Серия
Дъщеря на съдбата (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La casa de los espíritus, (Пълни авторски права)
Превод от испански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 69 гласа)

IX
Малката Алба

Алба се роди с изпънато телце — това било добър знак. Баба й Клара огледа гърба й и откри петънце с форма на звезда. С такъв белег се раждали хората, на които било писано да се радват на честит живот. „Няма нужда да берем грижа за това момиче. Ще му върви и ще бъде щастливо. На всичко отгоре ще има и хубава кожа, защото това се предава по наследство, а аз на моите години нямам нито една бръчка и никога не ми е излизала пъпка“, отсече Клара на втория ден след раждането. По тези причини не залегнаха да я подготвят за живота — самите звезди се бяха съчетали така, че да я надарят с куп качества. Беше зодия Лъв. Баба й проучи звездната й карта и описа резултатите с бяло мастило в албум от черна хартия, на който освен това залепи няколко зеленикави кичура от първата й коса, първите нокти, които й изряза скоро след раждането. Налепи и няколко снимки, от които може да се добие представа как е изглеждала — извънредно дребно бебе, почти плешиво, сбръчкано и бледо. Единственият й белег за човешки интелект бяха блестящите й черни очи, с мъдър старчески израз още от люлката. Такива бяха очите на истинския й баща. Майка й искаше да я кръстят Клара, но баба й никак не държеше да се повтарят имената в семейството, защото това всявало объркване в тетрадките — животоописания. Потърсиха име в един синонимен речник и откриха нейното — последното от цял низ лъчезарни думи с еднакво значение[1]. Години по-късно Алба се тюхкаше, че когато й се роди дъщеря, няма да има дума със същото значение, с която да я кръстят, но Бланка й даде идея да използува чужди езици, те предлагали голямо разнообразие.

Малко остана Алба да се роди в теснолинейка, в три часа следобед, сред пустинята. Това щеше да се окаже фатално за астрологическата й карта. За щастие тя съумя да се удържи вътре в майка си още няколко часа и успя да се роди в къщата на баба си и на дядо си точно в най-благоприятните за хороскопа й ден, час и място. Майка й пристигна в голямата къща на ъгъла, без да е предизвестила никого, разрошена, цялата в прах, с торбички под очите и превита на две от болката, от контракциите, с които Алба се напъваше да излезе. Бланка почука отчаяно на входната врата и щом й отвориха, влетя като смерч и спря едва в шивалнята, където Клара тъкмо довършваше последната прелестна рокличка за бъдещата си внучка. Там Бланка се свлече след дългото си пътуване и така и не смогна да даде никакво обяснение, защото коремът й се пръсна с дълбока течна въздишка и тя усети, че цялата вода на света се стича между краката й с яростно къркорене. При виковете на Клара дотичаха прислужниците и Хайме, който тия дни все се навърташе из къщи около Аманда. Пренесоха я в стаята на Клара и докато я настаняваха на леглото й и дърпаха дрехите й, за да я съблекат, дребното човеченце Алба започна да се показва. Вуйчо му Хайме, който бе присъствал на няколко раждания в болницата, му помогна да излезе на бял свят — с дясната си ръка го държеше здраво за задничето, докато с пръстите на лявата опипваше в тъмното и търсеше врата на бебето, за да отдели пъпната връв, която го душеше. Междувременно, привлечена от олелията, бе дотичала Аманда. Тя натискаше с всичка сила корема на Бланка, а Клара, надвесена над страдалческото лице на дъщеря си, навираше под носа й цедка за чай, покрита с парцал, напоен с няколко капки етер. Алба се роди бързо. Хайме отстрани пъпната връв от шията й, задържа я във въздуха надолу с главата и с две звучни плесници я посвети в житейското страдание и в механиката на дишането. Аманда обаче, която бе чела за обичаите на африканските племена и проповядваше „назад, към природата“, му грабна новородената от ръцете и я положи благоговейно върху отпуснатия корем на майка й, където тя намери известна разтуха за тъгата, че се е родила. Майка и дъщеря си заотдъхваха, голи и прегърнати, докато останалите чистеха каквото имаше за чистене от раждането и се суетяха с новите чаршафи и с първите пелени. Във вълненията на тия мигове никой не забеляза открехнатата врата на гардероба, откъдето малкият Мигел наблюдаваше сцената вцепенен от страх и запечатваше завинаги в паметта си гледката на огромния набразден от вени и увенчан с издаден пъп балон, от който излезе онова синкавочервено същество, омотано в отблъскващо синьо черво.

В гражданския регистър и в книгите на енорийската църква Алба бе записала с френското презиме на баща й, но тя никога не си послужи с него, защото майчиното й се произнасяше и изписваше по-лесно по букви. Дядо й Естебан Труеба цял живот беше против тази лоша привичка. Винаги когато му се отдадеше случай, той натякваше колко зор бил видял, докато набави на момичето известен баща и уважавано презиме, а то седнало да носи презимето на майка си, сякаш е изчадие на срама и на греха. Не допускаше да се изказват съмнения относно законното бащинство на графа и против всякаква логика продължи да чака елегантните обноски и финият чар на французина да се проявят рано или късно у тая саможива и недодялана внучка, която му се мотаеше из къщата. От своя страна Клара също не говореше по този въпрос. Отвори дума много по-късно. Веднъж, като се загледа в момиченцето, заиграло се сред поломените статуи в градината, тя забеляза, че то не прилича на никога от семейството, още по-малко пък на Жан дьо Сатини.

— На кого ли се е метнала с тези старчески очи? — почуди се бабата.

— На баща си — разсеяно отвърна Бланка.

— Педро Трети Гарсия, предполагам.

— Аха — кимна Бланка.

Това бе първият и последен път, когато в семейството се заговори за потеклото на Алба. Както отбеляза Клара, въпросът беше напълно безпредметен — така или иначе Жан дьо Сатини бе изчезнал от живота им. Изгубиха му следите и никой не си направи труда да научи къде го е отвял вятърът — ако не за друго, то поне за да се узакони положението на Бланка. Тя беше лишена от свободата на неомъжената жена, но търпеше всички ограничения на омъжената, без да има съпруг. Алба никога не видя фотография на графа — майка й не остави неогледано кътче в къщата, докато не унищожи всичките му снимки, дори онези, на които тя го бе хванала под ръка в деня на сватбата. Бе взела решение да забрави човека, за когото се беше омъжила — все едно, че изобщо не е съществувал. Никога повече не заговори за него и никога не даде обяснение за бягството си от съпружеския дом. Клара, която бе живяла девет години като няма, познаваше изгодите от мълчанието, така че не седна да разпитва дъщеря си. Напротив — дори спомогна Жан дьо Сатини да бъде забравен. На Алба казаха, че баща й е бил благороден, умен и изискан човек, който за зла чест умрял от треска в пустинята, там на север. Това бе, кажи-речи, единствената измишльотина, която й втълпиха като дете. За всичко друго тя още от малка влезе в тесен досег с прозаичните житейски истини. Вуйчо й Хайме се нагърби да развенчае в съзнанието й небивалицата, че децата излизали от зелките или че щъркелите ги носели от Париж, а вуйчо й Николас — бабините деветини за трите влъхви, за феите и за таласъмите. Алба сънуваше кошмари, в които виждаше смъртта на баща си. Присънваше й се млад, красив мъж, облечен от главата до петите в бяло, с бели лачени обувки и сламена шапка. Той крачеше през пустинята под жаркото слънце. В съня й пътникът забавяше крачка, олюляваше се, вървеше все по-бавно и по-бавно, залиташе и падаше, вдигаше се и отново падаше, изгарян от горещината, треската и жаждата. Влачеше се по колене още малко по нажежените пясъци, но най-накрая оставаше проснат в необятността на мъртвешки жълтите дюни, а грабливите птици кръжаха над безжизненото му тяло. Толкова пъти го сънува, че се изуми, когато много години по-късно й се наложи да отиде да разпознае трупа на човека, когото смяташе за свой баща, в едно хале в общинската морга. Тогава Алба беше сърцата девойка с дързък темперамент, обръгнала на тегло и злочестини, та отиде сама. Посрещна я стажант с бяла престилка. Преведе я по дългите коридори на старата сграда до голямо и студено помещение е боядисани в сиво стени. Човекът с бялата престилка отвори вратата на огромен хладилник и издърпа оттам поставка, върху която лежеше подпухнало, старо, посиняло тяло. Алба го огледа внимателно, но не откри никаква прилика с образа, който й се беше присънвал толкова пъти. Стори й се най-обикновен, незначителен човек, с вид на пощенски служител. Загледа се в ръцете му — не бяха ръце на благороден, изтънчен и умен господин, а на човек, от когото не можеш да очакваш да разкаже нещо интересно. Документите му обаче бяха неопровержимо доказателство, че този син и печален труп е Жан дьо Сатини, умрял не от треска в златните дюни на един детински кошмар, а просто от мозъчен удар, когато е пресичал улицата на стари години. Ала всичко това се случи много по-късно. По времето, когато Клара беше жива, а Алба — още момиченце, голямата къща на ъгъла представляваше един затворен свят. Докато отрастваше в него, тя бе закриляна дори срещу собствените си кошмари.

