхваната от безумно възбуждане, като го целуваше страстно по лицето.

— Ако искаш — каза тя, — след като се налюбим до насита, да отидем някъде да вечеряме. Аз съм свободна през целия ден.

Този път Жорж имаше пари и се почувства щастлив, че ще има възможност той да плати сметката.

— Да идем там, където ти пожелаеш, мила. Аз съм напълно съгласен — отговори той.

Около седем часа те излязоха от квартирата и се озоваха на големия булевард. Тя държеше ръката му и му шепнеше на ухото:

— Ако знаеш колко ми се иска да вървя с теб под ръка, как ми е приятно да те чувствам толкова близо.

Той попита:

— Искаш ли да отидем да вечеряме в „Латуйл“? — попита той.

— О, не. Там е много разкошно. Аз бих предпочела нещо просто, някоя малка гостилничка, където се хранят служители и работници; аз много обичам такива места. О, ако бихме могли да отидем вън от града!

Понеже Жорж не знаеше такова заведение в този квартал, тръгнаха по булеварда. Влязоха в една винарна, където човек можеше и да се нахрани. През стъклената врата се виждаха две момичета, без шапки, седнали с двама военни. Трима файтонджии се хранеха в дъното на заведението, а една друга личност, на която занятието не можеше да се определи, пушеше с лула, като беше прострял краката си, с ръце пъхнати в джобовете на панталоните, разположил се на стола, с отмахната назад глава. Палтото му беше цялото изцапано, в джобовете си беше напъхал бутилка, парчета хляб, нещо увито във вестник и някаква връв. Той имаше гъсти разчорлени коси, посивели от мръсотия. Шапката му се търкаляше на земята под стола.

Появата на Клотилда с красив тоалет учуди всички посетители. Двете двойки престанаха да си говорят, тримата файтонджии спряха спора си, а лицето, което пушеше, извади лулата от устата си, и като се изплю на дъските, погледна я и леко поклати глава.

— Колко е приятно — каза г-жа дьо Марел. — Тук ще ни бъде много добре. Когато дойдем друг път, аз ще се облека като работничка.

Тя седна, без да се стеснява и без да се отвращава на един дървен стол, който лъщеше от разсипани мазнини и питиета, избърсвани набързо от келнера. Дюроа, малко смутен и малко засрамен, потърси окачалка, за да си закачи цилиндъра. Но като не намери такава, той го сложи на един стол.

Поднесоха им овнешко рагу, парче жиго и салата. Клотилда повтаряше:

— Аз обичам това заведение, защото е по моя вкус. Тук ми е по-приятно, отколкото в Английското кафене. — После добави: — Ако искаш да ми направиш пълно удоволствие, заведи ме на бал в някоя кръчма. Аз зная тук наблизо едно такова място, което се казва „Бялата кралица“.

Дюроа учуден, попита:

— Кой те е водил там?

Той я погледна изпитателно и тя се изчерви, сякаш този неочакван въпрос пробуди у нея нежен спомен. След минута мълчание тя каза:

— Това беше един приятел… — След това, като помълча, прибави: — Той умря. — И искрено опечалена, наведе очи.

За пръв път Дюроа помисли, че нищо не знае от миналото на тази жена и потъна в размишления. Да, преди него тя е имала любовници, но какви са били те? От каква среда? Неясна ревност, нещо като сръдня се зароди в него, омраза към всичко, което той не знаеше, към всичко, което не му принадлежеше в това сърце, в този неин живот. Той я погледна раздразнен от тайната, скрита в тази хубава и загадъчна главица, която тази минута може би мисли с тъга за друг, за други… Как му се искаше да надникне в тези спомени, да се порови в тях, да узнае всичко, всичко да види!…

— Искаш ли да ме заведеш в „Бялата кралица“? — повтори тя. — Това ще бъде същински празник.

Дюроа се самоуспокои: „Та какво ме интересува мене миналото? Глупак съм, ако това ме вълнува“. И отговори усмихнато:

— Не ще и питане, миличка.

Като излязоха на улицата, тя прошепна с глас, с който се говори при признание:

— Досега аз не смеех да те моля за това, но ти не можеш да си представиш колко обичам тези места, където за жените е неприятно да отиват. По време на карнавала ще се облека като ученик. Аз съм много интересна в такъв костюм.

