Серия
Дъщеря на съдбата (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La casa de los espíritus, (Пълни авторски права)
Превод от испански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 69 гласа)

XII
Заговорът

Както бе предсказал Кандидата, социалистите, в съюз с останалите партии от левицата, спечелиха президентските избори. Гласуването протече без произшествия в една светла септемврийска утрин. Свикнали да властват от незапомнени времена, макар че през последните години силата им доста понамаля, ония, които винаги бяха печелили, цели седмици преди изборите се подготвяха да отпразнуват победата. По магазините изчезнаха скъпите напитки, по пазарите свършиха пресните морски деликатеси, а сладкарници работеха на извънредни смени, за да изпълнят поръчките за торти и сладкиши. В Богаташкия квартал не се разтревожиха, като чуха резултатите от частичното преброяване на бюлетините в провинциите, благоприятно за левицата — всички знаеха, че решаващи са гласовете в столицата. Сенаторът Труеба проследи гласуването от седалището на своята партия. Беше напълно спокоен и в добро настроение и се смееше нехайно, когато някой от хората му проявяваше признаци на нервност поради явно растящите шансове на опозиционния кандидат. Предвкусвайки победата, Труеба бе нарушил строгия си траур и си беше заличил червена роза в петлицата на сакото. Интервюираха го по телевизията и цялата страна го чу. „Ще спечелим ние — тези, които винаги сме печелили“, надменно каза той и после прикани всички да вдигнат наздравица за „защитника на демокрацията“.

В голямата къща на ъгъла Бланка, Алба и прислужниците стояха пред телевизора, пиеха чай, ядяха препечени филийки и си записваха резултатите, за да проследят отблизо последния спринт в изборната надпревара, когато видяха на екрана дядото. Той изглеждаше по-стар и твърдоглав от когато и да било.

— Ще му приседне — каза Алба. — Защото този път ще спечелят другите.

Скоро за всички стана ясно, че само чудо би променило резултата, който се беше очертал още през деня. В тежките бели, сини и жълти резиденции в Богаташкия квартал започнаха да спускат щорите, да залостват вратите и да свалят на бърза ръка знамената и портретите на своя кандидат, които бяха избързали да окачат по балконите. В това време в покрайнините и в работническите квартали наизлязоха по улиците цели семейства — родители, деца, баби и дядовци, облечени празнично, и тръгнаха радостно към центъра. Носеха транзистори, за да слушат най-новите резултати. В Богаташкия квартал няколко студенти, запалени от идеализъм, се изплезиха на роднините си, увесили нос пред телевизора като на погребение, и също хукнаха навън. Откъм индустриалните пояси работниците се стекоха в стегнати колони, с вдигнати юмруци, запели лозунгите в стихове от предизборните агитки. Всички се събраха в центъра и заскандираха дружно, че народът, сплотен, не ще бъде победен. Наизвадиха бели кърпи и зачакаха. В полунощ се разбра, че е спечелила левицата. Отделните групи мигновено набъбнаха, раздуха се, разляха се и улиците се изпълниха с екзалтирани хора, които скачаха, викаха, прегръщаха се и се смееха. Запалиха факли и безредната глъчка и танци по улиците се превърнаха в ликуващо и стройно шествие, което започна да се придвижва към лъснатите булеварди на буржоазията. И тогава се видя необичайно зрелище — хората от народа, мъже от фабриките с грубите си работни чепици, жени с децата си на ръце, студенти само по ризи се разхождаха спокойно из запазените за богаташите квартали, където съвсем рядко бяха дръзвали да припарят и където бяха чужденци. Гълчавата от песните им, стъпките им и сиянието от факлите им проникнаха в затворените и смълчани къщи. Вътре трепереха онези, които бяха повярвали в собствената си кампания на ужаса и бяха убедени, че тълпата ще ги разкъса на парчета или в най-добрия случай ще им заграби имотите и богатствата, а тях самите ще изпрати в Сибир. Но клокочещото множество не разби нито една врата и не изпотъпка идеално поддържаните градини. Премина весело, без да докосва луксозните коли, паркирани по улицата, обходи площадите и парковете, където никога не бе стъпвало, спря смаяно пред витрините на скъпите магазини, блеснали като на Коледа и отрупани с предмети, които то дори не знаеше за какво служат, и спокойно продължи нататък. Когато колоните преминаха пред нейната къща, Алба изтича навън, сля се с тях и запя колкото й глас държи. Ликуващият народ кръстосва града цяла нощ. В богаташките домове бутилките шампанско останаха неотворени, омарите оклюмаха в сребърните си подноси, а тортите бяха оплюти от мухите.

На разсъмване Алба различи във вече оредяващата тълпа безкрайно познатата й фигура на Мигел, който вървеше със знаме в ръце и скандираше нещо. Проправи си път към него, завика го, но напразно — той не можеше да я чуе сред врявата. Когато застана най-отпред и Мигел я видя, той предаде знамето на човека до него, прегърна я и я вдигна във въздуха. Двамата бяха накрая на силите си и докато се целуваха, плачеха от радост.

— Казах ли ти, че ще спечелим с мирни средства, Мигел — засмя се Алба.

— Спечелихме, но сега ще трябва да се брани победата — отвърна той.

На другия ден същите ония, които цяла нощ не бяха мигнали от ужас по къщите си, наизлязоха като влудена лавина, заляха банките и поискаха да изтеглят парите си. Притежаваха ли някаква ценност, предпочитаха да я скрият под дюшека или да я изпратят в чужбина. За двайсет и четири часа имотите се обезцениха наполовина, ако не и повече, и всички самолетни билети бяха продадени — богаташите бяха пощурели да напускат страната, преди да са дошли съветските войници и да са опънали телени мрежи по границата. Народът, който бе шествал като победител, отиде да види как буржоазията се реди на опашки й се блъска на вратите на банките и се смя с пълно гърло. За няколко часа страната се разцепи на два непримирими лагера и това разделение започна да се разпростира и върху семействата.

Сенаторът Труеба прекара нощта в седалището на своята партия. Там го задържаха насила съмишлениците му, убедени, че ако излезе на улицата, множеството лесно ще го познае и ще го обеси на първия телеграфен стълб. Труеба беше по-скоро изненадан, отколкото ядосан. Не можеше да повярва в станалото, въпреки че от дълги години сам повтаряше онова, дето си беше навил на пръста — че страната е пълна с марксисти. Не се чувстваше потиснат, напротив. В старото му сърце на борец пърхаше възбуда, каквато не бе изпитвал от младини.

— Едно е да се спечелят изборите, а друго, съвсем различно, е да станеш президент — загадъчно каза той на разциврените си привърженици.

Но мисълта да се премахне новият президент още не се беше родила в ничия глава, защото враговете му бяха убедени, че ще успеят да си разчистят сметките с него по същия законен път, по който той бе спечелил изборите. Именно за това мислеше Труеба. На другия ден, когато стана ясно, че няма защо да се страхуват от празнично настроената тълпа, той излезе от скривалището си и се отправи към една крайградска вила, където бе уреден таен обед. Там се срещна с други политици, с няколко военни и с американците, изпратени от разузнавателната служба, за да очертаят плана за сваляне на новото правителство — стопанската дестабилизация, както те нарекоха саботажа.

