Джеймс Оливър Кърууд
Дивото куче Казан (24)

Глава двадесет и четвърта
Сама в тъмнината

Никога ужасът и самотността на слепотата не са обземали Сивата вълчица така, както през дните, последвали изстрела по Казан и пленяването му от Сенди Мактригер. Часове след това тя се свиваше в храстите зад реката, чакайки го да се върне. Вярваше, че ще дойде, както си беше идвал хиляди пъти преди това. Лежеше по корем, душеше въздуха и скимтеше, когато той не й донасяше миризмата на другаря й. Сега за нея дните и нощите приличаха на безкраен хаос от тъмнина, но тя разбираше кога залязва слънцето. Чувстваше първите сенки и задълбочаващия се вечерен мрак и знаеше, че звездите са изгрели и реката лежи под лунната светлина. Беше нощ за скитане и скоро вълчицата започна да се движи неспокойно в малък кръг из равнината, отправяйки първия си зов към Казан. Нагоре към реката дойде острата миризма на дим и тя инстинктивно разбра, че именно този дим и близостта на човека отделяха Казан от нея. Не приближи повече от очертания от лапите й първоначален кръг. Слепотата беше я научила да чака. От деня на битката при Слънчевата скала, когато рисът я ослепи, Казан никога не беше я изоставял. С настъпването на нощта го вика три пъти. Тогава си направи леговище под храстите и зачака до зори.

Както разбираше кога нощта поглъща и последната слънчева светлина, така, без да вижда, знаеше кога настъпва денят. Едва когато почувства топлината на слънцето на гърба си, възбудата й победи предпазливостта. Бавно се придвижваше към реката, душейки въздуха и скимтейки. Вече не чувстваше миризмата на дим. Не долавяше и човешка миризма. Следваше собствената си следа обратно към пясъчната ивица и в края на гъст храсталак при белия бряг на потока спря и се ослуша. След малко се затътра надолу и отиде право на мястото, където тя и Казан пиеха, когато се чу изстрелът. Там носът й попадна на пясъка, напоен с кръвта на Казан. Разбра, че това е кръвта на другаря й, тъй като неговата миризма се носеше наоколо, примесена с човешката миризма на Сенди Мактригер. Подуши следата, оставена от тялото му до реката, докато Сенди го е влачил към кануто си. Намери падналото дърво, където е бил завързан. А после приближи и до една от тоягите, използвани от Сенди, за да покори ранения Казан. Тя беше покрита с кръв и косми и Сивата вълчица изведнъж седна на задните си лапи, обърна сляпото си лице към небето и от гърлото й се изтръгна един вой за Казан, който южният вятър разнесе на крилете си на много мили надалеч. Никога преди това Сивата вълчица не беше вила така. Не беше зовът, идващ с лунните нощи, нито ловният вик, нито пък копнежът на вълчицата за майчинство. Той носеше в себе си тъжната песен на смъртта. И след този единствен вой Сивата вълчица се вмъкна в храсталака до реката и легна с лице към нея.

Обзе я странен ужас. Беше свикнала с тъмнината, но за първи път оставаше сама. Присъствието на Казан винаги я закриляше. Чу гласа на яребица в храстите на няколко ярда разстояние и сега този звук сякаш достигна до нея от друг свят. Полска мишка изшумоля в тревата до предните й лапи, тя понечи да я захапе и стисна със зъби някакъв камък. Мускулите на плешките й възбудено се свиха и тя се отдръпна, сякаш пронизана от силен студ. Ужасена от мрака, отделящ я от света, затърка затворените си очи, сякаш можеше да ги открие за светлината. Рано следобед заскита обратно в равнината. Сега тя беше съвсем различна. Плашеше я. Скоро се върна до брега и се сгуши под дървото, където беше лежал Казан. Тук не се страхуваше толкова много. Миризмата на Казан се чувстваше силно около нея. Близо час лежа неподвижна, с глава, положена на тоягата, изцапана с космите и кръвта му. Нощта я намери още там. Когато луната и звездите се показаха, тя пропълзя от дупката на белия пясък, направена от тялото на Казан под дървото.