Алба не беше станала и на две седмици, когато Аманда си отиде от техния дом. Щом живна и се съвзе, никак не й бе трудно да прозре страстта в сърцето на Хайме. Хвана братчето си за ръка и си замина така, както бе дошла — без шум, без излияния, без обещания. Изгубиха я от поглед и единственият, който можеше да я потърси, не пожела да го стори — не искаше да засегне брат си. Съвсем случайно Хайме я срещна отново след дълги години, ала тогава вече беше късно и за двамата. След като тя си отиде, Хайме удави отчаянието си в учене и в работа. Върна се към стария си отшелнически начин на живот и почти не се свърташе из къщи. Повече никога не произнесе името на момичето и завинаги се отчужди от брат си. Присъствието на внучката в къщата посмекчи характера на Естебан Труеба. Промяната бе едва доловима, но Клара я забеляза. Издаваха я незначителни признаци — съзреше ли малката, очите му заблестяваха, носеше й скъпи подаръци, домъчняваше му, когато я чуеше да плаче. Това обаче не го сближи с Бланка. Отношенията с дъщеря му, които поначало си бяха хладни, след злополучния й брак се влошиха дотолкова, че само задължително спазваното благоприличие, наложено от Клара, им позволяваше да живеят под един покрив.

По това време почти всички стаи в къщата на Труеба бяха заети и нямаше ден, като подреждат масата за семейството и за поканените, да не сложат един прибор в повече — все някой можеше да дойде, без предварително да се е обадил. Парадният вход стоеше непрекъснато отворен, за да влизат и излизат близките, гостите и хрантутниците. Докато сенаторът Труеба се мъчеше да оправи бакиите на страната си, жена му плуваше умело в развълнуваните води на обществения живот, а и в другите — в чудатите води на духовния си път. С възрастта и от голямата практика способността на Клара да отгатва скритото и да движи предметите от разстояние със силата на мисълта се засили. Настроеше ли се на такава вълна, тя с лекота изпадаше в състояние на транс и както си стоеше на стола, можеше да се мести из цялата стая, сякаш под седалката имаше скрит мотор. Точно в онези дни един млад и изгладнял художник, приет в къщата от милосърдие, плати за подслона и гощавката си, като нарисува единствения оцелял до наши дни портрет на Клара. Много по-късно окаяният по онова време художник стана прочут майстор и днес картината е в един лондонски музей. Тя сподели участта на толкова други произведения на изкуството, които бяха изнесени от страната по времето, когато трябваше да се продава покъщнината, за да се набавя храна за подложените на гонения. От платното гледа зряла жена в бяло с посребрени коси и с благодушен израз на акробатка на трапец. Отпуснала се е в люлеещ се стол, увиснал над пода, и се рее във въздуха сред пердета на цветя, между обърната надолу ваза в полет и един дебел, черен и втренчен котарак, приседнал важно-важно. Влияние на Шагал, пише в каталога на музея, но не е така. Отговаря точно на действителността, която художникът е видял и преживял в дома на Клара. Тъкмо в този период действуваха безнаказано божественото просветление свише и скритите сили на човешката природа. Те предизвикваха крайно необичайни ситуации и разклащаха законите на физиката и на логиката. Общенията на Клара с блуждаещите души и с извънземните същества се осъществяваха чрез телепатията, сънищата и едно махало, което тя използуваше за целта, като го увесваше над буквите на азбуката, наредени на масата. Самоволните движения на махалото сочеха буквите и образуваха съобщенията на испански и на есперанто. Това доказваше, че не английският, а единствено тези два езика интересуват другоизмерните същества, както и изтъкваше Клара в писмата си до посланиците на английски говорещите велики сили. Те обаче никога не й отвърнаха. Не получи отговор и от поредицата министри на просветата, към които се обърна, за да им изложи теорията си, че вместо в училищата да се преподава английски и френски — езици на моряци, търгаши и лихвари, би трябвало децата да се задължат да изучават есперанто.

 

Алба прекара детството си във вегетариански диети, японски военни изкуства, тибетски танци, йогийско дишане, релаксиране и съсредоточаване по професор Хаусер и още много интересни техники, без да се слага в сметката оня принос, който дадоха за нейното възпитание двамата й вуйчовци и трите очарователни госпожици Мора. Баба й Клара все някак съумяваше да поддържа в движение огромната талига, пълна с щураци, в която се бе превърнал домът й, макар че тя самата не беше никаква въртокъщница, мразеше да се занимава със сметки и затова изпитваше такава неприязън към четирите аритметични действия, че почти бе забравила как се събират две числа. Така че с къщната оправия и с домашното счетоводство трябваше волю-неволю да се нагърби Бланка. Времето й беше разпределено между грижите й на ковчежник и иконом на това царство в миниатюра и керамичната й работилница в дъното на двора — сетно убежище за горестите й, където тя даваше уроци както на малоумни деца, така и на благородни девици, и майстореше невъзможните си Рождества от уроди, които, против всяка логика, се разпродаваха като топъл хляб.

От съвсем малка на Алба бе възложено да слага свежи цветя във вазите. Тя разтваряше широко прозорците, за да влязат на талази светлина и въздух, но въпреки това цветята й не изтрайваха до вечерта, защото с гръмкото си гласище и с бастуна си, с който раздаваше удари наляво и надясно, Естебан Труеба плашеше природата. Където минеше, домашните животни се разбягваха презглава, а растенията посърваха. Бланка отглеждаше докаран от Бразилия фикус — хилаво и срамежливо растение, у което всичко беше невзрачно освен цената. Тя зависеше от броя на листата. Чуеха ли, че дядото се прибира, който беше най-близо до фикуса, тичаше да го изнесе в безопасност на терасата, защото, щом старият влезеше в стаята, растението свеждаше листа и от стъблото му започваше да се процежда белезникав плач — все едно сълзи от мляко. Алба не ходеше на училище, защото баба й казваше, че човек като нея, към когото звездите са толкова благосклонни, трябва да умее само да чете и да пише, а на това може да се научи и вкъщи. И така се разбърза да я ограмоти, че на пет години момиченцето четеше вестника на закуска, умуваше по новините и бистреше политиката с дядо си, а на шест бе открило магическите книги от вълшебните куфари на легендарния си прадядо Маркос и се бе потопило докрай в света на фантазията, от който връщане няма. Не се загрижиха за здравето й, защото то не им даде поводи за притеснение, пък и защото не вярваха в ползата от витамините и казваха, че ваксините били за кокошките. Освен това баба й разучи линиите на ръката й и каза, че ще има желязно здраве и дълъг живот. Единствената, макар и несериозна грижа, която положиха за нея, се изразяваше в това, че я решеха със специален препарат, марка „Байрум“, за да смекчат цвета на косата й — тъмнозелена по рождение. Сенаторът Труеба настояваше да я оставят такава, защото единствено тя била наследила нещо от красивата Роса, макар за съжаление това да било само морският цвят на косата. За да му угоди, в девическите си години Алба престана да си играе на иди ми — дойди ми е тия препарати и започна да си мие главата с отвара от магданоз, от която зеленият цвят се появи отново в цялата си пищност. Иначе тя беше дребна на ръст и не ловеше окото нито отпред, нито отзад, за разлика от повечето жени от семейството — почти без изключение те бяха надарени с пищни форми.

