Серия
Дъщеря на съдбата (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La casa de los espíritus, (Пълни авторски права)
Превод от испански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 69 гласа)

X
Времето на съсипията

Не мога да говоря за това. Но ще се помъча да го напиша. Двайсет години минаха оттогава и дълго ме гнетеше все една и съща, неизменна болка. Помислих си, че никога не ще мога да я прежаля, но сега, когато ми чукат деветдесетте, разбирам какво искаше да каже тя, като ни се зарече, че не ще й е трудно да държи връзка с нас, защото имала голяма практика в тия неща. Преди аз ходех като муха без глава и я търсех навсякъде. Всяка вечер, като си лягах, си представях, че тя е с мене, виждах я такава, каквато беше по времето, когато всичките й зъби си бяха на мястото и ме обичаше. Загасвах лампата, затварях очи и в тишината на стаята се опитвах да възпроизведа зримо образа й, зовях я буден, а разправят, че съм я зовял и насън.

В нощта, когато умря, аз се затворих с нея. След като толкова години не си бяхме говорили, ние споделихме онези последни часове в покоя на платнохода в кротката вода от синя коприна, както тя обичаше да нарича леглото си, и аз най-сетне намерих кога да й изрека всичко, което не бях успял да й кажа преди, всичко, което бях премълчал от онази ужасна нощ, когато я ударих. Свалих й нощницата и огледах внимателно тялото й — търсех някоя следа от болест, оправдаваща смъртта й, и като не открих, разбрах, че просто тя си е изпълнила мисията на този свят и е отлетяла в друго измерение, където духът й, най-сетне освободен от всякакво материално бреме, щеше да се чувства по-отрадно. В смъртта й нямаше нищо обезобразяващо, нищо ужасно. Разглеждах я дълго — от много години не ми се беше удавала възможност да я наблюдавам колкото си искам. През това време жена ми се беше променила, както става с всички ни с годините. Видя ми се тъй красива, каквато си беше винаги. Бе отслабнала и ми се стори, че е израсла, че е станала по-висока, но после разбрах, че се лъжа, че това е илюзия, причинена от собственото ми смаляване. Преди се чувствах като великан до нея, но като легнах в леглото й, забелязах, че сме почти еднакви на ръст. Буйната й къдрава и немирна коса, по която се прехласвах като младоженец, сега беше като укротена от мекотата на няколко бели кичура, озарили заспалото й лице. Беше много бледа, със сенки под очите, и за първи път забелязах, че са й се появили малки, много тънки бръчки в ъгълчетата на, устата и по челото. Приличаше на малко момиче. Макар и студена, тя си беше онази нежна и мила жена, която помнех от по-рано, и аз й говорих спокойно, милвах я, поспах, когато сънят надви мъката, и непоправимият факт на смъртта й не развали нашата среща. Ние най-сетне се сдобрихме.

На разсъмване се заех да я подредя и наглася за пред хората. Облякох я с бяла роба — намерих я в дрешника й — и се озадачих, че има толкова малко дрехи — аз си бях втълпил, че обича да се докарва. Намерих някакви вълнени чорапи и й ги обух, за да не й замръзнат краката — тя беше много зиморничава. После разресах косата й — исках да я направя на кок, както обичаше да я носи, но докато я решех с четката, къдриците щръкнаха и обрамчиха лицето й. Нищо, стори ми се, че така изглежда по-хубава. Потърсих бижутата й — да й сложа някое, но не успях да ги намеря, та просто снех златната си халка, която носех от годеничеството ни, и я сложих на пръста й, на мястото на онази, която тя си свали, когато скъса с мене. Оправих възглавниците, изпънах чаршафите, капнах няколко капки одеколон на шията й и после разтворих прозореца, за да влезе утрото. Когато всичко беше готово, отворих вратата и пуснах децата и внучката си да се сбогуват с нея. Те завариха Клара усмихната, чиста и красива, каквато си беше винаги. Аз се бях смалил с десет сантиметра, обувките ми хлопаха и косата ми беше напълно побеляла, но вече не плачех.

— Можете да я погребете — казах аз. — Пък вземете да погребете и главата на тъща ми, която от някое време се подмята из мазето — добавих аз и излязох, влачейки крака, за да не ми се изхлузят обувките.

Така внучка ми научи, че онова, дето стоеше в кутията за шапки, онази от свинска кожа, и с което тя играеше на черни магии и украсяваше къщичките си в зимника, е главата на прабаба й Нивеа. Тя престоя непогребана дълго време — отначало, за да се избегне скандалът, а после — защото в цялата неразбория, дето цареше в тази къща, просто я забравихме. Свършихме работата без много шум, за да не даваме храна за хорски одумки. След като служителите от погребалното бюро нагласиха Клара в ковчега и подредиха салона както подобава за покойник — с черни драперии и крепове, с големи капещи свещи и с импровизиран олтар върху пианото, Хайме и Николас сложиха в ковчега главата на баба си, вече превърнала се в една нищо и никаква жълта играчка с уплашен израз — да почива до любимата си дъщеря.

Погребението на Клара бе истинско събитие. Така и не можах да си обясня откъде се насъбра толкова народ, опечален от смъртта на жена ми. Не знаех, че тя е познавала всичко живо. Изредиха се безкрайни върволици от хора, които ми стискаха ръката, опашка от автомобили задръсти всички подстъпи към гробището, надойдоха някакви чудати делегации от бедняци, ученици, работнически профсъюзи, монахини, деца — идиотчета, бохеми и просветлени свише. Почти всички селяни от „Трите Марин“ биха път, за да дойдат да я изпратят. Някои от тях дотогава не се бяха качвали на камион или на влак. В навалицата зърнах Педро Втори Гарсия, не бях го виждал от години. Пристъпих да се здрависам с него, но той не ми подаде ръка. Приближи се с клюмнала глава до зейналия гроб и хвърли върху ковчега на Клара поувехнал букет горски цветя, те имаха вид на откраднати от някоя чужда градина. Плачеше.

Хванала се за ръката ми, Алба не изпусна нищо от погребението. Видя как спуснаха ковчега в земята, на временното място, което едва смогнахме да намерим, изслуша безкрайните надгробни слова, възвеличаващи единствените добродетели, които баба й не притежаваше, и щом се върна вкъщи, изтича да се затвори в мазето, за да чака духа на Клара да се свърже с нея, както тя й беше обещала. Там я заварих заспала с усмивка върху проядените от молци останки на Барабас.

Оная нощ не можах да мигна. В мислите ми се преплитаха образите на двете жени, които бях обичал през живота си — зеленокосата Роса и Клара Ясновидката, двете сестри, на всяка от които бях отдал толкова любов. На разсъмване реших, че ако не ги бях притежавал приживе, поне щяха да бъдат с мене в смъртта. Затова извадих от писалището няколко листа хартия и се заех да рисувам най-достолепния и пищен мавзолей — от италиански мрамор с цвят на сьомга, със статуи от същия материал, представящи Роса и Клара с ангелски криле, защото те си бяха ангели и ангели щяха да си останат завинаги. Там, между двете, ще ме погребат някой ден.

