Джеймс Оливър Кърууд
Дивото куче Казан (4)

Глава четвърта
На свобода

Чуваше се тихото шумолене на вятъра по върховете на смърчовете, когато Казан се вмъкна в тъмната и тайнствена гора. С часове лежа край лагера със зачервени и пламнали очи, втренчени в палатката, където малко преди това се бяха случили ужасни неща.

Сега той знаеше какво е смърт. Би могъл да я определи по-добре от човека. Можеше да я подуши във въздуха и чувстваше — смъртта беше навсякъде около него и той беше причината за това. Лежеше по корем в дълбокия сняг и трепереше. Трите четвърти „куче“ в него виеха сърцераздирателно, докато едната четвърт, „вълкът“, се проявяваше в застрашително озъбената муцуна и отмъстителния блясък в очите.

На три пъти човекът — неговият господар — излезе от палатката и високо извика:

— Казан! Казан! Казан!

Три пъти и жената излезе с него. На светлината на огъня Казан можа да види блестящата й коса, разпусната на гърба, както я беше видял в палатката, когато скочи и уби другия човек. В сините й очи имаше същия див ужас, лицето й беше бяло като снега. И втория, и третия път тя все викаше: „Казан! Казан! Казан!“, и кучето, а не вълкът в него потрепера радостно при звука на този глас — той почти щеше да се върне, за да изяде боя. Но страхът от тоягата беше по-силен и с часове го задържа, докато в палатката отново утихна и повече не можеше да вижда сенките им, тъй като огънят угасваше.

Предпазливо изпълзя от гъстия мрак, проправяйки си път по корем към натоварената шейна и останките от догорелия огън. Зад шейната, скрито в сенките на дърветата, увито в одеяло, лежеше тялото на убития от него човек. Торп, господарят му, го беше довлякъл там.

Легна, заврял муцуна в топлите догарящи главни, с очи, насочени между предните лапи точно срещу затворената палатка. Смяташе да стои буден, да наблюдава, да е готов да се шмугне в гората при първото помръдване отвътре. Но от сивата пепел се вдигаше топлина и очите му се затвориха. Два-три пъти се бори със себе си да стои буден, но накрая очите му се отвориха само наполовина и пак тежко се затвориха.

Сега, в съня си, той скимтеше нежно, прекрасните мускули на крайниците и плешките му се свиха и внезапна трепетна вълна премина по светлокафявия му гръб. Ако можеше да го види, Торп, който беше в палатката, щеше да разбере, че сънува. И жената на Торп, чиято златиста глава лежеше на гърдите му и която от време на време се сепваше и потреперваше също като Казан, сигурно би могла да разбере какво сънува.

В съня си той отново опъваше веригата. Челюстите му тракаха като стоманени кастанети и звукът го събуди. Скочи, козината му настръхна и ръмжащите му зъби се оголиха като ножове от слонова кост. Събуди се точно навреме. Нещо мърдаше в палатката. Господарят му се беше събудил и ако не избягаше…

Бързо изтича в гъстата смърчова гора и се притаи, скрит, проснат по корем. Само главата му се показваше зад едно дърво. Знаеше — господарят му нямаше да го пожали. Торп вече го беше бил, защото връхлетя върху Маккриди, и само намесата на момичето го спаси от по-голямо наказание. А този път беше разкъсал гръкляна на Маккриди, беше му отнел живота, и господарят нямаше да го пощади. Дори жената не можеше да го спаси.

Казан съжаляваше, че господарят му се завърна, зашеметен и окървавен, след като той беше разкъсал гръкляна на Маккриди. Иначе щеше да я има завинаги. Тя щеше да го обича. Тя наистина го обичаше. И той щеше да я следва, да се бие за нея винаги и да умре за нея, ако се наложи. Но Торп се върна от гората и Казан бързо се измъкна. За него Торп означаваше това, което бяха всички мъже — тоягата, камшикът и необикновените неща, бълващи огън и смърт. А сега…

Торп излезе от палатката. В ръцете си държеше пушка. Зазоряваше се. След миг излезе и момичето и прекрасната му коса пак се спускаше по раменете. Хвана мъжа за ръка. Погледнаха онова нещо, увито в одеяло. После тя заговори на Торп, а той рязко се изправи и отметна назад глава.

— Хей, Казан! Казан! Казан! — викаше той.

Казан потрепера. Мъжът се опитваше да го подлъже. В ръката си държеше онова нещо, което убиваше.

— Казан! Казан! Казан! — отново завика той.

