Исабел Алиенде
Къщата на духовете (4)

IV
Времето на духовете

На възраст, когато повечето деца са в пелени и лазят на четири крака, бръщолевят несвързано и се лигавят, Бланка имаше вид на разсъдлив дребосък, ходеше спънато, но на два крака, говореше правилно и се хранеше сама — ето резултата от системата на майка й да се държи с нея като с голям човек. Бяха й поникнали всичките зъби и вече започваше да отваря дрешниците и шкафовете, за да обръща наопаки съдържанието им, когато семейството реши да отиде да прекара лятото в чифлика, за който Клара само бе слушала. През този период от живота на Бланка любопитството беше по-силно от инстинкта за самосъхранение и това създаваше големи главоболия на Ферула, която постоянно трябваше да тича след нея, за да я възпира — да не се хвърли от втория етаж, да не се завре във фурната или да не глътне сапуна. Да отидат на село с малката й се струваше опасно, уморително и безполезно, защото Естебан можеше да се оправя и сам в „Трите Марии“, докато те си водят цивилизован живот в столицата. Клара обаче се беше запалила. Представяше си, че на село е много романтично, защото никога не беше влизала в обор, както казваше Ферула. Приготовленията за пътуването отвориха работа на цялото семейство за повече от две седмици и къщата се изпълни със сандъци, кошове и куфари. Наеха специален вагон във влака, за да превозят огромния багаж и прислужниците, които Ферула сметна за нужно да вземат, както и кафезите с птици, които Клара не се съгласи да остави, и кутиите с играчки на Бланка, натъпкани с механични палячовци, порцеланови фигурки, плюшени животни, навиващи се танцьорки и кукли с истинска коса и стави като у човека. Куклите пътуваха заедно с роклите, колите и сервизчетата си. Като видя тая нервна и суетяща се навалица и купчината партакеши, Естебан за първи път в живота си се почувствува сразен, особено когато откри сред багажа един свети Антоний в естествен ръст с кривогледи очи и изчукани от железар сандали. Гледаше заобикалящия го хаос, разкайваше се за решението да пътува с жена си и дъщеря си и се питаше как той може да отиде до оная работа на географията само с два куфара, докато те на всяка цена трябва да помъкнат цялата тая безполезна багажерия и тая сюрия слуги, които само ще са им в тежест при пътуването.

В Сан Лукас наеха три коли, които ги превозиха до „Трите Марии“. Пристигнаха обвити в облак прах — същински катун цигани. В двора на чифликчийската къща всички селяни начело с оставения за управител Педро Втори Гарсия ги чакаха да им кажат добре дошли. Като видяха тоя подвижен цирк, те зяпнаха от учудване. Под командата на Ферула се захванаха да разтоварват колите и да внасят багажа в къщата. Никой не обърна внимание на едно момченце горе-долу на възрастта на Бланка, голо, сополиво, с подут от паразити корем и с красиви черни очи със старчески израз. Беше синът на управителя и за да не го бъркат с бащата и с дядото, го наричаха Педро Трети Гарсия. В залисията, докато се настаняваха, разглеждаха къщата, хвърляха един поглед на градината, викаха здрасти на този-онзи, сглобяваха олтара на свети Антоний и гонеха кокошките от креватите и мишките от дрешниците, Бланка се съблече и заприпка гола с Педро Трети. Играха между денковете, завираха се под мебелите, мляскаха се с лигави целувки, дъвкаха един и същи комат хляб, смъркаха дружно сополите си и се изпоплескаха с общо ако, докато най-сетне заспаха прегърнати под масата в столовата. Клара ги намери там в десет часа вечерта. Бяха ги търсили часове наред с факли, селяните, разделени на групи, претършуваха брега на реката, хамбарите, ливадите и оборите, Ферула се моли на колене на свети Антоний, Естебан прегракна да ги вика и дори Клара призова на помощ ясновидските си способности, но не би. Когато ги намериха, момченцето лежеше по гръб на пода, а Бланка, свита на кравай, бе положила глава на подутия корем на новия си приятел. Щяха да ги заварят в същото положение много години по-късно, за беда и на двамата, и те щяха цял живот да си плащат за това.

Още от първия ден Клара разбра, че за нея има място в „Трите Марии“, и както отбеляза в своите тетрадки — животоописания, почувствува, че най-сетне е открила призванието си на този свят. Тухлените къщи, училището и многото ядене не я докараха до умиление, защото способността й да вижда невидимото тутакси разкри недоверието, страха и неприязънта на аргатите и недоловимия шепот, който секваше, щом тя извърнеше глава. Всичко това й позволи да отгатне някои неща за характера и миналото на мъжа си. Господарят обаче се беше променил. Всички бяха свидетели, че престана да ходи в „Червеното фенерче“, теглена бе черта на гуляйджийските му вечери, боевете на петли, гневните му избухвания и най-вече на лошата му привичка да събаря момичета в житата. Отдадоха го на присъствието на Клара. От своя страна тя също се промени. Съвсем скоро от отпуснатостта й не остана и помен, престана да намира всичко за много хубаво и сякаш се излекува от порока да говори с невидими същества и да мести мебелите със свръхестествени способи. Ставаше призори с мъжа си, двамата закусваха заедно, вече облечени, после той отиваше да следи и ръководи работата на полето, а Ферула се залавяше с къщата, с прислужниците от столицата, които така и не смогваха да се приспособят към неудобствата и към селските мухи, и с Бланка. Клара се разкъсваше между шивалнята, селското магазинче и училището, което превърна в своя главна квартира. Там прилагаше мазила срещу крастата и газ срещу въшките, помагаше на децата да разгадават тайните на буквара, учеше ги да пеят „Кравичка млечна си имам, тя е за чудо и приказ“^[1], а жените — да варят млякото, да лекуват диарията и да перат дрехите така, че да не се засичат. Надвечер, преди мъжете да се приберат от къра, Ферула събираше селянките и децата на молитва. Идваха не толкова от набожност, а по-скоро за да не й скършат хатъра, и даваха възможност на старата мома да си припомни добрите стари времена на посещенията си в бедняшките квартали. Клара изчакваше зълва й да престане да реди мистичните си молитви и използуваше събранието, за да повтаря лозунгите, които бе чувала от майка си по времето, когато пред очите й Нивеа се връзваше с вериги за оградата на Конгреса. Жените я слушаха хем ухилени, хем засрамени, по същата причина, поради която се молеха заедно с Ферула — да не огорчат господарката. Но тия надути фрази им се виждаха като дрънканици на побъркан. „Де се е чуло и видяло мъж да не може да бие собствената си жена! Не я ли налага, значи не я обича или не е мъж на място. Де се е чуло и видяло каквото изкара мъжът или наспори земята или колкото яйца снесат кокошките — всичко да е на двамата! Че нъл той се разпорежда! Де се е чуло и видяло жена да може да върши същите неща, дето ги прави мъжът — че тя още по рождение си е с туй-онуй по-малко, нъл тъй, доня Кларита“, обаждаха се те. Клара се ядосваше. Те се побутваха с лакът и се усмихваха в шепа, с беззъбите си уста и с очите си, целите в бръчки, съсухрени от слънцето и от тежкия живот. Знаеха предварително, че ако не дай боже си наумят да се поведат по завеяните съвети на господарката, здравата ще си изпатят от мъжете си. И заслужено впрочем, както поддържаше Ферула. Не след дълго Естебан научи в какво прерастват събиранията за молитви и го хванаха дяволите. За първи път се разлюти срещу Клара и тя за първи път го видя в един от прословутите му пристъпи на ярост. Естебан крещеше като побъркан, сновеше из стаята с едри крачки, удряше с юмрук по мебелите и нареждаше, че ако Клара мисли да върви по стъпките на майка си, ще си намери майстора, че той ще й свали гащите и така ще я опердаши, че ще й се изпарят всичките проклети мераци да пуска мухи в хорските глави, че й забранява категорично да събира жените за молитва или за каквото и да е друго и че тя какво си мисли — че той е лапнишаран, когото жена му може да прави за посмешище ли? Клара го остави да крещи и да тимари мебелите, докато се умори, и после, каквато си беше завеяна, го попита дали може да си мърда ушите.

Ваканцията на село се проточи и събиранията в училището продължиха. Лятото си отиде, есента покри полето с огън и злато и промени пейзажа. Започнаха първите студени дни, дъждовете и калта, а Клара с нищо не даваше да се разбере, че иска да се прибере в столицата, въпреки че Ферула, която ненавиждаше селото, непрекъснато й даваше зор да си тръгват. През лятото се беше оплаквала от горещите следобеди с досадните мухи, от облаците прах, които се вдигаха в двора и се напластяваха по цялата къща, все едно, че живееха в руднична шахта, от мръсната вода, която благоуханните соли, добавени във ваната, превръщаха в помия, от летящите хлебарки, които се навираха между чаршафите, от вървищата на мишки и на мравки, от паяците, които сутрин намираше да приритват в чашата вода на нощната масичка, от нахалните кокошки, които снасяха яйца в обувките и оцвъкваха бельото в дрешника. Със смяната на сезона тя се затюхка за други беди — калището на двора, по-късите дни, в пет часа вече е тъмно и човек няма какво друго да прави, освен да посрещне дългата и самотна нощ, пуста да опустее и тя, и вятърът, и настинките. Срещу простудните заболявания тя прилагаше лапи от евкалиптова шума, но така и не успяваше да излезе наглава с тях и цялото семейство ги прихващаше един от друг в безкрайна верига. Беше й омръзнало да се бори срещу стихиите на живата и неживата природа и като едничко развлечение да следи как Бланка расте. Детето е заприличало на човекоядка, викаше Ферула, като я гледаше да играе с онуй мръсно хлапе Педро Трети, връх на безобразието е, че малката си няма другарче от сой, взела е да учи мурафети, бузите й немити, издрани, колената й ожулени, целите в кори, чуйте я само как говори, замязала е на индианец, до гуша ми дойде да й пощя главата от въшки и да й мажа със спирт струпеите от краста. Въпреки че все мърмореше и натякваше, Ферула бе запазила пуританското си достойнство, неразделния си кок, колосаната си блуза и връзката ключове, която неизменно висеше на кръста и, никога не се потеше, не се чешеше и от нея винаги се носеше лек дъх на лавандула и на лимон. Никой не допускаше, че нещо може да я извади от равновесие. Ала не щеш ли, един ден я засърбя гърбът. Толкова силно, че не издържа и се почеса скришом, ала не й мина. Най-сетне отиде в банята и си свали корсета, с който не се разделяше и в дните на най-напрегната шетня. Като развърза връзките, на пода тупна една зашеметена мишка, която беше прекарала цялата сутрин там и напразно се бе мъчила да излази до изхода между коравите банели на колана и притиснатата плът на притежателната му. Ферула получи първата нервна криза в живота си. На виковете й се притекоха всички и я намериха във ваната. Прежълтяла от ужас, още полугола, тя пищеше като въртоглава и сочеше с треперещ пръст малкия гризач, който полагаше усилия да застане на четири крака и да се скрие на безопасно място. Естебан каза, че тя явно навлиза в критическата възраст и да не й обръщат внимание. Не й обърнаха внимание и при втората криза. Получи я на рождения ден на Естебан. Беше слънчева неделна утрин и в къщата кипеше голямо оживление — в „Трите Марин“ щяха да дават празненство, за първи път от забравените дни, когато доня Естер е била още момиченце. Поканиха няколко роднини и приятели от столицата, те трябваше да дойдат с влака, и всички земевладелци от областта. Не пропуснаха и селските големци. Цяла седмица предварително заприготвяха гощавката — половин вол, който се печеше на двора, баници с бъбреци, кокошки в гювечета, сливови торти с бял крем и най-отбраните вина от последната реколта. На пладне гостите запристигаха — кой с кола, кой на кон — и голямата кирпичена къща се изпълни с разговори и смехове. Ферула се освободи за малко и изтича до банята — в къщата имаше огромни бани, в които клозетът се мъдреше насред помещението, а наоколо му се ширеше пустиня от бели керамични плочки. Както си седеше на усамотената като трон седалка, изведнъж вратата се отвори и вътре се намъкна един от гостите — не кой да е, а сам кметът на селото. Аперитивът го беше хванал леко и той си разкопчаваше дюкяна в движение. Като съзря дамата, човекът се стъписа от изненада и смущение. После се окопити, но от незнаене как да реагира, пристъпи с крива усмивка, прекоси цялото помещение, вдигна ръка и й отдаде чест.