Исках да умра по-скоро — без жена ми животът нямаше смисъл за мене. Не знаех, че ми предстои да свърша още много неща на този свят. За щастие Клара се върна. Или може би никога не си бе отишла напълно. Понякога си мисля, че старостта ми е размътила мозъка, и не бива да се забравя, че я погребах преди двайсет години. Подозирам, че ми се привиждат разни неща, досущ като на изкуфял дъртофелник. Но съмненията ми се разсейват, когато я виждам да минава покрай мене и чувам смеха й на терасата. Знам, че е моя спътница, че ми е простила всички грубости от миналото и че сега е много по-близо до мен от когато и да било преди. Продължавай да живееш и бъди винаги с мен, Клара звездоясна!…

 

Смъртта на Клара обърна с главата надолу живота в голямата къща на ъгъл. Времената се промениха. С нея си отидоха призраците, гостите и светлата радост, която никога по-рано не я напускаше. А не я напускаше, защото тя не смяташе, че светът е Долина на сълзите, а напротив — че е весела прищявка на бога и че именно поради това е глупаво да се взема на сериозно, щом и сам бог не правеше това. Алба забеляза още от първите дни как всичко отива към развала. Отиваше бавно, но неумолимо. Долови го преди всички останали по цветята, които увехнаха в големите вази и наситиха въздуха със сладникав и зловонен мирис. Така си и стояха там, докато изсъхнаха, изрониха се, окапаха и от тях останаха само умърлушени стебла, които дълго не се намери кой да махне. Алба повече не береше цветя, за да украсява къщата. После умряха и растенията, защото никой не се сети да ги полива и да им говори, както правеше Клара. Котките си отидоха мълчаливо, както бяха дошли или както се бяха родили в гънките на стръмния покрив. Естебан Труеба се облече в черно и за една нощ прекрачи от цветущата си зрялост на мъж в добро здраве към подстъпите на една свита и пелтечеща старост, която обаче така и не успя да укроти проклетията му. Той ходеше в строго черно до края на дните си, дори когато това вече бе излязло от мода и никой не носеше траур освен бедняците, които си връзваха черна лента на ръкава като жалейка. Увеси на врата си велурена торбичка на златна верижка, държеше я под ризата до гърдите си. Вътре бяха изкуствените зъби на жена му — беше си наумил, че ще му носят щастие и че така ще изкупи вината си пред нея. Всички в семейството почувстваха, че без Клара вече няма смисъл да са заедно — почти нямаха какво да си кажат. Труеба разбра, че единственото, което го задържа в неговия дом, е присъствието на внучката му.

През следващите години къщата постепенно се превърна в развалина. Никой повече и не погледна градината — да вземе да я полее или почисти — и в крайна сметка тя сякаш бе погълната от занемарата, птиците и плевелите. Геометрично правилният парк, който Труеба бе наредил да оформят по подобие на градините във френските дворци, и очарователният кът, където Клара се подвизаваше като кралица сред безредие и пищност, сред сладострастния разкош на цветята и хаоса на филодендроните, постепенно изсъхнаха, изгниха, буренясаха. Безоките статуи и пеещите фонтани бяха затрупани от опадала шума, птичи курешки и мъх. Изпочупените и мръсни перголи послужиха за убежище на всякакви твари и за бунище на съседите. Паркът се превърна в гъст, почти непроходим буренак на изоставено село — в него човек трябваше да си пробива път едва ли не с мачете. Големият чимшир, който преди подрязваха с барокова претенциозност, рухна отчаян, оклюмал и терзан от охлювите и болестите. В салоните завесите малко по малко се издянаха от кукичките си и увиснаха като бабешки фусти, прашни и избелели. Мебелите, изпотъпкани от Алба, която играеше в тях на къщички и на окопи, се превърнаха в трупове с изхвръкнали пружини, а големият гоблен в гостната загуби девствено чистото си достолепие на буколическа сцена от Версай и бе използван като мишена за стрелите на Николас и племенницата му. Кухнята се омазни и опуши, изпълни се с празни буркани и с купчини стари вестници, престана да произвежда предишните купи с крем карамел и уханни блюда. Обитателите на къщата караха почти всеки ден на варен нахут и на мляко с ориз, защото никой не смееше да излезе на глава с върволицата готвачки — кавгаджийки, заповеднички и до една с брадавици, които се изреждаха да царуват от ден до пладне между почернелите от занемара тенджери. От земетръсите, от хамалското блъскане на вратите и от бастуна на Естебан Труеба стените се напукаха, вратите се нацепиха. Щорите изскочиха от пантите си и никой не си мръдна пръста да ги поправи. Крановете започнаха да текат, тръбите да таят, керемидите да се чупят, по стените взеха да се появяват зеленикави петна от влага. Единствено покритата със сини копринени тапети стая на Клара си остана непокътната. Там си стояха по местата мебелите от светло дърво, две бели памучни рокли, празната клетка на канарчето, панерчето с недовършени плетива, колодите гадателски карти, трикраката маса и камарата тетрадки, в които тя петдесет години нанася своите животоописания. Много по-късно, в самотата на пустия дом и в безмълвието на мъртвите и на безследно изчезналите, аз ги подредих и изчетох съсредоточено, за да възстановя тази история.

Хайме и Николас загубиха и малкото останал им интерес към семейството и не се смилиха над баща си, който в самотата си напразно се опита да се сближи с тях, за да запълни празнотата, оставена от един живот на пълно неразбирателство между баща и синове. Двамата живееха в къщата, защото нямаха къде другаде да се хранят и да спят по на сгода, ала минаваха през нея като безплътни сенки и така и не спираха поглед върху съсипията. Хайме се бе отдал на професията си като същински апостол и както баща му едно време се блъскаше като вол, докато вдигне на крака запустелия чифлик „Трите Марии“ и направи състояние, така и той сега работеше като къртица в болницата, а в свободните си часове се грижеше безплатно за пациентите.

— Ти си безвъзвратно обречен да губиш, сине — въздишаше Труеба. — Нямаш усет за действителността. Още не си проумял как е устроен светът. Залагаш на утопични, несъществуващи ценности.

— Да се помага на ближния е ценност, която съществува, тате.

— Не. Както милосърдието, така и твоят социализъм са измислица на слабите, за да пречупят и използват силните.

— Нямам й аз вяра на тая твоя теория за силните и слабите — отвръщаше Хайме.

— В природата винаги така става, да знаеш. Живеем в джунгла.

— Да, защото правилата се налагат от ония, които мислят като тебе. Ама няма да е винаги така.

— Така ще бъде, защото ние сме отгоре. Знаем как да се оправяме в тоя свят, как да действаме с размах и как да упражняваме властта. Послушай ме, сине, укроти се и отвори частна клиника, аз ще ти помогна. Но скъсай с глупавите си социалистически забежки! — наставляваше го Естебан Труеба напълно безрезултатно.