В малкото свободни мигове, когато не беше заета с шетня и можеше да помисли за себе си и за дъщеря си, Бланка се тюхкаше, че Алба е саможиво и мълчаливо момиче и че си няма връстници, с които да играе. Всъщност Алба не се чувстваше самотна, напротив. Дори на моменти щеше да бъде направо щастлива, стига да можеше да се избави от ясновидството на баба си, интуицията на майка си и суетенето и глъчката на странните хора, които в безкрайна върволица ту се появяваха, ту изчезваха, ту пак си показваха носа в голямата къща на ъгъла. Бланка се притесняваше също, че дъщеря й не иска да играе с кукли, но Клара държеше страната на внучка си с довода, че тия малки целулоидни трупове с очички отвори се — затвори се и с извратени сбърчени уста са направо отвратителни. Самата тя майстореше някакви безформени изчадия с остатъците от вълната, от която плетеше дрехи за бедните. Тия творения нямаха нищо човешко и именно затова беше къде-къде по-лесно да ги прегръщаш и мачкотиш, да ги люлееш, да ги къпеш и после да ги изхвърлиш на боклука. Любимото място за игра на момиченцето беше мазето. Заради плъховете Естебан Труеба нареди да залостят вратата, но Алба пропъхваше глава през една капандура и се приземяваше безшумно в този рай на забравените предмети. Помещението винаги тънеше в полумрак и беше неподвластно на времето — като зазидана пирамида. Там се трупаха бракуваните мебели, сечива и прибори с неразбираемо предназначение, развалени или потрошени машинарии, части от „Ковадонга“ — допотопния автомобил, който вуйчовците й разглобиха, за да преправят на състезателна кола, и който завърши дните си, превърнат в старо желязо. Всичко това влизаше в работа на Алба, за да си прави къщички, където свари. Долу имаше сандъци и куфари с дрехи от едно време, които тя използуваше като реквизит за своите театрални представления без зрители. Там се мъдреше и един умърлушен, черен, прояден от молци парцалан с кучешка глава. Проснат на пода, той наподобяваше жалък разчекнат звяр. Това бе последната безславна останка от верния Барабас.

Една вечер, на Коледа, Клара направи на внучката си приказен подарък, който на моменти съперничеше по притегателна сила дори с мазето — кутия бои, четки, малка стълба и разрешението да рисува каквото си иска на най-голямата стена в стаята си.

— Хем да се развлича, хем да си излива душата — рече Клара, като видя как Алба се мъчи да запази равновесие на стълбата, за да нарисува досами тавана влак с всякакви животни.

С годините Алба изпълни тази и другите стени на спалнята си с огромна фреска, на която, сред венерианска растителност и невъзможен свят от измислени животни — като онези, които Роса бродираше на покривката си, а Бланка изпичаше в керамичната си пещ — се появиха желанията, спомените, тъгите и радостите на нейното детство.

Алба много се имаше и с двамата си вуйчовци, но Хайме й беше любимецът. Този огромен космат мъж, същинска мечка, се бръснеше по два пъти на ден и пак винаги изглеждаше така, сякаш брадата му не беше виждала бръснач от седмица. Имаше черни страховити вежди, които решеше нагоре, за да втълпи на племенницата си, че се родеел с дявола, и твърда, наежена като метла коса, която напразно мажеше с брилянтин и тя все стоеше влажна. Влизаше и излизаше с книгите си под мишница и с чанта на водопроводчик в ръка. Беше казал на Алба, че работи като крадец на бижута и че в ужасното си куфарче носи шперцове и специални ръкавици. Момиченцето се преструваше, че губи и ума, и дума, но си знаеше, че вуйчо й е лекар и че в чантата си държи своите докторски принадлежности. Бяха си измислили игри, в които всичко беше на ужким, и с тях убиваха по някой и друг дъждовен следобед.

— Доведи слона! — нареждаше й вуйчо Хайме.

Алба излизаше и се връщаше, повела за невидимо въже въображаем слон. Като нищо се залисваха по половин час, за да му дават да яде треви, ама не всякакви, а само такива, каквито пасат тези четириноги, посипваха го с пръст, да не би лошото време да му окепази кожата, търкаха му с пръст и бивните, за да ги лъснат, и през цялото това време не преставаха да се препират разгорещено за предимствата и недостатъците на живота в джунглата.

— Това дете ще вземе най-накрая да се побърка! — Казваше сенаторът Труеба, когато сварваше малката Алба подвила крак на верандата и вглъбена в трактатите по медицина, които вуйчо й Хайме й даваше да се просвещава.

От цялата къща само тя имаше ключ, за да влиза в тунела от книги на вуйчо си и разрешение да ги взема и да ги чете. Бланка натякваше, че не бива да чете безразборно и по толкова много, защото има неща, които не са за възрастта й, но вуйчо й Хайме смяташе, че ако човек не се интересува от нещо, няма да седне да го чете, а щом се интересува, значи е дорасъл да го прочете. Имаше същата теория за къпането и за храненето. Разправяше, че ако на момиченцето не му се къпе, значи не изпитва вътрешна потребност от къпане, и че трябва да му се дава да яде каквото иска и когато огладнее, защото организмът най-добре знаел какво и кога му е нужно. И дума да не става, казваше Бланка по този въпрос и принуждаваше дъщеря си да спазва строг режим на хранене и норми на хигиена. В резултат освен редовното ядене и къпане Алба нагъваше лакомствата, които й подаряваше вуйчо й, и се поливаше с маркуча, щом й станеше горещо, без тия своеволия да навредят ни най-малко на юнашкото й здраве. На Алба много й се искаше вуйчо й Хайме да се ожени за майка й — щеше да й бъде по вързан в кърпа като баща, а не като вуйчо, но й обясниха, че от такива кръвосмешения се раждат деца идиотчета. В такъв случай, заключи тя, учениците, които идваха всеки четвъртък в ателието на майка й, бяха до едно деца на вуйчовците й.

Николас също допадаше на момиченцето, но у него имаше нещо бързопреходно, пеперудесто, припряно, все не го свърташе на едно място, умът му сякаш скачаше от една мисъл на друга, а това всяваше смут в душата на Алба. Тя беше на пет години, когато вуйчо й Николас се върна от Индия. Като му дотегна да призовава бога чрез трикраката маса и пушека на хашиша, той реши да отиде да го потърси в земя, не чак толкова дива, колкото неговият роден край. Два месеца додяваше на Клара, вървеше по петите й, дебнеше я по всички ъгли, шепнеше й на ухото, докато тя спеше, и най-сетне я убеди да продаде един пръстен с брилянти, за да му плати билета до родината на Махатма Ганди. Този път Естебан Труеба не се възпротиви — помисли, че една разходка из тази далечна страна на гладуващи хора и на мотаещи се нагоре-надолу крави ще се отрази много добре на сина му.

— Ако не умреш от ухапване на кобра или от някоя тамошна епидемия, надявам се да се върнеш възмъжал, защото вече ми дойде до гуша от твоите чудачества — каза баща му на изпроводяк на кея.

Николас живя една година като просяк. Вървя пеш по пътищата на йогите, пеш през Хималаите, пеш през Катманду, пеш по Ганг и пеш из Бенарес. Когато дойде краят на тия скиталчества, той беше сто на сто убеден, че има бог, и се бе научил да си прекарва игли за шапки през бузите и през кожата на гърдите и да живее кажи-речи без да се храни. Един хубав ден цъфна в къщата, без да се е обадил предварително. Срамотиите му — покрити с бебешка пелена, кожата му — залепнала за костите. И гледа едно отнесено като човек, който освен зарзават друго не хапва. Пристигна придружен от двама недоверчиви карабинери, готови да го отведат в участъка без изобщо да се церемонят, ако не успее да докаже, че наистина е син на сенатора Труеба, и от сюрия дечурлига, които го замеряха изотзад с боклуци и му се подиграваха. Единствено Клара го позна веднага. Баща му успокои карабинерите и накара Николас да се изкъпе и да се облече като хората, ако иска да живее у тях, ала синът му го изгледа с невиждащ поглед и не му отговори. Беше станал вегетарианец. Не се докосваше до месо, мляко и яйца, прехранваше се с каквото ядат зайците и постепенно придоби по заешки угрижен израз на лицето. Дъвчеше по петдесет пъти всеки залък от оскъдните си блюда. Превърна всяко сядане на масата в безкраен ритуал, при който Алба заспиваше над празната чиния, а прислужниците — над таблите в кухнята, докато той преживяше ли, преживяше тържествено. По тази причина Естебан Труеба престана да се връща за обед и за вечеря в къщи и се хранеше неизменно в клуба. Николас твърдеше, че може да ходи бос върху жарава, но колкото пъти понечваше да покаже умението си, Клара получаваше пристъп на астма, та той трябваше да се отказва. Говореше с азиатски притчи и невинаги успяваха да ги схванат. Всичките му интереси бяха от духовно естество. Материализмът на домашния живот го дразнеше не по-малко, отколкото прекалените грижи на сестра му и на майка му, които на всяка цена държаха да го хранят и обличат. Не по-малко му досаждаше и Алба, която го преследваше омаяна, мъкнеше се подире му из цялата къща като кученце и го молеше да я научи да прави челна стойка и да се боде с карфици. Продължи да се мотае гол дори когато зимата завилня с всичка сила. Можеше да издържа почти три минути, без да диша, и щом някой го помолеше, а това ставаше често, беше готов тозчас да извърши този подвиг. Жалко, че въздухът е без пари — разправяше Хайме, който изчисли, че Николас диша наполовина на нормален човек, макар че това изобщо не му се отразява видимо на здравето. Цяла зима Николас яде моркови, не се оплакваше от студа и, затворен в стаята си, изпълваше страница след страница с дребния си почерк и с черно мастило. Щом започна да се запролетява, той обяви, че книгата му е готова. Съдържаше хиляда и петстотин страници. Успя да склони баща си и брат си Хайме да финансират издаването й — щял да им върне парите, като се разграбела. След като бяха поправени правописно, редактирани стилово и отпечатани, тези хиляда и толкова листа, изписани на ръка, се сведоха до шестстотинте страници на обемист трактат за деветдесет и деветте имена на бога и за начина да се достигне Нирвана чрез дихателни упражнения. Нямаше очаквания успех и кашоните с изданието най-накрая се озоваха безславно в мазето, където Алба използваше томовете като тухли, за да си строи окопи, докато най-сетне години по-късно послужиха за храна на една позорна клада.