— Соробабел Бланко Хамасмие, на вашите любезни заповеди — представи се той.

„Господи! Че кой свестен човек може да живее сред тия селяци! Ако искате, вие си останете в това чистилище на простаци, мене обаче отпишете, връщам се в града, искам да живея като хората, както винаги съм живяла“, развика се Ферула, когато успя да заговори за случката, без да се разплаче. Но не си замина. Не искаше да се разделя с Клара, беше стигнала дотам, че обожаваше дори въздуха, който тя издишваше, и при все че вече не й се представяше случай да я изкъпе и да легне до нея, се стремеше да й засвидетелства нежността си чрез хиляди дребни изяви, на които посвещаваше дните си. Тази строга и безпощадна към себе си и към другите жена можеше да се държи приветливо и усмихнато само с Клара. Е, понякога и с Бланка, но пак заради майката. Само с Клара си позволяваше лукса да отприщва напиращото у нея желание да бъде полезна някому и да бъде обичана, само чрез нея можеше да изявява, макар и прикрито, най-съкровените и нежни въжделения на душата си. През дългите години самота и тъга тя бе потискала у себе си всички вълнения, бе отпъждала всички чувства, докато ги бе свела до няколко — съвсем малко — ужасни и величави страсти, които я поглъщаха всецяло. Не знаеше какво е да се притеснява за глупости, да злобее на дребно, да изпитва спотаена завист, обезцветена обич, да любезничи, да прощава снизходително, да не пропуска нито ден, без да прояви внимание. Беше от ония същества, които са родени за величието на една-единствена любов, за извънмерна омраза, за апокалиптична мъст и за най-възвишен героизъм. Нейният житейски път обаче не протече според повелите на романтичното й призвание и животът й премина равно и сиво между четирите стени на стаята на една болна, в окаяни бедняшки квартали, в извратени изповеди — и тази знойна жена с гореща кръв, създадена да бъде майка, да бъде плодовита, дейна и пламенна, постепенно залиня и прегоря. По онова време беше към четирийсет и пет годишна. За великолепната й порода си бяха казали думата и далечни прадеди — араби, затова кожата й се беше запазила все още гладка, косата й — все още черна, мека и лъскава, само с един бял кичур на челото, тялото й — силно и стройно, походката й — бодра и стегната като у човек, който не знае какво е болест, но пустинята в живота й я караше да изглежда много по-възрастна. Имам снимка на Ферула, направена в ония години, на един рожден ден на Бланка. Старата възкафява фотография е избледняла от времето, но на нея още личат ясно чертите й. Иначе достолепна матрона, на лицето й се бе запечатала горчива гримаса, която издаваше вътрешната й трагедия. Навярно тия години край Клара са били единствените щастливи в живота й, защото освен с Клара тя не успя да се сближи с никого. На нея тя доверяваше най-съкровените си чувства, пак на нея отдаде огромната си способност да се жертва за някого и да благоговее пред него. Веднъж се престраши да й го каже и Клара отбеляза в тетрадката си за животоописание, че Ферула я обича много повече, отколкото тя заслужава и може да възнагради с взаимност. Заради тази безмерна обич Ферула не пожела да си замине от „Трите Марии“ дори когато връхлетя страшната напаст — мравките. Започна с някакво котешко предене из ливадите, с някаква тъмна сянка, която пълзеше бързо и изяждаше всичко — царевичните мамули, житата, люцерната и чудоцвета. Поливаха ги с бензин и ги запалваха, но те пак прииждаха на нови талази и с нов устрем. Мажеха с негасена вар стъблата на дърветата, но те се изкачваха нагоре, без да се спират пред нищо, и опустошаваха крушите, ябълките и портокалите, нахлуваха в градината и плячкосваха пъпешите, влизаха в краварника и издоеното сутринта мляко се пресичаше и чернееше от умрели твари, промъкваха се в курниците и изяждаха пилетата живи, като оставяха само купчини пръсната перушина и жалки костички. Правеха вървища вътре в къщата, намъкваха се по тръбите, превземаха килера. Всичко, каквото се сготвеше, трябваше да се изяжда веднага, защото останеше ли само няколко минути на масата, идваха на върволица и го оплюскваха. Педро Втори Гарсия се опита да се пребори с тях с вода и огън, зарови напоени с пчелен мед сюнгери, та привлечени от сладкото, да се насъбират повече на едно място и така да ги изтребва по-ефикасно, ала всичко беше напразно. Естебан Труеба отиде в селото и се върна с цяла кола пестициди от всички познати марки, на прах, в течно състояние и на хапчета, и наслага такива количества навсякъде, че зеленчуците не можеха да се ядат, защото предизвикваха силни стомашни болки и куркане на червата. Но мравките продължиха да прииждат и да се множат и с всеки изминал ден ставаха все по-нахални и дръзки. Естебан отиде втори път в селото и телеграфира в столицата. Три дена по-късно на гарата цъфна мистър Браун — дребен като джудже американец с тайнствен куфар в ръка. Естебан го представи като селскостопански специалист, профилиран по средствата за борба с насекоми. След като се освежи с кана вино с плодове, той просна куфара си върху масата и го разтвори. Извади отвътре цял арсенал никога невиждани инструменти, след което пристъпи към действие — хвана една мравка и внимателно я заразглежда под микроскоп.

— Какво толкова ги гледате, мистър, като всички са еднакви? — обади се Педро Втори Гарсия.

Американецът не му отвърна. Докато най-сетне определи породата, начина на живот, месторазположението на дупките, където се въдеха, привичките и дори най-потайните им помисли, вече беше минала цяла седмица и мравките се завираха в леглата на децата, бяха изяли запасите от зимнина и започваха да налитат на конете и кравите. Тогава мистър Браун обясни, че трябвало да ги опушат с изнамерен от него препарат, който причинявал безплодие у мъжките, и така щели да престанат да се размножават, а после трябвало да ги напръскат с друга една отрова, и тя негово изобретение, предизвикваща смъртна болест по женските, и така, уверяваше той, ще се сложи край на въпроса.

— За колко време ще стане? — попита Естебан Труеба, чието нетърпение започваше да прераства в ярост.

— За един месец — рече мистър Браун.

— Дотогава ще са изяли и хората, мистър — каза Педро Втори Гарсия. — Ако ми разрешите, господарю, ще извикам баща си. От три седмици ми е заразправял, че знаел оправия за тая напаст. Бабини деветини са тия негови приказки, викам си аз, ама отде да знае човек, нищо няма да загубим, ако опитаме.

Повикаха стария Педро Гарсия и той дойде, като едва влачеше крака. Беше толкова потъмнял, смален и беззъб, че Естебан се стресна — брей, как хвърчат годините. Старецът ги изслуша с шапка в ръка и с вдигнат към небето взор, щърбите му венци дъвчеха въздуха. По едно време поиска носна кърпа, бяла да е. Ферула му я донесе от дрешника на Естебан. После излезе от къщата, прекоси двора и отиде право в градината, последван от всички обитатели на дома и от чужденеца — джудже, който се усмихваше презрително — ах тия варвари, oh God^[2]! Старият човек клекна с мъка и започна да събира мравки. Като насъбра една шепа, ги сложи в кърпата, завърза на възел четирите й краища и сложи вързопчето в шапката си.

— Ще ви покажа пътя, за да си отидете, мравки, и за да поведете и другите — рече той.

Старецът се качи на един кон, потегли ходом и занарежда полугласно съвети и препоръки за мравките, мъдри молитви и вълшебни формули. Видяха го да се отдалечава към пределите на чифлика. Американецът седна на земята и се разхили като пощурял, докато най-сетне Педро Втори Гарсия го раздруса.

— Вървете да се смеете на баба си, мистър, недейте забравя, че старецът ми е баща — предупреди го той.

Надвечер Педро Гарсия се върна. Слезе полека от коня, каза на господаря, че е извел мравките на шосето, и си отиде вкъщи. Беше капнал. На другата сутрин видяха, че няма мравки в кухнята, няма и в килера, потърсиха в хамбара, в обора, в курниците, излязоха на ливадите, отидоха чак до реката, надникнаха навсякъде, но не намериха ни една, дори за мостра. Специалистът не беше на себе си.

— Вие трябва каже мене как прави това! — викаше той.

— Ами че то става, като им се говори, мистър. Казвате им да си вървят, че тук не им е мястото, че досаждат, и те разбират — обясни Педро Гарсия Стария.

Клара бе единствената, която сметна приложения метод за естествен и закономерен. Ферула се хвана за думите й и каза, че се намират в дупка, в омагьосано място, където не действуват нито законите божии, нито научният прогрес, че нищо чудно някой ден да захвърчат качени връз метли, но Естебан Труеба я скастри да млъкне — не искаше да се втълпяват нови идеи в главата на жена му. През последните дни Клара отново се бе върнала към лунатичните си занимания, пак се бе захванала да говори с духовете и да пише по цели часове в тетрадките си за животоописание. Когато загуби интерес към училището, шивалнята и феминистичните митинги и запя старата песен, че всичко е много хубаво, разбраха, че пак е бременна.

— По твоя вина! — сопна се Ферула на брат си.

— Дано — отвърна той.

Скоро стана ясно, че Клара не е в състояние да доизкара бременността и да роди на село, така че започнаха да се гласят за връщане в столицата. Това донякъде утеши Ферула, която гледаше на издутия корем на Клара като на лична обида. Тя замина по-рано с по-голямата част от багажа и с прислугата, за да отвори голямата къща на ъгъла и да подготви пристигането на Клара. Няколко дни по-късно Естебан се прибра с жена си и с дъщеря си в града и отново остави „Трите Марии“ в ръцете на Педро Втори Гарсия, който пак бе поел функциите на управител, макар че от това не печелеше никакви облаги и привилегии, а само се товареше с повече работа.

