Джеймс Оливър Кърууд
Дивото куче Казан (21)

Глава двадесет и първа
Изстрел на пясъчната ивица

Юли и август 1911 година бяха месеци на големи пожари на север. Морето от унищожителни пламъци не засегна дома на Казан и Сивата вълчица в тресавището и зелената долина между двата хребета. Но сега, малко след като те тръгнаха да се скитат, краката им стъпиха върху изсушените, почернели, опустошени листа. И всичко това ставаше толкова скоро след едрата шарка и глада през отминалата зима. В унижението си, след като бе победен и изгонен от бобрите от дома си в тресавището, Казан повлече сляпата си другарка най-напред на юг. Двадесет мили зад хребета стърчаха опожарените гори. Вятърът от залива Хъдзън разнесе пламъците като безкрайно море на запад и не остави никакви следи от живот или зеленина. Сляпата Сива вълчица не можеше да види почернелия свят, но го подуши. Той й върна спомена за другия пожар след битката при Слънчевата скала. Чудесните й инстинкти, изострени и развити след ослепяването й, подсказаха, че търсените от тях места за лов се намират на север, а не на юг. Едната четвърт куче у Казан все още го тласкаше на юг. Не защото търсеше хората, за които стана смъртен враг като самата Сива вълчица, а просто кучешкият инстинкт да се движи на юг. А вълчият инстинкт подсказва при пожар да се върви на север. В края на третия ден Сивата вълчица победи. Отново прекосиха малката долина между двата хребета и тръгнаха на северозапад към Атабаска, поемайки курс, който в края на краищата щеше да ги доведе до устието на река Макфарлейн.

Късно миналата есен във форт Смит на река Слейв дойде някакъв златотърсач с широко шише, пълно със златен прах и късове самороден метал. Откритието си направи на река Макфарлейн. Първата поща занесе новината в другия свят и до средата на зимата орда златотърсачи се втурна към областта със зимни обувки и шейни. Бързо станаха и други открития. Река Макфарлейн се оказа богата на злато и десетки миньори предявиха исканията си и започнаха работа. Закъснелите тръгнаха към други места по̀ на север и изток и във форт Смит се разнесе мълвата, че находищата са по-богати от юконските. Най-напред десетки, после сто, петстотин, хиляда се втурнаха към новия район. Повечето идваха от прериите на юг и от разкритите находища в Саскачеуан и Фрейзър. От Далечния север, пътувайки по реките Макензи и Лайърд, пристигнаха по-малко, предимно опитни златотърсачи и авантюристи от Юкон, хора, познаващи глада, студа и бавната смърт.

Сенди Мактригер беше един от закъснелите. Напусна Юкон по няколко причини — имаше лоши отношения с полицията, охраняваща страната на запад от Доусън, пък и фалира. Независимо от всичко това се славеше като един от най-добрите златотърсачи по брега на Клондайк. Бързо загуби своите един-два милиона в пиянство и хазартни игри. Беше хитър и умен. Но нямаше съвест, нито страх. Грубостта, най-важната му черта, бе изписана на лицето му. Издадената му напред челюст, раздалечените му очи, ниското чело и прошарената червена коса веднага го характеризираха като човек, на когото не може да се вярва, щом се скрие от погледа ти и се отдалечи на разстояние един изстрел. Подозираха го в убийство на двама души и в ограбване на други и въпреки това полицията не успя да го уличи. Но едновременно с лошите си качества Сенди Мактригер притежаваше хладнокръвие и смелост, от които се възхищаваха дори най-върлите му врагове, а също и някаква умствена задълбоченост, незабележима поради неприятните черти в характера му.