Казан внимателно се измъкна иззад дърветата. Знаеше, че разстоянието не означава нищо пред онова студено, смъртоносно нещо в ръцете на Торп. Обърна глава веднъж, нежно изскимтя и за миг силен копнеж изпълни зачервените му очи, като видя за последен път момичето.

Сега знаеше, че я напуска завинаги, и в сърцето му се появи една болка, непозната преди, една болка, която не идваше от тоягата или камшика, от студа или глада, но която беше по-голяма от всичко това и го изпълваше с желание да отметне назад глава и да изплаче самотата си към сивото празно небе.

В лагера с треперещ глас момичето каза:

— Отишъл си е.

Силният глас на мъжа звучеше глухо:

— Да, отишъл си е. Той знаеше, а аз не. Бих дал цяла година от живота си, само да не го бях бил с камшика миналата нощ. Няма да се върне.

Изабела Торп стисна ръката му:

— Ще се върне — извика тя. — Няма да ме остави. Обичаше ме, въпреки че беше див и ужасен. И той знае, че и аз го обичам. Ще се върне.

— Слушай!

Далече в гората се раздаде продължителен жален вой, изпълнен с дълбока тъга. Така Казан се сбогуваше с жената. След този вик Казан седя дълго на задните си лапи, душейки отново свободно въздуха и наблюдавайки дълбоките тъмни ями в гората около него, които изчезваха преди зазоряване. Още от деня, когато търговците го купиха, а после го пъхнаха във впряга на шейната далеч край река Макензи, често беше копнял за тази свобода и вълчата му кръв го тласкаше към нея. Но никога не посмя. Сега това го вълнуваше. Тук нямаше тояги, нито камшици, нямаше ги озверените хора, на които се беше научил да не се доверява, а по-късно и да мрази. Онази четвъртинка вълча кръв у него беше неговото нещастие — и тоягите, вместо да го карат да се покорява, го правеха по-свиреп. Хората бяха най-големите му врагове. Понякога го биеха почти до смърт. Наричаха го „лош“, отбягваха го и не пропускаха случай да извият камшика над гърба му. Тялото му беше покрито с оставени от тях белези.

Никога не беше чувствал нито нежност, нито любов до онази първа нощ, когато жената положи малката си топла ръка върху главата му и притисна лице в неговото. А Торп, мъжът й, извика ужасѐн. Беше почти забил зъби в бялата й плът, но нежното докосване и слабият и глас мигновено породиха у него онова прекрасно вълнение, което беше първото му запознаване с любовта. И сега човекът го отделяше от нея, от ръката, която никога не беше държала нито тояга, нито камшик, и той ръмжеше все по-яростно, колкото по-навътре отиваше в гората.

С настъпването на зората стигна до тресавището. За известно време беше обхванат от необикновена тревога и светлината не можа да я разсее напълно. Най-сетне се освободи от хората. Не долавяше нищо във въздуха, напомнящо омразното им присъствие, нито пък подушваше присъствието на другите кучета, на шейната и огъня, на компания и храна, а доколкото можеше да си спомни, тези неща винаги са били част от живота му.

Тук беше много тихо. Тресавището беше разположено в една котловина между два планински хребета, където смърчовете и кедрите ставаха все по-ниски и все по-нагъсто — толкова нагъсто, че под тях почти нямаше сняг и през деня цареше полумрак. Две неща му липсваха най-много — храна и компания. Първото го искаше както вълчата, така и кучешката му природа. За второто копнееше кучето у него. В отговор на двете желания вълчата му кръв, която беше по-силната, се надигаше и му подсказваше, че някъде в този безмълвен свят между двата хребета има негови другари и че той трябва само да клекне на задните си лапи и да изплаче самотата си. Неведнъж дълбоко в гърдите му нещо потрепваше, надигаше се в гърлото и завършваше там в едно скимтене. Това беше вълчи вой, който сега се раждаше.

Храна намери по-лесно от другари. Около обяд попадна на голям бял заек под един дънер и го разкъса. Топлото месо и кръвта бяха по-хубави от замръзналата риба, тлъстините или триците и това угощение му вдъхна увереност. Същия следобед той гони много зайци и разкъса още два. Досега никога не беше познавал удоволствието да преследва и убива по свое желание, въпреки че не можеше да изяде всичко, което убиваше.

Но зайците не се съпротивяваха. Умираха много лесно. Бяха много сладки и крехки, когато беше гладен, но първото вълнение от разкъсването им след време премина. Искаше му се нещо по-голямо. Повече не се прокрадваше, сякаш се страхува и иска да остане скрит. Държеше главата си изправена. Козината му беше настръхнала. Всеки косъм на тялото му трепереше, наелектризиран за живот и действие. Движеше се на северозапад. Това беше зовът на отминалите дни, дните при река Макензи. Макензи беше на хиляди мили оттатък.