 

Пътуването от „Трите Марии“ до столицата доизцеди силите на Клара. Пред очите ми тя все повече пребледняваше, все по-трудно дишаше, все по-дълбоко й се очертаваха торбичките под очите. От друсането на конската кола и после на влака, от праха по пътя и от естествената й склонност да й прилошава тя отпадаше видимо и аз не можех да й помогна особено — когато се чувстваше зле, тя предпочиташе да не й се говори. Като слязохме на гарата, трябваше да я прихвана под ръка, защото й се подгъваха краката.

— Май че ще се издигна — каза тя.

— Тук в никакъв случай! — извиках й аз, ужасен от мисълта, че ще вземе да полети над главите на пътниците на перона.

Но тя нямаше предвид конкретно левитацията, а да се издигне на такова психическо равнище, че да се избави от мъчителната си немощ, да не усеща теглото на бременността и да не премалява от умората, която я пронизваше до кости. Изпадна в поредния си дълъг период на мълчание, май я държа няколко месеца. През това време използуваше дъсчицата, както в годините, когато е била няма. В този случай не се обезпокоих — предположих, че като роди, пак ще си стане нормална, както след раждането на Бланка, пък и от друга страна бях проумял, че мълчанието беше последното неприкосновено скривалище на жена ми, а не душевна болест, както поддържаше доктор Куевас. Ферула се грижеше за нея със същата натрапчива до втръсване всеотдайност, с която преди обграждаше майка ни, отнасяше се с нея като със саката, инатеше се, ако някога ми се наложеше да я оставя сама, и беше занемарила Бланка, която цивреше по цял ден, защото искаше да се върне в „Трите Марии“. Клара се мъкнеше из къщата като дебела безмълвна сянка и проявяваше будистка незаинтересованост към всичко, което я заобикаляше. Мене дори не поглеждаше, минаваше край мен като край мебел и когато се опитвах да я заговоря, продължаваше да брои мухите, все едно, че не ме е чула или познала. Отдавна не бяхме спали заедно. Бездейните дни в града и ненормалната обстановка вкъщи ме изнервяха до полуда. Все гледах да си намирам някаква работа, съзнанието ми постоянно да е заето с нещо, но и това не ми стигаше — непрекъснато бях в лошо настроение. Излизах всеки ден, ходех по кантори и банки да следя какво ми носят сделките, в които бях вложил капитали. По това време започнах да се занимавам със спекулативни операции в Търговската борса и проучвах часове наред как и защо се покачват или спадат курсовете на международните валути и ценни книжа, захванах се да влагам пари в разни предприятия, да образувам акционерни дружества, залових се с внос. Киснех с часове в клуба. Пак тогава започнах да се увличам сериозно от политика. На всичко отгоре се записах в гимнастически салон, където един треньор — великан ме караше да сгъвам и разгъвам ха тоя, ха оня мускул, за чието съществуване изобщо не подозирах. Бяха ми препоръчали да ходя на масажи, но така и не можах да свикна и ги зарязах — мразя да ме опипват ръце, на които се плаща. Ала всички тези занимания пак не успяваха да ми запълнят деня, беше ми притеснено и тягостно, исках да се върна на село, но не смеех да напусна с лека ръка къщата, където очевидно беше наложително присъствието на здравомислещ мъж сред тия истерични жени. От друга страна, Клара пълнееше неимоверно много. С крехкия си скелет едва успяваше да поддържа огромния си корем. Стесняваше се да я гледам гола, но тя си беше моята жена — и таз хубава, да се срамува от мене! Помагах й да се къпе и да се облича — е, когато Ферула не ме изпреварваше, де — и ми беше безкрайно мъчно за нея, като я гледах такава дребничка и немощна, а с чудовищен корем. Денят, когато трябваше да роди, наближаваше заплашително. Неведнъж сън не ме хващаше при мисълта, че може да умре при раждането, и се затварях с доктор Куевас да обмисляме с какво и как да й се помогне. Бяхме се разбрали, че ако работата се запече, най-добре ще е пак да роди с цезарово сечение, но аз не исках да я водят в клиника, а той отказваше да й направи втора такава операция в трапезарията на къщата. Разправяше, че нямало условия и удобства. Но по ония времена клиниките бяха огнища на зараза и в тях уморяваха повече хора, отколкото спасяваха.

Един ден, скоро преди датата, на която трябваше да роди, Клара най-ненадейно благоволи да наруши браманското безмълвие, което й беше като скривалище, и пак проговори. Поиска чаша шоколад и ме помоли да я изведа на разходка. Направо ми се обърна сърцето. Цялата къща се изпълни с радост, отворихме шампанско, накарах да сложат свежи цветя във всички вази, поръчах й камелии, те й бяха любимите, и постлах с тях нейната стая, но от миризмата им тя получи пристъп на астма и се наложи да ги изнесем, на бърза ръка. Затекох се до улицата на бижутерите — евреи и й купих диамантена брошка. Клара ми благодари сърдечно за брошката, намери я за много хубава, но никога не я видях да си я сложи. Предполагам, че я е забутала на някое невъзможно място и после е забравила за нея, както стана с почти всички скъпоценности, които й купувах по време на дългия ни съвместен живот. Извиках доктор Куевас, той дойде уж на чай, но всъщност идваше да прегледа Клара. Заведе я в стаята й и после каза на двама ни с Ферула, че, изглежда, е надмогнала душевната си криза, но че трябва да се готвим за трудно раждане, защото бебето било много едро. Точно в този момент Клара влезе в гостната. Навярно бе хванала последното изречение.

— Всичко ще бъде наред, не се безпокойте — каза тя.

— Ха дано този път е момче, та да вземе моето име — подкачих я аз.

— Не е едно. Две са — отвърна Клара. И продължи: — Близнаците ще се казват Хайме и Николас.

Това вече ми дойде много. Май че избухнах — много напрежение ми се беше насъбрало през последните месеци. Разфучах се, наговорих й, че само файтонджии или префърцунени търговци — чужденци носят такива имена, че никой не се нарича така нито в моя, нито в нейния род, че поне единият трябва да се казва Естебан — както аз и както баща ми, ала Клара обясни, че повтарящите се имена внасят объркване в тетрадките за животоописание, и не даде и дума да стане за промяна на решението й. За да я уплаша, замахнах и счупих една порцеланова ваза — май последната останка от бляскавите времена на прадядо ми. Тя обаче не се трогна, а доктор Куевас се усмихна иззад чашата си чай, което пък съвсем ме възмути. Тръшнах вратата и отидох в клуба.

Тая вечер се напих. Отчасти като отдушник, отчасти за отмъщение — замъкнах се в най-известния публичен дом в града, заведение с историческо име. Държа да поясня — не си падам по проститутките и съм прибягвал до тях само в периодите, когато ми се е случвало дълго да живея сам. Не знам какво ми стана този ден, бях се ядосал на Клара, чувствах се засегнат, имах излишък от енергия, изкуших се. В ония години „Христофор Колумб“ процъфтяваше, но още не беше добило международна известност. Постигна я по-късно, когато го даваха в мореплавателските справочници на английските компании и в туристическите пътеводители, че и за телевизията го снимаха. Влязох в приемна с френски мебели, от ония с кривите крака, там ме посрещна една съдържателка — нашенка. С парижки акцент съвършена имитация тя като начало ме запозна с цените и веднага след това пристъпи към въпроса дали имам специални предпочитания към някоя от питомките й. Доверих й, че опитът ми се свежда до „Червеното фенерче“ и до няколко долнопробни миньорски бардака на север, така че която и да е млада и чиста особа от женски пол би била добре дошла за мене.

— Вие ми допадате, месию — рече тя. — Ще ви доведа най-доброто, с което разполагаме.

На повикването й се притече жена, навряна в черна атлазена рокля, прекалено тясна, за да побере с лекота пищната й женственост. Косата й беше сресана на една страна — прическа, която никога не ми е била по вкуса, и докато пристъпяше, от нея се разнасяше ужасен парфюм с дъх на мускус. Натрапчив като стенание, той се просмукваше във въздуха.

— Радвам се, че ви виждам, господарю — поздрави тя и чак тогава я познах — единствено гласът не се беше променил у Трансито Сото.

Хвана ме за ръката и ме заведе в затворена като гроб стая с прозорци, затулени с тъмни и тежки пердета, през които слънчева светлина не бе прониквала от незапомнени времена. Все пак приличаше на дворец, сравнена с гнусните помещения в „Червеното фенерче“. Там аз свалих собственоръчно черната атлазена рокля на Трансито, развалих й ужасната прическа и видях, че през тия години тя е пораснала, напълняла и се е разхубавила.

— Виждам, че си отишла далече — казах й аз.

— Благодарение на вашите петдесет песос, господарю. Добра работа ми свършиха, за да започна — отвърна ми тя. — Сега мога да ви ги върна с надбавка, защото от инфлацията вече нямат предишната стойност.

— Предпочитам да ми дължиш една услуга, Трансито! — засмях се аз.

Досвалих й фустите и установих, че от слабото момиче с щръкнали кости и колене, което работеше в „Червеното фенерче“, не бе останало почти нищо, освен неуморимата му готовност за чувствени изяви и гласът му на прегракнала птица. Тялото й беше депилирано и й бяха разтривали кожата с лимон и с мед от някаква си горска мушмула, за да стане мека и бяла като на бебе, обясни ми тя. Гледам, ноктите й начервени, а около пъпа й татуирана змия, която тя можеше да върти в кръг, докато останалата част от тялото й оставаше съвършено неподвижна. Докато ми демонстрираше умението си да кара змията да прави кръгови движения, тя ми разказа своето житие-битие.

— Ако бях останала в „Червеното фенерче“, докъде щях да я докарам, господарю? Щях да съм вече беззъба и състарена. В тази професия човек се изхабява много, трябва да се щади. Пак добре, че аз не работя на улицата! Никога не ми е допадало, крайно опасно е. За улицата трябва да имаш сутеньор — нямаш ли, на голям риск се подлагаш. Никой не те уважава. Но пък защо да даваш на някакъв си мъж каквото си припечелила с толкова усилия? В това отношение жените са много загубени. Водят се като овце. Трябва им мъж, за да се чувстват сигурни, а не проумяват, че ако има от какво да се страхуват, то е от същия тоя мъж. Не умеят да стопанисват самите себе си, петимни са да се жертват за някого. Изтрепват се от работа за сутеньора си, радват се, когато той ги бие, гордеят се, като го гледат наконтен, със златни зъби, с пръстени, а когато ги зареже и отиде с друга, по-млада, му прощават, защото „е мъж“. Не, господарю, аз не съм от тях. Мене никой не ме е издържал, затуй за нищо на света не бих се хванала да издържам този или онзи. Работя за себе си, каквото изкарам, си го харча както ми се ще. Големи усилия ми струваше, не мислете, че беше лесно — съдържателките на публични домове не обичат да си имат вземане-даване с жените, предпочитат да се спогаждат със сутеньорите. От тях на помощ не разчитай. Не те бръснат за слива.