Голямата къща в колониален стил се издигаше сред застлан с плочник двор. Когато сенаторът Труеба пристигна, вече имаше няколко паркирани коли. Посрещнаха го с големи почести, защото беше един от безспорните лидери на десницата и защото за всеки случай още преди месеци бе установил връзки с когото трябва. След обеда — студен лефер със сос от авокадо, печено прасенце фламбе и шоколадов мус — отпратиха сервитьорите и залостиха вратите на салона. Там очертаха в общи линии своята стратегия, а след това станаха на крака и вдигнаха наздравица за родината. Всички те, с изключение на чужденците, бяха готови да пожертват за начинанието половината си състояние, но единствено старият Труеба беше готов да даде и живота си.

— Няма да го оставим на мира нито за минута. Ще трябва да го принудим да се откаже — твърдо рече той.

— А ако това не даде резултат, сенаторе, имаме и друго средство — добави генерал Уртадо и сложи на покривката зачисленото му оръжие.

— Военен преврат не влиза в плановете ни, генерале — отвърна на правилния си испански агентът от разузнаването при посолството. — Ние искаме марксизмът да се провали с гръм и трясък и да падне от само себе си, та веднъж завинаги да пресечем пътя на заразата за други страни на континента. Разбирате ли? Този въпрос ще уредим с пари. Все още не е късно да купим някои депутати в парламента, за да не го утвърдят за президент. Във вашата конституция е записано — щом не е получил абсолютно мнозинство, ще трябва да решава парламентът.

— Избийте си тази мисъл от главата, мистър! — извика сенаторът Труеба. — Тук не ще успеете да подкупите никого! Конгресът и въоръжените сили няма да се продадат. По-добре с тези пари да купим средствата за масова информация. Така ще можем да държим в ръцете си общественото мнение — всъщност у нас то има последната дума.

— Това е лудост! Първото, на което ще видят сметката марксистите, ще бъде свободата на печата! — едновременно се обадиха няколко гласа.

— Повярвайте ми, господа — възрази сенаторът Труеба. — Аз познавам тази страна. Никога няма да посегнат на свободата на печата. Пък и тя е в правителствената им програма, те нали се клеха, че ще зачитат демократичните свободи. Ще ги хванем в собствения им капан.

Сенаторът Труеба излезе прав. Не успяха да подкупят депутатите и в определения от закона срок левицата спокойно пое властта. И тогава десницата започна да трупа омраза.

 

След изборите животът на всички се промени. Ония, които помислиха, че ще продължат да си живеят постарому, много скоро проумяха, че са се излъгали. За Педро Трети Гарсия промяната бе повече от рязка. Беше живял, заобикаляйки капаните на еднообразието, свободен и беден като скитащ трубадур. Никога не си беше слагал кожени обувки, вратовръзка и часовник, разрешаваше си лукса да бъде нежен и благодушен, да прахосва с лека ръка каквото спечели и да спи следобед, защото не трябваше да дава сметка на никого. Ала все по-трудно се добираше до тревогата и болката, тъй необходими за съчиняването на нова песен, защото с годините бе постигнал пълен вътрешен мир и равновесие — бунтовният дух, който го мобилизираше на младини, се бе уталожил и бе отстъпил място на кротостта на доволния от себе си човек. Живееше скромно като францискански монах. Не ламтеше нито за пари, нито за власт. Спокойствието му нарушаваше само Бланка. Вече не го влечеше любовта ден за ден на младите момичета и бе придобил увереността, че Бланка е единствената жена за него. Прехвърли в ума си годините, когато я беше обичал тайно, и не можа да открие нито един миг от живота си, в който тя да не присъства. След президентските избори видя житейското си равновесие разбито от повелята да сътрудничи с правителството. Не можеше да откаже, защото, както му обясниха, левите партии не разполагаха с достатъчно подготвени хора за всички дейности, които трябваше да се разгръщат.

— Аз съм селянин. Нямам никаква подготовка — опита се да ги отклони той.

— Няма значение, другарю. Вие поне сте популярен. Дори нещо да пооплетете конците, хората ще ви простят — отвърнаха му.

Така за първи път в живота си той се озова седнал зад писалище, със собствена секретарка и с внушителна картина зад гърба си, увековечила националните герои в някаква паметна битка. Педро Трети Гарсия гледаше през прозореца с железни пръчки на разкошния си кабинет и виждаше само един микроскопичен четириъгълник сиво небе. Не, длъжността му съвсем не беше синекурна. Работеше от седем сутринта до късна вечер и накрая толкова се изморяваше, че не се чувстваше способен да изтръгне нито един акорд от китарата си, камо ли пък да люби Бланка с привичната си страст. Когато успяваха да си уредят среща, превъзмогвайки всички обичайни за Бланка пречки плюс новите, наложени му от работата, те се срещаха между чаршафите повече с горест, отколкото с желание. Любеха се уморено, телефонът ги прекъсваше, времето ги преследваше и все не им стигаше. Бланка престана да си слага бельото на кокотка — струваше й се безполезно предизвикателство, което само ги правеше смешни. В крайна сметка започнаха да се виждат не за друго, а просто за да си почиват прегърнати, като дядо и баба, и за да си бъбрят приятелски за всекидневните си проблеми и за онези, по-тежките, дето разтърсваха нацията. Един ден Педро Трети пресметна, че почти цял месец не са се любили и, което му се стори още по-лошо — че нито един от двамата не изпитваше желание за любов. Направо се стресна. После си каза, че на неговата възраст няма причина да е станал импотентен, и отдаде всичко на новия си начин на живот и на навиците на стар ерген, които беше придобил. Предположи, че ако с Бланка живееха нормално — тя да го чака всеки ден в един безбурен техен дом, нещата щяха да стоят другояче. Залови се да я увещава да се оженят най-сетне, защото му е дошло до гуша от тая скришна любов и защото с годините вече му тежи да я кара все тъй. Бланка му отговори така, както му бе отвръщала много пъти преди:

— Трябва да помисля, любов моя.

Седеше гола на тясното легло на Педро Трети. Той я огледа безжалостно и видя, че времето започва да я съсипва със своята безпощадност. Тя беше по-пълна, по-тъжна, ръцете й бяха деформирани от ревматизма, а прекрасните й гърди, които едно време му взеха ума, се превръщаха в разлата пазва на навлязла в пълната си зрялост матрона. Въпреки всичко за него тя си оставаше все така красива, както в младостта си, когато се любеха сред тръстиките край реката в „Трите Марии“. Затова именно той се измъчваше, че сега умората надделява над страстта му.

— Ти почти от половин век все мислиш. Стига вече. Или сега, или никога — отсече той.

Бланка не изгуби присъствие на духа — не за първи път той я заставяше да вземе решение. Винаги, когато скъсваше с поредната си млада любовница и се връщаше при нея, настояваше да се оженят — мъчеше се отчаяно да задържи любовта й и да я накара да му прости. Когато се съгласи да напусне работническото селище, където живя щастливо няколко години, и се настани в апартамент като човек от средна ръка, й бе казал същите думи.

— Или ще се ожениш за мене, или няма да се виждаме повече.

Бланка не разбра, че този път решението на Педро Трети е безвъзвратно.