Щом влязоха в салона за танцуване, тя се стъписа и се притисна към него. Но беше доволна, че дойдоха тук. Тя с любопитство наблюдаваше проститутките и сутеньорите. Наблюдавайки суровия неподвижен полицай, тя често повтаряше: „Ето един стражар, който има внушителна фигура“. След четвърт час на нея й омръзна и той я изпрати до къщи.

Двамата почти всяка вечер посещаваха кабаретата, където се веселят долните слоеве на Париж. Дюроа се увери, че любовницата му изпитва същинска страст към скитанията из бохемските свърталища.

Тя отиваше на среща, облечена в тъмни прости дрехи, с шапка на водевилна субретка; и без да се съобразява с простотата на своя костюм, тя не се разделяше със своите пръстени, гривни, брилянти. На молбата му да ги махне, тя отговаряше: „Нека мислят, че това са рейнски камъчета“.

Като си мислеше, че е много добре маскирана, макар всъщност това съвсем да не беше така, тя отиваше в кабаретата, които се ползваха с най-лошо име.

Тя помоли Дюроа и той да се преоблече като работник. Жорж не се съгласи, дори не смени цилиндъра си с мека шапка. Г-жа дьо Марел се утешаваше, оправдавайки неговия отказ така: „Нека мислят, че аз съм прислужница в някой виден дом и че имам връзки с човек от обществото“. И намираше тази комбинация за чудесна. Освен простонародните кабарета, те често посещаваха вмирисано на тютюнев дим заведение, като сядаха на малки дървени столчета около вехта дървена маса. Облак от парлив дим и миризма на пържена риба се носеше из салона. Облечените в прости ризи мъже приказваха високо, като посръбваха от чашките. Учуденият келнер разглеждаше дошлата странна двойка. Той им поднесе две чаши вишновка. Г-жа дьо Марел се вълнуваше, галеше Жорж и се радваше. Тя пиеше по глътка от това червено питие, като разглеждаше наоколо с неспокойни пламтящи очи. От всяка погълната чаша тя получаваше усещането на извършена грешка — всяка капка от парливото питие, което попадаше в нейното гърло, й доставяше остра наслада, радост от забраненото и престъпно удоволствие.

По някое време тя казваше тихо: „Да си ходим“. И те излизаха. Тя бързо пристъпваше, навела глава, с малки крачки, също като актриса на сцената, между посетителите, които се бяха облегнали на столовете и я съпровождаха с подозрителни и недоволни погледи. Излязла навън, тя въздъхваше с облекчение, сякаш беше успяла да се отърве от някоя голяма опасност.

Понякога, разтреперана, тя питаше Дюроа:

— Ако някой тук ме оскърби, какво би направил?

Той отговаряше със самохвалство:

— Бих съумял да те защитя!

И тя радостно стискаше ръката му, като в нея се зараждаше желанието да я оскърбят, за да бъде защитавана, да види как тези мъже ще се бият помежду си заради нея, макар че между тях би бил и нейният любим човек.

Но тези разходки — два-три пъти през седмицата — започнаха да омръзват на Дюроа. Освен това от известно време беше му трудно да харчи всеки път за файтон и за други дребни сметки.

Сега той едва свързваше двата края, понеже имаше по-големи нужди, отколкото когато служеше в Железниците. През първите месеци той харчеше без сметка, като се надяваше, че приходите му ще се увеличат. Но това не се случи.

Най-простият начин — заем от касата — той беше вече използвал, а от редакцията си беше взел заплатата за четири месеца напред. Освен това той беше задлъжнял сто франка на Форесте, триста франка на Жак Ривал, който можеше да чака, без да се вземат предвид малките му дългове от пет до двадесет франка.

След като г-н Потен не можа да го посъветва по какъв начин да намери още сто франка, Дюроа изпадна в отчаяние. Сега той чуваше бедността си още по-силно, понеже разходите му се увеличиха. Омразата към всички хора растеше и при всеки най-малък повод тя избуяваше в некрасив вид. Понякога Дюроа се питаше как беше могъл да харчи средно около хиляда франка на месец, без да си позволява някакви излишества. И пресмяташе, че закуската от осем франка, заедно с обяда от дванадесет франка в един от хубавите булевардни ресторанти, вече възлизаха на един наполеон. А като се прибавят и десетина франка за дребни разноски, нещо, което ставаше неусетно, сумата стигаше тридесет франка. А тридесет франка правят деветстотин франка на месец. В тази сметка обаче не влизаха разноските за дрехи, обуща, долни дрехи, храна и пр.