След като Аманда изчезна от живота му, Николас сякаш укрепна душевно. От преживяванията в Индия му остана вкусът към духовните начинания. Загърби безпочвените търговски авантюри, които тормозеха съзнанието му в ранните младежки години. Стихна и желанието му да притежава всички жени, които му се изпречваха пред очите, и се посвети на вечния си копнеж да влезе в досег с бога по не съвсем конвенционални пътища. Онова обаяние, с което преди набираше ученички за школата си за фламенко, му влезе в работа и сега, за да се огради с нарастващ брой последователи. Повечето бяха младежи, преситени от охолен и безгрижен живот. Като него те витаеха в облаците и бяха петимни да открият философия, която да им позволи да съществуват, без да им се налага да се месят в земните неразбории. Образува се група, готова да възприеме хилядолетните познания, които Николас бе придобил в Ориента. По онова време те си правеха сборищата в запустелите стаи в дъното на къщата, където Алба ги черпеше с орехи и им поднасяше билкови чайове, докато те медитираха с кръстосани крака. Когато разбра, че в неговия дом зад гърба му се мотаят разни шантави и навирили нос младоци, които дишат през пъпа и си свалят дрехите при първа покана, Естебан Труеба кипна и ги изгони, като ги заплаши с бастуна си и с полицията. Тогава Николас проумя, че без пари не ще може да продължи да проповядва Истината, така че започна да взема скромни хонорари за уроците си. С тези средства успя да наеме една къща, където уреди школата си за просветлени. Предвид законните изисквания и необходимостта да се оформи като юридическо лице, той я нарече Институт за общение с Нищото — ИЗОН. Баща му обаче и така не склони да го остави на мира, защото последователите на Николас започнаха да се появяват фотографирани във вестниците с бръснати глави, с непристойни пещемали и с блажено завеян израз и правеха за посмешище името Труеба. Щом се узна, че пророкът от ИЗОН е син на Труеба, опозицията веднага се впусна да експлоатира темата, за да злепостави сенатора. Тя се зае да използва верските пориви на сина като политическо оръжие срещу бащата. Труеба търпя стоически до деня, когато завари внучката си Алба да повтаря като навита пружина свещената дума „Ом“ и с остригана нула номер глава, лъснала като билярдна топка. Получи един от най-страшните си пристъпи на ярост. Влетя изневиделица в института на сина си заедно с двама наети за целта биячи, които запретнаха ръкави и видяха сметката на оскъдната мебелировка. Малко им остана да сторят същото и с мирните едноверци, когато старият осъзна, че и в този случай е прекалил, и им нареди да спрат опустошението и да го изчакат навън. Като остана насаме със сина си, той съумя да се овладее, престана да трепери от гняв и процеди едва сдържано, че вече му е дошло до гуша от неговите палячовщини.

— Да не си ми се явил пред очите, докато не поникне коса на внучката ми! — додаде той на излизане и тръшна вратата.

Николас реагира на другия ден. На първо време изхвърли отломките, оставени от бащините му биячи, и разтреби помещението, като не преставаше да диша ритмично, за да премахне от себе си всякаква следа от гняв и за да пречисти духа си. После той и учениците му, издокарани с пещемалите си и понесли плакати с искания за свобода на вероизповеданията и за зачитане на гражданските им права, се запътиха към желязната ограда на Конгреса. Там наизвадиха дървени пискуни, хлопки и някой и друг набързо стъкмен гонг и вдигнаха такава дандания, че спряха уличното движение. Като се насъбраха достатъчно зяпачи, Николас се съблече и щом остана гол, както го е майка родила, се просна насред улицата с протегнати встрани ръце — същински кръст. Вдигна се такава врява от спирачки на коли, клаксони, писъци и освирквания, че тревогата се пренесе и вътре в сградата. В Сената се прекъсна заседанието, на което се обсъждаше дали земевладелците имат или нямат право да преграждат с телени мрежи междуселските пътища, и депутатите излязоха на балкона да се насладят на необичайното зрелище, каквото представляваше синът на сенатора Труеба, запял гол като пушка азиатски псалми. Естебан Труеба се спусна презглава по широкото стълбище на Конгреса и се втурна към улицата с твърдото намерение да пребие сина си, ала не успя да премине оттатък решетъчната ограда, защото усети, че сърцето му се пръска от гняв в гърдите и че пред погледа му се спуска червено перде. Строполи се на земята.

Николас бе откаран от камионетка на карабинерите, а сенаторът Труеба — от линейка на Червения кръст. Три седмици припадъкът държа влага на Естебан Труеба и едва не го прати на онзи свят. Когато най-сетне се надигна от леглото, той докопа сина си Николас за врата, напъха го в един самолет и го натири в чужбина със заповед да не му се мярка повече пред очите, докато е жив. Все пак му даде достатъчно пари, за да се нареди и дълго време да не търпи лишения, защото Хайме втълпи на баща си, че това е единственият начин да попречат на Николас да извърши нови щуротии, които биха го злепоставили и в чужбина.

В следващите години до Естебан Труеба достигаха вести за черната овца на семейството от писмата, които сегиз-тогиз си пишеха Бланка и Николас. Така научи, че синът му бил открил в Съединените щати нова школа за общение с Нищото. Постигнал главоломен успех и се замогнал. Този път му провървяло — не както при опитите да се издигне с балон или да отвори фабрика за сандвичи. Стигнал дотам, че се киснел заедно с учениците си в собствен басейн от розов порцелан и се радвал на уважението на гражданството, съчетавайки, без сам да си го е поставял за цел, търсенето на общение с бога и сполуката в сделките. Не ще и дума, че Естебан Труеба никога не повярва в тая история.

 

Сенаторът изчака да поизрасне косата на внучката му, за да не си мислят хората, че е келява, и лично отиде да я запише в един английски девически колеж, защото продължаваше да смята, че никъде не дават по-добро образование и възпитание — въпреки противоречивите резултати, които се получиха при двамата му синове. Бланка се съгласи, защото съзнаваше, че за да си намери Алба място в живота, не е достатъчно планетите да са благосклонно съчетани в звездната й карта. В колежа Алба се научи да яде варени зеленчуци и прегорял ориз, да понася студа на двора, да пее химни и да се отрича тържествено от всички земни суети, с изключение на тези от спортно естество. Научиха я да чете Библията, да играе тенис и да пише на машина. Машинописът бе единственото полезно нещо, което й остана от дългите чуждоезични години. Еднообразието в колежа й се стори непоносимо. Дотогава тя бе живяла другояче. Не бе и чувала да се приказва за грехове и за обноски на госпожица, не познаваше границата между човешкото и божественото, между възможното и невъзможното. Бе гледала как единият й вуйчо се размотава гол по коридорите и току прави скокове на каратист, а другият се е заровил под планина книги, как дядо й троши с бастуна си телефоните и саксиите на терасата, как майка й се изнизва с палячовското си куфарче, как баба й мести трикраката маса и свири Шопен, без да вдига капака на пианото. В часовете скучаеше. В междучасията сядаше в най-отдалеченото и притулено кътче на парка, за да не я виждат, тръпнеше от желание да я поканят да играе и едновременно се молеше никой да не я забележи. Майка й я предупреди да не се опитва да обяснява на съученичките си какво е видяла и научила за човешката природа в медицинските книги на вуйчо си Хайме и да не говори на учителките за предимствата на есперанто пред английския език. Въпреки тези предпазни мерки директорката на учебното заведение без особена трудност долови още от първите дни своенравието на новата си ученичка. Наблюдава я няколко седмици и когато диагнозата й се изясни, извика Бланка Труеба в кабинета си и й обясни възможно най-учтиво, че момичето в никакъв случай не се вмества в общоприетите норми на британското възпитание. Препоръча й да го даде в колеж на испански монахини, където може би ще сполучат да обуздаят развинтеното му въображение и да поправят крайно лошите му обноски. Но сенаторът Труеба нямаше намерение да се оставя някаква си мис Сейнт Джон да му смачка фасона и използва цялата си тежест на влиятелен човек, за да не изключат внучката му. Искаше тя на всяка цена да научи английски. Беше убеден, че английският стои по-високо от испанския, който смяташе за език второ качество, подходящ за домашни нужди и за магии, за необуздани страсти и безполезни начинания, но непригоден за света на науката и на техниката, където се надяваше да види един ден как Алба жъне лаври. Надвит от вълната на новите времена, той най-сетне бе приел, че някои жени не са кръгли идиотки, и мислеше, че Алба е прекалено безлична, за да си хване съпруг с добро положение, но може да получи професия и в крайна сметка да си изкарва хляба както мъжете. По тази точка Бланка подкрепи баща си, защото бе изпитала на собствен гръб колко лоши последици носи едно посредствено образование, когато дойде време човек да се оправя в живота.

— Не искам да си бедна като мене, камо ли пък да зависиш от мъж, който да те издържа — казваше тя на дъщеря си всеки път, когато я заварваше да плаче, защото не й се ходело на училище.