Отдръпнаха се ядосано един от друг. Тя набързо събра пръснатите си по пода дрехи, облече се, сви косата си на кок и го закрепи на темето си с няколко фиби, които успя да намери по разхвърляното легло. Педро Трети запали цигара и през цялото време, докато тя се обличаше, я следеше с поглед. Бланка най-сетне се обу, взе си чантата и от вратата му махна за довиждане. Беше сигурна, че на другия ден той ще й се обади, за да се сдобрят с „ах“ и „ох“, както винаги дотогава. Педро Трети се извърна към стената. Горчива гримаса беше превърнала устата му в стисната права линия. Не се видяха цели две години.

В следващите дни Бланка зачака той да се свърже с нея по схемата, която се повтаряше открай време. Никога не бе правила засечка, дори когато тя се омъжи и живяха една година разделени. Тогава пак той я потърси. Но сега, като минаха три дни без никаква вест от него, тя започна да се тревожи. Въртеше се в леглото, измъчвана от непрекъснато безсъние. Удвои дозата успокоителни и отново потърси убежище в своите главоболия и невралгии. Трудеше се до изнемога в работилницата — слагаше и вадеше от пещта стотици уроди за своите сцени от Рождество, за да си намира постоянно занимание и да не мисли за него, ала така и не можа да потисне нетърпението си. Най-после му се обади в министерството. Един женски глас й отговори, че другарят Гарсия е на заседание и не може да го прекъсват. На другия ден Бланка пак се обади и продължи да звъни до края на седмицата, докато се убеди, че по този път няма да постигне своето. Направи усилие да преодолее наследената от баща си невероятна гордост, облече си най-хубавата рокля, сложи си поръбения с дантели колан за жартиери и се упъти към квартирата му. Ключът й заяде в ключалката и се наложи да позвъни. Вратата й отвори мустакат мъжага с очи на ученичка.

— Другаря Гарсия го няма — каза той и не я покани да влезе.

Тогава разбра, че го е загубила. В мисълта й пробяга като мимолетно и смътно видение бъдещето й. Видя се в необятна пустиня, крееща в безсмислени занимания за убиване на времето, без единствения мъж, когото бе обичала през целия си живот, далеч от ръцете, в чиито прегръдки бе спала от безпаметните дни на ранното си детство. Седна на стълбището и се разплака. Мустакатият мъж затвори безшумно вратата.

Не сподели с никого какво бе станало. Алба я попита за Педро Трети и тя й отвърна уклончиво — каза й, че е много зает поради новата си длъжност в правителството. Продължи да дава уроци на безделни госпожици и умствено изостанали деца. Започна да преподава керамика и в предградията, където жените се бяха организирали, за да усвоят нови професии и за да участвуват — за първи път — в политическия и в обществения живот на страната. Тази организация им беше наложителна, защото „пътят към социализма“ много скоро се превърна в бойно поле. Докато хората от народа празнуваха победата, като си пускаха дълги коси и бради, като се обръщаха един към друг с „другарю“, като възраждаха забравения фолклор и народните художествени занаяти и упражняваха новата си власт на безкрайни събрания на трудещите се, десницата осъществяваше редица стратегически акции, целящи да доведат икономиката до разруха и да злепоставят правителството. Буржоазията държеше в ръцете си най-влиятелните средства за масова информация, разполагаше с почти неограничени финансови възможности и се ползваше от помощта на янките, които отпуснаха тайно големи суми за планирания саботаж. Народът за първи път имаше достатъчно пари, за да покрива насъщните си нужди и да купува някои вещи, които винаги бе копнял да има. Ала не можеше да го стори, защото магазините бяха почти винаги празни. Започнала бе кризата в снабдяването, която се превърна в колективен кошмар. Жените ставаха в ранни зори, за да се нареждат на безкрайните опашки, на които можеха да се сдобият с мършаво пиле, половин дузина пелени или топче тоалетна хартия. Боята за обувки, иглите за шев и кафето станаха луксозни артикули, които се подаряваха за рожден ден, увити в шарена и лъскава хартия. Хората се измъчваха от липсата на най-елементарни стоки, страната бе залята от вълна противоречиви слухове, които предупреждаваха населението какви продукти ще липсват. И хората купуваха каквото има, без мярка, за да се запасяват за бъдещето. Заставаха на опашките, без да знаят какво се продава, само за да не пропуснат възможността да купят нещо, дори да не им трябваше. Навъдиха се професионални опашкари, които срещу умерено възнаграждение пазеха ред за други. Продавачите на дребни лакомства пласираха с успех сред множеството пред магазините лавкаджийските си занимавки. Имаше и използвачи, които припечелваха по нещо, като даваха под наем одеяла и завивки за нощните опашки. Черната борса се развихри. Полицията се опита да я възпре, но тя беше като чума, която проникваше навсякъде. И колкото и да проверяваха колите и да задържаха онези, които носеха подозрителни торби и вързопи, не успяваха да излязат наглава с нея. Дори децата въртяха търговия в училищните дворове. В паническото запасяване с продукти станаха някои обърквания и хора, които никога не бяха пушили, плащаха неимоверни суми за пакет цигари, а бездетни родители се биеха за кутия храна за кърмачета. Изчезнаха резервните части за леките коли, за кухненското обзавеждане, за машините в промишлеността. Въведоха ограничения за бензина — колоните автомобили понякога киснеха пред бензиностанциите по два дни и една нощ и задръстваха града като огромна неподвижна боа, припичаща се на слънце. Хората нямаха време да стоят на тези опашки и чиновниците трябваше да се придвижват пеш или на велосипеди. Улиците се изпълниха с лъхтящи колоездачи — получи се нещо като холандско стълпотворение от колела. На всичко отгоре шофьорите на камиони обявиха стачка. На втората седмица стана ясно, че това не е трудова, а политическа акция, и че те и не мислеха да се връщат на работа. Армията се нае да реши въпроса, защото зеленчуците гниеха по полето, а по пазарите домакините не намираха какво да купят. Оказа се обаче, че шофьорите са разглобили двигателите и че е невъзможно да се помръднат хилядите камиони, запречили шосетата като вкаменели допотопни чудовища. Президентът се яви по телевизията и призова населението да запази търпение. Извести на страната, че на шофьорите на камиони плаща империализмът и че не се знае докога ще продължат стачката, така че най-добре ще е хората да се заемат да си отглеждат сами зеленчуци по дворовете и балконите, поне докато се намери друго решение. Народът, който бе привикнал да живее в бедност и беше ял пиле само на националните празници и на Коледа, не изгуби въодушевлението си от първия ден. Напротив — организира се като за война, решен да не допусне икономическият саботаж да вгорчи щастието му от победата. Продължи да й се радва с празничен дух и да пее по улиците, че народът, сплотен, не ще да бъде победен, макар че песента звучеше все по-нестройно, защото раздорът и омразата се разрастваха неумолимо.

Животът на сенатора Труеба също се промени. Ентусиазмът от борбата, която бе подел, му възвърна едновремешните сили и пооблекчи болката в нещастните му кости. Работеше на високи обороти, както в най-добрите си времена. Пътуваше често по съзаклятническото дело в чужбина и кръстосваше неуморно различните провинции на страната — от север до юг, със самолет, с автомобил и с влакове, в които бяха премахнали привилегията на първокласните вагони. Издържаше на прекалено обилните вечери, с които го гощаваха неговите привърженици във всеки град и село, и се преструваше, че му се е отворил апетит на затворник, въпреки че старческият му стомах вече не понасяше подобни изсилвания. Цялото си време прекарваше по заговорнически сборища. Отначало дългогодишните демократични принципи в страната му връзваха ръцете и му пречеха да подлага динени кори на правителството. Ала той скоро се отказа от намерението си да го подкопае по легален път и стигна до извода, че може да го свали само с незаконни средства. Труеба първи дръзна да заяви открито, че настъплението на марксизма може да се спре единствено чрез военен преврат, тъй като народът не би се отказал доброволно от властта, за която бе жадувал половин век, само защото на пазара нямало пилета.