На разсъмване слезе до потока да пие. Не можеше да види, че денят е тъмен като нощ и почернялото небе представляваше хаос от зараждаща се буря. Но подушвайки присъствието й в тежкия въздух, чувстваше раздиращите небето светкавици, които го завиваха с плътен покров от юг и запад. Далечният тътен на гръмотевиците ставаше по-силен и тя отново се сви под дървото. Бурята трещя с часове, а дъждът се изливаше като порой над нея. Когато премина, тя се измъкна изпод заслона си като пребита. Напразно търсеше някаква останала следа от Казан. Тоягата беше измита, пясъкът на мястото, където кръвта му го беше обагрила — отново бял. Дори под дървото нямаше знак от него.

Досега я потискаше само ужасът от слепотата в пропастта на обкръжаващия я мрак. Следобед огладня. Гладът я измъкна от пясъчната ивица и тя отново тръгна обратно към равнината. Десетки пъти подуши дивеч, но всеки път той й се изплъзваше. Дори някаква полска мишка, която тя успя да издебне под един корен и я изкопа с лапи, се измъкна от зъбите й.

Преди трийсет и шест часа Казан и Сивата вълчица изоставиха наполовина изядената си жертва на една-две мили разстояние в равнината. Беше голям сив заек и Сивата вълчица се върна в тази посока. Нямаше нужда от зрение да го намери. Шестото чувство на животинския свят, чувството за ориентиране, у нея се бе развило до краен предел. Както гълъбът се насочваше в полета си, така и тя пресече храсталака до мястото на хванатия заек. Преди нея беше идвала бяла лисица и тя намери само разхвърляни парчета от кожа и козина. Останалото от лисицата пък бяха довършили северните птици и сойките. Сивата вълчица се върна гладна при реката.

Тази нощ тя отново спа на мястото, където беше лежал Казан, и три пъти го позова, без да получи отговор. Падна тежка роса и навлажни последните следи от миризмата на другаря й върху пясъка. И въпреки това през следващия и по-следващия ден сляпата Сива вълчица се задържа край тясната ивица бял пясък. На четвъртия ден толкова огладня, че започна да гризе кората на върбовите храсти. Този ден направи откритие. Пиеше вода и чувствителният й нос докосна нещо гладко със слаба миризма на месо. Беше една от големите северни речни миди. Измъкна я с лапа на брега, душейки твърдата й черупка. После я схруска. Никога не бе опитвала по-вкусно месо от това и започна да търси други миди. Намери много и яде до насита. Още три дни остана на речната ивица. Сетне една нощ до нея достигна зовът. Накара я да потрепере от странна нова възбуда — нещо, което й даваше нови надежди, и тя тръгна неспокойна под лунната светлина нагоре-надолу по пясъчната ивица, ту на север, ту на юг, после на изток и запад, изправи глава, заслушана, сякаш се опитваше да различи примамливия шепот на любимия глас в нежния нощен вятър. Каквото и да бе, то дойде от югоизток. Там, през пустата земя, далече зад края на северната гора, се намираше домът. И по свой животински начин тя разбра, че пак там трябва да намери Казан. Зовът не дойде от старото леговище при поваленото дърво в тресавището. Той идваше иззад него и като пробляскващо видение през слепотата й се показа картината на извисяващата се Слънчева скала и криволичещата пътека към нея. Там дойде слепотата. Там свърши денят и настъпи вечната нощ. Там тя стана майка на първородните си рожби. Природата запечата тези неща, така че те никога не се изтриха от съзнанието й, и когато дойде зовът, той бе от слънчевия свят, където за последен път в живота си тя видя светлина, луна и звезди на синьото нощно небе.

Отговори на този зов, напускайки реката и храната там. Тръгна към мрака и глада, без да се страхува вече от смъртта и празнотата на света, който не виждаше. Пред себе си, двеста мили надалеч, тя можеше да види Слънчевата скала и криволичещата пътека, гнездото на първите си рожби… и Казан.