— Но, изглежда, тук те ценят, Трансито. Казаха ми, че си най-доброто, с което разполагат.

— Така си е. Но цялото това предприятие ще рухне, ако не съм аз да блъскам като вол — рече тя. — Другите вече са като изстискан лимон, господарю. Тук идват само дъртаци, не е каквото беше едно време. Работата плаче за модернизиране, та да се привлекат чиновниците — по обед те се чудят какво да правят, пък и младежта, и студентите. Трябва да се разшири материалната база, заведението да се направи по-весело и да се почисти. Да се почисти основно! Така бихме спечелили доверието на клиентелата, тя не би се страхувала, че може да хване някаква венерическа болест, не съм ли права? Голяма мръсотия е тук. Никога не чистят. Повдигнете ли възглавницата, няма начин отдолу да не ви изскочи дървеница. Колко пъти съм й разправяла на мадам, ама не ми обръща внимание. Няма нюх за тази работа.

— А ти имаш ли?

— Как да нямам, господарю! Идват ми наум милион неща, за да се подобри „Христофор Колумб“. Аз влагам ентусиазъм в тази професия. Не съм от ония, дето като не им върви, само се тюхкат и се оплакват, че не им излизал късметът. Не ме ли виждате колко далече съм стигнала? Вече съм най-добрата. Ако се напъна здравата, един ден мога да имам най-доброто заведение в страната, кълна ви се.

Беше ми страшно забавно. Умеех да я оценя по достойнство, защото толкова много бях гледал амбицията в огледалото, докато се бръснех сутрин, че се бях научил да я разпознавам, когато я виждах у другите.

— Струва ми се чудесно като идея, Трансито. Защо не отвориш собствено заведение? От мене капитала — предложих й аз, поблазнен от мисълта да направя бизнес и в тази насока. Колко ли съм бил пиян!

— Не, благодаря, господарю — отвърна Трансито и погали своята змия с боядисания си с китайски лак нокът. — Не ми изнася да се отърва от един капиталист, за да налетя на друг. Тук има само една оправия — да се създаде кооператив и да се прати мадам да върви на майната си. Не сте ли чували за кооперативи? Отваряйте си очите на четири, че вземат ли вашите ратаи да направят кооператив на село, спукана ви е работата. Аз това искам — кооператив на курви. Е, може освен курви да се включат и педерасти, та да се придаде по-голям размах на начинанието. От нас ще бъде всичко — и капиталът, и трудът. За какво ни е притрябвал господар?

Обладах я диво и жадно. От дългото плуване в кротките води на синята коприна бях почти забравил, че и по-рано сме се любили така. В този безпорядък от възглавници и чаршафи, докато двамата бяхме сплетени в живия възел на желанието, приковани един за друг до премала, аз отново се почувствах двайсетгодишен и се радвах, че държа в ръцете си тая буйна и стегната женска — тя не се превръщаше в пихтия, когато я качваха, можех да я яздя, тая силна кобила, без да се церемоня, без ръцете ми да станат много тежки, гласът много груб, краката много големи или брадата много остра, издържах, без да ми мигне окото, целия поток мръсни думи, които тя ми изливаше в ухото, и нито ми трябваше да ме котка с нежности, нито да ме лъготи с ласкателства. После, оборен от дрямка и доволен, аз се отпуснах за малко до нея и се загледах с възхищение в солидната извивка на ханша й и в потрепващата й змия.

— Пак ще се видим, Трансито — казах аз, докато й давах бакшиша.

— Точно същото ви рекох едно време аз, господарю, спомняте ли си? — отвърна ми тя с едно последно полюляване на змията.

Всъщност нямах желание да я виждам повече. По-скоро предпочитах да я забравя.

Нямаше да спомена този епизод, ако Трансито Сото не бе изиграла толкова важна за мене роля много години по-късно. Нали вече казах — не ходя по проститутки. Ала тази история нямаше да може да се напише, ако тя не се бе намесила, за да ни спаси — нас, а пътем и нашите спомени.

 

След няколко дена, когато доктор Куевас ги подготвяше психически за това, че пак ще отвори корема на Клара, умряха Северо и Нивеа дел Вале. Оставиха няколко живи деца и четирийсет и седем внуци. Клара научи преди другите от един сън, ала го разказа единствено на Ферула и тя се помъчи да я успокои, като й обясни, че бременността причинява страхово състояние, в което често се сънуват кошмари. Удвои грижите си за нея, разтриваше я с масло от сладки бадеми, за да не й се образуват стрии по кожата на корема, мажеше зърната й с пчелен мед, за да не се напукат, караше я да яде млени черупки от яйца, за да й е хубаво млякото и да не й се наядат зъбите, и й четеше молитви, свързани с Витлеем и Рождество Христово — за леко раждане. Два дена след оня сън Естебан Труеба се прибра вкъщи по-рано от обикновено, блед и разстроен, дръпна за ръката сестра си Ферула и се затвори с нея в библиотеката.

— Тъст ми и тъща ми са се убили при катастрофа — накратко й каза той. — Не искам Клара да научи, преди да роди. Трябва около нея да се издигне стена, та да няма откъде да разбере. Никакви вестници, никакво радио, никакви гости — нищо! Ти гледай да не се изтърве пред нея някой от прислужниците.

Ала добрите му намерения рухнаха пред силата на прорицанията на Клара. Тази нощ тя пак сънува, че родителите й вървят през поле, засято с лук, и че Нивеа е без глава. Така научи всичко за случилото се, без да е чела вестник или да е слушала радио. Събуди се много възбудена и помоли Ферула да й помогне да се облече, защото трябвало да излезе да потърси главата на майка си. Ферула дотърча при Естебан и той се обади на доктор Куевас, който, дори с риск да повреди близнаците, даде на Клара успокоително за припадък на лудост. То трябваше да я приспи за два дена, ала изобщо не й подейства.

Съпрузите Дел Вале загинаха така, както се присъни на Клара и както Нивеа често бе предричала на шега, че ще умрат.

— Някой ден ще се пребием с тая адска машина — казваше Нивеа и сочеше стария автомобил на мъжа си.

От млади години Северо дел Вале изпитваше слабост към модерните изобретения. Автомобилът не правеше изключение. По времето, когато всички се придвижваха пеш, с конска кола или на велосипед, той купи първия автомобил, внесен в страната и изложен като забележителност на една витрина в центъра на града. Беше истинско чудо на техниката, което се носеше със самоубийствената скорост от петнайсет, какво ти, дори двайсет километра в час, смайваше пешеходците и си навличаше проклятията на онези, които опръскваше с кал или покриваше с прах. Отначало се опълчиха срещу него — представлявал обществена опасност. Мастити учени обясниха чрез пресата, че човешкият организъм не е създаден да понася движение със скорост двайсет километра в час и че новото гориво, наричано бензин, може да се запали и да предизвика верижна реакция, която би изтрила града от лицето на земята. Дори църквата взе отношение по въпроса. Отец Рестрепо, който държеше на мушка семейство Дел Вале от щекотливата случка с главен герой Клара по време на службата оня четвъртък преди Великден, се саморъкоположи за пазител на добрите нрави и издигна галисийския си глас срещу „amicis rerum novarum“^[3], сиреч срещу увличащите се по нововъведения от рода на тия сатанински апарати. Тях той сравни с огнената колесница, връз която пророк Илия се бил възнесъл къмто небесните селения. Но Северо пет пари не даваше за цялата тази дандания и скоро примерът му бе последван от други господа, докато най-сетне на автомобилите престанаха да гледат като на кой знае каква чудата новост. Кара го над десет години и не искаше и да чуе да си купи нов модел, когато градът се напълни с модерни, по-хубави и по-сигурни коли — по същата причина, поради която жена му не пожела да се раздели с впрегатните си коне и най-накрая те се споминаха тихо и кротко от старост. Неговият „Сънбийм“ имаше дантелени перденца и две кристални вази от двете страни, в които Нивеа винаги държеше свежи цветя, отвътре беше целият в полирано дърво и тапицерия от руска кожа, а бронзовите му части блестяха като злато. Въпреки британския му произход автомобилът бе кръстен с туземното име Ковадонга^[4]. Беше наистина съвършен, като изключим това, че никога не му работеха добре спирачките. Северо се гордееше с автомонтьорските си умения. Разглобявал го бе неведнъж, за да се опита да го поправи, дава го няколко пъти на Великия рогоносец — механик — италианец, най-добрия в страната. Той дължеше прозвището си на една трагедия, която бе помрачила живота му. Разправяха, че като й дотегнало да му слага рога, а той да се прави на три и половина, жена му го напуснала една бурна нощ. Ала преди да тръгне, закрепила на върха на кепенците на работилницата му рога от овен — взела ги от кланицата. На другия ден, като отишъл на работа, италианецът заварил тълпа деца и съседи, които само го чакали, за да го вземат на подбив. Е, тази драма не накърни ни най-малко професионалния му престиж, но и той не успя да поправи спирачките на Ковадонга. Северо обаче му намери колая — носеше в колата голям камък и когато я паркираше по нанадолнище, единият пътник натискаше крачната спирачка, а другият, тоест шофьорът, слизаше бързо и слагаше камъка пред колелата. Системата действаше, общо взето, безотказно, но тази фатална неделя, предопределена от съдбата да бъде последна в живота им, стана засечка. Съпрузите Дел Вале излязоха да се разходят из околностите на града, както правеха винаги при слънчево време. Изведнъж спирачките отказаха напълно и преди Нивеа да успее да скочи от колата, за да сложи камъка, а Северо да направи някаква спасителна маневра, автомобилът се понесе надолу по стръмнината. Северо се опита да завие, да спре, но машината бе попаднала във властта на дявола. Изгубила управление, тя полетя и се блъсна в един камион, натоварен със строително желязо. Един стоманен лист влетя през предното стъкло и обезглави Нивеа като по конец. Главата й отхвръкна като снаряд и въпреки усилията на полицията, лесничеите и доброволните отряди от граждани, наизлезли да я търсят с кучета, не успяха да я намерят цели два дена. На третия телата започнаха да вонят и се наложи да ги погребат без една съставка. На величественото погребение присъства целият род Дел Вале, огромна навалица приятели и познати, както и женски делегации, дошли да изпратят тленните останки на Нивеа, смятана тогава за най-първата феминистка в страната. Идеологическите й противници казаха, че щом си е загубила главата още приживе, за какво й е да си я носи след смъртта. Затворена у дома, заобиколена от грижовни прислужници, пазена от Ферула и упоена от доктор Куевас, Клара не присъства на погребението. С нищо не подсказа, че знае за страховитата история с изгубената глава — от уважение към всички, които се бяха помъчили да й спестят тази последна мъка. Щом обаче погребението отшумя и животът сякаш отново навлезе в нормалните си релси, Клара заопява на Ферула да отидат да я потърсят. Отначало зълва й я натисна с нови горчиви сиропи и хапчета, ала напразно — тя държеше на своето. В крайна сметка Ферула отстъпи — разбра, че доникъде няма да стигнат, ако продължава да я баламосва, че тая работа с главата е просто лош сън и че ще е най-добре да я подпомогне в намеренията й, преди натрапчивото желание да я е подлудило съвсем. Изчакаха Естебан Труеба да излезе. Ферула й помогна да се облече и извика такси. Указанията, които Клара даде на шофьора, бяха малко нещо мъгляви.