Щом книгата излезе от печат, Николас я взе благоговейно в ръце, на устните му отново разцъфна изчезналата усмивка на хиена, облече си прилични дрехи и оповести, че е дошъл моментът да предаде истината на съвременниците си, които се лутали в тъмата на невежеството. Естебан Труеба му припомни, че му е забранил да използува къщата като школа, и го предупреди, че няма да допусне да втълпява езически мисли в главата на Алба, а още по-малко пък да я учи на факирски номера. Николас отиде да проповядва в кафенето на университета, където успя да привлече внушителен брой ученици за курсовете си по духовни и дихателни упражнения. През свободното си време се разхождаше с мотоциклет и учеше племенницата си да превъзмогва болката и други слабости на плътта. Методът му се състоеше в точно определяне на нещата, които карат човек да се страхува. Момиченцето, което и без това си падаше малко по зловещото и свръхестественото, се съсредоточаваше съгласно указанията на вуйчо си Николас и си представяше ясно, направо зримо, смъртта на майка си, сякаш я преживяваше. Виждаше я мъртвешки бледа, студена, легнала в ковчег, склопила красивите си, черни като на арабка очи. Чуваше плача на хората от семейството. Виждаше шествието от приятели, които влизаха мълчаливо, оставяха визитните си картички на един поднос и излизаха с клюмнали глави. Долавяше мириса на цветята, чуваше цвиленето на украсените с пискюли коне, впрегнати в катафалката. Усещаше болката в краката си, обути в нови, траурни обувки. Представяше си как се чувства самотна, изоставена, сираче. Вуйчо й Николас й помагаше да мисли за всичко това, без да плаче, помагаше й да се отпуска и да не се съпротивява на болката, та тя само да премине през нея, да не остава вътре. Друг път Алба нарочно си приклещваше пръста на вратата и се учеше да издържа на парещата болка, без да охка. Успееше ли да изкара цяла седмица, без да се разплаче, и да преодолее изпитанията, на които я подлагаше Николас, печелеше награда. Тя почти винаги беше една и съща — Николас я возеше с шеметна скорост на мотоциклета, а това беше невъобразимо изживяване. Веднъж се навряха сред стадо крави. На връщане към оборите то пресичаше един извънградски път, където Николас бе завел племенницата си за награда. Тя щеше да запомни завинаги тежките и тромави тела на животните, оплесканите им опашки, които я шибаха по лицето, мириса на фъшкии, допира на рогата и усещането за празнота в стомаха, за приказно виене на свят, за невероятна възбуда, смесица от разпалено любопитство и ужас. Рядко пъти в живота си отново изпита такова усещане. Рядко пъти, но все пак й се случи.

Естебан Труеба открай време никак не го биваше когато искаше да покаже, че и той има нужда от обич. Откакто се бяха влошили съпружеските му отношения с Клара, не знаеше какво е ласка и нежност. Затова той изля върху Алба най-хубавите си чувства. Обичаше момиченцето повече, отколкото бе обичал собствените си деца. Всяка сутрин малката отиваше по пижама в стаята на дядо си, влизаше без да чука и се напъхваше в леглото му. Той се преструваше, че се събужда стреснато, макар че всъщност я чакаше, и ръмжеше да не му додява, да си върви в стаята и да го остави да спи. Алба започваше да го гъделичка, докато той, уж надвит, й разрешаваше да потърси шоколада, който криеше за нея. Алба знаеше всички скривалища, пък и дядо й ги използуваше все в един и същи ред, но за да не го огорчи, тя уж тършуваше дълго и като го намереше, надаваше радостни викове. Естебан така и не разбра никога, че внучка му мрази шоколад и че го яде само от обич към него. С тия утринни игри сенаторът утоляваше нуждата си от човешка близост. Останалата част от деня беше зает в Конгреса, в клуба, с голф, с бизнес и с политическите си сборища. Два пъти в годината прескачаше до „Трите Марии“ с внучката си за по някоя и друга седмица. Двамата се връщаха загорели, напълнели и развеселени. Там варяха домашна ракия, която ставаше за пиене, за палене на печката, за дезинфекциране на рани и за трепане на хлебарки и която те бяха кръстили високопарно „водка“. В края на дните си, когато деветдесетте му години го бяха превърнали в старо, сгърчено и трошливо дърво, Естебан Труеба щеше да си спомня тези мигове с внучката си като най-щастливите в своя живот. А и тя запази завинаги в паметта си тия задушевно съучастнически излети в полето — или хванала дядо си за ръка, или качена зад него на коня му, залезите в необятните землища, дългите вечери до камината в гостната, когато двамата си разказваха приказки за таласъми и рисуваха.