На 14 декември той беше останал без франк в джоба си, като не виждаше от кого би могъл да вземе в заем малко пари. В този ден, както това често се случваше преди, той не закуси и прекара цялото време в редакцията, сърдит и огорчен. Около четири часа получи телеграма от любовницата си:

„Искаш ли да обядваме заедно? После ще направим разходка донякъде?“

Той отговори:

„Да обядваме ми е невъзможно“.

После си помисли, че е глупаво да се отказва от приятните минути, които щеше да прекара с нея:

„Ще те чакам в девет часа в нашето гнезденце“.

Дюроа изпрати писмото по едно момче, за да не прави разноски за телеграма. Беше отчаян, че не може да намери пари за вечеря.

До седем часа той не беше нищо измислил и стомахът вече го болеше от глад. Тогава реши да прибегне до едно отчаяно средство. Почака докато излязат всичките му колеги и като остана сам, позвъни силно. Слугата на директора, който беше останал да пази редакцията, веднага дойде. Дюроа, развълнуван, бъркаше из джобовете си.

— Чуйте, Фукар, аз съм си забравил портмонето вкъщи, а ще трябва да отида да вечерям в „Люксембург“. Бихте ли ми дали в заем петдесет су за файтон.

Слугата извади от джоба на жилетката си три франка и попита:

— Господин Дюроа, не желаете ли повече?

— Не, не. Толкова стигат. Благодаря ви.

И като взе парите, Дюроа слезе бързо по стълбите, после отиде и похапна в една малка гостилничка.

В девет часа той очакваше любовницата си, като си грееше нозете до камината в малкото салонче.

Тя се втурна оживена, много весела, възбудена от студения въздух:

— Ако искаш — каза тя, — най-напред да идем да се разходим, после, към единадесет часа, ще се върнем тук. Времето е чудесно за разходка.

— Защо да излизаме? Тук е тъй приятно — каза той.

— Ако беше видял колко е хубава луната — продължи тя, без да сваля шапката си, — в такава вечер разходката е неповторима наслада.

— Може би, но аз не искам да се разхождам.

Дюроа каза това ядосано. Това я учуди и оскърби и тя попита:

— Какво ти е? Какъв е този тон от теб, аз искам да се разходя, а не мога да разбера защо си сърдит?

Разгневен, той се изправи:

— За нищо не се сърдя. Това, според мен, е глупаво. Това е!

Г-жа дьо Марел беше от тия жени, които се дразнеха от отговорите на техните въпроси, грубостта силно ги разгневяваше. Презрително, едва сдържаща злобата си, тя каза:

— Аз не съм свикнала да говорят така с мен. В такъв случай аз отивам сама. Довиждане!

Той разбра, че е стигнал до крайност, и като се спусна след нея, хвана я за ръцете и започна да ги целува:

— Прости ми, мила моя, прости ми, днес аз съм много раздразнен и нервиран. Имам неприятности, затруднения, работа…

— Това не ме интересува и аз съвсем не желая да ставам жертва на твоите настроения.

Той я задърпа към канапето:

— Чуй, миличка, аз съвсем не искам да те оскърбявам.

Почти насила той я накара да седне, и, като падна пред нея на колене, каза:

— Прости ли ми? Кажи, че си ми простила.

— Е, добре. Но това да не се повтаря — каза хладно тя и, като стана, добави: — А сега да излезем на разходка.

Прегърнал коленете й, той не ставаше и шепнеше:

— Аз ти се моля да останеш. Направи това за мен. Бих желал тази вечер да сме само с тебе двама, край камината, кажи „да“, аз ти се моля, кажи „да“.

Тя отговори късо и жестоко:

— Не. Аз искам да изляза и няма да се подчиня на капризите ти.

А той настояваше:

— Моля те… Имам много сериозни причини за това…

Тя беше непреклонна:

— Не, ако ти не искаш да дойдеш с мен, аз ще изляза. Сбогом.

И тя тръгна към вратата. Той отиде до нея и я прегърна:

— Чуй, Кло, моя малка Кле; направи това заради мен.

Тя се спря и го загледа в лицето:

— Ти лъжеш. Какви са тия причини?