— Вие си карайте напред, а аз ще ви показвам пътя — нареди му тя, водена от инстинкта си да вижда невидимото.

Излязоха от града и поеха през открита местност, където къщите оредяваха и започваха хълмове и полегати долинки. По нареждане на Клара свиха по един страничен път и продължиха между брези и засети с лук ниви, докато накрая тя каза на шофьора да спре до един храсталак.

— Тука е — рече.

— Не може да бъде! Страшно далече сме от мястото на катастрофата — недоверчиво й отвърна Ферула.

— Казвам ти, че е тук! — отсече Клара и с мъка излезе от колата, поклащайки огромния си корем. След нея слязоха зълва й, тя редеше някакви молитви, и шофьорът, който нямаше ни най-малка представа за целта на пътуването. Клара понечи да се провре между храстите, но обемът на близнаците я затрудни.

— Ако обичате, господине, влезте ей там и ми подайте една женска глава, която ще намерите — помоли тя шофьора.

Той пропълзя под трънаците и намери главата на Нивеа, която приличаше на самотен пъпеш. Хвана я за косата и излезе с нея на четири крака. Докато човекът повръщаше, подпрян на едно дърво, Ферула и Клара почистиха Нивеа от пръстта и камъчетата, които й се бяха набили в ушите, носа и устата, оправиха й косата — малко й се беше развалила прическата, — но не успяха да й затворят очите. Увиха я в шал и се върнаха в колата.

— Побързайте, господине, че както е тръгнало, май ще родя! — каза Клара на шофьора.

Когато пристигнаха, време им остана колкото да положат родилката в леглото й. Докато Ферула се зае е приготовленията, един слуга отиде за доктор Куевас и за акушерката. От друсането на колата, вълненията от последните дни и горчилата на лекаря Клара бе претръпнала далеч повече, отколкото преди раждането на първата си дъщеря. Тя стисна зъби, хвана се за предната мачта на платнохода и в кротката вода на синята коприна се замъчи да изкара на бял свят Хайме и Николас. Те се родиха на бърза ръка пред вторачения взор на баба си, чиито очи продължаваха да си стоят отворени и ги гледаха от нощната масичка. Ферула ги хвана един по един за кичура влажна коса на върха на темето, задърпа ги подред и им помогна да излязат. Вече имаше опит — беше гледала как се раждат жребчета и теленца в „Трите Марии“. Преди да дойдат лекарят и акушерката, скри под леглото главата на Нивеа, за да избегне досадни обяснения. Когато двамата пристигнаха, почти не бе останала работа за тях, защото майката почиваше спокойно, а децата, дребни като седмачета, но с всичко на място и в добро състояние, спяха на ръцете на изтощената им леля.

Главата на Нивеа им създаде голям въртел, защото не можеха да й намерят място, където да не я виждат. Най-накрая Ферула я уви в някакви парцали и я сложи в една кожена кутия за шапки. Обсъдиха възможността да я погребат както си му е редът, по закон божи, но се отказаха. Представиха си с какви безкрайни преписки и формалности ще трябва да се разправят, докато получат разрешение да се отвори гробът, за да се приложи липсващата глава. От друга страна се бояха, че ще се вдигне скандал, ако се разчуе как Клара я беше намерила там, където дори хрътките се бяха провалили. Естебан Труеба открай време се страхуваше да не би с нещо да се изложи и да стане за смях пред хората, та реши да не дава храна на злите езици — знаеше, че клюкарите и без това отдавна одумват странното поведение на жена му. Вече се говореше за способността на Клара да мести предмети, без да ги докосва, и да предсказва невероятни неща. Някой изрови историята с немотата на Клара в детските й години и обвинението на отец Рестрепо, този благочестив мъж, когото църквата се домогваше да канонизира като първи светец в страната. След няколкото години, които тя прекара в „Трите Марии“, хората престанаха да шушукат и забравиха. Но Труеба знаеше, че стига и най-дребен повод, например тази работа с главата на тъща му, и сплетните ще тръгнат отново. Затова, а не от нехайство, както заразправяха след години, кутията за шапки бе прибрана в мазето в очакване на подходящ случай, за да бъде погребана по християнски.

След двойното раждане Клара се възстанови бързо. Повери отглеждането на децата на зълва си и на Бавачката, която след смъртта на бившите си господари се премести да работи у Труеба, за да продължи да служи на същата кръв, както сама казваше. Беше дошла на тоя свят, за да люлее чужди деца, да носи дрехите, които други захвърляха, да се храни с остатъците от тяхната трапеза, да живее от взети на заем чувства и тъги, да остарее под чужд покрив, да умре един ден в стаичката си в най-задния двор в легло, което не беше нейно, и да бъде погребана в общ гроб в парцела за бедняци на гробището. Беше към седемдесетгодишна, но още се държеше — неизтощима в усърдието си, неуморна в шетането, несломена от времето, тя все тъй чевръсто се предрешваше като таласъм и ходеше да стряска Клара по ъглите, когато я обземаше старата мания за онемяване и за писане на дъсчицата, все още имаше сили да излиза на глава с близнаците и да понася глезотиите на Бланка — така, както преди бе търпяла прищевките на майка й и на баба й. Беше й станало навик да си бае молитви по щяло и нещяло време. Като разбра, че никой в къщата не е вярващ, тя се нагърби с отговорността да се моли за живите от семейството, а не ще и дума, че и за покойните — един вид като продължение на грижите, с които ги бе обграждала приживе. Старостта я бе налегнала здравата, та по едно време вече й изхвръкна из ума за кого се моли, но не изостави привичката си — вярваше, че все за някого ще влезе в работа. Двете с Ферула намираха общ език единствено в набожността. Във всичко останало бяха съпернички.

Един петъчен следобед на вратата на голямата къща на ъгъла почукаха три ефирни дами с прозрачно тънки ръце и премрежени очи. Докарали се бяха с демодирани шапки с цветя и плуваха в силен парфюм с дъх на горски теменужки, който се просмука във всички стаи и от него дни наред цялата къща миришеше на цветя. Това бяха трите сестри Мора. Клара седеше в градината и сякаш ги бе чакала целия следобед. Посрещна ги с по едно бебе на всяка гръд и с Бланка, заиграла се в краката й. Погледнаха се, познаха се, усмихнаха се една на друга. Така се сложи началото на една пламенна духовна връзка, която продължи през целия им живот, и ако са се сбъднали предвижданията им, продължава и в отвъдното.

Трите сестри Мора бяха вещи познавачки на спиритизма и на свръхестествените явления. Притежаваха уникално и неоспоримо доказателство, че душите на мъртвите могат да се материализират — снимка, на която те стояха около една маса, а над главите им витаеше разлато и крилато петно. За петното някои неверници смятаха, че се е получило при промиване на филма, а други го отдаваха просто на фотографски трик. По тайнствени пътища, достъпни само за посветени, те научиха за съществуването на Клара и тутакси разбраха, че с нея са звездни посестрими. Направиха някои дискретни проверки, от които се осведомиха за земния й адрес, установиха телепатична връзка с нея и й се вестиха със собствените си колоди карти, излъчващи благотворни флуиди, с игри с геометрични фигури и кабалистични числа, изобретени от самите тях за разобличаване на лъжливите парапсихолози, и с кутия най-обикновени сладки като подарък за Клара. Станаха сърдечни приятелки и от този ден нататък гледаха да се събират всеки петък, за да викат духове и да си разменят кабалистични системи и готварски рецепти. Откриха начин да си изпращат мисловна енергия от голямата къща на ъгъла до другия край на града, където сестрите Мора обитаваха стара мелница, превърната от тях в жилище за оборотни нужди. Енергия се предаваше и в обратна посока, така че можеха да си оказват взаимно помощ в трудни мигове от всекидневието. Мора имаха много познати, почти всички с интереси по тия въпроси, и те започнаха да идват на петъчните събирания и да се включват в сеансите със собствените си познания и магнетични флуиди. Естебан гледаше как се точат из къщата му, но постави като единствени условия да не влизат в библиотеката му, да не използват децата за психически експерименти и да не вдигат шум около цялата тази работа, защото не искаше обществен скандал. Ферула не одобряваше тези занимания на Клара, защото намираше, че са в разрез с религията и с благоприличието. Наблюдаваше сеансите от благоразумно разстояние, не участвуваше в тях, но както си плетеше, попоглеждаше с крайчеца на окото, готова да се намеси тозчас, ако Клара прехвърли мярката при някой транс. Беше установила, че снаха й грохва след някои сеанси, в които беше медиум и говореше на шантави езици с чужд глас. Бавачката си намираше работа и уж предлагаше кафе в малки чашки, но всъщност и тя ги държеше под око и плашеше душите на мъртвите с колосаните си фусти и с клокането на разклатените си зъби, през които фъфлеше своите молитви. Тя обаче се навърташе не за да пази Клара от крайности, а за да наглежда ония да не откраднат някой пепелник. Клара напразно й обясняваше, че на гостите изобщо не им е до пепелниците, главно защото никой от тях не пуши. Тъй или иначе, като изключим трите очарователни госпожици Мора, всички останали Бавачката вече бе окачествила като пасмина негодници и мискини.

Бавачката и Ферула се ненавиждаха. Всяка искаше децата да обичат нея, а не другата, и се натискаше тя да се грижи за Клара в нейните чудатости и приумици. Мълчаливата и непресекваща битка се водеше в кухните, по дворовете, из коридорите, но никога в близост до Клара — двете негласно се бяха договорили да й спестят тази тревога. Ферула бе стигнала дотам, че обичаше Клара с ревнива страст, каквато може да се очаква по-скоро от мнителен съпруг, отколкото от зълва. С времето това надхвърли всякакви граници на благоразумие и започна да се проявява в най-различни детайли, които не отминаха незабелязани за Естебан. Когато той се връщаше от село, Ферула се опитваше да го убеждава, че Клара е в „един от своите лоши моменти“, та да не ходи в леглото на жена си и изобщо да бъде с нея колкото се може по-рядко и за кратко. Приписваше разни препоръки на доктор Куевас, но когато после Естебан питаше лекаря, излизаше, че тя сама си ги е измислила. Мъчеше се по хиляди начини да застане между двамата съпрузи, а когато й се изчерпеха запасите от хитрини и удряше на камък, подучваше трите деца да карат баща си да ги извежда на разходка, майка си — да им чете, двамата — да стоят при тях, защото били с температура, да играят с тях, „горките, искат си своето, искат да са си с татко и с мама, а те по цял ден ги оставят на тая невежа дъртофелница, дето им тъпче главите с бабини деветини и ги видиотява със суеверията си. Най-добре ще е да дадем Бавачката в старопиталище, разправят, че имало един приют за възрастни прислужнички, държали го монахини, бил чудо на чудесата, гледали ги като важни госпожи, не ги карали да работят и ги хранели добре, това би било най-човечно от наша страна, горката Бавачка, вече съвсем не я бива“, нареждаше тя. Без да проумява защо, Естебан започна да се чувства неудобно в собствения си дом. Съзнаваше, че жена му се отчуждава все повече от него и става все по-странна и недостъпна. Не можеше да я спечели нито с подаръци, нито с плахите си прояви на нежност, нито с буйното желание, което го обземаше винаги щом я видеше. С годините любовта му бе пораснала неимоверно, тя не му даваше мир и покой. Искаше Клара да мисли само за него, да няма свой живот и тайни от мъжа си, всичко да споделя с него, всичко, което притежава, да идва от неговите ръце, да е напълно зависима от съпруга си.