С времето отношенията на сенатора Труеба с останалата част от семейството му само се влошиха. Веднъж седмично, в събота, се събираха на вечеря около голямата дъбова маса, стара семейна реликва, която бе принадлежала на рода Дел Вале, тоест идваше от най-дълбока древност. На нея бяха опявани покойници, танцували бяха фламенко и бяха вършили какви ли не още щуротии и небивалици. Настаняваха Алба между майка й и баба й, с тумбеста възглавничка на стола, та носът й да стига равнището на чинията. Момиченцето гледаше прехласнато възрастните — сияещата си баба, която за случая си слагаше зъбите и отправяше по обиколен път реплики към мъжа си — чрез децата или чрез прислужниците. Хайме, който преднамерено се държеше невъзпитано — оригваше се след всяко блюдо и си човъркаше зъбите с кутрето, за да дразни баща си. Николас, който с премрежени очи дъвчеше по петдесет пъти всеки залък. И Бланка, която каканижеше за каквото й падне, само и само да създаде впечатлението за една уж нормална вечеря. Труеба до едно време се държеше относително поносимо и си мълчеше, но в крайна сметка проклетията му си показваше рогата и той започваше да се кара със сина си Хайме за бедняци, за избори, за социалисти и за принципи, или да хока Николас за намеренията му да се издига с балон и да прилага иглолечение на Алба, или да уязвява Бланка с жлъчни подмятания, със студенина и с безполезни натяквания, че си е опропастила живота и че няма да получи пукната пара в наследство от него. Не се заяждаше единствено с Клара, но с нея почти не говореше. Сегиз-тогиз Алба хващаше как дядо й се е ококорил към Клара, гледа я втренчено и става такъв един бледен и кротък, че сякаш вече не е той, а някакъв друг, неузнаваем старец. Ала това се случваше рядко — обикновено двамата съпрузи не си обръщаха внимание. Понякога сенаторът Труеба се самозабравяше и така се разкрещяваше, че ставаше червен като домат и трябваше да му плиснат каната студена вода в лицето, за да мине пристъпът му на ярост и да му се успокои дишането. По това време Бланка бе достигнала върха на хубостта си. С вида си на арабка, на чезнеща и пищна жена, тя предразполагаше към отмора и доверчивост. Висока и налята, безпомощна и ревлива, събуждаше у мъжете първичния инстинкт за закрила. Баща й не я харесваше. Не можеше да й прости за Педро Трети Гарсия и все гледаше да й набие в главата, че я е приел да живее по милост под неговия покрив. Труеба не можеше да си обясни как дъщеря му има толкова обожатели — у Бланка нямаше и помен от възбуждащата жизнерадост, която го привличаше у жените, пък и се чудеше кой нормален мъж би поискал да се хване с вечно неразположена жена с неопределено семейно положение и с увиснала на врата й дъщеря. Бланка обаче не изглеждаше стъписана от факта, че толкова мъже тичат подире й. Съзнаваше красотата си. Към господата, които се навъртаха около нея, тя се отнасяше двусмислено — от една страна им даваше аванси, примигвайки с мюсюлманските си очи, но от друга благоразумно ги държеше на разстояние. Щом видеше, че съответният ухажор има сериозни намерения, тя прекъсваше връзката с рязък отказ. Някои, по-паралии, се домогваха да стигнат до сърцето на Бланка, като съблазняваха дъщеря й. Отрупваха Алба със скъпи подаръци, с механични кукли, които можеха да ходят, да плачат, да ядат, да вършат и други чисто човешки неща, тъпчеха я с пасти с крем и я водеха на разходка в зоологическата градина, където момиченцето плачеше от жал за горките животни, затворени в клетки, и най-вече за тюлена, който я разстройваше и й навяваше зловещи предчувствия. От тези посещения в зоопарка, където тя ходеше хваната за ръката на някой поклонник с надуто самочувствие и портфейл, до края на живота й остана ужасът от затвореното пространство, от стените, от решетките и от уединението. От всички обожатели най-далече по пътя към сърцето на Бланка стигна Кралят на тенджерите под налягане. Той беше неимоверно богат, благ и разсъдъчен по характер, но въпреки това Естебан Труеба го ненавиждаше, защото беше обрязан, имаше еврейски нос и ситно къдрава коса. С язвителното си и враждебно държане Труеба успя да пропъди този човек, който бе живял и оцелял в концентрационен лагер, бе превъзмогнал мизерията и изгнаничеството и бе излязъл победител в безмилостната борба в света на бизнеса. Докато траеше техният роман, Кралят на тенджерите под налягане водеше Бланка на вечери в най-скъпите и изискани заведения. Идваше да я взема с малък двуместен автомобил с колела на трактор и с турбинен рев на двигателите. Тази единствена по рода си кола предизвикваше смут и вълна от любопитство навсякъде, където минеше, и презрително мърморене у семейство Труеба. Без да я е грижа, че баща й се цупи, а съседите дебнат, Бланка се качваше в колата с достолепието на министър-председател, облякла единствения си черен джемпър и бялата си копринена блуза, която си слагаше при всички по-особени случаи. Алба я изпращаше с целувка и оставаше да стои на вратата, лекият жасминов парфюм на майка й още дълго я лъхаше в носа, а буца от тревога стягаше гърдите й. Единствено благодарение на тренировките на вуйчо си Николас тя понасяше тия излизания на майка си, без да се разреве. Боеше се, че някой ден поредният ухажор ще успее да склони Бланка да замине с него и че тя ще остане завинаги без майка. Отдавна бе решила, че не й е нужен баща, още по-малко пастрок, но че ако майка й си отиде, тя ще си потопи главата в кофа с вода, докато се удави — както правеше готвачката с котетата, които котката раждаше всеки четири месеца. Едва когато се запозна с Педро Трети, Алба си изби от главата страха, че майка й ще я изостави. Интуицията й подсказа, че докато този човек съществува, никой не ще успее да спечели любовта на Бланка. Това стана един летен следобед. Бланка я среса на масури с помощта на гореща маша, която й опърли ушите, сложи й бели ръкавици, черни лачени обувки и сламена шапка с изкуствени череши. Като я видя, баба й Клара прихна да се смее, но майка й я утеши с две капки парфюм, които мазна на врата й.

— Ще се запознаеш с един прочут човек — тайнствено каза Бланка на излизане.

Тя заведе момиченцето в Японския парк и му купи захарни петлета и пуканки. Двете седнаха на една пейка, хванати за ръка и наобиколени от гълъби, които кълвяха пуканките.

Видя го да се приближава още преди майка й да й го посочи. Носеше гащеризон като на автомонтьор, огромна черна брада до средата на гърдите, рошава коса, сандали на монах францисканец на бос крак и широка, сияйна и прекрасна усмивка на лицето, която тутакси му отреди място сред оная категория същества, които заслужават да бъдат нарисувани на огромната фреска в стаята й.

Мъжът и момиченцето се спогледаха и всеки се позна в очите на другия.

— Това е Педро Трети, певецът. Слушала си го по радиото — каза майка й.

Алба протегна ръка и той я стисна с лявата. Тогава тя забеляза, че му липсват няколко пръста на дясната, но той й обясни, че това не му пречи да свири на китара — винаги има начин да правиш нещо, стига да искаш много. Тримата се разходиха из Японския парк. Надвечер се качиха на един от последните трамваи, оцелели в града, и отидоха да ядат риба в една гостилничка на пазара, а когато се стъмни, той ги изпрати до улицата, на която беше тяхната къща. На сбогуване Бланка и Педро Трети се целунаха в устата. Тогава Алба за първи път в живота си видя мъж и жена да се целуват истински — край нея влюбени хора нямаше.

От този ден нататък Бланка започна да излиза сама в края на седмицата. Казваше, че ходи на гости у някакви далечни братовчедки. Естебан Труеба се разбесняваше и се заканваше, че ще я изгони от къщи, но Бланка не вземаше от дума. Оставяше дъщеря си на Клара и се качваше на автобуса, понесла едно палячовско куфарче с нарисувани върху него цветя.

— Обещавам ти, че не съм тръгнала да се омъжвам и че ще се върна утре — казваше тя на дъщеря си на тръгване.

Алба обичаше да се заседява с готвачката след обед и да слуша по радиото популярни песни, най-вече песните на човека, с когото се бе запознала в Японския парк. Един ден Естебан Труеба се намъкна в стаичката до кухнята и като чу гласа от радиото, се нахвърли върху апарата и го заудря с бастуна си, докато го превърна в купчина усукани жици и пръснати копчета, пред ужасените очи на внучката си, която не проумяваше внезапния яростен изблик на дядо си. На другия ден Клара купи ново радио, та Алба да слуша Педро Трети, когато си поиска. Старият Труеба си затвори очите.

Това беше времето на Краля на тенджерите под налягане. Педро Трети научи за съществуването му и получи пристъп на ревност. Тя беше неоправдана — къде можеше да се сравнява неговата пълна власт над Бланка с плахата обсада на търговеца евреин. Както толкова пъти преди, и сега той започна да умолява Бланка да зареже дома на Труеба, жестоката опека на баща си и самотата на своето ателие, изпълнено с малоумни деца и с безделни госпожици, и да отиде при него, веднъж завинаги, да изживеят без задръжки своята любов, която бяха крили още от детството си. Ала Бланка не се решаваше. Знаеше, че ако отиде при Педро Трети, ще се окаже изключена от своята социална среда и ще се лиши от положението, което винаги бе имала, а си даваше сметка и за друго — че изобщо не може да се надява да допадне на хората, с които дружеше Педро Трети, или да се приспособи към скромното поминуване в едно работническо селище. Години по-късно, когато Алба стана на възраст, на която можеше да прецени разумно тази страна от живота на майка си, стигна до заключението, че тя не е отишла при Педро Трети просто защото вече не го е обичала достатъчно, тъй като в дома на Труеба не разполагаше с нищо повече от онова, което той би могъл да й даде. Бланка живееше много бедно и нямаше никакви средства освен малкото пари, които сегиз-тогиз й даваше Клара, и онова, което от дъжд на вятър припечелваше от продажбата на своите Рождества. Малкото, което изкарваше, харчеше почти изцяло за лекари, защото способността й да страда от въображаеми болести не бе намаляла с работата и оскъдицата, напротив — с всяка изминала година само нарастваше. Гледаше да не моли баща си за нищо, за да не му дава поводи да я унижава. От време на време Клара и Хайме й купуваха дрехи или й даваха някоя пара колкото да й се намира, но обикновено не й се намираше дори за едни чорапи. Бедността й ставаше още по-очебийна, като се сравнеше с бродираните рокли и обувките по поръчка, с които сенаторът Труеба контеше внучката си Алба. Животът й беше труден. Ставаше в шест сутринта — и зиме, и лете. Препасваше мушамена престилка, обуваше едни налъми, запалваше пещта в ателието, подготвяше работните маси и размачкваше глината за уроците си, потопила ръце до лактите в грапавата и студена кал. Затова винаги беше с изпочупени нокти и напукана кожа и с времето пръстите й се деформираха. В този утринен час тя усещаше прилив на вдъхновение и тъй като никой не й прекъсваше работата, можеше отрано да се захване да майстори уродливите си животни за Рождествата. После трябваше да се занимава с къщата, с прислугата и да пазарува — и така, докато дойдеше време да започне уроците си. Ученичките й бяха момичета от добри семейства, които от нямане какво да правят се бяха увлекли по модата на художественото занаятчийство — това беше по-изискано, отколкото да плетат за бедните, както правеха бабите им.