Този ден попадна на много следи по снега и душеше миризмите, оставени от копитата на лоса и карибуто и от влакнестите лапи на риса. Проследи лисица и дирите и го заведоха до едно място сред високи смърчове, където снегът беше утъпкан и почернял от кръв. Там намери глава на бухал, пера, крила и черва и разбра, че освен него тук има и други ловци.

Привечер попадна на следи, приличащи много на неговите. Бяха съвсем пресни и около тях се носеше топло ухание, което го накара да скимти и го изпълни отново с желание да седне на задните си лапи и да завие като вълк. С нарастването на сенките в гората през нощта това желание се засили. Беше бродил цял ден, но не беше уморен. Нощта беше ясна, а небето покрито със звезди. Луната изгря. Най-после той седна на снега, обърна глава право към върховете на смърчовете и вълкът в него се прояви с продължителен жален вой, който разтърси тихата нощ на цели мили разстояние. Дълго след този вой стоя и се ослушва. В него откри един глас със странна, нова нотка, която му вдъхна по-голяма увереност. Очакваше отговор, но той не дойде. Тръгна срещу вятъра, все така виейки, когато един лос се мушна в шубрака пред него. Рогата му с трясък се блъскаха о дърветата и сякаш искри изскочиха от тях като от брезова тояга, докато се отдалечаваше от този вой.

Преди да продължи, още на два пъти Казан нададе вой и изпита радост от тази нова нотка. После стигна до подножието на стръмен хребет и зави от тресавището към върха. Там звездите и луната бяха по-близо до него, а отвъд хребета той видя голямо равно поле със замръзнало езеро, блестящо на лунната светлина, и бяла река, изтичаща от него към една горичка, която не беше нито толкова гъста, нито толкова тъмна, както тази при тресавището.

И тогава всеки мускул от тялото му се сви, кръвта му закипя. Далече в равнината отекна вой. Беше неговият вой, вълчият вой. Челюстите му изтракаха. Белите му зъби блеснаха и той глухо изръмжа. Искаше му се да отговори, но някакъв странен инстинкт го възпря. Този инстинкт на дивия звяр вече ставаше негов господар. Във въздуха, в шепота на върховете на смърчовете, в самите звезди и луна витаеше един дух, подсказващ му, че това, което чу, беше вълчи вой, а не вълчи зов.

Той дойде час по-късно, ясен и отчетлив, същият вой, както в началото, но завършващ със стакато от бързо, остро джафкане, което изведнъж раздвижи кръвта му в пламенен трепет, непознат досега. Същият инстинкт му подсказа, че това беше зовът — зовът за лов. След няколко минути той отново се чу, този път последва отговор откъм полите на хребета и друг, толкова далечен, че Казан едва можа да го чуе. Глутницата се събираше за нощния лов. Но Казан стоеше безмълвен и тръпнещ.

Не се страхуваше, но не беше готов да отиде. За него хребетът сякаш разделяше света. Там, долу, той беше нов, необикновен, без хора. От другата страна нещо като че ли го дърпаше назад и той отведнъж обърна глава, взря се през осветената от луната местност и изскимтя. Това беше скимтене на куче. Жената беше там. Чуваше гласа й, чувстваше допира на нежната й ръка, виждаше смеха в очите и лицето й, смеха, който го беше стоплил и направил щастлив. Тя го викаше през горите, а той се разкъсваше между желанието да отговори на този вик или да отиде долу, в равнината. Но той виждаше също много хора да го чакат с тояги, чуваше плющенето на камшици и чувстваше жуленето на ремъците.

Дълго остана на върха на хребета, разделящ неговия свят. Най-после се обърна и слезе в равнината.

Цялата тази нощ се въртя край глутницата, но не я приближи. И за щастие. Все още пазеше миризмата на ремъци и хора. Глутницата щеше да го разкъса на парчета. Първият инстинкт на дивия звяр е този за самосъхранение. Това беше може би шепотът на дивите му прадеди, който накара Казан да се търкаля в снега от време на време, където следите на глутницата бяха най-гъсти.

Тази нощ глутницата уби карибу край езерото и „пирува“ почти до зори. Казан се движеше срещу вятъра. Миризмата на кръв и топло месо дразнеше ноздрите му и острият му слух долавяше хрускането на костите. Но инстинктът беше по-силен от изкушението.