Ала в действителност нещата стояха другояче. Клара сякаш се рееше с аероплан във висините, подобно на вуйчо си Маркос, откъсната от земната твърд. Търсеше бога в тибетски учения и упражнения, съветваше се с духовете с помощта на трикраки маси, които почукваха два пъти за „да“, три пъти за „не“, разшифроваше послания от други светове, които можеха да я осведомят дори за състоянието на валежите. Веднъж й изпратиха известие, че под камината има скрито съкровище. Първо нареди да съборят стената, но то не се появи, после стълбището — пак не се намери, веднага след това — половината главна дневна, и пак нищо. В крайна сметка се оказа, че объркан от архитектурните промени, които тя бе направила в къщата, духът не беше обърнал внимание, че скривалището на златните дублони не е в дома на Труеба, а оттатък улицата — в къщата на семейство Угарте. Те обаче отказаха да съборят трапезарията си, защото не хванаха вяра на изложението, представено от испанския призрак.

Клара не умееше дори да среше на плитки дъщеря си Бланка, преди да я изпрати на училище — сресваше я или Ферула, или Бавачката, — но поддържаше с момичето чудесни отношения, основани на същите принципи, на които бяха почивали отношенията й с майка й Нивеа. Разказваха си приказки, четяха магическите книги от вълшебните сандъци, разглеждаха семейните портрети, разправяха си смехории за оня чичо, дето се изпуснал отзад, и за оня другия, слепеца, дето се изтърсил и тупнал като круша от тополата, излизаха да гледат планината и да броят облаците, говореха си на измислен език, като заместваха испанското „т“ с „н“, а „р“-то с „л“ — все едно, че човек слушаше китаеца от перачницата. В това време близнаците Хайме и Николас растяха настрани от женския бином — спазваше се утвърденият по ония времена принцип, че „момчетата трябва да станат мъже“. Виж, жените си се раждаха с генетично заложена женственост, та не им се налагаше да я придобиват в житейските превратности. Близнаците заякваха и загрубяваха в присъщите за възрастта им игри. Отначало ловяха гущери, за да им късат опашките, мишки, за да ги карат да се състезават по скоростно бягане, и пеперуди, за да им махат прашеца от крилата. По-късно преминаха към взаимно тимарене с юмруци и ритници по всички правила, съгласно указанията на същия китаец от перачницата. Изпреварил времето си, той първи донесе в страната хилядолетните познания по азиатски бойни изкуства. Ала никой не му обърна внимание, когато доказваше, че може да чупи тухли с ръка, и тогава реши да отвори своя частна школа. Разори се и най-накрая падна толкова ниско, че трябваше да пере чужди дрехи, за да преживява. Години по-късно близнаците довършиха процеса на възмъжаването си, като бягаха от училище и се намъкваха в пущинака на градското бунище. Там разменяха сребърните прибори на майка си срещу няколко минути забранена любов с едно огромно женище, което можеше да приспи и двамата на гърдите си на холандска крава, да удави и двамата в месестата влага на подмишниците си, да смаже и двамата със слонските си бедра, да доведе и двамата до върха на блаженството с тъмната и топла паст под корема си. Ала това ставаше къде-къде по-късно и Клара не разбра за него, поради което нямаше как да го отбележи в тетрадките си, за да го прочета някой ден аз. Научих го по други пътища.

Клара не се интересуваше от домакинството. Витаеше из стаите и не се учудваше, че всичко е в пълен ред и чистота. Сядаше на масата и не питаше кой готви или къде се купуват продуктите, все едно й беше кой й сервира, забравяше имената на прислужниците, а понякога дори и на собствените си деца. Ала винаги имаше присъстващ вид — като добър и весел дух, при чиято поява спрелите часовници тръгваха. Обличаше се в бяло, защото реши, че това е единственият цвят, който не уврежда флуидовия й ореол. Носеше прости костюми, които Ферула й шиеше на шевната машина, и ги предпочиташе пред натруфените рокли с волани и скъпоценни камъни, които й подаряваше мъжът й, за да я смайва и да я гледа облечена по модата.

Естебан изпадаше в пристъпи на отчаяние, защото тя се отнасяше към него със същото благодушие, с което се държеше към всички. Говореше му със същия глезен тон, с който галеше котките, беше неспособна да забележи дали той е уморен, тъжен, възбуден от радост или от желание да се любят. Виж, по цвета на излъчваните от него флуиди отгатваше кога е замислил някоя низост и можеше с няколко насмешливи приказки да го обезоръжи при някое гневно избухване. Влудяваше го и друго — тя никога не показваше, че действително му е благодарна за каквото и да е, никога не искаше нищо от него, никога не й трябваше нещо, което той би могъл да й даде. В леглото беше разсеяна и усмихната, както във всичко друго. Не че се стягаше, не че изискваше от него кой знае какво, но сякаш я нямаше. Той знаеше, че може да прави с тялото й всички гимнастики, научени от книгите, които криеше в едно специално отделение на библиотеката, но с Клара и най-големите извратености наподобяваха палуване на малко бебе, защото не можеха да бъдат поръсени със солта на порочността или с пипера на подчиняването. Вбесен от яд, сегиз-тогиз Труеба се връщаше към старите си грехове и събаряше по някоя и друга яка селянка в храсталаците по време на принудителните периоди на раздяла, когато Клара оставаше в столицата с децата, а той трябваше да се разправя с имота на село. Тези забежки обаче не само че не го облекчаваха, а напротив — оставяха му лош вкус в устата и не му доставяха никакво трайно удоволствие, главно защото ако разкажеше за тях на жена си, знаеше, че тя би се скандализирала заради това, че е постъпил зле с другата, но в никакъв случай не и затова, че е изневерил на нея. Ревността, както и още много други чисто човешки чувства, не бе присъща на Клара. Той ходи два-три пъти и в „Червеното фенерче“, но се отказа, защото вече не можеше с проститутките и трябваше да преглъща унижението и да мънка за извинение, че уж бил пил много вино, че му било станало тежко от обеда, че преди няколко дена се бил простудил и още го държало. Повече обаче не отиде при Трансито Сото. Досещаше се, че тази жена крие опасност за него — опасността да се пристрасти към нея. Изпитваше незадоволено желание, което изгаряше вътрешностите му, усещаше неугасим огън, жажда за Клара, която не успяваше да утоли дори в най-жарките и дълги нощи с нея. Заспиваше изтощен, сърцето му щеше да се пръсне в гърдите, но дори насън съзнаваше, че почиващата до него жена не е там, а в някакво непознато измерение, до което той никога не ще може да се добере. Понякога излизаше от кожата си и яростно разтърсваше Клара, ругаеше я като хамалин, предявяваше й с крясъци най-обидни претенции, докато накрая се разреваваше в скута й и я молеше да му прости за грубостта. Клара го разбираше, но не можеше да му помогне. Извънмерната любов на Естебан Труеба към Клара бе несъмнено най-силното чувство в живота му, по-силно дори от избухливостта и гордостта му. Половин век по-късно той щеше да мисли за нея със същия трепет и желание. В старческото си легло щеше да я зове до свършека на дните си.

Ферула продължаваше да се меси между него и Клара и с това само влоши състоянието на мъчително безпокойство, в което бе изпаднал Естебан. Всяка пречка, която сестра му поставяше между двамата, го вбесяваше. Стигна до там, че започна да ненавижда собствените си деца, защото поглъщаха вниманието на майка си. Заведе Клара на второ сватбено пътешествие — на същите места, където бяха ходили при първото. Запиляваха се по хотели от петък следобед до неделя вечерта, но всичко беше напразно. Убеди се, че за мъките му е виновна само Ферула — тя бе посяла у жена му някакво зловредно семе и то пречеше на Клара да го обича, а от друга страна, пак тя, Ферула, крадеше със забранени ласки онова, което му принадлежеше като съпруг. Той пребледняваше като вар, когато заварваше сестра си да къпе Клара, дръпваше й сюнгера из ръцете, гонеше я грубо и изваждаше жена си от ваната практически на ръце, разтърсваше я, забраняваше й да се оставя втори път да я къпят, защото на нейната възраст това е порочно, и най-накрая сам той я сушеше, загръщаше я в хавлията и я отнасяше на леглото й с чувството, че става смешен. Поднесеше ли Ферула на жена му чаша шоколад, той я грабваше от ръцете й под предлог, че се отнася с нея като с инвалид; целунеше ли я за лека нощ, той я отстраняваше грубо с думите, че не е хубаво да се мляскотят; избереше ли й най-хубавите парчета месо от подноса, той ставаше вбесен от масата. Братът и сестрата станаха отявлени съперници, стрелкаха се един друг с погледи, преливащи от омраза, измисляха хитрости, за да се очернят взаимно в очите на Клара, следяха се, шпионираха се. Естебан заряза чифлика и остави Педро Втори Гарсия да се разправя с всичко, включително и с вносните крави, престана да излиза с приятелите си, да ходи да играе голф, да работи — само и само да може да дебне стъпките на сестра си и да й препречва пътя винаги когато тя се домогваше да се доближи до Клара. Атмосферата в дома не можеше да се диша, стана напрегната и мрачна и дори Бавачката здравата се беше окумила. Единствено Клара нехаеше за всичко това — в своята разсеяност и незлобивост изобщо не подозираше какво става наоколо й.

Омразата между Естебан и Ферула се натрупва дълго, преди да избухне. Започнала като прикрита неприязън помежду им и като стремеж да се заяждат взаимно дори за най-дребните неща, постепенно тя нарасна дотолкова, че изпълни цялата къща. Това лято Естебан отиде по принуда в „Трите Марии“, защото точно в началото на жътвата Педро Втори Гарсия падна от кон и го отнесоха с пукната глава в болницата на монахините. Веднага щом управителят стъпи на крака, Естебан се върна в столицата, без да извести предварително, че се прибира. Във влака го обзе злокобно предчувствие и, макар че не искаше да признае пред себе си, изпитваше желание да се разрази някаква драма, а не знаеше, че когато го бе обхванало това желание, драмата вече бе започнала. Пристигна в града още по светло, но отиде направо в клуба, там изигра няколко партии бриска^[5] и вечеря. Ала така и не успя да уталожи безпокойството и възбудата си, макар че не знаеше какво го чака. Докато вечеряше, стана лек земетръс, полилеите се залюляха с обичайния звън на кристал, но никой не вдигна поглед, всички продължиха да си се хранят, музикантите не изпуснаха нито една нота, единствено Естебан Труеба се стресна, сякаш трусът му бе донесъл зла прокоба. Привърши надве-натри вечерята си, поиска сметката и излезе.