Той се изчерви, без да знае какво да каже. Тя, възмутена, продължаваше:

— Личи ти, че лъжеш… Подло животно…

Разгневена, със сълзи на очи, тя се изскубна от ръцете му. Той я задържа отново, като я беше хванал за раменете и, отчаян, готов да се съгласи с всичко, за да избегне тази сърдита раздяла, каза с печален глас:

— Истината е в това, че нямам в себе си нито франк. Ето всичко.

Тя спря на мястото си и като продължи да го гледа в очите, за да узнае истината, каза:

— Какво казваш?

Той силно се изчерви.

— Казвам, че нямам нито франк. Разбираш ли? Нямам с какво да платя там, дето бихме отишли, нито чаша питие. Ти ме принуждаваш да признавам такива позорни неща…

Тя продължаваше да го гледа в очите:

— Значи това е истината, нали?

В този момент той обърна всичките си джобове:

— Гледай, сега доволна ли си?

Неочаквано, в страстен изблик, тя разтвори прегръдките си и се хвърли на врата му:

— О, мое бедно момче… Мое бедно момче… Ако знаех това! Кажи какво се е случило с теб?

Тя го накара да седне и, като падна до него на колене, прегърна го, като непрекъснато го целуваше по устата, мустаците, по очите. Помоли го да разкаже за случилото се.

Дюроа измисли една мила история. Трябвало да помогне на баща си, който се намирал в много тежко положение. Наложило се да изразходва не само всичко спестено, но и потънал до гуша в дългове. Накрая допълни:

— Аз ще трябва да гладувам още половин година, тъй като изразходвах всичко спестено. Какво да се прави, когато в живота се случват и такива неща…

Тя му шепнеше на ухото:

— Аз ще ти дам назаем, искаш ли?

Той отговори, пазейки честолюбието си:

— Ти си много добра, миличка, но моля ти се да не говорим повече за това. Ти ме оскърбяваш с това.

Тя млъкна. После, като го притискаше в прегръдките си, каза:

— Ти никога няма да разбереш колко много те обичам.

Това беше една от най-приятните техни любовни вечери. На тръгване тя каза усмихнато:

— Хм! Човек в твоето положение не би се почувствал зле, ако намери в джоба си забравени пари, заврели се някъде под хастара.

— Ах! И това става понякога.

Тя пожела да си отиде пеша, под предлог, че луната е чудесна и ще й се наслаждава през целия път. Беше студена и ясна нощ, каквито са нощите в началото на зимата. Минувачите и конете бързаха, сякаш бяха ухапани от студа. Като се сбогуваха, тя го попита:

— Искаш ли да се видим вдругиден?

— Разбира се.

— В същото време ли?

— Да, да.

— Довиждане, мили мой.

Те се целунаха нежно.

Той тръгна с бързи крачки, като мислеше трескаво как утре на всяка цена трябва да намери пари. Когато вече беше влязъл в стаята си, той потърси в джоба на жилетката си кибрит и остана учуден като напипа една монета.

Като извади монетата и я погледна, остана смаян. Това беше един наполеон. Стори му се, че си е изгубил ума. Започна да я обръща, да я върти, като се мъчеше да разбере по какъв начин е попаднала в джоба му. После изведнъж се досети каква е работата и се възмути. Любовницата му му беше дала милостиня. Какъв срам!

Сърдит и оскърбен, той легна да спи.

Събуди се късно и почувства, че е гладен. Опита се отново да заспи, за да се събуди в два часа. После си каза: „Това до нищо няма да доведе. Ще трябва да обмисля как да намеря пари“. После излезе, като се надяваше, че на улицата нещо ще му дойде наум. Но не можа да измисли нищо. Вместо това, като минаваше покрай ресторантите, почувства голям глад и започнаха да му текат слюнките. По обяд, без да успее да измисли нещо, той изведнъж реши: „Ще отида да похапна с парите на Клотилда. Утре ще й ги върна“. В една бирария той се нахрани за два франка и половина. Като отиде в редакцията, върна на слугата трите франка, като му каза:

— Вземете, Фукар, парите, които вчера ми бяхте дали за файтон.

Той работи до седем часа, после отиде да вечеря и похарчи още три франка от същите пари. Като вечеряше, пи две чаши бира. Но понеже нито имаше възможност да вземе кредит, нито да измисли в разстояние на едно денонощие някакви парични източници, той трябваше да похарчи още шест и половина от двадесетте франка. По такъв начин щеше да отиде на среща с малко под четири франка в джоба.