Чак през деня, когато глутницата се беше разпръснала нашир и надлъж в равнината, той отиде смело на мястото. Не намери нищо освен почервенял от кръв сняг, покрит с кости, черва и парчета жилава кожа. Но това беше достатъчно. Той се търколи, зарови муцуна в остатъците и цял ден остана там, засищайки се от миризмата.

Тази нощ, щом луната и звездите отново се показаха, тръгна без страх и колебание и извести за себе си новите си другари от голямата равнина.

Глутницата отново се събра през нощта. А може да беше и друга глутница, подгонила кошута от много мили разстояние на юг до голямото замръзнало езеро. Нощта беше светла, почти като ден и от края на гората Казан пръв видя спущащата се към езерото кошута на една трета миля от него. В глутницата имаше около дванадесет вълци, пръснати вече в смъртоносна подковообразна верига, двамата водачи тичаха почти наравно с жертвата си и бавно се приближаваха към нея.

Със силен рев Казан изскочи на лунната светлина. Беше точно на пътя на бягащата кошута и със светкавична скорост връхлетя върху нея. На двеста ярда, от него тя го видя, сви надясно и водачът от тази страна я посрещна с отворена уста. Казан се изравни с втория водач и скочи на мекия врат на кошутата. Със страхотно ръмжене глутницата я загради изотзад и кошутата падна. Казан се намери полузатиснат от нея, със зъби дълбоко в гръкляна й. Тя лежеше с цялата си тежест отгоре му, но той не я изпускаше. Това беше първият му голям лов. Кръвта му кипеше като огън. Ръмжеше през зъби.

Едва когато премина и последното потрепване по тялото върху него, той се измъкна изпод гърдите и предните й крака. През деня беше разкъсал заек, не беше гладен. Затова седна в снега и зачака, докато разярената глутница се нахвърляше на мъртвата кошута. След малко приближи, завря муцуна между два вълка, но го ухапаха заради натрапничеството му.

Когато Казан се отдръпна, все още с колебание дали да се смеси с дивите си братя, едно голямо сиво същество изскочи от глутницата и се насочи право към гръкляна му. Едва имаше време да се хвърли в атаката, и за миг двамата се търкаляха в снега. Те се изправиха, преди възбудата от внезапната битка да е отклонила глутницата от пиршеството. Бавно се обикаляха един друг с оголени бели зъби и с настръхнали жълтеникави козини. Вълците затвориха смъртоносния обръч около борещите се.

Това не беше ново за Казан. Десетки пъти беше попадал в такива обръчи в очакване на последния миг. Неведнъж се беше борил за живота си в обкръжение. Но така се бореше кучето от впряга. Ако не се намесеше човек с тояга или камшик, краят винаги беше смърт. Само единият от борещите се можеше да остане жив. Понякога умираха и двамата. А тук нямаше никакъв човек — само този съдбоносен кордон от чакащи озъбени демони, готови да скочат и разкъсат първия от борещите се, който бъде съборен на една страна или по гръб. Тук Казан беше непознат, но не се страхуваше от тези, които го обкръжаваха. Големият закон на глутницата щеше да ги принуди да бъдат справедливи.

Погледът му беше прикован само в едрия сив водач, който го беше предизвикал. Рамо до рамо, те продължаваха да се обикалят. Там, където преди няколко минути имаше тракане на зъби и разкъсване на месо, сега цареше тишина. Нечистокръвните кучета от Юга с леки лапи и меки вратове щяха да ръмжат и лаят. А Казан и вълкът бяха безмълвни — с вирнати уши и отпуснати рошави опашки.

Изведнъж вълкът се хвърли със светкавична бързина, челюстите му изщракаха с острия звук на стомана, удряща върху стомана. Те минаха на един инч от Казан. В този миг той връхлетя отстрани и зъбите му като ножове прободоха хълбока на вълка. Те започнаха да се обикалят отново, очите им се наливаха с кръв, бърните им се отдръпнаха назад и сякаш изчезнаха. Тогава Казан скочи за онова смъртоносно стискане на гръкляна, но не успя. Беше отново само на инч, вълкът се върна също като него и сложи хълбока си отворен така, че кръвта се стичаше по краката му и багреше снега. По огъня на тази рана Казан разбра, че врагът му беше опитен в борбата. Сви се ниско, главата му беше изправена, а гърлото почти опираше снега. Това беше един трик, научен от Казан още като малко кученце — да пази гръкляна си и да чака.

Вълкът го обиколи на два пъти и Казан се завъртя бавно с полуотворени очи. Вълкът се хвърли за втори път и Казан разтвори ужасните си челюсти точно над предните си лапи, сигурен в смъртоносното си ухапване. Зъбите му изщракаха напразно. С гъвкавостта на котка вълкът го беше прескочил.