За шест месеца на река Макфарлейн изникна градът Ред Гоулд — на сто и петдесет мили от форт Смит, а той пък отстоеше на петстотин мили от цивилизования свят. Сенди пристигна, прегледа грубите бараки, игралните домове и кръчмите в новия град и реши, че тъкмо сега не е назрял моментът за „тайните“ му планове. Поигра малко, спечели достатъчно за храна и някаква екипировка. Част от тази екипировка беше една стара пушка, която се пълнеше откъм цевта. Сенди винаги носеше най-модерното, предлагано на пазара, и сега се изсмя. Но толкова позволяваха финансите му. Тръгна на юг по Макфарлейн. След едно определено място по-нататък златотърсачите не намираха нищо. Сенди се спусна уверено напред. Чак когато стигна до нова местност, започна проучванията си. Бавно си проправяше път нагоре по малък приток, чийто извор отстоеше на петдесет-шестдесет мили югоизточно. Тук-там намираше доста добър златен пясък. Можеше да промива злато и да изкарва от шест до осем долара дневно. Тази перспектива го отвращаваше. Седмица след седмица продължаваше работата нагоре по течението и колкото отиваше по-нататък, толкова по-бедни ставаха находищата. Най-сетне само от време на време започна да открива долнокачествен пясък. След такива отвратителни седмици Сенди ставаше опасен в компания с други хора. Сам беше безвреден.

Един следобед закара кануто си на брега на бяла пясъчна ивица на един завой, където реката се разширяваше и обещаваше поне малко златоносен пясък. Наведе се ниско към водата и нещо привлече вниманието му върху мокрия пясък. Видя стъпки на животни — две животни, идвали да пият вода едно до друго. Пресни следи, оставени преди не повече от час-два. Пламъче на любопитство проблесна в очите му. Погледна зад себе си, после нагоре и надолу по течението.

— Вълци — измърмори той. — Бих желал да стрелям по тях с тази стара малка пушка. — Боже, слушай! Посред бял ден!

Скочи на крака и се мушна в храсталака.

На четвърт миля разстояние Сивата вълчица долови във вятъра страшната човешка миризма и отправи предупреждението си — продължителен плачевен вой. Сенди Мактригер не помръдна, докато и последното ехо на този вой не замря. Тогава се върна в кануто си, взе старата си пушка, постави нова капсула и бързо изчезна от брега.

Вече седмица Казан и Сивата вълчица бродеха около извора на река Макфарлейн и за първи път от миналата зима насам Сивата вълчица долови човешка миризма във въздуха. Когато вятърът донесе сигнала за опасност, тя беше сама. Две-три минути преди миризмата да достигне до нея, Казан я остави, спусна се да преследва един бял заек, а тя лежеше по корем под някакъв храст и го чакаше. Докато стоеше сама, Сивата вълчица непрекъснато душеше въздуха. Най-напред чу тракането на греблата на Сенди Мактригер в стените на лодката от миля разстояние. Бързо последва и миризмата. Пет минути след предупредителния й вой Казан вече стоеше до нея, изправил глава, със зинала уста. Дишаше тежко. Сенди беше ловил северни лисици и сега използваше тактиката на ескимосите. Движеше се в полукръг, докато застана срещу вятъра. Казан долови само един полъх от човешка миризма във въздуха и козината му настръхна. Но сляпата Сива вълчица беше по-проницателна от малката червеноока северна лисица. Острият й нос следеше пътя на Сенди. Долови чупенето на сухи пръчки под краката му от триста ярда разстояние. Чу металическото щракане на цевта при докосването на млада брезичка. Щом загубеше Сенди във вятъра, тя изскимтяваше, търкаше се в Казан и изтичваше няколко стъпки на югозапад.