— Стига сте се туткали като баби, ами грабвайте оръжията! — казваше той, когато му разправяха за саботажа.

Изобщо не криеше идеите си, тръбеше ги наляво и надясно и на всичко отгоре прескачаше сегиз-тогиз до Военното училище — подхвърляше царевични зърна на юнкерите и им подвикваше, че са едни нищо и никакви кокошки. Наложи се да си намери двама телохранители, за да го пазят от собствените му изблици на невъздържаност. Ала често забравяше, че сам ги е наел, и като усетеше, че го следят, изпадаше в ярост, ругаеше ги и ги заплашваше с бастуна си, докато най-накрая обикновено му причерняваше от задух. Беше убеден, че ако някой си науми да го убие, тия двама тъпоглави бабаити изобщо не ще успеят да попречат, но все пак се осланяше на присъствието им, което поне можеше да сплаши необузданите нахалници. Опита се да прикачи охрана и към внучката си, защото смяташе, че тя се мъкне по свърталища на комунисти, където всеки миг някой може да я нагруби заради роднинството й с него, но Алба не искаше и да чуе за такова нещо. „Да си вземеш наемен убиец за пазач е все едно да си закачиш табела, че се признаваш за виновен“, отсече тя. Той не посмя да настоява, защото вече му бе дотегнало да се разправя с всички членове на семейството си. Освен това внучката му беше единственият човек на света, способен да предизвика у него нежност и усмивка.

Междувременно Бланка беше организирала собствена снабдителна мрежа чрез черноборсаджиите и познанствата си в работническите селища, където ходеше да учи жените на керамика. С много притеснения и усилия успяваше да се сдобие с торба захар или калъп сапун. Разви у себе си неподозирана и от самата нея хитрост и в една от празните стаи в къщата складираше всякакви неща, някои направо безполезни, като например две бурета сос от соя, които купи от едни китайци. Зазида прозореца на стаята, сложи катинар на вратата и носеше ключовете на кръста си. Не ги сваляше дори когато се къпеше — не се доверяваше на никого, включително на Хайме и на собствената си дъщеря. Основания не й липсваха. „Мязаш на тъмничар, мамо“, казваше Алба, разтревожена от тази нейна мания да се презастрахова за бъдещето, като си вгорчава настоящето. Алба беше на мнение, че ако свърши месото, ще ядат картофи, и че ако няма обувки, ще ходят с платненки. Но Бланка, ужасена от примиренчеството на дъщеря си, поддържаше теорията, че каквото и да става, не бива да се принизяват до останалите. Така оправдаваше времето, прахосано в контрабандните й шмекерии. Всъщност, откакто умря Клара, никога не бяха живели по-добре, защото за първи път в къщата имаше някой, който се грижеше за домакинството и нареждаше какво да се сложи в тенджерата. От „Трите Марии“ редовно пристигаха сандъци с храна, които Бланка скриваше. Първия път се развали почти всичко и вонята изпълзя от заключените стаи, пропи цялата къща и се пръсна из квартала. Хайме се опита да убеди сестра си да подари, размени или продаде нетрайните продукти, но Бланка отказа да се раздели със съкровищата си. Тогава Алба разбра, че майка й, която дотогава изглеждаше единственият уравновесен човек в семейството, също не е с всичкия си в някои отношения. Тя проби широка дупка в стената на килера и оттам вадеше по толкова, по колкото Бланка трупаше. Научи се да отмъква припасите много внимателно, за да не се разбира. Крадеше от захарта, ориза и брашното, но не повече от чаена чаша наведнъж, натрошаваше питите кашкавал и пръскаше по пода ядките, за да изглежда работа на мишките. Така минаха над четири месеца, преди у майка й да се породят подозрения. Тогава Бланка направи опис на всичко, което държеше в склада, и отбелязваше с кръстчета какво и по колко изнася за домашната кухня. Беше си втълпила, че така ще открие крадеца. Но Алба използуваше и най-малката залисия на майка си, за да добавя кръстчета в списъка. Накрая Бланка така се обърка, че не знаеше дали е сгрешила при счетоводството, дали в дома изяждат три пъти повече, отколкото тя пресмята, или пък е вярно, че в тая проклета голяма къща все още се навъртат призраци и блуждаещи души.

Всички задигнати от Алба провизии отиваха у Мигел, който ги раздаваше из околните селища и фабриките заедно с революционните си памфлети, призоваващи на въоръжена борба за разгром на олигархията. Но призивите му оставаха без отклик. Там хората бяха убедени, че щом са завзели властта по законен и демократичен път, никой не може да им я отнеме, поне до следващите президентски избори.

— Глупаци! Как не могат да проумеят, че десницата се въоръжава! — казваше Мигел на Алба.

Тя му повярва. Беше видяла как посред нощ разтовариха големи сандъци в двора на къщата им, а после, много предпазливо и безшумно, товарът бе складиран по указание на Труеба в една от празните стаи. По подобие на Бланка дядо й сложи катинар на вратата и носеше ключа на шията си в същата велурена торбичка, в която държеше зъбите на Клара и с която никога не се разделяше. Алба разказа за това на вуйчо си Хайме, който бе сключил примирие с баща си и се беше върнал вкъщи. „Почти съм сигурна, че вътре има оръжия“, рече му тя. Хайме, който по онова време витаеше в облаците и си остана там до деня, когато го убиха, не й повярва. Но племенницата му толкова държеше на своето, че той най-после склони да говори с баща си, докато обядват. Отговорът на стария потвърди напълно подозренията им.

— Този дом е мой и в него мога да правя и ще правя каквото ми скимне и ще докарам колкото сандъци ми се прииска! Да не сте посмели втори път да си пъхате гагата в моите работи! — изрева сенаторът Труеба и стовари такъв юмрук по масата, че чашите се разтанцуваха и разговорът набързо приключи.

