Ги дьо Мопасан
Бел Ами (3)

III

Жорж Дюроа излезе на улицата окрилен. Искаше му се да мечтае, да върви напред, като си мисли за бъдещето. Поемайки нежния нощен въздух, обзет от мисълта за ред статии, поръчани му от Валтер, той реши веднага да си отиде вкъщи и да започне да работи. И бързо тръгна по булеварда, към улица „Бурсо“, където живееше.

В неговата шестетажна къща живееха двадесет работнически и буржоазни семейства. Като се качваше по стълбата, осветявайки с восъчни кибритчета мръсните стъпала, по които се търкаляха късове хартия и остатъци от цигари и от храна, той почувства силно отвращение и желание по-скоро да се махне оттам и да се настани, като богатите хора, в чиста и добре подредена къща. Тежката миризма от гозби, от отходните места и от човешките мръсотии, от помиите и от спарените стаи бе пропила цялата къща, която сякаш не би могла да се проветри никога.

Стаята на Дюроа, на петия етаж, беше обърната към безкрайното трасе на западния железен път, тя се намираше до самия изход на тунела, близо до гара „Батиньол“. Дюроа отвори прозореца и се подпря на лактите си. Под него, в дълбочината на тъмната пропаст, три червени неподвижни сигнала изглеждаха като грамадни очи на звяр; по-далеч се виждаха още фенери.

Всяка минута в тъмнината на нощта се чуваха подсвирвания — ту кратки, ту продължителни, едни по-близо, други по-далеч, откъм Анер. Те се изменяха като човешкия глас. Една от свирките се приближи, като издаваше непрекъснато жален вик, който се увеличаваше от секунда на секунда и скоро се показа един голям жълт фенер, движещ се с трясък и шум. Дюроа гледаше как дългата върволица от вагони изчезваше в тунела. Той обърна гръб на прозореца и си каза: „Хайде на работа!“ Сложи лампата на масата, но в момента, когато започна да пише, разбра, че има за писане само листове за пощенски писма.

Нямаше как, трябваше да пише на такива листове. Той натопи перото в мастилницата и със своя хубав почерк написа първо заглавието: „Спомени на африканския ловец“.

Той седеше, като си беше подпрял главата с ръка, с очи отправени в лежащата пред него хартия. Как да започне?

Сега той не можеше да си спомни нищо от това, което току-що беше разказвал, нито един факт, нито един случай, нищо. Изведнъж той се сети: „Аз трябва да започна със своето заминаване“. И написа: „Това беше през 1874 година, около 15 май, когато изтощена Франция си отдъхваше след бедствието на страшната година…“

Безпомощен той спря да пише — не знаеше как да продължи, как да разкаже за своето пътуване, за своите първи впечатления.

След десетминутно размишление, той реши да отложи началото за сутринта, а сега да се залови с описването на Алжир. Първото изречение започна така: „Алжир — това е цял в бяло град…“ И спря, не умееше да каже нищо друго. Спомни си хубавия светъл град, с неговите плоски къщи, които се спускаха от върха на планината към морето, но не намираше думи, за да предаде това, което беше видял и преживял.

След дълги усилия той добави: „Той е населен с араби…“ После хвърли писалката на масата и стана.

На неговия малък железен креват, на който от тежестта на тялото му се беше образувала хлътнатина, се търкаляха старите му дрехи, измачкани, сякаш са на някой мъртвец. На сламения стол лежеше неговата единствена копринена шапка, като че ли приготвена за събиране на милостиня.

По стените на стаята, облепени със сиви обвивки с гълъбови букети, имаше толкова петна, колкото и цветове, стари, подозрителни, произходът на които беше трудно да се определи; бяха ли това смачкани насекоми или капки от масло, следи от пипане с мазни пръсти или напръскани със сапунена пяна. Тук се чувстваше унизителната беднота. В него се породи ожесточение против бедността. Той реши, че трябва още сега да се махне оттук, че утре трябва да тури край на това отегчително съществуване.

Обхванат от желание за работа, той седна до масата и пак започна да търси думи, за да предаде вярно странната и пленителна картина на Алжир, тази предна врата към тайнствените глъбини на Африка. Африка на скитниците араби и невиждани негри, непознатата и примамлива Африка, тази Африка, от която докарват за зоологическите градини фантастични животни, като че създадени за феерични приказки — щрауси, диви кокошки, газели, божествени кози, чудни жирафи, камили, чудовищни степни хипопотами, грозни носорози и горили, тия страшни братя на човека.