Ферула, която, общо взето, владееше нервите си, никога не успя да обръгне на земетресения. Престана да се страхува от духовете, които се появяваха по призива на Клара, и от мишките на село, но земетръсите я съсипваха психически и тя трепереше дълго след като отминеха. Тази вечер още не си беше легнала и изтича в стаята на Клара, която бе изпила своя липов чай и си спеше кротко като младенец. Петимна за малко компания и топлина, Ферула легна до нея, като гледаше да не я събуди и мълвеше наум молитви — дано, господи, не започне голямо земетресение. Там я завари Естебан Труеба. Той влезе в къщата безшумно като крадец, качи се до спалнята на Клара, без да пали лампата, и се появи изневиделица пред двете сънени жени, които го мислеха в „Трите Марии“. Нахвърли се върху сестра си със същата ярост, с която би налетял, ако тя беше съблазнителят на жена му, издърпа я от леглото, повлече я по коридора, заблъска я надолу по стълбището и я вкара насила в библиотеката. В това време, застанала на вратата на стаята си, Клара викаше и не проумяваше какво се е случило. Като остана насаме с Ферула, Естебан изля яростта си на незадоволен съпруг, крещя на сестра си неща, които никога не биваше да излизат от устата му, какво ли не я нарича, от мъжкарана до проститутка, обвини я, че е развратила жена му, че я е покварила с ласките си на стара мома, че я е оплела в лесбийските си мрежи и я е направила лунатичка, завеяна, няма и спиритистка, че се е въргаляла с нея в негово отсъствие, че е опетнила дори името на децата му, честта на дома и паметта на святата му майка, каза й, че му е дошло до гуша от нейните злодеяния и че я гони от своя дом, да си върви още сега, че иска никога повече да не я виждат очите му и й забранява да припарва около жена му и децата му, че пари няма да й липсват, за да живее като хората, докато той е жив, както вече й е обещал веднъж, но че види ли я да се навърта около семейството му, ще я убие, добре да запомни какво й казва. Кълна се в паметта на майка ни, че ще те убия и няма да ми мигне окото!

— Проклинам те, Естебан! — изкрещя му Ферула. — Цял живот ще си самотен, ще ти се свие душата, ще ти се смали тялото и ще умреш като куче!

И излезе завинаги от голямата къща на ъгъла, по нощница и без никакъв багаж.

На другия ден Естебан Труеба отиде да се срещне с отец Антонио и му разказа какво се е случило, но без да се впуска в подробности. Свещеникът го изслуша кротко, с безучастния поглед на човек, който вече е чувал този разказ.

— Какво искаш от мене, сине? — попита той, когато Естебан млъкна.

— Да предавате на сестра ми всеки месец един плик, който аз ще ви оставям. Не искам тя да изпитва парични затруднения. И да знаете, че го правя не от обич, а защото съм поел обещание и ще си удържа на думата.

Когато получи първия плик, отец Антонио въздъхна и понечи да вдигне ръка за благословия, но Естебан вече се беше обърнал кръгом и излизаше. Той не даде никакво обяснение на Клара за случилото се между него и сестра му. Каза й, че я е изгонил от къщи, че на нея забранява дори да я споменава в негово присъствие, и я посъветва, ако има поне малко чувство за приличие, да не я споменава и зад гърба му. Накара да изнесат от къщата дрехите й и всички вещи, които можеха да напомнят за нея, и я прогони от мислите си, все едно, че беше умряла.

Клара разбра, че е безполезно да му задава въпроси. Отиде в стаичката с шевната машина и взе своето махало, с чиято помощ се свързваше с духовете и което използуваше като средство за съсредоточаване. Разгъна на пода една карта на града, задържа махалото на половин метър височина от картата и зачака колебанията му да й дадат указание за местонахождението на зълва й. Но след като опитва цял следобед, разбра, че системата не ще даде резултат, щом Ферула няма постоянен адрес. Като проумя, че махалото не може да й помогне да я открие, тя излезе да обикаля града с кола, оставяйки се да я води инстинктът й, но и от това нищо не излезе. Прибягна до трикраката маса, но не се появи никой пътеводен дух, който да я заведе при Ферула през лабиринта от улици в града. Призова я с мисълта си, но тя не откликна, специалните гледачески карти също не я просветлиха. Тогава реши да приложи традиционните методи и започна да я търси чрез приятелките си, разпита продавачите, които се отбиваха по къщите, всички, с които тя бе имала някакъв допир, ала никой не я беше виждал повече. Проучванията й най-сетне я отведоха при отец Антонио.

— Не я търсете повече, госпожо — каза свещеникът. — Тя не иска да ви вижда.

Клара разбра, че това е причината, поради която не бе проработила нито една от безпогрешните й системи за отгатване.

— Сестрите Мора имаха право — каза си тя. — Не може да бъде намерен човек, който не иска да го намерят.

 

За Естебан Труеба настъпи период на голям подем. Финансовите и търговските му операции вървяха по вода, сякаш бяха докоснати с магическа пръчка. Чувстваше се доволен от живота. Някога си бе поставил за цел да се замогне — сега беше богат. Получи концесии за нови мини, изнасяше плодове за чужбина, основа строително предприятие, а „Трите Марии“, разраснал се надлъж и нашир, бе станал най-добрият чифлик в областта. Икономическата криза, която съсипа цялата страна, не го засегна. В северните провинции банкрутът на селитрените компании бе осъдил на сиромашия хиляди работници. Гладните тълпи безработни, които се влачеха по пътищата заедно с жените, децата и старците си и търсеха поминък, най-накрая се приближиха до столицата и лека-полека образуваха пръстен от нищета около града. Настаняваха се където и както им падне, заживяваха между дъски и парчета картон, сред боклуците и пущинаците. Бродеха по улиците и молеха да ги главят за каквото и да е, ала нямаше работа за всички и постепенно загрубелите труженици, измършавели от глад, смалени от студа, дрипави, отчаяни, престанаха да молят за работа и започнаха да молят просто за милостиня. Градът се напълни с просяци. А после — с крадци. От незапомнени времена не бяха хващали по-люти студове от тая година. В столицата валя сняг — необичайно зрелище, което се задържа на първите страници на вестниците, някои му се радваха като на празнична вест, докато в покрайнините сутрин намираха децата посинели, вкочанени. Благотворителната дейност не смогваше да подобри участта на всичките тези несретници.

Тая година се разрази петнистият тиф. Сякаш малко бяха бедите на немотията, та и това й дойде до главата. И скоро се превърна в истински бич божи. Най-напред завърлува в бедняшките квартали, докара го зимата, недохранването, мръсната вода в канавките. Безработицата също каза своята дума и епидемията се разпространи в целия град. Болниците се пръскаха по шевовете. Заразените скитаха по улиците с блуждаещи очи, ловяха въшките си и ги хвърляха по здравите. Тифусът плъзна, влезе във всички домове, натръшка училища и фабрики, никой не можеше да смята, че е в безопасност. Всички живееха в страх, следяха за симптомите, предвещаващи гибелната болест. Заразените започваха да треперят, гробовен студ ги пронизваше до костите и не след дълго се вцепеняваха от ужас. Движенията им ставаха като на слабоумни, покриваха се целите с петна, ходеха кръв, бълнуваха пожари и корабокрушения, строполяваха се на земята, костите им — дреб, краката им — пихтия, в устата им — вкус на жлъчка, тялото им — жива рана, цялото в гнойни пришки, до червената синя, до нея жълта, до нея черна, повръщаха си и червата и зовяха бога да се смили над тях и да ги остави да умрат веднъж завинаги, не издържат повече, главата им се пръска и душата им се къса.

Естебан предложи да заведе цялото семейство на село, за да се предпазят от зараза, но Клара и дума не искаше да чуе за това. Беше се захванала да помага на бедните — задача без начало и без край, която й отнемаше цялото време. Излизаше много рано и понякога се прибираше чак към полунощ. Изпразни гардеробите в къщата, взе дрехите на децата, одеялата от леглата, саката на мъжа си. Вадеше от долапа хранителните припаси и установи канал с Педро Втори Гарсия, който изпращаше от „Трите Марии“ сирене, яйца, сланина, плодове, кокошки, а тя ги раздаваше на нуждаещите се. Отслабна, сбръчка се, заприлича на нищо. И нощем пак започна да ходи като лунатик.

Отсъствието на Ферула се почувствува като катаклизъм в къщата и дори Бавачката, която винаги бе копняла да дойде денят, когато оная няма да я има, се стресна здравата. Когато се запролети, Клара можа да си поотдъхне, но тогава пък се засили склонността й да бяга от действителността и да потъва в своите блянове. Въпреки че вече не можеше да разчита на безупречната организация, която зълва й бе въвела, за да излиза на глава с хаоса в голямата къща на ъгъла, тя продължи да нехае за домакинската работа. Остави всичко в ръцете на Бавачката и на другите прислужници и се потопи в света на духовете и на психичните експерименти. Тетрадките — животоописания станаха нечетливи, краснописът й загуби свойственото си манастирско изящество и се изроди до някакви разкрачени драскулки, които понякога бяха толкова дребни, че не можеха да се разчетат, а друг път толкова едри, че три думи запълваха цяла страница.

В следващите години около Клара и трите сестри Мора се образува кръжец от поклонници на Розенкройц^[6], спиритисти и бохеми — нощни птици, които всеки ден се хранеха по три пъти в къщата и запълваха времето си с настойчиви призиви към духовете чрез трикраката маса и с четене на стиховете на последния просветлен свише поет, който кацваше в скута на Клара. Естебан си затваряше очите при това нашествие на чудаци, защото отдавна бе проумял, че няма смисъл да се меси в живота на жена си. Все пак реши, че поне главите на синовете му трябва да бъдат опазени от магиите, и затова Хайме и Николас бяха дадени в английски викториански колеж, където при най-малък повод им сваляха панталоните и им нашибваха задниците с пръчка. На този род назидание биваше подлаган най-вече Хайме, който бе взел на подбив британското кралско семейство и на дванайсет години се бе увлякъл да чете Маркс — един евреин, който предизвикваше революции по цял свят. Николас наследи авантюристичния дух на вуйчо Маркос и майчината си склонност да прави хороскопи и да гадае бъдещето, ала по строгите възпитателни порядки в колежа това не се смяташе за тежко престъпление, а само за ексцентричност, и затова младежът бе наказван далеч по-малко от брат си.