Вечерта Алба отиде при вуйчо си в тунела му от книги и предложи към оръжията на дядото да подходят по същата система, която тя използуваше, за да отмъква провизиите на майка си. Така и сториха. В среднощните часове пробиха дупка в стената на съседната до арсенала стая и я затулиха от едната страна с някакъв шкаф, а от другата — със самите забранени сандъци. Въоръжени с чук и клещи, двамата успяха да се промъкнат през този отвор в заключената от дядото стая. Алба, която вече имаше опит в занаята, посочи най-долните сандъци. Като ги отвориха, пред очите им се показаха бойни оръжия. При вида им двамата толкова се смаяха, че останаха със зяпнали уста — не знаеха, че съществуват толкова съвършени инструменти за убиване. В следващите дни откраднаха всичко, каквото успяха, като нареждаха празните сандъци под останалите и ги пълнеха с камъни, за да не се забележи при вдигане. С общи усилия извадиха пистолети, автомати с къса цев, винтовки и ръчни гранати. Скриха ги в тунела на Хайме и Алба започна да ги пренася в калъфа на виолончелото на сигурно място. Сенаторът Труеба виждаше как внучката му мъкне едва-едва тежката кутия, но съвсем не подозираше, че в подплатената й със сукно кухина се мъдрят патроните, които с толкова усилия бе успял да прекара през границата и да скрие в дома си. Алба предложи да предадат конфискуваните оръжия на Мигел, но вуйчо й я убеди, че Мигел е не по-малък терорист от дядо й и че е по-добре да ги държат те двамата, за да не могат да причинят зло никому. Обсъдиха разни възможности — да ги хвърлят в реката, да ги изгорят на клада — и най-накрая решиха, че е по-практично да ги заровят в пластмасови торби на скришно място, та някой ден евентуално да послужат за по-справедливо дело. Сенаторът Труеба се озадачи, като разбра, че синът му и внучката му се гласят да ходят на екскурзия в планината, защото нито Хайме от времето на английския колеж, нито Алба се бяха занимавали със спорт и никога не бяха проявявали влечение към планинарските несгоди. Една съботна утрин двамата заминаха с взет на заем от някого джип. В него натовариха палатка, кошница с провизии и тайнствен голям куфар, който се наложи да качат с общи усилия, защото тежеше като олово. Вътре бяха боеприпасите и оръжията, които двамата бяха откраднали от дядото. Потеглиха ентусиазирано към планината и караха докъдето можаха по пътя. След това зацепиха направо през поляните, докато намериха спокойно място сред изтормозената от вятъра и от студа растителност. Там разтовариха багажа си, издигнаха надве-натри малката си палатка, изкопаха ями и заровиха торбите, като белязаха всяка дупка с купчинка камъни. През останалите часове от съботния ден ловиха пъстърви в реката и ги пекоха на огън от акациеви дърва, разхождаха се по хълмовете като скаути и си разказваха случки от миналото. Привечер сгряха червено вино с канела и захар и загърнати в шаловете си, вдигнаха наздравица за физиономията, която щеше да направи дядото, когато открие, че са го окрали. Смяха се до сълзи.

— Ако не ми беше вуйчо, щях да се омъжа за тебе! — пошегува се Алба.

— Ами Мигел?

— Той щеше да ми бъде любовник.

На Хайме не му стана смешно и до края на излета беше намусен. Вечерта всеки се мушна в спалния си чувал, загасиха петролната лампа и се умълчаха. Алба заспа почти веднага, но Хайме остана буден до зори, с отворени в мрака очи. Уж обичаше да казва, че Алба му е като дъщеря, пък тази нощ се улови, че не иска да й бъде нито баща, нито вуйчо — искаше да бъде просто Мигел. Помисли си за Аманда със съжаление — тя вече не можеше да го развълнува. Потърси в паметта си тлеещия въглен на онази безмерна страст, която някога бе изпитвал към нея, но не можа да го открие. Беше се превърнал в самотник. Отначало се сближи много с Аманда, защото се беше заел с лечението й и я виждаше почти всеки ден. Болната прекара неколкоседмична агония, докато най-сетне свикна да издържа без наркотици. Тя остави и цигарите, и пиенето и започна да води здравословен и редовен живот. Понапълня, подстрига се и отново взе да гримира големите си тъмни очи и да си окача огърлици и дрънчащи гривни — патетично се опитваше да възстанови избледнелия образ от едно време, който пазеше сама за себе си. Беше влюбена. От депресията премина в състояние на постоянна възбуда и центърът на нейната мания беше Хайме. Огромното усилие на волята, което положи, за да се избави от пристрастеността си към много пороци, тя посвети на него като доказателство за обич. Хайме не й даде аванси, но пък не намери смелост и да я отблъсне — помисли, че илюзията на любовта може да й помогне при възстановяването, но си знаеше, че за тях вече е късно. При първия удобен случай се опита да я задържи на разстояние с извинението, че е стар ерген, загубен за любовната кауза. Беглите и потайни срещи с някои отзивчиви медицински сестри от болницата или тъжните посещения в публичните домове в редките свободни от работа мигове му бяха достатъчни, за да задоволява най-насъщните си потребности. Сега против волята си той се забърка в една връзка с Аманда, която отчаяно бе желал на млади години, но която вече не го вълнуваше и Хайме не се чувстваше способен да поддържа такива отношения. Аманда му вдъхваше само състрадание, но това беше едно от най-силните чувства, които той можеше да изпитва. Цял живот бе съжителствал с мизерията и с болката, но от това душата му не бе загрубяла, напротив — беше станала все по-податлива на съчувствие. Когато един ден Аманда му се хвърли на врата и каза, че го обича, той я прегърна машинално и я целуна с престорена страст, да не би да долови, че той не я желае. Така се видя оплетен в един всепоглъщащ роман във възраст, на която не се смяташе способен да се занимава с бурни любовни истории. „Не ме бива за такива работи“, мислеше той след онези изтощителни сеанси, при които Аманда, за да го омае, прибягваше към изтънчено — чудати любовни изяви, след които и двамата ставаха като парцали.

Връзката му с Аманда и настойчивостта на Алба му наложиха често да се вижда с Мигел. Просто нямаше как да го отбягва. Направи всичко възможно, за да остане безразличен към него, но в крайна сметка Мигел го плени. Беше узрял, не приличаше на предишния екзалтиран младеж, но защищаваше ревностно старата си политическа линия и продължаваше да смята, че без революция, без насилие ще бъде невъзможно да се победи десницата.

Хайме не беше съгласен с него, но го ценеше и се възхищаваше от смелия му характер. При все това обаче го смяташе за един от онези фатални мъже, обладани от опасен идеализъм и безкомпромисна чистота, които обвяват с нещастие каквото докоснат и най-вече жените, сполетени от злата участ да ги обичат. Не му допадаше и идеологическата му позиция, защото беше убеден, че левите екстремисти като Мигел нанасят по-голяма вреда на президента, отколкото десните. Но всичко това не му пречеше да изпитва симпатия към него и да се прекланя пред силата на убежденията му, пред непринудено веселия му нрав, пред поривите му на нежност и пред великодушието, с което беше готов да даде живота си за своите идеали. Хайме споделяше тези идеали, но нямаше смелостта да се бори за осъществяването им докрай.

Тази нощ Хайме заспа измъчен и неспокоен. Не се чувствуваше удобно в спалния си чувал и слушаше съвсем отблизо дишането на племенницата си. Когато се събуди, тя беше станала и подгряваше кафето за закуска. Духаше хладен ветрец и слънцето озаряваше със златисти отблясъци върховете на планините. Алба се хвърли на врата на вуйчо си и го целуна, но той не извади ръце от джобовете си и не отвърна на ласката й. Беше смутен.