Дюроа смътно чувстваше как в него се зараждаха мисли; той би могъл да ги предаде устно, но да ги напише не му се отдаваше. Безсилието му го раздразваше, той отново стана, ръцете му бяха влажни от пот и кръвта тупаше в слепите му очи.

Когато той видя сметката на перачката, донесена същата вечер от портиера, изведнъж го обзе пълно отчаяние. Напусна го и радостта, и вярата в себе си, и вярата в бъдещето. Свършено, всичко е свършено, той нищо няма да направи, от него нищо няма да излезе; той се чувстваше нищожен, неспособен за нищо, излишен, осъден.

Дюроа се върна пак към прозореца точно в момента, когато влакът излизаше от тунела със стремителен яростен шум. Влакът отиваше през поля и долини към морето. И пробуди в сърцето му споменът за родителите. Този влак ще мине само на няколко километра от тяхната къща. И той си представи малката къщичка на върха на един хълм, който се издигаше над Руан и долината на Сена, при входа в селото Кантеле.

Баща му и майка му държаха една малка кръчма и бакалница, където селяните от околността отиваха в неделните дни да закусват. Родителите бяха решили да направят от своя син голям човек и го бяха дали в добро училище. Като свърши курса и като го скъсаха на бакалавърския изпит, той постъпи на военна служба, с намерение да стане офицер, полковник, генерал. Но почувства отвращение от службата и преди пет годишния срок започна да мечтае за кариера в Париж.

Като изкара службата, той тръгна за Париж, без да обръща внимание на молбите на родителите си, които мечтаеха да остане при тях. Той вярваше в бъдещето, вярваше, че щастливият случай, засега неизвестен, ще му дари победата. Той щеше да създаде благоприятни условия и щеше да се възползва от тях.

Дюроа е имал успех в полка си, вървяло му е, имал е любовни интриги с жени от висши кръгове. Той съблазнил дъщерята на бирника, готова да захвърли всичко заради него, както и жената на един адвокат, която се опитала дори да се удави, страхувайки се, че той може да я напусне.

Другарите му казваха за него: „Това е един хитрец, един нехранимайко, който лесно се отървава от разните афери“. И той наистина реши да стане хитрец и нехранимайко.

Неговата чиста нормандска душа, покварена от ежедневието на монотонния гарнизонен живот, от мародерството, тъй обикновено в Африка, от незаконните налози, подозрителните измами, поддържани от понятието за чест господстващо в армията, любовта у военните да се кичат с патриотични чувства, героическите разкази на подофицерите и дребнавите нрави на тая среда се бяха превърнали в място, където можеше да се намери всичко. Но жаждата за успех вземаше най-голямо надмощие. Без сам да забележи, той се унесе в мечти, както ставаше с него всяка вечер. Представяше си невероятна любовна история, благодарение на която неговите надежди биха се сбъднали изведнъж. Той се оженва за дъщерята на банкер или на важен господин, която ще срещне на улицата и ще я познае веднага.

Острото изсвирване на локомотива, който беше изскочил от тунела, подобно на заек от дупката си, и се носеше с всички сили към гаража за почивка, изведнъж го опомни. Обхванат от смътна и радостна надежда, която почти не го напускаше, той изпрати в тъмната нощ любовна целувка на незнайната жена, пламенна целувка на желаното богатство.

Дюроа затвори прозореца и започна бавно да се съблича: „Да, утре аз ще бъда в по-добро настроение. Днес умът ми не работи. Като че пих много. Трудно ми е да пиша“.

Легна в кревата, угаси свещта и скоро заспа.

Събуди се рано, както това става в дни на големи надежди или тревоги, скочи от леглото, приближи се до прозореца и го отвори за да подиша чист въздух.

Къщите на улица „Римска“, от другата страна на широкия насип на железния път, блестяха от лъчите на изгряващото слънце като че обагрени от бяла светлина. Надясно, в далечината, в синкавата и лека мъгла се виждаха Аржентенските хълмове, височината на Сануа и воденицата на Оржемон; сякаш прозрачен, трептящ воал беше обгърнал хоризонта.