С Бланка нещата стояха другояче, защото баща й не се месеше във възпитанието й. Той смяташе, че призванието й е да се омъжи и да блести в общество, където умението да се свързваш с мъртвите би могло да събуди интерес, стига да възприемеш такъв тон, че хората да не вземат нещата много навътре. Твърдеше, че магията, както религията и кухнята, е подчертано женско занимание и може би затова беше способен да изпитва симпатия към трите сестри Мора. Спиритистите от мъжки пол обаче ненавиждаше почти толкова, колкото и свещениците. От своя страна Клара ходеше навсякъде с дъщеря си, залепена за полите й, канеше я на петъчните сеанси и я отгледа в тясна близост с душите на мъртвите, с членовете на тайните братства и с отрепките от артистичния свят, на които служеше за меценат. Както майка й я беше водила едно време със себе си, когато тя, Клара, беше няма, така сега тя, Клара, заредена с подаръци и утеха, водеше Бланка при бедняците.

— Това е за успокоение на съвестта ни, дъще — обясняваше тя на Бланка. — Но на бедните не помага. Не им трябва благотворителност, а справедливост.

Именно по тази точка имаха най-остри разправии с Естебан, който беше на друго мнение по въпроса.

— Справедливост ли? Справедливо било всички да имат по равно? Лентяите и работягите? Глупаците и умните? Дори при животните не е така. Не е въпрос на богати и бедни, а на силни и слаби. Съгласен съм, че всички трябва да имаме еднакви възможности, но тази паплач я кара по пътя на най-лекото съпротивление. Много лесно е да протегнеш ръка за милостиня! Аз залагам на друго — вярвам във възнаграденото усилие. Благодарение на тази философия постигнах всичко, което имам. Никога не съм искал услуга от никого, безчестна постъпка не съм допускал никога и това доказва, че всеки може да върви по този път. Ако не бях се напънал пряко сили, щях да си остана и досега прост писар в нотариалното, загубен нещастник. Затова няма да допусна в дома си болшевишки идеи. Вървете да правите благотворителност в бедняшките квартали, щом толкова искате! Какво пък, не е зле, дори напротив — от полза е за възпитанието на госпожиците. Но мене недейте увещава с глупости от рода на ония, дето ги плещи Педро Трети Гарсия, пред мене тия няма да минат!

Истина беше — Педро Трети Гарсия говореше за справедливост в „Трите Марии“. Той единствен имаше дързостта да предизвиква господаря, въпреки че баща му, Педро Втори Гарсия, го налагаше здравата всеки път, когато го спипаше. Още от най-млади години момчето прескачаше без разрешение до селото да си набавя книги на заем, да чете вестниците и да разговаря с учителя в училището, запален комунист, когото след години щяха да застрелят с един куршум между очите. Вечер пък често се измъкваше до кръчмата в Сан Лукас, където се събираше със синдикалисти, чиято мания беше да оправят света, както си пият бирата, или с огромното мъжище и прекрасен човек отец Хосе Дулсе Мария — испански свещеник с глава, пълна с революционни идеи, заради които бе изпратен от йезуитския орден в тоя затънтен край на света, но и това не го отказа да превръща библейските притчи в социалистически памфлети. В деня, когато разкри, че синът на неговия управител разпространява подривна литература сред селяните му, Естебан Труеба го извика в кабинета си и пред очите на баща му го нашиба здравата с камшика си от змийска кожа.

— Това да ти е за обеца на ухото, сополанко неден! — каза му той, без да повишава тон, но сякаш щеше да го изгори с поглед. — Ако те хвана втори път да додяваш на хората ми, ще те тикна в затвора. В моя имот размирници не ща, тук заповядвам аз и е мое право да държа наоколо си само такива хора, които ми харесват. Ти не ми харесваш, така че мисли му! Търпя те само заради баща ти, защото ми служи вярно от дълги години, но си опичай ума, защото може да свършиш много зле. Махай се!

Педро Трети Гарсия приличаше на баща си — беше мургав, с изрязани, сякаш издялани от камък черти на лицето, с големи тъжни очи и права черна коса, подстригана като четка. Обичаше само двама души — баща си и дъщерята на господаря. Нея обикна от деня, когато двамата заспаха голи под масата в трапезарията в най-ранното си детство. А и Бланка бе постигната от същата фатална участ. Всеки път, когато отиваше да прекара ваканцията на село и пристигаше в „Трите Марии“ сред облак прах, вдигнат от колите, натоварени с натрупаните една връз друга багажерии, усещаше как от нетърпение и вълнение сърцето й бие като африкански тамтам. Тя първа скачаше от колата, първа се затичваше към къщата и винаги заварваше Педро Трети Гарсия на същото място, където се видяха за първи път — стоеше прав на прага, затулен в сянката на вратата, плах и навъсен, бос, с протритите си панталони, взрян със старческите си очи в пътя, за да я види, че пристига. Двамата се затичваха, прегръщаха се, целуваха се, смееха се, цапардосваха се гальовно, търкаляха се по земята, дърпаха си косите и крещяха от радост.

— Стани, момиче! Остави го тоя дрипльо! — пропищяваше Бавачката и се мъчеше да ги раздели.

— Остави ги, Бавачке, деца са и се обичат — обаждаше се Клара, която знаеше повече от нея.

Децата хукваха да избягат от възрастните и си търсеха скришно място, та да си разкажат всичко, което бяха натрупали в себе си през месеците раздяла. Педро й връчваше засрамено няколко животинчета, които беше издялал за нея от парчета дърво, Бланка пък му даваше подаръците, които беше скътала за него — джобно ножче, което се отваряше като цвете, малък магнит, който по магически начин привличаше мръсните гвоздеи от земята. Онова лято, когато донесе част от съдържанието на сандъка с вълшебните книги на вуйчо Маркос, тя беше към десетгодишна, а Педро Трети едва сричаше, но любопитството и силното желание постигнаха онова, което не бе успял да наложи боят с показалката, прилаган от учителката. Цяло лято четоха изтегнати сред тръстиките край реката, сред боровете в гората, сред житните класове в нивите, обсъждаха храбростта и благородството на Сандокан и Робин Худ, лошия късмет на Черния пират, правдивите и поучителни истории от поредицата „Златни зърна за младежта“, установяваха как в речника на Кралската академия по въпросите на испанския език преиначават истинските значения на забранените думи, разглеждаха сърдечно-съдовата система на човека, дадена на цветни илюстрации, на които се мъдреше мъж без кожа, личаха си всичките му вени и сърцето, но беше с гащи. За две-три седмици момчето се научи да чете и зачете жадно. Двамата навлязоха в широкия и дълбок свят на невъзможните истории, на домашните духове, на феите, на корабокрушенците, които се изяждат едни други, след като са теглили жребий кой ще е поредният, на тигрите, които от любов се оставят да ги дресират, на изумителните открития и изобретения, на географските и зоологическите забележителности, на страните в Ориента, където има затворени в бутилки джинове, дракони в пещерите и принцеси — пленнички в кулите. Често ходеха да навестяват Педро Гарсия Стария, на когото времето бе изхабило сетивата. Постепенно той ослепя, ципица небе покриваше зениците му, „това са облаците, които влизат през погледа ми“, казваше той. Радваше се много на посещенията на Бланка и Педро Трети, който между другото му беше внук, но това вече му бе щукнало из ума. Слушаше приказките, които те подбираха за него от вълшебните книги. Налагаше се да му викат на ухото, за да му ги предават, защото той казваше още, че вятърът му влизал през ушите и затова бил глух. В замяна ги учеше как да не им става нищо от ухапванията на зловредни твари и им доказваше колко ефикасна е противоотровата му, като си слагаше на ръката жив скорпион. Освен другото ги учеше как да търсят вода. Трябва да се държи с две ръце суха пръчка, да се върви и с пръчката да се почуква по земята, мълчаливо, с мисъл за вода и за жаждата, която изпитва пръчката, докато изведнъж, като усети влагата, пръчката притрепери. Там трябва да се копае, казваше им старецът, но поясняваше, че за да разполага кладенците в чертите на „Трите Марии“, той не е използвал тази система, защото на него пръчка не му трябвало. Костите му били толкова жадни, че само като минел над подпочвена вода, дори да била на голяма дълбочина, я усещал със скелета си. Показваше им полските треви и ги караше да ги миришат, да ги дъвчат, да ги галят, за да опознаят естественото им ухание, вкуса и строежа им и по такъв начин да знаят коя билка какви лечебни свойства има — тази избистря ума, онази гони дяволските козни, тая пък придава блясък на очите, другата се взема, ако ти се отпусне коремът, а ей тази действа укрепващо на кръвта. В тази област беше толкова сведущ, че сам лекарят от болницата на монахините идваше да се съветва с него. Но въпреки цялата си вещина старецът така и не успя да намери лек за спазматичната треска на дъщеря си Панча, която я изпрати на онзи свят. Даде й да яде кравешки тор, не помогна, опита с конски — същата работа, уви я в черги и я накара да се поти, за да й мине болестта, докато тя стана само кожа и кости, разтрива цялото й тяло с ракия и барут, но не би — Панча беше вече пътник. Подгони я безкрайна диария, която й изсмука плътта и от която я замъчи неутолима жажда. Педро Гарсия се предаде и поиска разрешение от господаря да я закара в селото с една талига. Двете деца го придружиха. Лекарят от болницата на монахините прегледа обстойно Панча и каза на стареца, че й е спукана работата, че ако му я е бил довел по-рано и не е бил предизвикал това потене, той щял да може да направи нещо за нея, но че тялото й вече не можело да задържа никаква течност и било като растение с изсъхнали корени. Педро Гарсия се обиди и продължи да не признава провала си дори когато се върна с двете уплашени деца и с трупа на дъщеря си, увит в черга. Докато го сваляше в двора на „Трите Марии“, не преставаше да мърмори против невежеството на доктора. Погребаха я на лично място в малкото гробище до изоставената църква в подножието на вулкана, защото тя едно време бе в известен смисъл жена на господаря, беше му родила единствения син, който носеше неговото име, макар че никога не наследи презимето му. От него Труеба имаше внук — странния Естебан Гарсия, комуто бе писано да изиграе ужасна роля в историята на рода.

Един ден старият Педро Гарсия разказа на Бланка и на Педро Трети приказката за кокошките, които се сговорили да се опълчат дружно срещу лисицата, дето се намъквала всяка нощ в курника, за да задига яйцата и да изяжда пиленцата. Кокошките решили, че вече им е дошло до гуша да превиват врат пред всемогъществото на лисицата, причакали я организирано и когато тя влязла в курника, й препречили пътя, сгащили я, нахвърлили й се отгоре и като я започнали с клюнове, я направили на мат и маскара, едва отървала кожата.

— И тогава се видяло как лисицата бяга с подвита опашка, а отзад са я погнали кокошките.

Бланка се изсмя на историята и каза, че това е невъзможно, защото кокошките се раждат глупави и слаби, а лисиците — хитри и силни. Педро Трети обаче не се изсмя. Целия следобед ходи умислен и предъвква разказа за лисицата и кокошките. Може би именно в този момент детето започна да става мъж.