Не я преместиха от колежа и трябваше да го изтърпи цели десет години.

За Алба единственият стабилен човек в този оставен на произвола на съдбата кораб, в който се превърна голямата къща на ъгъла след смъртта на Клара, беше майка й. Бланка се бореше яростно като лъвица със съсипията и разложението, ала беше ясно, че ще загуби битката срещу настъплението на разрухата. Само тя се бъхтеше, за да придаде на огромната къща вид на дом. Сенаторът Труеба продължи да живее там, но престана да кани приятелите и съмишлениците си, тури ключа на салоните и се затвори само в библиотеката и в спалнята си. Беше сляп и глух за нуждите на дома си. Погълнат от политиката и от сделките, той постоянно пътуваше, финансираше нови и нови изборни кампании, купуваше земи и трактори, отглеждаше състезателни коне, въртеше спекулации със злато, захар и хартия. Нехаеше, че стените на къщата му плачат за бояджийска четка, че мебелите са изтърбушени, че кухнята се е превърнала в бунище. Не се вглеждаше и в степаните вълнени елечета на внучката си, в овехтелите дрехи на дъщеря си или в ръцете й, съсипани от домакинската работа и от глината. Не го правеше от скъперничество — просто неговото семейство бе престанало да го интересува. Сегиз-тогиз се отърсваше от своята разсеяност и цъфваше с някой от скъп по-скъп и разкошен подарък за внучката си, който само правеше още по-очебиен контраста между невидимото богатство, затворено в банковите му сметки, и недоимъка в дома му. Не че не даваше на Бланка никакви пари — даваше, кога повече, кога по-малко, ала те никога не стигаха, за да поддържат в ред разнебитената, мрачна, почти запустяла и пронизвана от течение къща, в която се бе изродил предишният палат. Парите никога не бяха достатъчни на Бланка, за да посреща разходите, постоянно искаше назаем от Хайме и колкото и да орязваше домашния бюджет оттук и да го кърпеше оттам, краят на месеца винаги я заварваше с куп неплатени сметки, които все набъбваха ли, набъбваха. Минаваше й през ум да се вдигне до квартала на бижутерите — евреи и да продаде някоя от скъпоценностите, купени пак там четвърт век по-рано и завещани й от Клара в един вълнен чорап.

В къщи Бланка ходеше с престилка и платненки и по нищо не се различаваше от вече оределите им прислужнички, а за излизане обличаше все същия си черен джемпър от едно време, станал на вестник от гладене, и бялата си копринена блуза. След като дядо й овдовя и престана да се грижи за нея, Алба се обличаше от подаянията на едни свои далечни братовчедки. Те бяха или по-едри, или по-дребни от нея, та обикновено палтата й стояха като войнишки шинели, а роклите я стягаха и й бяха къси. На Хайме му се искаше да направи нещо за двете, но съвестта го гризеше — смяташе, че е по-добре да изразходва заплатата си за храна на гладните, отколкото да я харчи за охолство на сестра си и на племенницата си.

След смъртта на баба си Алба започна да сънува кошмари, от които се събуждаше с викове и цялата трепереше като от треска. Присънваше й се, че всички членове на семейството умират и тя остава да се лута сама в голямата къща в компанията на бледите и умърлушени призраци, витаещи по коридорите. По съвет на Хайме я преместиха в спалнята на Бланка, за да се чувства по-спокойна. Откакто започна да спи в една стая с майка си, тя чакаше със скрито нетърпение момента да си легнат. Свита между чаршафите, следеше с поглед как майка й си прави обичайния тоалет преди лягане и после се пъха в леглото. Бланка си почистваше лицето с крем „Харем“ — пембено мазило с мирис на рози, което по всеобщо мнение правело чудеса с женската кожа, и разресваше по сто пъти дългата си кестенява коса, в която започваха да се появяват няколко бели косъма, невидими за всички други, но не и за нея. Лесно хващаше простуда, та затова и зиме, и лете спеше с вълнени фусти, които тя сама плетеше през свободните си часове. При дъждовно време си слагаше ръкавици, за да усеща по-малко болезнено полярния студ, вселил се в костите й от влажната глина. Оттам не успяха да го прогонят нито инжекциите на Хайме, нито китайското иглолечение на Николас. Алба я наблюдаваше как върви насам-натам из стаята. Нощницата й на манастирска послушница се ветрееше около тялото и. Освободена от кока, косата й се спускаше на воля. Обгръщаше я нежното ухание на чистите й дрехи и на крема „Харем“. Унасяше се в несвързан пъстър монолог — тюхкаше се заради цената на зеленчуците, изреждаше многобройните си болежки, охкаше от умора, че бремето на цялата къща било легнало върху нейните плещи, и с всичко това се преплитаха поетичните й блянове за Педро Трети Гарсия, когото си представяше сред облаците на припадаща вечер или си го припомняше сред златистите жита в „Трите Марии“. Щом свършеше с целия този ритуал, Бланка се мушваше в леглото и угасяше лампата. Вземаше ръката на дъщеря си през тесния проход, който ги разделяше, и й разказваше приказките от магическите книги във вълшебните сандъци на прадядо Маркос, които недобрата й памет превръщаше в нови приказки. Така Алба научи за един принц, който спал сто години, за девици, сплели тела в ръкопашен бой с дракони, за някакъв изгубил се в гората вълк, който бил изтърбушен съвсем безпричинно от някакво момиченце. Когато Алба поискваше да чуе отново тия страхотии, Бланка не можеше да ги повтори, защото ги беше забравила. Поради това малката придоби навика да си ги записва. А после започна да си отбелязва и нещата, които й се струваха важни, както правеше баба й Клара.

 

Работата по мавзолея започна скоро след смъртта на Клара, ала се проточи почти две години, защото аз все притурях нови и скъпи детайли — надгробни плочи със златни готически букви, стъклен купол, за да влиза слънце, и един хитро измислен механизъм, заимстван от водоскоците от римско време, за постоянно и равномерно поливане на една малка вътрешна градинка, в която наредих да посадят рози и камелии — любимите цветя на двете сестри, владели сърцето ми. Мъчнотията дойде със статуите. Отхвърлих няколко проекта, защото не желаех някакви си там ангели — кретени, а образите на Роса и Клара, с лицата им, с ръцете им, в естествен ръст. Един уругвайски скулптор улучи вкуса ми и статуите станаха най-сетне както аз ги исках. Когато всичко бе изкарано докрай, се натъкнах на неочаквана пречка — не можех да преместя Роса в новия мавзолей, защото семейство Дел Вале се противопостави. Опитах се да ги увещая с какви ли не доводи, с подаръци и натиск, прибягнах дори до политическото си влияние, но всичко бе напразно. Моите баджанаци не искаха и дума да чуят за преместване. Май бяха подразбрали онова за главата на Нивеа и ми се сърдеха, че през цялото това време съм я държал в зимника. Като ми стана ясно, че ще се опъват докрай, извиках Хайме и му казах да се приготви да дойде с мен на гробището, за да откраднем трупа на Роса. Той изобщо не се показа изненадан.

— Като не щат с добро, ще обърнем другия край — обясних аз на сина си.