Няколко минути Дюроа се вглеждаше в далечината: „Добре е да бъде човек там в такъв ден като днешния“. Той реши да работи. Повика синът на пазача, даде му пари и го изпрати в управлението, за да каже, че е болен.

Седна на масата, натопи перото в мастилницата, подпря с ръка главата си и се замисли. Напразно беше всичко. Нищо не излизаше. Но не се отчая. „Не съм свикнал — каза си той. — Това е занаят, както и всички други, трябва да се практикува. Аз имам нужда от помощ, ще ида при Форесте, той ще ми приготви статията за десет минути“.

Облече се и излезе на улицата. Съобрази, че още е рано да отиде при него и че навярно той става късно. Дюроа бавно тръгна по булеварда.

Нямаше още девет часа, когато той се озова в парка „Монсо“; там, след утринното поливане, беше свежо. Седна на една пейка. Някакъв елегантен млад човек бързо вървеше назад-напред — без съмнение очакваше някоя жена. Скоро тя се показа, забулена с воал; хвана ръката му, стисна я и след това се отдалечиха.

Бурна жажда за любов обхвана Дюроа — жажда за изящна, благоуханна, нежна любов.

Той стана и тръгна към Форесте, като мислеше за него. И върви му все пак — когато се приближи до входа на къщата, приятелят му тъкмо излизаше.

— Ти! Толкова рано! Какво искаш?

Дюроа, смутен от тази неочаквана среща, промълви:

— Работата… Работата е в това, че аз никак не мога да се справя със статията, която Валтер ми поръча. Това не е чудно, понеже аз никога не съм писал. Нужна е практика. Аз скоро ще се науча, но как да започна? Мисли имам, но не мога да ги изразя.

Форесте лукаво се усмихваше:

— Това ми е известно.

— Да, да, всичко в началото е така. Ето, аз дойдох… Исках да те помоля да ми помогнеш. За десет минути ти всичко ще скицираш, ще ми покажеш как да започна… Без тебе аз нищо не мога да направя.

Форесте весело се усмихваше и потупа своя стар приятел по рамото:

— Върви — каза той — при жена ми, тя ще ти помогне по-добре от мен, тя разбира този занаят. За съжаление, аз сега съм зает.

Дюроа изведнъж се смути, поколеба се:

— Но в такова време, аз не мога да я безпокоя.

— Можеш. Тя вече стана. Стои в моя кабинет и поставя в ред бележките ми.

Дюроа упорстваше:

— Не… Това не е възможно.

Форесте го хвана за раменете, обърна го и го тласна към стълбите.

— Но върви, щом ти казвам. Нима искаш да ме накараш отново да се кача на третия етаж, за да обясня твоя проблем.

Дюроа най-сетне склони:

— Благодаря, отивам. Ще й кажа, че ти си ме заставил.

— Да, да. Тя няма да те изяде, бъди спокоен. Не забравяй главното: в три часа.

— Не бой се, няма да забравя.

Форесте тръгна с бързи крачки, а Дюроа бавно се изкачваше по стълбите, като обмисляше какво да каже. Вълнуваше се как ще бъде приет.

Лакеят, с четка в ръка, отвори вратата:

— Госпожата е вкъщи — каза той, без да чака да го запитат.

— Попитайте госпожа Форесте може ли да ме приеме и й кажете, че нейният мъж, с когото се срещнах на улицата, знае това — помоли Дюроа.

Той остана да чака. Лакеят се върна, отвори вратата и съобщи:

— Госпожата ви чака.

Тя стоеше до писмената маса в една малка стаичка, стените на която бяха покрити с лавици от черно дърво, по които бяха наредени книги. Подвързии с различни цветове оживяваха и украсяваха еднообразните редове на книгите.

Тя се обърна усмихната, облечена в бял изящен пеньоар обшит с дантели, протегна му ръката си, която изпод широкия ръкав се разголи цялата.

— Толкова рано? — каза тя, после добави: — Но това не е упрек, а само въпрос.

— Извинете — каза той, — аз не исках да дойда, но вашият мъж ме накара. Аз така съм смутен, че не смея да кажа какво ме доведе тука.

Тя му предложи стол:

— Седнете и кажете.