Дюроа се чувстваше като бясно куче и възнамеряваше веднага да постави работата на чисто. Той ще каже на Клотилда: „Намерих в джоба си двадесет франка, поставени от тебе. Аз не мога сега да ти ги върна, защото положението ми е същото и нямам време да мисля за пари. Но следващия път ще ти ги върна“.

Тя дойде нежна, ласкава и разтревожена. Как ли ще я посрещне той? Целуна го смело, като искаше да отдалечи за известно време всякакво обяснение. На свой ред и той помисли: „Ще имам време да поговоря и за това. Трябва да се намери повод“. Но той не можа да подхване разговор на тази деликатна тема. През цялото време, докато бяха заедно, тя бе много мила. Разделиха се в полунощ, като си определиха среща в средата на другата седмица, понеже г-жа дьо Марел беше получила няколко покани за обяд.

На другия ден, като заплащаше закуската си, Дюроа понечи да извади от джоба си останалите четири франка, но заедно с тях намери и друга златна монета. Отначало помисли, че са му я дали по погрешка, когато вчера размени пари. Но от мисълта за унизителността на преследващата го милостиня, сърцето му нервно затуптя. Как съжаляваше, че не й каза нищо! Ако беше изразил негодуванието си, това не би се повторило.

В продължение на четири дни той упорито и напразно полагаше усилие да намери пет луиза. Но вместо туй той похарчи и втория наполеон на Клотилда. Макар че, ядосан беше й казал: „Не повтаряй повече глупавата си постъпка, иначе ще се разсърдя“, тя се изхитри и още при първото виждане пъхна в джоба му още двадесет франка. Този път Дюроа успокои съвестта си със следното разсъждение: „Аз ще й ги върна. Аз, може да се каже, че просто взех назаем тези пари“.

Касиерът на вестника най-после разбра отчаяната молба на Жорж и се съгласи да му дава по пет франка на ден. Тези пари му стигаха за прехраната, но за връщане на дълга от шестдесет франка и дума не можеше да става. Като имаше предвид, че Клотилда отново беше обхваната от желанието да правят нощни разходки из всички подозрителни кьошета в Париж, той не се разсърди особено, когато намери още една златна монета в един от джобовете си, друга — в същия ден — в обущата си, и на другия ден след разходките, пълни с приключения, намери и в кутийката на часовника. Тя искаше неща, който той не беше в състояние да удовлетворява. Затова съвсем естествено беше, че тя си заплащаше удоволствията, тъй като не искаше да се откаже от тях. Освен това Дюроа си водеше сметка за всички пари, които получаваше от нея, като не губеше надежда един ден да й ги върне.

Една вечер тя каза:

— Представи си, че аз не съм била нито веднъж във „Фоли Бержер“. Искаш ли да отидем?

Около една минута той се подвоуми, тъй като се страхуваше, че там може да срещне Рашел. После си помисли: „Но нали аз не съм женен. Ако тя ме види ще разбере каква е работата и няма да ме заговори. При това ние ще сме в ложа“.

Към това го подтикваше и друга причина — имаше възможност да намери на г-жа дьо Марел безплатна ложа. По такъв начин щеше да й плати една част от дълга си. Той помоли Клотилда да го почака във файтона, като не искаше тя да разбере, че той ще вземе безплатен билет. После се върна при нея и те влязоха, поздравявани от контрольорите.

Мястото за разхождане беше препълнено с хора. С голяма мъка двамата си пробиваха път между насъбралите се мъже и жени. Най-после стигнаха до ложата си и седнаха. Мястото им беше между тихия партер и шумящата галерия. Г-жа дьо Марел проявяваше любопитство към разхождащите се проститутки и не се интересуваше от сцената. Тя постоянно се обръщаше към тях, горяща от желание да ги пипне, да се докосне до техните корсажи, лица, коси… Изведнъж тя каза:

— Погледни онази пълната брюнетка, която непрекъснато ни гледа. Струва ми се, че иска да говори с нас. Забеляза ли я?

— Не. Имаш грешка — отговори той. Но беше я забелязал отдавна. Това беше Рашел, която обикаляше около тяхната ложа, хвърляше гневни погледи, готова да изговори куп жестоки думи.