Идеята да дава уроци на малоумни деца възникна случайно. Един ден в дома на сенатора Труеба дойде една стара приятелка на Клара. Водеше и внучето си — дебел и мекотел юноша с кръгло като кротка месечина лице и с израз на непоклатима нежност в дръпнатите си очички. Беше петнайсетгодишен, но дори Алба проумя, че е като бебе. Клара помоли внучката си да заведе момчето да поиграят в градината и да гледа то да не се изцапа, да не се удави в басейнчето на водоскока, да не яде пръст и да не си опипва дюкяна. На Алба много скоро й омръзна да го наглежда и като не успя да установи връзка с него на никаква вълна, го заведе в керамичната работилница, където Бланка, за да го държи мирно, му препаса една престилка, за да не се изцапа и измокри, и му сложи в ръцете топка глина. Момчето се залиса с глината и без да му текат лиги, без да се напикава и без да си удря главата о стените, повече от три часа моделира няколко нескопосни фигури и после ги занесе като подарък на баба си. Госпожата, на която дори бе щукнало из главата, че го е довела, се зарадва до немай-къде. Така се роди идеята, че керамиката се отразява добре на умствено изостаналите. Бланка се захвана да дава уроци на група деца, които идваха в ателието в четвъртък следобед. Пристигаха с микробусче под надзора на две монахини с колосани пребрадки. Те сядаха в беседката в градината, пиеха какао с Клара, умуваха за предимствата и недостатъците на ластичната плетка и спореха относно степенуването на греховете по старшинство. През това време Бланка и дъщеря й учеха децата да правят червеи, топчици, разчекнати кучета и неугледни чаши. В края на годината монахините уреждаха изложба и вечеринка и тия ужасяващи окото произведения на изкуството се разпродаваха с благотворителна цел. Скоро Бланка и Алба разбраха, че децата работят много по-добре, когато чувстват привързаност към себе си, и че единственият начин да се общува с тях е обичта. Научиха се да ги прегръщат, да ги целуват и да ги глезят, докато в крайна сметка и двете ги заобичаха истински. Алба чакаше по цяла седмица да дойде микробусът с умствено изостаналите и подскачаше от радост, когато те се втурваха да я прегърнат. Тези четвъртъци обаче бяха изтощителни. Алба си лягаше грохнала, в ума й се въртяха благите монголоидни лица на децата от работилницата, а на Бланка нито веднъж не й се размина без главоболие. Щом монахините си отидеха с разветите си бели одеяния и с върволицата умоповредени, хванати за ръка, Бланка прегръщаше буйно дъщеря си, обсипваше я с целувки и й казваше, че трябва да се благодари на бога, че тя е нормална. Затова Алба израсна с мисълта, че да си нормален е дар божи. Веднъж обсъди въпроса с баба си.

— В почти всички семейства има някой глупак или побъркан, моето момиче — отсече Клара, без да вдига очи от плетивото си, защото за всичките тия години така и не се научи да плете, без да гледа. — Понякога не се виждат, защото ги крият, сякаш е срамно. Затварят ги в най-отдалечените стаи, да не би да ги види някой гостенин. Но всъщност няма нищо срамно — и те са божи създания.

— Но в нашето семейство няма нито един такъв, бабо — възрази Алба.

— Няма. Тук лудостта се е разпределила между всички и не е останало нищо в излишък, за да си имаме наш собствен истински луд — не какъв да е, а от тия, дето са за връзване.

Такива й бяха разговорите с Клара. Затова за Алба най-важният човек в къщата и най-силното присъствие в живота й беше баба й. Тя беше моторът, който вдъхваше живот и поддържаше в движение онзи вълшебен свят в задната част на голямата къща на ъгъла, където преминаха на воля първите й седем години. Алба привикна с чудачествата на баба си. Не си глътваше езика, като я видеше да се носи в състояние на транс из цялата всекидневна, седнала с подвити крака на своето кресло и движена от невидима сила. Придружаваше я при всичките й ходения по мъките, тоест по болници и благотворителни домове, мъчеше се да хване края на нейната върволица от нуждаещи се, и дори се научи да плете от прежда на четири ката и на дебели куки жилетките, които вуйчо й Хайме подаряваше, след като ги е облякъл само по веднъж. Алба го правеше не за друго, а само и само за да съзре как по лицето на баба й се разлива беззъба усмивка, като вижда как внучката й става направо разногледа от гонене на бримките. Клара често я използуваше за вестоносец — пренасяше нейни послания до Естебан, та затова я кръстиха Пощенското гълъбче. Момиченцето участвуваше в петъчните сеанси, на които трикраката маса подскачаше посред бял ден, без намесата на никакъв трик, позната енергия или лост, както и в литературните вечеринки, на които общуваше с признати светила на перото и с променлив състав срамежливи неизвестни хора на изкуството, покровителствани от Клара.

В този период в голямата къща на ъгъла ядоха и пиха много гости. Редуваха се да живеят там или поне да присъстват на духовните събрания, на културните излияния и на обществените занимания почти всички важни птици в страната, включително и Поета, когото години по-късно смятаха за най-добрия на века и превеждаха на всички известни езици на Земята и на чиито колене Алба присядаше толкова пъти, без да подозира, че един ден ще крачи след ковчега му с букет окървавени карамфили в ръка, сред шпалир от автомати.

Клара беше още млада, но на внучка си изглеждаше стара, защото нямаше зъби. Нямаше и бръчки и когато стоеше със затворена уста, създаваше впечатление за доведена до краен предел младост — заради невинния израз на лицето си. Обличаше се с дълги ленени роби, които напомняха усмирителни ризи за луди, а зиме носеше дълги вълнени чорапи и ръкавици без пръсти. Разсмиваха я неща, които съвсем не бяха смешни, и обратно — беше неспособна да разбере кога човек се шегува. Смееше се ни в клин, ни в ръкав, единствена от всички, но видеше ли друг да изпада в смешно положение, често самата тя се натъжаваше. Понякога получаваше пристъпи на астма. Тогава викаше внучката си с едно сребърно звънче, което винаги държеше под ръка, и Алба дотичваше, прегръщаше я, започваше да й шепне утешително и на нея й минаваше, защото и двете знаеха от собствен опит, че единственият лек срещу астмата е обичано същество да те държи дълго в прегръдките си. Имаше засмени очи с цвят на лешник, бели лъскави коси, прибрани на разпилян кок, от който бягаха немирни кичури, изящни бели ръце с овални като бадеми нокти и с дълги пръсти без пръстени — ръце, които ставаха само за да гали нежно, да нарежда картите за гадаене и да си слага изкуствената челюст за обед и за вечеря. Алба по цял ден се мъкнеше подир баба си, додяваше й, навираше се в полите й, караше я да разказва приказки или да мести вазите със силата на мисълта си. При нея намираше сигурно убежище, когато започваха да я гнетят кошмари или когато тренировките на вуйчо й Николас ставаха непоносими. Клара я научи да се грижи за птичките и да говори на всяка на нейния език, да разпознава знаменията природни и да плете шалове с рехава плетка за бедните.

Алба знаеше, че баба й е душата на голямата къща на ъгъла. Останалите разбраха това по-късно, когато Клара умря и къщата се прости със своите цветя, с наминаващите сегиз-тогиз приятели и с палавите духове — веселяци и затъна до уши във времето на съсипията.

 

Когато за първи път видя Естебан Гарсия, Алба беше шестгодишна, ала никога не го забрави. Нищо чудно да го бе виждала и по-рано, в „Трите Марии“, при някое от летните си посещения с дядо си, когато Труеба я водеше на дълги разходки из землището на чифлика и с широк замах й показваше всичко, докъдето стигаше погледът, от пътечките до вулкана, без да пропуска тухлените къщурки, и й казваше да се научи да обича земята, защото един ден ще бъде нейна.

— Децата ми са до едно развейпрах. Ако те наследят „Трите Марии“, няма да мине и година, и всичко това ще се съсипе отново, както по времето на баща ми — казваше той на внучка си.

— Всичко това твое ли е, дядо?

— Всичко — от панамериканското шосе до подножието на ония могили, нали ги виждаш.

— Защо, дядо?

— Как тъй защо! Ами че защото аз съм собственикът на този имот!

— Добре де, но защо ти си собственикът?

— Защото това землище беше на моето семейство на дедите ми.

— Защо?

— Защото те са го купили от индианците.

— А селяните — ония, дето също открай време са живели тук, защо те не са собствениците?

— Вуйчо ти Хайме ти тъпче главата с болшевишки идеи! — разлютяваше се сенаторът Труеба и от яд почервеняваше като рак. — Ти знаеш ли какво би станало, ако тука нямаше господар?