Тя държеше в ръката си писалка от перо на гъска, като изкусно го въртеше между двете си ръце. Пред нея имаше голям лист хартия, изписана до половината. Работата беше прекъсната от пристигането на младия човек.

Когато работеше на тази маса, тя се чувстваше твърде комфортно. Нейният пеньоар издаваше аромата на току-що освежена от тоалета плът. Дюроа си представяше нейното младо, чисто тяло, нежно обвито в тия ефирни дрехи.

— Е, в какво се състои работата? — попита тя.

Той нерешително каза:

— Ето… но истина… аз не смея… Вчера аз работих много до късно… Днес още в ранно утро… Опитах се да напиша статия за Алжир по молбата на Валтер… но нищо не излезе… аз скъсах черновите… аз не познавам този занаят; аз дойдох да помоля Форесте да ми помогне…

Тя го прекъсна, като весело се усмихваше, доволна, поласкана:

— Той ли ви прати при мен?… Това е мило…

— Да. Той каза, че ще ми помогнете по-добре от него… Но аз не смеех, не исках. Разбирате ли?

Тя стана:

— Да, това е много мило сътрудничество. Аз съм във възторг от това. Седнете на мястото ми; моят почерк е познат в редакцията. Ние ей сега ще напишем една чудно хубава статия.

Той седна, взе перото и лист хартия. Мадам Форесте, права, гледаше неговите приготовления. После взе от камината една цигара й запуши.

— Аз не мога да работя без цигари. Е, какво ще ми разкажете?

Той учудено повдигна глава.

— Аз не знам. Именно затова дойдох при вас.

— Да, аз ще ви помогна.

Смутен, той най-после плахо каза:

— Аз искам да разкажа за пътуването си от самото начало.

Тя седна срещу него, от другата страна на масата, като го гледаше в очите:

— Хайде, разкажете ми от самото начало, без да бързате, аз ще разбера това, което е нужно.

Той не знаеше как да започне; тя го заразпитва като свещеник на изповед, задаваше му въпросите така, че той с лекота си спомняше забравените подробности и срещи. Той разказва четвърт час, след което тя го прекъсна:

— Сега да започнем. Представете си, че описвате своите впечатления на някой приятел; това ще даде възможност да се кажат множество глупости, уместни забележки, ще бъдете естествен и занимателен. Почнете: „Мили Анри, ти искаш да узнаеш какво е това Алжир — аз ще ти кажа. Аз искам да ти изпратя от моята малка колиба нещо като дневник, в който животът ще бъде описан ден по ден, час след час. Няма друго какво да правя. Понякога това ще бъде малко грубо, но нали ти не бива да го показваш на своите познати дами…“

Тя прекъсна диктуването, запали угасналата цигара. Тихото скърцане на перото спря.

— Продължаваме: „Алжир е голямо френско владение, разположено на границата на неизследваните страни — пустинята Сахара, Централна Африка и пр. Алжир е вратата, бялата красива врата, която води към този своеобразен материк. Но дотам трябва да се отиде. Това не е лесна работа. Ти знаеш, че аз съм добър учител по езда, аз обучавам конете на полковника; но нали можеш да бъдеш добър ездач и лош моряк. Това се отнася за мен. Спомняш ли си за майор Симдрег, когото ние наричахме доктор Ипек? Когато ни се приискаше да останем за денонощие в лазарета, в този благословен кът, ние отивахме при него. Той седеше на стола разкрачено, обут в червени панталони, сложил ръце на коленете си тъй, че те образуваха мост. Той въртеше големите си кръгли очи, като хапеше единия край на белите си мустаци. Ти помниш неговата диагноза: «Този войник има стомашно разстройство. Дайте му разслабително номер три, според моята рецепта, дванадесет часа почивка; ще му стане по-добре». Разслабителното беше всемогъщо и действаше чудесно. Нямаше как, трябваше да го пият. Изпиталите действието на предписаното от доктор Ипек ползваха дванадесет часа почивка. Та, ето, мой любезни, за да бъдеш в Африка, трябва в продължение на четиридесет часа да страдаш, след вземането на разслабително по рецептата на трансатлантическата компания.“

Тя потриваше ръцете си, много доволна от това, което беше измислила.