Както си му е редът в такива случаи, отидохме по нощна доба и подкупихме пазача — бях сторил същото много години по-рано, за да остана с Роса първата нощ, която тя прекара там. Промъкнахме се с инструментите си откъм алеята с кипарисите, потърсихме гроба на семейство Дел Вале и се заехме с невеселата задача да го отворим. Отместихме внимателно плочата, която пазеше покоя на Роса, и извадихме от нишата белия ковчег. Той тежеше много повече, отколкото предполагахме, та се наложи да извикаме пазача да ни помогне. Неудобно се работеше в тая теснотия, където под мъждукащата светлина на една карбидна лампа само си пречехме един на друг с инструментите. После отново затворихме нишата с плочата, та никой да не заподозре, че е празна. Накрая целите плувахме в пот. Хайме се беше сетил да вземе манерка с ракия и му ударихме по глътка, за кураж. Въпреки че никой от нас не беше суеверен, този некропол от кръстове, куполи и плочи ни опъваше нервите. Аз седнах на прага на гроба да си поема дъх. Мина ми през ум, че вече не съм никак млад, щом от преместването на един сандък сърцето ми се разтупва така силно и ми се привиждат светещи точици в тъмното. Затворих очи и си припомних Роса, съвършеното й лице, млечната й кожа, косата й на морска сирена, медените й очи, предизвикващи смут, оплетените й със седефената броеница ръце, булчинския й венец. От гърдите ми се изтръгна въздишка, щом в съзнанието ми възкръсна тази прекрасна девственица, която ми се беше изплъзнала из ръцете. През всичките тези години тя бе чакала тук да дойда да я взема и да я отнеса на мястото, където й прилягаше да бъде.

— Сине, хайде да го отворим. Искам да видя Роса — казах аз на Хайме.

Не се и опита да ме разубеждава — по тона ми се досети, че нищо няма да ме накара да се откажа от намерението си. Насочихме фенера, Хайме развинти търпеливо бронзовите винтове, потъмнели от времето, и двамата успяхме да вдигнем капака. Тежеше, като да беше оловен. На бялата светлина на карбидната лампа съзрях Роса Красивата с булчинските й портокалови цветчета, със зелената й коса, с кротката й хубост. Изглеждаше същата, каквато я бях видял много години назад, легнала в белия си ковчег на масата в трапезарията на тъща ми и на тъста ми. Втренчих се в нея като омагьосан, без да се удивявам, че времето не я е докоснало — тя бе същата Роса от сънищата ми. Наведох се и през стъклото, покриващо лицето й, целунах бледите устни на тази, която безкрайно бях обичал. Внезапно между кипарисите се изви като влечуго лек ветрец, промъкна се коварно през някаква пролука в херметически затворения досега ковчег и само за миг моята непокътната годеница се стопи като в някакво вълшебство, разпадна се на ситен прашец. Когато вдигнах глава и отворих очи, все още с хладната целувка на устните си, Роса Красивата вече я нямаше. На мястото й имаше череп с празни очи, няколко ивици кожа с цвят на слонова кост, прилепнали за скулите, и няколко кичура плесенясала грива на темето.

Хайме и пазачът затвориха припряно капака, сложиха Роса на една количка и я отнесоха на отреденото й до Клара място в мавзолея с цвят на сьомга. Аз седнах върху един гроб в алеята с кипариси и се загледах в луната.

— Ферула имаше право — помислих си. — Останах сам, а тялото и душата ми се смаляват. Остава ми само да умра като куче.

Сенаторът Труеба се бореше срещу политическите си противници, които с всеки изминал ден напредваха все повече по пътя към властта. Докато други водачи на Консервативната партия дебелееха, старееха и прахосваха времето си в безкрайни византийски препирни, той работеше, проучваше, кръстосваше страната на север и на юг. Погълнат от своя лична кампания, която се точеше без прекъсване, Труеба пет пари не даваше нито за годините си, нито за глухия ропот на костите си. При всички парламентарни избори го преизбираха за сенатор. Ала той не се блазнеше от властта, богатството или авторитета. Беше си втълпил единствено, че е длъжен да унищожи наречения от самия него „марксистки рак“, който лека-полека проникваше сред народа.

— И камък да вдигнеш, отдолу комунист ще изскочи — казваше той.

Никой вече не му вярваше. Дори и самите комунисти. Хората му се поприсмиваха заради гневните му избухвания, заради вида му на гарван в траур, за допотопния му бастун и апокалиптичните му предвещания. Когато размахваше под носа на сподвижниците си статистическите данни и неподправените резултати от гласуването при последните избори, те махаха с ръка — какви ги бръщолеви старият, май е поизкуфял вече.

— Стигне ли се дотам, че да не можем да турим ръка на урните, преди да са преброили гласовете, спукана ни е работата! — пророкуваше Труеба.

— Никъде марксистите не са спечелили чрез всенародно гласуване. Не се е разминавало без революция, а у нас такива неща не стават — възразяваха му.

— Абе те ще станат, та тогава ще видите вие! — пенеше се Труеба.

— Успокой се бе, човек! Няма да позволим да се случи такова нещо — укротяваха го. — За марксизма въобще няма почва в Латинска Америка. Не проумяваш ли, че той не отчита нематериалната страна на нещата? В това учение има само безбожие, груб практицизъм и приспособенчество. Тук то не може да има успех!

Дори и самият полковник Уртадо, на когото под път и над път се привиждаха врагове на родината, не смяташе комунистите за опасност. Той неведнъж се помъчи да му отвори очите, за да проумее, че Комунистическата партия — това са шепа хаймани, които не представляват нищо дори от статистическа гледна точка. Освен това те се водели сляпо по заповедите на Москва, а това доникъде нямало да ги доведе.

— Москва е през девет земи в десета, Естебан. Комунистите и хабер си нямат какво става тук, в тази държава — разправяше му полковник Уртадо. — Не бръснат за слива условията в страната ни и затова са се оплели като петел в кълчища. Неотдавна излязоха с възвание — призоваваха селяните, моряците и индианците да се включат в първия национален съвет от болшевишки тип. Вари го, печи го — това си е чиста смехория. Какво ти разбират селяните от съвети! Вземи моряците — тях все ги вее вятърът в открито море, умът им е повече в бардаците по пристанищата, отколкото в политиката. Ами индианците! Че то я са ни останали към двеста, я не. Не вярвам да са оцелели повече след кланетата от миналия век, но виж, ако поискат да образуват съвет в своите резервати, тяхна си работа — подиграваше се полковникът.

— Да, ама не са само комунистите. Ей ти ги и социалистите, и радикалите, и други групички от тая пасмина. Всички са горе-долу от един дол дренки — отвръщаше Труеба.

За сенатора всички политически партии освен неговата бяха потенциално марксистки, той не можеше да направи ясна разлика между идеологията на едните и на другите. Безцеремонно излагаше позицията си публично всеки път, щом му се представяше възможност, и затова за всички, освен за хората от неговата партия, сенаторът Труеба се превърна в своего рода много колоритен и шантав реакционер и олигарх. Консервативната партия трябваше да му стяга юздите, за да не прекалява с приказките си — такива ги дрънкаше, че можеше да изложи не само себе си, а и да напакости на всички. Той беше необузданият рицар, готов да се впусне в схватка по всякакви форуми, на пресконференциите, в университетите, където никой друг не смееше да си покаже носа. Там той се изтъпанчваше невъзмутим в черния си костюм, с лъвската си грива и сребърния си бастун. Той бе мишената на карикатуристите, които от толкова подбив с него взеха, че го направиха популярен и на всички избори събираше купища гласове за Консервативната партия. Беше фанатичен, язвително груб и старомоден, но олицетворяваше по-добре от когото и да било моралните стойности на семейството, традицията, частната собственост и реда. Нямаше човек, който да не го познае на улицата, измисляха се вицове по негов адрес, от уста на уста се носеха смешните историйки, които му се приписваха. Разправяха, че след оня сърдечен пристъп, когато Николас се разсъблече пред вратите на Конгреса, президентът на републиката го извикал в кабинета си и му предложил да оглави посолството в Швейцария — постът подхождал за годините му и щял да му позволи да си възстанови здравето. Разказваха, че в отговор сенаторът Труеба стоварил такъв юмрук по писалището на президента, че съборил националното знаме и бюста на Бащата на родината.