 

„Трите Марии“ бе един от последните чифлици в южната част на страната, които бяха отчуждени с аграрната реформа. Същите селяни, които се бяха родили и работили поколение след поколение на тази земя, образуваха кооператив и си присвоиха правото на собственост върху имота, защото от три години и пет месеца не бяха виждали господаря и бяха забравили, че избухнеше ли, все едно, че завилняваше ураган. Като видя накъде духа вятърът и чу разгорещените приказки на изполичарите по събранията в училището, управителят се уплаши, събра си партакешите и изчезна, без да се сбогува с никого и без да се обади на сенатора Труеба, защото не искаше да изпита върху себе си гнева на господаря и защото реши, че си е изпълнил задълженията, като го е предупредил няколко пъти. След като си замина, „Трите Марии“ за известно време остана на произвола на съдбата. Нямаше кой да дава нареждания, пък и никой не беше склонен да изпълнява заповеди, защото селяните за първи път в живота си вкусваха радостта да си свободен и сам да си бъдеш господар. Разпределиха си по равно ливадите и нивите и всеки зася каквото си поиска. Един ден правителството изпрати техник — агроном, който им раздаде семена на кредит и ги запозна с потребностите на пазара, с трудностите по превоза на продуктите и с преимуществата на торовете и на препаратите за обеззаразяване. Селяните почти не обърнаха внимание на техника, защото им се стори градско мамино синче и очевидно никога не беше хващал плуг, но при все това отпразнуваха посещението му, като отвориха свещените изби на бившия собственик, видяха сметката на отлежалите му вина и заклаха биковете за разплод, за да сготвят белите им бъбреци с лук и кориандър. След като техникът си замина, те изпоядоха и вносните крави, и кокошките — носачки. Естебан Труеба научи, че е загубил земята си, когато му известиха, че ще му я заплатят с държавни бонове, подлежащи на изплащане в срок от трийсет години и на същата цена, която той бе заявил в декларацията си за данъчната служба. Направо излезе от кожата си. Извади от своя арсенал един автомат, с който между другото не умееше да борави, и заповяда на шофьора си да го закара с колата с най-бърза скорост до „Трите Марии“. Не се обади на никого, дори на телохранителите си. Пътува няколко часа, направо ослепял от ярост, без никакъв избистрен план в главата си.

Като наближиха, шофьорът трябваше да натисне спирачката с все сила, защото пътят им се преграждаше от дебела греда, сложена напреки на портала за чифлика. Един селянин стоеше на пост, въоръжен с кривак и с ловджийска пушка без патрони. Труеба слезе от колата. Като видя господаря, клетникът се хвана като побъркан за училищния звънец, който му бяха окачили наблизо, за да го бие в случай на тревога, и тутакси се хвърли по очи на земята. Откосът от куршуми мина над главата му и се заби в близките дървета. Труеба не се спря да види дали го е убил. С неочаквана за възрастта му пъргавина той забърза по пътя към чифлика, без да се оглежда, така че ударът в тила му дойде ненадейно и го просна по очи в прахта, преди да успее да проумее станалото. Събуди се в трапезарията на господарската къща, легнал върху масата, със завързани ръце и с възглавница под тила. Една жена му слагаше мокри кърпи на челото, а наоколо се бяха насъбрали почти всичките селяни и го гледаха любопитно.

— Как се чувствувате, другарю? — попитаха го те.

— Кучи синове! Ще ви дам аз един другар! — изръмжа старецът и се помъчи да се изправи.

Толкова се въртя и крещя, че го развързаха и му помогнаха да стане. Но когато понечи да излезе, видя, че прозорците са заковани отвън и вратата е заключена. Опитаха се да му обяснят, че нещата са се променили и че вече не е господар, но той не искаше да слуша никого. Пенеше се, сърцето му щеше да се пръсне, ругаеше като каруцар, заплашваше с такива наказания и отмъщения, че селяните най-сетне прихнаха да се смеят. Накрая им дотегна и го оставиха сам, затворен в трапезарията. Изтощен от страхотното усилие, Естебан Труеба се строполи на един стол. След няколко часа научи, че е превърнат в заложник и че искат да го снимат за телевизията. Известени от шофьора, двамата му телохранители и няколко екзалтирани младежи от неговата партия дойдоха до „Трите Марии“, въоръжени с тояги, камшици и вериги, за да го освободят, но се натъкнаха на подсилена охрана при портала на чифлика и в тях се прицели същият автомат, който бе взел със себе си сенаторът Труеба.

— Другарят заложник няма да мръдне оттук — казаха селяните и за да придадат повече тежест на думите си, разгониха новодошлите с изстрели.

Появи се репортажна кола от телевизията, за да заснеме инцидента, и селяните, които никога не бяха виждали подобно нещо, я пуснаха да влезе и позираха за камерите, усмихнати до уши и наобиколили задържания. Същата вечер цялата страна видя на екраните си как най-видният представител на опозицията, завързан, се пени от гняв и бълва такива псувни, че се наложи да се намеси цензурата. Президентът също го видя и работата никак не му хареса, защото разбра, че това може да се превърне в детонатор и да взриви барутния погреб, върху който едва-едва се крепеше неговото правителство. И изпрати карабинерите да освободят сенатора. Когато те стигнаха до чифлика, селяните, окуражени от подкрепата на печата, не ги пуснаха да влязат. Поискаха да им се представи разпореждане от съдебните власти. Като видя, че може да се забърка в каша и също да лъсне по телевизията, охулен от репортерите на левицата, околийският съдия на бърза ръка се омете да лови риба. Карабинерите не можаха да направят нищо повече и зачакаха на входа за „Трите Марии“, докато изпратят съдебно нареждане от столицата.

Както всички други, Бланка и Алба научиха за станалото от осведомителния бюлетин по телевизията. Бланка изчака в мълчание до следния ден, без да предприеме нищо, но като видя, че и карабинерите не успяха да освободят стария, реши, че е дошъл моментът да се срещне отново с Педро Трети Гарсия.

— Махни тия омърляни панталони и си сложи една свястна рокля — нареди тя на Алба.

Двете отидоха в министерството, без да са искали среща. Един секретар се опита да ги спре в приемната, но Бланка го преодоля, като го изблъска, и с твърда крачка премина нататък, влачейки дъщеря си на буксир. Отвори вратата, без да чука, и нахлу в кабинета на Педро Трети, когото не беше виждала от две години. Понечи да отстъпи — помисли, че е сбъркала стаята. За толкова кратко време мъжът на нейния живот се беше състарил и отслабнал, изглеждаше много уморен и тъжен, косата му беше все още черна, но по-рядка и къса, беше си подрязал красивата брада и носеше сив чиновнически костюм и посърнала вратовръзка в същия цвят. Бланка го позна единствено по погледа на очите му, черни както едно време.

— Господи! Колко си се променил!… — промълви тя.

И обратно, на Педро Трети тя се стори по-красива, отколкото си я спомняше, сякаш отсъствието я беше подмладило. За тези две години той бе имал достатъчно време, за да се разкае за решението си и да открие, че като я нямаше Бланка, бе загубил дори влечението си към момичетата, които по-рано го вълнуваха. От друга страна, седнал зад това бюро, зает с работа по дванайсет часа на ден, далеч от китарата си и от вдъхновението на народа, много рядко имаше повод да му стане драго на душата. Колкото повече време минаваше, толкова по-силно му липсваше спокойната, кротка обич на Бланка. Щом я съзря да влиза с решителна крачка и да води и Алба, той разбра, че тя не идва да го види от сантиментални съображения, и се досети, че причината е скандалът със сенатора Труеба.

— Идвам да те помоля да ни придружиш — без предисловия му каза Бланка. — Дъщеря ти и аз ще отидем да приберем стария от „Трите Марии“.

Така Алба научи, че нейният баща е Педро Трети Гарсия.

— Добре. Да се отбием у дома да вземем китарата — отвърна той и стана.