Стана, започна да се разхожда, като отново запуши цигара. Диктуваше, изпущайки струйки дим; те отначало излизаха право из тънките стиснати устни, после се разширяваха и оставяха във въздуха сиви следи, прозрачна мъгла, дим, приличащ на тънка паяжина. Тя ту разгонваше с ръка тези облачета, ту ги разсичаше с показалеца и внимателно гледаше как постепенно се губят в пространството на стаята.

Дюроа, с устремен в нея поглед, следеше движенията и жестовете й, извивките на нейното тяло, израза на лицето, когато тя се забавляваше с тази празна игра, която не отвличаше мисълта й.

Тя обмисляше перипетиите на пътуването, описваше измислени съпътници, разказваше за една любовна история с жената на един армейски капитан, която отиваше при мъжа си.

После седна, започна да разпитва Дюроа за топографията на Алжир, за която тя не знаеше нищо. В продължение на десет минути тя беше напълно информирана и с лекота очерта колониалната и политическата география, за да подготви читателя за разбирането на сериозни въпроси, които щели да бъдат разглеждани в следващите статии.

След това следваше пътешествието, в което се описваха мавританките, еврейките, испанките.

— Само това интересува читателите — каза тя.

Тя завърши с отиването в Саид, в подножието на високите планини, и със забавната интрига между подофицера Жорж Дюроа и една испанска работничка във фабриката в Аин ел Адяр. Описваше техните срещи в скалистите планини, нощем, когато вият чакалите, хиените и арабските кучета.

— Продължението утре! — каза весело тя. — После добави: — Ето как се пишат статии, любезни мой. Подпишете се…

Той се двоумеше.

— Но подпишете се!…

Той се засмя и накрая на страницата написа: Жорж Дюроа.

Тя се разхождаше и пушеше. Той я гледаше, без да знае как да й благодари, щастлив от нейното присъствие, пълен с благодарност и чувствена наслада от тяхната зараждаща се близост. Струваше му се, че всичко наоколо е част от нея, всичко, даже стените, отрупани с книги. Канапетата, мебелите, въздухът леко напоен с тютюнев дим, носеха някакъв особен отпечатък — всичко беше пропито от нежно, мило очарование, излъчвано от нея.

Ненадейно тя попита:

— Какво мнение имате за моята приятелка госпожа дьо Марел?

Той се почуди:

— Че е… аз я намирам… намирам я за много привлекателна…

— Нали!

— Разбира се.

Искаше му се да добави: „Но далеч не такава, каквато сте вие“. Но не посмя…

— А знаете ли колко е забавна, оригинална, умна! Тя е бохема, същинска бохема. Затова не я обича нейният мъж. Той вижда само нейните недостатъци и съвсем не цени достойнствата й.

Дюроа беше поразен, като узна, че г-жа дьо Марел е омъжена. — Нима тя е омъжена? Какво работи нейният съпруг?

Г-жа Форесте леко мръдна раменете и веждите си с някакъв недоумяващ вид:

— Той е инспектор по северните железни пътища. Всеки месец се връща в Париж по за една седмица. Жена му нарича това „задължителна служба“, или „седмична безплатна работа“, или още „света неделя“. Когато вие с нея се опознаете по-отблизо, ще видите каква нежна и мила жена е тя. Посетете я тези дни.

Дюроа не мислеше да си отива, струваше му се, че той е тук завинаги, че си е у дома.

Но изведнъж вратата тихо се отвори и влезе един висок господин, без да бъде съобщено за това.

Като видя, че има друг мъж, той се спря. Мадам Форесте се сконфузи за момент, слаба червенина покри лицето й.

— Влезте, любезни мой. Позволете ми да ви представя приятелят на Шарл, Жорж Дюроа, бъдещ журналист.

Тя добави с особен тон:

— Нашият добър и най-близък приятел — граф дьо Водрек. Мъжете се поклониха, погледнаха се един друг в очите и Дюроа се отдалечи.

Не го задържаха. Той изказа няколко думи на благодарност, стисна ръката на младата жена, поклони се на госта, който стоеше със сериозно лице на светски човек. Излезе смутен, сякаш беше направил някаква глупост.

Когато се озова на улицата, стана му някак неприятно; глуха тъга го обхвана.

Той вървеше, без да може да разбере откъде дойде тази неочаквана тъга. Не намираше ясно обяснение… Но строгото лице на граф дьо Водрек, вече стар, с бели коси, със спокоен и смел вид на богат човек, уверен в себе си, не излизаше от ума му.