— Аз оттук не мърдам, ваше превъзходителство, освен ако не ме изнесат с краката напред! — изръмжал той. — Защото заплесна ли се само за миг, марксистите веднага ще ви отнемат стола, на който седите!

Той първи се сети да нарече левицата „враг на демокрацията“, без да подозира, че години по-късно това определение ще стане девиз на диктатурата. На политическата борба посвещаваше почти цялото си време и голяма част от състоянието си. Забеляза, че то като че ли бавно, но сигурно изтъняваше, откакто почина Клара, въпреки все новите и нови сделки, които въртеше. Но не се разтревожи особено, защото реши, че в естествения ред на нещата е залегнал един неопровержим факт — ако приживе тя бе за него повей, който му носеше сполука, то явно нямаше как да продължи да му свети като щастлива звезда и след смъртта си. Пък и пресметна, че и без да увеличава състоянието си, то ще му стигне, за да преживее като заможен човек колкото дни му бе писано да остане на тоя свят. Чувствуваше се стар, беше си втълпил, че нито едно от трите му деца не заслужава да го наследи, а пък внучката си щеше да осигури, като й остави „Трите Марии“ — нищо, че на село човек вече не успява да се замогне както едно време.

Благодарение на новите шосета и автомобили някогашното сафари с влак се бе свело до някакви си шест часа път от столицата до „Трите Марии“, ала понеже беше все зает, той така и не намираше време да се отбие в чифлика. От дъжд на вятър се обаждаше на управителя да дойде да му се отчете, но след тия посещения изпадаше в лошо настроение, което му държеше влага по няколко дена. Неговият управител беше човек, сломен от собствения си песимизъм. Как веднъж не донесе добра вест! Все за природни бедствия докладваше — я слана попарила ягодите, я пипка изпонатръшкала кокошките, я мана похабила гроздето. Така селският имот, от който бе натрупал богатството си, се превърна в бреме за сенатора Труеба и той често трябваше да тегли пари, предназначени за други сделки, за да подлага рамо на тази ненаситна земя. Тя сякаш бе петимна да се върнат времената на занемарата и сиромашията, от които той я бе избавил.

— Трябва да отида да сложа ред. Там има нужда стопанинът да погледне кое как е и да се развърти — мърмореше той.

— Много са объркани нещата на село, господарю — предупреждаваше го неведнъж управителят. — Селяните са станали непокорни. Не минава ден да не поставят нови искания. Ще рече човек, че им се иска да живеят по господарски. Ако питате мен, най-добре е да се продаде имотът.

Ала Труеба не искаше и да чуе за продаване. „Когато всичко друго свърши, остава единствено земята“, повтаряше си той както едно време, когато беше двайсет и пет годишен и същото му натякваха и майка му, и сестра му. Но като му натежаха годините и политическата дейност, „Трите Марии“, наред с много други неща, които преди му се струваха от голямо значение, престана да го интересува. За него чифликът имаше само символична стойност.

Управителят беше прав — много се бяха объркали нещата през тия години. Същото възвестяваше и кадифеният глас на Педро Трети Гарсия, който благодарение на онова чудо радиото достигаше и до най-затънтените кътчета на страната. На трийсет и толкова години той продължаваше да прилича на груб селянин — въпрос на стил, тъй като житейските познания и успехът бяха омекотили неговата недодяланост и поизбистрили светогледа му. Беше си пуснал брада на горянин и дълга коса на пророк, които сам подрязваше, без да се гледа в огледало, с бръснач, останал от баща му — изпреварваше с някоя и друга година онази мода, която по-късно предизвика фурор сред певците на протестни песни. Носеше панталони от груб плат, платнени сандали занаятчийско производство с плетени конопени подметки, а зиме се намяташе с пончо от тепана вълна. Това беше бойната му униформа. Така излизаше по сцените и така го снимаха по обложките на плочите. Разочарован от политическите организации, в крайна сметка си нави на пръста три-четири не особено сложни идеи и с тях скрепи своята философия. Беше анархист. От кокошките и лисиците премина на песни, възпяващи живота, дружбата, любовта, а също и революцията. Музиката му беше много популярна и само такъв твърдоглав човек като сенатора Труеба можеше да я подценява. Старият бе забранил да се слуша радио в къщата му. Не желаеше внучката му да надава ухо на глупавите комедии и на радиопиесите, в които майки загубват децата си и си ги възвръщат след години, нито пък искаше подривните песни на неговия враг да вредят на храносмилането му. В спалнята си имаше модерен радиоапарат, но слушаше само новините. Изобщо не подозираше, че Педро Трети Гарсия е най-добрият приятел на сина му Хайме и че се среща с Бланка всеки път, когато, смотолевила някакъв предлог, тя излизаше с палячовското си куфарче. Не знаеше и друго — че когато се случеше неделята да е слънчева, Педро Трети понякога водеше Алба да се катерят по хълмовете, сядаше до нея на билото да погледат града и да ядат хляб и кашкавал и преди да се затъркалят надолу по склона, превиващи се от смях като щастливи палави животинки, той й говореше за бедните, за потиснатите, за отчаяните и за други неща, за които Труеба предпочиташе внучката му да не научава.

Педро Трети виждаше как Алба расте и се стараеше да бъде близо до нея, но никога не я сметна наистина за своя дъщеря — по този въпрос Бланка бе непреклонна. Казваше, че Алба е трябвало да преживее не един стрес и че е истинско чудо, дето е сравнително нормално дете, така че няма нужда да я хвърлят в нов смут във връзка с произхода й. По-добре беше тя да продължава да вярва на официалната версия. От друга страна не биваше и да се рискува — ще вземе да се разприказва с дядо си по този въпрос и ще се стигне до катастрофа. Тъй или иначе, волният и непокорен дух на момичето допадаше на Педро Трети.

— Ако не ми е дъщеря, поне заслужава да бъде — гордо казваше той.

През всичките тия години Педро Трети така и не свикна с ергенския си живот, въпреки че имаше успех сред жените, особено сред прелестните девойчета, които пламваха в буйна страст от стоновете на китарата му. Някои от тях се вмъкваха насила в живота му. За него тези любовни връзки бяха необходимост заради свежестта им. Правеше момичетата щастливи — или поне се стараеше, но за много кратко време. И още от мига, в който разбереше, че работата става дебела, започваше да ги държи на разстояние, докато най-сетне се разделяше с тях по възможно най-деликатния начин. Често, когато някоя от тях въздишаше насън до него в леглото, той затваряше очи и мислеше за Бланка, за пищното й зряло тяло, за едрите и хладни гърди, за тънките бръчици край устата й, за сенките на арабските й очи и усещаше как в гърдите му напира задавен вик. Колко пъти се опитва да бъде задълго с други жени, по колко пътища и по колко тела премина, за да се отдалечи от нея, но нищо не излезе. В най-интимния момент, когато човек е сам-самичък и чувства, че чезне, като пред смъртта, точно тогава — и винаги — Бланка беше единствената. На сутринта започваше лека-полека да се отървава от новата си любима и щом се намереше на свобода, се връщаше при Бланка — отслабнал, с по-видими торбички под очите, по-виновен, с нова песен на струните на китарата и с нови неизчерпаеми ласки за нея.