Излязоха от министерството в черен автомобил — същинска погребална кола — със служебен номер. Бланка и Алба почакаха на улицата, докато той се качи в апартамента си. Като слезе, малко от предишното му обаяние се беше върнало. Вместо сивия костюм си беше облякъл стария гащеризон и пончото, обул си бе платнените сандали с върви и носеше китарата на гръб. Бланка му се усмихна за първи път, а той се наведе и я целуна за миг по устата. Първите сто километра пътуваха в мълчание, докато Алба успя да се съвземе от изненадата си и с треперещ глас попита едва чуто защо не са й казали по-рано, че Педро Трети й е баща — щели са да й спестят толкова кошмари за един облечен в бяло граф, умрял от треска в пустинята.

— По-добре мъртъв баща, отколкото отсъстващ — загадъчно отвърна Бланка и повече не заговори по въпроса.

В „Трите Марии“ пристигнаха привечер и завариха на входа на чифлика увлечено в приятелски приказки множество, наобиколило огън, на който се печеше прасе. Това бяха карабинерите, журналистите и селяните. Те пресушаваха с дружни усилия последните бутилки от избата на сенатора. Осветени от огъня, пет-шест кучета и няколко деца се боричкаха и лудуваха в очакване да се доопече розовото и грейнало прасенце. Веднага познаха Педро Трети Гарсия — журналистите, защото често го бяха интервюирали, карабинерите — по неповторимата му осанка на народен певец, а селяните — защото се бе родил и израсъл на тази земя пред очите им. Посрещнаха го сърдечно.

— Какво ви носи насам, другарю? — попитаха го селяните.

— Дошъл съм да видя стария — усмихна се Педро Трети.

— Вие можете да влезете, другарю, но сам. Доня Бланка и госпожица Алба няма да ни откажат да ги почерпим с по чашка вино — казаха те.

Двете жени приседнаха с хората край огъня и лекият мирис на печено прасе им напомни, че не са яли от сутринта. Бланка познаваше всички селяни, много от тях бе научила на четмо в малкото училище на „Трите Марии“, та взеха да си припомнят старите времена, когато братята Санчес колеха и бесеха в целия този край, когато старият Педро Гарсия се справи с мравешката напаст и когато Президента беше просто един вечен кандидат, който спираше на гарата да им държи речи от влака на пораженията си.

— Кой ти е мислил, че някой ден ще стане президент! — обади се някой.

— И че един ден в „Трите Марии“ нашата дума ще се чува повече от господарската — изсмяха се останалите.

Заведоха Педро Трети Гарсия в къщата — направо в кухнята. Там най-възрастните селяни стояха на пост пред вратата на трапезарията, където бяха затворили бившия собственик. Седнаха на масата, пиха вино и си припомняха далечното минало, времената, когато Педро Трети не беше легенда в паметта на селските хора, а само едно непокорно момче, влюбено в дъщерята на господаря. После Педро Трети взе китарата, опря я на коляното си, затвори очи и запя с кадифения си глас онази песен за кокошките и за лисиците. Всички старци му пригласяха.

— Ще отведа господаря, другари — меко каза Педро Трети в една от паузите.

— И дума да не става, сине — отвърнаха му.

— Утре ще дойдат карабинерите със съдебно нареждане и пак ще го откарат, само че като герой. По-добре да го отведа аз, докато е с подвита опашка — каза Педро Трети.

Препираха се доста време и най-сетне го придружиха до трапезарията и го оставиха насаме със заложника. Двамата заставаха за първи път очи в очи от оня злокобен ден, когато Труеба го накара да плати за отнетата девственост на дъщеря му с три отрязани с брадвата пръста. Педро Трети си го спомняше като фучащ великан, въоръжен с бич от змийска кожа и със сребърен бастун. Отдето минеше, селяните трепереха, а природата настръхваше от гръмотевичното му гласище и господарското му високомерие. Изненадващо и за самия него ненавистта му, таена толкова дълго, се разду като спукан балон, когато видя пред себе си този прегърбен и смален старец, който го гледаше уплашено. Сенаторът Труеба бе изчерпал своята ярост и от нощта, която прекара седнал на стол със завързани ръце, го боляха всички кости и усещаше в гърба си хилядолетна умора. Отначало му бе трудно да познае Педро Трети, защото не го беше виждал четвърт век, но като забеляза, че на дясната му ръка липсват три пръста, разбра че това е върхът на кошмара, в който бе затънал. Измерваха се с очи няколко дълги секунди, като и двамата мислеха, че другият въплъщава най-омразното в света, но не намериха в сърцата си огъня на предишната ненавист.

— Идвам да ви изведа оттук — каза Педро Трети.

— Защо? — попита старият.

— Защото ме помоли Алба — отвърна Педро Трети.

— Вървете по дяволите — неубедено смотолеви Труеба.

— Добре де, тъкмо натам отиваме. Вие ще дойдете с мене.

Педро Трети развърза въжетата, с които пак му бяха омотали китките, за да не блъска с юмруци по вратата. Труеба извърна очи, за да не гледа осакатената ръка на другия.

— Изкарайте ме оттук, без да ме видят. Не искам журналистите да разберат — каза сенаторът.

— Ще ви изведа точно откъдето сте влезли — през главния вход — отвърна Педро Трети и закрачи.

Труеба го последва с наведена глава и зачервени очи. За първи път, откакто се помнеше, се чувствуваше сразен. Минаха през кухнята, без старецът да вдигне поглед, пресякоха цялата къща и преминаха разстоянието от господарската къща до портала към пътя, придружавани от група палави деца, които подскачаха наоколо им, и от свита мълчаливи селяни — те вървяха отзад. Бланка и Алба седяха сред карабинерите и журналистите, ядяха печено прасе с пръсти и пиеха големи глътки червено вино направо от бутилката, която се предаваше от ръка на ръка. Като видя дядо си, на Алба й домъчня — не беше го виждала толкова покрусен от смъртта на Клара. Преглътна си хапката и изтича насреща му. Прегърнаха се силно и тя му прошепна нещо на ухото. Тогава сенаторът Труеба успя да възвърне достойнството си, вдигна глава и се усмихна с предишната си надменност под светкавиците на фотоапаратите. Журналистите го снимаха как се качва на един черен автомобил със служебен номер и обществеността се питаше цели седмици какво означаваше тази клоунада, докато други, много по-сериозни събития заличиха спомена за инцидента.

Тази вечер Президента, който бе придобил навика да надлъгва безсънието с игра на шах с Хайме, между две партии отвори дума за случая и все дебнеше с хитрите си очи, скрити зад дебели очила с тъмни рамки, да открие някаква сянка от неудобство у приятеля си. Но Хайме отвърна с мълчание и продължи да нарежда фигурите на таблото.

— Бива си го стария Труеба, куражлия е — каза Президента. — Нямаше да е лошо да е на наша страна.

— Вие сте на ход, Президенте — отвърна Хайме и посочи таблото.