Дюроа забеляза, че идването на този непознат, който наруши тяхното мило tete-a-tete, което му се струваше вече съвсем обичайно, породи в него студена безнадеждност, която обхваща човек понякога при случайно дочута дума, без някаква причина.

Струваше му се, че този човек не беше доволен от неговото присъствие там.

Беше едва дванадесет, а до три часа той нямаше какво да прави. Реши да закуси при Дювал. Скита се след това по булеварда. Когато стана три часа, той тръгна към редакцията на „Ла ви франсез“.

Слугите стояха със скръстени ръце на пейката в очакване, а портиерът бе застанал зад нещо подобно на учителска катедра и разпределяше дошлите писма. Обстановката беше внушителна и правеше впечатление на посетителите. Служителите умееха да се държат с достойнство, както подобава на персонала на един голям вестник.

Дюроа попита:

— Може ли да се видя с господин Валтер?

— Господин редакторът е на заседание — отговори портиерът. — Бихте могли да почакате. — И му посочи приемната, пълна с хора.

Тука имаше видни хора с ордени, бедни посетители, лошо облечени, в сюртуци, закопчани догоре, с петна по гърдите, които напомняха очертанията на моретата и на континентите в географските карти. Между тях имаше три жени. Една от тях — хубава, усмихната, нагиздена, приличаше на кокетка; другата, с посърнало лице, набръчкано, строго облечена, имаше вид на бивша артистка, в която нещо напомняше на приправена младост с неприятен дъх на развалени парфюми. Третата жена, в траур, стоеше в ъгъла с печален образ на неутешима вдовица. Навярно бе дошла за милостиня.

Не приемаха никого, макар че бяха изминали повече от двадесет минути. Дюроа се обърна към портиера:

— Господин Валтер ми определи да дойда в три часа. Проверете тук ли е моят приятел Форесте.

Въведоха го в една голяма зала, където четирима господина пишеха на широки зелени маси. Форесте стоеше до камината, пушеше цигара и играеше на билбоке. Той беше майстор в тази игра и всеки път прикачваше голямата дървена топка на малкия дървен гвоздей. Той броеше: „Двадесет и две; двадесет и три; двадесет и четири; двадесет и пет“.

Дюроа каза: „Двадесет и шест“. Форесте го погледна, без да прекъсва правилните движения на ръката:

— О, ти ли си? Вчера направих до седемдесет и един удара наведнъж. Само Сен Потен е по-силен от мен в тази игра. Срещнали се с патрона? Няма нищо по-смешно от това да гледаш как този старик Норбер играе на билбоке. При това той отваря устата си, като че ли иска да глътне топката.

Един от сътрудниците се обърна към него:

— Знаеш ли, Форесте, аз знам къде продават чудно билбоке, от много скъпо дърво. То е било собственост на испанската кралица. Не струва много скъпо.

— Къде е това? — попита Форесте.

Изпусна на тридесет и седмия удар, отвори шкафа, където Дюроа видя около двадесет великолепни билбокета, грижливо сложени в колекции и номерирани, като съкровище. Като сложи своето билбоке на мястото му, той попита:

— Къде се намира тази скъпоценност?

— В продавача на билети в театър „Водевил“ — отговори журналистът. — Аз утре ще ти го донеса. Искаш ли?

— Добре. Аз ще го купя, ако наистина е добро; повече билбокета не са нещо излишно.

После се обърна към Дюроа и му каза:

— Хайде с мен, аз ще те заведа при патрона. Иначе ще трябва да чакаш тук до седем часа вечерта.

Те минаха през приемната; същите лица стояха на предишните си места. Когато Форесте се яви, младата жена и старата артистка бързо се приближиха до него.

Той заведе всяка една от тях до прозореца и, макар те да приказваха много тихо, все пак Дюроа можа да чуе, че той и на двете им говореше на „ти“.

След това двамата влязоха при редактора.

Заседанието, което беше се проточило повече от час, се състоеше от игра на карти с някои от тези господа с плоски шапки, които Дюроа беше видял по преди.

Господин Валтер държеше картите със съсредоточен вид, а неговият противник ловко маневрираше с умението на опитен играч. Норбер дьо Варен пишеше статия, седнал на редакторското кресло, а Жак Ривал, като се беше разположил на дивана, пушеше цигара.