Бланка, напротив, бе привикнала да живее сама. В крайна сметка си намери отдушник в грижите за домакинството в голямата къща, в керамичната работилница и в своите Рождества от измислени животни. В тях на законите на биологията отговаряше единствено Светото семейство, но то се губеше сред тълпа уроди. В живота й имаше само един мъж — Педро Трети. Просто тя бе призвана за една-единствена любов. Непоклатимата сила на чувството й я спаси от посредствено живуркане и от печална участ. Продължаваше да му бъде вярна дори когато той изчезваше от хоризонта, затичан след някоя дългокрака нимфа с разпуснати коси, и от това любовта й към него не намаляваше. Отначало при всяка негова забежка тя мислеше, че ще умре, ала скоро проумя, че отсъствията му са съвсем мимолетни и че той неизменно се връща по-влюбен и по-нежен. Бланка предпочиташе потайните срещи с любимия си в хотелчета със стаи за любовни двойки пред глухото еднообразие на съвместния живот, пред умората от един брак и пред нерадостната перспектива двамата да остареят един до друг, споделяйки в края на всеки месец тревогата, че едва свързват двата края, неприятния дъх в устата на пробуждане, неделната досада и болежките от възрастта. Тя беше непоправима романтичка. Неведнъж я блазнеше изкушението да се вдигне с палячовското си куфарче и с онова, което й оставаше от бижутата в чорапа, и да отиде с дъщеря си да живеят при него, но все не й достигаше смелост. Може би се страхуваше, че тази величава любов, която бе издържала на толкова изпитания, не ще може да устои на най-страшното — на съжителството. Алба растеше много бързо и тя съзнаваше, че няма да може да отклонява още дълго увещанията на любимия си под благовидния предлог, че се грижи за дъщеря си. Но все гледаше да отлага решението за по-нататък. Всъщност не по-малко, отколкото се страхуваше от вялото еднообразие, тя се ужасяваше от начина на живот на Педро Трети, от скромната му къщурка от дъски и поцинкована ламарина в едно работническо предградие, сгушена сред стотици други, все така бедняшки, с под от набита пръст, без вода и с една-единствена крушка, провиснала от тавана. Заради нея той напусна предградието и се премести в апартамент в центъра, така че, без да си поставя за цел, се издигна до равнището на една средна класа, към която никога не бе се домогвал да принадлежи.

Но и това не стигаше на Бланка. Апартаментът й се стори мръсен, мрачен, тесен, сградата — не за пред хора. Казваше, че не може да допусне Алба да отрасне там, да играе с други деца на улицата и на стълбището, да получи образование и възпитание в квартално училище. Така премина младостта й и тя навлезе в зряла възраст, примирила се с мисълта, че единствените моменти на отрада в живота й са, когато излиза крадешком, наконтена с най-хубавите си дрехи, напарфюмирана и докарана с онова бельо и фусти на лека жена, които вземаха ума на Педро Трети и които тя криеше, поруменяла от срам, на дъното на гардероба си, като си мислеше какви ли обяснения ще трябва да дава, ако някой ги открие. Тази практична и земна от всяко житейско гледище жена извиси до немай-къде девическата си страст и я изживя трагично. Подхранваше я; с илюзии, с блянове, идеализираше я, бранеше я със зъби и нокти, пречисти я от прозаичните истини и успя да я превърне в любов, каквато се среща само в романите.

От своя страна Алба се приучи да не отваря дума за Педро Трети Гарсия, защото знаеше до какво води споменаването на това име в семейството. Долавяше по интуиция, че между дядо й и мъжа с отрязаните пръсти, който целуваше майка й по устата, се е случило нещо, дето никак не е за разправяне, но всички, дори и самият Педро Трети, отговаряха уклончиво на въпросите й. В задушевния свят на спалнята Бланка понякога й разказваше истории за него и я учеше на неговите песни с препоръка никога да не ги тананика в къщи. Но не й каза, че той е баща й, и сякаш и тя самата бе забравила това. Спомняше си за миналото като за низ от ужасии, раздели и тъги и не беше уверена, че всички неща са станали точно така, както тя си ги мислеше. Бяха се изтрили боите на онази случка с мумиите, снимките и голобрадия индианец с обувки Луи XV, предизвикала бягството й от къщата на нейния мъж. Толкова пъти бе повтаряла историята, че графът е умрял от треска в пустинята, та най-сетне и тя самата повярва в нея. Години по-късно, когато един ден дъщеря й дойде да й каже, че трупът на Жан дьо Сатини е проснат в хладилната камера на моргата, тя не се зарадва, защото отдавна вече се чувстваше вдовица. Но не се и опита да оправдае лъжата си. Извади от дрешника овехтелия си черен костюм, натъкми си фибите и шнолите в кока и отиде заедно с Алба да погребат французина в градските гробища, в парцела, предоставен от общината за голтаците, защото сенаторът Труеба отказа да му отстъпи място в своя мавзолей с цвят на сьомга. Майката и дъщерята вървяха сами след черния ковчег, който успяха да купят благодарение щедростта на Хайме. Чувстваха се малко смешни в знойното лятно пладне, с по един букет оклюмали цветя в ръцете и без нито една сълза за самотния мъртвец, когото отиваха да погребат.

— Виждам, че баща ми дори не е имал приятели — подхвърли Алба.

И в този случай Бланка не призна истината на дъщеря си.

 

След като Клара и Роса бяха настанени в моя мавзолей, аз се почувствах малко по-спокоен, защото знаех, че рано или късно и тримата ще се съберем там заедно с други свидни същества като майка ми, Бавачката и дори Ферула, която се надявам да ми е простила. И през ум не ми минаваше, че ще живея още толкова години и че ще трябва да ме чакат толкова дълго.

Стаята на Клара си остана заключена. Не исках никой да влиза, едно, за да не разместват нищо, и второ — за да мога да срещам духа й сред тия четири стени, щом ми се приискаше. Започнах да страдам от безсъние — то мъчи всички старци. Нощем сън не ме хващаше и сновях насам-натам из къщата, провлякъл крака в чехлите, дето вече ми бяха големи, загърнат в едновремешния владишки халат — още го пазя, не ми е отмилял, — и пустосвах съдбата като последен дъртак, готов за онзи свят. Но щом огрееше слънцето, у мене се връщаше желанието за живот. Станеше ли време за закуска, аз се задавах с колосаната риза и с траурния си костюм, избръснат и спокоен, изчитах вестника с внучката си, проучвах каквито делови въпроси имаше за деня, отхвърлях текущи писма и после излизах чак до вечерта. Престанах да се храня вкъщи, не сядах на масата дори в събота и в неделя, защото без катализиращото присъствие на Клара нямаше никакъв смисъл да понасям караниците с децата си.

Имах само двама приятели и те все гледаха да ме разтушават и развеселяват. Обядваха с мен, играехме голф, горещяхме се на домино. С тях обсъждах сделките си, говорех за политика и понякога за семейството. Един следобед, като ме видяха малко живнал, те се заеха да ме увещават да отскочим до „Христофор Колумб“ с надеждата, че някоя отзивчива жена ще ми възвърне доброто настроение. Нито един от трима ни не беше на години за такива похождения, но като обърнахме по някоя и друга чаша, взехме, че отидохме.