В такива моменти Казан рядко се отказваше от водачеството й. Затичаха един до друг и когато Сенди се промъкваше като змия срещу вятъра, Казан се взираше от пролуката на речния храсталак в кануто на бялата пясъчна ивица. След час безплодно дебнене Сенди се върна и откри, че две пресни следи водят към кануто. Учудено ги погледна и после злобен смях сбръчка грозното му лице. Хилеше се, докато отиваше към раницата си и измъкна оттам малка гумена чантичка. Извади здраво запушено шише с капсули желатин. Във всяка капсулка имаше пет зрънца стрихнин. Съществуваха неясни догадки, че някога Сенди Мактригер пробвал една от тези капсулки, пускайки я в чаша с кафе, което дал на някакъв човек, но полицията не успяла да докаже това. Беше експерт в използването на отровата. Сигурно е убил хиляда лисици. Отново се захили, като отброяваше дузина капсулки, и си мислеше колко лесно ще хване любопитната двойка вълци. Преди два-три дни уби карибу и сега увиваше всяка капсулка в топчици от тлъстините на животното, работейки с къси пръчици, а не с пръсти, за да не остави следи от човешка миризма по смъртоносната стръв. Преди залез-слънце Сенди тръгна из равнината, поставяйки стръвта на прави ъгли. По-голямата част провиси на храсти, другата пъхна в стари следи на зайци и карибу. После се върна при потока и приготви вечерята си.

На другата сутрин стана рано и веднага се отправи към отровната стръв. Първата беше недокосната, втората — също. Третата липсваше. Силно вълнение обхвана Сенди, докато се оглеждаше. Някъде в радиус от двеста-триста ярда трябваше да хване жертвата си. Тогава погледът му попадна на земята под храста, на който беше провисил отровната капсула, и от устните му се изтръгна ругатня. Стръвта стоеше непокътната. Тлъстините от карибу бяха разпръснати под храста, но все още в едно по-голямо парче се намираше малката бяла капсулка — цяла. За първи път имаше работа с диво същество с изострени поради слепотата си инстинкти и се смути. Подобно нещо досега не му се беше случвало. Ако някоя лисица или вълк се излъжеха да докоснат стръвта, те винаги я изяждаха. Сенди продължи към четвъртата и петата. И те стояха недокоснати. Шестата беше разкъсана като третата. Сега капсулата лежеше счупена, а белият прах — разпилян. Сенди свали още две отровни парчета стръв. Разбра, че това е работа на Казан и Сивата вълчица, тъй като намери отпечатъци от стъпките им на десетина различни места. Насъбралото се лошо настроение от седмици безплодна работа се изрази в гняв и разочарование. Най-сетне намери какво да наругае. Неуспехът с отровната стръв той прие като кулминация в лошия си късмет. Смяташе, че всичко е против него, и реши да се върне в Ред Гоулд. Рано следобед спусна кануто си и тръгна надолу по течението. Беше доволен, че днес то върши цялата работа, и използваше греблото само да направлява слабата си лодка. Облегна се удобно и запуши лула, сложил старата пушка между краката си. Вятърът духаше в лицето му, а той зорко следеше за дивеч.

Късно следобед Казан и Сивата вълчица излязоха на пясъчната ивица пет-шест мили надолу по течението. Казан лочеше хладната вода, когато Сенди тихо зави на стотина ярда над тях. Ако вятърът духаше в нужната посока или ако Сенди използваше греблото, Сивата вълчица щеше да открие опасността. Металическото изщракване на старозаветната пушка я събуди за опасността. Развълнува се от това, колко близка е тя. Казан чу звука, спря да пие и се обърна. В този миг Сенди натисна спусъка. Облак дим, барутен гръм и Казан почувства през главата му да минава със светкавична бързина някаква гореща струя. Залитна, краката му се превиха и се строполи като безжизнена маса. Сивата вълчица се спусна като мълния към храстите. Сляпа, тя не видя Казан да се сгромолясва на белия пясък. Чак на четвърт миля от ужасния гръм от пушката на белия човек тя се спря и го зачака.

Сенди Мактригер с възторжен вик изкара кануто си на пясъчната ивица.

— Хванах те, стари дяволе, нали? — извика той. — Щях да хвана и онзи, ако имах нещо друго вместо тази проклета стара реликва.

Обърна главата на Казан с приклада на пушката и злобната му усмивка на задоволство се смени от внезапна почуда. За пръв път видя нашийника на Казан.

— Господи, това не е вълк — зяпна той. — Куче е, Сенди Мактригер — куче.