Сред навалицата той се срещна с нея. Тя му бе прошепнала „Добър вечер“ и му беше намигнала многозначително. Той не отвърна на нейното любезно поздравление, понеже се страхуваше да не бъде забелязано от Клотилда. Мина край нея с вдигната глава и презрително стиснати устни. Проститутката, обхваната от инстинктивна ревност, тръгна след него и отново се сблъскаха.

— Добър вечер, Жорж! — каза високо тя.

Той пак нищо не отговори. Тя бе твърде настоятелна в желанието си да бъде забелязана и да се поздрави с него. Тя неуморно се разхождаше около тяхната ложа, като очакваше удобен момент.

Като забеляза, че г-жа дьо Марел я гледа, тя докосна рамото на Дюроа:

— Добър вечер, как си?

Той не се обърна. Тя продължи:

— Какво е станало с теб? Нима от четвъртък насам си оглушал?

Жорж седеше с презрителен вид и ясно показваше, че не иска да се злепоставя, разговаряйки с тази проститутка. Тя се засмя, но смехът й беше гневен:

— Значи ти си и ням? — каза тя. — Може би тази дама ти е откъснала езика?

— Как смеете да говорите с мен? — почти изкрещя той. — Махнете се или ще помоля да ви арестуват.

Тогава тя се развика с пълно гърло и ококорени очи:

— Ето какъв си ти! Ах, ти негоднико! Когато спиш с някоя жена, след това поне я поздравявай. Не е оправдание, че понеже си с друга, сега се преструваш, че не ме познаваш. А когато минавах покрай теб, да беше поне кимнал с глава, тогава аз нямаше да те безпокоя. Но това за тебе е унизително. Добре тогава! Аз ще ти дам да разбереш!

Тя би крещяла още дълго, ако г-жа дьо Марел не напусна ложата и вече се промъкваше между тълпата, като търсеше, сякаш умопобъркана, изход…

Дюроа се спусна след нея. Рашел като видя, че двамата бягат, за да се отърват от нея, викна тържествуващо:

— Дръжте я! Дръжте! Тя ми открадна любовника.

Публиката се разсмя. Двама мъже, на шега, хванаха бягащата за раменете и уж искаха да я замъкнат някъде, като се мъчеха да я целунат. Но Дюроа я стигна, издърпа я от тях и я изведе на улицата. Тя се хвърли в празния файтон, който чакаше на изхода. Той се качи след нея и на въпроса на файтонджията закъде ще заповяда да пътуват, каза:

— Където искаш.

Файтонът бавно затрополи по улицата. Клотилда, в нервен припадък, като беше закрила лицето си с ръце, ридаеше. Дюроа не знаеше нито какво да каже, нито какво да прави.

— Чуй, Кло, моя малка Кло, позволи ми да ти обясня — зашепна той. — За това, което се случи, аз нямам вина. Аз познавам тази жена много отдавна…, през младите си години…

Тя изведнъж откри лицето си и с яд на влюбена и измамена жена каза бързо и гневно:

— Ах, ти негоднико, мръснико, подлецо… Нима е възможно това? Какъв срам!… О, боже мой!… Какъв срам!…

Изливайки гнева си, тя постепенно идваше на себе си и си спомняше един след друг фактите:

— Та ти си й заплащал с моите пари!… И аз съм давала пари… за тази проститутка… О, подлец!

В продължение на няколко секунди тя като че търсеше по-силен израз, после изведнъж, като направи движение сякаш искаше да плюе, каза:

— О! Свиня, свиня… свиня… Ти си й заплатил с моите пари… Свиня… свиня… — като не намираше друга дума, тя повтаряше: — Свиня… свиня… свиня…

Изведнъж тя се надигна към прозореца и дръпна файтонджията за ръкава:

— Спри!

Отвори вратичката и изскочи на улицата. Жорж понечи да тръгне след нея, но тя извика:

— Да не смееш да вървиш с мен!

Наоколо започнаха да се събират минувачи и Дюроа, от страх да не стане скандал, не помръдна. Тя извади портмонето си и започна да търси под светлината на фенера пари; даде на файтонджията два и половина франка и каза с разтреперан глас:

— Ето… вземете си парите… аз плащам и закарайте този скот на улица „Бурсо“, квартал „Бутиньол“.

Събралите се наоколо се развеселиха. Един господин каза: „Браво, юнакиня!“ А някакъв гамен, като се беше наредил до колелетата на файтона, викна пискливо: „Добър вечер, Биби!“

След това каретата, обсипана с куп насмешки и присмех, потегли.