Усещаше се тежката миризма на кожи, на стар тютюн и на печатница — особена редакционна миризма, добре позната на всички журналисти. На масата от черно дърво с медни украшения имаше купчина книжа: писма, картички, вестници, списания, сметки и разни печатни бланки. Форесте стисна ръцете на всички, които стояха около играчите, без да каже нито дума. Когато Валтер свърши играта, той се обърна към него:

— Моят приятел Дюроа.

Редакторът бързо погледна през очилата си към младия човек и попита:

— Донесохте ли статията? Тя ще влезе днес, заедно с пренията по запитването на Морел.

Дюроа извади от джоба си сгънатите на четири листове:

Патронът изглеждаше доволен:

— Добре, добре. Вие удържахте на думата си. Трябва ли, Форесте, да прегледам това?

Форесте отговори:

— Няма защо, господин Валтер. Аз писах заедно с него статията, за да го въведа в тази работа. Статията е добра.

Директорът събра картите, раздадени от високия сух господин, депутат от левия център, и каза:

— Много добре.

Форесте не му даде да започне втора игра, наведе се към него и му прошепна:

— Вие ми обещахте да вземете Дюроа на мястото на Марамбо. Ще разрешите ли да го назначим при същите условия?

— Да, добре.

Като хвана приятеля си под ръка, той го изведе от стаята, а Валтер се залови отново на игра.

Норбер дьо Варен не повдигна глава. Преструваше се, че не беше видял или не беше познал Дюроа. Жак Ривал, обратно, демонстративно му стисна ръката, като показваше с това, че той може да разчита на него като на добър приятел.

 

Когато се върнаха в приемната, всички ги погледнаха въпросително. Форесте се обърна към младата жена с доста висок глас, за да го чуят другите посетители:

— Редакторът ей сега ще ви приеме. Той се съветва с двама членове от бюджетната комисия.

След това бързо се отдалечи със замислен и важен вид, като че трябваше ей сега да изпрати спешна телеграма.

Като се върна в редакционната зала, Форесте веднага се залови за билбоке и като прекъсна броенето на ударите, каза на Дюроа: — Ти ще идваш всеки ден в три часа; аз ще ти посочвам къде трябва да ходиш през деня. Ще ти дам препоръчително писмо до началника на бюрото на полицейската префектура, а той ще те изпрати при един от чиновниците си. Ти ще се договориш с него да получаваш интересните новини. Служителите от префектурата ще ти дават официални и полуофициални новини. За подробности се обърнеш към Сен Потен, той е в течение на работата, него ще го видиш утре или сега. Главното е да се научиш да извличаш максималната информация от хората, с които ще те запозная. Трябва да се научиш да проникваш навсякъде, даже през затворени врата. Ти ще получаваш по двеста франка на месец и по две су на ред за интересни сензационни новини.

Форесте се отдаде отново на играта си и бавно продължаваше да брои: „Осем, девет, десет, единадесет, дванадесет, тринадесет.“ Изпусна на четиринадесет и се ядоса: „Нещастното число тринадесет, то винаги ми носи несполука. Аз, вярвайте, ще умра на 13-то число“.

Един от сътрудниците, като свърши работата си, взе своето билбоке от шкафа — това беше едно ниско човече, съвсем приличащо на дете, макар да имаше повече от тридесет и пет години. Влязоха и други журналисти. Всеки от тях вземаше своята игра.

Скоро те станаха шест души, наредили се с гръб към стената. С еднакви правилни движения те хвърляха във въздуха червени, жълти или черни топки. Започна надпреварването. Двама журналисти, които още пишеха, станаха, за да следят играта.

Форесте спечели единадесет удара повече. Малкото човече, приличащо на дете, изгуби. То позвъня на служителя и му каза:

— Девет чаши бира.

И отново започна да играе.

Дюроа, след като изпи бирата си, се обърна към Форесте:

— Какво да правя? Форесте отговори:

— Засега няма нищо. Можеш да излезеш.

— А нашата… Нашата статия… Ще излезе ли тази вечер?

— Да, не се безпокой за нея. Аз ще прегледам коректурите. Приготви за утре продължението и ела тука в три часа.

Дюроа се сбогува с всички тези хора, имената на които все още не знаеше и излезе радостен и оживен.