В следващите месеци положението много се влоши — все едно, че страната беше във война. Духовете бяха силно възбудени, особено сред жените от опозицията, които вървяха в колона по улиците и дрънчаха с празните си тенджери в знак на протест срещу липсата на продукти. Половината население се мъчеше да свали правителството, а другата половина го защитаваше, така че на никого не оставаше време да си гледа работата. Една вечер Алба се слиса, като видя, че улиците в центъра са тъмни и пусти. Сметта не беше събирана цяла седмица и сред купчините мръсотия ровеха безпризорни кучета. Стълбовете бяха облепени с печатна пропаганда, размита от зимния дъжд, и по всички възможни пространства бяха изписани лозунгите на двата лагера. Половината улични лампи бяха изпочупени с камъни, по сградите не се виждаха осветени прозорци, светлината идваше от няколкото мижави огъня, подклаждани с вестници и дъски, и на тях се грееха малки групи хора, които охраняваха министерствата, банките, канторите и стояха на смени, за да попречат бандите от крайната десница да ги завземат с щурм през нощта. Алба видя как пред една обществена сграда спря камионетка. От нея слязоха няколко младежи с бели каски, с кутии бои и с четки и положиха по стените светла боя за фон. После нарисуваха големи многоцветни гълъби, пеперуди и кървави цветя, изписаха стихове от Поета и призиви за единство на народа. Това бяха младежките бригади, които мислеха, че ще съумеят да спасят своята революция с патриотични стенописи и плакатни гълъби. Алба пристъпи към тях и им посочи стената на отсрещния тротоар. Тя беше нацапотена с червена боя и там личеше една-единствена дума, изписана с огромни букви — „Джакарта“.

— Какво означава това име, другари? — попита тя.

— Не знаем — отвърнаха й.

Никой не знаеше защо опозицията изписва тази азиатска дума по стените, никога не бяха чували за купищата убити по улиците на този далечен град. Алба се качи на колелото си и натисна педали към къщи. След като бе въведено ограничение за бензина и започна стачка на обществения транспорт, тя изрови от мазето старото велосипедче от детството си, за да се придвижва. Мислеше за Мигел и гърлото й се стягаше от мрачно предчувствие.

Отдавна не ходеше на лекции и започваше да разполага със свободно време в излишък. Преподавателите бяха обявили безсрочна стачка и студентите завзеха сградите на факултетите. Втръсна й да учи виолончело вкъщи и през времето, когато не се любеше с Мигел, не се разхождаше с Мигел или не спореше с Мигел, прескачаше до болницата в Бедняшкия квартал да помага на вуйчо си Хайме и на още няколко лекари, които продължаваха да работят въпреки нареждането на Лекарската колегия да не се ходи на работа, за да може по този начин да се саботира правителството. Непосилна задача. Коридорите се задръстваха от пациенти, които чакаха по цели дни да ги прегледат — същинско стенещо стадо. Санитарите не смогваха. Хайме заспиваше със скалпела в ръка. Беше толкова претрупан, че често забравяше да сложи залък в устата си. Отслабна и прежълтя. Караше осемнайсетчасови дежурства, а като се хвърлеше на кревата си, не можеше да заспи — мислеше за болните, които го чакаха, и че няма упойки, спринцовки, памук, и че дори да се разкъса на сто, пак няма да огрее навсякъде — все едно да се мъчиш да спреш влак с ръка. И Аманда работеше в болницата като доброволка — да е близо до Хайме и да е заета с нещо. През тези изтощителни дни, докато се грижеше за непознати болни, тя си възвърна светлината, която я озаряваше отвътре на младини, и за някое време си въобрази, че е щастлива. Носеше синя престилка и гуменки, но на Хайме му се струваше, че когато ходи близо до него, подрънкват едновремешните й мъниста. Не се чувстваше самотен и му се искаше да я обича. Президента се явяваше по телевизията почти всяка вечер и заклеймяваше безпощадната война, която опозицията водеше срещу него. Личеше си, че е крайно уморен, и често прегракваше. Ония взеха да злословят, че пиянствал и прекарвал нощите си в оргии с мулатки, докарани със самолет от тропика, за да му сгряват кокалите. Съобщи, че стачкуващите шофьори на камиони получават по петдесет долара на ден от чужбина, за да държат страната без транспорт. Онези отвърнаха, че той получавал пратки сладолед от кокосови орехи и съветски оръжия с дипломатическата поща. Каза, че враговете му заговорничат с военните, за да извършат преврат, защото предпочитат демокрацията да загине, отколкото той да стои начело на нея. Обвиниха го, че бил параноик, че измислял небивалици и че крадял експонатите от Националния музей, за да украсява стаята на любовницата си. Предупреди, че десницата се е въоръжила и е решена да продаде родината на империализма, и му отговориха, че килерът му бил пълен с бяло месо от пиле, докато народът клечал на опашки за шийгуни и крила от същата птица.

Когато един ден Луиса Мора натисна звънеца на голямата къща на ъгъла, сенаторът Труеба преглеждаше сметководни книжа в библиотеката си. Тя, последната останала на този свят от сестрите Мора, се бе смалила до размерите на реещ се, но напълно с ума си ангел и не бе загубила ни най-малко от несломимата си духовна енергия. Труеба не беше я виждал след смъртта на Клара, но я позна по гласа — той продължаваше да звучи като вълшебна флейта — и по уханието на горски теменужки, леко омекотено от годините, но все още доловимо от разстояние. Още щом влезе в стаята, Луиса Мора донесе със себе си крилатото присъствие на Клара — тя се зарея във въздуха пред влюбените очи на мъжа си, който не я беше виждал от няколко дена.

— Идвам да ви предизвестя злочестини, Естебан — каза Луиса Мора, след като се настани в креслото.

— Ах, скъпа Луиса! Мене вече доста ме сполетяха… — въздъхна той.

Луиса разказа какво е открила по планетите. За да пречупи прагматичното упорство на сенатора, й се наложи да обясни какъв научен метод е използвала. Каза, че през последните десет месеца е проучила звездната карта на всички високопоставени лица от правителството и от опозицията, включително и на самия Труеба. От съпоставянето на картите се разкривало, че точно в този исторически момент ще се случат неизбежно събития, свързани с кръв, мъка и смърт.

— За мене няма никакво съмнение, Естебан — завърши тя. — Наближават ужасни времена. Ще има толкова мъртви, че няма да могат да се преброят. Вие ще бъдете в лагера на печелившите, но победата ще ви донесе само страдание и самота.

Естебан Труеба се почувствува неловко пред тая чудата врачка, която смущаваше спокойствието на неговата библиотека и му вдигаше кръвното с астрологичните си брътвежи, ала не намери смелост да я отпрати — заради Клара, която го наблюдаваше с крайчеца на окото от своя ъгъл.

— Но аз не съм дошла да ви притеснявам с вести, които вие нямате власт да промените, Естебан. Дошла съм да говоря с внучката ви Алба, защото имам да й предавам нещо от баба й.

Сенаторът повика Алба. Момичето не беше виждало Луиса Мора от седемгодишната си възраст, но много добре си я спомняше. Прегърна я внимателно, за да не повреди крехкия й скелет от слонова кост, и жадно вдъхна глътка от неповторимото й ухание.

— Дойдох да ти кажа да се пазиш, моето момиче — каза Луиса Мора, след като си избърса сълзите от вълнението. — Смъртта те дебне, тя е по петите ти. Баба ти Клара те закриля от Отвъдното, но ми поръча да ти кажа, че духовете — покровители са безсилни при катаклизми от голяма величина. Добре ще направиш, ако се махнеш оттук, ако заминеш отвъд морето — там ще си в безопасност.

Като видя накъде избива разговорът, сенаторът Труеба изгуби търпение и реши, че стои пред една безумна старица. Десет месеца и единадесет дена по-късно щеше да си спомни пророчеството на Луиса Мора, когато една вечер, по време на полицейския час, отведоха Алба.