Аз бях ходил в „Христофор Колумб“ преди няколко години, но почти го бях забравил. В последно време хотелът бе добил престиж като туристическа забележителност и провинциалистите биеха път до столицата, само и само да го посетят и после да разправят на приятелите си. Стигнахме до голямото старо здание, което отвън си беше същото, както преди много, много години. Посрещна ни вратар и ни заведе в главния салон. Спомних си, че съм бил тук и преди, по времето на съдържателката французойка или по-право нашенка с френски акцент. Едно девойче, облечено като ученичка, ни почерпи по чаша вино за сметка на заведението. Единият ми приятел понечи да го хване през кръста, но то го предупреди, че е от помощния персонал и че трябва да изчакаме професионалистките. След малко се отвори една завеса и пред очите ми се появи гледка от древните арабски сараи — огромен негър, толкова черен, че чак биеше на синьо, с намазани с шарлатан мускули, с копринени шалвари с цвят на морков, с елек без ръкави, с тюрбан от мораво ламе, с турски папуци и със златна халка през носа. Като се ухили, видяхме, че всичките му зъби са оловни. Представи се като Мустафа и ни подаде албум със снимки, за да си изберем стоката. За първи път от много време насам се смях от душа — идеята да се направи каталог на проститутките ми се стори крайно забавна. Прелистихме албума — жени имаше всякакви, дебели, слаби, с дълги коси, с къси коси, облечени като нимфи, като амазонки, като манастирски послушници, като придворни дами, но аз така и не можех да се спра на никоя, защото в очите на всички се четеше все същият нелеп израз на цветя от банкет. На последните три страници на албума се мъдреха момчета с гръцки туники, с лаврови венци, играещи сред някакви камънаци, които трябваше да наподобяват руини от древна Елада, с дебелички задници и с дълги изкуствени: мигли — отвратителни. Никога не бях виждал отблизо отявлен педераст, освен Кармело, дето се обличаше като японка в „Червеното фенерче“, затова се слисах, когато единият ми приятел, баща на семейство и важна птица в Търговската борса, се спря на един от тия дупести юноши от снимките. Момчето дотича като с магическа пръчка иззад завесите и отведе приятеля ми за ръката, като се подхилкваше и се поклащаше като жена. Другият ми приятел си избра една от дебела по-дебела одалиска. Съмнявам се, че е могъл да й свърши работа като хората — той беше вече на преклонна възраст и с крехък скелет, но във всеки случай тръгна с нея и завесата ги погълна.

— Виждам, че за господина е трудно да се реши — приветливо каза Мустафа. — Позволете ми да ви предложа най-доброто, с което разполага заведението. Ще ви представя Афродита.

И в салона влезе Афродита. Три етажа къдрици увенчаваха главата й, драпирани тюлове едва-едва покриваха прелестите й, изкуствени гроздове струяха разточително от раменете до коленете й. Афродита — това беше Трансито Сото, окончателно придобила митологичен вид, въпреки пошлите гроздя и циркаджийските тюлове.

— Радвам се, че ви виждам, господарю.

Изведе ме през завесата и се озовахме в тесен вътрешен двор — сърцето на това здание — лабиринт. „Христофор Колумб“ се състоеше от две-три стари къщи, сношаващи се стратегически чрез задни дворове, коридори и построени за целта мостове. Сото ме заведе в нищо и никаква наглед, но чиста стаичка, чиято единствена, ексцентрична отлика бяха няколко еротични фрески, пошла имитация на помпейските, които някакъв посредствен художник бе възпроизвел по стените, и една голяма, стара, малко ръждясала вана с течаща вода. Подсвирнах удивено.

— Направихме някои промени в украсата — каза тя.

Трансито си свали гроздовете и тюловете и отново стана жената, която помнех, само че по-апетитна и по-малко уязвима. Във всеки случай имаше същия амбициозен израз в очите, който ме бе пленил при запознанството ми с нея. Разказа ми за кооператива на проститутки и педерасти — бил довел до чудесни резултати. С дружни усилия изправили на крака „Христофор Колумб“ и го спасили от разрухата, в която го била оставила едновремешната съдържателна — мнимата френска мадама. Хванали се на работа и го превърнали в заведение с обществена значимост и в исторически паметник, чиято слава моряците разнасяли по най-далечните океански простори. Най-голям принос за успеха имали костюмите — те възбуждали еротичната фантазия на клиентите. Не трябвало да се пренебрегва и каталогът на проститутките. Отпечатали го в голям тираж и го разпространили в няколко провинции, за да събуждат у мъжете желание да дойдат някой ден в столицата не просто ей така, а за да опознаят прочутия публичен дом.

— Досадно ми е да се мъкна с тия парцалаци и тия изкуствени гроздове, господарю, но на мъжете им харесва. Разказват си един на друг и това привлича нови клиенти. Върви ни като по вода. Печелим добре и тук никой не се чувства експлоатиран. Всички сме съдружници. Това е единственият бардак в страната, разполагащ със собствен негър — истински, имам предвид. Другаде също може да видите, но те до един са боядисани. Докато Мустафа, ако ще с пила да го търкате, пак ще си остане черен. Тук навсякъде свети от чистота. Вода може да се пие дори в клозета, защото ръсим белина и в миша дупка, а всички до една ни преглеждат редовно от Здравеопазването. Никакви венерически болести.

Трансито си свали и последния воал и великолепната й голота така ме стъписа, че внезапно ме налегна смъртна отпадналост. На сърцето ми тегнеше печал, а онова, дето го имам между краката, си стоеше клюмнало като повехнало и безполезно цвете.

— Ох, Трансито! Май съм прекалено стар за такива работи — смънках аз.

Но Трансито Сото започна да усуква татуираната змия около пъпа си, да ме хипнотизира с леките извивки на корема си, а през това време ме коткаше приспивно с гласа си на прегракнала птица, говорейки ми за облагите от кооператива и за изгодите от каталога. Въпреки всичко не се сдържах, прихнах и лека-полека почувствах, че собственият ми смях е като балсам. Опитах се да следвам с пръст криволиците на змията, но тя ми се изплъзна лъкатушейки. Удивих се, че тази жена, която не беше нито в първа, нито във втора младост, има толкова опъната кожа и стегнати мускули, способни да движат онова влечуго, сякаш то живееше собствен живот. Наведох се да целуна татуировката и установих със задоволство, че не е напарфюмирана. Топлият и неподправен дъх на корема й ме удари в ноздрите, завладя ме напълно и запали в кръвта ми жар, която аз смятах за изстинала. Без да престава да говори, Трансито разтвори крака, раздалечи една от друга нежните колони на бедрата си — непреднамерено, сякаш за да застане по-удобно. Прокарах устни по тялото й, вдишвах я, близах я, докато забравих и траура, и тежестта на годините и отново ме обзе желание, силно както едно време. Без да преставам да я галя и целувам, аз яростно й раздърпах дрехите, разголих я, усетих с радост, че мъжествеността ми се е възвърнала, и потънах в хладното и милосърдно животно, което ми се предлагаше, приласкан от гласа на прегракнала птица, оплетен от ръцете на богинята, друсан от силата на тези ханшове, докато загубих нишката на нещата и избухнах във върховна наслада.

После двамата се натопихме във ваната с хладка вода, докато душата ми се върна в тялото и се почувствах почти излекуван. Не зная какво ми текна, но за момент ми мина през ума, на шега, че Трансито е жената, от която винаги съм се нуждаел. Че до нея бих могъл отново да стана както едно време, когато с лекота можех да вдигна във въздуха някоя яка селянка, да я кача на задницата на коня си и да я замъкна в храсталаците, колкото и да се опъва.

— Клара… — промълвих неволно и тогава усетих, че по бузата ми се търкулва сълза, после втора, трета, докато стана поток от плач, вихър от хлипове, задух от жалби и скърби, които Трансито Сото разпозна без никаква трудност — имаше дълъг опит с мъжките кахъри. Остави ме да си изплача цялата мъка и самота от последните години и после ме извади с майчинска грижовност от ваната, избърса ме, масажира ме, докато ме направи мек като попара, и ме зави, когато затворих очи в леглото. Целуна ме по челото и излезе на пръсти.

— Коя ли ще е тая Клара? — чух я да промълвя на излизане.