— Не.

— Всичко щеше да отиде по дяволите! Нямаше да има кой да нарежда какво да се върши, да продава реколтата, да отговаря за работата и за останалото, разбираш ли? Нито кой да се грижи за хората. Ако някой се разболее, например, или умре и остави вдовица и много деца, те ще изпукат от глад. Всеки би чоплил някакво си загубено и дребно като кръпка парче земя и то изобщо няма да му помогне да свързва двата края. Нужен е човек, който да мисли вместо тях, да взема решения, да им помага. Аз бях и още съм най-добрият господар в този край, Алба. Проклет ми е характерът, но съм справедлив. Моите селяни живеят по-добре от мнозина граждани, нищо не им липсва и дори да се случи сушава година или наводнение, или земетресение, аз имам грижата никой от хората ми тук да не закъса. Така трябва да правиш и ти, когато поотраснеш, затова винаги те вземам със себе си в „Трите Марии“ — за да опознаеш всеки камък и всяко животно и най-вече всеки човек, по име и презиме. Разбра ли?

Но всъщност тя почти не влизаше в досег със селяните и далеч не знаеше всекиго по име и презиме. Затова не позна мургавия, свит и непохватен младеж с малки жестоки очички на гризач, който един следобед почука на вратата на голямата къща на ъгъла в столицата. Беше облечен в тъмен костюм, много тесен за ръста му. На колената, лактите и седалището платът толкова се беше протрил, че приличаше на лъскава ципа. Каза, че иска да говори със сенатора Труеба, и се представи като син на един от неговите арендатори в „Трите Марии“. Въпреки че в по-обикновен ден хората от неговото положение влизаха през задния вход и чакаха в стаичката до кухнята, него го заведоха в библиотеката, защото този ден в дома имаше празненство, на което щяха да присъстват всички важни клечки от Консервативната партия. Кухнята беше залята от армия готвачи и помощници, доведени от Труеба от клуба, и всичко беше толкова объркано и припряно, че един посетител само щеше да пречи още повече. В зимния следобед библиотеката беше тъмна и смълчана, единствената светлинка в нея идваше от огъня, който пращеше в камината. Миришеше на лак за дърво и на кожа.

— Почакай тук, но не пипай нищо. Сенаторът Труеба ще се прибере скоро — намусено каза слугинята и го остави сам.

Младежът обходи с очи помещението. Не смееше да помръдне. Предъвкваше яда си, че всичко това можеше да бъде негово, ако се беше родил от законен брак, както толкова пъти му бе обяснявала баба му Панча Гарсия, преди да умре от спазматична треска и да го остави кръгъл сирак ведно с още цял рояк братя и братовчеди, сред които той не беше никой. Единствено баба му го поставяше по-високо от другите и не му позволи да забрави нещо много важно — че е различен от тях, защото във вените му тече кръвта на господаря. Огледа библиотеката с усещането, че нещо го души. Всички стени бяха покрити с етажерки от полиран махагон. Лавици нямаше само от двете страни на камината. Там имаше две витрини, отрупани с украшения от слонова кост и е редки камъни, донесени от Ориента. Високото помещение беше на два ката — единственият каприз на архитекта, допуснат от дядо му. Балкон, до който се стигаше по вита стълба от ковано желязо, изпълняваше ролята на втори етаж, над полиците с книги. Тук бяха най-хубавите картини в дома, защото Естебан Труеба бе превърнал библиотеката в своя света обител, в свой кабинет, в свое убежище, и държеше да е заобиколен от предметите, които най-много ценеше. Лавиците бяха отрупани с книги и с произведения на изкуството, от пода до тавана. Имаше масивно писалище в испански стил, големи фотьойли от черна кожа, обърнати с гръб към прозореца, четири персийски килима, постлани върху дъбовия паркет, и няколко лампиона за четене с пергаментови абажури. Те бяха разположени така, че където и да седне човек, да може да чете на добра светлина. Това бе любимото място, на което сенаторът Труеба уреждаше сборищата си, плетеше интригите си, ковеше ударите си като бизнесмен, а в най-усамотените часове се затваряше да си излее яда, несбъднатите желания или тъгата. Ала селянинът, който стоеше прав на килима, не знаеше къде да си дене ръцете и се потеше от неудобство, не можеше да има и най-смътна представа за това. Тази тежка и потискаща библиотека на големец съответстваше много точно на образа, който той си бе създал за господаря. Потръпна от омраза и от страх. Никога не беше попадал на такова място и дотогава мислеше, че не може да има по-луксозно помещение на света от киното в Сан Лукас, където учителката заведе веднъж целия клас да гледат филм за Тарзан. Много усилия му бе струвало да вземе решението си, да убеди роднините си и да тръгне да бие дългия път до столицата, сам и без пари, за да говори с господаря. Не можеше да чака до лятото, за да му каже какво му тежи на сърцето. Изведнъж усети, че някой го наблюдава. Обърна се и се намери срещу момиченце с плитки и с бродирани чорапи, което го гледаше от вратата.

— Как се казваш? — попита детето.

— Естебан Гарсия — отвърна той.

— Аз се казвам Алба Труеба. Запомни това име.

— Ще го запомня.

Дълго се измерваха с очи, докато най-сетне тя се престраши и пристъпи към него. Обясни му, че ще трябва да почака, защото дядо й още не се е върнал от Конгреса, и му разказа, че в кухнята е една тупурдия, не ти е работа, заради празненството, и му обеща, че по-късно ще я нагласи някак и ще му донесе няколко пасти. Естебан Гарсия се поокопити. Седна в един от черните кожени фотьойли и лека-полека привлече момиченцето и го сложи да седне на коленете му. Алба миришеше на „Байрум“ — свеж и лек парфюм, който се смесваше с естествения й дъх на потно малко момиче. Момчето доближи нос до шията й и вдъхна това непознато ухание на чистота и благополучие и без сам да разбере, очите му се насълзиха. Почувства, че мрази това същество почти толкова, колкото мразеше стария Труеба. Тя олицетворяваше онова, което той никога нямаше да има, онова, което той никога нямаше да бъде. Искаше да я уязви, да й причини болка, но искаше и да продължава да я мирише, да слуша бебешкото й гласче и ръката му да докосва нежната й кожа. Погали я по коленете, точно над горнището на бродираните й три — четвърти чорапи, коленете й бяха хладни и имаха трапчинки. Алба продължи да си каканиже как готвачката навирала орехи през дупетата на пилетата за вечерята. Той затвори очи. Трепереше. Обгърна с една ръка шията на Алба, усети как плитките й гъделичкат китката му и леко натисна, със съзнанието, че тя е толкова малка, че с минимално усилие може да я удуши. Прииска му се да го стори, да усети как тя се вие и рита на коленете му, как се гърчи за глътка въздух. Прииска му се да я чуе как стене и пъшка и да умре в ръцете му, обзе го желание да я разсъблече и изведнъж се почувствува страшно възбуден. С другата ръка взе да рови под колосаната й рокля, прокара я по детските й бедра, напипа дантелата на батистената й фуста и вълнените й гащички с ластик. В някакво кътче на мозъка му просветваше достатъчно разум, за да проумее, че е на ръба на пропаст. Момиченцето бе престанало да приказва и бе застинало, само го гледаше с големите си черни очи. Естебан Гарсия взе ръката на детето и я притисна върху издутия дюкян на панталона си.

— Знаеш ли какво е това? — попита я той с дрезгав глас.

— Твоят член — отвърна тя. Беше виждала такива работи по картинките в медицинските книги на вуйчо си Хайме и когато вуйчо й Николас се разхождаше гол и правеше азиатските си упражнения.

Той се стъписа. Изправи се с рязко движение и тя се изтърси на килима. Беше слисан и уплашен, ръцете му трепереха, усещаше коленете си омекнали като дреб, ушите си — пламнали. В този момент чу стъпките на сенатора Труеба и миг по-късно, преди той да успее да си урегулира дишането, старият влезе в библиотеката.

— Защо е толкова тъмно тук? — гръмогласно изрева той.

Труеба запали лампите и не позна младежа, който го гледаше облещено. Протегна ръце към внучката си и тя за миг се зарови в тях като пребито куче, но тутакси се отскубна, излезе и затвори вратата.

— Кой си ти, бе? — троснато се обърна Труеба към човека, който също беше негов внук.

— Естебан Гарсия. Не ме ли помните, господарю? — успя да измънка другият.

Естебан Труеба позна детето — прикрит въглен, което бе издало Педро Трети преди години и бе вдигнало от земята отрязаните пръсти. Разбра, че няма да му е лесно да го отпрати, без да го изслуша, макар че правилото му бе, че всички въпроси около селяните трябваше да ги решава управителят на „Трите Марии“.