Трикът му не успя и с кучешко ръмжене Казан стигна вълка с един скок. Срещнаха се гърди с гърди. Зъбите им тракаха и с цялата си тежест Казан се метна върху плещите на вълка, оголи челюсти и отново посегна да го хване за гръкляна. Още един пропуск — на косъм от смъртта — и преди той да успее да се съвземе, зъбите на вълка се забиха отзад във врата му.

За първи път в живота Казан почувства ужаса и болката на смъртоносното ухапване. С огромни усилия протегна глава и без да гледа, захапа. Силните му челюсти се затвориха около предния крак на вълка близо до тялото му, чу се пукане на кости и хрускане на месо и заобиколилите го чакащи вълци застанаха неспокойни нащрек. Един от двамата борци щеше да бъде повален още докато бяха вкопчани един в друг, и те само чакаха съдбоносното падане като сигнал да скочат върху мъртвия.

Само гъстата козина, грубата кожа на врата и силните му мускули го спасиха от ужасната съдба на поваления. Вълкът вряза дълбоко зъбите си, но не толкова дълбоко, че да достигне смъртоносната точка, и изведнъж, събрал всичките си сили, Казан опъна крайници и с тласък се измъкна изпод противника си. Захапалите го зъби на вълка се отпуснаха и с още един заден скок, придружен с ръмжене, той се освободи.

Бърз като плющенето на камшика, се изви над осакатения водач на глутницата и с едно връхлитане с цялата тежест на плещите си го събори. Казан смяташе, че понякога, ако се нанесе в подходящ момент, ударът може да се окаже по-смъртоносен от захапването на гръкляна. Сега той беше смъртоносен. Големият сив вълк отпусна крака, за миг се търколи по гръб и глутницата се спусна нетърпеливо да доунищожи водача, чиято сила вече беше престанала да съществува.

Задъхан и окървавен, Казан се оттегли от тази сива ръмжаща маса с кървави муцуни. Чувстваше необикновена слабост в главата. Искаше му се да легне в снега. Но старият и безпогрешен инстинкт го предупреждаваше да не издава слабостта си. Стройна и гъвкава сива вълчица се отдели от глутницата, отиде и легна в снега пред него, после стана бързо и подуши раните му.

Беше млада, силна и красива. Но Казан не я погледна. Той гледаше колко малко беше останало от стария водач на мястото на боя. Глутницата се беше върнала към пиршеството си. Отново чу тракане на кости и хрускане на месо и нещо му подсказа, че след време цялата пустош щеше да чува и познава гласа му и когато седнеше на задните си лапи да зове луната и звездите, тези бързоноги ловци от голямата равнина щяха да му отговорят. Той обиколи два пъти канадската сърна и глутницата и тръгна към черната смърчова гора.

Когато стигна до сенките, погледна назад. Сивата вълчица го следваше. Беше само на няколко ярда от него. Сетне тя го приближи малко плахо и също погледна назад към тъмното живо петно на езерото. И докато тя стоеше там, близо до него, Казан подуши нещо във въздуха, което не беше нито миризмата на кръв, нито уханието на балсамово дърво или смърч. Беше нещо, като че идващо от ясните звезди, от безоблачната луна и странното красиво спокойствие на самата нощ. Присъствието на това нещо тук сякаш беше част от Сивата вълчица.

Той я погледна и откри готовност и въпрос в очите и. Беше млада, толкова млада, сякаш беше малко вълче. Тялото й беше силно, стройно и красиво. На лунната светлина козината на врата и гърба блестеше, лъскава и мека. Тя скимтеше към червената бляскава светлина в очите на Казан и това беше скимтене на малко вълче. Казан отиде към нея и застана с глава над гърба и, загледан в глутницата. Почувства как тя потръпна до гърдите му. Погледна отново звездите и луната, кръвта му закипя от тайнството на Сивата вълчица и нощта.

Малко от живота си беше прекарал по ловните пунктове. Повече беше живял в движение, на път, и духът на любовния сезон го беше вълнувал само отдалече. Сега това беше до него. Сивата вълчица вдигна глава. Меката й муцуна докосна раната на врата му и в нежността на това докосване, и в тихия звук в гърлото й Казан почувства и отново долови онова чудесно нещо, което идваше с милувките на женската ръка и звука на нейния глас.

Обърна се, скимтейки, с настръхнала козина и предизвикателно вдигната към пустошта пред него глава. Когато влязоха в мрака на гората, Сивата вълчица тичаше в тръс, рамо до рамо с него.