— Какво искаш? — попита го той.

Естебан Гарсия се подвоуми, не можеше да намери думите, които бе подготвял толкова грижливо цели месеци, преди да се осмели да почука на вратата на господарския дом.

— Хайде де, казвай бързо, че нямам много време — рече Труеба.

Заеквайки, Гарсия изложи надве-натри молбата си. Бе успял да завърши училището в Сан Лукас и искаше препоръка за постъпване в Школата за карабинери и държавна стипендия, за да посрещне разноските по учението си.

— Защо не останеш на село, както баща ти и дядо ти? — попита го господарят.

— Простете ме, сеньор, но искам да стана карабинер — умолително отвърна Естебан Гарсия.

Труеба си спомни, че още му дължи наградата за това, че издаде Педро Трети Гарсия, и реши, че тъкмо му се представя сгоден случай да изплати дълга си, а между другото и да разполага със свой човек в полицията. „Отде да знаеш, може пък някой ден да ми потрябва“, помисли той. Седна зад масивното си писалище, взе лист хартия — бланка с щемпела на Сената, написа препоръката с обичайните клишета и я подаде на младежа, който чакаше прав.

— Вземи, момче. Радвам се, че си избрал тази професия. Щом като меракът ти е да носиш оръжие, ако трябва да избираш дали да станеш престъпник или полицай, по-добре е да си полицай — там поне действаш безнаказано. Ще телефонирам на майор Уртадо, той ми е приятел, и ще уредя с него да ти отпуснат стипендия. Ако се нуждаеш от нещо, обади ми се.

— Много ви благодаря, господарю.

— Недей ми благодари, момче. Аз обичам да помагам на своите хора.

На изпроводяк го потупа по рамото, леко и приятелски.

— Защо са те нарекли Естебан? — попита го той на вратата.

— На вас са ме кръстили, господине — отвърна момчето и се изчерви.

Труеба не се замисли над отговора му — за какво ще търси под вола теле. Селяните често кръщаваха синовете си на господарите — в знак на уважение.

 

Клара умря в деня, когато Алба навърши седем години. Единствено тя долови първото предзнаменование за смъртта си. Тогава започна да прави тайни приготовления за отпътуването. Без да вдига шум, разпредели дрехите си между слугините и тълпата протежета, които винаги се навъртаха около нея. За себе си остави само най-необходимото. Извади тетрадките — животоописания, забутани в най-различни кътчета, и сложи в ред творенията си. Привърза ги с разноцветни лентички, като ги раздели по събития, а не по хронологичен ред, защото единственото, което бе забравяла да отбелязва в тях, бяха датите. А в припряността на последния си час реши, че не може да губи време, за да прави сверки и да ги нанася. Докато търсеше тетрадките, на бял свят започнаха да излизат нейните бижута. Откриваше ги в кутии за обувки, в торби с чорапи и в дъното на дрешници. Беше ги завирала там още по времето, когато нейният мъж й ги подаряваше с надеждата, че така ще спечели обичта й. Изсипа ги в стар вълнен три четвърти чорап, забоде го с безопасна игла и ги предаде на Бланка.

— Прибери го, дъще. Някой ден може да ти влязат в работа и за друго, а не просто за да се дегизираш — рече тя.

Бланка сподели тези думи с Хайме и той започна да следи майка си. Забеляза, че тя води привидно нормален живот, но че почти не се храни. Поддържаше се с мляко и с по няколко лъжички мед. Почти не спеше — по цяла нощ пишеше или обикаляше нагоре-надолу из къщата. Сякаш постепенно се откъсваше от света — все по-лека, все по-прозрачна, все по-крилата.

— Както е тръгнало, след някой и друг ден ще вземе да отлети — загрижено каза Хайме.

Изведнъж нещо започна да я задушава. В гърдите си чувстваше галопа на пощурял кон и горестта на ездач, понесъл се с целия си устрем срещу вятъра. Каза, че е от астмата, но Алба забеляза, че Клара вече не я вика със сребърното звънче, за да я цери с продължителни прегръдки. Една сутрин съзря, че баба й отвори с необяснима радост клетките с птичките.

Клара написа малки картички за свидните си същества, които бяха много, и мълчешката ги сложи в една кутия под леглото си. На другата сутрин не стана, а когато прислужницата й донесе закуската, не й позволи да дръпне пердетата. Бе започнала да се сбогува и със светлината, за да потъне бавно в света на сенките.

Известиха Хайме. Той дойде да я види и не си тръгна, докато тя не се съгласи да я прегледа. В състоянието и във вида й не откри нищо ненормално, ала въпреки това разбра, че тя несъмнено ще умре. Излезе от стаята й с широка престорена усмивка, но щом престана да чувства върху себе си погледа на майчините си очи, трябваше да се облегне на стената, защото му се подкосяваха краката. Не сподели нищо с никого вкъщи. Повика един специалист, който му беше преподавал във факултета по медицина. Още същия ден той дойде в дома на Труеба и след като прегледа Клара, потвърди диагнозата на Хайме. Събраха всички от семейството в дневната и без много предисловия им известиха, че не й остават повече от две или три седмици живот и че единственото, което могат да направят, е да са около нея, за да си отиде, без да й е мъчно.

— Мисля, че просто е решила да умре, а науката не разполага с лек срещу тази болест — каза Хайме.

Естебан Труеба сграбчи сина си за врата и едва не го удуши, изблъска навън специалиста и после изпотроши с бастуна си лампионите и порцеланите в гостната. Най-накрая падна на колене на пода и зарида като бебе. В този момент влезе Алба, съзря дядо си смален до нейния ръст, пристъпи, загледа го изумена и като видя сълзите му, го прегърна. По плача на стареца момиченцето отгатна вестта. От всички в къщата само тя не изгуби ума и дума — едно, поради тренировките си да понася болка, и второ — защото баба й често й бе говорила за смъртта, обяснявала й беше защо човек се страхува от нея.

— Точно както в мига, когато идваме на бял свят, така и когато умираме, ние се боим от неизвестното. Но страхът ни е нещо вътрешно, което няма нищо общо с действителността. Смъртта е като раждането — само една промяна — беше й казвала Клара.

И бе добавяла, че щом като може да се свързва без мъчнотия с душите в Отвъдното, тя е напълно сигурна — после ще може да прави същото и с душите в Отсамното. Така че, вместо да хленчи, когато дойде нейният ред, иска да е спокойна, защото в нейния случай смъртта няма да е раздяла между двете, а начин да бъдат по-истински заедно. Алба проумя прекрасно думите й. Не след дълго Клара сякаш се унесе в сладък сън и само видимото й усилие да вкарва въздух в белите си дробове издаваше, че още е жива. Ала задухът май не я гнетеше, защото тя не се бореше за живота си. Внучката й през цялото време стоя до нея. Наложи се да й нагласят надве-натри легло на пода, защото отказа да излезе от стаята, а когато понечиха да я изкарат насила, тя за първи път тропна ядосано. Държеше на своето — баба й разбира всичко и иска тя да е при нея. Така си и беше всъщност. Малко преди края Клара отново дойде в съзнание и заговори спокойно. Първото нещо, което забеляза, бе ръката на Алба между своите длани.

— Ще умра, нали, момичето ми? — попита тя.

— Да, бабо, но няма значение, защото аз съм с тебе — отвърна детето.

— Добре. Под леглото има кутия с картички, извади я и ги раздай — аз няма да смогна да се сбогувам с всички.

Клара склопи очи, въздъхна облекчено и замина за онзи свят, без да погледне назад. Край нея беше цялото семейство — Хайме и Бланка, изпити и съсипани от безсънните нощи, Николас, унесен в молитви на санскритски, Естебан със стиснати уста и юмруци, безкрайно гневен и отчаян, и малката Алба — единствената, която бе запазила спокойствие и присъствие на духа. Тук бяха и прислужниците, и сестрите Мора, и някой и друг стигнал до просешка тояга човек на изкуството, прехранвал се в къщата през последните месеци, и един свещеник. Бе го повикала готвачката, но той така си и стоя със скръстени ръце, защото Труеба не позволи да безпокоят умиращата с изповеди в последния й час и с ръсене на светена вода.

Хайме се наведе над тялото — да чуе някакво недоловимо туптене на сърцето й, ала не би.

— Мама си отиде — изхлипа той.

Бележки

[1] „Нивеа“ означава „белоснежна“, „Клара“ — „светла, ясна“, „Бланка“ — „бяла“, „Алба“ — „зора“, „бяла“. — Б. пр.